В понеделник, на четиринадесети март, се състоя откриването на новите отдели в „Дамско щастие“, съпроводено с голяма изложба на летни новости, която трябваше да продължи три дни. Духаше студен, остър вятър; изненадани от ненадейното връщане на зимата, минувачите бързо пробягваха, закопчавайки палтата си. А в съседните магазини вълнението растеше: от прозорците им надничаха бледите лица на стопаните, които брояха първите екипажи, спрели пред новия параден вход на улица Ньов Сент Огюстен. Този вход, висок и дълбок като църковен портал, бе увенчан със скулптурна група, изобразяваща Промишлеността и Търговията, които си подаваха ръце в обкръжение на съответните символи. Над входа имаше широк навес и неговата свежа позлата осветявате като със слънчеви лъчи тротоара. Отдясно и отляво, искрящи със стъклата и с белотата на още съвсем прясната боя, се простираха фасадите на зданието, заемащи целия квартал между улиците Монсини и Мишодиер; само откъм улица Десети Декември теренът бе празен — там „Ипотекарния Кредит“ възнамеряваше да построи ресторант. По цялото протежение на това просторно като казарма здание, през огледалните прозорци на двата етажа, откриващи го за дневната светлина, стопаните на съседните дюкяни — достатъчно бе само да вдигнат глава — виждаха планини от натрупани стоки. Този огромен куб, този колосален базар заслепяваше от тях небето и сякаш подсилваше студа, който ги караше да зъзнат зад ледените тезгяси.

От шест часа сутринта Муре бе вече на мястото си и даваше последни разпореждания. В центъра, от парадния вход навътре през целия магазин се простираше обширна галерия, обкръжена вдясно и вляво от две по-тесни: галерията Монсини и галерията Мишодиер. Дворовете, превърнати в зали, бяха богато остъклени. От партера се възземаха железни стълби, а в горните етажи, от едната страна до другата, бяха прехвърлени железни мостчета. Архитектът, млад човек, влюбен във всяка новост и за щастие, нелишен от здрав смисъл, бе използувал камъка само в сутерена и за стълбове, а скелета бе изградил от желязо, носещи колони и гредоред. Сводестите отвори и преградките на вътрешните разпределения бяха направени от тухли. Навсякъде бе много просторно; въздухът и светлината имаха тук свободен достъп, публиката безпрепятствено се движеше под смелите полети на далеко опънатите греди. Това бе храм на съвременната търговия, лек и същевременно солиден, създаден за безчислени тълпи от клиентки. Долу, в централната галерия, непосредствено след оказионите до вратата, следваха отделите за ешарпи, ръкавици и коприна; галерията Монсини бе заета от басми и хасета, галерията Мишодиер — от галантерия, трикотаж, платове и вълнени стоки. На първия етаж се намираха конфекцията, бельото, шаловете, дантелите и редица нови отдели, а на втория бяха прехвърлени спалните принадлежности, килимите, декоративните тъкани и други обемисти стоки. Сега отделите възлизаха на тридесет и девет, а служителите наброяваха хиляда и осемстотин човека, в това число двеста жени. Тук, под високите кънтящи металически сводове се беше разположила цяла малка държава.

Муре страстно желаеше да завладее жената. Той искаше тя да властвува тук като у дома си и бе построил за нея този храм, възнамерявайки да я подчини на волята си. Цялата негова тактика се свеждаше до това да я опияни със знаците на внимание и използувайки изгарящата я страст, да спекулира с желанията й. Ден и нощ си блъскаше главата в търсене на нови изобретения. За да избави изнежените дами от уморителното изкачване по стълбите, вече бе инсталирал два асансьора, тапицирани с кадифе. Откри бюфет, където се предлагаха безплатно сиропи и сладки, а така също и читалня — разкошно обзаведена величествена галерия, използувана понякога за изложби на картини. Но главната негова задача сега бе да завоюва чрез детето жената-майка, загубила склонност към кокетство, и тук вече не пренебрегваше нищо; залагаше на всички чувства, създаде отдели за момченца и момиченца, спираше в движение майки, като предлагаше на децата картинки и балони. Действително гениална беше идеята да се раздават на всички клиентки като награда балони, червени балони от тънък каучук с наименованието на магазина, отпечатано с големи букви, на което на края на тънка връвчица се носеше във въздуха като жива реклама!

Но главнята сила на Муре или по-скоро неговият особен усет за необходимото и действеното намираше израз в печатната реклама. Стигна дотам, че годишно изразходваше триста хиляди франка за каталози, обяви и афиши. За базара на летни новости беше пуснал двеста хиляди каталози, от които петдесет хиляди за чужбина, преведени на всички езици. Сега ги снабдяваше с илюстрации и дори с мостри, залепени към страниците. Това бе същински поток от самовъзхвали: „Дамско щастие“ се набиваше в очите на целия свят, използувайки широко стените, вестниците и дори театралните завеси. Муре твърдеше, че жената е безсилна срещу рекламата и че всеки шум е фатална примамка за нея. Впрочем той й постави още по-коварни уловки, анализирайки душата й като тънък психолог. Така, Муре установи, че жената не е в състояние да противостои на евтините стоки и купува дори ненужното, стига да е убедена, че покупката е изгодна: и на основата на това наблюдение създаде система за постепенно намаление на цените на залежали се стоки; предпочиташе да ги продава със загуба, верен на принципа за бързото им обръщение. Проникна още по-дълбоко в женското сърце, като измисли системата за „връщането“ — този шедьовър на езуитско прелъстяване. „Купувайте винаги, госпожо, ще ни върнете стоката тутакси, щом тя престане да ви харесва“. И жената, която до този момент се съпротивляваше, сега без угризения купуваше, намирайки за себе си оправдание в това, че може да поправи грешката си. Връщането на покупките и намалението на цените се превърнаха в класически методи на новата търговия, с изключително важно практическо значение.

Но Муре се прояви като рядък, ненадминат майстор преди всичко в областта на вътрешната уредба на магазина. Въздигна в правило практиката нито един ъгъл в „Дамско щастие“ да не остава празен; настояваше навсякъде да има шум, хора, живот, защото животът, казваше той, привлича живота, зачева рождества и се множи. И намери всевъзможни приложения на този закон. Преди всичко, необходимо бе на вратата винаги да има блъсканица — нека минувачите да мислят, че тук е избухнал бунт; и осигуряваше такава блъсканица, като поставяше пред входа евтини остатъци от платове, сандъци и кашони, препълнени със стоки, продавани на безценица; ето защо тук вечно се тълпеше простолюдието, преграждайки пътя на останалите купувачи, и можеше да се помисли, че магазинът гъмжи от хора, когато често биваше само наполовина пълен. Освен това Муре умело прикриваше в галериите слабо търгуващите отдели, например, лете отдела за топли шалове или отдела за басми — зиме; обкръжаваше го с активни отдели и ги потулваше в шума и навалицата. Той единствен се бе досетил да помести килимите и мебелите на втория етаж, тъй като интересът към тях бе значително по-малък и разполагането им в партера би довело до възникване на пустота и хлад. Ако Муре намислеше да прекара през магазина улица, положително не би се поколебал и би осъществил идеята си.

В това време той бе обхванат от небивал ентусиазъм. Вечерта в събота, когато хвърляше последен поглед на приготовленията за големия понеделничен базар, с който се занимаваше вече от месец насам, изведнъж съзна, че установеното от него разположение на отделите е нецелесъобразно. Впрочем всичко изглеждаше напълно логично: тъканите — от една страна, конфекцията — от друга; това бе смислен порядък, който би позволил на клиентките самостоятелно да се ориентират. Наблюдавайки бъркотията в тясното магазинче на госпожа Едуен, Муре някога бе мечтал именно за такова разположение; но ето, че се почувствува недоволен в деня, когато го бе осъществил. И веднага си каза, че „всичко това трябва да се промени“. Оставаха само четиридесет и осем часа до началото на базара, когато реши да размести част от отделите. Объркан, озадачен, персоналът трябваше да прекара две нощи и целия неделен ден в ужасяваща суматоха. Дори в понеделник сутринта, час преди отварянето на магазина, някои стоки още не бяха по местата си. Шефът положително бе изумял; никой нищо не разбираше; недоумението бе всеобщо.

— Да побързаме! — спокойно подвикваше Муре, уверен в своята правота. — Ето и тези костюми… отнесете ги горе. А прехвърлихте ли на централната площадка японските дреболии?… Още малко, деца мои, и ще видите как ще тръгне разпродажбата!

Бурдонкл също бе тук от ранно утро. Той не повече от другите разбираше това преустройство и с тревога наблюдаваше шефа. Но не смееше да му дотяга с въпроси, защото знаеше как той ще погледне на тях в такъв напрегнат момент. Накрая все пак се реши и тихо запита:

— Необходимо ли беше да се създава такава паника в навечерието на базара?

Вместо отговор Муре само вдигна рамене. Но тъй като Бурдонкл си позволи да настоява, той избухна:

— Да, за да се струпат клиентките в един ъгъл. Ясно ли е? Бях подредил всичко като геометър. Никога не бих си простил подобна грешка!… Разбирате ли, аз просто ограничавах хората в движенията им. Жената влиза, отива право където е желала да отиде, минава от полите към роклите, от роклите към мантата, после си тръгва, без дори да е поскитала малко из магазина… Нито една клиентка не би видяла всички наши отдели.

— А сега — забеляза Бурдонкл, — когато всичко обърнахте с главата надолу и всичко пръснахте на четири страни, продавачите ще останат без крака, съпровождайки клиентките от отдел в отдел.

— Малко искам да зная за това! — отвърна Муре с великолепен жест. — Млади са, така ще пораснат. И толкова по-добре, ако подтичват насам-натам! Ще изглеждат повече, ще увеличават тълпата. Нека хората се мачкат едни други, тогава всичко ще върви добре.

Той се засмя и снишил глас, благоразсъди да изясни мисълта си.

— А сега, Бурдонкл, чуй, какви ще бъдат резултатите. Първо, придвижването на клиентките въз всички посоки ще ги пръсне по малко навсякъде, ще умножи числото им и окончателно ще им замае главата. Второ, тъй като трябва да ги съпровождат от единия край на магазина до другия, ако те, например, поискат да си купят подплата, след като са си купили плат за рокля, тези многопосочни разходки ще утроят в техните очи размерите на помещението. Трето, ще бъдат принудени да прекосяват отдели, където никога не би стъпило крачето им, а там ще ги привлекат всевъзможни изкушения, и ето ти ги в наши ръце. Четвърто…

Бурдонкл се смееше заедно с него. Възхитен, Муре се спря и гръмко подвикна на продавачите:

— Отличио, деца! Сега една метла и по-хубаво оттук, здраве му кажи!

Муре и Бурдонкл се намираха пред конфекцията, която току-що бяха разделили на две, като прехвърлиха роклите и костюмите на втория етаж, в другия край на магазина. Обърнал се внезапно, Муре видя Дьониз. Беше слязла долу по-рано от другите и недоумяваше, изумена от новаторската стихия на шефа.

— Какво става? — прошепна тя. — Пак ли промени?

Учудването й явно забавляваше Муре: той обичаше такива театрални ефекти. В първите дни на февруари Дъониз се върна в „Дамско щастие“ и за своя радост срещна вежливо и едва ли не почтително отношение от страна на колегите си. Особена благосклонност проявяваше към нея госпожа Орели; Маргьорит и Клара, изглежда, се бяха примирили с присъствието й; дори дядо Жув смутено превиваше гръб, сякаш желаеше да изтрие неприятния спомен от миналото. Достатъчно бе Муре да й каже дума, за да започнат да шепнат и да я следят с очи. Сред тази всеобща любезност малко я огорчаваха загадъчните усмивки на Полин и странната печал на Делош.

А Муре продължаваше да я гледа с възхищение.

— Търсите ли нещо, госпожице? — запита най-после.

Дьониз не го беше забелязала. И леко поруменя. Откак се бе завърнала, той се уморяваше да й оказва внимание, което дълбоко я вълнуваше. Без сама да разбира защо, Полин й разказваше с всички подробности романа между шефа и Клара, къде се срещал с нея, колко й плащал. Полин често се връщаше на тази тема и дори добавяше, че си имал и друга любовница, оная госпожа Дефорж, която целият магазин познавал. Всички тези сплетни вълнуваха Дьониз и в присъствие на Муре тя продължаваше да бъде плаха, чувствувайки някаква необяснима неловкост, а в душата й признателността се бореше с гнева.

— Тук всичко е тъй ново за мен — произнесе тя.

Тогава Муре пристъпи към нея и каза тихо:

— Тази вечер, след разпродажбата, моля, отбийте се в кабинета ми. Желая да поговоря с вас.

Тя смутено отпусна глава и не отвърна нито дума. Впрочем трябваше да побърза за отдела, където вече пристигаха и другите продавачки. Но Бурдонкл дочу думите на Муре и с усмивка го погледна. А когато останаха сами, дори се осмели да му каже:

— Пак ли тази! Пазете се работата да не вземе сериозен обрат!

Муре започна да се оправдава, като се стараеше да скрие вълнението си под маската на надменно безразличие.

— Спокойно! Всичко това е шега! Жената, която ще ме завладее, още не се е родила, драги мой!

Но в тази минута магазинът най-после разтвори вратите си и Муре побърза да хвърли последен поглед на многочислените щандове. Бурдонкл поклати глава. Тази проста и кротка девойка започваше да го тревожи. Веднъж вече беше извоювал победа, прибягвайки до грубото й уволнение. Но тя отново се появи и той я смяташе за опасен враг, мълчеше в нейно присъствие и изчакваше.

Догони шефа вече долу, в залата Сент Огюстен срещу входа.

— Шегувате ли се с мен? — крещеше Муре. — Бях казал да разположите сините чадъри като бордюр… Поправете всичко и по-живо!

Не искаше да чуе никакви възражения и група прислужници трябваше да се заеме с преустройството на изложбата на чадъри. Появиха се клиентки, а Муре дори нареди да затворят за няколко минути вратата, и заплашваше, че изобщо няма да я отвори, ако сините чадъри останат в центъра. Това обезсмисляло цялата му композиция. Известните аранжори — Ютен, Миньо и други тутакси дотичаха, гледаха, пулеха очи и нищо не разбираха, тъй като — казваха принадлежали към друга школа.

Накрая, вратите се разтвориха широко и потокът от хора нахлу. Вече в самото начало, когато магазинът още беше съвсем празен, във вестибюла започна такава блъсканица, че стана нужда да прибегнат към съдействието на полицията, за да се възстанови движението по тротоарите. Муре бе предвидил точно: всички домакини, цялата тази тълпа от гражданки и жени с бонета се нахвърли на евтините стоки, оказионите и купоните, изложени едва ли не на улицата. Във въздуха се мяркаха ръце, които неспирно опипваха тъканите, провесени при входа — хасе по седем су, сив плат от вълна и памук по девет и особено тънкия памучно-вълнен орлеон по тридесет и осем сантима, който опустошаваше бедняшките кесии. Жените се блъскаха, трескаво се притискаха към сандъците и кашоните с евтини стоки — дантели по десет сантима, панделки по пет су, жартиери по три, ръкавици, поли, шалове, мъжки и дамски памучни чорапи, които изчезваха сякаш поглъщани от ненаситната тълпа. Продавачите, заели място на самия тротоар, не смогваха да се справят с работата си, тъй много бяха клиентките, въпреки студеното време. Някаква бременна жена нададе викове. Две момиченца едва не се задушиха.

Навалицата растеше през цялата сутрин. Към един часа се проточиха опашки; тълпата задръсти улицата като във време на размирици. И точно когато госпожа Дьо Бов и дъщеря й Бланш нерешително се спряха на противоположния тротоар, към тях се приближи госпожа Марти, съпровождана от дъщеря си Валантин.

— Какъв народ! — каза първата. — Вътре просто ще се удушат… Не трябваше да идвам, бях в леглото си и станах само, за да подишам въздух.

— И аз също — отвърна другата. — Обещах на мъжа си да намина към сестра му, в Монмартр… Но по пътя се досетих, че ми трябва ширит. Не е ли все едно къде ще го купиш? О, аз не ще изхарча нито едно су, а и от нищо не се нуждая.

Но те не снемаха очи от вратата, омагьосани и привлечени от буйния вихър на тълпата.

— Не, не, не влизам, страхувам се — прошепна госпожа Дьо Бов. — Бланш, да си вървим, тук ще ни смачкат.

Но в гласа й трепна колебание, тя малко по малко се поддаваше на желанието да влезе там, където влизаха всички; и страхът й, неспособен да я задържи, се удави в непреодолимата привлекателност на блъсканицата. Госпожа Марти също се предаде.

— Улови се за роклята ми, Валантин — повтаряше тя. — Никога не съм виждала подобно нещо! Тълпата просто те носи. А какво ли ще бъде вътре!

Подхванати от течението, дамите вече не можеха да отстъпят. Както реката поглъща в себе си блуждаещите води на долината, така препълненият вестибюл поглъщаше потока от клиенти, притегляше минувачите, всмукваше хората от четирите краища на Париж. Жените едва се движеха, притискани до задушаване, държейки се на крака само благодарение на чуждите рамене и хълбоци, чиято мека топлина усещаха; бяха просто щастливи, че са се озовали в магазина и се наслаждаваха на трудното и бавно придвижване, което още повече изостряше любопитството им. Това бе безкрайна върволица от дами в коприна, гражданки в скромни рокли, гологлави девойки, всички възбудени, всички изгаряни от една страст. Неколцина мъже, потънали в това море от корсажи, неспокойно се оглеждаха наоколо. Кърмачка, попаднала в самия водовъртеж на навалицата, високо издигаше смеещото се от удоволствие бебе. И само някаква мършава жена негодуваше и ругаеше, обвинявайки съседката си, че й е строшила ребрата.

— Дано само не остана без пола — повтаряше госпожа Дьо Бов.

Госпожа Марти, с лице още свежо от сутрешния въздух, мълчаливо се повдигаше на пръсти, за да види над главите по-рано от другите разположените в дълбочина отдели. Зениците на сивите й очи бяха свити, подобно на котка, дошла от ярка светлина. Имаше бодър вид и ясен поглед, като у току-що пробудила се, добре отпочинала жена.

— Ах, най-после! — въздъхна тя с облекчение.

Дамите се измъкнаха от водовъртежа. Видяха се в залата Сент-Огюстен и бяха крайно учудени, тъй като я намериха почти празна. Но те блаженствуваха, струваше им се, че идейки от улицата, където върлуваше зима, изведнъж се бяха озовали сред пролетна омая. Докато вън, на двора, духаше леден вятър, примесен с дъжд и град, тук, в галериите на „Щастието“, тържествуваше хубавият сезон, стоплен с леки тъкани, с цветния разкош на нежни оттенъци, с премени и слънчобрани за весели летни разходки.

— Погледнете! — възкликна госпожа Дьо Бов, застанала на място и вдигнала нагоре глава.

Беше съгледала композицията на чадърите. Отворени, издути, като щитове, те покриваха всички стени на залата, от остъкления таван до горния край на лакираните дъбови панели. Очертаваха фестони около аркадите на горните етажи, спускаха се на гирлянди край колоните, простираха се в плътни редици по балюстрадите на галериите и дори по перилата на стълбите: симетрично разположени, изпъстряйки стените с червени, зелени и жълти петна, те приличаха на големи венециански фенери, запалени по случай някакво небивало празненство. В ъглите се събираха в сложни съзвездия — това бяха чадъри по тридесет и девет су, и техните пастелни нюанси — бледосини, кремаво и нежнорозови — светлееха с кроткото мъждукане на нощна лампичка; а над тях, огромни японски слънчобрани със златисти жерави, летящи в пурпурно небе, пламтяха с отблясъците на пожар.

Госпожа Марти старателно търсеше думи, за да изрази възторга си и намери само това възклицание:

— Истинска феерия! — А после, опитвайки да се ориентира, добави: — И тъй, ширитът е в галантерията… Купувам си ширит и изчезвам.

— Ще ви съпроводя — каза госпожа Дьо Бов. — Нали, Бланш, само ще прекосим магазина и нищо повече.

Ала едва откъснали се от входа, дамите тутакси се загубиха. Свърнаха вляво, но тъй като галантерията бе прехвърлена на друго място, попаднаха в отдела, където се продаваха плисирани гарнитури за рокли, а после в бижутерията. В покритите галерии горещината бе непоносима; влажната и застояла парников задух, подсилена от неприятната миризма на тъкани, притъпяваше шума от стъпки. Тогава те отново се върнаха към вратата, където вече се бе образувало обратно течение към изхода, безкрайна редица от жени и деца, над която се носеше облак от червени балони — четиридесет хиляди такива балони, раздавани от специални служители. Наблюдавайки излизащите купувачки, човек можеше да си помисли, че във въздуха, на краищата на невидими нишки, отразявайки пожара на чадърената композиция, се носи огромно ято от сапунени мехури. Целият магазин бе озарен от отблясъците им.

— Това е някакъв приказен свят — каза госпожа Дьо Бов. — Не знаеш, къде се намираш.

Но дамите не можеха да останат дълго сред водовъртежа до входа, в тълпата на влизащите и излизащите хора. За щастие към тях на помощ се приближи инспекторът Жув. Той стоеше във вестибюла, и сериозно и внимателно се взираше в лицата на дамите. Натоварен със специалните задължения на вътрешна полиция, той дебнеше крадлите и особено се заглеждаше в бременните жени, когато трескавият блясък в очите им привличаше вниманието му.

— Галантерията ли, госпожи? — любезно запита той. — Моля, вляво, долу, зад трикотажа.

Госпожа Дьо Бов поблагодари. Тук госпожа Марти, обръщайки се, не намери до себе си своята дъщеря. Изплаши се, но когато се огледа наоколо, я откри в дъното на залата Сент-Огюстен; девойката бе всецяло потънала в съзерцание на щанда, където лежаха на куп дамски шалчета по деветнадесет су. Муре въведе в практика настойчивото приканване, гръмогласното предлагане на стоките, чрез което още по-успешно се примамваха и обираха клиентките; той се възползуваше от всяка реклама и иронизираше скромността на някои свои събратя, които бяха на мнение, че стоката трябва да говори сама за себе си. В „Дамско щастие“, продавачи-специалисти, парижки безделници и дърдорковци, пласираха по този начин значителни количества долнокачествени произведения.

— О, мамо — прошепна Валантин, — погледни тези шалове. В ъглите им има избродирана птица.

Продавачът натрапваше стоката си, кълнеше се, че е от чиста коприна, че фабрикантът бил фалирал и че такъв случаи повече няма да се представи.

— Деветнадесет су — не може да бъде! — твърдеше госпожа Марти, вече изкусена, като дъщеря си. — Е, какво пък, да вземем две, няма да се разорим.

Лицето на госпожа Бов изразяваше презрение. Тя ненавиждаше приканванията; настоятелният продавач я отблъскваше. Госпожа Марти не разбираше това отвращение към шумното предлагане на стоките; тя имаше друга натура — бе от ония жени, които с удоволствие се поддават на насилието и обичат да се къпят в ласката на публичното предложение, да се наслаждават на възможността да докосват всичко с ръце и да губят времето си в ненужни разговори.

— А сега, — продължи тя, — да побързам за ширита… И повече нищо не желая да видя.

Но когато мина край фуларите и ръкавиците, отново загуби своята решимост. Там в разсеяната дневна светлина бяха изложени стоки с ярки и весели тонове, създаващи неизразимото усещане на зрителна симфония. Симетрично разположените щандове напомняха цветни лехи, и превръщаха залата във френски цветарник, където се усмихваше нежната гама на оттенъците. Направо върху щандовете, в разтворени кутии, вече не побиращи се на препълнените рафтове, планини от фулари блестяха с жълтото злато на хризантемите, с ярката червенина на мушкатото, с млечната белота на петуниите и с небесната синева на върбинката. А по-горе, от медни стълбове се спускаха разцъфналите гирлянди на провесени кърпи, размотани панделки — безкрайна блестяща верига, която продължаваше във въздуха, обгръщаше колоните, умножаваше се в огледалата. Но повече от всичко привличаше тълпата швейцарското шале изградено само от ръкавици — истински шедьовър на Миньо; за чието измайсторяване той бе изгубил цели два дни. Партерът бе направен от черни ръкавици, после следваха ръкавици с цвят на слама, с резедав цвят; други — кървавочервени — бяха използувани за украса, обкръжаваха прозорците, набелязваха балконите, заместваха керемидения покрив.

— Какво желае госпожата? — запита Миньо, видял, че госпожа Марти се спря като омагьосана пред шалето. — Ето шведски ръкавици по франк и седемдесет и пет, първо качество.

Той подвикваше с някакво ожесточение, като приканваше минаващите пред щанда клиентки и им досаждаше с любезността си. Госпожа Марти отрицателно клатеше глава, но Миньо продължи:

— Тиролски ръкавици по франк и двадесет и пет… Тюренски ръкавички за деца, бродирани ръкавици във всички цветове.

— Не, благодаря, засега от нищо не се нуждая — отвръщаше госпожа Марти.

Но почувствувал в гласа й колебание, Миньо удвои настойчивостта си и започна да излага пред нея прелестни бродирани ръкавици; и госпожа Марти си купи един чифт. Боже мой, та тя не можеше да се съпротивлява, и когато видя, че госпожа Дьо Бов я гледа с усмивка, цялата се изчерви.

— Ето какво дете съм… Ако сега не купя ширита и не избягам оттук, изгубена съм.

За беда, в галантерията имаше такава навалица, че госпожа Марти не можа да стигне до продавача. Двете дами чакаха вече десет минути и започваха да се дразнят, но ето, че видяха госпожа Бурдьоле с трите й деца, и тази среща отвлече вниманието им. Госпожа Бурдьоле, красива и практична жена, се впусна да им обяснява с обичайното си спокойствие, че искала да покаже на децата магазина. Мадлен бе на десет години, Едмон на осем, Люсиен на четири; те се усмихваха от удоволствие, получили накрая това отдавна обещано безплатно развлечение.

— Какви интересни слънчобрани, ще си купя червен — заяви неочаквано госпожа Марти, като се разхождаше нетърпеливо, отегчена от принудителното бездействие.

И си избра един за четиринадесет франка и петдесет. Госпожа Бурдьоле, проследила с неодобрителен поглед покупката, приятелски забеляза:

— Напразно бързате. След месец ще го имате за десет франка… Мен обаче няма да уловят на въдицата си!

И тя разви цяла една теория за пестеливо водене на домакинството. Тъй като магазините намалявали цените, разумно било да се изчака. Защо да се поддава на техните уловки, по-скоро самата тя се възползувала от предоставяните й оказиони. Дори внасяше в тази борба известна хитрост и се хвалеше, че никога не им позволявала да изтръгнат от нея дори едно су печалба.

— Обещала съм на децата да им покажа картинки там, горе, в салона… — каза тя накрая. — Хайде, елате с мен, вие поне имате време.

Ширитът бе забравен и госпожа Марти веднага се съгласи, но графиня Дьо Бов отказа — предпочитала най-напред да обиколи партера. И тъй дамите решиха да се срещнат горе. Когато търсеше стълбището, госпожа Бурдьоле съгледа асансьора и за да достави на децата допълнително удоволствие, ги набута в него. Госпожа Марти с дъщеря си също влезе в малката клетка, където стана много тясно; но огледалата, кадифените седалки и вратата с медната обковка дотолкова им се понравиха, че стигнаха на първия етаж без да почувствуват плавния ход на машината. В галерията за дантели ги очакваше още едно удоволствие. Когато минаваше край бюфета, госпожа Бурдьоле, не пропусна да почерпи малчуганите със сироп. Бюфетът представляваше квадратна зала с широк мраморен тезгях. Два сребристи фонтана в двата ъгъла изхвърляха тънки струи вода; зад тезгяха, на етажерки се виждаха наредени бутилки; трима прислужници непрекъснато бършеха и пълнеха чашите. За да задържат измъчваните от жажда клиентки, беше се наложило с помощта на облечена в кадифе бариера да установят ред, както пред входа на театрите. Тълпата напираше. Загубили всякакъв свян при вида на даром предлагани лакомства, някои купувачки се наяждаха до пръсване.

— Но къде са тия хора? — извика госпожа Бурдьоле, когато се измъкна от навалицата и изтри устните на децата с носната си кърпичка.

И в същия миг забеляза госпожа Марти и Валантин, вече в другата галерия, далече от бюфета. Отново купуваха нещо, потънали в куп от поли. Това бе краят: майка и дъщеря загиваха, обзети от страст за разходи.

Добрала се най-после до салона, където бе възможно да се почете и напише писмо, госпожа Бурдьоле настани Мадлен, Едмон и Люсиен пред голямата маса; после взе от библиотеката албум с фотографии и го донесе на децата. Сводестият таван на тази дълга зала бе щедро украсен с позлата; две камини, разположени една срещу друга, поразяваха със своята монументалност; по стените висяха посредствени картини в пищни рамки, а между колоните, срещу овалните прозорци откъм магазините, бяха поставени високи декоративни растения в порцеланови саксии. Многобройната публика, мълчаливо седеше край масата, отрупана с журнали и вестници, както и с хартия за писма и мастилници на услугите на клиентките. Дамите смъкваха ръкавиците си и пишеха писма на листовете с монограма на фирмата, зачеркнали го предварително с перото. Неколцина мъже, разположили се удобно в креслата, четяха вестници. Но мнозина други седяха, без нищо да вършат: това бяха или мъже, очакващи жените си, които сновяха из отделите, или пък млади, предпазливи дами, дебнещи появяването на възлюбения или, най-после, стари родители, оставени тук като на гардероб, за да бъдат взети при излизане от магазина. Цялата тази публика, насядала удобно в креслата, си отдъхваше и поглеждаше през отворените прозорци в галериите и залите, чиято далечна глъч се смесваше с лекото скърцане на перата и шумоленето на вестниците.

— Как, и вие ли сте тук? — зарадва се госпожи Бурдьоле. — Не можах да ви позная.

До децата, зад разтворените страници на журнала, се криеше някаква дама. Бе госпожа Гибал. Срещата видимо я подразни, но тя веднага се овладя и побърза да каже, че се качила тук да си отдъхне от навалицата. Госпожа Бурдьоле се заинтересува дали е дошла за покупки, и госпожа Гибал, притваряйки очи, за да скрие егоистичната студенина на погледа си, уморено отговори:

— О, не… Напротив, дойдох да върна нещо. Да, не съм доволна от завесите, които неотдавна купих. Но сега има толкова хора, че трябва да почакам, когато бъде възможно да се приближа до щанда.

И продължи да бъбри: системата на връщане на покупките била много удобна! Преди не купувала нищо, но сега понякога се поддавала на съблазънта. И действително, от пет купени неща вече бе върнала четири и със странното си поведение бе станала известна във всички отдели: купувайки стоката, госпожа Гибал я избираше с недоволен вид, и като задържаше вещите няколко дни, връщаше ги обратно една след друга. По време на разговора тя не снемаше очи от вратата на залата и като че с облекчение въздъхна, когато госпожа Бурдьоле се върна при децата, за да им обясни съдържанието на фотографиите. Почти в същата минута в залата влязоха господин Дьо Бов и Пол дьо Валаньоск. Графът, който си даваше вид, че показва на младия човек новите отдели, размени с госпожа Гибал бърз поглед: после тя отново се вглъби в четене, сякаш не беше го видяла.

— Пол! И ти ли си тук! — произнесе някой зад гърба на влезлите мъже.

Бе Муре, пожелал след обиколката си из магазина да хвърли поглед на различните служби.

Той стисна ръцете им и веднага запита:

— А вашата съпруга удостои ли ни с посещението си?

— Боже мой, не! — отвърна графът. За което безкрайно съжалявал. Била неразположена. — О, нищо опасно.

Но престорил се, че току-що вижда госпожа Гибал, графът остави мъжете и се приближи към нея, с шапка в ръка; другите дами се ограничиха с поклон отдалече. Тя също се престори на изненадана. Пол се усмихна; най-после бе разбрал. И тихичко разказа на Муре как графът, когото срещнал на улица Ришелио, се опитал да се освободи от него, а после го завлякъл в „Щастието“ под предлог, че непременно трябва да видят откриването на базара. А тази дама вече цяла година измъквала от графа пари и се стараела да се възползува от всички удоволствия, които можел да й достави; но никога не му пишела, а се договаряла за срещите си на обществени места: църкви, музеи, магазини.

— Мисля, че за всяка нова среща избират нов хотел — шепнеше младият човек. — Миналият месец беше на инспекторска обиколка и всеки два дни пишеше на жена си от Блоа, Либурн, Тарб; а аз със собствените си очи го видях как влиза в мебелираните стаи в Батиньол… Но погледни го! Колко е хубав, каква великолепна осанка! Това е старата Франция, приятелю мой, старата Франция!

— А какво става с твоята женитба? — запита Муре.

Без да изпуска от око графа, Пол отвърна, че все още чакат смъртта на лелята. После тържествуващо добави:

— Хм! Видя ли? Той се наведе и й подаде някакъв адрес, а тя взе бележката с най-целомъдрен вид. Тази червенокоса кукла, външно тъй безразлична към всичко, е ужасна жена. Няма що, хубави истории стават тук, при тебе!

— О, тези дами съвсем не са при мен, те са у дома си — поправи го Муре с усмивка.

И започна да се шегува. Любовта, както лястовицата, носела в дома щастие. Разбира се, че ги познавал всички; и уличните жени, които се въртели около щандовете, и дамите, които неочаквано срещали тук приятелите си; но ако те не купували нищо, поне увеличавали тълпата и затопляли магазина.

Продължавайки да говори, той отведе своя бивш съученик към вратата на залата, откъдето се виждаше централната галерия; тук, в нозете им, една след друга се разгръщаха залите. Зад тях, в читалнята, бе все тъй тихо; чуваше се само лекото скърцане на перата и шумоленето на вестниците. Някакъв възрастен господин бе заспал над „Монтиньор“. Граф Дьо Бов разглеждаше картини с явното намерение да загуби в тълпата своя бъдещ зет. И сред тази тишина единствена госпожа Бурдьоле забавляваше шумно децата си, сякаш се намираше в завоювана страна.

— Виждаш, тук те са у дома си — повтори Муре, като показа с широк жест множеството жени, изпълнили магазина.

Точно в това време госпожа Дефорж, едва не загубила мантото си в тълпата, влезе най-после в „Щастието“ и прекоси първата зала. Стигайки до голямата галерия, тя вдигна очи. Галерията напомняше гара, обкръжена с перилата на два етажа, прерязана от висящи стълби и въздушни мостове. Железните стълби, с двойно движение, извивайки се смело, изобилствуваха с площадки; железни мостове, прехвърлени в пространството, се устремяваха по права линия на голяма височина; под матовата светлина, която проникваше през стъкления покрив, цялото това щедро използуване желязо се превръщаше в леко архитектурно построение, в сложна дантела, пронизана от проблясъците на деня, в съвременно въплъщение на приказен дворец, във вавилонско стълпотворение с наслойка от етажи, с широки зали, с изглед към необятните простори на други етажи и други зали. Желязото тук действително цареше навсякъде, младият архитект бе имал доблестта и смелостта да не го прикрие под слой боя, имитирайки камъка или дървото. Долу, за да не засенчва стоката, украсата на залите се отличаваше с изискана скромност и бе издържана в неутрални тонове; но колкото по-високо се въздигаше металическият скелет, толкова капителите на колоните ставаха по-пищни, нитовете придобиваха форма на розетки, а по конзолите и подпорите на гредите се виждаха скулптурни ваяния. Накрая, самият връх блестеше с ярки цветове — зелен и червен, — съчетани с обилна позлата, с потоци от злато, със златни полета до самите прозорци, чиито стъкла бяха украсени с черен и златист емайл. Сводовете в галериите също бяха изписани с глазура. Мозайката и фаянсът допълваха украсата, като оживяваха фризовете и омекотяваха със свежите си тонове строгостта на ансамбъла; стълбите с перила, облечени в червено кадифе, завършваха с ивици полирано желязо, блестящо като стоманена броня.

Макар и вече да бе запозната с новото устройство на магазина, госпожа Дефорж се спря, поразена от могъщия живот, който този ден изпълваше необятната зала. Долу, около нея, продължаваше да се вълнува тълпата, движеше се в две противоположни направления, и този водовъртеж се чувствуваше до самия отдел за коприни; тълпата все още бе твърде пъстра; имаше много гражданки, домакини, много жени в траур, с дълги воали; правеха впечатление неизбежните кърмачки, всякога случайно озовали се тук и бранещи новородените си с разперени лакти; но във втората половина на деня започнаха да се появяват повече светски дами. И това море от пъстри шапки примесени с голи русокоси и черни глави, течеше от единия край на галерията към другия, безцветно и монотонно сред чудесните бои на тъканите. Навсякъде госпожа Дефорж виждаше големи плакати с грамадни цифри, чиито резки петна се открояваха на фона на ярки басми, блестящи коприни и тъмни вълнени тъкани. Потоци от опънати ленти отделяха главите на туловищата, същинска стена от трико стърчеше напред, наподобявайки нос; огледалата придаваха на залите безкрайна дълбочина, като отразяваха изложените стоки и групи клиенти с отметнати лица, с преполовени плещи и откъслеци от ръце; а вляво и вдясно от страничните галерии се откриваше изглед към другите отдели, към белоснежните недра на бельото, към пъстроцветните дълбочини на трикотажа, към смътни далнини, пронизани от ивица светлина, проникнала през някакъв прозорец, където тълпата сякаш се бе превърнала в човешки прах. Госпожа Дефорж погледна нагоре и видя на стълбите, на висящите мостове, край перилата на горните етажи, устремен някъде към висините, несекващ тътнещ поток, цял един народ, понесен във въздуха, пътешествуващ в пролуките на огромния металически скелет; тези хора без мяра и без чет се открояваха като черни силуети в разсеяната светлина, която се процеждаше през изписаните с емайл стъкла. От тавана се спускаха големи позлатени полилеи; килими, бродирани коприни, златисти ламета украсяваха балюстрадите като блестящи знамена; тук от единия до другия край се разгъваха провесени дантели, трепетно се развяваха муселини, тържествуваха коприни, завършващи с апотеоза на полуоблечени манекени. А над целия този хаос, на самия връх, в отдела за спални принадлежности, се виждаха, сякаш увиснали във въздуха, малки железни креватчета с матраци и бели завески — същинска спалня на пансионерки, които спяха под непрестанния тропот на клиентите, впрочем все по-оредяващи в горните етажи.

— Не желае ли госпожата евтини жартиери? — подвикна на госпожа Дефорж един от продавачите, забелязал, че се е спряла. — Чиста коприна, двадесет и девет су.

Тя не го удостои с отговор. Подвикванията около нея звучаха с все по-голямо ожесточение. Сега тя опита да се ориентира. Касата на Албер Лом се намираше вляво от нея; той я познаваше по физиономия и си позволи да й отправи любезна усмивка; работеше без да бърза, въпреки потока от бележки, който го заливаше, докато зад него Жозеф воюваше с кълбото върви, едва смогващ да опакова покупките. Тук госпожа Дефорж разбра къде се е озовала: някъде недалеч пред нея бе отделът за коприни. Но й бяха нужни цели десет минути, за да се добере дотам, тъй бързо се множеше тълпата. Червените балони ставаха все по-многочислени. Издигайки се във въздуха на незримите си връвчици, те се сливаха в плътни пурпурни облаци, тихо се понасяха към изхода и отплуваха по-нататък — над Париж; тя непрестанно трябваше да свежда глава под тези летящи балони, когато ги държаха деца, намотали връвчиците на малките си ръчички.

— О, госпожо, вие все таки се осмелихте да ни посетите? — весело възкликна Бутмон, когато забеляза госпожа Дефорж.

Сега вече завеждащ отдел, когото сам Муре бе въвел в дома на госпожа Дефорж, Бутмон понякога се отбиваше при нея на чашка чай. Тя го намираше посредствен, но много любезен; този сангвиник, винаги в добро разположение на духа, я изненадваше и забавляваше. Впрочем завчера той открито й бе разказал за отношенията на Муре и Клара, но бе сторил това без корист и без ирония, просто защото лекомисленият дебеланчо обичаше да се посмее; разяждана от ревност, тя скри раната си под външно презрение; но дойде тук, за да се опита да открие девойката, тъй като Бутмон бе казал само, че е продавачка при конфекцията, въздържайки се да я назове.

— Желаете ли да купите нещо от нас? — запита той.

— Разбира се, иначе не бих дошла… Имате ли фулар за дамски матинета?

Надяваше се да изтръгне от него името на девойката, за да я види. Бутмон веднага извика Фавие и продължи да бъбри с нея в очакване на продавача, който бе зает с клиентка, същата оная „красива дама“, очарователната блондинка, за която понякога говореше целият отдел, макар никой нищо да не знаеше за нея, нито дори името й. Но този път красавицата беше в дълбок траур. Кого ли бе загубила — съпруг или баща? Навярно не бащата, защото тогава би изглеждала по-печална. Но в такъв случай какви нелепости говорели за дамата? Значи не е кокотка, щом си има истински съпруг! Освен ако не е в траур за майка си. Няколко минути, въпреки усилената работа, всички продавачи в отдела бяха заети с тези въпроси и се губеха във всевъзможни догадки.

— Но побързайте, това е непоносимо! — смъмри Ютен Фавие, завърнал се от касата, където бе съпроводил клиентката — Когато обслужвате тази дама, не можете да се откъснете от нея… А тя се подиграва с вас!

— Не повече отколкото аз с нея! — отвърна продавачът засегнат.

Но Ютен го заплаши, че ще се оплаче в дирекцията, ако не се отнася към клиентелата с по-голямо уважение. Откакто отделът се обедини, за да му извоюва мястото на Робино, Ютен стана груб, раздразнителен и заядлив. Въпреки всички свои обещания за добро другарство, обещания, с които някога подгряваше колегите си, той бе толкова непоносим, че сега те тайно поддържаха Фавие срещу него.

— Хайде, без възражения — строго продължи Ютен. — Господин Бутмон иска от вас фулар, от най-светлите десени.

Изложбата на летни коприни, разположена в центъра на отдела, осветяваше като изгряващо слънце цялата зала със сияние на зора и преливаше в най-нежните цветове на дъгата — бледорозови, светложълти, ясносини. Тук имаше фулари, по-прозрачни от облаци, сюра, по-леки от пуха, летящ от дърветата, сатенени китайски коприни, напомнящи нежната кожа на източна девица. Имаше още японски крепони, индийски тюсори и кора, да не говорим вече за френските леки коприни, на ивици, карирани, изпъстрени с цветя, всички въображаеми десени, които навяваха мисли за кокетно облечени дами, разхождащи се в майско утро под кичестите дървеса на някой парк.

— Ще взема ето този, Луи XVI, с букети от рози — каза най-после госпожа Дефорж.

И докато Фавие отмерваше плата, тя стори последен опит да научи още нещо от Бутмон, застанал до нея.

— Ще отскоча до конфекцията да разгледам пътническите манта… Блондинка ли е героинята на вашата история?

Завеждащият отдел, когото нейната настойчивост започваше да тревожи, се ограничи с усмивка. Но точно в този миг минаваше край тях Дьониз. Току-що бе предала в ръцете на Лиенар, от отдела за мериносни тъкани, госпожа Бутарел, оная провинциалистка, която два пъти годишно прихождаше в Париж, за да пропилее из четирите ъгли на „Дамско щастие“ домакинските си спестявания. И тъй като Фавие вече посягаше да вземе фулара на госпожа Дефорж, Ютен, желаещ да ядоса младия човек, го възпря:

— Безполезно, драги, госпожицата ще бъде така любезна да съпроводи вашата клиентка.

Смутена, Дьониз на драго сърце взе пакета и сметката. Тя не можеше да погледне в лице младия човек, без да изпита срам, като че той й напомняше някакъв стар грях, макар този грях да бе само в мислите й.

— Кажете — тихо запита госпожа Дефорж Бутмон, — не е ли тази повлекана? Нима я взе обратно?… Значи, тя е героинята на авантюрата!

— Може би — отвърна завеждащият с усмивка, решил твърдо да не казва истината.

Госпожа Дефорж, предшествувана от Дьониз, започна бавно да се изкачва по стълбата. Трябваше да се спира на всеки три секунди, за да не бъде отвлечена от човешкия поток, устремил се надолу. Цялото здание се тресеше и железните стъпала се олюляваха под нозете, сякаш треперейки от диханието на тълпата. На всяко стъпало стоеше здраво фиксиран манекен, облечен в костюм, палто или халат; можеше да се помисли, че тук е строена за някакво триумфално шествие двойна редица от войници; у всеки манекен вместо глава стърчеше малка дървена дръжка, наподобяваща ръкохватка на кинжал, забит в червения молетон, който се открояваше на шията на манекена, като кърваво петно на прясно нанесена рана.

Госпожа Дефорж стигна вече до първия етаж, когато нов напор на тълпата, по-силен от всички предишни, я спря за минута. Сега тя виждаше под себе си отделите на партера, тази широко разляла се тълпа от купувачки, през която току-що се бе промъкнала. Пред нея се откриваше ново зрелище: долу с живостта на мравуняк пъплеше същински океан от глави, които тя виждаше под определен ъгъл, така че те заслоняваха корсажите. Белите надписи изглеждаха оттук като тънки чертички, внушителните ивици от ленти се сплескваха, фланеленият нос пресичаше галерията с тясна стена, а килимите и бродираните копринени материи, развяващи се доскоро като стягове от балюстрадите, сега висяха в нозете й, подобно на клюмнали под църковен амвон хоругви. Тя различаваше в далечината кътчета от страничните галерии, както от високата камбанария се различават ъгълчета на съседни улици, където като черни точки се движат минувачи. Но едно особено я порази: когато притваряше очи, уморени и ослепени от искрящия хаос на цветовете, още по-остро усещаше тълпата, издаваща присъствието си с глухия тътен на надигащ се прилив и с човешката топлина, която излъчваше. От пода се възземаше ситен прах, пропит от миризмата на жена, от миризмата на нейното бельо и гръд, на нейните поли, на косите й, остра, завладяваща миризма, която сякаш бе тамянът на този храм, въздигнат в преклонение пред женското тяло.

Муре все още стоеше с Валаньоск пред читалнята; той вдишваше тази миризма, опияняваше се от нея и повтаряше:

— Тук те са у дома си; зная такива, които преседяват с дни в магазина, тъпчат се със сладки, пишат писма… Остава да им предложа и легло.

Тази шега разсмя Валаньоск, който в досадата на своя песимизъм намираше глупава неутолимата жажда за парцали на тези представителки на човешкия род. Когато понякога се отбиваше в магазина да стисне ръката на своя бивш съученик, Валаньоск си отиваше почти отегчен, тъй жизнерадостен му се струваше Муре в този свят на кокетки. Нима нито една от тия празноглави и безсърдечни жени не ще му докаже всичката глупост и безполезност на съществуванието? Но именно в този ден Октав сякаш бе загубил чудесното си равновесие. Обикновено разгаряше огъня в клиентките с очарователното си спокойствие на делови човек, а сега сякаш сам бе обхванат от порива на страстта, която постепенно възпламеняваше магазина. Когато видя Дьониз и госпожа Дефорж да се изкачват по голямата стълба, заговори по-гръмко, неволно жестикулираше и се стараеше да не се обръща към тях; но чувствувайки приближаването им, той се вълнуваше все повече и повече, гъста руменина заля лицето му, а очите му заблестяха с оня възторг, с който рано или късно започваха да искрят очите на клиентките.

— Навярно здравата ви крадат — прошепна Валаньоск, който съгледа сред тълпата не малко лица на престъпници.

Муре широко разтвори ръце.

— Драги мой, далеч повече отколкото си представяш!

Доволен, че има нова тема за разговор, Муре някак нервно се залови да привежда факти, като се впускаше в неизчерпаеми подробности и описания на различните категории крадли. Започна с професионалните: причинявали най-малки щети, защото почти всички били известни на полицията. После назова крадлите-маниачки, страдащи от извращение на желанието — нов вид невроза, както се бе изразил някакъв психиатър, пораждана според него от изкушенията в големите магазини. И накрая, много бременни жени се оказвали клептоманки, но те крадели само определени предмети: у една от тях например полицейският комисар открил двеста четиридесет и осем чифта розови ръкавици, откраднати в различни магазини на Париж.

— Ето, впрочем, защо жените тук имат такива странни очи — забеляза Валаньоск. — Видях тези алчни и в същото време гузни лица на побъркани същества… Хубава школа за честност!

— И още каква! — отвърна Муре. — Колкото и да се стараем да се чувствуват тук като у дома си, не трябва да им позволяваме да отнасят под мантото си стоки… А се натъкваме и на хора с обществено положение… Миналата седмица уловихме сестрата на някакъв аптекар и жената на дворцов съветник… Такива скандали, естествено, се опитвахме да потулим.

И млъкна, за да посочи инспектора Жув, а той тъкмо дебнеше долу, в отдела за панделки, някаква бременна жена. Тази жена, чийто огромен корем трудно можеше да се опази в навалицата, бе съпровождана от приятелка, очевидно за да я предпазва от удари; и всеки път, когато бременната се спираше пред някой щанд, Жув я държеше под око, докато приятелката й до нея без стеснение тършуваше в кашоните.

— О, той ще я пипне — продължи Муре, — Жув познава отлично всички техни хитрини.

Но гласът на Муре затрепери, а смехът му стана принуден. Дьониз и Анриет, които той не преставаше да следи, с голяма мъка се изтръгнаха от тълпата и най-после се появиха зад него. Сега се обърна и поздрави клиентката си със сдържания поклон на приятел, който не иска да компрометира жената, когато тя не е сама. Но Анриет, заострила вниманието си след разказа на Бутмон, отлично забеляза с какъв поглед Муре приласка Дьониз. Решително тази девойка трябва да е съперницата, която тя търсеше в магазина.

В конфекцията продавачките се задъхваха от работа. Две девойки бяха болни, а госпожа Фредерик, помощник-завеждащата, предния ден спокойно си бе подала оставката; беше минала на касата, за да уреди сметките си, като захвърли „Дамско щастие“ тъй неочаквано, както и то захвърляше своите служители. От сутринта, въпреки разгара на продажбата, говореха само за това. Клара, задържала се в отдела единствено благодарение на каприза на Муре, намираше постъпката на помощник-завеждащата за „твърде шикозна“; Маргьорит уверяваше колежките си, че Бурдонкл не бил на себе си от ярост; а госпожа Орели с огорчение заявяваше, че госпожа Фредерик би трябвало поне да я предупреди; човек трудно можел да си представи подобна прикритост и макар, че госпожа Фредерик никому не се доверяваше, всички решиха, че е напуснала магазина, за да се омъжи за съдържателя на банята, намираща се недалеч от халите.

— Пътническо палто ли желае госпожата? — запита Дьониз госпожа Дефорж, като предварително й предложи стол.

— Да — сухо отвърна тя, решила да бъде груба.

Отделът бе неотдавна обзаведен богато и заедно с това строго: високи шкафове от гравиран дъб, огледала по цялата ширина на стената, червен мокет, приглушаващ стъпките на безкрайните върволици от купувачки. Докато Дьониз търсеше пътнически манта, госпожа Дефорж надникна наоколо, видя образа си в едно от огледалата и внимателно започна да се разглежда. Не остаряваше ли вече, щом й изменят с първата срещната девойка? Огледалото отразяваше целия отдел с неговата трескава суетня, но тя виждаше само своето бледо лице и дори не чуваше зад гърба си Клара, която разказваше на Маргьорит за някакво тайно прегрешение на госпожа Фредерик, за това, как сутрин и вечер кръстосвала пасажа Шоазьол, за да мислят, че живее на левия бряг.

— Ето нашите последни модели — каза Дьониз. — Имаме ги в различни цветове.

И разгърна четири-пет манта. Госпожа Дефорж ги погледна с презрение и с всяко ново манто ставаше все по-рязка. За какво са тези гънки, само стесняват дрехата. А това с квадратните рамене сякаш е дялано с брадва! Никакво пътуване, къде по дяволите, ще върви облечена като караулна будка!

— Покажете ми нещо друго, госпожице!

Дьониз сгъваше и разгъваше дрехите, без да си позволи и най-малкия жест на неудоволствие. Но невъзмутимото търпение на девойката само повече раздразваше госпожа Дефорж. Очите й отново и отново се взираха в отсрещното огледало. Сега се разглеждаше близо до Дьониз и я сравняваше със себе си. Възможно ли е да предпочитат пред нея такова невзрачно създание? И си спомни, че беше я виждала едва постъпила на служба; тогава тя изглеждаше глупава и непохватна, като току-що пристигнала от село пастирка на гъски. Разбира се, днес се държеше по-добре, копринената рокля й придаваше строг, коректен вид. И все пак какво нищожество, каква обикновена физиономия!

— Ще предложа на госпожата други модели — спокойно каза Дьониз.

Когато тя се върна, сцената се повтори. Платът се оказа тежък и неподходящ. Госпожа Дефорж се въртеше, повишаваше глас, опитваше се да привлече вниманието на госпожа Орели, с надежда тя да сконфузи девойката. Но след завръщането си в магазина Дьониз постепенно бе покорила целия отдел; сега се чувствуваше тук като у дома си, завеждащата дори откри в нея редки качества на продавачка: кротка настойчивост, умение с приветлива усмивка да убеждава клиентката. Ето защо госпожа Орели само леко вдигна рамене и се въздържа от намеса.

— Може би госпожата би могла да ми каже, макар и приблизително, какво желае? — отново запита Дьониз, все със същата невъзмутима вежливост.

— Но вие нямате нищо! — извика госпожа Дефорж и замълча, усетила с учудване прикосновението на нечия ръка. Бе госпожа Марти. Поддала се на страстта си към разхищение, сега тя се носеше от отдел в отдел. След шаловете, бродираните ръкавици и червения чадър, покупните й дотолкова се бяха умножили, че последният продавач бе принуден да положи на стол пакета, който откъсваше ръката му; и той тръгна напред, като повлече стола с нахвърляните на него поли, салфетки, пердета, лампа и три сламени изтривалки.

— Я виж ти — рече тя, — пътническо манто ли си купувате?

— О, боже мой, не — отвърна госпожа Дефорж — всички са ужасни.

Но госпожа Марти съгледа едно на ивици, което съвсем не й се стори лошо. Дъщеря й вече го разглеждаше. Тогава Дьониз, решила да избави отдела от миналогодишен модел, извика Маргьорит и тя, само при погледа, хвърлен от колежката й, представи залежалото манто като изключителен оказион. Когато Маргьорит се закле, че цената му била вече два пъти намалявана, че от сто и петдесет франка го смъкнали на сто и тридесет и че, сега струва само сто и десет, госпожа Марти вече не можа да устои на изкушението. Тя купи мантото, а продавачът, който дотогава я съпровождаше, остави стола и всички покупки, с прикрепени към тях бележки.

Същевременно зад гърба на купувачките в суматохата на продажбата, вървяха по реда ся одумките по адрес на госпожа Фредерик.

— Наистина ли имала някого? — запита младичката продавачка, постъпила неотдавна в магазина.

— Собственика на банята, дявол го взел! — отговори Клара. — Да нямаш вяра в тия кротки и плахи вдовички!

Докато Маргьорит оформяше продажбата на мантото, госпожа Марти обърна глава и като посочи Клара с леко движение на клепачите, тихо каза на госпожа Дефорж:

— Ето последното увлечение на господин Муре.

Госпожа Дефорж се учуди, погледна Клара, после прехвърли поглед върху Дьониз и отсече:

— О не, не високата, малката.

И тъй като госпожа Марти не се осмели да спори, госпожа Дефорж, повишила глас, добави с онова презрение, с което дамите се отнасят към камериерките си:

— А може би, и малката, и голямата, и всички останали, които не възразяват.

Дьониз чу това. Тя вдигна своите големи ясни очи към непознатата дама, която я оскърбяваше така. Несъмнено, тази бе любовницата на патрона, с която, както й бяха говорили, се срещал навън. Те размениха погледи и в очите на Дьониз се отрази толкова тъга и достойнство, такава искрена чистота, че Анриет неволно почувствува стеснение.

— Щом не можете да ми покажете нищо подходящо — каза тя рязко, — отведете ме в отдела за рокли и костюми.

— И аз идвам… — възкликна госпожа Марти. — Бих искала да видя костюм за Валантин.

Маргьорит улови стола за облегалото и го повлече след себе си на задните му крака, вече силно разклатени от такива пътешествия. Дьониз носеше само няколко метра фулар, купен от госпожа Дефорж. За да се доберат до роклите и костюмите, които сега бяха на втория етаж, в другия край на сградата, им предстоеше да изминат немалък път.

И ето, започна безкрайното странствуване из претъпканите галерии. Напред вървеше Маргьорит, влачейки след себе си стола като каручка, и бавно си пробиваше път. Още в отдела за бельо госпожа Дефорж изрази възмущението си: какво безобразие били тези базари, където трябва да извървиш две левги, за да си купиш някаква дреболия! Госпожа Марти също се оплакваше, че изнемогва от умора, макар всъщност дълбоко да се наслаждаваше на тази умора, на това изнемогване сред неизчерпаемото обилие на стоки. Геният на Муре я бе покорил всецяло. Всичко привличаше вниманието й, тя се спираше на всеки щанд. Най-напред се спря пред комплектите в отдела за бельо, съблазнена от ризите; продаде й ги Полин, и по този начин Маргьорит се избави от стола, който сега премина в ръцете на Полин. Госпожа Дефорж би могла да не се задържа по пътя си, за да освободи по-скоро Дьониз, но на нея, очевидно, й бе приятно да усеща зад гърба си присъствието на търпеливата, безропотна девойка, докато тя се спираше да съветва приятелката си. В отдела за новородените дамите изпаднаха в екстаз, но нищо не купиха. После госпожа Марти отново се поддаде на слабостите си: не устоя и пред корсетите от черен сатен, и пред кожените маншети, продавани с намаление, като несезонна стока, и пред руските дантели, с които тогава украсяваха покривките за маса. Всичко това се трупаше на стола, купчината от пакети все повече растеше, столът започна да се огъва, и продавачките, сменящи се една друга, го влачеха с все по-голямо усилие.

— Оттук, госпожо — казваше Дьониз след всяко спиране, без да си позволи и най-малкия израз на негодувание.

— Но това е безсмислено! — роптаеше госпожа Дефорж. — Ние никога няма да стигнем до отдела. Защо не са поставили роклите и костюмите при палтата?… Ама, че каша!

А госпожа Марти, с жадно разтворени очи, опиянена от безкрайните редици на танцуващите пред нея богатства, полугласно си повтаряше:

— Боже мой, какво ще каже мъжът ми!… Вие сте права, в този магазин няма никакъв ред. Тук човек загубва ума си и върши глупости.

На голямата централна площадка столът едва се провря. Муре току-що бе запълнил цялото пространство с модни парижки дреболии — чашки в поставка от позлатен цинк, несесери, подложки за ликьор и всякакви долнокачествени артикули, намирайки, че проходът е свободен и тълпата може да се движи с лекота. Освен това, бе наредил на един от продавачите си да постави все на същата площадка маса с евтини японски и китайски изделия, които купувачките си изтръгваха една друга из ръцете. Успехът надмина всякакви очаквания и Муре вече замисляше да разшири продажбата им. Докато двамата прислужници изнасяха стола на госпожа Марти на втория етаж, тя купи шест копчета от слонова кост, копринени мишки и емайлирана кибритена кутийка.

На втория етаж пътешествието се възобнови. Дьониз, която от сутринта непрестанно съпровождаше клиентки, бе капнала от умора, макар външно да се държеше все тъй бодро, все със същата вежлива кротост. В отдела за декоративни тъкани тя отново трябваше да чака своите дами; тук някакъв възхитителен кретон омагьоса госпожа Марти. В мебелния отдел госпожа Марти пламна от желание да се сдобие с работна масичка. Ръцете й трепереха; и тя, смеейки се, умоляваше госпожа Дефорж да я възпре да разточителствува повече, когато ненадейната среща с госпожа Гибал й донесе нужното оправдание. Това стана в отдела за килими, където госпожа Гибал, най-после, се бе добрала, за да върне купените от нея преди пет дни ориенталски завеси; тя стоеше пред щанда и разговаряше с продавача, висок здравеняк с ръце на атлет, който от сутрин до вечер местеше тежести, способни да сломят и бик. Продавачът, естествено, бе подразнен от такова връщане на продадена стока, тъй като това го лишаваше от съответните проценти, и се стараеше да смути клиентката. Той подозираше тук не съвсем чиста игра; може би завесите са били необходими за някакъв бал, и вместо да плащат наем на тапицера, са решили да ги вземат в „Щастието“, а после да ги върнат; знаел, че така постъпват понякога пестеливите буржоазни семейства. Госпожата трябва да има някакво основание, за да ги връща; ако не й харесват десенът или цветът, ще й покаже нещо друго, разполагал с много богат асортимент. На всички тези намеци госпожа Гибал с царствено спокойствие, без да се впуска в по-нататъшни обяснения, отговаряше, че завесите просто престанали да й харесват. Тя отказа да види други, и продавачът бе принуден да отстъпи, тъй като на продавачите бе строго наредено да приемат обратно стоките, дори и да забележат, че са били употребявани.

Когато трите дами се отдалечиха и госпожа Марти отново започна да се измъчва от желание да купи работната масичка, от която между впрочем съвсем не се нуждаеше, госпожа Гибал, със свойствената й невъзмутимост, каза:

— Е, какво пък, ще я върнете… Видяхте, че не е чак толкова трудно… Кажете да я откарат у дома ви. Поставете я в салона си, нагледайте й се, а когато ви омръзне, ще я върнете.

— Прекрасна идея! — възкликна госпожа Марти. — Ако мъжът ми се разсърди, всичко ще им върна.

Върховното оправдание бе намерено; сега тя продължи да купува без задръжки и тайно възнамеряваше да запази всичко, защото не бе от жените, които леко се разделят с вещите.

Най-после стигнаха до отдела за рокли и костюми. Но тъй като Дьониз се готвеше да предаде на една от продавачките фулара, купен от госпожа Дефорж, последната изглежда си поразмисли и заяви, че е решила да вземе пътническо манто, онова, светлосивото; и Дьониз отново трябваше любезно да чака, за да я съпроводи обратно до конфекцията. Девойката добре долавяше в тези капризи тъмната и упорита преднамереност на надменната клиентка, решила да се отнася с нея като със слугиня, но тя се бе заклела да не отстъпва от своите задължения и се държеше съвършено спокойно, въпреки че гордостта й се бунтуваше и сърцето й биеше до болка. В отдела за рокли и костюми госпожа Дефорж не купи нищо.

— О, мамо — възкликна Валантин, — погледни този костюм… Какво би казала, ако ми е по мярка!

Госпожа Гибал шепнешком обясни на госпожа Марти своята тактика. Когато си харесвала в магазина някоя рокля, нареждала да я изпратят у дома й, а после снемала кройката и връщала роклята обратно. И госпожа Марти купи костюма за дъщеря си, като каза:

— Прекрасна идея! Колко сте практична, мила!

Наложи се да се разделят със стола. Оставиха го в твърде плачевен вид в отдела за мебели, до работната масичка. Товарът бе станал прекалено тежък, задните крака на стола заплашваха да се счупят, та решиха да съберат в една каса всички покупки, за да ги предадат после в отдела за доставки.

Тогава дамите, все така съпровождани от Дьониз, продължиха да се разхождат из магазина. Отново влязоха във всички отдели, обиколиха всички стълби, всички галерии. Нови срещи непрестанно ги задържаха. Така, близо до читалнята се натъкнаха на госпожа Бурдьоле с трите й деца. Малките бяха натоварени с пакети: Мадлен държеше под мишница рокличка, Едмон носеше цяла колекция от обущенца, а най-малкият, Люсиен, беше с ново кепе.

— И ти ли! — със смях подхвърли госпожа Дефорж на приятелката си от пансиона.

— О, да не говорим за това! — извика госпожа Бурдьоле. — Така съм ядосана… Сега ни ловят чрез малчуганите! Ти знаеш, че като е за мен, винаги съумявам да се въздържа от глупости. Но как да откажа на децата, нали всичко им се иска! Дойдох с тях просто да ги разходя, а вместо това обрах целия магазин.

Муре, който все още стоеше на същото място с Валаньоск и господин Дьо Бов, я чу и се усмихна. Тя го забеляза и кокетливо започна да се оплаква, затаила в душата си раздразнение срещу тези уловки на майчинската нежност; мисълта, че се бе поддала на заразната треска на рекламата, я възмущаваше; а той продължаваше да се усмихва и се кланяше, наслаждавайки се на своя триумф. Граф Дьо Бов всячески се опитваше да се приближи към госпожа Гибал; най-после бързо се мушна след нея в тълпата, опитвайки повторно да се отскубне от Валаньоск, но той, уморен от навалицата, побърза да го догони. Дьониз отново се бе спряла, за да чака дамите. Стоеше с гръб към Муре, а той се правеше, че не я забелязва. От този миг госпожа Дефорж, обладаваща тънкия нюх на ревнива жена, престана да се съмнява. И докато Муре, разговаряйки, я съпровождаше, както подобава на любезен стопанин на фирма, тя се питаше как да го уличи в измяна.

Междувременно граф Дьо Бов и Валаньоск, тръгнали напред с госпожа Гибал, се озоваха в отдела за дантели. Този отдел се намираше близо до конфекцията и представляваше разкошна зала, обзаведена с шкафове от гравиран дъб с подвижни чекмеджета. Около колони, тапицирани с червено кадифе, на спирали се виеше бяла дантела, от единия край на залата до другия се простираха леки гюпюрени волани; на щандовете се издигаха камари картонени кутии, с навити валансиенски, малински и английски дантели. В дълбочината на залата пред бледолилав копринен транспарант, на който Делош нахвърляше различни мотиви шантили, седяха две дами; те мълчаливо разглеждаха дантелите и не се решаваха на коя да се установят.

— Как? — възкликна много изненадан Валаньоск. — Казахте, че съпругата ви е болна… Ето я там — здрава и читава, с госпожица Бланш!

Графът неволно трепна и изкосо погледна госпожа Гибал.

— Боже мой, наистина! — каза той.

В залата бе непоносимо горещо. Задъхващите се клиентки бяха побледнели, а очите им горяха… Човек би казал, че всички съблазни на магазина завършваха с това последно изкушение — тук бе уединеният алков на падението, гибелният кът, където пропадаха най-силните. Тук ръцете трепетно се потапяха в бездънното море на дантелите.

— Графинята с дъщеря си изглежда ви разоряват — продължи Валаньоск, когото тази среща забавляваше.

Графът отвърна с жест на съпруг, убеден в благоразумието на жена си, толкова повече, че тя не получаваше от него нито грош. След като обиколи с дъщеря си всички отдели, без нищо да купи госпожа Дьо Бов отново се бе върнала при дантелите, обхваната от яростта на неутоленото желание. И вече изнемогваше от умора, но при все това стоеше пред един от щандовете. Ръцете й, потънали в куп дантели, започнаха да омекват, горещи вълни обливаха раменете й. Когато дъщеря и обърна глава, а продавачът отскочи встрани, тя се опита да мушне под мантото си парче алансонска дантела. Но в този миг се раздаде гласът на Валаньоск, който весело казваше:

— Издебнахме ви, госпожо.

Силно побеляла и за миг загубила дар слово, тя потрепери и изпусна дантелата от ръка. После обаче обясни, че действително била болна, но щом се почувствувала по-добре, решила да излезе от дома, за да подиша чист въздух. Забелязала, най-после, че мъжът й се намира в обществото на госпожа Гибал, тя напълно се овладя и им хвърли поглед, пълен с такова достойнство, че госпожа Гибал сметна за нужно да обясни:

— Бях с госпожа Дефорж и тези господа неочаквано се изпречиха на пътя ни.

В това време се зададоха останалите дами, съпровождани от Муре. Той ги задържа за момент, за да им покаже инспектора Жув, който все още следеше бременната жена и приятелката й. Това било много любопитно; човек трудно можел да си представи колко крадли арестуват в дантеления отдел! Госпожа Дьо Бов, която го слушаше, мислено се виждаше между двама жандарми — тя, четиридесет и пет годишна дама, обкръжена от разкош, съпруга на човек с високо обществено положение, — но не чувствуваше угризения, дори съжаляваше, че не скри дантелата в ръкава си.

Междувременно Жув реши да задържи бременната жена; бе загубил надежда да я улови на местопрестъплението, но не се съмняваше, че е натъпкала джобовете си, действувайки така изкусно, че винаги му се изплъзваше. Ала когато я отведе настрани и я обискира, много се смути, тъй като не намери у нея нищо — ни един ешарп, ни едно копче. Приятелката й обаче беше изчезнала. И той внезапно разбра всичко: бременната бе тук, за да отклонява погледа му, а крадеше приятелката.

Историята разсмя дамите. Муре с досада забеляза:

— Този път надхитриха дядо Жув… Но той ще си вземе своето.

— О, струва ми се, че не ще успее — заключи Валаньоск. — А и защо излагате толкова стоки? Ако ви крадат, така ви се пада. Не би трябвало да изкушавате до такава степен бедните беззащитни жени.

Тези думи прозвучаха в дисонанс с все по-разгарящата се търговска треска. Дамите се разделиха и за последен път прекосиха почернелите от хора отдели. Беше четири часа: полегатите лъчи на залязващото слънце проникваха през широките прозорци на фасадата, лягаха като отразена светлина върху стъклените прегради на залите и в този пурпурен отблясък трептеше подобно на златен облак гъст прах, вдиган от сутринта от непрестанното движение на тълпата. Прозрачна пелена обгръщаше голямата централна галерия; на нейния огнен фон се открояваха стълбите, висящите мостове, цялата сложна плетеница на бягащото в пространството желязо. Ярко блестяха фаянсът и мозайката на фризовете; червените и зелените цветове на стъклописите пламтяха в обкръжението на щедро нахвърлената позлата. Сякаш разпалена жарава озаряваше със своите отблясъци изложените стоки, дворци от ръкавици и ешарпи, водопади от дантели и панделки, камари от вълнени материи и хасета и пъстри лехи от разцъфнали въздушни коприни и фулари. Искряха в своето великолепие и огледалата. Чадъри, издути като щитове, хвърляха метални отражения. В далечината, зад ивици сенки, се мяркаха ярко осветени щандове, край които пъплеше, заливана от слънчевата светлина, тълпата купувачки.

В този последен час в прегрятата атмосфера на магазина жените царуваха несмутимо. Превзеха го с пристъп, а после, разположени в него като в покорена страна, заседнаха сред разгрома на стоките подобно на орда грабители. Зашеметените, разбити от умора продавачи сякаш бяха тяхна собственост, с която се разпореждаха със своеволието на владетели. Дебели дами блъскаха всички и всекиго. Най-мършавите се отбраняваха, ставаха предизвикателно дръзки. Всички те, вдигнали високо глави и жестикулирайки възбудено, се чувствуваха тук като у дома си, забравили всяка вежливост и готови да измъкнат възможно повече вещи от магазина, да отнесат дори и праха от стените. За да компенсира направените разходи, госпожа Бурдьоле отново бе отвела децата в бюфета; сега клиентките с бясно желание се нахвърлиха на напитките; майки, дошли тук с малчуганите си, сами жадно пиеха малага; от отварянето на магазина бе изпито осемдесет хиляди литра сироп и седемдесет бутилки вино. Госпожа Дефорж си купи пътническо палто и като награда получи на касата картинки; излизайки от магазина, тя започна да мисли по какъв начин да привлече Дьониз у дома си, за да я унизи в присъствието на Муре и по изражението на лицата им окончателно да се увери в своите подозрения. Междувременно граф Дьо Бов успя да се шмугне в тълпата и изчезне с госпожа Гибал, а графинята, съпровождана от Бланш и Валаньоск, си позволи да поиска червен балон, макар и не купила нищо. Така тя все пак не си отиваше с празни ръце, а освен това щеше да си спечели приятелството на внучката на своя портиер. В отдела раздавачите на балони стигнаха до четиридесетхилядния: четиридесет хиляди червени балони, родили се в топлия въздух на магазина, същински облак от червени балони, които в този час летяха по всички краища на Париж, отнасяйки в небесата наименованието „Дамско щастие“.

Удари пет часът. От нашите дами само госпожа Марти с дъщеря си още стоеше сред последните искри на продажбата. Смъртно уморена, тя не можеше да се откъсне от щандовете, които тъй властно я притегляха към себе си, че непрекъснато и без всякаква нужда се връщаше обратно, отново и отново обикаляйки с ненаситно любопитство всички отдели. Бе часът, когато блъсканицата, пришпорвана от рекламите, започваше да затихва; шестдесет хиляди франка, платени на вестници за обяви, десет хиляди афиши, разлепени по стените, двеста хиляди каталози, пуснати в обръщение, бяха опустошили кесиите и довели нервите на жените до продължително блажено възбуждение; клиентките бяха потресени от приумиците на Муре, от ниските цени, от системата за връщане на стоки, от всички нови прояви на внимание от страна на дирекцията. Госпожа Марти продължаваше да се спира пред масите с рекламни стоки, сред хрипливите приканвания на продавачите, сред звъна на златото в касите и глухите удари на пакетите, падащи в сутерена; тя още и още прекосяваше партера, надничаше в отделите за бельо, за коприна, за ръкавици и за вълни и отново изтичваше горе, наслаждавайки се на лекото полюляване на висящите металически стълби и въздушните мостове; после се връщаше в конфекцията, хвърляше поглед на хасетата и дантелите, стигаше чак до втория етаж, губеше се из отделите за мебели и спални принадлежности, и навсякъде продавачите Ютен и Фавие, Миньо и Лиенар, Делош, Полин и Дьониз, неусещайки нозете си от умора, напрягаха сетни сили да изтръгнат победи от тези клиентки с бесен порив към разточителство. През деня възбудата постепенно бе нараствала, както и опиянението, с което разгръщаните платове насищаха въздуха. Тълпата пламтеше в пожара на залязващото слънце. Сега госпожа Марти имаше неспокойното и нервно потръпващо лице на дете, пило неразредено вино. Бе дошла тук с ясни очи и свежа от уличния хлад кожа, но и погледът, и руменината й постепенно бяха помръкнали от зрелището на този разкош, на тези ярки цветове, чийто нестихващ галоп само разпалваше страстта й. Когато най-после реши да си тръгне и ужасена от сметката, каза, че ще я заплати у дома си, лицето й бе изопнато, а очите разширени като у болна. На изхода едва успя да се измъкне от заплашителния натиск на тълпата; тук буквално се избиваха сред грабежа на стоки с намалени цени. Вън, където най-после зърна дъщеря си сред човешкия мравуняк, госпожа Марти потрепери от студения въздух, почувствувала се напълно объркана и разбита в умопомрачаващата невроза на големите базари.

След вечеря, когато Дьониз се прибираше у дома си, един от прислужниците я спря.

— Госпожице, викат ви в дирекцията.

Беше забравила, че сутринта Муре й нареди да се яви при него в кабинета му след привършване на базара. Чакаше я прав. Влизайки, тя остави зад себе си вратата отворена.

— Доволни сме от вас, госпожице — каза той — и решихме да ви засвидетелствуваме нашето задоволство… Знаете по какъв недостоен начин ни напусна госпожа Фредерик. От утре вие ще заемете мястото й като помощник-завеждаща.

Дьониз слушаше, вцепенена от изненада.

— Но, господине, има продавачки, които много по-дълго от мен служат в отдела — проговори тя най-после с треперещ глас.

— И какво от това — възрази той. — Вие сте по-способна, по-сериозна от тях. Аз се спирам на вас, това е напълно естествено… Недоволна ли сте?

Дьониз се изчерви. Изпита щастие и някакво сладостно смущение, в което се разтвори целият й страх. Но защо внезапно си помисли за всички ония мълви, които щеше да предизвика това неочаквано благоволение? И стоеше объркана, въпреки порива на своята благодарност. А той я гледаше усмихнат, гледаше простата й копринена рокля, без всякакви украшения, увенчана само с царствения разкош на пепеляворусите й коси. Сега бе станала много по-изящна, с бяла кожа и елегантна, строга външност. Неотдавна още хилаво и невзрачно създание, тя се бе превърнала в очарователна жена, вълнуваща със своята скромност.

— Много сте добър, господине — промълви Дьониз. — Просто не зная как да ви изразя…

Но гласът й внезапно секна! В рамката на вратата стоеше Лом. Със здравата ръка държеше голяма кожена чанта, а с осакатената притискаше към гърдите си огромен портфейл; зад него надничаше Албер, с множество торби, увиснали на ръцете му.

— Петстотин осемдесет и седем хиляди, двеста и десет франка и тридесет сантима! — изрече касиерът, чието вяло, изнурено лице бе осветено като от слънчев лъч, изтръгнал се от златното съкровище в торбите.

Това бе най-крупният еднодневен приход за цялото време от съществуването на „Дамско щастие“. Далече, в дълбочината на отделите, които Лом току-що бавно, с тежката стъпка на пренатоварен вол бе прекосил, се дочуваше глъч на изумление и радост, предизвикани от шествието на гигантския приход.

— Великолепно! — възкликна възхитен Муре. — Поставете всичко тук, драги Лом; отдъхнете си, капнал сте от умора. Ще наредя да отнесат тези пари в централната банка. Да, да, поставете всичко на моята маса. Искам да видя целокупната наличност.

Радваше се като дете. Касиерът и синът му положиха на масата своя товар. Кожената торба иззвънтя с оня особен чист звън, какъвто издава златото; от другите две торби, натъпкани до пръсване, потече сребро и мед, от портфейла се подаваха асигнации. Част от голямата маса напълно изчезна под тази лавина от богатство, събрана само в продължение на десет часа.

Когато Лом и Албер излязоха, бършейки потните си лица, Муре постоя известно време неподвижно, отправил разсеян поглед към парите. После вдигна глава и забеляза Дьониз, която се бе оттеглила встрани. Тогава на лицето му отново засия усмивка; той помоли девойката да се приближи и каза, че е готов да й даде толкова пари, колкото би могла да вземе в шепата си; под тази шега се криеше предложение за любовен съюз.

— Хайде, вземете, обзалагам се, че повече от хиляда франка не ще награбите. Вашата ръка е тъй малка!

Но тя отстъпи още крачка назад. Значи той я обичаше? И внезапно разбра всичко, почувствува постепенно разгарящия се пламък на желанието, обхванало Муре, откакто се бе върнала в магазина. Но още повече я изумяваха учестените удари на собственото й сърце, готово сякаш да се пръсне. Защо я оскърбяваше с тези пари, когато благодарността й бе тъй безгранична, че би се отдала при една негова ласкава дума? Той бавно пристъпваше към нея, като продължаваше да се шегува, когато неочаквано, за голямо негово неудоволствие, се появи Бурдонкл; на всяка цена искал пръв да съобщи цифрата на посетителите на магазина в този ден, огромната цифра седемдесет хиляди! И Дьониз избърза да си отиде, поблагодарила още веднъж на Муре.

На първия августовски неделен ден в „Дамско щастие“ започнаха инвентаризация, която трябваше да бъде приключена вечерта. Както в обикновени дни, всички служители от сутринта бяха по местата си и в празния заключен магазин закипя работа.

Дьониз не беше слязла долу в осем часа, като всички други продавачки; от четвъртък не напускаше стаята, защото, качвайки се в ателието, си бе навехнала крака; сега вече се чувствуваше много по-добре, но тъй като госпожа Орели я глезеше, не бързаше; ала обула се с мъка, тя реши все пак да се покаже в отдела. Сега стаите на продавачките заемаха петия етаж на новата сграда по улица Монсини; бяха шестдесет на брой, от двете страни на коридора и значително по-уютни от предишните, макар мебелировката им да се състоеше от железен креват, голям орехов шкаф и тоалетна масичка. Интимният живот на продавачките също стана някак по-чист и елегантен; увличаха се по скъпи сапуни и фино бельо, в което се отразяваше техният естествен стремеж към буржоазни навици, толкова по-очевиден, колкото повече се подобряваше животът им. Наистина все още се чуваха и груби думи, и блъскане на врати от течението, което свистеше в мебелираните стаи сутрин и вечер, отвивайки и довявайки със себе си продавачките. Дьониз, като помощник-завеждаща, притежаваше една от най-големите стаи, чиито два мансардни прозорци гледаха към улицата. Вече богата, тя си позволяваше някакъв разкош: червен пухен юрган с дантелено покривало, малък килим пред шкафа, две сини стъклени вази върху тоалетната масичка, в които поставяше рози.

Тя се обу и направи няколко стъпки из стаята. Трябваше обаче да се опира на мебелите, защото болката още не бе претръпнала. Но така или иначе ще мине. Все пак Дьониз благоразумно се отказа от поканата за вечеря у чичо Бодю и помоли леля си да вземе Пепе от пансиона на госпожа Гра, където отново го беше дала. Жан, посетил я предишния ден, също щеше да вечеря у чичо си. Дьониз продължаваше да крачи тихичко, казвайки си, че ще си легне рано, за да отпочине кракът й, ала в този момент надзирателката, госпожа Кабен ненадейно почука и с тайнствен вид й подаде писмо.

Когато вратата се затвори, Дьониз, заинтригувана от загадъчната усмивка на тази жена, разпечата плика и смаяна, се отпусна на стола. Писмото бе от Муре. Изразяваше радостта си по повод на оздравяването й и я молеше да слезе при него, за да вечерят заедно, щом тя още не може да излиза от дома. В непринудения и бащински тон на писмото нямаше нищо оскърбително, но някакъв мъдър глас я предпазваше от заблуди: в „Дамско щастие“ твърде добре знаеха истинския смисъл на такива покани и във връзка с тях се носеха цели легенди; у патрона бе вечеряла Клара, вечеряли бяха и други, всички, които той удостояваше с вниманието си. А след вечерята, както говореха продавачите — шегаджии, се полагаше и десерт. И бледите бузи на Дьониз се заляха с руменина.

Писмото се бе плъзнало на коленете й, а девойката продължаваше да седи, устремила очи към ослепителната светлина, проникваща през един от прозорците, — сърцето й тревожно биеше. В същата тази стая, в часове на безсъница, тя бе признала пред себе си, че ако все още трепва, когато той минава край нея, не е от страх и че предишните боязън и тревога не са друго, а плахото неведение на любовта и зараждащата се нежност в душата й на малка дивачка. Тя не разсъждаваше, само чувствуваше, че винаги го бе обичала от оня час, в който за първи път бе трепнала и измърморила нещо в негово присъствие; обичаше го и в онова време, когато я ужасяваше със студенината и тиранията си на безмилостен господар; обичаше го и тогава, когато пламенното й сърце, отстъпвайки несъзнателно пред потребността от любов, живееше с мечти за Ютен. Тя би се отдала може би на друг, но не би обичала никого освен този човек, чийто поглед я изпълваше с горчиво, неописуемо вълнение. И цялото минало отново оживяваше пред нея, разгъваше се в ярката светлина на деня: страданията през първите месеци на службата, тъй сладостната разходка в черните сенки на парк Тюйлери, желанието, което го изгаряше от деня, когато се завърна в „Щастието“. Писмото се плъзна на пода, а Дьониз продължаваше да гледа прозореца, ослепявана от блясъка на слънцето.

На вратата внезапно се почука. Дьониз бързо вдигна писмото и го скри в джоба си. Беше Полин, изтръгнала се под някакъв предлог от своя район, за да си побъбрят.

— Оздравяхте ли, мила? Отдавна не сме се виждали.

Но да се качват в стаите и особено да се затварят в тях по две, бе забранено, ето защо Дьониз отведе приятелката си в края на коридора, където се намираше приемната, устроена по благоволението на шефа за продавачките, за да могат тук до единадесет часа вечерта да разговарят или се занимават с ръкоделие. В тази бяла, украсена с позлата стая, тъй подобна със своята банална голота на обикновена хотелска зала, имаше пиано, кръгла маса в центъра, няколко кресла край стените и дивани в бели калъфки. Впрочем, след няколко вечери, прекарани заедно под впечатление на новостта, продавачките вече не можеха да се срещнат тук без тутакси да нагазят в сквернословия. В малката комуна не достигаше съгласие, а това говореше за отсъствие на възпитание. Така че сега в приемната можеше да се види вечер само помощник-завеждащата на корсетния отдел, мис Поуел, която сухо барабанеше на пианото Шопен, като прогонваше всички останали със завидния си талант.

— Виждате, кракът ми вече е по-добре — каза Дьониз. — Дори се готвех да сляза.

— И таз хубава! — възкликна Полин. — Престаравате се, мила! Аз бих си полежала повечко, стига само да намеря предлог.

Двете седнаха на дивана. Държането на Полин се бе някак изменило от времето, когато приятелката й стана помощник-завеждаща. Към обичайната й сърдечност на добродушна девойка се прибави оттенък на почтителност и удивление при вида на главозамайващата кариера, която тази малка, хилава продавачка бе на път да направи. Но Дьониз я обичаше много и от двестате жени, заети сега в магазина, единствено на нея поверяваше тайните си.

— Какво става с вас? — запита живо Полин, когато забеляза смущението на приятелката си.

— Нищо — прошепна Дьониз с принудена усмивка.

— Не, не, нещо ви тревожи… Значи повече не ми се доверявате, щом не искате да споделите с мен вашите грижи?

Дьониз не бе в състояние да надвие вълнението, от което се надигаше гръдта й. Тя подаде писмото на приятелката си, като прошепна:

— Ето! Току-що го получих!

В техните разговори името Муре още никога не бе произнасяно. Но самото това премълчаване дори бе признание на тайните им тревоги.

Полин знаеше всичко. След като прочете писмото, тя се притисна към Дьониз, обгърна я през кръста и тихичко й каза:

— Драга моя, откровено казано, аз мислех, че това вече е станало… Не се възмущавайте; уверявам ви, че целият магазин положително мисли като мен. Но, боже мой! Та той така бързо ви назначи помощница и после вечно се усуква около вас; това е толкова очевидно!

Тя силно целуна Дьониз по бузата, а после я запита:

— Вие, разбира се, ще отидете, нали?

Дьониз я гледаше, без да отговори. И изведнъж притисна глава към рамото на приятелката си и се разрида. Полин бе изумена.

— Но успокойте се. Тук няма нищо, което би могло да ви развълнува така.

— Не, не, оставете ме — прошепна Дьониз задавено, — ако само знаехте колко ми е тежко! Просто не живея откакто получих писмото. Нека си поплача, това ме облекчава.

Полин бе дълбоко трогната и като не разбираше нищо, затърси в недоумението си утешителни думи. Преди всичко, той повече не се среща с Клара. Говорят, че ходел вън при някаква дама, но това още не е доказано. После започна да обяснява, че не може да се ревнува човек, заемащ такова високо положение. Парите му нямат чет, а отгоре на всичко е господар на магазина.

Дьониз я слушаше и ако до този миг все още не осъзнаваше любовта си, сега у нея изчезнаха и последните съмнения, такава болка извикваха в душата й името на Клара и намекът за госпожа Дефорж. Тя чуваше противния глас на Клара, отново виждаше госпожа Дефорж да я влачи из целия магазин с презрението си на богата жена.

— Та вие значи бихте отишли? — запита тя.

Без да се замисли Полин възкликна.

— Естествено! А нима може да се постъпи иначе?

После, поразмислила, добави:

— Разбира се, не сега, а преди; аз скоро ще се омъжа за Боже и сега това би било грозно.

Действително Боже, прехвърлил се неотдавна от „Бон-Марше“ в „Дамско щастие“, се готвеше към средата на месеца да се ожени за нея. Бурдонкл не обичаше женените, но Боже и Полин все пак получиха разрешение и дори се надяваха да си издействуват двуседмична отпуска.

— Така е, сама виждате — рече Дьониз. — Когато обича, мъжът се жени… Ето Боже се жени за вас.

Полин добродушно се засмя.

— Но, драга моя, нещата при нас са съвсем различни. Боже се жени за мен, защото е Боже. Той е равен на мен, така че това е напълно естествено. А тук става дума за господин Муре! Може ли господин Муре да се ожени за своя продавачка?

— О, не, не! — извика Дьониз, възмутена от абсурдността на такова предположение. — Но затова и не би трябвало да ми пише.

Този довод окончателно смая Полин. Нейното пълно лице с малки добри очички засия от майчинско съчувствие. Тя стана, отвори пианото и тихичко, с един пръст, засвири „Крал Дагобер“, очевидно за да разведри атмосферата. В приемната, с нейните голи стени и празнота, която белите калъфки още повече подчертаваха, долиташе уличният шум и далечният протяжен глас на търговка, предлагаща грах. Дьониз се бе облегнала върху дървения гръб на дивана, разтърсвана от нов пристъп на ридания, които се стараеше да заглуши с носната си кърпичка.

— Пак сълзи! — извика Полин, като се обърна. — Вие наистина не сте разумна… Защо ме доведохте тук? По-добре бихме сторили да си останем във вашата стая.

Тя се отпусна на колене пред Дьониз и отново започна да я увещава. Колко други биха искали да бъдат на нейно място! Впрочем, ако действително не желае, тогава какво по-просто от това: достатъчно е да каже не и повече да не се тревожи. Но нека хубаво да си помисли, преди да рискува положението си чрез един с нищо неоправдан отказ, тъй като засега нямала ангажимент към друг мъж. И нима е толкова страшно това? Увещанията завършиха с шеги, които Полин весело шепнеше на ухото на приятелката си, когато из коридора неочаквано се дочуха стъпки.

Полин изтича към вратата.

— Шт! Госпожа Орели! — едва чуто рече тя, като хвърли поглед към коридора. — Изчезвам… А вие избършете очите си. Те няма защо да знаят.

Когато се видя сама, Дьониз се изправи уплашена, че могат да я заварят в такова състояние и с треперещи ръце затвори пианото, което приятелката й бе оставила отворено. И щом дочу, че госпожа Орели хлопа на вратата й, веднага излезе от приемната.

— Как, вече сте станали? — извика изненадана завеждащата. — Неразумно е, мило мое дете! Дойдох да ви навестя и да ви кажа, че долу ще минем и без вашата помощ.

Дьониз я увери, че се чувствува по-добре, че ще й бъде от полза да се заеме с работа и да се поразсее.

— Няма да се уморя, госпожо. Ще ме настаните на стол и ще се огранича само с описи.

И те тръгнаха надолу. Прекалено внимателна, госпожа Орели настоя Дьониз да се опира на рамото й. Трябва да бе забелязала зачервените й от плач очи, тъй като крадешком я разглеждаше. Нямаше съмнение, че знае твърде много неща.

Победата над отдела бе за Дьониз съвсем неочаквана — най-после бе успяла да го покори. След почти десетмесечна борба, в обстановка на постоянни тревоги и непосилен труд, сред упорита неприязън на колегите си, за няколко седмици тя ги победи и си извоюва тяхната благосклонност и уважение. Внезапната нежност на госпожа Орели твърде много й помогна в тази неблагодарна борба, и тя най-подир бе спечелила сърцата на колежките си; разправяха съвсем тихичко, че завеждащата отказвала на Муре услуги от деликатен характер, а тя така горещо вземала девойката под свое покровителство, че това очевидно се дължало на съвсем особени причини. Но и самата Дьониз бе пуснала в ход цялото свое обаяние, за да обезоръжи враговете си. Задачата се оказваше твърде трудна, тъй като Дьониз трябваше да изтръгне опрощението им за туй, че бе станала помощник-завеждаща. Колежките й крещяха за несправедливост, обвиняваха я, че се била домогнала до назначението си благодарение на десерта при вечерята с шефа, и дори добавяха отвратителни подробности. Но независимо от възмущението им, титлата „помощник-завеждаща“ оказваше своето въздействие, и Дьониз придобиваше авторитет, който учудваше и заедно с това подчиняваше дори най-непримиримите. Скоро се намериха и ласкателни сред новопостъпилите. Мекотата и скромността й довършиха победата. Маргьорит премина на нейна страна. Само Клара продължаваше да проявява неприязън и още се осмеляваше да подхвърля предишното оскърбително прозвище „рошавата“, но то вече не разсмиваше никого. Клара злоупотребяваше с краткотрайния каприз на Муре, като нехаеше за работата си, отдаваше се до насита на леност, бъбреше без мяра и се хвалеше: после, когато тя твърде скоро му омръзна, дори не възропта, неспособна на ревност в тинята на жалкото си съществуване, и доволна, че си е обезпечила печалната изгода да лентяйствува. Само се оплакваше, че Дьониз я лишила от правото й да наследи длъжността на госпожа Фредерик. Тя никога не би и приела това място заради свързаните с него главоболия, но я оскърбяваше отсъствието на внимание; смяташе, че има на тая длъжност такива права, каквито и Дьониз, и далече по-отдавнашни.

— Я виж ти! Ето, че изваждат родилката! — прошепна тя, забелязала, че госпожа Орели води Дьониз под ръка.

Но Маргьорит вдигна в недоумение рамене и каза:

— Ако си въобразявате, че това е смешно!

Удари девет часа. Навън огненосиньото небе нагряваше улиците, файтони препускаха към гарите, празнично облечени парижани на дълги редици се отправяха към горите в предградията. В магазина, заливан през големите разтворени прозорци със слънце, служителите пристъпваха към инвентаризация. Дръжките на вратите бяха снети и минувачите се спираха, заглеждаха се през стъклата и се учудваха, че магазинът е затворен, когато вътре долавяха необичайно оживление. От единия край на галериите до другия, от най-горния до приземния етаж, непрестанно сновяха продавачи, понесли над главите си бали и пакети; всичко това се съпровождаше с буря от възгласи и високо произнасяни цифри, които отекваха във всички краища на магазина, сливайки се в оглушителен шум. Всеки от тридесет и деветте отдела извършваше своята работа самостоятелно, без да обръща внимание на съседните. Впрочем, до рафтовете още почти не се докосваха и на пода лежаха само няколко топа плат. Необходимо бе да се загрее машината, за да приключат с инвентаризацията до края на деня.

— Защо сте слезли? — ласкаво се обърна Маргьорит към Дьониз. — Рискувате да си навредите, а ние разполагаме с достатъчно хора.

— Това й казах и аз — намеси се госпожа Орели. — Но госпожицата все пак пожела да ни помогне.

Девойките услужливо обкръжиха Дьониз. Работата бе преустановена. Слушаха, прекъсвайки с възклицания и похвали, разказа и за това как си била навехнала крака. Накрая госпожа Орели и помогна да седне пред една от масите и бе решено, че ще се ограничи само с отбелязване на стоките. В този неделен ден, когато се предприемаше опис на стоката, за работа привличаха всички, които боравеха с перото: инспектори, касиери, канцеларисти, включително и прислужници; отделите се стараеха да си обезпечат еднодневни помощници, за да приключат час по-скоро с инвентаризацията. И ето как Дьониз се озова редом с касиера Лом и прислужника Жозеф, които седяха приведени над големи листи.

— Пет сукнени манта с кожена гарнитура, трети размер, по двеста и четиридесет франка! — викаше Маргьорит. — Четири подобни, първи размер, по двеста и двадесет.

Работата закипя. Зад гърба на Маргьорит три продавачки вадеха различни стоки от шкафовете, сортираха ги и ги предаваха пакетирани на Маргьорит; произнасяйки високо наименованието на предметите, Маргьорит ги нахвърляше на масите, където малко по малко се трупаха цели камари. Лом ги записваше, а Жозеф попълваше още един лист, за контрол. В това време госпожа Орели с помощта на три други продавачки преброяваше копринените рокли, а Дьониз ги записваше. На Клара бе възложено да следи за купчините стоки, да ги подрежда и размества по такъв начин, че да заемат на масите възможно най-малко място. Но тя се справяше зле с тази задача и много купчини вече се разсипаха.

— Кажете — запита тя младата продавачка, постъпила през зимата, — увеличиха ли заплатата ви? Чухте ли, на помощницата определили две хиляди франка, а с процентите ще стигне и до седем хиляди.

Младата продавачка, продължавайки да предава жакети, отвърна, че щяла да напусне тази лудница, ако не й дадат осемстотин. Добавките обикновено се определяха на другия ден след инвентаризацията; в това време се доуточняваше цифрата на годишния оборот и завеждащите отдели получаваха проценти върху разликата между тази цифра и миналогодишната. Ето защо, въпреки шума и суматохата, оживеният брътвеж продължаваше. Между два назовавани артикула се говореше само за пари. Разнесе се слух, че госпожа Орели щяла да получи повече от двадесет и пет хиляди франка и това предизвика остро раздразнение сред девойките. Маргьорит, най-добрата продавачка след Дьониз, очакваше четири хиляди и петстотин — хиляда и петстотин заплата и около три хиляди проценти; докато спечеленото от Клара като обща сума възлизаше на по-малко от две хиляди и петстотин.

— Не искам и да зная за процентите им — продължи тя, като се обърна към младата продавачка. — Умре ли баща ми, веднага напускам… Но се възмущавам, че тази никаквица ще получи седем хиляди франка. А вие?

Госпожа Орели величествено се обърна към тях и рязко прекъсна разговора:

— Но замълчете, госпожици! Честна дума, нищо не се чува!

И отново започна да вика:

— Седем сицилиански пелерини, първи размер, по сю и тридесет!… Три шуби сюра, втори размер, по сто и петдесет… Записахте ли ги, госпожице Бодю?

— Да, госпожо.

Клара така или иначе трябваше да се заеме с дрехите, струпани върху масите. Тя ги побутна оттук-оттам, за да спечели място, но скоро отново ги изостави, заприказвала се този път с ръкавичаря Миньо, който неусетно се бе измъкнал от своя отдел. Той шепнешком поиска от нея двадесет франка, макар вече да й дължеше тридесет, заем направен на другия ден след конните надбягвания; там бе проиграл цялата си седмична печалба; а сега предварително бе изял премиалните, получени предишния ден и за неделната вечер не му оставаше ни го грош. Клара имаше в себе си само десет франка, които с видима охота му зае. И те се разприказваха, припомниха си обяда за шестима в един от ресторантите на Буживал. Тогава жените платили своя дял от разходите; така било много по-добре, поне никой не се стеснявал. После Миньо, комуто все още липсваше нужната сума, се наведе към Лом. Касиерът за минутка се отвлече от работата си; явно молбата на Миньо го ядоса, ала не посмя да му откаже и започна да рови в портфейла си, търсейки десетфранкова монета; но в това време госпожа Орели, учудена, че не чува гласа на Маргьорит, която трябваше да изчака Лом, забеляза Миньо и отгатна всичко. Тя рязко отправи ръкавичаря в неговия отдел: само това липсвало сега — да идват тук и да разсейват госпожиците! Всъщност тя се боеше от този младеж, близък приятел на сина й Албер и съучастник в подозрителните му лудории. И трепереше при мисълта, че всичко това може да завърши зле. Когато Миньо получи десетте франка и се отдалечи, тя не пропусна да каже на мъжа си:

— Как позволяваш да те подвеждат така!

— Но, драга моя, наистина не можех да откажа на това момче…

Тя вдигна могъщите си рамене и това бе достатъчно, за да му затвори устата. После, забелязала, че продавачките крадешком се забавляват с тази семейна сцена, сурово каза:

— Госпожице Вадон, сега не е време да спим.

— Двадесет палта, двоен кашмир, четвърти размер, по осемнадесет и петдесет! — продължи Маргьорит с напевния си глас.

Лом наведе глава и отново започна да пише. Неговата заплата постепенно се бе увеличила до девет хиляди франка, но той при все това се чувствуваше принизен пред жена си, която винаги внасяше в домакинството тройно повече.

Известно време работата вървя с пълен ход. Цифри летяха във въздуха, наръчи дрехи валяха безспир върху масите. Но Клара си измисли друго развлечение: сега дразнеше прислужника Жозеф, като намекваше за увлечението му по госпожицата от отдела за мостри. Тази вече двадесет и осем годишна бледа и хилава госпожица бе протеже на госпожа Дефорж, по чието настояване я бяха приели в магазина. Госпожа Дефорж бе разказала на Муре трогателната й история: сираче, последна издънка на старинния аристократичен род Дьо Фонтне от провинцията Поату, озовала се на парижките улици с баща-пияница, ала останала честна, въпреки всички лишения; за нещастие, била недостатъчно образована, за да стане учителка или да преподава уроци по пиано. Муре обикновено се вбесяваше, когато му натрапваха обеднели светски госпожици; няма, казваше той, по-бездарни, по-непоносими и по-фалшиви същества от тях; пък и не може изведнъж да станеш продавач; нужно е продължителен стаж, това е сложен и тънък занаят. Въпреки всичко прие протежето на госпожа Дефорж, ала я постави в отдела за мостри, както бе настанил, в угода на приятели, две графини и една баронеса в отдела за реклами, където лепяха бандероли и пликове. Госпожица Дьо Фонтне печелеше три франка на ден, което едва-едва й обезпечаваше жалко съществуване в малка стаичка на улица Аржантьой. Нейната бедност и печалният й образ бяха трогнали Жозеф, под чиято мълчалива суровост на стар войник се таеше нежно сърце. Той не признаваше чувствата си, но се червеше, когато продавачките от конфекцията се шегуваха с него; отделът за мостри се помещаваше в съседната стая и девойките бяха забелязали, че той постоянно се върти пред вратата.

— Жозеф се разсейва — пошепна Клара. — Нещо все го тегли към бельото.

Госпожица Дьо Фонтне временно работеше в отдела за сватбено бельо, където помагаше при описа на стоката, и тъй като Жозеф действително не преставаше да наднича, продавачките започнаха да се подсмиват… Смутен, Жозеф се вглъби в списъците си, а Маргьорит, за да сподави задушаващия я смях, още по-гръмко извика:

— Четиринадесет жакета, английски плат, втори размер, по петнадесет франка.

Този вик съвсем заглуши гласа на госпожа Орели, брояща друг модел жакети, и тя с величава бавност оскърбено произнесе:

— По-тихо, госпожице. Не сме в халите… А и всички вие постъпвате твърде неразумно, като се разсейвате със странични неща, когато всяка минута е скъпа.

Междувременно Клара престана да следи растящите купчини и бедата естествено не закъсня: мантата се подхлъзнаха от масата и повлякоха след себе си всички останали дрехи, които, падайки едни върху други, покриха целия килим.

— Ето, виждате ли? Нали ви казвах! — крещеше завеждащата не на себе си от гняв. — Бъдете по-внимателна, госпожице Прюнер. Това, най-сетне е непоносимо!

По отдела пробегна тръпка: Муре и Бурдонкл, предприели поредната си обиколка, неочаквано се появиха. Гласовете зазвучаха по-гръмко, перата заскърцаха по-пронизително, а Клара побърза да прибере лежащите на пода дрехи. Шефът не наруши заниманията им. Постоя няколко минути, мълчалив, усмихнат; както винаги в дни на инвентаризация, изразът на лицето му бе весел и победоносен, само устните леко потръпваха. Забелязал Дьониз, той едва се въздържа да не изрази в поривист жест учудването си. Значи бе слязла долу? Муре размени бърз поглед с госпожа Орели и след кратко колебание влезе в отдела за сватбено бельо.

Дьониз долови някакво раздвижване в залата и вдигна глава, но съгледала Муре, отново се наведе над списъците. И докато машинално записваше стоките под равномерното подвикване на продавачките, вълнението й постепенно утихна. Тя винаги се поддаваше на поривите на чувствителността си; сълзи я задушаваха, любовта към Муре удвояваше мъченията й, но после отново ставаше благоразумна, отново придобиваше спокойната си смелост, непоколебимата й кротка сила на волята. Сега очите й отново бяха ясни, макар да бе побледняла, и вече несмутимо се вглъбяваше в работата, решила да сподави гласа на сърцето си и да постъпва както намери за нужно.

Удари шест часът. Шумът от инвентаризацията растеше, в отделите цареше суматоха. И под непрестанните викове, долитащи от всички страни, потресаващата новина с изненадваща бързина облетя магазина: всички продавачи вече знаеха за писмото с поканата за вечеря, което Дьониз бе получила сутринта. Явно, Полин се бе разприказвала. Слизайки долу, още неуспокоена след разговора с Дьониз, тя бе срещнала Делош в отдела за дантели и, без да обръща внимание на това, че младият човек разговаря с Лиенар, сподели с него вълнението си.

— Свърши се, мили мой… Тя току-що получи писмото. Кани я на вечеря.

Делош побледня. Разбрал бе всичко, тъй като често разпитваше за това Полин; те постоянно говореха за общата си приятелка, за страстта, обхванала ненадейно Муре и за прословутата покана, която неминуемо щеше да доведе до развръзка на историята. Впрочем, Полин укоряваше Делош за тайната му любов към Дьониз, от която все едно нищо нямало да излезе и само присвиваше рамене, когато той одобряваше съпротивлението й срещу шефа.

— Кракът й е по-добре, тя ще слезе — продължи Полин. — Но, моля, не приемайте такъв опечален вид. Та какъв по-добър шанс за нея от това, което се е случило!

И тя побърза да се върне в отдела си.

— О, прекрасно! — измърмори Лиенар, чул всичко. — Значи става дума за девойката с навехналия крак… Ясно, ненапразно я защищавахте така вчера в кафенето!

Той също си отиде, но когато се прибра във вълнения отдел разказа историята с писмото на четирима-петима продавачи. И оттук, за по-малко от десет минути, новината обиколи целия магазин.

Последната фраза на Лиенар се отнасяше до сцената, разиграла се предишния ден в кафенето „Сен-Рош“. Делош и Лиенар сега бяха станали неразделни. Делош бе взел стаята на Ютен в хотел „Смирна“, тъй като последният, назначен за помощник-завеждащ си бе наел малко тристайно жилище; двамата продавачи заедно пристигаха сутрин в „Дамско щастие“, а и вечер се изчакваха един друг, за да се отправят едновременно към хотела. Стаите им бяха разположени една до друга и гледаха с прозорците си към задния двор — тесен кладенец, който тровеше със зловонията си целия дом. Другарите живееха в съгласие, независимо от различията в характерите им: единият безгрижно ядеше парите, които измъкваше от баща си, а другият без грош в джоба, вечно се измъчваше от мисли за икономии. Но у тях имаше и нещо общо: и двамата като продавачи бяха еднакво несръчни и ето защо оставаха в магазина без всякакви добавки. Извънслужебното си време прекарваха предимно в кафенето „Сен-Рош“. Това кафене, празно през деня, към осем и половина часа се изпълваше с неудържим поток от търговски служители, поток, който се изливаше през високата врата на „Дамско щастие“ откъм площад Гайон. От тази минута сред гъстия дим на лулите в кафенето звучаха оглушителните удари на домино, чуваха се смехове и пронизителни викове. Бирата и кафето течаха като река. Седнал в левия ъгъл, Лиенар си поръчваше скъпи блюда, докато Делош се ограничаваше с чаша бира, която смучеше в продължение на четири часа. Тук именно той бе чул Фавие да разказва на съседната маса мерзости за Дьониз, за това как „пипнала“ шефа, като приповдигала полата си, когато се изкачвала пред него по стълбата. Беше се въздържал да го шамароса. А другият не млъкваше и дори твърдеше, че малката всяка нощ слизала при любовника си. Накрая Делош, не на себе си от гняв, го бе нарекъл лъжец.

— Какъв мръсник!… Той лъже, чувате ли, лъже!

И цял треперещ от вълнение, Делош с пресеклив глас се впусна в признания:

— Познавам я, зная всичко. Тя обичаше един-единствен човек… да… господин Ютен… Но така, че сам той не забеляза това, дори не може да се похвали, че я е докоснал.

Разказът за тази кавга, надута, преиначена, вече забавляваше целия магазин, когато се разнесе и вестта за писмото на Муре. Лиенар отначало повери новината на един от продавачите в отдела за коприни. У копринарите инвентаризацията вървеше много гладко. Фавие и двама други, покачили се на ниски стълбички, изпразваха рафтовете, като предаваха нагънатите платове на Ютен, а той прав на масата, изричаше високо цифрите, погледнал преди това етикетите; после хвърляше платовете на пода, където те лека-полека се трупаха, надигайки се като морски прилив в есен. Други служители записваха; Албер Лом им помагаше; изпитото му лице свидетелствуваше за безсънна нощ, прекарана в някоя кръчма на предградието Шапел. Потоци светлина заливаха залата през стъкления покрив, откъдето се виждаше огненосиньо небе.

— Пуснете щорите! — извика Бутмон, наблюдаващ внимателно работата. — Пече непоносимо!

Повдигнал се на пръсти, за да стигне парче плат, Фавие глухо възропта:

— Как е възможно да се затварят хора при такова чудесно време! Наистина няма опасност да заплиска дъжд в ден на инвентаризация, бъдете спокойни! Да те държат тук под ключ, като каторжник, когато цял Париж се разхожда!

И предаде топ коприна на Ютен. Върху етикета обикновено се отбелязваше метража, останал след всяка продажба; това опростяваше до голяма степен работата. Помощникът извика:

— Коприна фантези, на малки квадратчета, двадесет и един метър, по шест франка и петдесет!

И коприната полетя към купа на пода. После Ютен продължи някакъв започнат разговор, като каза на Фавие:

— Та той се закани да ви бие, така ли?

— Ами да… Аз спокойно си пиех бирата. И бе излишно да ме опровергава — малката току-що е получила от патрона писмо с покана за вечеря. Целият магазин говори за това.

— Как? Нима още не са стегнали дотам?

Фавие му подаде ново парче коприна.

— Нали? Човек би заложил главата си, че това е стара връзка.

— Същата стока, двадесет и пет метра! — извика Ютен.

Раздаде се глух шум от падането на плата; Ютен тихо добави:

— Казвам ви, живот си е живяла тя у този побъркан старец Бура.

Сега целият отдел се кикотеше, без при това да се нарушава ритмичният ход на работата. Името на девойката се носеше от уста на уста, гърбовете се издуваха, носовете се насочваха към жертвата. Сам Бутмон, когото пикантните истории действително забавляваха, не можа да се въздържи да не изтърси поредната шега, чийто гнусен смисъл му доставяше огромно удоволствие. Оживен, Албер се закле, че бил видял помощницата от конфекцията с двама военни в Гро-Каю. Точно в това време се зададе Миньо с току-що взетите назаем двадесет франка; завъртя се край Албер и незабелязано му пъхна в ръката десет франка, като определи среща за вечерта; предвижданият гуляй, отложен поради липса на пари, сега ставаше възможен, въпреки нищожността на сумата. Научил за писмото на шефа, красавецът Миньо изказа такова гнусно предположение, че Бутмон сметна за нужно да се намеси:

— Достатъчно, господа… Това не ни засяга… Продължавайте, господин Ютен.

— Коприна фантези, на малки квадратчета, тридесет и два метра, по шест франка и петдесет! — извика Ютен.

Перата отново заскърцаха, пакетите падаха равномерно, купчината платове непрекъснато растеше, сякаш водите на огромна река заливаха пода. И назоваването на коприни и цени не секваше. Фавие полугласно забеляза, че наличният копринен запас се очертава богат — дирекцията ще бъде доволна, няма как! А това дебело говедо Бутмон бил може би най-добрият закупчик в Париж, но като продавач пара не струвал. Ютен се усмихна и дори дружелюбно смигна на Фавие в отговор на тези думи, тъй като някога настанил сам Бутмон в „Дамско щастие“, за да изгони Робино, сега на свой ред плетеше интриги срещу него, възнамерявайки да заеме мястото му. Това бе все същата война като някога; коварни намеци, подшушвани на шефовете, престараване, за да се самоизтъкне, цяла една кампания, водена тихомълком под маската на външна любезност. Но Фавие, към когото сега Ютен проявявате още по-голяма благосклонност, сухият, студен и злъчен Фавие, го гледаше изпод вежди, сякаш премисляте как на свой ред да изгълта този нисък, набит човек, когато той изяде Бутмон. Надяваше се да получи мястото на помощника, ако Ютен се домогне до това на завеждащия. А после ще види. Обхванати от треската, която от край до край разтърсвате целия магазин, и двамата говореха за вероятните добавки, като не преставаха да назовават високо остатъците, от коприната фантези. Предвиждаше се, че Бутмон тази година ще стигне до тридесет хиляди франка, Ютен ще надхвърли десет, а Фавие изчисляваше заплатата и процентите си на пет хиляди и петстотин. С всеки сезон работата на отдела се разширяваше, на продавачите повишаваха служебния ранг и удвояваха заплатите им, както на офицерите във време на война.

— Нямат ли свършване тези леки коприни? — извика с леко раздразнение в гласа Бутмон. — Що за дяволска пролет, ден през ден дъждове! Затова и само черните коприни вървяха.

Пълното му благодушно лице помръкна. Той гледаше как купчината се разраства на пода, докато Ютен продължаваше все по-гръмко да вика, и в звучния му глас се долавяше тържество:

— Коприна фантези, на малки квадратчета, двадесет и осем метра, по шест франка и петдесет.

Оставаше още цял рафт. Фавие, чиито ръце се бяха откъснали от умора, бавно го изпразваше. Когато подаваше на Ютен последното парче, тихо запита:

— Кажете, все забравям да ви попитам… Знаете ли, че помощницата от конфекцията била влюбена във вас?

Младият човек изглеждаше много учуден.

— Тоест, как така?

— Много просто. Глупакът Делош сподели това с нас. Сега си спомням как ви заглеждаше някога.

Откакто стана помощник завеждащ, Ютен бе изоставил певачките, давайки си вид, че се интересува само от учителки. Много поласкан дълбоко в себе си, той не по-малко презрително отвърна:

— Предпочитам по-пълничките, драги мой, а и не тръгвам с кого да е, като нашия патрон.

Тук се прекъсна и извика:

— Бял пудсоа, тридесет и пет метра, по осем франка и седемдесет и пет!

— Най-после! — с облекчение въздъхна Бутмон.

В същата минута звънна камбаната за втората маса, към която бе зачислен и Фавие. Той слезе от табуретката и друг продавач незабавно зае мястото му; на пода се издигаха такива камари коприна, че продавачът с мъка успя да се провре сред тях. Сега подобни планини задръстваха пода във всички отдели: кутии, рафтове и шкафове малко по малко се изпразваха, стоката се валяше под нозете и между масите, и нейните грамади непрекъснато растяха. Чуваше се, как в отдела за бельо тежко падат топове хасе, а от галантерията достигаше лекият удар на картонени кутии; далечен грохот от разместване на едри предмети долиташе от мебелния отдел. Всички гласове, и пронизителни, и плътни, се сливаха в един хор, цифрите свистяха във въздуха, тътнещ шум се разнасяше в огромния простор на сградата, сякаш бе шум от лесове, когато януарският вятър свири в клоните.

Фавие най-после се добра до стълбището и започна да се изкачва към трапезариите. Сега, след направените разширения в магазина, трапезариите се помещаваха на четвъртия етаж, в новите пристройки. Фавие така бързаше, че догони Делош и Лиенар, изкачили се преди него; но после се върна към Миньо, който вървеше след него.

— Дявол го взел! — извика Фавие в коридора на кухнята, спрял се пред черната дъска, където бе написано менюто. — Вижда се, че сме в инвентаризация. Истинско пиршество! Пиле или агнешко печено и артишо с масло. Агнешкото нека остане за тях!

Миньо се пошегува:

— Сигурно мор е налегнал птиците!

Междувременно Делош и Лиенар взеха своите порции и си отидоха. Тогава Фавие, навел се към прозорчето, високо извика:

— Пиле!

Но трябваше да почака, тъй като един от готвачите, режейки месото, си бе наранил пръста, и това предизвика известно смущение. Фавие стоеше пред отвореното прозорче и разглеждаше кухнята — гигантско помещение с готварска печка в центъра, над която по две релси, прикрепени към тавана, се придвижваха с помощта на скрипци и вериги такива колосални котли, че и четирима мъже едва биха ги повдигнали. Готвачи, целите в бяло на фона на разгорещения до червено чугун, седяха на железни стълбички и, въоръжени с дълги дръжки, наглеждаха вечерния бульон. По-нататък, край стената се простираха скари, на които биха изгорели мъченици, тенджери, където би се сварил цял овен, монументална грейка за съдове, мраморен резервоар, в който от крана течеше непрекъсната струя вода. Вляво се виждаше умивалник с каменни корита, широки като басейни; от другата страна, вдясно, се намираше килер, зад чиято врата се мяркаха червени късове месо, провесени на стоманени куки. Машина за белене на картофи тракаше като мелница. Две момчета бутаха в помещението две неголеми колички с очистени салати, които трябваше да поставят на прохладно място, под чешмата.

— Пиле! — повтори Фавие нетърпеливо и, като се обърна, добави по-тихо: — Някой там се е порязал… Но това е отвратително, кръвта капе направо в яденето!

Миньо поиска да се увери. Зад него се струпа голяма опашка, дочуха се смехове, започна блъсканица. Напъхали глави в прозорчето, двамата млади хора разменяха сега мнения по повод на тази комунална кухня, където всеки уред, до ръжените и шишовете, бе с гигантски размери. Трябваше да се сервират две хиляди закуски и две хиляди обяда, а броят на служителите с всяка седмица растеше. Това бе истинска бездна: в един ден тя поглъщаше шестнадесет чувала картофи, шестдесет килограма масло, шестстотин килограма месо; за всяка трапеза се отваряха три бъчви; на бюфетния тезгях се разливаха близо седемстотин литра вино.

— Най-после! — измърмори Фавие, когато дежурният готвач се показа с тенджерата; той измъкна от нея пилешко бутче и му го подаде.

— Пиле — каза Миньо зад Фавие. И те с блюда в ръце влязоха в трапезарията, предварително получили на бюфета своята порция вино; а зад тях неспирно на равни интервали се произнасяше думата „пиле“ и се чуваше, как вилицата на готвача се вбожда в парчетата, почуквайки бързо и равномерно по дъното на съда.

Сега трапезарията за служителите представляваше огромна зала, където свободно се поместваха петстотин прибора за всяка от трите смени. Тези прибори нареждаха на дълги маси от акажу, поставени успоредно по ширината на помещението. Подобни маси в двата края на залата бяха предназначени за инспектори и завеждащи отдели; освен това, в центъра имаше тезгях за допълнителни порции. Големи прозорци вляво и вдясно ярко осветяваха тази галерия, чийто таван, въпреки нейните четири метра височина, изглеждаше нисък и прихлупен поради непропорционалността на останалите размери. Етажерките за салфетки край стените бяха единствената украса на тази стая, боядисана със светложълта блажна боя. В непосредствено съседство с нея се намираше трапезарията за прислужници и кочияши; тук се сервираше не редовно, а съобразно изискванията на службата.

— Как, Миньо, и на вас ли се падна бутче? — каза Фавие, когато седна зад една от масите срещу другаря си.

Около тях се настаниха други продавачи. Нямаше покривки и паниците звънтяха върху акажуто; и всички възклицаваха, тъй като в този ъгъл броят на бутчетата наистина се оказа удивителен.

— Това е нова порода птици, само с крачета! — духовито забеляза Миньо.

Получилите гръбче изразиха неудоволствие. Впрочем, храната значително се беше подобрила след като дирекцията взе съответни мерки: Муре вече не преотстъпваше трапезарията на посредник срещу определена сума; пое и кухнята под свое ръководство, като създаде служба, организирана по подобие на отделите, със завеждащ, помощници и инспектор; и ако разходите се увеличиха, то и трудът на сития персонал даваше сега по-добри резултати — това бе сметка на практично човеколюбие, която дълго смущаваше Бурдонкл.

— Моето е все пак крехко — продължи Миньо. — Подай ми хляба.

Големият хляб обиколи цялата маса. Миньо последен си отряза филия и отново втъкна ножа в кората на хляба. Един след друг притичваха закъснели: свиреп апетит, пришпорван от сутрешната работа, високо заявяваше правата си на всяка маса, от единия до другия край на трапезарията. Чуваше се усилено тракане на вилици и ножове, бълбукане на изпразвани бутилки, звън от чаши, поставени със замах на масата, шум от мляскане на петстотин здрави, енергично дъвчещи челюсти. Делош седеше между Боже и Лиенар, почти срещу Фавие. Двамата си размениха злобни погледи. Съседите, знаещи за вчерашната им свада, шушукаха. После се посмяха на злия жребий на вечно гладния Делош, комуто по някаква проклета случайност винаги се падаше най-лошото парче. Този път току-що бе донесъл пилешка шия с крайче от гърба. Той мълчаливо, без да обръща внимание на шегите, поглъщаше залъци хляб и оголваше шийката с тънкото умение на истински почитател на месото.

— Защо не си поискате нещо друго? — обърна се към него Боже.

В отговор Делош само вдигна рамене. Струвало ли си? От това никога нищо добро не излизало. Когато не се примирявал, работите вземали още по-лош край.

— Знаете ли, макараджиите сега си имат свой собствен клуб — неочаквано заговори Миньо. — Да, Клуб „Макара“… Събранията стават у някакъв кръчмар на улица Сент Оноре: всяка събота им преотстъпва една от залите.

Миньо имаше предвид галантеристите. Цялата трапезария се развесели. Приглушили глас, всеки изричаше между два залъка някоя и друга думичка или прибавяше подробност; само страстните читатели на фейлетони пазеха мълчание, не слушайки нищо, забили нос в страниците на своя вестник. Всички бяха на мнение, че търговските служители с всяка година станат все по-образовани. Сега близо половината от тях говорят немски или английски. Истинският шик вече не е в това да вдигат скандали у Бюлие или да се шляят по кафешантани и освиркват грозни певици. Не, сега се събират по двадесетина човека и основават кръжоци.

— А имат ли си пиано, като платнарите? — запита Лиенар.

— Има ли „Клуб-Макара“ пиано? Разбира се — възкликна Миньо. — Там свирят, пеят!… Дори един младок, на име Баву, чете стихове.

Стана още по-весело; някои иронизираха младичкия Баву. Но зад всички тези насмешки се таеше дълбоко уважение. После разговорът премина към новата комедия във „Водевил“, където някакъв галантерист бе представен като отрицателен тип; мнозина се възмущаваха от това, а други повече се вълнуваха от въпроса кога ще ги освободят след работа, тъй като възнамеряваха да ходят на гости. Във всички ъгли на огромната зала, сред усилващия се хлопот на съдове, се водеха подобни разговори.

За да пропъдят миризмата на храна и топлите изпарения от петстотин употребени прибора, наложи се да отворят прозорците; спуснатите щори пламтяха от знойното августовско слънце. Горещо дихание нахлуваше от улицата, жълти отражения позлатяваха тавана, обливайки с червеникава светлина изпотените лица на обядващите.

— Как е възможно в неделя при такова време да се затварят хора? — повтори Фавие.

Тази забележка отново върна продавачите към инвентаризацията. Годината се оказала великолепна. И пак преминаха към разговори за заплати и добавки, щекотливият въпрос, чието обсъждане разтърсваше всички. Така бе винаги, когато на обяд предлагаха пиле; възбудата прехвърляше всички граници, шумът ставаше непоносим. Прислужниците подадоха артишото с масло, и тук всички гласове се сляха в нестихваща глъч. На дежурния инспектор бе наредено да бъде в този ден по-снизходителен.

— Между впрочем — извика Фавие, — знаете ли последната новина?

Но гласът му потъна в общата врява. Миньо запита:

— Кой не обича артишо? Заменям десерта си за артишо.

Никой не отговори. Всички обичаха артишо. Такъв обяд минаваше за добър, още повече, че сервираха праскови за десерт.

— Поканил я на вечеря, драги — каза Фавие на съседа си отдясно, приключвайки разговора. — Как? Нима не знаете?

Всички знаеха за това още от сутринта, и вече им бе дотегнало да клюкарствуват на тази тема. Но тук отново се изсипаха хули, все същите, каквито и по-рано. Делош, цял треперещ, впи поглед във Фавие, който настойчиво повтаряше:

— Ако още не сте я имал, ще я имате… И не ще бъдете първият, о, не, не ще бъдете първият…

Той също гледаше Делош и предизвикателно добави:

— Който обича кости, може да й се наслади срещу сто су.

Ала сега внезапно отпусна глава: поддал се на неудържим порив, Делош плисна в лицето му чаша вино, и запъвайки се извика:

— Ето ти, подъл лъжецо! Още вчера трябваше да те залея!

Избухна скандал. Няколко капки вино опръскаха съседите на Фавие, а на него се понамокриха само косите: виното, лиснато от коравата ръка на Делош, се бе разляло някъде зад масата. Но присъствуващите негодуваха: сигурно спял с малката, щом така се застъпва за нея? Какво животно! Заслужава хубаво да го сгреят, та да научи как да се държи. Но гласовете внезапно стихнаха: задаваше се инспекторът, а да се вплита дирекцията в тази кавга бе съвсем ненужно; само Фавие каза:

— Ако беше ме улучил, такъв мариз щях да му тегля!

В края на краищата всичко свърши с шеги. Когато Делош, още треперещ от гняв, поиска да пие, за да сподави смущението си и ръката му машинално посегна към празната чаша, залата гръмна от смехове. Той несръчно постави чашата обратно и започна да досмуква листата на вече изсмуканото артишо.

— Подайте на Делош гарафата — каза спокойно Миньо, — момчето е жадно.

Кикотенето се усили. Обядващите вземаха чиста паница от купчините, разположени върху масата на известно разстояние една от друга; прислужниците разнасяха десерта — праскови в кошници. И всички се запревиваха от смях, когато Миньо добави:

— Всеки си има свой вкус. Делош обича праскови с вино.

Младият човек седеше неподвижно. Отпуснал глава като глух, той сякаш не чуваше насмешките; бедният, сега съзнаваше грешката си и горчиво се разкайваше. Те бяха прави: в качеството си на какъв я защищаваше? Сега щяха да си въобразят всякакви гадости; готов бе да се набие, загдето в желанието си да я оневини, тъй жестоко я бе компрометирал. И този път, както обикновено, не му провървя! По-добре би било да умре веднага, щом не може дори да се отдаде на влечението на сърцето си, без да извърши глупости. Сълзи напираха в очите му: не беше ли негова грешка и това, че целият магазин говореше сега за писмото на шефа? Чуваше ги, как се кикотят, подхвърляйки солени шеги по повод на тази покана, за която знаеше единствен Лиенар; и се упрекваше загдето бе позволил на Полин да се разбъбри в присъствието на Лиенар, смятайки себе си отговорен за извършеното предателство.

— Защо сте се разбъбрил? — прошепна Делош накрая огорчено. — Това е много грозно.

— Аз ли? — сепна се Лиенар. — Да, казах го, но само на един-двама под строг секрет… Знае ли човек как се разнасят тия неща!

Когато Делош се осмели все пак да изпие чаша вода, цялата трапезария отново гръмна от смехове. Обядът приближаваше към своя край и продавачите, изтегнали се на столовете в очакване на камбанния звън, разговаряха отдалеко един с друг с непринудеността на обилно наяли се хора. В големия централен бюфет почти не бяха искали допълнителни блюда, толкова повече, че този ден фирмата плащаше кафето. Чашите димяха и изпотените лица лъщяха в леката пара, виеща се като синкави облачета от цигари. Щорите на прозорците висяха неподвижно — и най-слаб полъх не ги полюляваше. Един от тях се измъкна нагоре, и в залата проникнаха сноп слънчеви лъчи, заискрил като пожар на тавана. Шумът бе такъв, че стените кънтяха, и камбанният звън отначало достигна само до масите, разположени близо до вратата. Най-после всички станаха и безредната тълпа изпълни коридора.

Делош бе останал назад, за да се избави от несекващите остроти. Дори Боже излезе по-рано от него, а Боже обикновено напускаше залата последен, за да се срещне незабелязано с Полин, когато тя се отправяше към женската трапезария; това бе уговорена маневра, единствен начин да се видят за минутка в работно време. Но този ден, когато ненаситно се целуваха в ъгъла на коридора, видя ги Дьониз, която също се бе запътила към трапезарията, пристъпвайки с болния си крак.

— Ах, драга моя — заекна Полин пламнала — нали не ще кажете на никого?

Сам Боже, широкоплещест великан, трепереше като хлапак и смутено прошепна:

— А то иначе ще ни изхвърлят от магазина… Макар нашият брак да е вече разгласен, тези животни не разбират, че на хората им се иска да се целунат!

Силно развълнувана, Дьониз се престори, че нищо не е забелязала. И Боже изчезна в същата минута, когато се появи Делош, избрал най-дългия път. Поиска да се извини и измънка нещо, което Дьониз отначало не разбра. Но щом започна да упреква Полин, че се била разприказвала пред Лиенар, Дьониз тутакси отгатна смисъла на онова, което от сутринта шепнеха зад гърба й — историята с писмото. По тялото й отново запъплиха тръпки, както тогава, когато го бе получила — имаше чувство, че всички тези мъже я разсъбличат.

— Но аз не знаех — повтаряше Полин. — А и нищо лошо няма в това… Нека си говорят, те всички са побеснели.

— Драга моя — продума най-после Дьониз с обичайната си разсъдливост, — аз съвсем не ви се сърдя… Казали сте истината. Действително получих писмо и мое задължение е да отговоря на това писмо.

Делош си отиде съкрушен: беше си въобразил, че Дьониз приема поканата и ще тръгне вечерта за срещата. Когато двете продавачки закусваха в съседната малка зала, където на жените се предлагаше по-голям комфорт, Полин трябваше да помогне на Дьониз да влезе, тъй като кракът й бързо се уморяваше.

Долу, в напрежението на следобедната работа, инвентаризацията се съпровождаше с все по-нарастваща глъч. Настанал бе решителният час, когато всички напрягаха сили до краен предел, за да приключат до вечерта наченатото дело, слабо придвижвано от сутринта. Гласовете звучаха все по-гръмко, непрестанно се мяркаха ръце, продължаващи да изпразват рафтове и да подхвърлят стока; невъзможно бе да се прекоси магазинът: камари бали и вързопи достигаха височината на щандовете. Разбушуваното море от глави, махащи ръце и забързали нанякъде нозе, се губеше в глъбините на отделите, в смътни, развихрени далечини. Това бе последната искра на ръкопашния бой; машината едва не експлодираше. А на улицата край огледалните стъкла на затворения магазин продължаваха да се мяркат редки минувачи, с лица бледи от потискащата неделна скука. На тротоара на улица Ньов Сент Огюстен се бяха спрели три високи гологлави девойки, на вид миячки на съдове и прилепили нагло лица към стъклата, се опитваха да видят що за чудесии стават в този магазин.

Когато Дьониз се завърна в своя отдел, госпожа Орели веднага нареди на Маргьорит сама да довърши преброяването на последните връзки стока. Оставаше още да се проверят описите и за да се заеме с това, завеждащата се оттегли на спокойствие в мострената зала, повличайки със себе си и Дьониз.

— Елате с мен да сверим списъците. А после вие ще направите общата сметка.

Тя остави вратата отворена, за да наблюдава девойките, но от залата идеше такъв оглушителен шум, че те дори не се чуваха една друга. Това бе просторна, четвъртита стая, мебелирана само със столове и три дълги маси. В единия от ъглите и се виждаха големите механически ножове за рязане на мостри. Топове материя се употребяваха за мостри — годишно се разходваха повече от шестдесет хиляди франка за различни тъкани, насичани на тесни ивици. От сутрин до вечер, шумолейки като коси, ножиците кълцаха коприни, вълнени платове, платно. После се подбираха парчета и се залепваха или вшиваха в тетрадки. Между двата прозореца имаше неголяма печатарска машина за изготвяне на етикети.

— Но, моля ви, по-тихо! — се провикваше от време на време госпожа Орели, недочула Дьониз, която четеше гласно описа на стоките.

Когато свериха първите списъци, завеждащата си отиде, а девойката потъна в сметки. Ала почти веднага се върна с госпожица Дьо Фонтне, от която в отдела за бельо и чеиз повече не се нуждаели. Тя също можела да се заеме с общите сметки, така щели да спечелят време. Но появяването на маркизата, както злобно я наричаше Клара, развълнува целия отдел. Дочуха се смехове, всички започнаха да поднасят Жозеф, от отворената врата долитаха нагли шеги.

— Не се отмествайте, ни най-малко не ме притеснявате — каза Дьониз, обхваната от дълбоко състрадание. — Една мастилница е достатъчна на двете ни.

Госпожица Дьо Фонтне, затъпяла от несгоди, не намери дори думи за благодарност. Сигурно пиеше: оловна бледност покриваше мършавото й лице, и само ръцете й, бели и тънки, още говореха за нейния аристократичен произход. И ето че смеховете секнаха внезапно — чуваше се единствено равномерният тътен на възобновената работа: появил се бе Муре, решил отново да обиколи отделите. Но веднага се спря и затърси с очи Дьониз, учуден, че не я вижда. После със знак повика госпожа Орели, отведе я настрани и тихо заговори с нея. Изглежда я разпитваше за нещо. Тя посочи с очи мострената зала й шепнешком му каза няколко думи. Несъмнено съобщаваше, че девойката е плакала сутринта.

— Чудесно! — заяви високо Муре. — Покажете ми описите.

— Заповядайте тук, господине, — каза завеждащата. — Избягахме от шума в тази зала.

Той я последва. Клара отлично разбра маневрата им и пошепна, че най-добре би било да им потърсят сега и легло. Но Маргьорит започна усилено да й подхвърля дрехи, за да я въвлече в работата и й затвори устата. Та нали Дьониз е добра другарка? Личните й работи не засягат никого. Отделът ставаше съучастник: продавачките се раздвижиха по-пъргаво, Лом и Жозеф си даваха вид, че нищо не чуват и още по-ниско се наведоха над ведомостите. А инспекторът Жув, забелязал отдалеч маневрата на госпожа Орели, започна да се разхожда пред вратата на мострената зала с отмерената стъпка на часови, бдящ за спокойствието на забавляващия се шеф.

— Покажете на господин Муре описите — каза завеждащата, влизайки в залата.

Дьониз ги подаде, после с поглед встрани зачака. Беше трепнала леко, когато Муре влезе, но тутакси се овладя и сега бе спокойна, само леко побледняла. Муре изглеждаше вглъбен в изучаване на описите, не поглеждаше Дьониз. Всички мълчаха. Тук госпожа Орели се приближи към госпожица Дьо Фонтне, която при появата на шефа дори не бе обърнала глава и се престори, че е недоволна от работата й, а после полугласно каза:

— Идете да помогнете при подреждане на стоката. Вие малко умеете да боравите с цифри.

Девойката стана и се върна в отдела, където я посрещнаха с шушукания. Жозеф бе така смутен от насмешливите погледи на продавачките, че започна да пише накриво и нечетливо. Макар и зарадвана от появата на помощница, Клара прояви грубост и жестокост, проникната към тази девойка от ненавист, каквато изпитваше към всички жени, работещи в магазина. Не е ли идиотско да бъдеш маркиза и да завъртиш главата на прост работник? Клара завиждаше на тази любов.

— Много добре, много добре — повтаряше Муре, давайки си вид, че чете описа.

Между това госпожа Орели се чудеше как на свой ред да се измъкне, без да наруши приличието. Тя тъпчеше на място, разглеждайки механичните ножове и беснееше, че мъжът й не измисля нищо, за да я повика; впрочем, той никога не е бил годен за нещо сериозно и можеше да умре от жажда газейки вода. Единствена Маргьорит се досети да се обърне към нея за някакво указание.

— Идвам — отзова се завеждащата.

И обезпечила си предлог в очите на зорко следящите я девойки, най-после с възхитително достойнство, остави срещналите се благодарение на нейните усилия Муре и Дьониз и излезе с величествена стъпка, с такова благородно чело, че продавачките не си позволиха дори да се усмихнат.

Муре бавно положи листа на масата и погледна Дьониз, която продължаваше да седи с перо в ръка. Тя не отвърна очи, но стана още по-бледа.

— Ще дойдете ли довечера? — запита той шепнешком.

— Не, господине — отвърна тя, — не мога. Братята ми са поканени у чичо и аз обещах да вечерям с тях.

— А кракът ви! Нали все още трудно се движите?

— О, някак ще се добера дотам. От тази сутрин се чувствувам много по-добре.

Изслушал спокойния й отказ, Муре на свой ред побледня. Устните му леко потрепериха от вълнение. Ала се овладя и прие обичайния си вид на благоразположен шеф, който просто се интересува от здравето на своята служителка.

— Но ако ви помоля… Вие знаете с какво уважение се отнасям към вас.

Дьониз отвърна все така почтително:

— Дълбоко съм трогната от вашата доброта, господине, и ви благодаря за поканата. Но, повтарям, не мога да я приема, довечера ме очакват моите братя.

Тя упорито отказваше да го разбере. Вратата на залата беше отворена и девойката чувствуваше, как целият магазин я тласка да склони. Полин вече приятелски я бе нарекла безнадеждна глупачка, другите също биха се надсмели, ако тя отхвърли поканата. Госпожа Орели, която тъкмо поради това бе излязла от стаята, Маргьорит, чийто умишлено висок глас долиташе до нея, Лом, неподвижен и сякаш сляп за ставащото около него, всички желаеха падението й, всички я тласкаха в обятията на шефа. И далечната глъч на инвентаризацията и тези несметни бали стока, прехвърляни от ръка в ръка и изчислявани във въздуха, всичко това като че бе горещ вятър, обгарящ със страст Дьониз.

Настъпи мълчание. Понякога шумът заглушаваше думите на Муре, съпровождайки ги с невъобразим тътен на кралски богатства, завоювани в битки.

— Тогава кога ще дойдете? — запита той отново. — Може би утре?

Този прост въпрос смути Дьониз. Загубила за миг спокойствие, тя едва чуто отговори:

— Не зная… Не мога…

Той се усмихна и се опита да я улови за ръката; ала девойката я отдръпна.

— От какво се боите?

Но тя вече бе изправила глава и като го погледна право в лицето отвърна с обичайната си усмихната ласкавост и невъзмутимост:

— От нищо не се боя, господине… Но човек прави само онова, което иска да направи… А аз не искам — ето всичко.

И замълча; в същата минута някакво скърцане привлече вниманието й. Тя се обърна и видя, че вратата бавно се затвори. Беше си позволил да стори това инспектор Жув. Грижата за вратите влизаше в неговите задължения: нито една от тях не трябваше да зее. И все тъй важен, отново застана на пост. Никой, както изглеждаше, не забеляза номера, толкова просто бе извършен той. Единствена Клара пошушна язвителна думичка на ухото на госпожица Дьо Фонтне, мъртвешкото лице на която остана все тъй бледо.

Междувременно Дьониз се бе изправила.

— Чуйте, — каза й Муре с нисък, треперещ глас, — аз ви обичам… Вие отдавна знаете това, не си играйте с мене така жестоко, не си придавайте вид, че не ме разбирате… И от нищо не се страхувайте. Двадесет пъти съм изпитвал желание да ви поканя в кабинета си. Бихме били сами и достатъчно би било да обърна ключа на вратата… Но аз не исках това. Виждате, че разговарям с вас тук, където всеки може да влезе… Аз ви обичам, Дьониз…

Тя стоеше все тъй мълчалива, бяла като платно, и го слушаше, не снемайки очи от лицето му.

— Кажете, защо не желаете?… Та вие сте в нужда! Вашите братя са тежко бреме… Всичко, което поискате от мен, всичко, което пожелаете…

Тя го прекъсна, като възрази просто:

— Благодаря, сега печеля повече, отколкото ми е нужно.

— Но аз ви предлагам свобода, живот, пълен с наслади и разкош… Ще имате собствен дом, ще ви осигуря неголям капитал.

— Не, благодаря, би ми било скучно да не върша нищо… От десетгодишно дете се препитавам сама.

Тук той стори жест на безгранично отчаяние. Тази жена бе първата, която не желаеше да отстъпи. За него бе достатъчно само да посегне, за да вземе предишните: всички чакаха каприза му като покорни робини, а тя казваше „не“, без при това да приведе някакъв разумен довод. Желанието му, отдавна потискано и разпалвано от съпротивлението, стигна до крайност. Може би предлагаше недостатъчно? И той усили натиска, удвои обещанията.

— Не, не, благодаря — отвръщаше тя всеки път, не показвайки ни най-малко колебание.

И тук Муре не можа да сподави този вик, изтръгнат от дълбочината на сърцето му:

— Нима не виждате, че страдам! Да, глупаво е, но аз страдам като дете!

В очите му блеснаха сълзи. Отново настъпи тишина. Иззад вратата се дочуваше неясната гълчава на инвентаризацията. Победоносният тътен замираше, ставайки все по тих и по-далечен, сякаш бе приглушен от това поражение на шефа.

— Искам да бъдете моя! — горещо простена Муре, като я улови за ръцете.

И тя му ги остави; очите й загубиха блясъка си, всички сили я напуснаха. Пламъкът, излизащ от топлите ръце на този човек, я изпълваше, със сладостно, неописуемо вълнение. Боже мой, колко го обичаше, какво щастие би изпитала, ако можеше да го прегърне и се притисне към гърдите му!

— Искам, искам! — повтаряше той обезумял. — Чакам ви тази вечер, иначе ще взема мерки…

Дори стана груб; така стисна ръцете й, че тя леко извика от болка, и това възвърна самообладанието й. С рязко движение Дьониз се изтръгна и, като се изправи, силна със слабостта си, каза:

— Не, оставете ме… Не съм Клара, която, изхвърлят на другия ден. И после, вие обичате някаква особа, да, дамата, която идва тук… Останете с нея. Аз не деля с никого.

Изумен, той я гледаше в нямо смайване пред недопустимото. Какво говореше тя, какво искаше от него? Девойките, които си избираше в магазина, никога не се безпокояха дали ги обичат. Би могъл да се посмее над тази наивност, а вместо това кротката й гордост окончателно покори сърцето му.

— Господине, отворете вратата, неприлично е да бъдем тук двама.

Муре се подчини; потресен и с шум в слепите очи, не знаейки как да скрие мъката си, той извика госпожа Орели и сърдито й напомни, че жакетите залежават. Трябва своевременно да намалят цените и да ги намаляват дотогава, докато не остане нито един жакет! Такъв бе редът в магазина: към края на всяка година всичко се изнасяше и се продаваше със загуба до шестдесет процента, с цел да се избавят от старите модели и тъкани, изгубили свежест. В това време Бурдонкл, комуто се налагаше да поговори с директора, чакаше Муре пред затворената врата, където го беше спрял Жув с няколко тайнствено пошепнати думи. Бурдонкл гореше от нетърпение да влезе, но същевременно не се осмеляваше да наруши уединението на патрона. Възможно ли е? В такъв ден, с такова жалко създание? И когато вратата най-после се отвори, Бурдонкл заговори за коприната фантези — остатъкът от тази коприна бил огромен. Това облекчи Муре, получил възможност да вика на воля. За какво мислел Бутмон навремето? И Муре се отдалечи, заявявайки, че занапред не ще извинява такова отсъствие на предвидливост у закупвача. Каква непростима глупост да трупаш запаси, неотговарящи на търсенето!

— Какво му е? — пошепна госпожа Орели, смутена от неговите упреци.

Продавачките също се спогледаха учудено. В шест часа инвентаризацията бе приключена. Слънцето още блестеше — ясно лятно слънце, чиито златисти лъчи заливаха магазина през широките прозорци. Из задушните улици на града се появиха семейства, завръщащи се от предградията — уморени, натоварени с букети и деца. Един след друг отделите притихваха. В дълбочината на галериите се чуваше само гласът на някой закъснял продавач, изпразващ последния шкаф. А после замлъкнаха и тези гласове и от дневния тътен остана един неспирен трепет, витаещ над чудовищния погром на стоки. Рафтове, шкафове, кашони, кутии — всичко бе изпразнено: ни метър плат, ни един предмет не бяха останали на мястото си. Просторните отдели се показваха сега в своя първоначален вид, предлагайки на погледа пусти лавици, както в дните, предшествуващи откриването на магазина. Тази голота бе зримо доказателство за пълнотата и точността на инвентаризацията. А на пода лежеше стока за шестнадесет милиона франка — разбунено море, заляло всички маси и щандове. Продавачите, затънали в него до рамене, се заеха да поставят стоките на място. Надяваха се към десет часа да приключат напълно.

Госпожа Орели, обядваща в първата смяна, съобщи, когато слизаше от трапезарията, цифрата на годишния оборот — цифра, която можеше да бъде изведена без усилие, ако съберяха оборотите на всички отдели. Общата сума възлизаше на осемдесет милиона — с десет милиона повече от миналогодишния оборот. Намаление показваше само коприната фантези.

— Ако господин Муре е недоволен, в такъв случай не зная какво всъщност иска — добави завеждащата. — Погледнете, как е застанал на главната стълба и какъв сърдит вид има.

Девойките побързаха да видят шефа. Стоеше сам, мрачен и недоволен, над нахвърляните в нозете му милиони.

— Госпожо — приближи се в тази минута към госпожа Орели Дьониз, — ще бъдете ли тъй добра да ми разрешите да си отида? Повече с нищо не бих могла да ви бъда полезна поради крака си, а трябва и да вечерям с братята си у моя чичо…

Изумлението бе всеобщо. И тъй, тя не бе отстъпила! Госпожа Орели се колебаеше; гласът й звучеше рязко и недоволно и като че бе готова да й забрани да излезе, докато в това време Клара недоверчиво вдигаше рамене: престанете, много просто — той сам се е отказал от нея! Полин научи за тази развръзка, когато разговаряше с Делош пред отдела за детско бельо. Неудържимата радост на младия човек я подразни: какво би могло да му донесе това? Или се радва, че приятелката му се е оказала достатъчно глупава, за да пропусне щастието си! Бурдонкл не се решаваше да безпокои Муре в мрачното му усамотение и бродеше сред обкръжаващия го шум потиснат, обзет от безпокойство.

Междувременно Дьониз слезе. Беше стигнала до последното стъпало на малкото стълбище вляво и продължаваше от предпазливост да се държи за перилото, когато неочаквано се натъкна на група кикотещи се продавачи. Не бяха я забелязали. Дочу името си и разбра, че все още говорят за случилото се с нея.

— Хайде де! Превземки! — казваше Фавие. — Това не е току-тъй… Ами да! Аз познавам човека, когото тя насила искаше да вземе.

И той погледна Ютен, който, за да запази достойнството си на помощник, се държеше някак встрани, без да участвува в шегите. Но бе така поласкан от завистливите погледи на колегите си, че благоволи да процеди през зъби:

— Как ми дотягаше!

Поразена в самото си сърце, Дьониз се вкопчи в перилото. Присмехулниците навярно я бяха съгледали и със смях се разбягаха. Ютен бе прав и тя се обвиняваше за своите минали заблуди, когато мислеше за него. Но колко подъл бе този човек и как го презираше сега. В същия миг неспокойна мисъл осени неочаквано съзнанието й; не беше ли странно, че току-що намери сили да отблъсне обожавания мъж, докато преди се чувствуваше тъй слаба пред този жалък хлапак и мечтаеше за любовта му? Разумът и волята й се губеха в противоречия, които тя отказваше да разбере. И Дьониз побърза да прекоси залата.

Докато един от инспекторите отваряше вратата, заключена от сутринта, някакво внезапно внушение я накара да вдигне глава и тя видя Муре. Все още стоеше там, горе върху централната площадка на стълбата, господствуваща над галерията. Но бе забравил инвентаризацията, нито виждаше своето царство, щандовете, огънали се от богатства. Всичко бе изчезнало: шумните победи на миналото, необозримите съкровища на бъдещето. Следеше с отчаян поглед Дьониз, а когато тя се скри зад вратата, изпита усещане на пустота и целия магазин потъна в мрак.

Към следващата част или към съдържанието

Емил Зола Дамско щастие (9)

Метаданни

Данни

Дамско щастие

Информация

История

Сваляне / Връзки

IX

Емил Зола
Дамско щастие (9)