Стефан Цвайг
Огнена тайна (7)

Огнена тайна

„Какво ги промени така? — размисляше детето, седнало в колата срещу двамата. — Защо не са вече към мене такива, каквито бяха по-рано? Защо мама винаги отбягва погледа ми, когато я погледна? Защо той винаги се стреми пред мене да пуска шеги и да се прави на смешник? И двамата не приказват вече с мене така, както вчера и завчера, струва ми се, че лицата им са станали други. Устните на мама са днес много червени, сигурно ги е боядисала. Досега не бях виждал това у нея. А той непрекъснато бърчи чело като обиден. Та аз не съм им сторил нищо, не съм казал нито дума, която би могла да ги разсърди! Не, аз не съм причина за това, защото те самите се държат другояче един към друг, не както преди. Имат вид, като че ли са направили някоя пакост, която не смеят да си признаят. Не бъбрят вече весело като вчера, не се и смеят, смутени са, крият нещо. Между тях има някаква тайна, която аз трябва да издиря на всяка цена. Аз я знам отдавна, сигурно е същата, заради която винаги ми заключват вратата, за която се говори в книгите и в оперите, когато мъжете и жените пеят един срещу друг с разперени ръце, прегръщат се и после пак се отблъскват. Сигурно е нещо като онова с моята учителка по френски, която се държеше тъй лошо с татко и после я изпъдиха. Всички тези неща имат връзка помежду си, чувствувам това, но не зная още каква. О, ако можех да я узная, ако най-сетне можех да узная тая тайна, ако можех да пипна тоя ключ, който отваря всички врати, и да престана да бъда вече дете, от което крият и премълчават всичко, да стана мъж, който не позволява повече да го залъгват и мамят! Сега или никога! Аз ще изтръгна от тях тая страшна тайна.“

Върху челото му се издълба бръчка, слабичкото дванайсетгодишно момче изглеждаше почти старо сега, когато размишляваше сериозно вглъбен в себе си, без да хвърли поне един-единствен поглед към местността, разгърнала се в ярки багри наоколо — планините с чистата зеленина на иглолистните гори, долините в още нежния блясък на закъснялата пролет. Той поглеждаше непрекъснато само двамата отпреде си върху задните места на колата, като че ли би могъл с тия палещи погледи да изтръгне като с кука тайната из блещукащите дълбини на очите им. Нищо не изостря интелигентността така, както страстното подозрение, нищо не разгръща възможностите на един незрял интелект така, както дирята, която води в тъмнината. Понякога само една-единствена тънка врата отделя децата от онзи мир, който ние наричаме действителен, и един случаен полъх на вятъра я отваря пред тях.

Едгар се почувствува изведнъж тъй осезателно близко до незнайното, до великата тайна, както никога по-рано; той я усещаше непосредствено пред себе си, наистина още заключена и неразгадана, но близка, съвсем близка. Това го възбуди и му вдъхна внезапна, тържествена сериозност. Защото той несъзнателно предусещаше, че стои на края на детството си.

Двамата отсреща чувствуваха някаква глуха съпротива пред себе си, без да подозират, че тя изхожда от момчето. Те се чувствуваха неловко и притеснени, принудени да бъдат трима в колата. Двете очи насреща им, с тъмно припламващата в тях жар, ги възпираха. Те едва се осмеляваха да говорят, да поглеждат. Сега не смогваха вече да се върнат към предишния лек, салонен разговор, защото бяха вече твърде заплетени в тона на пламенните интимности, на онези опасни слова, и които ласкаещата порочност трепери от тайни докосвания. Разговорът им постоянно се натъкваше на празнини и спънки. Спираше, опитваше се отново да тръгне, но пак се препъваше в упоритото мълчание на детето.

Особено за майката неговото злобно мълчание беше цяло бреме. Тя предпазливо го погледна отстрани и се изплаши, когато неочаквано в начина, по който детето беше прехапало устните си, за първи път съзря прилика с мъжа си, когато се раздразнеше или ядосаше. Беше й неприятна мисълта, че й напомня за нейния мъж тъкмо сега, когато играеше на криеница с една авантюра. Детето й изглеждаше като призрак, като пазач на съвестта, двойно непоносим тук, в тая тясна кола, на десет педи отсреща, с неговите подвижни тъмни очи и дебненето зад бледото му чело. В същия миг Едгар внезапно погледна нагоре, за секунда. Веднага и двамата сведоха очи: усетиха, че се дебнат, за пръв път в живота си. Досега бяха се доверявали сляпо един на друг, но сега нещо беше се изправило между майката и детето, нещо беше се изменило внезапно между нея и него. За пръв път в живота си започнаха да се наблюдават, да разделят една от друга съдбите си, изпълнени вече и двамата със скрита взаимна омраза, която беше още твърде нова, за да се осмелят да я признаят сами пред себе си.

Тримата въздъхнаха облекчено, когато конете спряха отново пред хотела. Това бе един провален излет, всички го чувствуваха, но никой не дръзна да го каже. Едгар скочи пръв от колата. Майка му се извини с главоболие и бързо се качи горе. Тя беше уморена и искаше да остане сама. Едгар и баронът останаха назад. Баронът плати на кочияша, погледна часовника си и тръгна към хола, без да обръща внимание на момчето. Мина край него със своя елегантен, строен гръб, с тази ритмична, леко люлееща се походка, която тъй много очароваше детето и на която то още вчера се опита да подражава. Отмина го, просто го отмина. Навярно беше забравил момчето и го остави да стои до кочияша, до конете, като че ли нямаше нищо общо с него.

Нещо в Едгар се скъса на две, когато го видя да отминава така, него, когото въпреки всичко той все още боготвореше. Отчаяние бликна в сърцето му, когато той го отмина, без да го докосне с връхната си дреха, без да му каже нито дума, нему, който не се чувствуваше виновен в нищо. Трудно задържаното търпение се скъса, изкуствено подигнатото бреме на достойнството падна от твърде тесните му рамена и той отново стана дете, малък и смирен като вчера и като преди. Мимо волята му нещо го теглеше напред. Той тръгна с бързи и треперещи крачки подир барона, препречи пътя му тъкмо когато той искаше да се качи по стълбите и каза сподавено, с трудно възпирани сълзи:

— Какво ви сторих, та не ми обръщате вече никакво внимание? Защо сега сте все такъв с мене? А и мама? Защо гледате винаги да ме отпратите? Досаден ли съм ви, или ви сторих нещо?

Баронът се стресна. В тоя глас имаше нещо, което го смути и разнежи. Обзе го състрадание към невинното момче.

— Еди, ставаш глупав! Бях само в лошо настроение днес. А ти си мило момче, което аз наистина обичам.

При това той го дръпна силно два-три пъти за косата, но с полуотвърнато лице, за да не бъде принуден да гледа тия големи, влажни, умоляващи детски очи. Комедията, която играеше, започна да става мъчителна. Всъщност той се срамуваше вече, че си беше поиграл тъй безочливо с обичта на това дете, и този тънък глас, разтърсван от дълбоки ридания, му причиняваше болка.

— Качи се сега горе, Еди, довечера пак ще бъдем добри един към друг, ще видиш — каза той примирително.

— Но вие няма да позволите мама веднага да ме отпрати горе, нали?

— Не, не, Еди, няма да позволя — усмихна се баронът. — Качи се сега горе, аз трябва да се облека за вечерята.

Едгар си отиде ощастливен за миг. Но скоро чукът в сърцето му започна отново да се движи. От вчера той беше остарял с години; един чужд гост, подозрението, беше заседнало сега здраво в детските му гърди.

Той чакаше. Касаеше се за едно решително изпитание. Седяха заедно на масата. Стана девет часът, но майка му не го изпрати да си легне. Той започна дори да се безпокои. Защо го оставяше тъкмо днес тъй дълго тук, тя, която инак беше толкова точна? Да не би пък баронът да й е издал неговото желание и разговора им? Внезапно го обзе палещо разкаяние, че днес беше се затичал подире му със своето напълно доверчиво сърце. В десет часа майка му внезапно се изправи и се сбогува с барона. И странно, той също не изглеждаше никак учуден от това ранно ставане и не се опита както всеки друг път да я задържи. Чукът в гърдите на детето заудря все по-силно.

Изпитанието щеше да бъде тежко. Той също се престори, че не подозираше нищо, и последва майка си към вратата, без да й противоречи. Но там изведнъж вдигна очи. И действително: в същата секунда той улови един усмихнат поглед, който беше отправен над главата му от нея точно към барона, поглед на споразумение, на някаква тайна. Значи, баронът го беше издал. Затова, значи, станаха рано от масата: той трябваше да бъде приспан, сигурно успокоен, за да не се изпречи утре отново на пътя им.

— Подлец! — промълви той.

— Какво каза? — запита майка му.

— Нищо — процеди той през зъби.

И той имаше сега своя тайна. Тя се наричаше омраза, безпределна омраза към двамата.