Емил Зола
Дамско щастие (3)

III

Всяка събота, от четири до шест, госпожа Дефорж предлагаше чашка чай и сладки на близки приятели, които желаеха да я посетят. Апартаментът й се помещаваше на третия етаж, на ъгъла на улиците Риволи и Алже; прозорците на двата салона гледаха към парка Тюилри.

Тази събота, когато лакеят го въвеждаше в големия салон, Муре още от вестибюла съгледа през отворената врата госпожа Дефорж, която прекосяваше малкия салон.

Тя се спря, когато го видя, той влезе и я поздрави с церемониален поклон. Но щом лакеят затвори зад себе си вратата, Муре живо улови ръката на младата жена и нежно я целуна.

— Внимавай, има хора — съвсем тихо каза тя, като посочи вратата на големия салон. — Отидох да наема това ветрило, за да им го покажа.

И с крайчеца на ветрилото закачливо чукна Муре по челото. Беше доста пълна брюнетка е големи ревниви очи. Задържал ръката й в своята, Муре запита:

— А той ще дойде ли?

— Разбира се — отвърна тя, — обеща ми.

Ставаше дума за барон Хартман, директор на „Ипотекарния кредит“. Госпожа Дефорж, дъщеря на член на Държавния съвет, бе вдовица на борсов служител, оставил й състояние, което едни силно преувеличаваха, а други напълно отричаха. Още приживе на мъжа й тя, както се говореше, проявявала особена признателност към барон Хартман, известен финансист, чиито съвети се оказали много полезни за семейство Дефорж; по-късно, след смъртта на съпруга, връзката изглежда продължила, но както винаги без излишен шум — тихо и благоразумно. Госпожа Дефорж никога не даваше повод за одумки, приемаха я навсякъде в кръговете на висшата буржоазия, към които принадлежеше по рождение. Дори днес, когато страстта на барона, умен и трезвомислещ, преминаваше в обикновена бащинска привързаност, ако госпожа Дефорж си позволяваше да има любовници, които той понасяше, това тя вършеше с такова тънко чувство за мярка и такт, с такова разбиране на света, че външното благоприличие винаги бе строго съблюдавано и никой не си позволяваше да се усъмни гласно в нейната почтеност. Срещайки Муре у общи приятели, отначало тя го бе възненавидяла; но после му се отдаде всецяло, увлечена от стремителната му страст; и колкото по-ловко я подчиняваше на властта си той, за да спечели чрез нея барона, толкова повече тя се проникваше от истинска и дълбока любов към него. Обожаваше го с пламенността на тридесет и пет годишна жена, която признава само двадесет и девет и изпадаше в отчаяние, съзнавайки, че той е по-млад от нея и че може да го загуби.

— Знае ли за какво става дума? — запита Муре.

— Не, сам ще му обясните всичко — отвърна госпожа Дефорж, преминавайки благоразумно на „ви“.

Тя го гледате и си мислеше, че той навярно не догажда нищо, щом се обръща към нея с молба да го представи на барона, и едва ли не го смята за стар познайник. Но Муре продължаваше да държи ръката й, наричаше я мила Анриет и тя чувствуваше как се топи сърцето й. И мълчаливо притисна устните си към неговите, а после пошепна:

— Шт, чакат ме… Влез след мен.

От големия салон долитаха слаби гласове, приглушени от тапетите. Анриет бутна вратата, чиито две крила остави разтворени, и подаде ветрилото на една от четирите дами, седнали в средата на салона.

— Ето го — каза тя, — вече си мислех, че камериерката ми така и няма да го намери. — И като се обърна, весело добави:

— Влезте, господин Муре — минете през малкия салон. Така ще бъде по-малко тържествено.

Муре поздрави дамите, оказали се негови познати. Салонът, със своите мебели в стил Луи XIV, облечени в имитация на пъстър брокат, обилна позлата и големи растения в саксии, предлагаше мек женски уют, въпреки високия си таван. От прозорците се виждаха кестените на Тюилри, чиито листа октомврийският вятър разнасяше по земята.

— Но тази дантела никак не е лоша! — възкликна госпожа Бурдьоле, любувайки се на ветрилото.

Беше дребна, тридесетгодишна блондинка, с тънък нос и живи очи, приятелка на Анриет от пансиона, омъжена за някакъв подначалник в Министерството на финансите. Произхождайки от старинно буржоазно семейство, тя ръководеше домакинството си и възпитаваше своите три деца със завидна енергия, добродушие и тънък усет за практическия живот.

— И ти плати двадесет и пет франка за него? — запита тя, като се вглеждаше във всяка бримка на дантелата. — Казваш, че си го купила от Люк, от наша работничка?… Не, не, не е скъпо… Но си дала да го монтират.

— Разбира се — отвърна госпожа Дефорж. — Платих двеста франка допълнително…

Госпожа Бурдьоле се разсмя. Ако това Анриет нарича оказион! Двеста франка за проста рамка от слонова кост и монограм! И само за да се икономисат сто су от парче дантела шантиѝ! Но такива ветрила може да се намерят готови по сто и двадесет франка. И тя назова магазина на улица Поасониер.

Междувременно ветрилото преминаваше от ръка в ръка. Червенокосата госпожа Гибал, висока и тънка, едва го погледна. Лицето й изразяваше пълно равнодушие, но сините й очи, въпреки външния им безстрастен вид, понякога пламваха с чудовищна алчност. Нея никога не я виждаха с мъжа й, известен адвокат, който, според слуховете, живеел също независимо, отдаден изцяло на своите дела и развлечения.

— О — пошепна тя и предаде ветрилото на госпожа Дьо Бов, — не съм купила нито едно в живота си… Толкова често ми ги подаряват.

— Щастлива сте, драга моя, имате такъв внимателен съпруг — с тънка ирония забеляза графинята, и като се наведе към дъщеря си, едра двадесетгодишна девойка, добави:

— Погледни монограма, Бланш. Каква красива изработка… Сигурно заради монограма струва толкова скъпо.

Госпожа Дьо Бов току-що бе навършила четиридесет години. Бе великолепна жена, с външност на богиня, с едри и правилни черти на лицето и големи томително-нежни очи; нейният мъж, главен инспектор на конезаводите, се бе оженил за нея заради красотата й. Тънката изработка видимо потресе графинята, пораждайки в нея вълнуващи желания, от които погледът й потъмня. И тя неочаквано запита:

— А вашето мнение, господин Муре? Скъпо ли е двеста франка за такава рамка?

Все още прав в обкръжението на тези пет жени, Муре ги наблюдаваше с усмивка, заинтересован от това, което така интересуваше и тях. Той взе ветрилото, разгледа го и вече бе готов да се произнесе, когато лакеят отвори вратата и обяви:

— Госпожа Марти.

Влезе суха, грозна жена; обезобразена от дребна шарка, но облечена много изискано. Възрастта й не се поддаваше на определяне; можеше да й се дадат четиридесет или тридесет години в зависимост от настроението й в момента. На дясната й ръка висеше красива кожена чанта.

— Драга госпожо — обърна се тя към Анриет, — извинете ме, че се вмъкнах при вас с чанта… Представете си, по пътя за тук се отбих в „Дамско щастие“, и както обикновено, загубих ума си… Не ми се искаше да оставя чантата долу, при кочияша, от страх да не ми я откраднат.

Тук тя забеляза Муре и със смях добави:

— Ах, господине, съвсем не исках да ви правя реклама и дори не знаех, че сте тук… Но в този момент наистина имате изключителни дантели.

Това отвлече вниманието от ветрилото и младият мъж го положи на масичката. Сега дамите с нетърпение очакваха да разгледат покупките на госпожа Марти. На всички бяха известни безумните й разходи, безсилието й пред съблазънта; строгата почтеност, която не й позволяваше да отстъпва пред упорството на поклонниците, а така също и нейната безпомощност, нейната податливост, когато се касаеше до покупки. Родила се бе в семейство на дребен чиновник, а сега разоряваше мъжа си, преподавател в първите класове на лицея Бонапарт; към заплатата си от шест хиляди франка той трябваше да добавя още толкова и да бяга по частни уроци, за да задоволи нуждите на непрестанно растящия домашен бюджет. Но госпожа Марти не отваряше чантата, притискайки я върху коленете си; говореше за четиринадесет годишната си дъщеричка Валантин, предмет на най-разорителните й кокетства, тъй като я обличаше, както и себе си, по последната дума на модата, на която изобщо не бе в състояние да противостои.

— Знаете ли — обясни тя, — тази зима девойките ще носят рокли с гарнитура от тесни дантелки… И естествено, като видях една много красива валансиенска дантела…

Накрая се реши да отвори чантата. Дамите вече протягаха шии, когато изведнъж в настъпилата тишина от вестибюла се дочу звънецът.

— Мъжът ми — пошепна госпожа Марти смутено. — Навярно иде да ме вземе, излизайки от лицея.

Тя бързо затвори чантата и с инстинктивно движение я скри под креслото. Дамите се разсмяха. Госпожа Мирти се изчерви и отново взе чантата на колене, като измънка, че мъжете все едно не разбирали нищо и не било нужно да знаят какво се купува.

— Господин Дьо Бов, господин Валаньоск — обяви лакеят.

Учудването бе всеобщо. Госпожа Дьо Бов съвсем не очакваше да срещне тук мъжа си. Граф Дьо Бов, красив мъж с мустаци и брада само под устните, с военна стойка и покоряваща любезност, така обичани в Тюилри, целуна ръка на госпожа Дефорж; познаваше я още като девойка, в дома на баща й. После се оттегли встрани, за да може другият гост, висок млад човек, немощен и блед, както се полага на аристократа, да се приближи към домакинята. Но едва започнал разговорът, двама от присъствуващите едновременно извикаха:

— Как, нима си ти, Пол!

— Виж ти! Октав!

Муре и Валаньоск си стиснаха ръце; Госпожа Дефорж на свой ред опули очи от изненада. Така, значи се познават? А и как не, та нали заедно са учили в Пласанския колеж и ако досега нито веднъж не се бяха срещнали у нея, то е било по чиста случайност.

Все още уловени за ръце и подхвърляйки си шеги, двамата преминаха в малкия салон; в това време лакеят внесе сребърен поднос с китайски чаен сервиз и го постави до госпожа Дефорж, на мраморната масичка, с тънка бронзова обковка. Дамите се приближиха по-тясно една до друга и заговориха високо; започна оживена беседа. А господин Дьо Бов, застанал зад тях, от време на време се навеждаше и произнасяше някоя любезна забележка. Просторната стая, тъй уютна и приветлива, още повече се оживи от шумните разговори и смехове.

— Ах, този стар Пол, този стар Пол! — повтаряше Муре. Беше седнал на канапето, близо до Валаньоск. Тук бяха сами, далеч от чужди уши, в ъгъла на малкия салон, кокетен будоар, тапициран със златиста коприна; оттук през широко отворената врата можеха да наблюдават дамите; старите приятели се смееха, оглеждаха се един друг, потупваха се по коленете. Цялата им младост се пробуди пред тях: старият колеж в Пласан, двата негови двора, влажните стаи, трапезарията, където бяха погълнали толкова риба, спалнята, където възглавниците полетяваха от легло в легло, щом се дочуеше хъркането на надзирателя. Пол, издънка на стар съдийски род, принадлежащ към дребната аристокрация, разорена и недоволна, бе много изкусен в съчиненията, винаги пръв, и преподавателят постоянно го сочеше за пример, предричайки му блестящо бъдеще. Октав, весел дебеланко, се влачеше с други лентяи в опашката на класа и прахосваше сили в груби лудории зад стените на колежа. Независимо от очевидната разлика в натурите им, между двамата другари се бе породила тясна дружба; тя продължи дълги години и ги бе направила неразделни до завършване на колежа, когато се дипломираха, до което единият стигна с блясък, а другият с голям труд, след два провала. Впоследствие животът ги раздели и ето днес, след десет години, отново се срещнаха, изменени и позастарели.

— А какво си ти сега? — запита Муре.

— Нищо.

Въпреки радостта от срещата, Валаньоск запазваше все същия уморен и безразличен вид. Муре се учуди и започна да настоява:

— Но все пак вършиш нещо… Какво по-точно?

— Нищо — отвърна другият.

Октав се разсмя. Нищо? Това е малко! И тъй като думата дума отваря, изтръгна от Пол цялата история на живота му, обикновената история на бедните младежи, които смятат, че заради произхода си трябва да принадлежат към хората със свободни професии и се погребват в някаква тщеславна посредственост, доволни, че не умират от глад, въпреки дипломите, които пълнят чекмеджетата им. В съгласие със семейните традиции Пол започнал да изучава право и дълго бил в тежест на овдовялата си майка, а тя вече недоумявала как да задоми двете си дъщери. Накрая почувствувал угризения и оставяйки трите жени да се препитават както могат с трохите от състоянието им, постъпил като чиновник в Министерството на вътрешните работи, където се заровил като къртица в дупката си.

— И колко получаваш? — запита Муре.

— Три хиляди.

— Стотинки! Ах, бедни мой друже, как ми е жал за теб… Нима това е възможно! Такова способно момче, което слагаше всички ни в джоба си. И ти дават само три хиляди, макар че вече от цели пет години опъваш каиша! Възмутително!

Муре промени темата и заговори за себе си.

— Що се отнася до мен, аз се махнах от тях… Знаеш ли какъв станах?

— Да — отвърна Валаньоск, — научих, че си влязъл в търговията. Нали е твой големият магазин на площад Гайон?

— Да… Галантерист съм, драги мой!

Муре вдигна глава и отново тупна приятеля си по коляното, повтаряйки със здравата веселост на човек, който съвсем не се стеснява от досадния си занаят:

— Галантерист в пълния смисъл на думата!… Ти си спомняш, че не разбирах бъкел от техните тънкости, макар в себе си никога да не съм се смятал за по-глупав от другите. Взех зрелостния изпит, само за да не огорча близките си и чудесно можех да стана адвокат или лекар като другарите си. Но подобна перспектива ме плашеше, толкова често стигат до просешка тояга хора, прегърнали свободни професии. Тогава, драги мой, плюх на дипломата, о, без всякакви угризения и се гмурнах в търговията.

Валаньоск смутено се усмихваше; помълча малко и после каза:

— Твоята диплома действително няма да ти послужи особено в продажбата на платове.

— Наистина — весело отвърна Муре, — единственото, което искам от дипломата е да не ми пречи. А ти знаеш, когато човек извърши глупостта да се окове с тая пранга, после никак не е леко да се отърве от нея. И пълзи като костенурка в живота, докато другите, с голи нозе, търчат, та пушек се вдига.

Забелязал, че приятелят му леко въси вежди, Муре го улови за ръце и продължи:

— Не искам да те огорчавам, но признай, че дипломите ти не са задоволили ни една от твоите нужди… А знаеш ли, че моят завеждащ отдел коприна ще получи за текущата година повече от дванадесет хиляди франка? Разбира се, момчето е умна глава, но цялото му образование се свежда до умението да пише и знанието на четирите аритметични действия. Обикновените продавачи си докарват при мен по три-четири хиляди, което ще рече повече от теб, а те не са прахосвали средства за образование и не са се впускали в живота с подписана гаранция за успех… Е, няма съмнение, да печелиш пари още не е всичко. Но ако трябва да избирам между голтаците, отдадени на свободни професии, които не им обезпечават дори късче хляб, и практичните младежи, въоръжени за живота с отлично познаване на своя занаят, честна дума, не се колебая — предпочитам вторите. Намирам, че такива момчета прекрасно разбират духа на своето време!

Муре неволно бе повишил глас; Анриет, която сервираше чая, обърна глава към тях. Когато видя усмивката й и забеляза, че две от дамите наострят уши, Муре пръв се пошегува над красноречието си.

— Накратко, друже мой, днес всеки начинаещ галантерист е бъдещ милионер.

Валаньоск безволно се отпусна на канапето. Беше притворил очи и с целия си вид изразяваше презрение. Към вродената му вялост сега се прибавяше и едва доловимо вълнение.

— Животът не си струва такива усилия — промълви той. — Нищо хубаво няма в него.

И тъй като възмутеният Муре го погледна изненадано, Валаньоск добави:

— Колкото и да се стараеш, все едно — нищо не постигаш. По-добре е да стоиш със скръстени ръце.

И заговори за своя песимизъм, за делничността и несгодите на съществуването. Някога мечтаел да стане литератор, но познанството с писатели го разочаровало. И дошъл до извода, че човешките усилия са безполезни, че животът е убийствено скучен и безсмислен, а хората в последна сметка глупави. Няма радости, дори желанието да пакостиш не доставя наслада.

— А ти се забавляваш, нали? — запита в заключение Валаньоск.

Муре се втрещи от негодувание.

— Как така се забавлявам! — извика той. — Що думаш? Ето докъде си стигнал, драги ми приятелю! Разбира се, че се забавлявам, дори когато не всичко върви по мед и масло, защото тъкмо тогава побеснявам. Аз съм страстен човек, не мога да приемам нещата спокойно, може би затова ми е интересно.

Муре хвърли поглед към салона и сниши глас.

— О, има жени, които са ми омръзнали до смърт, признавам го. Но когато вече държа една, държа я здраво, дявол да го вземе, не я изпускам и с никого не я деля, уверявам те… И после, работата не е до жените, аз и края на краищата не искам и да зная за тях. Главното, разбираш ли, е да желаеш, да действуваш, да сътворяваш… Осеня те идея, бориш се за нея, втълпяваш я с чук в главите на хората и виждаш как тя расте и тържествува… Ах, да, друже мой, ето така се забавлявам!

В думите му звучеше жизнерадост, неутолима жажда за деятелност. Той отново се назова син на своето време. Наистина човек трябва да бъде недъгав, без ръце и без мозък, за да се откаже от тази благодат, наречена труд, в един момент, когато се предоставя поле за най-широка изява, когато целият свят е устремен към бъдещето. И той осмя отчаяните, преситените, черногледите, всички ония, заболели от начеващите постижения на науката, които върху съвременната грандиозна строителна площадка приемат сълзливия вид на поети или превзетата поза на скептици. Какво красиво занимание, и чисто, и интелигентно, да се прозяваш от скука, когато другите се отдават на творчески труд!

— Да се прозявам пред другите е единственото ми удоволствие — забеляза Валаньоск с хладна усмивка.

Възбудата на Муре отведнъж охладня. Той отново заговори ласкаво:

— Ах този Пол, винаги същият, винаги странен!… Но не за да се караме сме се срещнали днес. За щастие, всеки има своите възгледи. И все пак трябва да ти покажа моята машина в действие — ще се убедиш, че всичко това не е толкова глупаво… Но разкажи ми нещо за себе си. Майка ти и сестрите ти, надявам се, са добре. А ти нали щеше да се жениш в Пласан преди шест месеца?

С рязко движение Валаньоск го спря; и тъй като той неспокойно надникна към салона, Муре хвърли поглед натам и забеляза, че госпожица Дьо Бов не снема очи от тях. Висока и пълна, Бланш приличаше на майка си, но чертите на лицето й бяха груби и вече се губеха в нездрава тлъстина. На плахия въпрос на приятеля си Пол отвърна, че засега още нищо не е решено, а може би и изобщо нищо няма да излезе. Запознал се с госпожица Бланш у госпожа Дефорж, където миналата зима бил постоянен гост, но сега се вестявал твърде рядко; това обяснявало защо досега не бил срещнал Октав. Семейство Дьо Бов го приемали и на него особено му допадал бащата, стар веселяк, чиновник, готвещ се да излезе в оставка. Впрочем и дума не можело да става за богатство: госпожа Дьо Бов донесла в зестра на мъжа си само своята красота на Юнона и семейството живеело с дохода от последната, сега вече заложена ферма; този жалък доход, за щастие, се допълвал от деветте хиляди франка, които графът получавал като главен инспектор на конезаводите. Предоставял на жена си оскъдни средства, тъй като все още се отдавал на любовни увлечения и графинята и дъщеря й понякога били принудени да поправят роклите си сами.

— Тогава защо ще се жениш? — просто запита Муре.

— Боже мой, но така или иначе трябва да се свърши с тази история — каза Валаньоск, притворил очи уморено. — Освен това, има някаква надежда — леля й е на смъртно легло.

Междувременно Муре не изпускаше от око господин Дьо Бов, който седеше до госпожа Гибал; графът проявяваше към нея особено внимание и й се усмихваше като влюбен. Обърнал се към приятеля си, Муре така многозначително му смигна, че Валаньоск отвърна:

— Не, не тази… Във всеки случай не още… Бедата е там, че при изпълнение на служебните си задължения му се случва да пътува по всички краища на Франция, да обикаля всички заводи за чистокръвни коне, и следователно, винаги разполага с предлози, за да изчезва. Миналия месец, когато жена му смяташе, че е в Перпинян, той живееше на хотел в някакъв отдалечен квартал с една учителка по пиано.

Настъпи мълчание; после Валаньоск, който също наблюдаваше как графът се усуква около госпожа Гибал, тихо подхвана:

— Изглежда си прав… още повече, че тази мила дама, както се говори, съвсем не е целомъдрена… Слушах забавна история за нея и някакъв офицер… Но погледни го, не е ли смешно, как я магнетизира с поглед! Ето старата Франция, драги мой!… Обожавам този човек и ако се оженя за дъщеря му, смело би могъл да твърди, че съм сторил това само заради него.

Муре се смееше от сърце; всичко туй особено го забавляваше. Той продължи да разпитва Валаньоск; и когато узна, че идеята за женитба на другаря му и Бланш принадлежи на госпожа Дефорж, още повече се развесели. Милата Анриет, като всяка вдовица, изпитваше удоволствие да жени хората. Задомила нечия щерка, тя нерядко предоставяше възможност и на бащата на девойката да си избере приятелка в салона й; и всичко това вършеше така непринудено, така чистосърдечно, че светът никога не можеше да намери тук нищо осъдително. Муре я обичаше с обичта на делови човек; винаги зает и свикнал да подчинява на сметки увлеченията си, той забравяше в присъствието й всички свои уловки и изпитваше към нея истинска другарска симпатия.

В този момент тя се показа на прага на малкия салон, следвана от около шестдесетгодишен старец, чиято поява двамата приятели не бяха забелязали. Гласовете на дамите от време на време се повишаваха до викове, акомпанирани от лекото подрънкване на лъжичките в китайските чашки; понякога сред настъпилата за миг тишина се раздаваше звън на твърде рязко поставена на мраморната масичка, подложка. Лъч на залязващото слънце, показало се внезапно иззад голям облак, позлати в градината върховете на кестените, проникна през прозорците като златисточервеникав прах и запали пожар над гоблените и бронзовата украса на мебелите.

— Тук, драги бароне — каза госпожа Дефорж. — Позволете ми да ви представя господин Октав Муре, който има най-голямо желание да ви засвидетелствува своето дълбоко възхищение.

И като се обърна към Октав, добави:

— Барон Хартман.

Тънка усмивка заигра по устните на стареца. Бе нисък, здрав мъж с едра, като на елзасец глава; пълното му лице се озаряваше от ум, който проличаваше дори в най-малките гънки на устата, в най-лекото трепване на клепачите. Цели петнадесет дни той се противопоставяше на желанието на Анриет, която упорито настояваше за тази среща; и не защото изпитваше особена ревност, понеже като умен човек, отдавна се бе примирил с ролята си на баща, но защото това бе вече третият приятел, с когото Анриет го запознаваше и се боеше в края на краищата да не стане смешен. Ето защо се приближи към Октав със сдържаната усмивка на богат покровител, готов да бъде вежлив, но отказващ да мине за глупак.

— О, господине — възкликна Муре с чисто провансалско въодушевление, — последната операция на „Ипотекарния кредит“ бе изумителна! Едва ли бихте ми повярвали колко съм щастлив и горд, че мога да ви стисна ръката.

— Много сте любезен, господине, много сте любезен — повтаряше баронът все тъй усмихнат.

Анриет ги гледаше с ясни очи, без сянка от смущение. Носеше дантелена рокля с къси ръкави и голямо деколте, подчертаващо изящната й шия. Стоеше между двамата, отметнала назад прелестната си главица и прехвърляйки поглед от единия на другия. Изглеждаше очарована от видимото им съгласие.

— Господа — каза тя накрая — оставям ви да си поприказвате.

И като се обърна към станалия от дивана Пол, добави:

— Желаете ли чашка чай, господин Валаньоск?

— С удоволствие, госпожо.

И двамата се върнаха в големия салон.

Муре седна на дивана до барон Хартман и отново се впусна в похвали за операциите на „Ипотекарния кредит“. После премина към особено интересуващия го въпрос: заговори за новата улица, за продължението на улица Реомрю, при което между Борсовия площад и площада на Операта щеше да се открие нов градски кът под названието „Десети Декември“. Обществената необходимост от него бе официално потвърдена още преди година и половина, а неотдавна бе назначена и комисия по отчуждаването; целият квартал, разтревожен от мълви за потресаващи проекти, се губеше в догадки за деня, в който щеше да се пристъпи към осъществяването им и се опитваше да узнае кои къщи бяха обречени. Вече от три години Муре очакваше тези преустройства, първо, защото предвиждаше, че ще оживеят търговията, и второ, защото мечтаеше за разширение на магазина, но за такова грандиозно разширение, че дори не се осмеляваше да признае мечтите си. Улица Десети Декември трябваше да пресече улиците Шоазьол и Мишодиер, и той вече виждаше как „Дамско щастие“ обхваща целия квартал между тези улици и улица Ньов Сент Огюстен, представяше си как на новата улица ще се извиси фасадата на неговия дворец, властелин на покорения град. И ето защо у него бе възникнало горещо желание да се запознае с барона, когато научи, че „Ипотекарния кредит“ чрез договор с правителството го е поел задължението да прокара улица Десети Декември при условие, че на банката бъде предоставена собствеността на съседните парцели.

— И тъй, значи е вярно — повтори той, като се престори на наивник, — че ще предадете на правителството съвършено готова улица с канавки, тротоари и газови фенери? А съседните парцели ще бъдат ли достатъчна компенсация за вашите разходи? О, това е любопитно, крайно любопитно!

Накрая Муре стигна до деликатния пункт. Бе научил, че „Ипотекарния кредит“ закупува тайно къщи в квартала, където се намираше „Дамско щастие“ и не само къщи, обречени да рухнат под кирката на разрушителя, но и онези, които трябваше да оцелеят. Муре догаждаше, че Хартман замисля нещо, безпокоеше се за съдбата на своите планове за разширение и се опасяваше да не се сблъска един прекрасен ден с могъща банка, притежателка на сгради, които, разбира се, вече не би изпуснала от ръцете си. Именно тези опасения бяха породили у Муре желание час по-скоро да установи с барона познанство, свързващото звено при което трябваше да бъде жена — това всякога сближава мъжете. Несъмнено, Муре би могъл да се види с финансиста в кабинета му и там да поговори с него спокойно за крупните начинания, в които възнамеряваше да му предложи участието си. Но той се чувствуваше по-смел у Анриет: знаеше как разнежва и сближава обладаването на една и съща жена. Да бъдат двамата у нея, да вдъхват любимия й парфюм, да я чувствуват до себе си, да виждат усмивката и, му се струваше залог за успех.

— Вие ли купихте голямата къща Дювийар, граничещ с магазина ми? — запита внезапно той.

Барон Хартман за миг се поколеба, а после отрече. Но Муре, гледайки го право в лицето, се засмя и от този миг влезе в ролята си на безхитростен млад мъж, откровен и сведущ по деловите въпроси.

— Слушайте, господин барон, тъй като имам неочакваната чест да ви срещна, трябва да ви се изповядам… О, аз не желая да изтръгвам ваши тайни. Само ще ви разкрия моите, убеден, че ги поверявам в сигурни ръце. Освен това, нуждая се от съветите ви, но все не се осмелявах да се обърна към вас.

И той действително се изповяда, разказа за първоначалните си планове, не скри дори финансовата криза, която преживяваше сред победите си. Говори за всичко: за последователните разширения, за печалбите, поставяни непрекъснато в обръщение, за сумите, внесени от служителите му, за това, че фирмата рискува съществуванието си при всяка нова разпродажба, когато целият капитал се поставя на карта. Но той съвсем не искаше пари, тъй като вярваше фанатично в клиентелата си. Честолюбието му отиваше по-далеч — предлагаше на барона да се обединят в компания, при което „Ипотекарния кредит“ би се задължил да внесе като свой дял колосалния дворец, който Муре вече виждаше в мечтите си; той, от друга страна, щял да посвети на предприятието своя ум и вече създадения от него търговски фонд. Доходите, естествено, щели да делят пропорционално на влоговете. Осъществяването на този замисъл му се струвало напълно възможно.

— Какво ще правите с вашите землени участъци и с вашите къщи? — запита той настойчиво. — Несъмнено имате нещо предвид. Но аз съм напълно убеден, че вашият план не е по-добър от моя… Помислете по това. Ние ще построим върху парцелите търговска галерия, ще сринем или преустроим сгради и ще открием най-големия магазин в Париж, същински панаир, който ще ни донесе милиони.

— О, ако можех да мина без вас! — изтръгна се от него откровено признание. — Но сега всичко е във ваши ръце. Освен това, никога не ще разполагам с необходимия аванс… Ние трябва да се разберем, иначе това би било престъпление.

— Увличате се, господине — сдържано забеляза баронът. — Какво въображение!

Продължавайки да се усмихва, той поклати глава, но в себе си реши да не отговаря на откровеността с откровеност. Планът на „Ипотекарния кредит“ се заключаваше в това, да построи на улица Десети Декември съперник на „Гранд-Отел“ — разкошен хотел, който да привлича чужденците със своята близост до центъра. Впрочем, хотелът трябваше да заеме само оградените парцели, така че баронът можеше да се съгласи с предложението на Муре и да встъпи в преговори за останалата още твърде обширна част от квартала. Но беше финансирал двама приятели на Анриет и вече се уморяваше от позата си на богат покровител. Освен това, въпреки цялата любов на барона към деятелност и готовността му да разтваря кесията си за всички умни и предприемчиви млади хора, комерческият размах на Муре не толкова го плени, колкото озадачи. Не беше ли фантастичен, безумен замисъл този гигантски магазин? Не се ли излагаше на сигурна катастрофа Муре, като даваше воля на въображението си и престъпваше всякакви граници на търговията за модни стоки? С една дума, баронът намираше проекта за неблагонадежден. И отказа.

— Несъмнено, идеята ви сама по себе си е привлекателна, — каза той. — Но това е идея на поет… Къде ще намерите клиентела, за да напълните такава катедрала?

Муре за миг го погледна мълчаливо, сякаш стъписан от отказа му. Възможно ли е! Човек с такъв търговски нюх, надушващ веднага парите, колкото и дълбоко заровени да са те! И като посочи с красноречив жест дамите в салона, възкликна:

— Клиентела ли? Ето я!

Слънцето гаснеше; златисточервеникавият прах се превърна в бледен лъч, чийто последен поздрав догаряше в коприната на тапетите и рамките на мебелите. Сгъстяващият се здрач изпълни просторния салон с топла, приласкаваща интимност. Докато граф Дьо Бов и Пол Дьо Валаньоск разговаряха пред прозореца с поглед, отправен в далечината на парка, дамите образуваха в средата на салона тесен кръг, откъдето се разнасяха смехове, шушукане, оживени въпроси и отговори, в които проличаваше цялата страст на жените към покупки и мода. Говореха за тоалети; госпожа Дьо Бов описваше някаква бална рокля:

— На бледолилава копринена пола, волани от алансонски дантели, широки тридесет сантиметра…

— О, ако можех да си позволя това! — прекъсна я госпожа Марти. — Има щастливи жени.

Барон Хартман, проследил жеста на Муре, хвърли поглед към дамите през широко отворената врата. Той се вслушваше с едно ухо в разговорите им, докато младият човек, изгарящ от желание да го убеди, все повече разкриваше пред него своите въжделения, обяснявайки му новата система на търговията на модни стоки. Тази търговия се осъществявала сега на основата на неспирното и бързо обръщение на капитала, което се постигало по пътя на възможно най-голям оборот на стоки. Така за текущата година неговият капитал, възлизащ на не повече от петстотин хиляди франка, се обърнал четири пъти и донесъл такава печалба, както ако се равнявал на два милиона. А да се удесетори този капитал, не представлявало никаква трудност, тъй като бил убеден, че след време обръщението му в някои отдели ще стигне петнадесет, че и двадесет пъти в годината.

— Ето и цялата механика, господин барон, разбирате ли? Работата е проста, но трябва да се досетиш. Ние не се нуждаем от голям оборотен капитал. Единствената ни грижа е възможно най-бързо да се освободим от закупената стока, за да я заменим с друга, а това съответно увеличава процентите от капитала. Следователно, можем да се задоволим с малки печалби; доколкото общите ни разходи достигат грамадната цифра шестнадесет процента, а ние никога не поставяме върху стоките повече от двадесет, нашата печалба в резултат на всичко е равна на не повече от четири процента; но когато бъде възможно да оперираме със значителни количества качествени и постоянно подновявани стоки, това в крайна сметка ще ни донесе милиони. Следите ли мисълта ми?… Работата е съвсем ясна.

Баронът отново поклати глава. Макар сам да бе приветствувал крайно рисковани предприятия и проявеното от него дръзновение по време на първите опити за внедряване на газово осветление още да се сочеше като пример, той все пак не се поддаваше на доводите на Муре.

— Разбирам добре — отвърна баронът. — Продавате евтино, за да продавате много, и продавате много, за да продавате евтино… Но така или иначе трябва да се продава, и аз пак се връщам на моя въпрос: на кого ще продавате? По какъв начин възнамерявате да поддържате такава колосална търговия?

Внезапен шум от гласове, дошъл откъм салона, прекъсна обясненията на Муре. Госпожа Гибал казваше, че предпочита волани от старинни алансонска дантела да се поставят само на престилки.

— Но, драга моя — възразяваше госпожа Дьо Бов, — престилката също беше цялата във волани. Никога не съм виждала нещо по-богато.

— Ах, добре ме подсетихте — намеси се госпожа Дефорж. — Имам няколко метра алансон. Трябва да купя още за гарнитура.

И гласовете притихнаха, сега се чуваше само шушукане. Произнасяха се някакви цифри, спорът пришпорваше желанията, дамите в надпревара купуваха дантели.

— Така е — продума най-после Муре, когато му се отдаде възможност да се доизкаже, — може да продаваш каквото искаш, стига да умееш. В това е нашият успех.

И той образно, страстно, с присъщото на провансалци въодушевление се зае да обяснява какво представлява новата търговска система. Това е преди всичко колосално, зашеметяващо купувача изобилие на стоки, съсредоточени в едно място; благодарение на неограничения избор тези стоки дори се поддържат и подкрепят едни други. Залежаване няма никога, защото за всеки сезон се пуска съответен асортимент; клиентката, увлечена ту от едно, ту от друго, преминава от щанд на щанд, — тук купува плат, там конци, по-нататък манто, с една дума — облича се от глава до пети, а после, натъквайки се на неочаквани находки, отстъпва пред желанието да се запасява с ненужни неща и красиви дреболии. Тук Муре се впусна да възхвалява преимуществото на твърдо установените цени. Големият обрат в търговията с модни стоки започнал именно с това откритие. Старата, дребната търговия агонизирала именно защото не била в състояние да удържи конкуренцията на тези стоки, чиито ниски цени се гарантират от фирмената марка.

— Сега за конкуренцията може да съди и най-широката публика: достатъчно е да обиколи витрините, за да узнае всички цени. Всеки магазин е принуден да намалява цените, задоволявайки се с минимални печалби; днес вече няма място за мошеничество, не може да се забогатява чрез продажба на каквато и да е тъкан двойно по-скъпо от костуемата й цена. Настъпи обратното: текущи операции с определен процент добавка на всички стоки; залогът за успех е в добрата организация на търговията, при което последната процъфтява именно защото се извършва открито. Нима това не е удивително нововъведение? То разтърси пазара, преобрази Париж, защото произлиза от плътта и кръвта на жените. Жената е в ръцете ми, за останалото не искам и да зная! — възкликна Муре с груба откровеност, изтръгната от въодушевлението.

Този възглас сякаш разколеба барон Хартман. В усмивката му вече нямаше предишната ирония; гледаше младия човек и заразявайки се постепенно от вярата му, започна да изпитва към него симпатия.

— Шш-т! — прошепна той бащински. — Може да ви чуят!

Но дамите говореха сега вкупом и бяха толкова увлечени, че дори не се слушаха една друга. Госпожа Дьо Бов все още описваше видения от нея вечерен тоалет: туника от бледолилава коприна, и на нея волани от алансонски дантели, прикрепени с фльонги: корсажът с много дълбоко деколте, а на раменете пак дантелени фльонги.

— Ще го видите — каза тя, — вече си поръчах такъв корсаж от атлаз…

— На мен — прекъсна я госпожа Бурдьоле — ми се иска кадифе. Може, да се купи на парче.

Госпожа Марти запита:

— А по колко върви коприната?

Тук всички гласове заговориха едновременно. Госпожа Гибал, Анриет, Бланш мереха, режеха, крояха в пълен ход. Това бе някакъв погром на платове, истински грабеж на магазини, жажда за тоалети, превърнали се в завист, в огнена мечта; да блуждаят сред дрехи, да се заравят с глава в тях, бе за тези дами тъй необходимо, както въздухът е необходим за съществуванието.

Муре хвърли поглед към салона и в допълнение на своите теории за организацията на крупната съвременна търговия пошепна на барон Хартман няколко фрази на ухото, сякаш за да му направи любовни признания, както понякога се случва между мъжете. След множество факти, които той вече приведе, появи се, увещавайки ги, теорията за експлоатацията на жената. Всичко се устремявало към тази цел: непрестанният оборот на капитала, системата на масиране на стоките, евтинията, привличаща жените, твърдите цени, внушаващи доверие на купувача.

— Именно за жената се състезават магазините — каза той, — именно нея се стараят да уловят в постоянните клопки на своите оказиони, замаяли предварително главата й с витрините. Магазините пробуждат в жената жажда за нови наслади, представляват огромна съблазън, на която тя неизбежно се поддава; отначало купува със здравия усет на добра домакиня, после отстъпва от кокетство и накрая напълно се увлича. Като разширяват смело продажбата и правят разкоша общодостъпен, тези магазини се превръщат в страшен стимул за разходи, опустошават домакинствата, съдействуват за безумието на все по-разорителната мода. И ако за тях жената е господарка, която те обкръжават с внимание и раболепие и чиито слабости ласкаят, тук тя царува като оная влюбена кралица, с която поданиците й търгуват и която заплаща с капка кръв всяка от своите прищевки.

При цялата негова изтънчена вежливост, у Муре понякога се прокрадваше грубостта на търгаша-евреин, който продава жената за злато: въздигаше й храм, обслужваше я с легион продавачи, създаваше нов култ; мислеше само за нея и неуморно търсеше и изобретяваше все нови съблазни; но после, опустошил джобовете и съсипал нервите й, изпитваше към нея скритото презрение на мъж, комуто жената е имала глупостта да се отдаде.

— Обезпечете си жените — пошепна той на барона със закачлив смях — и ще продадете света.

Сега всичко стана ясно за барона. Достатъчни бяха няколко фрази, останалото отгатна сам. Тази изящна експлоатация го възбуждаше, съживяваше в него някогашния бонвиван. Той мигаше с разбиране, изпаднал във възторг от изобретателя на новата система! И тук, като Бурдонкл, каза онова, което му подсказваше дългогодишният опит:

— Помнете ми думата, те ще си вземат своето.

Муре презрително сви рамене. Всички му принадлежали, всички били негова собственост; но той не принадлежал ни на една. Когато се сдобие чрез тях с богатства и наслади, безмилостно щял да ги захвърли на бунището — да ги използуват ония, на които още могат да дотрябват. Това бе напълно съзнато презрение, свойствено на южняка и спекуланта.

— И тъй, драги господине — запита той в заключение, — желаете ли да бъдете с мен? Смятате ли за възможна сделката с поземлените участъци?

Баронът бе почти победен, но се колебаеше да поеме върху себе си подобно задължение. Въпреки възхищението, което постепенно го овладяваше, дълбоко в душата си той не преставаше да се съмнява. И вече се готвеше да даде уклончив отговор, когато настоятелните викове на дамите го избавиха от това затруднение. Сред лек смях се дочуха гласове:

— Господин Муре, господин Муре!

А тъй като той, подразнен, че го прекъсват, си даваше вид като да не ги чува, госпожа Дьо Бов стана и се приближи към вратата.

— Викат ви, господин Муре… Не е много учтиво от ваша страна да се уединявате в ъглите за делови разговори.

Тогава той се подчини, при това, с такава готовност и възхищение, че баронът се изуми. Те станаха и преминаха в големия салон.

— Уважаеми дами, винаги съм на вашите услуги — каза Муре усмихнат.

Посрещна го глъчка от тържествуващи викове. Трябваше да се приближи повече и дамите му направиха място в своето кръгче. Слънцето залезе зад дърветата в градината, денят догаряше, прозрачни сенки бавно нахлуваха в просторната стая. Това бе оня разнежващ час на припадащия здрач, ония минути на тиха нега, която изпълва парижките апартаменти, когато уличната светлина помръква, а слугите едва започват да палят лампите. Господата Дьо Бов и Валаньоск все още стояха до прозореца и силуетите им хвърляха върху килима неясни сенки; господин Марти, влязъл безшумно преди няколко минути, бе застанал неподвижно в последните отражения на светлината, проникваща от другия прозорец. На всички се хвърляше в очи жалкият му профил, тесният, но чист редингот, лицето, побледняло от постоянните занимания с ученици и окончателно разстроено от разговорите на дамите за тоалети.

— Ще се състои ли в понеделник базарът? — запита госпожа Марти.

— Разбира се, госпожо — отвърна Муре с глас, нежен като флейта, оня актьорски глас, към който прибягваше, когато разговаряше с дами.

— Знаете ли, ние всички ще дойдем — намеси се Анриет. — Разправят, че готвите чудеса.

— О, чудеса! — пошепна Муре с престорена скромност. — Просто се старая да заслужа одобрението ви.

Но те го обсипаха с въпроси. Госпожа Бурдьоле, госпожа Гибал, дори Бланш пожелаха да узнаят, как изглежда този базар.

— Разкажете ни по-подробно — настоятелно повтаряше госпожа Дьо Бов. — Умираме от любопитство!

И те го обкръжиха, но Анриет отбеляза, че още не е изпил нито една чашка чай. Дамите страшно се смутиха и четири от тях тозчас изявиха готовност да го обслужат, при условие обаче, че после ще им отговори на всички въпроси. Госпожа Марти държеше чашката, Анриет наливаше чая, а госпожа Дьо Бов и госпожа Бурдьоле си оспорваха честта да го подсладят. Муре отказа да седне и бавно започна да пие чая прав; дамите се приближиха към него и го затвориха в тесния кръг на полите си. Вдигнали глави, те го гледаха с грейнали очи и му се усмихваха.

— Какво представлява вашата коприна „Парижко щастие“, за която гърмят всички вестници? — нетърпеливо запита госпожа Марти.

— О, това е забележителен файдешин — отвърна той, — плътен, мек и много здрав… Сами ще се уверите. И не ще го намерите никъде, освен при нас, тъй като сме откупили правото на собственост за цялата продукция.

— Възможно ли е? Хубава коприна по пет франка и шестдесет! — с въодушевление възкликна госпожа Бурдьоле. — Просто да не повярваш!…

Откакто бяха започнали да рекламират тази коприна, тя зае значително място в ежедневния им живот. Говореха за нея, мечтаеха за нея, измъчваха се от желания и съмнения. И в това бъбриво любопитство, с което дотягаха на младия човек, своеобразно се проявяваха темпераментите на купувачките: госпожа Марти, увлечена от неистова потребност да разхищава, купуваше в „Дамско щастие“ безразборно всичко, което се появяваше на витрините; госпожа Гибал се разхождаше там с часове, без никога нещо да купи, щастлива и доволна, че доставя наслада за очите си; госпожа Дьо Бов, неразполагаща със средства, постоянно се измъчваше от прекомерни желания и се мусеше на стоките, които не можеше да отнесе със себе си; госпожа Бурдьоле с усет на умна и практична еснафка, се насочваше право към оказионите и като добра домакиня, неподдаваща се на увлечения, ползуваше големите магазини с такава ловкост и предпазливост, че осъществяваше значителни икономии; и накрая Анриет, много елегантна, купуваше там само някои неща, като ръкавици, чорапи, трикотаж и спално бельо.

— Имаме и други платове, необикновено евтини и качествени — продължи Муре с леещия си глас. — Препоръчвам ви, например, нашата „Златиста кожа“ — тафта с несравнима лъскавина… Разполагаме с голям избор от коприни с разнообразни разцветки и десени, подбрани сред хиляди мостри от наш специалист, а що се отнася до кадифетата, при нас ще намерите неограничен асортимент с различни оттенъци… Предупреждавам ви, че тази зима сукното ще бъде много модерно. Ще видите нашите платове с две лица, нашите шевиоти…

Дамите го слушаха, затаили дъх, и още по-плътно сгъстиха кръга си; устните им бяха полуотворени в неопределена усмивка, а лицата, както и целите им същества, се протягаха към изкусителя. Очите се замъглиха, леки тръпки пробягваха по гърба им. А той, въпреки вълнуващите ухания, долитащи от косите на дамите, запазваше спокойствието си на победител. След всяка фраза отпиваше глътка, ароматът на чая смекчаваше ония по-резки мириси, в който имаше нещо чувствено. Не преставайки да наблюдава Муре, барон Хартман, все повече се възхищаваше от този прелъстител, който така се владееше и бе толкова силен, че можеше да си играе с жената, без да се поддава на обаянието й.

— И тъй, тази зима ще се носи сукно! — подзе госпожа Марти, чието обезобразено лице се бе разхубавило от въодушевление и кокетство. — Трябва да го видя.

Госпожа Бурдьоле вдигна към Муре ясния си поглед и на свой ред каза:

— Доколкото зная разпродажбата на оказиони при вас е в четвъртък, нали? Ще почакам дотогава, имам да обличам цяла орда дечурлига.

И като обърна изящната си руса главица към домакинята, запита:

— Ти все още ли си шиеш при Совьор?

— Да — отвърна Анриет. — Совьор е много скъпа, но какво да се прави, само тя в цял Париж умее да шие корсаж… Освен това, каквото и да казва господин Муре, тя има най-хубавите десени, такива никъде не се намират. Неприятно ми е, когато на улицата срещна жена с рокля като моята.

Муре отначало се усмихна сдържано. После подхвърли, че госпожа Совьор купува от него своите платове; несъмнено някои вземала непосредствено от фабрикантите и в такива случаи си обезпечавала право на собственост; но що се отнасяло, например, до черните коприни, обикновено издебвала хубавата стока в „Дамско щастие“, запасявала се със значителни количества, а после продавала всичко на двойна или тройна цена.

— Затова не се и съмнявам, че нейни доверени хора ще закупят у нас всичката коприна „Парижко щастие“. И наистина, защо да плаща скъпо на фабриканта, когато може да я купи по-евтино у нас!… Та, ние, честна дума, я продаваме на загуба.

Това бе последният удар. Мисълта да се сдобият със стока, продавана на загуба, разпалваше в тях жаждата на жени, изпитващи особено удоволствие от съзнанието, че са измамили търговеца. Муре знаеше, че жените са неспособни да устоят пред евтинията.

— Ние изобщо всичко продаваме на безценица — весело възкликна той, като взе от масичката ветрилото на госпожа Дефорж. — Ето например това ветрило… Колко, казвате, сте платили за него?

— Двадесет и пет франка за дантелата и двеста за рамката — каза Анриет.

— Е, и какво, за такава дантела не е скъпо. Ала ние я продаваме за осемнадесет франка… Колкото до рамката, драга госпожо, това е чудовищен грабеж. Никога не бих се осмелил да продавам такова ветрило по-скъпо от деветдесет франка.

— Нали ви казах! — възкликна госпожа Бурдьоле.

— Деветдесет франка! — прошепна госпожа Дьо Бов. — Наистина трябва да нямаш пукната пара, за да пропуснеш такъв случай.

Тя взе ветрилото и отново започна да го разглежда заедно с дъщеря си Бланш; върху едрото й правилно лице, в големите пълни с нега очи се появи израз на сдържана завист и отчаяние от това, че не може да удовлетвори желанието си. Ветрилото повторно обиколи всички дами сред забележки и възклицания. Междувременно господата Дьо Бов и Валаньоск се отделиха от прозореца. Първият отново седна зад госпожа Гибал, тършувайки с поглед в корсажа й и запазвайки същевременно своя величествен и коректен вид, а младият човек се наведе към Бланш с намерение да й каже нещо приятно.

— Малко тъжна е, нали, госпожице, тази черна дантела в бяла рамка?

— Веднъж видях седефено ветрило с бели пера, в него имаше нещо девствено — отвърна тя съвсем сериозно и подпухналото й лице ни най-малко не се оживи.

Господин Дьо Бов, вероятно, бе забелязал трескавия поглед, с който жена му буквално поглъщаше ветрилото, и реши най-сетне и той да каже нещо:

— Тези играчки бързо се развалят.

— Не ми говорете за тях — съгласи се госпожа Гибил с обичайната си гримаса; тази червенокоса хубавица винаги се преструваше на равнодушна. — Дотегнало ми е да ги давам на поправка.

Крайно възбудена от разговорите, госпожа Марти вече няколко минути неспокойно въртеше на коленете си червената кожена чанта. Тя така и не можа да покаже покупките си, а цялата гореше от особено чувствено желание да се похвали с тях. И изведнъж, забравила мъжа си, отвори чантата и извади няколко метра тясна дантела, навита на картон.

— Вижте какъв валансиен купих на дъщеря си — каза тя. — Три сантиметра на ширина. Чудесна е, нали?… Франк и деветдесет.

Дантелата тръгна от ръка на ръка. Дамите не скъпяха похвалите си. Муре ги увери, че продава тази дантела на фабрична цена. В това време госпожа Марти затвори чантата, сякаш за да скрие от погледите неща, които не се показват. Но поласкана от успеха на дантелата, не устоя и измъкна някаква носна кърпа.

— Погледнете тази кърпа… С брюкселска апликация, драга!… О, това е находка! Само двадесет франка!

Сега чантата се превърна в същински рог на изобилието. Госпожа Марти вадеше предмет след предмет, поруменяла от удоволствие и смущавайки се като разсъбличаща се жена, и това й придаваше особена прелест. Ето шал от испанска копринена дантела за тридесет франка: не искала да го купи, но продавачът й се заклел, че е последният и че по-нататък щели да поскъпнат. А ето и воалетка от шантиѝ: малко скъпичка, петдесет франка, но ако тя не я носи, какво й струвало да стъкми от нея нещо на дъщеря си!

— Боже мой! Каква прелест са тия дантели — повтаряше тя с нервния си смях. — Попадна ли там, вече съм готова да купя целия магазин.

— А това какво е? — запита госпожа Дьо Бов, разглеждайки парче гюпюр.

— Дантела за гарнитура — отвърна тя. — Двадесет и тест метра. И само по един франк, представете си!

— А какво ще правите с нея? — учуди се госпожа Бурдьоле.

— Право да си кажа, не зная… Но е с такива красиви мотиви!

В този момент тя вдигна очи и видя точно отсреща ужасения си мъж. Беше побледнял още повече и с цялото си същество изразяваше безропотното отчаяние на бедняк, който присъствува при разхищението на тъй трудно спечелените от него стотинки. Всяко ново парче дантела бе за този клетник истинска беда: то запокитваше в бездна горчивите дни на неговите даскалски неволи, поглъщате тичането му в калта по частни уроци, постоянното напрежение на всички сили в ада на мизерната домашна обстановка. Под все по-изплашения му поглед госпожа Марти почувствува желание да грабне и скрие и носната кърпа, и воалетката, и шала; и нервно започна да се рови в тях, като повтаряше с изкуствен смях:

— Ще направите така, че мъжът ми да се разсърди… Уверявам те, скъпи, че съм била дори много благоразумна; там се продаваше голямо плетиво за петстотин франка — истинско чудо!

— Защо не го купихте? — спокойно запита госпожа Гибал. — Господин Марти е най-галантният от мъжете.

На учителя не оставаше нищо друго, освен да се поклони и да забележи, че жена му е напълно свободна в своите постъпки. Но при мисълта за угрозата от това голямо плетиво ледени тръпки пролазиха по гърба му. И когато Муре започна да твърди, че новата търговска система съдействува за благосъстоянието на средната буржоазия, господин Марти му отправи страшен поглед, изпълнен със смъртната омраза на плах човек, който не намира сили да удуши врага си.

А дамите се опияняваха от дантелите и не ги изпускаха из ръце. Парчетата се размотаваха, преминаваха от една към друга, и все повече ги сближаваха, свързвайки ги с тънките си нишки. Коленете им се топяха под чудесната, нежна тъкан, в нея замираше грешният порив на ръцете им. И все по-тясно обкръжаваха Муре, обсипвайки го с безкрайни въпроси. Здрачът се сгъстяваше, и, за да разгледа мотив или покаже десен, Муре понякога навеждаше глава дотолкова, че брадата му докосваше косите им. Но и в мекото сладострастие на сумрака, и сред това топло ухание на женски рамене, той все пак си оставаше господар на жените, поддържайки неискрено маската на очарован поклонник. Дори сам се превръщаше в жена: те чувствуваха как той с тънкото си разбиране на най-съкровените тайни на техните същества прониква в душите им и как постепенно ги овладява и, съблазнени, покорно му се отдаваха; а той, уверен напълно във властта си, грубо царуваше над тях, като деспотичен крал на вещи.

В полумрака, изпълнил салона, се дочувате томителен шепот:

— Ах, господин Муре… господин Муре…

Отмиращите отблясъци на небето догаряха върху бронзовите рамки на мебелите. Само дантелите белееха като сняг върху тъмните колене на дамите, чиято трудно различима група около младия мъж напомняше благоговейно коленичили богомолци.

Върху чайника трептеше последното меко и нежно сияние, като тиха и ясна светлинка на кандило в спалня, където въздухът е сгряван от топъл ароматен чай. Но лакеят неочаквано влезе с две лампи и видението се разсея. Салонът се пробуди, светъл и весел. Госпожа Марти побърза да прибере дантелите в малката си чанта, графиня Дьо Бов дояждаше парченце кекс, а Анриет се приближи към прозореца и полугласно заговори с барона.

— Обаятелен мъж — забеляза баронът.

— Нали? — неволно се изтръгна от влюбената жена.

Той се усмихна и с бащинска снизходителност я погледна. За първи път я намираше толкова увлечена; и твърде мъдър, за да страда, изпита само съжаление, виждайки я в ръцете на този млад човек, толкова нежен на вид и тъй студен в душата си. Тогава си помисли, че е длъжен да я предупреди и шеговито й пошепна:

— Пазете се, драга моя; той всички ви ще изяде.

Пламък на ревност блесна в хубавите очи на Анриет. Несъмнено догаждаше, че Муре просто я използува, за да се сближи с барона. И се закле да го подлуди с ласките си, него, деловия мъж, чиято бегла любов притежаваше очарованието на лекомислена песничка.

— О — отвърна тя, като си даваше вид, че на свой ред се шегува, — в последна сметка агнето винаги изяжда вълка.

Силно заинтригуван, баронът насърчително й кимна с глава. Може би тя бе жената, която трябваше да отмъсти за другите.

Когато Муре, повторил на Валаньоск, че желае да му покаже машината си в действие, се приближи към барона, за да се сбогува, старецът го притегли до прозореца, обърнат към потъмнялата градина. Най-после, наблюдавайки го в тясното обкръжение на дамите, той се бе поддал на изкушението и бе повярвал в Муре. Двамата си поговориха известно време шепнешком, а после баронът високо каза:

— Добре, ще си помисля… Смятайте въпросът за решен, ако оборотът ви в понеделник се окаже тъй голям, както предвиждате.

Стиснаха си ръце, и Муре, крайно доволен, си тръгна: младият човек не вечеряше с апетит, ако преди това не хвърлеше поглед върху прихода на „Дамско щастие“.