Емил Зола
Дамско щастие (5)

V

На следващия ден Дьониз току-що бе слязла в отдела, когато госпожа Орели сухо й каза:

— Госпожице, викат ви в дирекцията.

Девойката завари Муре сам в големия кабинет, тапициран със зелен рипс. Беше си спомнил за „рошавата“, както я наричаше Бурдонкл; и макар да се отвращаваше от ролята на жандарм, реши да извика Дьониз, за да я посмъмри, ако отново се появи облечена като провинциалистка. Вчера, макар и обърнал разговора на шега, самолюбието му бе засегнато от забележката на господа Дефорж, която се присмя над външния вид на една от продавачките му. И сега в него се бе появило някакво смътно чувство, някаква смесица от симпатия и гняв.

— Госпожице — започна той — приехме ви от уважение към вашия чичо и вие не трябва да ни поставяте в печалната необходимост да…

Но тук замълча. Пред него, от другата страна на бюрото стоеше Дьониз — сериозна и бледа. Копринената рокля не изглеждаше вече прекалено голяма за нея — тя красиво открояваше изящната й снага, очертавайки чистите линии на девствените рамене; наистина, косите, прибрани в дебели плитки, и сега стърчаха на всички страни, но поне бе сторила всичко възможно да ги укроти. Заспала облечена, с още разплакани очи, девойката се бе събудила в четири часа сутринта и се засрами от своята нервна криза.

Тутакси се залови да поправи роклята и прекара цял час пред тясното огледало с гребена в ръка; но въпреки старанията си, така и не можа да ги среши, както би желала.

— Ах, слава богу! — пошепна Муре. — Тази сутрин видът ви е по-приличен… Само тези дяволски къдрици!…

Той стана, приближи се към нея и поправи прическата й със същия непринуден жест, както госпожа Орели вечерта.

— Скрийте къдрицата зад ухото — ето така… Кокът ви е прекалено висок!

Дьониз не отваряше уста — позволяваше да я гласят. Независимо от клетвата й да бъде мъжествена, цялата бе изстинала когато влезе в кабинета; беше уверена, че я викат, за да й съобщят за уволнението й. Дори явното разположете на Муре не я успокои; все още се боеше от шефа и изпитваше неудобство в присъствието му, макар да си обясняваше това свое състояние с естественото смущение пред могъщия човек, от когото зависеше съдбата й. Муре забеляза, че цялата трепери от съприкосновението на ръката му и съжали, че така снизходително се отнася към нея, тъй като повече от всичко се боеше да не загуби авторитета си.

— Изобщо, госпожице — продължи той, като отново отиде зад бюрото, отделящо го от Дьониз, — старайте се да поддържате външността си. Вече не сте във Валон, наблюдавайте нашите парижанки… Името на чичо ви бе достатъчно, за да ви отвори вратите на тази фирма, и ми се иска да вярвам, че ще оправдаете нашите надежди. Бедата обаче е в това, че никой тук не споделя моите очаквания. Ще си вземете бележка от това, нали? Оправдайте доверието ми.

Той се обръщаше към нея като към дете и проявяваше повече съжаление, отколкото доброта; но присъщият му интерес към всяка проява на женственост се пробуди в него от съприкосновението със съблазнителната жена, която чувстваше, че се ражда в тази жалка и несръчна девойка. А тя докато той я напътствуваше, забеляза портрета на госпожа Едуен, чието красиво и правилно лице сдържано се усмихваше от златната рамка, и отново усети хладни тръпки, въпреки насърчителните думи на шефа. Това бе същата оная дама, която, както се говореше в квартала, Муре убил, за да въздигне върху кръвта й търговската си къща.

Муре продължи да говори.

— Можете да си отидете — каза най-после той, вече седнал и отново взел перото.

Тя излезе и в коридора въздъхна с дълбоко облекчение.

От този ден нататък Дьониз показа несломимо мъжество. Независимо от нервните кризи, разумът вземаше връх в нея, повелявайки и да понася храбро своята безпомощност и самота и с радост да изпълнява задълженията си. Тя крачеше безшумно, право към целта, надмогвайки препятствията; и вършеше това просто и естествено, защото тази непобедима мекота бе същността на натурата й.

Отначало трябваше да преодолява страшната умора от работата в отдела. Пакетите с дрехи дотолкова омаломощаваха ръцете й, че първите шест седмици стенеше през нощта, когато й се случеше да се обърне в леглото: боляха я раменете, цялата беше схваната. Но още повече страдаше от обувките, груби обувки, донесени от Валон, които поради липса на средства, не можеше да замени с по-леки. Дьониз бе на крака, от сутрин до вечер; мъмреха я когато за минутка се облегнеше на стената; нозете й, малки девичи нозе, се подуха, като да бяха стегнати в пранги; ходилата й горяха, петите се покриха с пришки, а обелената кожа прилепваше към чорапите. Дьониз изобщо не се чувствуваше добре; цялото тяло я болеше от преумора, а неочакваните циклични отклонения придаваха на кожата й мъртвешка бледност. Но макар крехка и слаба на вид, тя устоя, докато мнозина други продавачки, засегнати от професионални заболявания, бяха принудени да напуснат магазина. Готовността да страда, упоритата решимост да бъде твърда поддържаха духа й, и тя продължаваше да се усмихва и стоеше права дори когато бе готова да рухне, изчерпала сетни силя, изнемогвайки от работа, която би сломила мъже.

Освен това Дьониз се измъчваше от съзнанието, че целият отдел е настроен срещу нея. Към физическите страдания се прибавяше глухата вражда на колегите й. Два месеца търпение и кротост не ги бяха обезоръжили. Сарказмите, жестоките клевети, всеобщото пренебрежение я раняваха в самото сърце, а тя така жадуваше за ласки! Дълго се бяха надсмивали над злополучното й начало в службата; думи като „налъм“, „дървена глава“ я застигаха от всички страни; ако продавачката изпуснеше клиентка, подхвърляха й, че трябва да я изпратят във Валон; накратко Дьониз стана изкупителна жертва за своите колеги. А когато постепенно се утвърди като забележителна продавачка, с много верен усет за механизма на голямата търговска фирма, това удиви всички и породи в тях негодувание; именно от това време госпожиците се наговориха да не й оставят нито една сериозна клиентка. Маргьорит и Клара я преследваха с инстинктивна ненавист и още по-здраво се сплотиха, за да не бъдат унищожени от тази дебютантка, от която се опасяваха, въпреки престореното им презрение. Колкото до госпожа Орели, тя се дразнеше от гордата сдържаност на девойката, преизпълнена с онова чувство на самосъзнание, което не й позволяваше ласкателства; затова не пресичаше злобните нападки на своите любимки и приближени, обкръжили я с верноподаническо умиление, от което се нуждаеше нейната властна натура. Помощник-завеждащата, госпожа Фредерик, известно време изглежда не участвуваше в заговора, но това можеше да се обясни с обикновено нехайство, защото се показа не по малко жестока от другите, когато разбра какви неприятности може да й причини дружелюбното отношение към Дьониз. От този момент Дьониз се оказа съвсем сама; всички се нахвърлиха яростно върху „рошавата“ и девойката живееше в атмосфера на ежечасна борба, призовавайки цялото свое мъжество, за да се задържи в отдела.

Такъв бе сега нейният живот. Трябваше да се усмихва, да бъде внимателна и любезна, да надява копринената рокля, която не й принадлежеше, когато всъщност едва стоеше на крака от умора, недохранена, оскърбявана и под постоянната угроза от безусловно уволнение. Тясната стаичка бе единственото убежище, единственото място, където можеше на воля да си поплаче, когато бе страдала много през деня. Но от цинковия покрив, побелял от декемврийския сняг, духаше леден студ; в леглото Дьониз трябваше да се свива на кълбо, да нахвърля върху себе си всички дрехи; дори да плаче можеше само под одеялото, за да не се напука лицето й от студа. Муре повече не разговаряше с нея. Когато в служебно време срещнеше суровия поглед на Бурдонкл, тя се разтреперваше — чувстваше в него изконния враг, който не би й простил и най-малката грешка. Сред тази обща враждебност я учудваше странното разположение на инспектора Жув; когато я срещнеше някъде встрани, усмихваше й се и всякога й подхвърляше ласкава дума; два пъти й помогна да избегне мъмрене, а тя, по-скоро смутена, отколкото трогната от подобна защита, даже не му благодари.

Веднъж, след вечеря, когато продавачките подреждаха шкафовете, Жозеф предупреди Дьониз, че някакъв млад мъж я чака долу. Тя слезе, крайно обезпокоена.

— Я виж ти — каза Клара, — рошавата си намерила любовник.

— Трябва да е съвсем загубен, за да тръгне с такава — отвърна Маргьорит.

Долу, на входа, Дьониз видя брат си Жан. Тя категорично му беше забранила да се явява в магазина, тъй като това правеше много лошо впечатление. Но не се реши да го смъмри, толкова я изненада видът му; той сякаш не бе на себе си, гологлав, задъхан, пробягал целия път от предградието Тампл до магазина.

— Имаш ли десет франка? — измънка младежът. — Дай ми десет франка, иначе съм изгубен.

Това голямо дете, с руси разпилени коси, с красиво, девиче лице така забавно изрече тази мелодраматична фраза, че сестра му би се усмихнала, ако молбата за пари не я поставяше в крайно затруднение.

— Как! Десет франка? — прошепна тя. — Какво, се е случило?

Той поруменя и обясни, че бил срещнал сестрата на един от другарите си. Дьониз го накара да замълчи; тя самата се смути и не желаеше повече нищо да слуша. Вече два пъти по този начин бе прибягвал към нея за пари; но първият път ставаше дума за двадесет и пет су, а следващият — за тридесет. Той постоянно се оплиташе в някакви истории с жени.

— Не мога да ти дам десет франка — възрази Дьониз. — Още не съм заплатила издръжката на Пепе, а парите ми са разчетени. Едва ще остане с какво да си купя ботинки, от които много се нуждая… Не си разумен, Жан. Това е много лошо.

— В такъв случай съм изгубен — повтори той с трагичен жест. — Чуй, мила сестричке: тя е висока брюнетка… влязохме в кафене с брат й… Не подозирах, че консумацията…

Дьониз отново го прекъсна, но тъй като в очите на милия немирник напираха сълзи, извади от портмонето си десетфранкова монета и я пъхна в ръката му. И той тозчас се развесели.

— Така си и знаех… Но честна дума, никога повече! Не съм такъв непоправим нехранимайко…

И като я разцелува по двете бузи като луд побягна обратно. Служителите в магазина останаха смаяни.

Тази нощ Дьониз спа зле. Откакто бе постъпила, в „Дамско щастие“, грижата за пари не й даваше покой. Все още работеше за храна и квартира, тоест без определено възнаграждение; а тъй като госпожиците в отдела й отнемаха надеждните клиентки, смогваше най-много да заплати пансиона на Пепе благодарение на незначителните купувачки, които й предоставяха. Живееше в невъобразима нищета — нищета в копринена рокля. Често й се случваше да будува цяла нощ, за да попрегледа бельото си, закърпвайки окъсаните си ризи, превърнали се в дантела; сама поставяше подметки на обувките си, при това не по-лошо от който и да е обущар, и дори се переше в умивалника. Но старата вълнена рокля й създаваше особени грижи; друга нямаше, затова бе принудена да я облича всяка вечер, когато събличаше копринената униформа: и жалката рокличка се износваше с ужасяваща бързина; най-малкото петно по нея я караше да изтръпва, най-малката дупчица се оказваше катастрофална. Дьониз не притежаваше никакви спестявания, нито дори грош, за да си набави макар и само ония дреболии, които са необходими на всяка жена; и се наложи да чака цели две седмици, за да възобнови запаса си от игли и конци. Ето защо за нея бе истинско разорение, когато Жан неочаквано се появяваше и със своите любовни истории разстройваше бюджета й. Всяка монета от двадесет су, която той отнасяше, дълбаеше пропаст. А да намери на следващия ден тези десет франка, не можеше и да се мисли. До зори я измъчваха кошмари — привиждаше й се, че Пепе е изхвърлен на улицата, а самата тя кърти с безчувствените си пръсти плочи от паважа, за да търси под тях пари.

На следващия ден Дьониз трябваше да се усмихва и да играе ролята на благовъзпитана девойка. В техния отдел идваха познати клиентки и госпожа Орели няколко пъти я повика, за да облече новите манта и покаже откъм хубавата им страна последните модели. И докато се извиваше с превзета грациозност, предписвана от модните журнали, Дьониз мислеше за четиридесетте франка, които бе обещала да заплати вечерта за пансиона на Пепе. Би отложила с още месец покупката на ботинки; но дори ако прибавеше, към останалите й тридесет франка ония четири, които су по су бе спестила, щеше да разполага само с тридесет и четири; по какъв начин можеше да намери още шест, за да допълни сумата? Сърцето й изнемогваше от непоносима тревога.

— Обърнете внимание, колко е свободно в раменете — казваше госпожа Орели. — Много изящно и много удобно… Госпожицата дори може да си скръсти ръцете…

— О, чудесно — подхващаше Дьониз, стараейки се да запази любезен вид. — Просто не го чувствам… Ще останете много доволна, госпожо.

Сега се упрекваше, че миналата неделя бе извела Пепе на разходка по Шан-з-Елизе. Бедното дете тъй рядко излизаше с нея! Но трябваше да му купи медена питка и лопатка, а после да отидат и в детския театър, и не усети как изразходва двадесет и девет су. Жан дотолкова бе погълнат от безразсъдните си истории, че съвсем не мислеше за малкия. И всичко се стоварваше върху плещите й.

— Но щом не се харесва на госпожата… — продължаваше завеждащата. — Госпожице, облечете жакета, нека госпожата сама прецени.

И Дьониз, надянала жакета, пристъпвайки ситно назад-напред, казваше:

— Този е по-топъл… Най-новият модел.

Така до вечерта, скривайки под професионалната вежливост страданията си, Дьониз с тревога се питаше как да намери пари. Госпожиците, претрупани с работа, й отстъпиха една добра клиентка, но бе още само вторник, а до получаване на процентите предстояха цели четири дни. След обяд реши да отложи за следващия ден посещението си у госпожа Гра. Ще се извини, ще каже, че са я задържали, а дотогава, може би, ще смогне да събере тези шест франка.

Дьониз избягваше и най-дребните разходи и ето защо се прибираше в стаята си много рано. Какво да прави по улиците без грош в джоба? Освен това бе саможива и все още се боеше от големия град; до това време познаваше само улиците в непосредствено съседство с магазина. Когато понякога си позволяваше да се разходи до Пале Роаял, за да подиша свеж въздух, връщаше се бързо, затваряше се в стаичката си и се залавяше с шиене или пране. В коридора, който се простираше по цялата дължина на зданието, цареше казармена безцеремонност: из него често сновяха полуоблечени девойки; в сплетни и във вадене на показ неща от лично естество тук се изливаше цялата дребнава злоба на жените, прахосващи сили в безкрайни свади и помирения. Впрочем, денем им бе забранено да се качват горе, ето защо продавачките само нощуваха там: прибираха се вечер, в последната минута, и се измъкваха сутрин, още сънливи, наплискали набързо лицето си, и това внезапно появяващо се и внезапно изчезващо, сякаш отнесено от вятъра, профучаващо по коридора, множество жени, уморени от тринадесетчасова работа, която ги хвърляше в леглото бездиханни, окончателно превръщаха мансардите в хан, където непрестанно се появяват и отминават мрачни и изнурени пътешественици. Дьониз нямаше приятелки. От всички госпожици само една — Полин Кюньо — се отнасяше внимателно към нея; но тъй като отделите за конфекция и за бельо, разположени един до друг, се намираха в открита война, приятелството между двете продавачки по необходимост се ограничаваше в няколко думи, подхвърляни изрядко и мимоходом. Наистина Полин бе съседка на Дьониз и заемаше стаята вдясно от нейната, но тя изчезваше веднага след вечеря и се връщаше не по-рано от единадесет часа, така че Дьониз я чуваше само как се приготвя да спи и никога не се срещаше с нея извън работните часове.

Тази нощ Дьониз отново се подчини на необходимостта да се превърне в обущар. Въртеше в ръце обувките си, оглеждаше ги от всички страни и се питаше ще може ли да ги носи до края на месеца. Най-сетне започна да пришива с дебела игла подметките, които заплашваха да паднат. А в това време якичката и наръкавниците й киснеха в легена със сапунена вода.

Всяка вечер до нея достигаха все същите звуци: госпожиците се завръщаха една след друга и Дьониз чуваше шепота, смеха, а понякога и приглушените им кавги. После започваха да скърцат кревати, разнасяха се прозевки, и стаите потъваха в тежък сън. Съседката й отляво често говореше високо насън, което отначало я плашеше. Може би и други по нейния пример бодърствуваха, заети с кърпене, макар то да бе забранено, но очевидно вършеха това с такава предпазливост, както и Дьониз; стараеха се да се движат безшумно, бавно, да избягват и най-лекото почукване, за да не нарушат трепетната тишина.

В единадесет часа и десет минути шум от нечии стъпки я накара да вдигне глава. Още една закъсняла госпожица! Дочула скърцане от отваряне на съседната врата, Дьониз разбра, че е Полин. Но в следващия миг остана смаяна: продавачката от отдела за бельо тихичко се върна и почука при нея.

— По-скоро, аз съм!

На продавачките бе забранено да си гостуват в стаите. И Дьониз побърза да отключи вратата, за да не бъде изненадана приятелката й от госпожа Кабен, натоварена да следи за съблюдаването на правилника.

— А тя там ли е? — запита Дьониз, като заключи вратата.

— Коя? Госпожа Кабен ли? — каза Полин. — О, от нея аз не се боя. Достатъчни са сто су и всичко е в ред.

После добави:

— Отдавна ми се искаше да си поприказвам с вас. Долу това е невъзможно. А тази вечер на масата ми се сторихте тъй тъжна…

Трогната от вниманието на Полин, Дьониз й благодари и й предложи да седне. Но бе толкова смутена от това неочаквано посещение, че не успя да постави на пода обувката, която кърпеше, и Полин я видя. Тя поклати глава, огледа се наоколо и забеляза в легена якичката и наръкавниците.

— Бедната, така си и мислех — рече Полин. — Аз също минах през това. На първо време, когато пристигнах от Шартр и моят баща не ми изпращаше нито грош, колко пъти трябваше да си препирам ризите! Да, да, и ризите си трябваше да пера! Имах само две, и едната постоянно накисната.

Тя седна, задъхана след бързия вървеж. От широкото й лице, с малки живи очи и големи меки устни, лъхаше доброта, въпреки грубите черти. И без преход, изведнъж разказа на Дьониз историята на своя живот; разказа й за детството си, протекло край мелницата, за баща си, който се бил разорил при съдебен процес и я изпратил в Париж да си дири късмета с двадесет франка в джоба; после за своята служба, отначало в един от магазините на Батиньол, после в „Дамско щастие“, за ужасното начало, изпълнено с обиди и лишения; и накрая за своя сегашен живот, и за това как си докарва по двеста франка на месец, какви удоволствия си позволява. Непретенциозни бижута — брошка и часовникова верижка блестяха върху тъмносинята й сукнена рокля, кокетно пристегнати в кръста; и тя се усмихваше изпод кадифената си шапчица украсена с голямо сиво перо.

На Дьониз й стана срамно заради обувката. Изчерви се силно и измънка нещо за свое оправдание.

— Но това и с мен се е случвало! — повтори Пелин: — Аз съм по-голяма от вас — започнах двадесет и седмата година, макар и да не изглеждам на толкова… Разкажете нещо за себе си.

И Дьониз не устоя на това приятелство, предложено така чистосърдечно. По фуста, със стар шал на раменете, тя приседна до наконтената Полин и между тях започна дълъг разговор. В стаята човек можете да замръзне; студът сякаш се стичаше по стените на мансардата, гола като затвор; но увлечени в откровения, девойките не забелязаха как пръстите им вкочанясват. Дьониз се разприказва, говори за Жан и Пепе, призна колко я измъчва грижата за пари, а това неусетно доведе до разговор за продавачките в конфекцията. Полин ядосано забеляза:

— Ах, калпазанки! Ако се държаха другарски, бихте могли да си докарвате повече от сто франка.

— Всички ме ненавиждат, а аз дори не зная защо — каза Дьониз, заливайки се в сълзи. — А и господин Бурдонкл непрекъснато ме следи, за да ме улови в грешка, като че ли му преча… И само дядо Жув…

Полин я прекъсна.

— Тази стара маймуна, инспекторът! Ах, драга моя, не му вярвайте… Знаете мъжете с такива големи носове… Напразно се перчи той с ордените си, за него разказват такава история, случила се у нас, в отдела за бельо!… Но какво дете сте вие, може ли да се съсипвате така! Нещастие е да бъде човек тъй чувствителен! Дявол да го вземе, та това, което става с вас, става с всички: те просто ви карат да платите неизбежната встъпителна дан.

Тя улови Дьониз за ръцете и в сърдечен порив я прегърна. Паричният въпрос бил по-сложен. Разбира се, че бедна девойка не е в състояние да поддържа двама братя, да плаща пансиона на малкия и да угощава любовниците на големия, когато и се падат само трохите, подхвърляни от други; защото по всичко изглежда, че ще я причислят на заплата не по-рано от март след приемане на годишния отчет.

— Слушайте, така вие няма да издържите дълго — каза Полин. — На ваше място бих…

Но тук до тях достигна лек шум от коридора и тя млъкна.

— Това вероятно е Маргьорит, за която се говори, че нощем се разхожда по риза и подслушва, какво става у другите.

Полин наостри уши и, без да пусне ръцете на приятелката си, мълчаливо я погледна. После продължи много тихо, стараейки се да говори меко и убедително:

— На ваше място, бих си намерила някого.

— Как така някого? — прошепна Дьониз в недоумение.

Но когато разбра, отдръпна ръцете си смаяна. Този съвет я плашеше като нова мисъл, която никога преди това не беше минавала през ума й и изгодата от която не виждаше…

— О, не — отвърна тя просто.

— Тогава — продължи Полин, — няма да се оправите, от мен да го знаете!… Смятайте: четиридесет франка за малкия и сто су от време на време за големия; освен това не можете постоянно да бъдете облечена като просякиня и да носите обувки, на които нашите момичетата се смеят; ами така де, тези обувки ви съсипват краката… Намерете си някого, ще ви бъде много по-леко.

— Не — повтори Дьониз.

— Не сте разумна… Неизбежно е, драга, и е тъй естествено! Всички сме минали оттам. Аз например, също работех без заплата, като вас. Нито грош. Разбира се, хранеха ме, предоставяха ми легло; но нали трябва да се обличаш, а и изобщо не може да стоиш без стотинка между четири стени и да зяпаш мухите… И ето как се стига до това…

И тя заговори за първия си любовник, някакъв писар при нотариуса; запознала се с него, когато се разхождала в Мьодонската гора. После тръгнала с пощенски чиновник. А сега, от есента насам, се срещала с продавач от „Бон Марше“, висок, много мил млад човек, с когото прекарвала цялото си свободно време. Била честна девойка и се възмущавала от истории за момичета, които се отдавали на първия срещнат.

— Съветвам ви така съвсем не за да ви тласна по лош път — живо продължи тя. — Самата аз не бих искала да ме виждат с вашата Клара и да си мислят, че развратнича като нея. Но когато си живееш мирно само с един, тук вече няма в какво да се упрекваш… На вас това грозно ли ви се струва?

— Не — отвърна Дьониз, — но не е за мен и толкоз.

Отново настъпи мълчание. В малката ледена стая двете се усмихваха една на друга, развълнувани от тихия разговор.

— И после, първо трябва да почувствуваш разположение към човека — продължи Дьониз, леко поруменяла.

Тази забележка удиви Полин, но накрая тя се засмя и като прегърна отново приятелката си, каза:

— Ех, драга моя, случва се и така — срещнеш човек и веднага ти хареса. Каква сте смешна! Никой няма да ви насилва… И тъй, искате ли Боже да ни отведе в неделя извън града? Ще дойде с някого от приятелите си.

— Не — повтори Дьониз с кроткото си упорство.

Полин повече не настоя. Всеки бил свободен да постъпва както намери за добре. Думите й били подсказани от доброта — тя искрено страдала, виждайки приятелката си нещастна. И тъй като наближаваше полунощ, Полин стана, за да си тръгне. Но преди да излезе, застави Дьониз да приеме от нея шестте франка, които не й достигаха, и я помоли да не се безпокои и да не ги връща, докато не започне да печели повече.

— А сега — добави Полин, — угасете свещта, за да не видят коя врата се отваря… После ще си я запалите.

Вече в тъмното, те още веднъж си стиснаха ръцете. Полин тихичко се изплъзна и, само леко прошумоля с полата си, неусетно се прибра, без да смути съня на разбитите от умора жени в другите стаи.

Преди да си легне, Дьониз дозакърпи обувката си и изпра накиснатите дрешки. Настъпи нощ, студът стана още по-рязък, но тя не го чувствуваше: твърде много я бе развълнувал разговорът с Полин. Не че бе възмутена: намираше за естествено хората да подреждат живота си, както смятат за нужно, когато са сами и свободни. Никога не беше робувала на предразсъдъци, и ако водеше живот на честна девойка, то бе само защото се подчиняваше на разума и на здравата си натура. Към един часа след полунощ най-сетне си легна. Не, тя в никого не бе влюбена. Тогава защо да нарушава спокойствието си и да се отрича от майчинската всеотдайност, с която се бе посветила на братята си? Но сънят бягаше от очите й; хладни тръпки пъплеха към тила й и в безсъницата, пред затворените й очи преминаваха неясни образи, които изчезваха в мрака.

От този ден Дьониз започна да се интересува от любовните истории на колежките си в отдела. Вън от часовете на напрегната работа, девойките живееха в постоянни мечти за мъже. Сплетните нямаха край; неделните приключения занимаваха продавачките в продължение на цялата седмица. Клара бе предмет на всеобщо негодувание: говореше се, че била държанка едновременно на трима, без да се смята цяла една върволица от случайни любовници; тя се стараеше да работи възможно най-малко, презирайки парите, които получаваше в магазина, тъй като печелеше къде-къде повече вън, при това по много по-приятен начин, но продължаваше да служи само за да прикрие своя начин на живот от семейството си. Живееше в постоянен страх от баща си, който заплашваше да дойде в Париж и да счупи ръцете и краката й с дървените си обуща. Маргьорит, обратно, се държеше прилично, в магазина не знаеха да има любовник; това бе наистина невероятно, на всички бе известно миналото й, раждането, което бе дошла да скрие в Париж; как е могла да има дете при такова целомъдрие? Някои казваха, че било просто случайност, а сега, Маргьорит се пазела за някакъв братовчед в Гренобъл. Госпожиците злословеха дори по адрес на госпожа Фредерик и й приписваха интимни отношения с важни особи, а истината бе, че никой нищо не знаеше за сърдечните й истории; вечерта намусената вдовица изчезваше някъде със загрижен вид и на никого не бе известно за къде бърза така. Що се отнася до увлеченията на госпожа Орели, до мнимата й ненаситност на покорни младежи, несъмнено всичко беше иронична измислица на недоволни продавачки. Може би завеждащата бе изпитвала някога нещо повече от майчинска любов към едного от приятелите на сина си, но сега заемаше в магазина за модни стоки положение на сериозна жена, която подобни глупости повече не занимаваха. На всеки десет девойки девет имаха любовници, затова вечер до входа на магазина се събираше тълпа от чакащи; на площад Гайон и по улиците Мишодиер и Ньов Сент Огюстен заставаха като караул множество мъже, поглеждаше изкосо към вратата; и когато продавачките започваха да излизат, всеки пристъпваше към възлюбената си, улавяше я под ръка и двойките изчезваха, разговаряйки със свойствената на съпрузи фамилиарност.

Но повече от всичко Дьониз се смущаваше от това че неочаквано бе разкрила тайната на Коломбан. По всяко време на деня тя го виждаше на противоположната страна на улицата, на прага на „Стария Елбьоф“; той стоеше там и не изпускаше от очи девойките от конфекцията. Когато забеляза, че Дьониз го следи, изчерви се и обърна глава, сякаш се страхуваше да не го издаде пред Жьонвиев, макар че от времето, когато Дьониз постъпи в „Дамско щастие“, между семейство Бодю и нея бяха прекратени всякакви отношения. Отначало мислеше, съдейки по безнадеждно влюбения вид на Коломбан, че е увлечен по Маргьорит, но Маргьорит се държеше безукорно, спеше в магазина и с никого не общуваше. И какво бе учудването на Дьониз, когато се увери, че пламенните погледи на продавача са отправяни към Клара! Вече от няколко месеца Коломбан изгаряше от страст, на която бе слаб да противостои: стоеше на отсрещния тротоар и се любуваше на тази девойка, но не намираше сили да й признае любовта си; момиче от улица Луи льо Гран, кокотка, към която винаги би могъл да се приближи, преди тя да тръгне под ръка с първия срещнат, както това ставаше всяка вечер! Самата Клара, изглежда, не подозираше завоеванието си. Откритието разтревожи и огорчи Дьониз. Нима е тъй глупава любовта! Този момък, на когото щастието само бе дошло в ръцете, съсипваше живота си, обожавайки като светица една развратница. И от този ден сърцето на Дьониз се свиваше всеки път, когато зад зеленикавите стъкла на „Стария Елбьоф“ зърнеше бледото, страдалческо лице на Жьонвиев.

Дьониз мислеше за това вечер, когато госпожиците тръгваха да се разхождат с любовниците си. Тези, които не нощуваха в „Дамско щастие“, изчезваха до следващото утро и после донасяха със себе си някаква чужда миризма, нещо вълнуващо и тайнствено. И Дьониз трябваше понякога да отговори с усмивка на приятелското кимване на Полин, която Боже редовно очакваше в осем и половина при фонтана на площад Гайон. Излизайки след всички на разходка, както винаги, сама, Дьониз се завръщаше първа, работеше или си лягаше, но изпитваше любопитство, желание да вкуси от този неведом парижки живот, а в главата й се рояха мечти. Разбира се, не завиждаше на своите колежки, бе щастлива със своята самота, със своята отчужденост, в която се затваряше като в убежище; но въображението й я увличаше, стремеше се всичко да отгатне, рисуваше си удоволствията, за които непрекъснато говореха в нейно присъствие — кафенета, ресторанти, театри, неделни разходки по реката или до извънградски гостилници. Всичко това уморяваше мозъка й, будеше желания, които обаче умората потискаше; и й се струваше, че вече е преситена от развлечения, която още не бе вкусила.

Впрочем, в нейното съществувание, запълнено с труд, имаше малко място за опасни мечтания. В магазина продавачи и продавачки, изтощени от тринадесетчасова работа, дори не помисляха за нежност един към друг. Ако вечната борба за пари не отстраняваше разликата в половете, то несекващата блъсканица, която отекваше в главата и сломяваше тялото, бе достатъчна, за да убие желанието. Сред враждебните или дружески отношения между мъже и жени, сред безкрайните битки на един отдел с друг, едва ли можеше да се посочат няколко любовни връзки. Хората тук бяха само колела, частици от работещата с пълен ход машина; бяха се отрекли от своето „аз“, обединявайки силите си в тази огромна и банална комуна. Личният живот се възобновяваше само вън от магазина и тогава пробуждащите се страсти избухваха остро.

Но веднъж Дьониз видя как Албер Лом, синът на завеждащата, мушна бележка в ръката на продавачка от отдела за бельо, прекосил го равнодушно няколко пъти преди това. Настъпваше мъртвия сезон в търговията, който продължаваше от декември до февруари, и Дьониз имаше моменти на отдих, часове, когато стоеше без работа и устремила поглед далеч пред себе си, чакаше клиентки. Продавачките от конфекцията дружаха най-вече с продавачки от отдела за дантели, но тази дружба не отиваше по-далече от шегите, разменяни шепнешком. Помощник завеждащият дантеленият отдел бе голям женкар и преследваше Клара с дръзки признания, а в душата си бе толкова безразличен към нея, че дори не пожелаваше да я срещне вън от магазина; всички тези млади мъже и девойки си отправяха многозначителни погледи, подхвърляха си от щанд към щанд думи, чийто смисъл разбираха само те, а понякога дори бъбреха крадешком, полуобърнати замислено един към друг, за да заблудят ужасния Бурдонкл. Колкото до Делош, той дълго време се ограничаваше с това, да поглежда усмихнато Дьониз; но после се осмели и, побутвайки я с лакет, започна да й нашепва нежни думички. Веднъж тя видя сина на госпожа Орели да подава бележка на девойката от отдела за бельо, а и Делош, който просто от внимание запита Дьониз добре ли е закусила, също забеляза бялата хартийка; после погледна Дьониз и двамата се изчервиха при мисълта за интригата, започнала пред очите им.

Под тези топли повеи, постепенно пробуждащи, в нея жената, Дьониз все още запазваше своето детско простодушие. Само при среща с Ютен сърцето й леко се вълнуваше. Впрочем, тя си мислеше, че в нея говори единствено признателността; струваше й се, че просто е трогната от вежливостта на младия човек. Но достатъчно бе той да доведе клиентка в отдела и Дьониз тозчас се смущаваше. Неведнъж, когато се връщаше от касата, тя, за свое учудване, се отбиваше от пътя си и без всякаква нужда минаваше през отдела за коприни и тогава гърдите й се надигаха от вълнение.

Един следобед ненадейно срещна там Муре, който като че ли я наблюдаваше с усмивка. Той не се интересуваше повече от Дьониз и само от време на време й подхвърляше някоя дума; ту я съветваше във връзка с тоалета й, ту се присмиваше над несръчността й, над нейната необщителност, която й придаваше вид на хлапе; Муре бе стигнал до убеждението, че въпреки опита си на мъж, разглезен от женско внимание, никога не ще успее да пробуди в нея кокетство; дори се смееше на това и дразнеше девойката, не желаейки да признае в себе си, че малката продавачка с тия тъй смешни перчеми го смущава. Пред тази няма усмивка на шефа, Дьониз потрепери, сякаш се бе провинила в нещо. Дали той знаеше защо е попаднала в отдела за коприни, когато сама не можеше да си обясни какво я заставя да прави такова отклонение.

А Ютен сякаш не забелязвате признателните погледи на девойката. Продавачките не бяха по вкуса му: даваше си вид, че ги презира и повече от всякога се хвалеше с необичайните си похождения с клиентки: на щанда една баронеса от пръв поглед се влюбила в него, а неотдавна жената на някакъв архитект се хвърлила в обятията му, когато отишъл при нея, за да поправи някаква грешка в метража. Но под това нормандско самохвалство той криеше връзките си с улични жени, които намираше в кръчмите или в кафешантаните. Подобно на всички млади продавачи, и той бе склонен към лекомислено прахосничество; цяла седмица с упоритостта на скъперник се трепеше в отдела заради удоволствието да пилее в неделя пари из ресторанти, по конни състезания и балове; никога не икономисваше, никога не скатаваше пари, а ги изразходваше веднага, щом ги получеше, и живееше от ден за ден. Фавие не участвуваше в похожденията му. Тясно свързани в магазина, те се сбогуваха на прага и повече не се виждаха до сутринта; а и много други продавачи, работещи в близко съседство, също тъй преставаха да се интересуват едни от други, щом само престъпеха прага на магазина. Но Ютен имаше близък приятел Лиенар. Живееха в един и същи хотел — хотел „Смирна“, на улица Сент Ан; това бе мрачна сграда, обитавана само от търговски служители. Сутрин пристигаха заедно; вечер оня от тях, който, привел в ред своя щанд, се освобождаваше пръв, изчакваше другия на улица Сен Рош в кафене „Сен Рош“ — малко заведение, където обикновено се събираха продавачите от „Дамско щастие“. Тук те бъбреха, пиеха и играеха на карти сред облаци тютюнев дим.

Често се заседяваха и не си отиваха до един часа след полунощ, докато умореният притежател на кафенето не ги изхвърлеше навън. Впрочем вече от месец двамата приятели три пъти седмично прекарваха вечерта в една пивница на Монмартр; довличаха там другари и съдействуваха за успеха на последната жертва на Ютен, госпожица Лор, дебела певица, чийто талант подкрепяха с такива крясъци и удари с бастуни, че полицията на два пъти трябваше да се намеси.

Така премина зимата; на Дьониз най-после определиха твърда заплата от триста франка. Пък и беше вече време: нейните груби обуща окончателно отказаха да й служат. Последния месец тя дори избягваше да излиза, за да не я оставят на улицата.

— Боже мой, какъв шум вдигате с вашите обуща — неведнъж с раздразнение казваше госпожа Орели. — Това е непоносимо… Какво имате на краката си?

В деня, когато Дьониз се появи с платнени ботинки, за които бе платила пет франка, Маргьорит и Клара полугласно изразиха учудването си, но така, че всички да ги чуят.

— Я гледай! Рошавата се разделила с галошите си — каза едната.

— Да, да — отвърна другата, — и сигурно си поплаква за тях. Та това бяха галошите на майка й.

От известно време Дьониз бе станала предмет на всеобщо негодувание. В отдела в края на краищата научиха за приятелството й с Полин и в тази привързаност към продавачка от враждебен отдел всички видяха предизвикателство. Госпожиците говореха за измяна и обвиняваха Дьониз, че предава всяка най-дребна дума. Войната между конфекцията и отдела за бельо се разгоря с нова сила — никога дотогава не бе стигала до такава неистова злоба; продавачките си разменяха обиди, раняващи като куршуми, а една вечер, зад кутиите с ризи, дори изплющя плесница. Може би тази отдавнашна вражда произхождаше от това, че продавачките от отдела за бельо носеха вълнени рокли, докато госпожиците от конфекцията бяха облечени в коприна, във всеки случай продавачките на бельо говореха за съседките си с възмущението на честни девойки; а и фактите потвърждавали тяхната правота, тъй като било констатирано, че коприната влияе развращаващо върху продавачките от конфекцията. Клара одумваха заради безчислените й любовници; дори на Маргьорит подхвърляха намеци за детето й; а госпожа Фредерик обвиниха в тайни любовни похождения, и всичко това заради тази Дьониз!

— Госпожици, без глупости, въздържайте се! — казваше госпожа Орели, запазвайки строгия си вид на кралица, господствуваща над своето малко разбунено кралство. — Не бива да се принизявате така!

Тя предпочиташе да се държи настрана. Веднъж, в отговор на въпроса на Муре, му довери, че госпожичките били една от друга по-лоши. Но възнегодува остро, когато научи от Бурдонкл, че току-що заварил в мазето сина й да прегръща продавачка от отдела за бельо, същата, на която младият човек скришом бе подал бележка. Това било чудовищно! И тя решително обвини отдела за бельо, че е устроил клопка на Албер; да, този удар бил отправен лично към нея, опитвали се да я злепоставят, погубвайки неопитното момче, след като се убедили, че отделът й е безупречен. И викаше така силно, само за да замаже нещата; тя не живееше с илюзии за сина си — знаеше, че е способен на всякакви низости. Работата едва не взе сериозен обрат, тъй като в нея се оказа замесен и ръкавичарят Миньо; той бе приятел на Албер и облагодетелствуваше любовниците му — улични момичета, които с часове тършуваха в картоните. Освен това, излезе наяве и някаква история с шведски ръкавици, подарени на продавачката от отдела за бельо, но така и нищо не се изясни. Накрая скандалът бе потулен от уважение към завеждащата отдела, за която сам Муре се отзоваваше с почитание. Бурдонкл се задоволи с това, че след седмица уволни под някакъв предлог продавачката, виновна загдето бе позволила да я прегръщат. Тези господа гледаха през пръсти на разврата вън от „Щастието“, но в магазина не търпяха и най-малката волност.

В резултат най-много от всички пострада Дьониз. Макар достатъчно да я познаваше, госпожа Орели затаи към нея глуха ненавист. Видя я да се шегува с Полин и реши, че девойките й се надсмиват, одумвайки любовните лудории на сина й. И от това време госпожа Орели още повече изолира Дьониз в отдела. Вече отдавна завеждащата замисляше да предприеме с подчинените си неделна разходка в Ригол, близо до Рамбуйе, където бе купила лятна къща с първите свои спестени сто хиляди франка; сега тя внезапно реши да накаже Дьониз, като открито я отстрани от участието в разходката. Дьониз действително се оказа единствената неудостоена с покана. Две седмици преди набелязания ден в отдела се говореше само за тази разходка: поглеждаха към небето, радваха се на топлото майско слънце, отрано разпределяха всеки час на предстоящия ден, предвкусваха всевъзможни удоволствия — яздене на магаренца, мляко, черен хляб. И най-забавното бе, че щяха да бъдат само жени! На госпожа Орели бе станало навик да предприема в празнични дни разходка в дамско общества; тъй малко бе привикнала към домашната обстановка, чувстваше се тъй неудобно, тъй неловко в редките вечери, когато й се случваше да седне на трапезата с мъжа си и сина си, че предпочиташе да не се занимава с домакинство, а да вечеря в ресторант. Лом също се измъкваше, радвайки се на възможността да вкуси от ергенския живот; не отстъпвайки на родителите си, и Албер изтичваше при своите кокотки. По такъв начин, отвикнали от семейното огнище, чужди един на друг и скучаещи в неделя, тримата ползуваха своя апартамент като обикновен хотел, където само нощуваха. Когато стана дума за Рамбуйе, госпожа Орели просто заяви, че Албер от благоприличие не трябва да участвува в разходката и че Лом — бащата би постъпил много тактично, ако също се откаже от нея; мъжете бяха въз възторг от това предложение. Междувременно дългоочакваният ден наближаваше, госпожиците чуруликаха безспир и една на друга разказваха какви тоалети си приготвят, сякаш тръгваха на шестмесечно пътешествие. Дьониз, отхвърлена, бледа и потисната, трябваше да слуша разговорите им.

— Е, какво, сърдите ли им се? — й каза една сутрин Полин. — На ваше място, бих ги надхитрила… Те се забавляват, и аз ще се забавлявам, дявол го взел!… Елате с нас в неделя, Боже ще ме води в Жоанвил.

— Не, благодаря — отвърна девойката със спокойното си упорство.

— А защо?… Все още ли се страхувате, че ще ви грабнат насила?

И Полин добродушно се засмя. Дьониз също са усмихна. Тя знаеше как стават тия неща: именно на такива разходки всяка една от колежките и се беше запознала с първия си любовник, с оня приятел, когото довеждат уж случайно; тя не искаше това.

— Добре — каза Полин, — заклевам ви се, че Боже не ще доведе никого. Ще бъдем само трима. Щом това не ви харесва, няма да ви търся жених, бъдете спокойна.

Дьониз се колебаеше; така й се искаше да замине; че вълна от кръв заля лицето й. Откакто другарките й с почти детски възторг говореха за полските развлечения, тя се задъхваше от желание да види синьо безкрайно небе, мечтаеше за гъста трева, обгонвана от вятъра, за гигантски дървеса, чиято сянка да пада като прохладна струя върху нея. Спомените за детските години, протекли край тучните пасбища на Котантен, се пробудиха в душата й ведно с копнежа за слънце.

— Е, какво пък, да отидем — каза най-сетне тя.

Уговориха всичко. Боже трябваше да се срещне с двете госпожици в осем часа на площад Гайон: оттук щяха да отидат с файтон на Венсанската гара. Дьониз, чиято заплата, от двадесет и пет франка отиваше изцяло за децата, можа само леко да освежи старата си вълнена рокля с гарнитура от ситно кариран поплин; сама си бе измайсторила шапка, като облече дъното й с коприна и я украси със синя панделка. В тази проста премяна тя изглеждаше съвсем млада, като прекалено бързо източила се девойка; облечена бе бедно, но чистичко; разкошните буйни коси, подчертаващи простотата на шапката, малко я смущаваха. Полин, напротив, се бе пременила с пролетна копринена рокля на виолетови и бели райета; носеше в съответен тон шапка, украсена с пера, бижута, на шията и ръцете; правеше впечатление на наконтена богата търговка. Това бе реванш за цялата седмица: само коприна в неделя, щом бе длъжна да носи вълна в отдела. Дьониз, която навличаше копринената си униформа от понеделник до събота, наопаки, се връщаше в неделя към своята износена жалка вълнена рокличка.

— Ето Боже, — каза Полин, като посочи високо момче, изправено до фонтана.

Тя представи любовника си и Дьониз тутакси усети лекота, толкова добродушен й се стори Боже. Грамаден, муден и силен като бик, момъкът имаше дълго, типично за фламандец лице с по детски смеещи се празни очи. Роден в Дюнкерк, в семейство на бакалин, той бе дошъл в Париж, защото баща му и по-големият му брат едва ли не го бяха изгонили от дома, считайки го кръгъл глупак. Но в „Бон Марше“ момчето печелеше три хиляди и петстотин франка. Бе ограничен, ала напълно способен да продава платове. Жените го намираха за много мил.

— А файтонът? — запита Полин.

Трябваше да отидат до самия булевард. Слънцето вече припичаше; паважът сияеше под усмивката на майското утро; небето бе безоблачно, в кристални прозрачния синкав въздух се разливаше веселие. Устните на Дьониз се разтваряха в неволна усмивка; тя дишаше дълбоко, струваше й се, че гърдите й се освобождават от задуха, продължила шест месеца. Най-сетне чувствуваше около себе си застоялия въздух, не я потискаха дебелите каменни стени на „Дамско щастие“. Пред нея бе цял един ден на волен въздух. Изведнъж усети прилив на нови сили, цялото й същество заликува неудържимо и тя се отдаваше на тази радост непосредствено, като момиченце. Но във файтона, когато Полин целуна шумно любовника си по устните, Дьониз се смути и обърна очи настрана.

— Погледнете — каза тя, с глава все още към прозорчето на колата, — ето господин Лом… А как бърза!

— И валдхорната повлякъл със себе си — забеляза Полин, като се наведе. — Побъркан старец. Сигурно тича на среща!

Действително, Лом с инструмента си под мишница вървеше край театър „Жимназ“, опънал шия и усмихнат в предвкусване на предстоящото удоволствие. Щеше да прекара деня у приятеля си, флейтист в малък театър; всяка неделя у този флейтист се събираха любители и от ранно утро, едва позакусили, се занимаваха с музика.

— В осем часа сутринта! Но този човек е луд! — извика Полин. — А знаете, че госпожа Орели с ордата си трябваше да вземе влака за Рамбуйе в шест и двадесет и пет… Бъдете уверена, че съпрузите не ще прекарат този ден заедно.

Приятелките заговориха за разходката в Рамбуйе. Не пожелаха на другите да ги настигне дъжд, защото в такъв случай сами щяха да се намокрят; но ако някакъв облак все пак се излее над тях, и то така, че пръските да не долетят до Жоанвил, виж, това би било забавно. Стана дума и за Клара, разсипницата, която не знаела как да изхарчи парите на поддръжниците си; купувала по три чифта ботинки наведнъж, а на другия ден ги захвърляла, предварително накълцани с ножиците, защото краката й били целите в мазоли. Впрочем в разходите си продавачките не отстъпваха на мъжете: изяждаха всичко, не спестяваха нито грош и пръскаха по двеста-триста франка на месец за дрехи и лакомства.

— Но той е с една ръка — изведнъж съобрази Боже, — как може да свири на валдхорна?

И продължи да гледа с любопитство Лом. Наивността на младежа забавляваше Полин; тя му каза, че касиерът опира инструмента в стената; Боже й повярва и намери това за много остроумно. Но после й стана съвестно и му обясни, че Лом е приспособил към своя чукан особени щипци, с които си служи като с ръка; тук Боже скептично поклати глава и каза, че на подобни измислици никога не би повярвал.

— Много си ми глупав! — заключи Полин със смях. — Но нищо, и такъв те обичам!

Файтонът продължаваше да лети. На Венсанската гара пристигнаха точно навреме. За всичко плащаше Боже, но Дьониз изяви желание непременно да поеме своя дял от разходите; вечерта щели да уредят сметките си. Седнаха във втора класа; от вагоните долиташе весела глъчка. В Ножан сред общ смях от влака слезе сватбен кортеж. Накрая се добраха до Жоанвил и веднага се отправиха към острова, за да си поръчат закуска; и останаха там, решили да се разходят по бреговете, под високите тополи, обкръжаващи Марн. На сянка бе прохладно, свеж ветрец смекчаваше слънчевия пек и полюляваше короните на дърветата по отсрещния бряг, разширявайки прозрачната далечина на равнината и пробягвайки на вълни по поникналите посеви. Дьониз изостана малко зад Полин и любовника й, които вървяха уловени през кръста. Беше набрала букет и неизмеримо щастлива гледаше бягащите в далечината води на реката. Когато Боже се наведе, за да целуне приятелката си по тила, Дьониз отпусна глава. Сълзи премрежиха погледа й. Но не страдаше; а защо все въздишаше, защо тази широка равнина, където се надяваше да прекара деня безгрижно, я изпълваше със смътно съжаление — съжаление, неизвестно за какво? После, на закуската, я оглуши шумното веселие на приятелката й. Полин обожаваше селото със страстта на странствуваща актриса, живееща при светлината на газта, в тежкия въздух на тълпите; въпреки хладината, тя пожела да закусят в лятна беседка, със свод и пълзящи растения. Разсмиваха я внезапните пориви на вятъра, повдигащи покривката, струваше й се забавна тази беседка, още лишена от зеленина, с прясно боядисана решетка, чиито ромбове, хвърляха сянка върху масата. Тя ядеше с ненаситността на зле хранена в службата си девойка и обикновено разстройваше стомаха си, като се тъпчеше с любими блюда; това бе неизлечимата й слабост; всички нейни спестявания отиваха за сладкиши, плодове, мъчносмилаеми ядива, които с особено удоволствие поглъщаше в свободните си часове. Дьониз реши, че за нея самата са достатъчни яйца, пържена риба и печено пиле; не посмя да си поръча ягоди, които по това време бяха още скъпи, страхувайки се да не увеличи прекалено сметката.

— А сега какво ще правим? — запита Боже, когато поднесоха кафето.

Обикновено Полин и Боже се завръщаха в Париж към обяд и завършваха деня на театър; но този път, за да доставят удоволствие на Дьониз, решиха да останат в Жоанвил; ще се забавляват, ще се радват до насита на полския живот. И цял ден бродиха из полята. За миг ги изкуси мисълта да се разходят с лодка, ала се отказаха от намерението си, тъй като Боже бил лош гребец. Но всички пътеки, по които вървяха, водеха към брега на Марн и те с интерес започнаха да наблюдават живота на реката — флотилии от спортни и норвежки лодки, групите гребци. Слънцето клонеше на запад и те вече се отправяха към Жоанвил, когато внезапно от две спортни лодки, полетели в надпревара надолу по течението на реката, се дочуха викове: „Пияници!“, „Търгаши!“

— Погледнете! — възкликна Полин. — Та това е господин Ютен!

— Да — потвърди Боже, заслонил се с ръка от слънцето, — това е неговата лодка от акажу… А в другата трябва да са студенти.

И той разказа за старата вражда между студентите и търговските служители, която нерядко стигала до остри сблъсъци. При името Ютен Дьониз се спря и устремила поглед напред започна да следи тясната лодка; стараеше се да зърне младия човек сред гребците, но не различи никого, освен две жени, които отдалече изглеждаха като бели петна; едната от тях, седнала до кормилото носеше червена шапка. Скоро гласовете се смесиха, заглушавани от ромона на реката.

— Във водата пияниците!

— Във водата търгашите, във водата, във водата!

Вечерта приятелите се завърнаха в ресторанта на острова. Но беше вече твърде студено, та се наложи да вечерят в едно от двете закрити помещения, където зимната влага напояваше покривките така, че изглеждаха току-що изпрани. От шест часа масите вече не стигаха, гостите припряно спореха, търсеха удобно кътче, сервитьорите непрекъснато внасяха допълнителни столове и скамейки, придвижваха по-близо приборите, сгъстяваха хората в групи. Скоро стана толкова задушно, че трябваше да разтворят прозорците. Вън денят гаснеше, зеленикав здрач се спускаше от тополите; нощта настъпваше тъй бързо, че гостилничарят, неподготвен още за вечери на закрито, поради липса на лампи, трябваше да постави свещ на всяка маса. Шумът бе оглушителен: смехове, крясъци, тракане на съдове; от вятъра, подухващ от прозорците, свещите пушеха и се топяха, а във въздуха, затоплен от димящите печива, прелитаха нощни пеперуди и се прокрадваха ледени повеи.

— Веселят се хората! — каза Полин, заета изцяло със своята риба по моряшки, която намираше за превъзходна. А после се наведе и добави:

— Виждате ли господин Албер, ето там?

Това действително бе младият Лом, в обществото на три жени със съмнително поведение: възрастна дама с жълта шапка, с отвратителна външност на сводница, и две девойчета на около тринадесет — четиринадесет години, разюздани и непоносимо нагли. Той бе ужасно пиян, чукаше с чашата си по масата и се заканваше да набие сервитьора, ако веднага не му донесе ликьор.

— Семейство! — засмя се Полин. — Майката в Рамбуйе, бащата в Париж, синът в Жоанвил… Не си ходят по петите.

Макар и да ненавиждаше шума, Дьониз се усмихваше, вкусвайки насладата да не мисли за нищо сред такава глъч. Но съвсем неочаквано от съседната зала долетяха викове и заглушиха всички останали. Това бяха крясъци, навярно последвани от плесници, защото се дочу шум от сбиване, преобръщане на столове, същински бой, придружен с викове, като ония на реката.

— Във водата търгашите!

— Във водата пияниците, във водата!

Когато най-после гостилничарят усмири побойниците, неочаквано се появи Ютен. Носеше червен пуловер и накрехната на тила баретка. Беше уловил под ръка висока девойка в бяло, същата, която седеше до кормилото; а тя, за да бъде в тон с цвета на лодката, си беше затъкнала зад ухото китка червени макове. Викове и аплодисменти приветствуваха появилата се двойка. Ютен сияеше; пъчеше гърди и вървеше, като се клатеше по моряшки, с буза, посиняла от юмручен удар, и надут от гордост, че го забелязват. Зад тях вървеше цялата компания. Една от масите бе взета с щурм; бъркотията стана непоносима.

— Изглежда — обясни Боже, вслушвайки се в разговора зад гърба си, — че студентите са открили в приятелката на Ютен стара познайница, която сега пеела в някаква кръчма на Монмартр. Заради нея станала кавгата… Туй студентите никога не прощават, когато се касае за жени.

— Във всеки случай — презрително каза Полин, — много е грозна с тия морковеночервени коси… Право да си кажа, не зная къде ги намира господин Ютен, но всички са една от друга по-противни.

Дьониз бе побледняла. Почувствува леден студ, сякаш всичката й кръв, капка по капка, бе изтекла от сърцето. Още на брега, при вида на бързата спортна лодка, по тялото й бяха плъзнали нервни тръпки; сега вече не се съмняваше: това момиче бе в близки отношения с Ютен. Болезнен гърч сви гърлото й, ръцете й затрепериха и тя престана да яде.

— Какво ви е? — запита приятелката й.

— Нищо — промълви Дьониз, — тук е малко задушно.

Ютен седеше на съседната маса; забелязал Боже, с когото се познаваше, той шумно започна да разговаря с него, за да привлече отново вниманието към себе си.

— Я кажете — извика той, — все така ли сте целомъдрени в „Бон Марше“?

— Не бих казал — отвърна Боже, силно поруменял.

— Хайде де! У вас вземат само девственици, а за продавачите, които ги заглеждат, има изповедалня… Магазин, където служителите се женят, благодаря!

Гръмнаха смехове. Лиенар, придружаващ хората на Ютен, добави:

— Това не е като в „Лувър“; там конфекцията си има и акушерка. Честна дума!

Смеховете се усилиха. Дори Полин не се въздържа, толкова смешна й се стори тази акушерка. Но намеците за непорочността на неговия магазин, вбесиха Боже. И тозчас се намеси в словесната престрелка!

— А вие просто блаженствувате в „Дамско щастие“! За една дума ви изхвърлят на улицата! И един шеф, който сякаш дебне клиентките си!

Но Ютен вече не го слушаше: сега хвалеше магазин „Плас Клиши“. Познавал, там девойка, която била толкова благовъзпитана, че купувачките не се осмелявали да се обърнат към нея, от страх да не я обидят. После притегли към себе си приборите и заяви, че през последните дни спечелил сто и петнадесет франка. Невероятна седмица! Фавие останал с петдесет и два франка, контролният списък вървял през глава… А това се вижда нали? Парите го биели по джоба и той не възнамерявал да си легне, докато не прахоса тези сто и петнадесет франка. Вече леко пиян, сега се нахвърли върху Робино, този жалък помощник-завеждащ, който във всичко се държал настрани и си въобразявал такива неща за себе си, че дори отказвал да върви по улиците с когото и да било от продавачите.

— Млъкнете — каза Лиенар, — говорите без мяра, драги.

Горещината бе станала непоносима, омекналите свещи капеха върху покривките, залети с вино; в този миг, когато шумът в залата някак отведнъж стихна, от разтворените прозорци долетя далечна глъч, протяжната глъч на реката и шепотът на грамадните тополи, заспиващи в нощната тишина. Боже поиска сметката; той забеляза, че Дьониз се измъчва; беше побледняла и брадичката и потръпваше от сълзите, които с мъка възпираше; но сервитьорът се бе запилял нанякъде и трябваше още известно време да слуша неистовите крясъци на Ютен. Сега той се хвалеше, че бил къде-къде по-сръчен от Лиенар, защото Лиенар просто пилеел парите на баща си, а той ядял спечелени с труд пари, плод на ума му. Накрая Боже се разплати и жените излязоха.

— Тази е продавачка от „Лувър“ — прошепна Полин, забелязала в първата зала висока, слаба девойка, която обличаше палтото си.

— Но ти не я познаваш, по какво съдиш, че е от там?

— Гледай го ти! По роклята!… Тя е от отдела с акушерката! Ако ме е чула, трябва да е много доволна!

Най-после се озоваха навън. Дьониз с облекчение въздъхна. Струваше й се, че ще се задуши от топлина сред тези викове и обясняваше неразположението си със задуха. Сега можеше свободно да диша. От звездното небе се спускаше прохлада. Когато девойките прекосяваха градинката пред ресторанта, нечий плахо глас ги повика в мрака.

— Добър вечер, госпожици!

Бе Делош. Не бяха го забелязали в ъгъла на първата зала, където вечеряше сам; дошъл бил от Париж пеша, ей тъй, за удоволствие. Дьониз, която с мъка превъзмогваше болката си, позна този приятелски глас и дълбоко в душата си се зарадва, тъй много се нуждаеше сега от подкрепа.

— Господин Делош, да тръгнем обратно заедно — каза тя. — Подайте ми ръка.

Полин и Боже минаха напред. Те не предполагаха, че това ще стане тъй неочаквано и именно с този младеж. Но до потеглянето на влака оставаше още цял час и двамата влюбени решиха да се разходят по брега, под високите дървеса, до края на острова; от време на време се обръщаха и шепнешком се питаха един друг:

— Къде са?… А, ето там… Колко странно е все пак!

Дьониз и Делош отначало мълчаха. Оглушителният шум в ресторанта постепенно затихваше, придобивайки в нощната тишина напевна мекота; те навлизаха все по-навътре в прохладата на дърветата, още не изстинали от пещта, в която бяха вечеряли, и светлинките на ресторанта една след друга гаснеха зад листака. Пред тях се издигаше същинска стена от мрак, дотолкова плътен, че бе невъзможно да се различи дори следа от пътека. Но те вървяха с удоволствие, без всякакви опасения.

Постепенно очите им привикнаха към тъмнината и те видяха вдясно стволовете на тополите, подобни на мрачни пронизани от звезди колони, възнасящи нагоре клонестите си куполи; вляво от време на време в мрачината проблясваше вода, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само ромонът на реката.

— Много се радвам, че ви срещнах — прошепна накрая Делош, осмелил се да заговори. — Не можете да си представите, какво удоволствие е за мен, че се съгласихте да се разходим заедно.

И в нощта, след първите колебливи думи, дръзна да й признае любовта си. Отдавна искал да й пише; но тя навярно никога не би научила за неговата любов, ако не била тази хубава, предателска нощ, тези пеещи води и дървесата, които ги осеняха със сенчестите си покрови. Дьониз не отговаряше; вървеше все тъй под ръка с него, все със същата неуверена стъпка. Той се опита да я погледне в лицето и неочаквано дочу леко хълцане…

— Боже мой — възкликна той, — вие плачете, госпожице… Нима ви огорчих?

— Не, не — прошепна тя.

Дьониз се стараеше да възпира сълзите си, но не успяваше. Още на масата й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от мъка. А сега, в сумрака, не беше в състояние да се овладее; ридания я задавяха, щом само си помислеше, че ако на мястото на Делош бе Ютен и ако тези любовни думи изричаше той, тя не би намерила сили да противостои. Това признание, което най-после се бе решила да направи пред самата себе си, я смути дълбоко. Лицето й пламна от срам, сякаш вече бе примирала под тези дървета в обятията на младия мъж, който се хвалеше със своите похождения с безпътни момичета.

— Не исках да ви огорча — повтори Делош и в гласа му трепнаха сълзи.

— Не, чуйте — промълви тя глухо, — ни най-малко не се сърдя на вас. Само, умолявам ви, не говорете с мен повече както сега… Това, за което настоявате, е невъзможно. Зная, добър човек сте, и бих се радвала да бъда ваша приятелка, но не повече… разбирате ли, само приятелка!

Делош изтръпна. Продължи да върви мълчаливо, а после тихо запита:

— Значи не ме обичате?

И тъй като тя мълчеше, искайки да му спести огорчението от едно жестоко „не“, той кротко и с тъга продължи:

— Впрочем, така си и знаех… Никога не ми е вървяло и разбирам, че не мога да бъда щастлив. У дома ме биеха. В Париж всякога съм бил изкупителна жертва. Видите ли, когато не умееш да отнемаш чужди любовници и ти липсва сръчност да печелиш като мнозина, тогава не ти остава друго, освен да пукнеш в някой ъгъл… О, не се безпокойте, повече няма да ви измъчвам. Но не можете да ми забраните да ви обичам, нали? Ще ви обичам ей тъй, за нищо, като куче… Такава е изглежда моята участ, такъв несретник съм аз.

И също заплака. Дьониз започна да го утешава и при тези приятелски излияния двамата разбраха, че са от един край — тя от Валон, а той Брикбек, само на тринадесет километра от нейното родно градче. Това ги свърза поновому. Бащата на Делош, съдебен пристав, болезнено ревнив, постоянно биел момчето, въобразявайки си, че не е негов син; ненавиждал дългото бледо личице и кълчищните коси на детето, каквито според уверенията му, никой от рода им не притежавал. От дума на дума младите хора заговориха за широките пасбища, обградени с жив плет, за сенчестите пътеки губещи се под брястовете, за пътищата, обрамчени с гъста трева като градински алеи. Около тях мракът още не беше се сгъстил напълно; те различаваха крайбрежните тръстики, дантелата на листака, открояваща се като черно петно на фона на блещукащите звезди; и такъв мир изпълни душите им, че забравиха своите скърби — несретата ги бе сближила, сякаш бяха отколешни приятели.

Когато стигнаха до гарата, Полин отведе настрана Дьониз и живо я запита:

— Е, как е?

Девойката разбра усмивката и добронамереното й любопитство. И силно изчервена, отвърна:

— О, не, драга моя, за това и дума не може да става! Нали вече ви казах, че не искам!… Той е от моя край. Ние просто си спомнихме за Валон.

Полин и Боже недоумяваха; това им се струваше толкова странно, че не знаеха какво да мислят. Делош се сбогува с тях на площад Бастилия: като всички продавачи, работещи срещу храна и квартира, той нощуваше в магазина и трябваше да яви там не по-късно от единадесет часа. Не желаейки да се върне с него, Дьониз, която си бе издействувала разрешение за театър, предложи да изпрати Полин и Боже. А той, за да бъде по-близо до приятелката си, се бе преместил на улица Сен-Рош. Наеха файтон и Дьониз остана смаяна; когато пътьом узна, че приятелката й възнамерява да прекара нощта с младия мъж. А това ставало много лесно — достатъчно било да подхвърлиш пет франка на госпожа Кабен; всички госпожици постъпвали така. Боже прие радушно гостите в своята стая, обзаведена със старинна мебел в стил ампир, която бе изпратил баща му. Когато Дьониз изказа желание да уреди сметката си, отначало той се обиди, но после прие петнадесетте франка и шестдесет сантима, които тя бе положила на скрина. Затова пък реши на всяка цена да й предложи чашка чай, запали заинатяващия се спиртник и изтича до бакалина за захар. Беше вече полунощ, когато най-после наля чая.

— Трябва да си отивам — настояваше Дьониз.

— Сега, сега — успокояваше я Полин. — Театралните представления не завършват толкова рано.

Дьониз се чувствуваше неловко в тази ергенска стая. Приятелката й пред нея съблече роклята си и остана по фуста и корсет, с разголени ръце; приготви леглото — събра покривката и започна да отупва възглавниците. Тези приготовления за любовната нощ, извършвани в присъствието на Дьониз, я вълнуваха и смущаваха, пробуждайки отново в нараненото й сърце спомена за Ютен. Впечатленията от този ден съвсем не бяха благотворни за нея. Накрая, в дванадесет и четвърт след полунощ тя се раздели с приятелите си. Но си тръгна съвсем сконфузена, когато в отговор на невинното й пожелание за приятна вечер, Полин закачливо извика:

— Благодаря, ще бъде и още как!

Вратата, която водеше в апартамента на Муре и в стаите на персонала, излизаше на улица Ньов Сент Огюстен. Госпожа Кабен обикновено вдигаше резето и поглеждайки дошлия, отбелязваше времето на завръщането му. Вестибюлът бе слабо осветен от нощна лампичка и Дьониз, озовала се в полумрака, почувствува неувереност и даже смътна тревога: излизайки от ъгъла на улицата, тя бе видяла, как в двора се плъзна сянка на мъж. Това, несъмнено, бе шефът, завръщащ се от някакъв прием; мисълта, че той е тук, в тъмнината и може би я причаква, пробуди един от ония странни пристъпи на безпричинен страх, които Муре все още предизвикваше в нея. И действително някои ходеше на първия етаж, чуваше се скърцане на обуща. Тогава Дьониз, загубила самообладание, бутна вратата на магазина; тази врата оставяха отворена за стражата, която от време на време предприемаше своите обиколки. И неочаквано се видя в отдела за басми.

— Боже мой, какво, да правя? — пошепна тя, не на себе си от страх.

Досети се, че горе една врата отвежда в стаите на продавачките. Но за да стигне до нея, трябваше да прекоси целия магазин. И Дьониз предпочете този дълъг път, въпреки че галериите бяха потънали в мрак. Газовите лампи не светеха; горяха само маслените, прикачени към полилеите на големи разстояния една от друга; тези пръснати светлинни, трепкащи в нощната тъма подобни на жълти петна, напомняха фенери в рудници. Дълги сенки пробягваха по магазина, в сумрака едва се различаваха купчините струпана стока, които приемаха зловещи очертания и наподобяваха ту рухнали колони, ту притаили се животни, ту дебнещи крадци. Тягостната тишина, нарушавана от далечни дихания, изместваше още по-далече границите на тъмнината. Накрая Дьониз разбра къде се бе озовала: вляво от отдела за бельо се прокрадваше бледно сияние, като онова, което хвърлят на улицата къщите в лятна вечер; тя поиска да се промъкне през залата, ала се препъна в куп басми и реши да прекоси трикотажния и вълнения отдел. Но долитащият оттам тръбен звук я изплаши — хъркаше прислужникът Жозеф, който спеше зад траурните дрехи. И Дьониз забърза кът залата; през стъкления и покрив се процеждаше здрачна светлина и помещението изглеждаше огромно, изпълнено с видения, каквито населяват нощем църквите; рафтовете бяха замрели в неподвижност, контурите на грамадните метри се открояваха във вид на обърнати кръстове. Сега Дьониз вече тичаше. В галантерията и в отдела за ръкавици тя отново едва не се препъна в спящите един до друг пазачи и сметна, че е в безопасност само когато, най-после намери стълбата. Но горе, пред конфекцията отново я обзе страх; съгледа някакъв фенер, чието мигащо око се движеше: двама пожарникари отбелязваха посещението си върху контролните часовници. Тук за миг Дьониз се спря в недоумение, гледайки как те прекосяват отделите за декоративни тъкани и шалове, после отдела за бельо; плашеха я странните им движения, скърцането на ключа и убийственият грохот на спускащите се железни врати. Когато пожарникарите се приближиха съвсем до мястото, където се бе спотаила, Дьониз се прехвърли в дъното на дантеления отдел, но дочула нечий рязък вик, мигновено изтича към вратата, водеща горе. Беше познала гласа на Делош; той спеше в своя отдел на тесен железен креват, който всяка вечер разгъваше сам; все още бе буден и с отворени очи преживяваше отново сладките часове, прекарани извън града.

— Вие ли сте, госпожице? — възкликна Муре, появил се внезапно пред Дьониз на стълбата, със свещ в ръка.

Тя засрича смутено, опита се да обясни присъствието си тук с това, че забравила нещо в отдела и се наложило да слезе долу. Но той не се сърдеше, гледаше и с обичайния си вид, едновременно бащински и заинтригуван.

— Имахте разрешение за театър, нали?

— Да, господине.

— А добре ли прекарахте?… И в кой, театър бяхте?

— Бях на разходка вън от града, господине.

Това го разсмя. После многозначително запита:

— Съвсем сама?

— Не, господине, с приятелка — отвърна тя, и гъста червенина заля бузите й, тъй като разбра в какво я подозираше.

Тогава той замълча. Но продължи да я разглежда, очите му се спряха на черната й рокличка, на шапката й, украсена с проста синя панделка. Нима тази дивачка ще стане красива девойка! От нея лъхаше свежото ухание на поле, тя бе прелестна с разкошните си немирни къдрици. А той, който цели шест месеца я смяташе за дете и понякога й даваше съвети, подсказани от коварни желания да види как се развива и погубва жената в Париж, сега вече не смееше; изпитваше неопределено чувство на изненада и боязън, примесени с нежност. Беше се разхубавила така, защото несъмнено имаше любовник. При тази мисъл му се стори, че любимата птичка, с която се забавляваше, току-що го бе клъвнала до кръв.

— Лека нощ, господине — пошепна Дьониз и продължи да се изкачва по стълбата, без да дочака разрешението му.

Муре не отговори, но дълго гледа след нея. После се прибра у дома си.