Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Au Bonheur des Dames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Емил Зола. Дамско щастие

Френска, първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1991

Коректор: Диана Караянчева

Технически редактор: Диана Караянчева

Художник: Емануела Цонева

 

Дадена за набор м. септември 1990.

Подписана за печат м. декември 1990.

Формат 84X108/32

Печ. коли 28,50 Изд. коли 24,15.

ДФ „Бряг-принт“ — Варна

 

При оформлението на корицата е използван фрагмент от картината на Едуар Мане „Закуска на тревата“, 1863

История

  1. — Добавяне

IV

В понеделник, на десети октомври, яркото слънце победоносно разкъса сивите облаци, които от седмица насам помрачаваха Париж. Цяла нощ валя ситен дъжд и мокрите улици се покриха с кал, но на разсъмване тротоарите изсъхнаха под острия ветрец, разпръснал облаците, и синьото небе светна с весела пролетна ведрина.

От осем часа сутринта „Дамско щастие“ пламтеше в лъчите на това ясно слънце, окичен тържествено за големия базар на зимни новости. Входът бе украсен със знамена, вълнени платове се развяваха в свежия утринен въздух, на площад Гайон цареше празнична суетня, а по двете улици изложените във витрините стоки, чиито ярки тонове оживяваха още повече от блясъка на стъклата, създаваха неизразимото усещано за зрителна симфония. Това бе някаква оргия на цветове, взрив на радостта на цялата улица, това бе широко отворен свят на стоки, където всеки можеше да намери наслада за очите.

Но в този час в магазина имаше малко купувачки — само няколко отрудени домакини от съседните квартали, жени, желаещи да избягнат следобедната блъсканица. Зад развитите като знамена платове се чувствуваше, че той е още празен, но в пълна бойна готовност очаква началото на кипящата работа, че подовете са излъскани, а щандовете — отрупани със стоки.

Забързаната утринна тълпа се изнизваше покрай него и едва успяваше да хвърли мимоходом поглед към витрините. На улица Ньов Сент Огюстен и площад Гайон, където трябваше да заемат място колите, в девет часа имаше не повече от два файтона. Само местни жители и особено дребните търговци, развълнувани от такова обилие на знамена и украса, се събираха на групи пред вратите, на тротоарите и, вирейки глави, разменяха скептични забележки. Особено ги възмущаваше фургонът на улица Мишодиер, пред отдела за доставки по домовете — един от четирите фургона, които Муре току-що бе въвел в употреба; бяха боядисани в зелено с жълти и червени ивици и лакираните им пана искряха на слънцето със златисти и пурпурни отблясъци. Фургонът, блестящ с още свежите си ярки бои, изписан от всички страни с наименованието на магазина, и освен това снабден с плакат, съобщаващ деня на разпродажбата, най-после потегли; натоварен бе с пакети, останали от вчерашния ден; великолепният кон побягна в тръс. Цял побледнял, Бодю проследи от прага на „Стария Елбьоф“ минаващия край него фургон, който разхождаше из града ненавистното, обкръжено със звездно сияние име „Дамско щастие“.

Междувременно пристигнаха няколко файтона и застанаха в редица. Всяка поява на клиентка предизвикваше видимо раздвижване сред портиерите, наредени под високата врата. Всички, бяха в еднакви ливреи — светлозелен фрак и панталони, и жилетки на червени и жълти ивици. Тук бе и инспекторът Жув, бивш капитан, в редингот и с бяла вратовръзка, не забравил и ордените като свидетелство за безукоризнената му честност; той приветствуваше дамите вежливо и сериозно и, като се навеждаше към тях, посочваше търсения отдел, след което ги поканваше към вестибюла, превърнат в ориенталски салон.

По такъв начин още от самия праг започваха чудесата и изненадите, които очароваха всички купувачки. Тази идея принадлежеше на Муре. Той пръв закупи в „Ориент“, на много изгодни цени, цяла колекция от старинни и нови килими. Такива редки килими дотогава се продаваха само от антиквари, и при това много скъпо; сега той наводняваше с тях пазара, като ги отстъпваше почти на фабрична цена, но те му служеха и за великолепен декор, който трябваше да привлече изискани клиенти от средите на познавачите. Салонът, подреден единствено с килими и завеси по указание на Муре, се виждаше още от площад Гайон. Таванът бе тапициран със смирненски килими, чиито сложни орнаменти се открояваха на червен фон. По четирите стени се спускаха завеси: карамански и сирийски, изпъстрени с жълти, зелени и яркочервени ивици; завеси от Диарбекир, по-обикновени, твърди като овчарски ямурлуци; килими, подходящи за окачване по стените, тесни килими от Техеран, Исфахан и Керманша, широки шумакански и мадраски килими, с разхвърляни по тях причудливи цъфнали божури и палми, — фантазия, избуяла в градината на мечтите. На пода отново килими, сякаш бе обсипан с мазни влакнести кичури: в центъра се разстилаше великолепен килим от Агра — по белия фон с широк нежносин бордюр се виждаха бледолилави орнаменти, създадени от изтънчено въображение. Навсякъде чудеса: килими от Мека с кадифени оттенъци, дагестански молитвени килимчета, нашарени със символични знаци, кюрдистански килими, осеяни с пищни цветя, накрая в ъгъла се виждаха нахвърляни един върху друг множество евтини килими от Гердес, Кула и Киршер, продавани от петдесет франка нагоре. Този вестибюл напомнящ разкошна султанска шатра, бе мебелиран с кресла и дивани, облечени с камилска кожа, скроена във вид на пъстри ромбове или с изрисувани стилизирани рози. Турция, Арабия, Персия, Индия също бяха представени тук със съкровищата на опустошените си дворци и разграбени джамии и пазари. В помръкналите мотиви на старинните килими преобладаваха червеникавозлатистите оттенъци, а избледнялата им яркост запазваше топлите, смрачени отблясъци на гаснещи въглени, прекрасните изпечени тонове на старите художници. И над разкоша на това варварско изкуство, сред острата миризма, привнесена чрез извехтели вълнени тъкани от страни, изобилствуващи със слънце и паразити, се мяркаха видения от Изтока.

Дьониз трябваше да постъпи на работа от този понеделник; когато в осем часа сутринта прекосяваше източния салон, тя се спря изненадана, непознала входа на магазина; подредбата на този харем на самия му праг смая девойката. Някакъв прислужник я придружи до тавана и я довери на грижите на Госпожа Кабен, натоварена с чистене и наглеждане на стаите, в които живееха продавачките; тя въведе Дьониз в стая номер седем, където вече бяха внесли багажа й. Беше тясна мансардна килия с малка капандура, мебелирана с неголям креват, шкаф от орехово дърво, тоалетна масичка и два стола. Двадесет подобни стаички се редяха по дължината на коридора, боядисан в жълто и напомнящ коридор на манастир; от тридесет и петте продавачки в магазина тук преспиваха двадесет, които нямаха роднини в Париж; останалите петнадесет нощуваха навън, някои от тях у лели или братовчедки, съществуващи само във въображението им. Дьониз съблече тънката вълнена рокля, извехтяла от чистене и закърпена на ръкавите, единствената, която бе донесла от Валон. После облече формената дреха на своя отдел, черна копринена рокля, поправена според фигурата й и положена на леглото. Роклята все още бе голяма за нея и прекалено широка в раменете. Но Дьониз толкова бързаше и се вълнуваше, че не обърна внимание на тези дреболии. Никога не беше носила копринена рокля. Когато слизаше по стълбите, пременена и някак скована, погледна лъскавата си пола, и се притесни от острото шумолене на плата. Долу, в салона, Дьониз стана свидетел на голяма свада; чу как Клара остро извика:

— Госпожо, аз дойдох преди нея.

— Не е вярно — отвърна Маргьорит. Тя ме блъсна на вратата, когато с един крак вече бях във вестибюла.

Спореха коя от двете по-рано да се разпише върху поставената за целта черна дъска, тъй като от това зависеше редът на обслужване на клиентките; след всяка клиентка продавачката нанасяше името си в края на списъка. Госпожа Орели реши, че Маргьорит е права.

— Пак старите номера! — злобно изсъска Клара.

Но появата на Дьониз помири госпожиците. Те я погледнаха, а после се засмяха. Как е възможно човек да се начучули така! Дьониз несръчно се приближи към дъската, за да се разпише; оказа се последна. Междувременно госпожа Орели с неудоволствие я огледа и накрая, не издържала, забеляза:

— Драга моя, във вашата рокля ще влязат две като вас. Трябва да я стесните… И после, вие изобщо не умеете да се обличате. Елате насам да ви пооправя.

И отведе Дьониз към едно от високите огледала, редуващи се с крилата на шкафовете, претъпкани с готови дрехи. Голямата стая с огледала и панели от гравиран дъб, бе застлана с червен мокет на едри шарки и приличаше на обикновен хотелски салон, през който ежедневно минава несекващ човешки поток. Продавачките, облечени в задължителната копринена рокля, само подсилваха това сходство. Те се разхождаха с професионално-вежлив вид и никога не ползуваха дванадесетте стола, предназначени единствено за клиентките. Между двете петелки на корсажа на всяка девойка стърчеше, с острието нагоре, като втъкнат в гръдта, голям молив, а от джоба се подаваше бялото петно на кочана бележки. Мнозина от тях дори си позволяваха да носят скъпоценности — пръстени, брошки, верижки; но при принудителното еднообразие на тоалета, единственият истински предмет на кокетството, разкошът, в който си съперничеха, бяха косите, лишени от всякаква украса, гъсти, допълнени понякога от плитки и кокове, старателно сресани и накъдрени.

— Постегнете колана отпред — повтори госпожа Орели. — Така поне няма да изглеждате гърбава… А косите! Възможно ли е да се обезобразявате така! Та те могат да ви послужат като великолепно украшение, стига само да пожелаете.

Действително, най-красиви у Дьониз бяха пепеляворусите й коси, стигащи чак до петите; струваше й много труд да ги среши, както се полага, и затова само ги свиваше на кок, закрепен с рогов гребен. Подразнена от дивата прелест на тези коси, Клара започна да се надсмива над прическата й — толкова нескопосно бил свит този кок! Тя повика със знак продавачката от отдела за бельо, девойка с широко, приятно лице. Двата съседни отдела бяха в постоянна вражда, но госпожиците намираха общ език, когато се представяше случай да се надсмиват някому.

— Госпожице Кюно, погледнете само тази грива — настоя Клара, която Маргьорит побутваше с лакет, давайки си вид, че се задъхва от смях.

Но продавачката на бельо не беше разположена да се шегува. Гледайки Дьониз, девойката си спомни колко бе страдала самата тя в първите месеци на службата си.

— Е, и какво? — каза тя. — Не всички имат такава грива.

И се върна в отдела си, оставила другите две някак объркани. Дьониз, която бе чула всичко, я изпрати с грейнали от благодарност очи, а в това време госпожа Орели й поднесе издадената на нейно име чекова книжка и каза:

— Хайде, утре ще се облечете по-добре… А засега се постарайте да усвоите правилата в магазина: изчакайте реда си, за да се заемете с клиентките. Днес предстои труден ден, затова пък ще можем да преценим за какво сте годна.

Клиентки обаче все още не се вестяваха: в този ранен час в конфекцията всякога имаше малко хора. Продавачките, мудни и неподвижни, щадяха силите си в очакване на уморителния следобед. Дьониз се смущаваше при мисълта, че те изгарят от нетърпение да я видят как ще се справи с работата; и в желанието си да се овладее, започна да остри молива си, после го втъкна като тях в пазвата си, между двете петелки на корсажа, призовавайки на помощ цялата своя смелост: трябваше, на всяка цена трябваше да извоюва своето място. Бяха й казали вечерта, че до някое време ще работи срещу храна и квартира, без определена заплата и ще получава само проценти и известна част от печалбата върху продадените от нея стоки. Но тя разчиташе на хиляда и двеста франка, знаейки, че при старание добрите продавачки могат да си изработят до две хиляди. Бюджетът й бе строго разпределен: сто франка месечно бяха достатъчни за пансиона на Пепе и издръжка на Жан, който не печелеше нито грош; а и за себе си можеше да купи някакво бельо и дрехи. Но за да се сдобие с тази крупна сума, длъжна бе да се покаже трудолюбива и силна, да не обръща внимание на недружелюбното отношение на околните, ако се наложи, да се бори и изтръгне своя дял от другите. И докато се подготвяше психологически за предстоящата борба, край конфекцията премина висок млад човек, той й се усмихна и Дьониз позна в него Делош, постъпил вечерта в отдела за дантели; тя му отвърна с усмивка, почувствувала топлината на това отново намерено приятелство и видяла в неговия поздрав щастливо предзнаменование.

В девет и половина часа звънецът удари за закуска на първата смяна. После нов звън прикани втората. А клиентки все още не се появяваха. Помощник-завеждащата, госпожа Фредерик, сурова, намусена вдовица, с удоволствие предричаща всевъзможни беди, вече се кълнеше, че денят е загубен: било ясно, че и котка не ще се излъже да надникне в магазина, ами да заключат гардеробите и да си тръгват. От това предсказание плоското лице на Маргьорит, твърде лакома за печалби, се помрачи, а Клара с походка на изтърван кон вече мечтаеше за алеите на Вериерския лес, в случай, че фирмата претърпи фиаско. Колкото до госпожа Орели, нейният цезаровски лик изразяваше безстрастие и съсредоточеност; тя се разхождаше из безлюдния отдел е вид на пълководец, носещ отговорност за победата и поражението.

Към единадесет часа се появиха няколко дами. Наближаваше редът на Дьониз. Ето, че влезе и друга клиентка.

— Дебеланата от провинцията — пошепна Маргьорит.

Беше четиридесет и пет годишна жена, която от време на време пристигаше в Париж от някакъв затънтен кран, където месеци наред скътваше пари. Едва слязла от влака, тя тутакси се отправяше към „Дамско щастие“ и тук изразходваше всички свои спестявания. Рядко прибягваше до писмени поръчки, защото искаше сама да види стоката и се наслади на съприкосновението с нея; купуваше решително всичко, дори игли, които, според думите й, стрували луди пари в нейния малък град. Служителите в магазина я познаваха, знаеха, че се казва госпожа Бутарел и че живее в Алби; никой не се интересуваше от останалото — нито от общественото й положение, нито от нейния начин на живот.

— Как сте, госпожо? — любезно запита госпожа Орели, тръгвайки към нея.

И като се обърна, извика:

— Госпожици!

Дьониз се приближи, но Клара я изпревари. Тя бе ленива продавачка и флегматичната и вежливост подсказваше, че не цени парите, защото вън печелеше много повече, при това без усилие, но сега я блазнеше мисълта да отнеме на новата си колежка една добра клиентка.

— Извинете, редът е мой — възмутено каза Дьониз.

Госпожа Орели я отстрани със строг поглед, като пошепна:

— Никакъв ред, единствено аз се разпореждам тук… Най-напред научете как да се обръщате към постоянните клиентки.

Девойката отстъпи; в очите й напираха сълзи и за да скрие огорчението си, обърна лице към прозореца, давайки си вид, че гледа към улицата. Така ли щяха да й пречат да продава? Нима се бяха наговорили да й отнемат добрите клиентки? Обзе я страх за бъдещето, почувствува се потисната от такива прояви на груби интереси. Поддавайки се на горчивото съзнание за своята безпомощност, тя опря чело о студеното стъкло и погледна „Стария Елбьоф“; помисли си, че трябваше да помоли чичо си да я вземе при себе си; може би той вече съжаляваше, че е избързала с решението си, защото изглеждаше много разстроен вечерта. Сега тя бе съвсем сама в този огромен магазин, където никой не я обичаше, където се чувствуваше оскърбена и изоставена. Пепе и Жан, които никога не бяха се откъсвали от нея, живееха при чужди хора, всички се бяха пръснали в различни посоки; две големи сълзи, които дотогава с мъка задържаше, премрежиха погледа й и улицата затанцува пред нея в мъглата.

Междувременно наоколо се дочуха гласове:

— Този модел ме прави гърбава — казваше госпожа Бутарел.

— Госпожата греши — настояваше Клара. — Раменете ви стоят чудесно… Но може би госпожата предпочита шуба?

Тук Дьониз трепна. Нечия ръка я докосна; миг след това госпожа Орели възмутено каза:

— Сега пък сте скръстили ръце и зяпате минувачите… Това не може да продължава така!

— Но на мен, госпожо, ми пречат да продавам…

— Ще се намери друга работа за вас, госпожице! Започнете отначало… Заемете се с подреждане на дрехите.

За да задоволят редките купувачки, появили се в отдела, наложи се да претършуват всички шкафове, и на дългите дъбови щандове по дясната и лявата страна на залата се натрупаха камари манта, жакети, шуби, палта за всеки ръст и от всякаква материя… Без да отвръща нито дума, Дьониз се залови да ги подбира, да ги сгъва старателно и отново да ги нарежда в шкафовете. Това бе черната работа на начинаещите. Тя не протестираше, знаейки, че от нея се изисква безропотно подчинение и че трябва да чака, докато завеждащата й позволи да продава. Такова, както изглеждаше, бе намерението на госпожа Орели. Дьониз все още продължаваше да разтребва, когато неочаквано влезе Муре. Появяването му развълнува девойката; тя се изчерви и отново изпита необяснимия за нея страх, въобразявайки си, че той възнамерява да я заговори. Но Муре дори нея забеляза, очевидно не си спомняше за девойката, която бе подкрепил под влияние на мимолетното приятно впечатление.

— Госпожа Орели! — отривисто произнесе той.

Муре бе леко побледнял, ала погледът му си оставаше ясен и пълен с решимост. Обхождайки отделите, той ги бе намерил празни и пред него, дълбоко вярващия в щастието, внезапно възникна вероятността от поражение. Наистина, беше едва единадесет часа, а той от опит знаеше, че основната маса на клиентките се появява след обяд. Но известни симптоми все пак го безпокояха: при други разпродажби навалицата започваше от сутринта; освен това, не виждаше дори жени от простолюдието, клиентки от квартала, които влизаха в магазина по съседски. И като всички велики пълководци пред сражение, той бе обхванат от суеверен страх, въпреки цялото мъжество, присъщо на този делови човек. Работата не вървеше, той загиваше и сам не знаеше защо; струваше му се, че чете поражението си дори върху лицата на минаващите край него дами.

И точно в този миг госпожа Бутарел, клиентка, която винаги купуваше нещо, си отиваше с думите:

— Не, при вас нищо не ми харесва… Ще почакам, ще си помисля.

Муре я изпрати с поглед. После извика госпожа Орели, отведе я настрани и двамата бързо размениха няколко думи. Тя стори отчаян жест, очевидно в потвърждение на страховете си, че търговията не се оживява. За миг се спогледаха, обхванати от ония съмнения, които генералите всякога крият от войниците. Най-сетне той с обичайния си неустрашим вид каза високо:

— Ако се нуждаете от хора, вземете момиче от ателието… Ще ви бъде по-леко.

Муре продължи обиколката си напълно отчаян. От самото утро избягваше Бурдонкл, чието безпокойство го дразнеше. Когато излизаше от отдела за бельо, където търговията вървеше все по-зле, натъкна се именно на него и бе принуден да изслуша опасенията му. Накрая направо го изпрати по дяволите с оная грубост, с която в трудни часове се нахвърляше дори върху висши служители.

— Оставете ме на мира! Всичко върви добре… Работата ще свърши с това, че ще изхвърля страхливците на улицата!

Муре се спря до перилото на главната зала. Оттук наблюдаваше целия магазин: отделите и в мецанина, и в партера изглеждаха пусти и сякаш дремеха в сънливата тишина; в отдела за дантели, възрастна дама ровеше във всички кутии, без да купи нищо; а в това време три уличници дълго избираха шалове по осемнадесет су. Но заедно с това забеляза, че долу в покритите галерии, осветени откъм улицата от дневната светлина, числото на клиентките започна да се увеличава. Те се разхождаха край щандовете без да бързат, и това шествие ту се прекъсваше, ту отново се възобновяваше, в галерията и в отдела за трикотаж се тълпяха жени с прости плетени жилетки; затова пък при бельото и вълнените платове не се мяркаше жива душа. Портиерите в зелени куртки с големи блестящи копчета и с ръце, увиснали като чужди, очакваха посетителите. Понякога минаваше инспектор, надут и тържествен, с бяла вратовръзка. И сърцето на Муре се свиваше от мъртвата тишина в залата; светлината тук падаше отгоре, през прозирния покрив, чиито матови стъкла я процеждаха във вид на бял прах, разсеян, сякаш висящ във въздуха. Отделът за коприни като че спеше под него, потънал в трепетна тишина, напомняща тишината в параклис. Стъпки на продавач, думи, произнесени шепнешком, шумолене на пола бяха тук единствените глухи звуци, задушавани в топлината на калорифера. Междувременно пред магазина започнаха да пристигат екипажи: чуваше се как рязко спират коне, как хлопват вратца на карети. Вън се надигаше далечната гълчава на любопитните, които се блъскаха пред витрините, от площад Гайон долитаха сърдитите гласове на кочияши; това бе тътен на приближаваща се тълпа. Но при вида на касиерите, излегнали се лениво зад гишетата, при вида на празните маси за опаковка на стоки, с още недокоснати топчета връв и синя хартия, Муре, макар и възмутен от страха си, не можеше да се освободи от чувството, че огромната машина замира и изстива под нозете му.

— Как ви се струва, Фавие — пошепна Ютен, — погледнете патрона, там, горе… Не ми изглежда много весел!

— Ама че магазин! — отвърна Фавне. — Като си помисля само, че още нищо не съм продал!

В очакване на клиенти двамата шепнешком си разменяха кратки забележки, без да се гледат един друг. Останалите продавачи сгъваха по нареждане на Робино тонове „Парижко щастие“, а Бутмон, зает в продължителен разговор със слаба жена, изглежда приемаше от нея значителна поръчка. Около тях, на тънки изящни етажерки, лежаха безредно парчета коприна в дълги калъфки от кремава хартия, придаващи на стоката вид на списания с необичаен формат. Всевъзможните коприни, моарета, атлази, кадифета, изпълващи щанда, напомняха купчини покосени цветя, същинска жътва на изискани драгоценни тъкани. Това бе най-елегантният отдел, истински салон, където тези тъй въздушни стоки изглеждаха като разкошна мебелировка…

— В неделя ще ми трябват сто франка, — продължи Ютен. — Не си ли докарвам средно по дванадесет на ден, изгубен съм… Така разчитах на тази разпродажба…

— Я виж ти! Сто франка, та това не е шега! — отвърна Фавие. — На мен ми стигат и петдесет… Може би харчите за луксозни жени?

— Съвсем не, драги ми. Представете си каква глупост: обзаложих се и загубих… Сега трябва да угощавам петима човека — двама мъже и три жени… Ах, дявол да го вземе: първата, която ми попадне, ще я поваля с двадесет метра „Парижко щастие“.

Побъбриха още някое време, разказаха си какво са правили вечерта и какво възнамеряват да правят през седмицата. Фавие залагаше на коне, Ютен се занимаваше с гребане и поддържаше певици от кафешантани. Но и двамата еднакво се измъчваха от липсата на пари, мислеха само за пари, бореха се за пари от понеделник до събота, а в неделя ги пропиляваха. Тази постоянна грижа ги преследваше и в магазина; магазинът представляваше за тях арена за непрестанна и безмилостна битка. А днес този дявол Бутмон току-що бе привлякъл пратеницата на госпожа Совьор, същата хилава женица, с която сега разговаряше. Ставаше дума за крупна сделка — две-три дузини топове коприна, защото известната шивачка наистина бе ненаситна. За беда Робино също бе намислил да отбие клиентка на Фавие.

— А на тоя трябва да му видим сметката — каза Ютен, който се възползуваше от най-малкия повод, за да настрои отдела против човека, за чието място ламтеше. — Нима само на завеждащия и на помощника му се полага да продават?… Честна дума, драги, ако някога стана помощник, ще видите как внимателно ще се отнасям с продавачите.

И този приятен на вид, дебеличък и вежлив нормандец напрегна цялото си същество, за да изрази великодушие. Фавие не можа да се въздържи да не го стрелне изкосо с унищожителен поглед, но като човек флегматичен и злъчен, само промълви:

— Да, зная… По-добре от това не би могло да се желае.

После, виждайки да се приближава една дама, още по-тихо добави:

— Внимание, клиентка за вас.

Дамата бе с пъпчиво лице, носеше жълта шапка и червена рокля. Отгатнал в нея ненадеждна клиентка, Ютен бързо се наведе, преструвайки се, че връзва връзките на една от обувките си, и скрит зад щанда, изсъска:

— А, не, дума да не става!… Да загубя реда си заради такава! Не, мерси!

Но Робино вече го викаше:

— Чий ред е, господа? На господин Ютен?… Къде е господин Ютен?

И тъй като Ютен не отговаряше, пъпчивата дама бе предоставена на следващия по списъка продавач. Действително, дамата искаше само да хвърли поглед на мострите и цените; и задържа продавача повече от десет минути, обсипвайки го с въпроси. Но помощник-завеждащият забеляза как Ютен излезе изпод щанда и когато се появи нова клиентка, строго се намеси, като спря забързалия насреща й млад човек:

— Вашият ред мина… Вече ви извиках, докато се криехте под щанда.

— Но, господине, не съм чул.

— Стига!… Запишете се в края… Хайде, Фавие, заемете се!

Фавие тайно злорадствуваше, но с поглед се извини на приятеля си. Ютен обърна глава, стиснал побелелите си от злоба устни. Особено го вбесяваше това, че познаваше клиентката — очарователна блондинка, редовна посетителка на отдела, която помежду си продавачите наричаха „красавицата“, но не знаеха нищо за нея, нито дори името й. Тя купуваше много, нареждаше да отнесат покупките в каретата й и после изчезваше. Висока, изящна, облечена с изискан вкус, дамата очевидно бе много богата и принадлежеше към най-доброто общество.

— Е, как мина с вашата кокотка? — запита Ютен, когато Фавие се върна от касата, където бе съпроводил дамата.

— Каква кокотка? — учуди се Фавие. — Та тя има съвсем приличен вид… Трябва да е жена на борсов агент или на лекар, или пък нещо от този род.

— Престанете, моля ви се! Тя е просто една кокотка… Знаеш ли ги какви са днес; всички се стараят да изглеждат прилично.

Фавие погледна контролната си книжка.

— И какво от това! — възрази той. — Пробутах й стоки за двеста деветдесет и три франка; а това значи около три франка в моя джоб.

Ютен прехапа устни и изля гнева си върху контролните книжки: ето още една глупава измислица, само обременявала джобовете! Между двамата продавачи се водеше глуха борба. Фавие обикновено скромничеше и си даваше вид, че признава превъзходството на Ютен, но тайно плетеше интриги срещу него. И сега Ютен съжаляваше за трите франка, тъй лесно грабнати от продавач, когото не смяташе за равностоен на себе си. Какъв ден, наистина! Ако продължава така, не би имал с какво да купи и минералната вода за гостите си. И сред разгарящата се битка Ютен се разхождаше край щанда като гладен вълк, подушил плячка, завиждайки на всички, дори на завеждащия, който изпращаше хилавата млада жена с думите:

— Добре, предайте й, че ще сторя всичко възможно, за да издействувам тази отстъпка от господин Муре.

От известно време Муре вече, не се мяркаше край перилото в мецанина. Но сега отново се появи горе на широката стълба, водеща към партера; оттук той безпрепятствено властвуваше над целия магазин. При вида на човешкия поток, който постепенно изпълваше всички зали, лек руменец се разля по лицето му и в него отново се пробуди увереността, придаваща му такава величавост. Най-после започваше дългоочакваният наплив от хора, оная следобедна навалица, която под влияние на обхваналото го трескаво възбуждение за миг бе загубил вяра, че ще види; всички служители се намираха по местата си, последният удар на звънеца току-що бе известил края на третата смяна; сутрешният неуспех несъмнено се дължеше на проливния дъжд, излял се към девет часа и нещата все още можеха да се оправят, защото небето отново светна победоносно, ясно и синьо, каквото бе рано сутринта. Сега и сред отделите в мецанина настъпи оживление; Муре трябваше да се оттегли встрани, за да стори път на дамите, които на малки групи се отправяха към конфекцията и спалното бельо; в същото време той чуваше, как зад него, при дантелите и в отдела за шалове, продавачите произнасят крупни цифри. А видът на галериите в партера окончателно го успокои: в галерията клиентките буквално се мачкаха една друга, отделите за бельо и вълнени тъкани също гъмжаха от народ. Върволицата от купувачки все повече се сгъстяваше, и сега почти всички бяха с шапки; изключение правеха само няколко закъснели домакини с бонета. В залата за коприни, потънала в златиста светлина, дамите смъкваха ръкавиците си, опипваха „Парижко щастие“ и полугласно разговаряха. И Муре ясно разпознаваше долитащия отвън шум, грохота на екипажите, ударите на затварящите се вратца на каретите, растящата глъч на тълпата. Чувствуваше как под нозете му машината встъпва в движение, как се оживява и затопля, като се започнеше от касите, където златото звънтеше, от масите, където прислужниците чевръсто загъваха покупките и се стигнеше до самите дълбочини на сутерена, до отдела за доставки по домовете, където се надигаха планини от падащи пакети и от чийто подземен тътен трепереше цялата сграда. Сред навалицата, важен и сериозен, се разхождаше инспектор Жув, дебнещ крадлите.

— А, ти ли си! — възкликна Муре, съгледал неочаквано Пол дьо Валаньоск, който му водеше прислужник за обща работа в магазина. — Не, не, съвсем не ми пречиш… Ако желаеш да видиш всичко, просто върви след мен, защото днес аз трябва да бъда в огъня на сражението.

Муре все още се люшкаше между страха и надеждата. Наистина, навалицата растеше, ала щеше ли да се превърне базарът в оня триумф, на който разчиташе? Тъй си мислеше той и при все това весело поведе след себе си Пол, като не преставаше да се шегува.

— Работата сякаш потръгна — обърна се Ютен към Фавие. — Но на мен не ми върви; има, дявол го взел, проклети дни… Предложих й руански басми, но тази кранта нищо не купи.

И показа с глава някаква дама, която си отиваше, като оглеждаше недоволно всички платове. Ако все тъй нищо не продава, с хиляда франка годишно няма да прокопса; обикновено си докарваше по седем-осем франка от проценти и премии, така че със заплатата стигаше средно до десет франка на ден. Фавие никога не печелеше повече от осем, а ето, че сега този мухльо пипна под носа му най-надеждните клиентки: току-що бе продал коприна за още една рокля. Тъпо момче, не съумяло до днес да спечели разположението на нито една от клиентките! Непоносимо!

— Дребосъкът ще речеш, че рине имане от земята — забеляза Фавие за продавачите от трикотажния отдел и галантерията.

Но Ютен, чийто поглед шареше из магазина, ненадейно запита:

— Познавате ли госпожа Дефорж, любовницата на шефа?… Погледнете, ето я, брюнетката, на която Миньо мери ръкавици.

И млъкна, а после тихичко продължи, като че говореше на Миньо, когото не изпускаше от очи:

— Така, така, миличък! Поглади й хубаво пръстенцата, тъй се отива надалеч? Знаем ги ние твоите победи!

Между него и ръкавичаря, и двамата красиви мъже, съществуваше съперничество; преструваха се, че кокетират с клиентките, но нито единият, нито другият можеха да се похвалят с действителни победи: Миньо разказваше измислици за жената на някакъв полицейски комисар, която си била загубила ума по него, а Ютен наистина бе покорил в района си една галантеристка, на която бе дотегнало да се влачи из съмнителни хотели; но и двамата лъжеха, и охотно оставяха наивниците да вярват в някакви тайнствени приключения, в срещи, които между две покупки им определяли графини.

— Защо не й подхвърлихте някой лаф, може да захапе — посъветва го Фавие с вид на потаен присмехулко.

— Това е идея! — възкликна Ютен. — Ако дойде тук, така ще я омотая; на всяка цена трябва да намеря сто су.

В отдела за ръкавици няколко жени се бяха наредили пред тесния щанд, облечен в зелено кадифе и украсен с никелирана обковка; усмихнатите продавачки измъкваха изпод щанда и трупаха пред купувачките плоски яркорозови картонени кутии, подобни на подвижните чекмеджета с етикети в канторите. Миньо навеждаше към дамите миловидното си лице, придавайки най-нежни модулации на своя гърлен парижки говор. Вече бе продал на госпожа Дефорж дванадесет чифта ръкавици от шевро, ръкавици с марка „Щастие“, които бяха показна новост на фирмата. После бе поискала три чифта шведски ръкавици, а сега мереше саксонски, като се опасяваше, че номерът не отговаря на нейния.

— О, госпожо, тези са превъзходни — твърдеше Миньо. — За ръчичка като вашата шест и три четвърти биха били големи.

Полулегнал на щанда, той държеше ръката й, улавяше един след друг пръстите й и с галещи, бавни и настоятелни движения навличаше ръкавицата; при това я гледаше така, сякаш очакваше да види по лицето й израз на сладострастна нега. А тя, опряла лакти на кадифето и вдигнала китка, му подаваше пръстите си с онова спокойствие, с което предоставяше на камериерката си да закопчае ботинките й. За нея той не бе мъж; приемаше интимните му услуги с обичайното си презрение към лакеите и дори не го поглеждаше.

— Не ви ли причинявам болка, госпожо?

С поклащане на главата тя отвърна „не“. Миризмата на саксонските ръкавици, тази хищна, сякаш подправена с мускус миризма, обикновено я смущаваше; понякога сама се смееше на вълнението си, уловила се в пристрастие към този двойствен парфюм, от който се добива почти физическо усещане на разярен звяр, попаднал в пудриерата на проститутка. Но тук, пред баналния щанд, тя не усети миризмата на ръкавиците, те не създаваха никаква чувствена атмосфера между нея и този продавач, отдаден на занаята си.

— Какво още ще заповядате, госпожо?

— Нищо повече, благодаря… Бъдете така добри да отнесете това на десета каса, за госпожа Дефорж.

Като постоянна клиентка, тя съобщаваше името си в една от касите, и отпращаше там всички покупки, за да не става нужда продавачът да я придружава. Когато тя се отдалечи, Миньо смигна с очи на съседа си, когото искаше да увери, че току-що са станали невероятни неща.

— Какво ще кажеш — пошепна той цинично, — ето на кого би било добре да надяна ръкавицата докрай…

Междувременно госпожа Дефорж продължаваше покупките си. Отново сви наляво и отиде в отдела за бельо, за да си избере кухненски кърпи, после се върна обратно и спря пред вълнените платове, в края на галерията. Бе доволна от готвачката си и желаеше да й подари плат за рокля. Отделът за вълнени тъкани гъмжеше от купувачки; много от тях опипваха платовете, а после потъваха в негласни изчисления. Госпожа Дефорж се видя принудена да седне за момент. По рафтовете се виждаха топове платове, които продавачите с резки движения смъкваха един след друг. Те гледаха, някак смутени и уплашени, затрупаните щандове, където стърчаха камари от всевъзможни шевиоти и габардини. Това бе разбунено море, море от бледи багри, матови, сивостоманени, сиво-жълти, сивосинкави тонове на вълнени матерни, сред които тук-там се открояваха пъстри шотландски тъкани или кървавочервено трико. А белите етикети напомняха редки снежинки на черна декемврийска земя.

Зад купчина поплини Лиенар се шегуваше с висока гологлава девойка, работничка от квартала, изпратена от нейната господарка да й избере мерино. Лиенар ненавиждаше големите базари, които му откъсваха ръцете и се стараеше да се изплъзва от работа; баща му го подкрепяше парично, затова нехаеше за службата си, трудейки се само колкото да не го изгонят.

— Почакайте, госпожице Фани — каза той. — Вие всякога бързате… Хареса ли ви оня ден раираният вигон? Знаете ли, ще намина към вас да си взема процентите.

Но работничката избяга, смеейки се, а Лиенар се озова пред госпожа Дефорж и трябваше да я запита:

— Какво желае госпожата?

Търсела плат за рокля, не скъп, но здрав. За да не изморява ръцете си, а това бе единствена негова грижа, Лиенар се постара да убеди клиентката да избере един от изложените вече върху щанда платове. Между тях имаше различни видове кашмир, сарж, вигон и той се кълнеше, че не съществува нищо по-хубаво от тях и че за тези тъкани няма износване. Но всичко това не удовлетворяваше купувачката. На един от рафтовете госпожа Дефорж съгледа синкав вълнен плат. Сега той ще не ще трябваше да се заеме с работа, и смъкна плата, но тя го намери за твърде груб. После се заредиха шевиоти на карета, на диагонали, с две лица, изобщо всички разновидности на вълнените тъкани; тя ги докосваше от любопитство или само за удоволствие, решила в себе си да вземе кой да е от тях.

Младият човек изпразни най-високите рафтове; раменете му се огъваха, щандът бе изчезнал под копринената мекота на кашмири и поплини, под власатата острота на шевиотите, под пуха на мъхестите вигони. Предложи й всякакви платове, с всички възможни оттенъци. Госпожа Дефорж пожела да й покажат даже гренадин и шамберийски газ, макар да нямаше никакво намерение да купува от тях. Когато най-после й дотегна да избира, каза:

— Може би първият все пак е най-подходящ. Това е за готвачката ми… Да, ето този на точиците, по два франка.

А когато Лиенар, побледнял от сдържан гняв, отмери плата, добави:

— Бъдете добър да го отнесете в десета каса… За госпожа Дефорж.

И вече се готвеше да тръгне, но в този момент неочаквано забеляза недалеч от себе си госпожа Марти с дъщеря й Валантин, четиринадесетгодишна девойка, висока, слабичка и дръзка, която вече по женски хвърляше на стоките греховни погледи.

— И вие ли сте тук, драга госпожо?

— Да, скъпа… Ужасна навалица!

— О, не е за приказване, човек просто се задушава. Но какъв успех!… Видяхте ли ориенталския салон?

— Великолепно! Нечувано!

И те шумно продължиха да ахкат и възклицават, да изказват възторга си от изложбата на килими, спирайки се сред навалицата, сред наплива на тънките кесии, устремили се към евтините вълнени стоки. Госпожа Марти обясни, че търси плат за манто, но че засега още на нищо не се била спряла и че искала да види сукното с две лица.

— Погледни, мамо — пошепна Валантин, — това, струва ми се, е много всекидневно.

— Да отидем в отдела за коприни — предложи госпожа Дефорж. — Нека видим най-после прехваленото им „Парижко щастие“.

Госпожа Марти за миг се поколеба. Коприните бяха скъпи, а тя се бе заклела пред мъжа си, че ще бъде благоразумна. Бяха тук вече не по-малко от час и зад нея влачеха камара от стоки; маншон и рюш за майката, чорапи за дъщерята. Накрая каза на продавача, който й показваше тъкан с две лица:

— Не, ще отскоча при коприните… Това тук не е по вкуса ми.

Продавачът взе покупките и тръгна пред дамите.

Отделът за коприни също гъмжеше от клиентки. Особено голяма бе навалицата пред вътрешната изложба, подредена от Ютен, където Муре на свой ред бе вложил умението си на аранжор. Изложбата се помещаваше в дъното на залата, около една от железните колони, поддържащи стъкления таван, и приличаше на водопад от тъкани, на кипящ поток, спускащ се отгоре и разширяващ се все повече с приближаването си към пода. На преден план падаха на струи блестящи атлазени тъкани и нежни коприни: атлази а-ла-рейн, атлази ренесанс, с техните седефени отблясъци на изворна вода; леките кристалнопрозрачни коприни — „Зеления Нил“, „Индийско небе“, „Майска роза“, „Синия Дунав“. Следваха по-плътни тъкани — атлазите „Мервейьо“, коприните „Дюшес“; те бяха с по-топли тонове и се устремяваха надолу с нарастващи вълни. А там, на пода, като в широк басейн, лежаха сред черни, бели и цветни кадифета, надиплени върху фон от атлаз или коприна, тежките везани тъкани — дамаски, брокати, украсени с бисери коприни и ламета, напомняйки с променливите си петна неподвижно езеро, където сякаш танцуваха отблясъци от небето и от околния пейзаж. Жени, бледи от въжделения, се взираха в него, като че търсеха там своето отражение. Изправени пред такъв развихрен водопад, всички те изпитваха глуха боязън да не бъдат отвлечени от пороя на подобен разкош и заедно с това усещаха непреодолимо желание да се хвърлят във водите му и в тях да погинат.

— Ето те и теб! — каза госпожа Дефорж, срещнала госпожа Бурдьоле пред един от щандовете.

— О, здравейте — отвърна тя, като стисна ръце на дамите. — Влязох само да хвърля поглед.

— Каква чудесна изложба!… Просто мечта… А ориенталския салон? Видяхте ли ориенталския салон?

— Да, да, изумително!

Но дори и сред този възторг, който решително даваше елегантния тон на деня, госпожа Бурдьоле запазваше хладнокръвието си на практична домакиня. Внимателно разглеждаше „Парижко щастие“, тъй като бе дошла тук единствено, за да се възползува от тази евтина коприна, ако действително се окажеше изгодна. И изглежда бе останала доволна, защото поиска двадесет и пет метра, възнамерявайки да ушие от нея рокля за себе си и манго за по-малката си дъщеря.

— Как? Вече си отиваш? — запита госпожа Дефорж. — Остани да обиколиш с нас още веднъж магазина.

— Не, благодаря, чакат ме у дома… Не ми се искаше да водя децата в тази навалица.

И си тръгна, предвождана от продавача, който носеше купените двадесет и пет метра коприна; той я изпрати до каса № 10, където младият Албер съвсем се бе объркал под несекващия натиск на клиентките, изискващи фактури.

Предварително отбелязал продаденото в контролната си книжка, продавачът се добра най-подир до касата и назова стоката, а касиерът, вписвайки я в регистъра, го помоли за проверка, и бележката, откъсната от книжката, бе нанизана на желязното острие, недалеч от печата, с който се нанасяше отметка за изплатена сума.

— Сто и четиридесет франка — каза Албер.

Госпожа Бурдьоле се разплати и остави адреса си — дошла бе пеша и не искаше да се обременява с пакети. Зад касата Жозеф вече загъваше покупката; пакетът, подхвърлен в подвижния кош, се спусна в отдела за доставки, където сега, като из отприщен бент, шумно се устремяваха почти всички стоки от магазина. Междувременно в отдела за коприни се стече такъв народ, че госпожа Дефорж и госпожа Марти дълго не смогваха да намерят свободен продавач. Стояха сред тълпа дами, които с часове разглеждаха и опипваха платовете, без да стигнат до някакво решение. Особено голям успех пожъна коприната „Парижко щастие“ — около нея непрестанно растеше оня порив от увлечение, оная внезапна треска, която в един ден установява модата. Всички продавачи мереха само от тази коприна; над шапките просветваше преливащият блясък на разгънатите платове, които се мяркаха по дъбовите метри, висящи на медни пръти; чуваше се свистене на ножици, режещи непрекъснато току-що раздиплената стока, сякаш не достигаха хора, за да удовлетворят ненаситните, алчно протегнати ръце на купувачките.

— Наистина не е лошо за пет франка и шестдесет — каза госпожа Дефорж, която най-после бе успяла да задържи парче коприна на края на една от масите.

Госпожа Марти и дъщеря й Валантин бяха разочаровани. Вестниците толкова я били рекламирали; надявали се да видят нещо по-хубаво, нещо по-оригинално. Междувременно Бутмон забеляза госпожа Дефорж, и възнамерявайки да удостои с ласкаво внимание очарователната жена, за чието неограничено влияние върху шефа се разказваха такива истории, се приближи към нея с обичайната си, някак грубовата любезност. Как! Нима не я обслужват? Това е непростимо! Но тя трябва да ги извини, защото всички били не на себе си от работа. И Бутмон се разтича да търси стол за нея, смеейки се с добродушен смях, в който се долавяше сластно желание, очевидно не съвсем неприятно на Анриет.

— Погледнете — пошепна Фавие на Ютен, когато зад гърба му вадеше от шкафа кутия с кадифе, — погледнете, Бутмон се готви да ви отнеме дамичката.

Ютен бе забравил госпожа Дефорж, така го бе ядосала някаква старица; задържайки го цял четвърт час, тя бе купила само метър черен сатен за корсаж. При голяма навалица редът за обслужване на клиентите не се съблюдаваше и продавачите се заемаха с тях както се случеше. Ютен отговаряше на запитванията на госпожа Бутарел, завършила обиколката си из „Дамско щастие“, където бе преседяла вече три часа; но забележката на Фавие го стресна. Нима щеше да изпусне любовницата на шефа; та нали се бе зарекъл да измъкне от нея сто су? Това би било върхът на всички беди в този тъй злополучен за него ден, защото още не бе спечелил и три франка от тия стари глупачки.

В същото време Бутмон високо повтори:

— Господа, нека някой дойде тук!

Ютен прехвърли госпожа Бутарел на свободния в този момент Робино:

— Ето, госпожо, обърнете се към помощник-завеждащия. Той ще ви отговори по-добре от мен.

А сам забърза и взе от съпровождащия дамите продавач от отдела за вълнени материи покупките на госпожа Марти. Но този ден нервното напрежение изглежда бе притъпило тънкия му усет. Обикновено от пръв поглед преценяваше ще купи ли клиентката нещо и колко. После я подчиняваше на волята си, бързаше да я изпрати, за да се заеме с друга, като й налагаше своя избор и я убеждаваше, че знае по-добре от нея от какъв плат се нуждае.

— Какъв вид коприна, госпожо? — запита Ютен най-любезно.

И преди госпожа Дефорж да отвори уста, вече продължи:

— Зная, разбирам какво ви е нужно.

Когато върху тясно ъгълче от щанда, сред куп други коприни, разгънаха топ „Парижко щастие“, госпожа Марти и дъщеря й също се приближиха. Обезпокоен Ютен, съобрази, че се избира плат за тях. Госпожа Дефорж полугласно съветваше приятелката си:

— Е, разбира се — пошепна тя, — коприна по пет франка не е като коприна по петнадесет, нито дори по десет.

— Много е мека — додаде госпожа Марти. — Страхувам се, че не е достатъчно плътна за манто.

Дочул тази забележка, продавачът се намеси. Бе прекалено вежлив, като човек, който не може да се самоизлъгва.

— Госпожо, та именно мекотата е достойнството на тази коприна. Тя никога не се мачка… Нужна ви е точно такава.

Разколебани от подобно уверение, дамите замълчаха. Те взеха коприната в ръце и отново започнаха да я разглеждат, но в този миг изведнъж почувствуваха, че някой ги докосва по раменете. Оказа се госпожа Гибал: вече цял час бродеше из магазина като на разходка и радваше очите си с гледката на струпаните на камари богатства, без да купи дори метър хасе. И тук пак взрив от приветствия и възклицания.

— Как, вие ли сте!

— Същата, само малко посмачкана.

— Действително, такава навалица, просто няма накъде да се обърнеш… А ориенталският салон?

— Възхитителен!

— Боже мой, какъв успех!… Останете, ще отидем заедно горе!

— Не, благодаря, току-що идвам оттам.

Ютен чакаше, прикрил нетърпението си под усмивка, която никога не слизате от устните му. Дълго ли още щяха да го задържат? Жените наистина никак не се стесняват, излизаше така, че те просто го ограбват. Накрая госпожа Гибал се отдалечи и, продължавайки бавната си разходка, с възхищение обхождаше и оглеждаше грандиозната изложба на коприни.

— На ваше място бих си купила готово манто — каза госпожа Дефорж, връщайки се на „Парижко щастие“ — ще ви излезе по-евтино.

— Наистина; а то иначе гарнитури, че и шев… — съгласи се госпожа Марти. — Освен това, имаш и избор.

И трите бяха станали вече. Госпожа Дефорж се обърна към Ютен:

— Бъдете добър и ни отведете в конфекцията.

Ютен бе съкрушен — не беше свикнал на такива поражения. Как! Брюнетката не купи нищо! Неговият нюх го бе излъгал! Оставяйки госпожа Марти, той се обърна към Анриет, като прибегна към всички уловки, свойствени на добрия продавач:

— А вие, госпожо, не желаете ли да видите нашите атлази, нашите кадифета?… Разполагаме с изключителни неща!…

— Благодаря, друг път — отвърна тя спокойно, като го удостои с толкова малко внимание, колкото и Миньо.

Ютен отново трябваше да вземе покупките на госпожа Марти и да тръгне пред дамите, за да ги отведе в отдела за готови дрехи. При това, за голямо свое огорчение, видя, че Робино продаде на госпожа Бутарел значителен метраж коприна. Положително бе загубил своя нюх — така не ще спечели и четири су. Под приятната вежливост в гърдите му закипя ярост на човек, когото ограбват.

— На първия етаж, госпожи — каза той, като не преставаше да се усмихва.

Но да се стигне до стълбата не беше лесно. Гъста вълна от глави изпълваше галериите и се разливаше сред залата в безбрежна река. Търговската битка се разгаряше, продавачите властвуваха над тази тълпа от жени, като ги предаваха едни на други, съревновавайки се в бързината. Настъпило бе онова следобедно време, когато прегрятата машина се движеше с чудовищен ход, увличаше клиентките във вихъра на покупките и с кръв изтръгваше от тях пари. В отдела за коприни цареше особено безумие. „Парижко щастие“ бе привлякло такава тълпа, че няколко минути Ютен не можа да пристъпи крачка напред. Анриет се задъхваше, тя вдигна очи и видя горе на стълбата Муре, който често се връщаше на своя наблюдателен пункт, откъдето се любуваше на победата. Анриет се усмихна, надявайки се, че той ще притича да я избави. Но Муре дори не я забеляза в тълпата; все още бе с Валаньоск и тържествуващ, му показваше предприятието си. Сега суматохата в магазина заглушаваше уличния шум; вече не се чуваха нито тропотът на колелата, нито ударите на затварящите се вратца на каретите; извън невъобразимата глъч на базара оставаше само смътното усещане за необятния Париж, за тази необозрима вселена, която неизменно щеше да доставя тук купувачки. В неподвижния въздух, където диханието на калорифера смекчаваше миризмата на тъканите, врявата нарастваше безспир, поглъщайки в себе си всички шумове: несекващото тътрузене на нозе, фразите, повтаряни стократно край щандовете, звънът на златото върху медната обковка на касите, обсадени от напиращи клиентки, грохота на непрекъснато падащите кошове, натоварени с пакети. Всичко се смесваше, забулено в облак ситен прах: границите между отделите изчезнаха; долу галантерията изглеждаше удавена под купища стоки; по-нататък, при бельото, слънчев лъч, проникващ през витрината откъм улица Ньов Сент Огюстен, напомняше златна стрела, забита в сняг; в отдела за ръкавици, в отдела за вълнени тъкани гъста маса от шапки и фризури преграждаше прохода към дълбочината на магазина. Даже тоалетите вече не се виждаха; изплуваха само шапките, украсени с пера или с панделки, а сред тях тук-там като черни петна се открояваха мъжки шапки; бледите лица на жените придобиваха от умората и горещината прозрачния оттенък на камелия. Най-после, пуснал в действие мощните си лакти, Ютен отвори път за дамите след него. Но когато се изкачиха по стълбата, Анриет вече не намери Муре на мястото му: той бе решил да отведе Валаньоск във водовъртежа на навалицата, за да го оглуши окончателно, а и сам изпитваше физическа потребност да се потопи в нестихващите вълни на успеха. Той вече се задъхваше, потъвайки в някакво сладостно упоение, сякаш цялото му същество се топеше в обятията на тази тълпа купувачки.

— Вляво, госпожи — произнесе Ютен вежливо, в рязък контраст с отчаянието, което го обземаше.

Горе цареше също такава блъсканица. Тя се простираше дори в отдела за декоративни тъкани, обикновено всякога спокоен. Отделите за ешарпи, за кожуси и за бельо гъмжаха от хора. Когато прекосяваха отдела за дантели, дамите отново се натъкнаха на познайници — госпожа Дьо Бов с дъщеря й Бланш, и двете отдадени в съзерцание на онова, което им показваше Делош. И Ютен отново трябваше да се спре с пакета в ръка.

— Здравейте!… Тъкмо за вас си мислех…

— Аз също. Но как да се намерим в такава тълпа!

— Великолепно, нали?

— Поразително, драга. Едва се държим на нозе.

— А купувате ли?

— О, не, само гледаме. Ще поседнем тук да си отдъхнем.

Действително графиня Дьо Бов, която в кесията си имаше стотинки, колкото само да заплати на кочияша, настояваше да извадят от кутиите всички видове дантели за едното удоволствие да ги види и докосне. Беше догадила в Делош начинаещия продавач, муден и несръчен, не намиращ сили да се противопостави на дамските капризи и злоупотребяваше с плахата му услужливост; задържаше го вече половин час, изисквайки все нови и нови неща. Щандът бе затрупан със стока: тя потапяше ръце в надигащите се вълни от гюпюри, драгоценни малински дантели, валансияни, шантили; пръстите й трепереха от наслада, някакъв чувствен възторг постепенно възпламеняваше лицето й; близо до нея Бланш, измъчвана от същата страст, бе силно побледняла, с подпухнало и увехнало лице.

А разговорът продължаваше. Готов да удари дамите, Ютен стоеше неподвижно, подчинявайки се на волята им.

— О — рече госпожа Марти, — разглеждате ешарпи и воалетки като моите.

Действително, дантелите на госпожа Марти от събота насам не даваха покой на госпожа Дьо Бов, и тя не можа да устои на изкушението, макар и само да ги докосне, щом вече оскъдицата, на която я обричаше мъжът й, не й позволяваше да ги купи. Леко поруменяла, тя обясни, че дъщеря й пожелала да види ешарпи от испанска дантела. После добави:

— Ще отидете ли в конфекцията?… Тогава, до скоро виждане. Ще се срещнем в ориенталския салон, нали?

— Добре, в ориенталския салон. Великолепно!

И те се разделиха, едва ли не примрели сред навалицата, привлечена от евтините дантели и гарнитури за рокли. Щастлив, че отново е зает с клиентки, Делош се залови да изпразва пред майката и дъщерята нови кутии. А сред купувачките, край щандовете с отмерена стъпка се разхождаше инспекторът Жув, изпъчил гърдите си, обкичени с ордени; той охраняваше скъпите и фини стоки, които уви тъй лесно се скриват в ръкав. Когато минаваше край госпожа Дьо Бов, инспекторът с учудване забеляза, че бе потопила ръце в растящите вълни от дантели, забеляза и нейната нервност.

— Вдясно, госпожи — произнесе Ютен и отново тръгна напред.

Младият човек не бе на себе си от негодувание. Не стига, че заради тях пропуска долу продажби, ами го и задържат при всеки завой в магазина! В раздразнението на Ютен се проявяваше и ненавистта на отделите за платове към конфекцията; тези отдели бяха в постоянна вражда помежду си, оспорваха си един на друг клиентки и си крадяха проценти и премии. Отделът за коприни се оказваше по-непримирим от вълнения, особено когато се наложеше да отведат в конфекцията дама, решила да си купи манто, след като преди това бе преровила всички тафти и коприни.

— Госпожице Вадон! — сърдито извика Ютен, добрал се най-после до щанда.

Но тя мина край него, без да го чуе, погълната всецяло от работата. Залата бе препълнена; върволица от жени се движеше в едно направление; задаваше се от вратата на отдела за дантели и през отсрещната врата проникваше в отдела за бельо; а в това време, в дъното на залата, разсъблечени клиентки пробваха дрехи, като се извиваха пред огледалата. Червеният мокет убиваше шума от стъпките; далечните пронизителни гласове от партера, едва достигнали тук, се превръщаха в приглушен шепот, потъвайки в задуха, наситен с възтежкия мирис на женска тълпа.

— Госпожице Прюнер! — извика Ютен.

Ала и тя не се спря и Ютен изсъска през зъби, но така, че да не го чуят.

— Проклети женища!

Ютен ненавиждаше тези свои колежки, най-вече защото, макар и уморен, често се налагаше да се изкачва на горния етаж, за да им води клиентки; вбесяваше го мисълта, че така те бъркат в джоба му. Това бе глуха борба, в която продавачките участвуваха наравно с мъжете; не по-малко уморени от тях, вечно на крака, те се превръщаха в хладни същества, не познаващи страстите; оставаше само противоположността на интересите, разгаряни от трескавата търговия.

— Нима тук няма никой? — запита Ютен.

И в същия миг забеляза Дьониз. Още от сутринта я бяха натоварили да разгъва модели, предоставяйки й само няколко съмнителни клиентки, на които така и нищо не продаде. Видял Дьониз да разчиства щанда от огромна купчина дрехи, той я позна и изтича към нея.

— Ето, госпожице, заемете се с тези дами.

И бързо мушна в ръцете й покупките на госпожа Марти, които вече отдавна му бе дотегнало да влачи. На лицето му отново заигра усмивка, но този път тя бе пълна със скрито злорадство: като опитен продавач, той разбираше, че поставя и дамите, и девойката в затруднено положение. Дьониз бе дълбоко развълнувана от неочаквано представилата й се възможност. Ютен вече втори път се появяваше пред нея, като неведом другар, като нежен брат, всякога готов незабелязано да я спаси. Очите на девойката се навлажниха от благодарност, тя го изпрати с продължителен поглед, докато той си пробиваше път с лакти, за да се добере възможно най-бързо до своя отдел.

— Бих искала манто — каза госпожа Марти.

Дьониз започна да я разпитва. Какъв вид манто? Но клиентката сама не знаеше, нямала определено желание, искала да разгледа моделите на магазина. Вече много уморена от работа и замаяна от навалицата, девойката съвсем се обърка; у Корнай, във Валон, рядко й се беше случвало да обслужва многобройна клиентела; освен това, не знаеше нито количеството на моделите, нито местата им в шкафовете. Ето защо отрупваше с въпроси дамите, а те вече губеха търпение; накрая, госпожа Орели забеляза госпожа Дефорж, чиито връзки с Муре несъмнено й бяха известни, защото побърза да я запита:

— Обслужва ли ви някой, госпожо?

— Да, госпожицата, която търси ето там — отвърна Анриет. — Но тя, струва ми се, не е много опитна; нищо не намира.

Завеждащата окончателно парализира Дьониз, като й пошепна на ухото:

— Виждате ли, нищо не умеете. Дръпнете се настрана! — И високо добави: — Госпожице Вадон, едно манто!

Тя не си отиде през цялото време, докато Маргьорит показваше модели. Продавачката разговаряше с клиентките с тон на студена вежливост, с неприятните маниери на девойка, облечена в коприна, но изпитваща, неусетно дори за самата нея, завист и злоба спрямо всички елегантни дами, с които постоянно влизаше и съприкосновение. Чула, че госпожа Марти желае нещо не по-скъпо от двеста франка, тя направи презрителна гримаса. О, госпожата би трябвало да се реши на по-голяма сума, за двеста франка е невъзможно да се намери нещо прилично. И започна да нахвърля на щанда евтини манта сякаш казвайки: „Ето колко са жалки“. Госпожа Марти не смееше да ги признае за хубави. Тя наведе глава към госпожа Дефорж и пошепна:

— Не предпочитате ли да ви обслужват мъже?… С тях е някак по-лесно.

Накрая Маргьорит донесе копринено манто, гарнирано с черен кехлибар. Сама го препоръча. Госпожа Орели повика Дьониз и каза:

— Но и вие трябва да вършите нещо… Облечете това манто.

Поразена в самото сърце, изгубила вяра да преуспее някога в тази фирма, Дьониз стоеше неподвижно, отпуснала ръце в изнемога. Нямаше съмнение, че ще я уволнят. И с това щяха да осъдят братята й на глад. Глъчката на тълпата отекваше в главата й; тя чувстваше, че се олюлява; ръцете й бяха изтръпнали от тежките наръчи дрехи, от тази физическа работа, която никога дотогава не беше вършила. Но беше длъжна да се подчинява, и тя остави госпожа Орели да нагласи мантото на нея, като на манекен.

— Стойте права — заповяда госпожа Орели.

Почти в същата минута обаче всички забравиха Дьониз. Влезе Муре с Валаньоск и Бурдонкл. Той се поклони на дамите и изслуша похвалите им за великолепната му изложба на зимни модни стоки. Особено възторжено се изказаха за ориенталския салон. Завършил обиколката си на магазина, Валаньоск бе по-скоро удивен, отколкото възхитен, тъй като в последна сметка, казваше този апатичен песимист, всичко това е не друго, а огромно количество хасе, струпано на едно място. Затова пък Бурдонкл, забравил, че е съдружник на предприятието, горещо поздрави шефа, като се стараеше да заглади впечатлението от сутрешните си съмнения и тревоги.

— Да, да, работите вървят доста добре, доволен съм — повтаряше Муре, отвръщайки с усмивка на нежните погледи на Анриет. — Но аз не желая да ви преча, госпожи.

Тук всички погледи се обърнаха към Дьониз. Тя се бе оставила в ръцете на Маргьорит, и продавачката бавно я въртеше.

— Е, какво мислите? — запита госпожа Марти Анриет.

А тя, като непогрешим законодател в модата, отсъди:

— Не е лошо, и кройката е оригинална… Само, струва ми се, не лежи добре в талията.

— О — намеси се госпожа Орели, — би трябвало да го видите на госпожата. Вие разбирате, че на госпожицата, която не блести с фигура, мантото не може да създаде нужното впечатление. Изправете се госпожице, за да го видим по-добре.

Присъствуващите се усмихнаха. Дьониз силно побледня. Беше й срамно, че я превръщат в манекен, който разглеждат така безцеремонно, подхвърляйки си при това шеги. Госпожа Дефорж, поддала се на антипатията, която й внушаваше диаметрално противоположната натура на Дьониз и подразнена от кроткото изражение на лицето й, злобно прибави:

— Разбира се, то би седяло по-добре, ако роклята на госпожицата не беше толкова развлечена.

И хвърли на Муре насмешлив поглед, като парижанка, която нелепото облекло на провинциалистите забавлява. Той долови в този влюбен поглед ласка; тържество на жена, щастлива със своята красота и умение да се облича; и като признателен любовник сметна за свой дълг също да се пошегува, въпреки благосклонното си отношение към Дьониз и скритата прелест, която с усета си на познавач на жените отгатваше в нея.

— Няма да е излишно и да се среши — пошепна той.

Това бе връх на всичко. Шефът благоволи да се усмихне и всички дами и госпожи се запревиваха от смях. Маргьорит леко изкудкудяка, играейки на благовъзпитана госпожица, която се владее. Клара изпусна клиентка, за да се кикоти до насита; дори дотичаха и продавачки от отдела за бельо, привлечени от смеховете… Колкото до дамите, те се забавляваха по-сдържано, съблюдавайки светското приличие; само величественият профил на госпожа Орели не трепна в усмивка, сякаш прекрасните буйни коси и тесните девически рамене на новата продавачка бяха опозорили отдела й. Дьониз още повече побледня; стоеше сред надсмиващите й се хора и се чувствуваше разголена, беззащитна, унищожена. В какво се бе провинила, та се нахвърляха тъй жестоко върху прекалено слабичката й фигура, върху прекалено пищните й коси? Но особено я оскърбиха насмешките на Муре и госпожа Дефорж; тя инстинктивно отгатваше връзката им и сърцето й изнемогваше от непозната болка. Колко зла е тази дама, щом може така да се държи с бедна девойка, не проронила нито дума; а Муре извикваше у Дьониз такъв ужас, че в нея заглъхнаха всички, останали чувства, които дори не проумяваше. Съзнавайки своята изоставеност, оскърбена в съкровения си женски свян, възмутена от грубата несправедливост, тя всячески се стараеше да сподави риданията, които я задушаваха.

— Наистина, нека утре се среши; така е неприлично — повтори на госпожа Орели ужасният Бурдонкл; той още с пристигането й бе намразил Дьониз, преизпълнен с презрение към немощната фигурка на момичето.

Завеждащата се приближи най-сетне към нея и като смъкна от раменете й мантото, шепнешком каза:

— Прекрасно начало, госпожице! Наистина, ако сте искали да ни покажете на какво сте способни… по-глупаво човек не би могъл да се представи.

Страхувайки се да не бликнат сълзите й, Дьониз побърза да се върне към купчината дрехи, която трябваше да пренесе и подреди на един от щандовете. Там поне никой не се занимаваше с нея, а и умората й пречеше да мисли.

Но тук ненадейно видя до себе си продавачката от отдела за хасета, която сутринта се бе застъпила за нея. Проследила цялата сцена, девойката й пошепна на ухото:

— Горкичката, не бъдете така чувствителна. Преглътнете обидата, иначе ще ви причиняват още много други… От Шартр съм, казвам се Полин Кюньо; родителите ми там са мелничари… Е, добре. Мене също щяха да ме изядат още в първите дни, ако се бях поддала. Хайде, смелост! Дайте ръка; когато поискате, ще си поприказваме от все сърце.

Тази протегната ръка още повече смути Дьониз. Тя крадешком я стисна и побърза да вдигне тежкия товар от манта, опасявайки се да не си навлече гнева на колежките, ако узнаят, че си е намерила приятелка.

Междувременно госпожа Орели надяна мантото на раменете на госпожа Марти, и тозчас се понесоха възклицания: „О, прекрасно! Възхитително! Съвсем иначе изглежда!“ Госпожа Дефорж заяви, че по-хубаво не може и да се желае. Муре се сбогува и си отиде, а Валаньоск, забелязал в отдела за дантели госпожа Дьо Бов и дъщеря й, се отправи натам и предложи ръка на графинята. Застанала пред една от касите на мецанина, Маргьорит вече изчисляваше множеството покупки на госпожа Марти, която се разплати и поиска да отнесат пакета в каретата й. Госпожа Дефорж намери своя на каса № 10. После дамите отново се срещнаха в ориенталския салон, и накрая напуснаха магазина, изказвайки за кой ли път възторжени похвали. Дори госпожа Гибал се намираше в състояние на небивал екстаз.

— Чудесно!… Изумително! Струва ти се, че си някъде на Изток!

— Нали, същински харем! И не е скъпо!

— А смирненските килими! Ах, смирненските килими! Какви тонове, каква нежност!

— А кюрдистанският! Какво ще кажете? Напълно в стила на Дьолакроа!

Тълпата бавно редееше. Ударите на камбанката през интервал от час бяха отзвънили вече двете първи вечерни смени; сега се подготвяха масите за третата и в постепенно изпразващите се отдели тук-там се виждаха закъснели клиентки, които в неистовото си увлечение забравяха за времето. Отвън долиташе само тропотът от колелата на последните карети. В сгъстения тътен на Париж се дочуваше хъркане на преял чревоугодник, смилащ хасета и платове, коприни и дантели, с каквито го тъпчеха от ранно утро. Вътре, под трепкащите пламъчета на газовите лампи, които искряха в сумрака, осветявайки последните спазми на разпродажбата, магазинът представляваше своеобразно бойно поле, още топло от сечта на тъканите. Обезсилени, измъчени, продавачите си отдъхваха сред опустошените маси и щандове, сякаш пометени от бесен ураган. И галериите на партера, където безредно бяха струпани столове, човек можеше да се промъкне само с усилие, а в отдела за ръкавици трябваше да прескача цяла барикада от кутии, нахвърляни около Миньо; във вълнения отдел бе немислимо да се проникне: тук Лиенар дремеше над море от тъкани, сред които стърчаха наполовина порутени купчини напомнящи развалини на къщи, отнесени от придошла река; а по-нататък, в отдела за бельо, подът сякаш бе обсипан със сняг; салфетките образуваха истинска ледена планина обкръжена от леките снежинки на носните кърпи. Такъв погром се наблюдаваше и в отделите на мецанина; на пода подобно на войнишки шинели, захвърлени пред боя се валяха камари кожени палта и купища готови дрехи; дантели и долно бельо, разгънати, смачкани, запокитени хаотично, навеждаха на мисълта за жени, съблекли се тук в пристъп на безумна похот. А в подземните помещения на магазина, в отдела за доставки, работата все още кипеше с пълна пара; отделът бе затрупан с пакети и фургоните не смогваха да ги разнасят по адресите. Това бе последното сътресение на прегрятата машина. Клиентите с особено настървение се бяха нахвърлили на коприната и опустошили всички рафтове; сега в отдела можеше да се разхождаш свободно, залата бе празна, целият огромен запас от „Парижко щастие“ бе накълцан и отнесен, като изяден от скакалци. А сред пустеещите зали Ютен и Фавие прелистваха контролните си книжки и, задъхани от току-що завършеното сражение, пресмятаха своите проценти. Фавие бе спечелил петнадесет франка, Ютен — тринадесет; този ден решително не му вървеше и това го вбесяваше. В очите на продавачите искреше страст за печалба: всички в магазина бяха погълнати от равносметки и изгаряха от същата треска, в атмосферата на груба веселост, както бива нощем след кървави схватки.

— Е, Бурдонкл — извика Муре, — все още ли се страхувате?

Той отново стоеше на любимия си пост, горе, до перилото на стълбата и се усмихваше като победител, загледан в ширналия се пред него океан от нарязани тъкани. Неговите сутрешни тревоги, минутите на непростима слабост, за които никой никога нямаше да узнае, пораждаха в душата остра нужда от триумф. И тъй, сражението бе спечелено, дребната търговия в квартала направена на пух и прах, барон Хартман, с неговите милиони и землени участъци, окончателно победен. И докато наблюдаваше как приведените над ведомостите касиери събират дългите цифрени колонки и слушаше лекото подрънкване на златото в медните танури, вече виждаше „Дамско щастие“ безкрайно разраснал, разширил своите зали и изтеглил галериите си до самата улица Десети Декември.

— Убедихте ли се сега, че магазинът е твърде малък? — продължи той. — Можеше да продадем двойно повече.

Бурдонкл се примири, впрочем, той бе щастлив, че опасенията му не се оправдаха. Но едно неочаквано зрелище внезапно изтръгна и двамата от мислите им. Всяка вечер Лом, главният касиер на магазина, събираше фактурите от всички каси, и, изчислил общата сума, забождаше на желязното острие листа с дневния отчет; после отнасяше целия приход горе в централната каса в портфейл или в торбички, в зависимост от наличността. Този ден преобладаваха монетите; той бавно се изкачи по стълбата, понесъл три огромни торби. Дясната му ръка бе ампутирана до лакътя, ето защо притискаше към гърдите си торбичките с лявата ръка, поддържайки ги с брадичката. Тежкото му дишане се чуваше отдалече; изнемогващ под товара и величествен, той мина край изпълнените с почитание служители.

— Колко, Лом? — запита Муре.

Касиерът отвърна:

— Осемдесет хиляди седемстотин четиридесет и два франка и десет сантима!

Радостно възбуждение се понесе из „Дамско щастие“. Цифрата пробягна от уста на уста. Това бе най-крупната сума, осъществявана някога в един ден от магазин за модни стоки.

Вечерта, когато се прибираше горе, за да си легне, Дьониз бе принудена да се опира в стената на тесния коридор под цинковия покрив. Едва затворила вратата на своята килия, тя се отпусна на леглото, тъй непоносимо я боляха краката! После дълго гледа с невиждащи очи тоалетната масичка, шкафа, цялата тази нищета на мебелирана стая. И така, съдено й бе да живее тук, а първият ден се беше оказал тъй ужасен, тъй безкраен! Никога не би намерила сили да изживее такъв ден отново. После забеляза, че е облечена в копринена рокля; тази униформа я потискаше; и тя разтвори сандъчето си, почувствала детинско желание да надене старата си вълнена рокличка. Но когато облече жалката си дрешка, дълбоко вълнение я задави и риданията, потискани от сутринта, внезапно се изляха в поток от горещи сълзи, тя зарови глава в леглото и мислейки за братята си, заплака; плачеше безспир, останала без сили да се съблече, пияна от умора и от скръб.