Емил Зола
Дамско щастие (10)

XI

Този ден Бутмон пристигна пръв у госпожа Дефорж за чая в четири часа. Все още сама пред големия си салон в стил Луи XVI, чиито бронзови украшения и пъстри мрамори преливаха в светли весели тонове, тя стана и нетърпеливо запита:

— Е, и какво?

— Ето какво — отвърна младият човек. — Казах му, че непременно ще мина да ви засвидетелствувам почитанията си и той изрично ми обеща, че ще дойде.

— Дадохте ли му да разбере, че днес разчитам и на барона?

— Разбира се… Затова вероятно се реши да намине у вас.

Заговориха за Муре. Миналата година Муре внезапно се бе проникнал дотолкова от приятелски чувства към Бутмон, че го направи съучастник в своите развлечения; дори го въведе в дома на Анриет, щастлив, че в негово лице намира удобен спътник, внасящ оживление в една връзка, която вече го отегчаваше. Така именно завеждащият отдела за коприни бе станал довереник и на своя шеф, и на хубавата вдовица: изпълняваше различни техни дребни поръки, с всеки от тях говореше за другия, а понякога дори ги и помиряваше. В пристъпи на ревност Анриет ставаше толкова откровена, че го учудваше и смущаваше, тъй като забравяше всяка предпазливост, присъща на светската жена, която винаги се старае да съблюдава приличие.

— Трябваше да го доведете със себе си! — отсече тя. — Тогава бих била спокойна.

— Е — рече Бутмон, като се засмя простодушно, — не е моя вината, че сега постоянно ми се изплъзва. И все пак ме обича много. Ако не беше той, не би ми било леко там.

Действително положението на Бутмон в „Дамско щастие“ след приключване на последната инвентаризация беше станало неудържимо. Макар да изтъкваше като претекст дъждовното лято, не му прощаваха огромния остатък коприна фантези; и тъй като Ютен се стараеше да извлече изгоди от това обстоятелство и с удвоено усърдие се въртеше около началството, Бутмон започна да съзнава, че почвата под краката му се колебае… Муре очевидно бе произнесъл своята присъда над него, отегчен вече от този свидетел, който му пречеше да скъса с Анриет; освен това бе уморен от тази дружба, неносеща никакви облаги. Но като следваше обичайната си тактика, същевременно поощряваше Бурдонкл и уверяваше Бутмон, че именно Бурдонкл и другите съдружници на всяко заседание на управителния съвет настояват за уволнението му, докато той, Муре, напротив, решително се противопоставя и защищава приятеля си, с риск дори да си навлече големи неприятности.

— Добре, ще чакам — каза госпожа Дефорж. — Знаете, нали, че днес в пет часа това момиче трябва да бъде тук… Искам у мен да се срещнат… Трябва да узная тайната им.

И тя заговори за замисления от нея план: разказа възбудено как помолила госпожа Орели да изпрати при нея Дьониз, за да прегледа мантото, което не й стояло добре. Когато девойката влезе в стаята й, тя все някак щяла да намери начин да привлече там и Муре, а после и да вземе съответни мерки.

Седнал срещу госпожа Дефорж, Бутмон я гледаше с хубавите си, засмени очи, като се стараеше да им придаде сериозно изражение. Този весел хитрец с черна като смола брада, този бъбрив бонвиван с гореща гасконска кръв, поруменила лицето му, си мислеше, че светските жени не струват пукната пара и представляват жалка картина, когато им хрумне да разкрият душата си. Дори любовниците на приятелите му, продавачки в лавки, и те не биха си разрешили по-голяма откровеност.

— Но, позволете — дръзна той най-после да възрази, — какво толкова ви засяга това, щом се заклевам, че между тях няма абсолютно нищо?

— Ето къде е бедата! — извика тя. — Той е влюбен в нея. А за останалите, за всички ония случайни мимолетни срещи не искам и да зная!…

И тя с презрение заговори за Клара. Съобщили й, че след отказа на Дьониз, Муре отново се хвърлил в обятията на върлината с конската глава и че това той правел не без умисъл: преднамерено я държал в отдела, и открито, пред очите на всички, я обсипвал с подаръци. Впрочем, вече от три месеца насам водел ужасно разгулен живот и прахосвал пари с такова разточителство, че дори и в града говорели за това: купил къща на някаква нищожна задкулисна развратница, а го обирали още и две-три кокотки, които като че се надпреварвали в нелепите си и гибелни капризи.

Тя млъкна, задушавана от ридания и в самозабрава протегна ръце към Бутмон. Да, в думите й имаше истина, тя обожаваше Муре заради неговата младост, заради успехите му; никога още нито един мъж не беше я покорявал така всецяло, никой не беше предизвиквал в нея такъв трепет на плътта и такава гордост; но при мисълта, че го загубва, Анриет дочуваше и камбанния звън, възвестяващ съдбоносните четиридесет години, и ужасена, строеше планове за бъдещия си живот без Муре…

— О, ще си отмъстя! — шепнеше тя. — Ще му отмъстя, ако бъде зъл.

Бутмон продължаваше да държи ръцете й. Тя все още бе хубава. Но като любовница би била отегчителна, а той не понасяше такива жени. Впрочем, струваше си да се позамисли; може би не би било зле да рискува.

— Защо не откриете собствено предприятие — неочаквано запита тя, като отдръпна ръцете си.

Въпросът й озадачи Бутмон. След кратко колебание, той отвърна:

— За това са нужни големи капитали… Миналата година тази идея ме занимаваше особено много. Убеден съм, че в Париж ще се намери клиентела за още един-два големи магазина; необходимо е само да се избере подходящо място. „Бон Марше“ има левия бряг на Сена, „Лувър“ обслужва центъра, а „Дамско щастие“ държи богатите западни квартали. Остава северната част, където може да се създаде фирма, конкурираща „Плас Клиши“. Вече съм намерил прекрасно място, недалече от Операта…

— Е, и какво?

Той се разсмя високо.

— Представете си, имах глупостта да заговоря за това на баща си… Да, бях доста наивен, за да го помоля да потърси съдружници в Тулуза.

И Бутмон започна шеговито да разказва с каква ярост се нахвърлял старецът на големите парижки фирми, към които, изпитвал острата ненавист на провинциален търговец. Задъхвайки се от гняв при мисълта, че синът му печели тридесет хиляди франка годишно, старият Бутмон отвърнал, че по-скоро би пожертвувал своите пари и парите на приятелите си в полза на някакъв приют, нежели да съдействува макар и със сантим за възникване на един от тези магазини, които в търговския свят представлявали своеобразни публични домове.

— Впрочем — заключи младият човек, — тук ще бъдат нужни милиони.

— А ако се намерят? — каза просто госпожа Дефорж.

Той я погледна, станал внезапно сериозен. Не бяха ли това само думи на ревнуваща жена? Но тя не му предостави време за въпроси, добавяйки:

— Знаете колко се интересувам за вас… Ще поговорим още по това.

От вестибюла се раздаде звън. Госпожа Дефорж стана, а Бутмон инстинктивно измести стола си назад като че вече бе възможно да ги изненадат. В салона облепен със свежи, пъстроцветни тапети, и където множеството растения между двата прозореца бяха избуяли в същинска горичка, настъпи мълчание. Анриет поглеждаше към вратата, ослушваше се.

— Той е — пошепна тя.

Прислужникът доложи:

— Господин Муре, господин Дьо Валаньоск.

От Анриет неволно се изтръгна гневен жест. Защо не идеше сам? Очевидно, бе потърсил приятеля си, за да не остава с нея насаме. Но тя вече се усмихваше, протягайки ръка на двамата мъже.

— Какви редки гости станахте в моя дом… Това се отнася и за вас, господин Дьо Валаньоск.

Тя бе в отчаяние от пълнотата си и за да я прикрие, обличаше черни копринени рокли. Но красивата й глава, обкръжена от тъмни коси, бе все още прелестна и като огледа изпитателно Анриет, Муре непринудено каза:

— Излишно е да питам за здравето ви: свежа сте като роза.

— Да, чувствувам се прекрасно — отвърна тя. — Впрочем, ако бях умряла, вие дори не бихте узнали за това.

Тя също го огледа; стори й се уморен и измъчен: клепачите му бяха подпухнали, лицето повехнало.

— Но аз — продължи тя с тон, който се стараеше да направи шеговит, — не мога да ви отвърна с такива комплименти, вие съвсем не изглеждате добре тази вечер.

— Работата! — каза Валаньоск.

Вместо отговор Муре направи неопределен жест.

В този миг той забеляза Бутмон и приятелски му кимна. Във времето на голямото им приятелство сам го измъкваше понякога иззад щанда и го отвеждаше със себе си при Анриет в разгара на следобедната работа. Но нещата сега се бяха изменили и той полугласно каза на Бутмон:

— Твърде раничко се изпарихте днес… Те забелязали отсъствието ви и просто беснеят…

Говореше за Бурдонкл и другите съдружници, като че не той бе господарят.

— Така ли? — с безпокойство пошепна Бутмон.

— Да, трябва да поприказвам с вас… Почакайте ме, ще излезем заедно.

Междувременно Анриет отново седна; не снемаше очи от Муре, докато Валаньоск й съобщаваше, че госпожа Дьо Бов възнамерявала да я посети. Муре мълчеше, разглеждайки мебелите и от време на време изпитателно се взираше в тавана. Когато Анриет със смях започна да се оплаква, че у нея на чай се събират само мъже, той откровено призна:

— Разчитах да срещна тук барон Хартман.

Анриет побледня. Разбира се, тя знаеше, че сега Муре е дошъл у нея единствено, за да се срещне с барона; но той би могъл да не хвърля в лицето й тъй безцеремонно равнодушието си. Тук вратата се отвори и към креслото й се приближи лакеят. В отговор на лекия знак на домакинята, той се наведе и съвсем тихо доложи:

— За мантото; бяхте ми наредили да ви предупредя… Госпожицата е във вестибюла.

— Да почака — каза Анриет високо, за да чуят всички. В тези думи, произнесени сухо и презрително, се бе изляла цялата терзаеща я ревност.

— Ще наредите ли да я въведа в будоара?

— Не, не; да чака във вестибюла.

Прислужникът излезе и госпожа Дефорж спокойно продължи разговора си с Валаньоск. Муре отново изпадна в апатия; не бе обърнал внимание на думите на лакея и не разбра за какво става дума. А Бутмон, когото тази история занимаваше много, потъна в размисъл. Но почти веднага вратата отново се отвори и в рамката й се появиха две дами.

— Представете си — каза госпожа Марти, — слизам от екипажа и изведнъж под арките виждам госпожа Дьо Бов.

— Разбира се; сега времето е хубаво — обясни графинята, — а моят доктор ми нареди възможно повече да ходя.

След обичайното ръкостискане с гостите тя попита Анриет:

— Изглежда наемате нова камериерка?

— Не — учудено отвърна Анриет. — Защо?

— Току-що видях във вестибюла някаква девойка…

Анриет с усмивка я прекъсна:

— Нали? Всички продавачки приличат на камериерки… Да, тя действително е продавачка, дошла е да ми поправи мантото.

Муре, у когото при тези думи се прокрадна подозрение, втренчено погледна Анриет, а тя с престорена веселост продължи да разказва, как миналата седмица си купила това манто в „Дамско щастие“.

— Нима? — учуди се госпожа Марти. — Значи вече не си шиете при Совьор?

— Разбира се, че при нея си шия, драга; но тогава просто ми хрумна да опитам. И после, бях останала много доволна от друга една покупка — пътническото ми манто… Но този мой опит излезе крайно несполучлив. Каквото и да казвате, големите магазини не ни обличат добре. О, аз не се стеснявам да заявя това в присъствието на господин Муре… Вие никога не ще съумеете да облечете както следва елегантната жена.

Муре не защити своята фирма. Той не снемаше очи от Анриет, като се стараеше да запази спокойствие, казвайки си, че тя не би се осмелила да отиде по-далеч. И стана така, че за каузата на „Дамско щастие“ се застъпи Бутмон.

— Ако всички светски дами, които се обличат у нас, се хвалеха с това — весело забеляза той, — бихте се учудили от състава на нашата клиентела… Поръчайте ни по мярка каквато и да било дреха и ще се убедите, че е не по-лоша от дрехите на Совьор; разликата ще бъде само тази, че у нас ще я заплатите двойно по-евтино. Но именно защото е по-евтина, всички смятат, че е по-лоша.

— Та, казвате, мантото не ви стои добре? — продължи госпожа Дьо Бов. — Сега си спомним тази девойка… У вас, във вестибюла, е малко тъмно.

— Да, добави госпожа Марти — аз също отначало се питах къде съм виждала тази физиономия… Тогава вървете, мила, не се притеснявайте заради нас.

— О, има време, няма защо да бързаме — отвърна Анриет с пренебрежителен жест.

Дамите отново поведоха разговор за конфекцията в големите магазини. После госпожа Дьо Бов заговори за мъжа си: по нейните думи току-що бил заминал да ревизира конюшните в Сен-Ло; а Анриет съобщи, че на госпожа Гибал се наложило да отпътува вчера във Франш Конте, при болната си леля. Впрочем, тя не разчитала сега и на госпожа Бурдьоле, тъй като в края на месеца тази грижлива майка винаги се затваряла у дома си, с шивачка, за да постави в ред бельото на децата.

Госпожа Марти обаче изглеждаше измъчена от тайна тревога. Положението на мъжа й в лицея Бонапарт напоследък силно се бе разклатило: нуждата го беше принудила да преподава в някакви съмнителни учебни заведения, където открито се търгуваше с бакалавърски дипломи; той всячески се стараеше да се сдобие с пари, за да покрие безумните разходи, разораващи домакинството му. Заварила го бе една вечер облян в сълзи, толкова се боеше, че ще го уволнят; госпожа Марти реши да помоли приятелката си Анриет да ходатайствува за мъжа й пред някакъв директор от министерството на просветата, когото тя познаваше. Анриет с една дума я бе успокоила. Впрочем, господин Марти сега щял да намине лично, за да узнае съдбата си и изрази своята признателност.

— Вие, изглежда, сте неразположен, господин Муре? — забеляза госпожа Дьо Бов.

— Работата! — повтори Валаньоск с присъщата му флегматична ирония.

Муре живо се изправи, подразнен загдето бе загубил власт над волята си. Той побърза да заеме обичайното си място сред дамите и отново придоби свойствената си вежливост. Сега го занимаваха зимните моди и той заговори за очакваната крупна партида дантели. Госпожа Дьо Бов го запита за цената на алансонската дантела — може би щяла да й дотрябва. В последно време бе принудена да икономисва дори тридесетте су за файтон, и когато й се случеше да се спре пред витрините на магазина, връщаше се у дома буквално болна. Мантото си носеше вече от две години, но мислено изпробваше на царствените си плещи всички скъпи тъкани, които се мяркаха пред очите й; струваше й се, че ги смъкват от раменете й, когато опомняйки се, виждаше върху себе си една от старите си износени рокли и съзнаваше, че няма никаква надежда да удовлетвори някога своята страст.

— Барон Хартман — доложи лакеят.

Анриет забеляза с каква радост Муре стисна ръката на новодошлия. Баронът се поклони на дамите и погледна младия човек с онова тънко лукавство, което понякога озаряваше неговото пълно елзаско лице.

— Все в парцалите! — измърмори той усмихнат. И като свой човек в дома си позволи да добави; — Във вестибюла има една очарователна девойка. Коя е тя?

— О, никой — отвърна със зъл глас госпожа Дефорж. — Продавачка от магазина.

Докато лакеят застилаше масата за чая, вратата към вестибюла оставаше открехната. Той непрестанно влизаше и излизаше, подреждайки китайския сервиз и подносите със сандвичи и бисквити. Ярката светлина, смекчена от зеленината, се отразяваше върху бронзовите украшения на просторния салон и заливаше с розови отблясъци броката на мебелите; и всеки път, когато вратата се отваряше, в пролуката се виждаше ъгълче от тъмния вестибюл, осветяван през матови стъкла. В този полумрак можеше да се различи черна женска фигура, която неподвижно и търпеливо стоеше на едно място. Във вестибюла имаше скамейка, облечена в кожа, но Дьониз от гордост не бе пожелала да седне, предпочитайки да чака права. Тя чувствуваше, че искат да я унизят. Вече от половин час стоеше така, без един жест, без дума да пророни; дамите и баронът втренчено я бяха огледали, когато минаха край нея; сега гласовете от салона достигаха до Дьониз като леки повеи; целият този ослепителен разкош я оскърбяваше с безразличието си и все пак не се помръдваше от мястото си. Неочаквано в полуотворената врата Дьониз съгледа Муре; а той накрая се досети коя е тя.

— Не е ли някоя от вашите продавачки? — запита барон Хартман.

Муре съумя да прикрие обхваналото го смущение, но гласът му потрепери, когато каза:

— Да, но не зная коя именно.

— Младичката блондинка от конфекцията — побърза да обясни госпожа Марти. — Струва ми се, че е помощник завеждаща.

Сега Анриет на свой ред погледна Муре.

— А — просто рече той.

И започна да разказва за празненствата в чест на пруския крал, пристигнал вчера в Париж. Но баронът не без умисъл отново подхвана разговор за продавачките от големите магазини. Даваше си вид, че това го интересува, поставяше въпроси: откъде изобщо ги набирали? Действително ли били тъй развратни както разправят? Разгоря се цял спор.

— Вие наистина ли ги смятате за добродетелни? — запита баронът.

Муре се зае да отстоява целомъдрието на продавачките си с такъв плам, че Валаньоск се запревива от смях. Тогава, за да подкрепи шефа си, в разговора се намеси Бутмон. Боже мой! Та сред тях се срещали всякакви: и развратни, и почтени. Впрочем, сега те изобщо се отличавали с по-висок морал. Някога в големите магазини постъпвали само декласирани субекти от търговския свят — девойки със съмнителна репутация и без всякакви средства; днес обаче много семейства от улица Севр, например, възпитавали дъщерите си с оглед да ги настанят на служба в „Бон Марше“. Във всеки случай, ако продавачките искали да водят честен начин на живот, това зависело от самите тях, тъй като не са принудени, като простите работнички, да търсят препитание и подслон по парижките тротоари; имали осигурени храна и легло — съществуване само по себе си, разбира се, много трудно, но така или иначе обезпечено. Най-печалното обаче било неопределеността на тяхното обществено положение — нито търговки, нито дами. Живеейки в разкош, но често дори и без основно образование, те представлявали някаква ново обособена безименна класа. С това се обуславят техните несгоди и пороци.

— Що се отнася до мен — каза графиня Дьо Бов, — не познавам по-неприятни същества от тях… Понякога така ми се иска да ги наплескам.

И дамите започнаха да изливат своята ненавист. Защото вечната борба се води пред всеки щанд, жената изяжда жената в жестоко съперничество за пари и красота. Продавачките винаги изпитват затаена завист спрямо изискано облечените купувачки, към дамите, чиито маниери се стараят да усвоят; а у бедно облечените клиентки из средите на дребната буржоазия се поражда още по-остра завист спрямо продавачките, облечени в коприна, от които изискват слугинско раболепие срещу покупка за някакви си десет су.

— Ах, оставете — заключи Анриет, — всички тези нещастници са тъй продажни, както и стоките им.

Муре намери сили да се усмихне. Баронът го наблюдаваше, възхитен от лекотата, с която се владееше. И промени разговора, отваряйки на свой ред дума за предстоящите празненства в чест на пруския крал: ще бъдат великолепни, парижкият търговски свят ще извлече големи изгоди от тях. Анриет мълчеше и видимо съобразяваше нещо; искаше й се по-дълго да задържи Дьониз във вестибюла, и в същото време се опасяваше, че Муре, който сега знаеше всичко, може да си отиде. Накрая стана от креслото.

— Нали ще ме извините?

— Разбира се, драга — каза госпожа Марти. — Аз ще подомакинствувам вместо вас.

Тя се изправи, взе чайника и напълни чашите, а Анриет се обърна към барон Хартман:

— Ще останете ли още малко?

— Да, трябва да поговоря с господин Муре; ще се уединим в малкия салон.

Анриет излезе, и черната й копринена рокля изшумя на вратата като пропълзяла в храстите усойница.

Оставил дамите на грижите на Бутмон и Валаньоск, баронът побърза да отведе Муре. Те застанаха до прозореца на съседния салон и полугласно заговориха. Стана дума за новото мероприятие. Вече отдавна Муре делеше мечтата да реализира стария си проект, тоест да обхване под „Дамско щастие“ целия квартал, от улица Монсини до улица Мишодиер и от Ньов Сент Огюстен до улица Десети Декември. Сред жилищния комплекс на тази улица имаше обширни ъглови участъци, които фирмата още не владееше — това именно обстоятелство възпрепятствуваше осъществяването на плановете на Муре; той гореше от желание да завърши победата си, да издигне тук, като апотеоз, сграда с монументална фасада. Докато главният вход на магазина продължаваше да бъде откъм улица Ньов Сент Огюстен, една от тъмните улици на стария Париж, делото на Муре оставаше незавършено, лишено от логичен смисъл. Муре искаше „Дамско щастие“ да се изправи пред лицето на новия Париж на една от неотдавна прокараните улици, където под ярките лъчи на слънцето гъмжеше съвременна тълпа; той мислено вече виждаше, как този исполински дворец на търговията господствува над града и хвърля върху него по-голяма сянка от стария Лувър. Но дотогава Муре се натъкваше на упорството на „Ипотекарния кредит“, чиито управители неизменно държаха на своята първоначална идея: да създадат на този ъглов участък конкурент на „Гранд-Отел“. Проектът бе вече готов, и за да пристъпят към полагане на основите, изчакваха само окончателното разчистване на улица Десети Декември. Но Муре предприе допълнителни усилия и почти убеди барон Хартман да се откаже от тези планове.

— Вчера отново имахме съвещание започна баронът, — и аз дойдох тук с надеждата да ви срещна и осведомя за всичко… Те все още упорствуват…

Младият човек неволно стори нетърпелив жест.

— Съвсем неоснователно!… И какво казват?

— Боже мой! Казват това, което и аз ви казах и което все още и сега си мисля… Вашата фасада е всъщност едно украшение: новата постройка ще увеличи площта на магазина с не повече от една десета, а това значи да се хвърлят огромни суми само за реклама.

Муре избухна:

— Реклама! Реклама… Но тази реклама ще бъде от гранит и ще надживее всички нас! Разберете, че нашите обороти ще се удесеторят. В две години ще ви възстановим целия изразходван капитал. Какво от това, че смятате терена за нецелесъобразно използуван, ако в последна сметка този терен ви донесе огромни печалби!… Ще видите каква навалица ще се стече тук, когато нашите клиентки престанат да се душат една друга в теснотията на улица Ньов Сент Огюстен и свободно се спускат по широкия път, където леко могат да преминат шест екипажа в редица.

— Не ще и дума — засмя се баронът. — Но повтарям, вие сте поет във вашата професия. А нашите акционери намират, че по-нататъшното разширение на предприятието ви е просто рисковано. Те искат да бъдат благоразумни заради вас самите.

— Благоразумни? Не разбирам!… Нима цифрите не са пред очите ви и не свидетелствуват за постоянния растеж на нашата работа? С капитал от само петстотин хиляди франка направих оборот за два милиона. Капиталът се обърна четири пъти. После порасна до четири милиона, обърна се десет пъти и даде печалба като да бе четиридесет милиона. Накрая, след редица нови попълнения на капитала, при съставяне на последния баланс, установих, че нашият оборот през тази година достигна осемдесет милиона; основният капитал, наистина, не показа голямо увеличение възлиза само на шест милиона, но повече от дванадесет пъти се обърна в стоки, които минаха през щандовете на нашия магазин.

Муре повиши глас и с пръстите на дясната си ръка зачука по дланта на лявата, сякаш сипеше милиони, като орехи из чувал.

— Зная, зная… — прекъсна го баронът. — Но смятате ли, че този растеж ще продължи безкрайно?

— А защо не? — наивно възрази Муре. — Няма никакво основание да се мисли, че ще спре. Капиталът може да се обърне и петнадесет пъти, вече отдавна изтъкнах това. А в някои отдели ще се обърне двадесет пъти, дори и тридесет… После… Е, и какво? После ще намерим нов начин да увеличим оборота.

— Значи, ще се свърши с това, че ще изсмучете от Париж всички пари, както се изпива чаша вода?

— Разбира се. Та нали Париж принадлежи на жените, а жените принадлежат на нас?

Баронът положи ръце на раменете му и бащински го погледна.

— Слушайте, интересен момък сте, харесвате ми… Невъзможно е да ви се противоречи. Ние още веднъж ще проучим сериозно въпроса и се надявам да ги убедя. Досега можехме само да се хвалим с вас. Със своите дивиденти вие удивлявате борсата… Очевидно сте прав, и може би, по-добре би било да се вложат допълнителни средства във вашата машина, отколкото да обявяваме конкуренция на „Гранд-Отел“, което така или иначе с придружено с големи рискове.

Възбудата на Муре се уталожи; той поблагодари на барона, ала без присъщия му плам, и баронът забеляза, че Муре хвърля погледи към вратата, обхванат отново от глухо безпокойство, което през цялото време се стараеше да скрие. Разбрал, че бяха престанали да говорят по делови въпроси, Валаньоск се приближи към тях. И чу, как баронът, с вид на стар женоугодник, шепнеше на Муре:

— Какво ще речете, те като че ли си отмъщават, а?

— Кои? — запита озадачен Муре.

— Жените… Вашата власт, драги, им дотяга и сега вие им принадлежите; заслужена отплата!

Баронът продължи да се шегува; нему бяха известни бурните любовни похождения на младия човек. Къщата, купена за задкулисната развратница, крупните суми, пропилени с кокотки от вертепите, всичко това забавляваше барона, сякаш оправдавайки собствените му някогашни лудории. През своя дълъг живот сам той неведнъж бе търсил удоволствията на живота.

— Наистина, не ви разбирам! — повтори Муре.

— О, разбирате ме твърде добре! Последната дума е винаги тяхна… Така си и мислех: невъзможно е, той просто се хвали, и съвсем не е тъй силен! И ето, че попаднахте в мрежите им. Вземете всичко от жената, експлоатирайте я като въглищна шахта! Но после тя ви експлоатира, та и на колене ще ви постави! Бъдете предпазлив, защото жената ще изсмуче от вас повече пари и кръв, отколкото вие от нея.

Баронът се засмя още по-високо, а до него, не произнасяйки нито дума, се кикотеше и Валаньоск.

— Боже мой, та нали трябва да вкусим от всичко — съгласи се най-после Муре, като се силеше да изглежда също весел. — За какво са парите, ако не се харчат?

— А, така, ви харесвам — продължи баронът. — Забавлявайте се, драги мой. Не аз не ви чета морал, нито бих треперил за огромния капитал, който ви доверихме. Всекиму е нужно на младини да полудува; после главата е по-бистра и мъжът мирясва… Пък и не е тъй неприятно да прахосаш състояние, когато можеш да го спечелиш отново… Но ако парите са нищо, има такива страдания…

Гласът на барона заглъхна внезапно, смехът му стана тъжен; в скептичната му ирония трепнаха някогашни болки. Беше следил двубоя между Муре и Анриет от любопитство; него все още го занимаваха чуждите любовни драми; очевидно чувствуваше настъпилата криза, и разбираше цялата трагичност на положението, тъй като знаеше историята за Дьониз, която току-що бе видял във вестибюла.

— Колкото до страданията, те не са по моята специалност — каза Муре самоуверено. — Достатъчно е, че плащам.

Баронът мълчаливо го изгледа няколко секунди, после не особено настойчиво, бавно додаде:

— Не се представяйте за по-лош, отколкото сте всъщност… Вие ще заплатите с нещо повече от пари. Да, драги мой, ще заплатите с частица от самия себе си.

И замълча, а сетне закачливо попита:

— Нали, господин Валаньоск, нерядко става именно тъй?

— Тъй казват, господин барон — отвърна просто Валаньоск.

И точно в тази минута вратата на съседната стая се отвори, и Муре, готвещ се да отговори, трепна леко. Тримата мъже се обърнаха. Госпожа Дефорж кокетливо показа глава иззад завесата и живо извика:

— Господин Муре! Господин Муре!

Забелязала барона и Валаньоск, тя се извини.

— Позволете, господа, да ви отнема господин Муре за минутка. Щом ми е продал дефектно манто, нека поне ми помогне със съвети. Това момиче е такава глупачка, че не е в състояние нищо да измисли… Чакам ви, господин Муре.

Муре се поколеба, желаейки да избегне сцената, която предвиждаше. Но трябваше да се подчини. А баронът полубащински, полунасмешливо му каза:

— Идете, идете, драги мой. Госпожата се нуждае от вашата помощ.

Тогава Муре тръгна след нея. Вратата се затвори, и през завесата му се стори, че дочу хихикането на Валаньоск. И без друго бе започнал да губи самообладание, откакто Анриет излезе от стаята; знаеше, че Дьониз е тук, в една от отдалечените стаи, в ръцете на ревнивата съперница и чувствуваше все по-нарастващо безпокойство; неудържимо връхлетялото го тревожно чувство караше Муре непрестанно да се ослушва, и понякога му се струваше, че дочува далечни ридания. Какво можеше да измисли тази жена, за да измъчи Дьониз? И цялата негова любов, любов, която учудваше самия него, се устреми към девойката като утешение и опора. Никога още не бе обичал така горещо, и не бе преживявал такава могъща красота в страданието. Всички връзки на този делови човек, в това число и Анриет, тъй изящна и красива и чието обладание така ласкаеше честолюбието му, бяха всъщност само приятни развлечения, понякога и сметка, където търсеше изгоди за себе си. Винаги спокойно напускаше любовниците си и се завръщаше да нощува у дома си, наслаждавайки се на бекярската си независимост, и непознаващ ни печал, ни угризения. Сега сърцето му биеше в тревога, целият негов живот бе подчинен на обхваналите го чувства, и вече не можеше да намери чрез съня забрава в голямото си самотно легло. Дьониз владееше всички негови мисли. Дори в тази минута той мислеше само за нея; когато покорно тръгна след Анриет, опасявайки се от тягостна сцена, казваше си, че предпочита да бъде там, за да защити при нужда девойката.

Те прекосиха смълчаната празна спалня, и госпожа Дефорж, последвана от Муре, влезе в гардеробната. Това бе просторна стая в червени тапети, мебелирана с мраморна тоалетна маса и трикрилен гардероб с големи огледала. Прозорецът гледаше към двора, затова в притъмнялата стая горяха вече две газови лампи, чийто никелирани конзоли стърчаха встрани от гардероба.

— Сега може би работата ще тръгне по-добре — рече Анриет.

Влизайки, Муре видя Дьониз изправена под ярката светлина. Беше много бледа, скромно облечена с втален кашмирен жакет и проста черна шапка; държеше, преметнато на ръка мантото, купено в „Дамско щастие“. Когато видя младия човек, ръцете й леко потрепериха.

— Искам господин Муре сам да прецени — каза Анриет. — Помогнете ми, госпожице.

Дьониз трябваше да се приближи и й подаде мантото. При първата проба, тя бе забола раменете с топлийки, тъй като не лежаха добре. Анриет се обръщаше на всички страни, разглеждайки се в огледалото.

— Кажете откровено, как е възможно това?

— Действително, госпожо, мантото е дефектно — съгласи се Муре, възнамерявайки да приключи въпроса бързо. — Но бедата не е голяма, госпожицата ще ви вземе мярка, и ние ще ви направим друго.

— Не, аз искам именно това, и го искам незабавно — живо възрази госпожа Дефорж. — Но ми е тясно в гърдите, а ето тук, между раменете се събира на торба.

После сухо отсече:

— Ако вие, госпожице, продължавате само да ме гледате, така не ще поправите грешката!… Търсете, измислете нещо. Това е ваше задължение.

Без да пророни дума, Дьониз отново се залови да боде топлийки. А то продължи дълго: трябваше да минава от едното рамо към другото; дори се наложи да се наведе и едва ли не да коленичи, за да изтегли палтото отпред. Госпожа Дефорж стоеше над нея, погълната от своите грижи, с лице сурово, като у господарка, на която трудно се угажда. Тя злорадствуваше, че унизява девойката, изисквайки от нея услуги на слугиня; изричаше кратки заповеди и в същото време дебнеше по лицето на Муре най-малките нервни тръпки.

— Поставете топлийка тук. Не там, ето тук, близо до ръкава. Не разбирате ли?… Така е грозно, пак се появи торба… И внимавайте, сега пък ме убодохте.

Муре още веднъж-дваж напразно се опита да се намеси и да сложи край на тази сцена. Сърцето му се късаше от такова унижение на любимата девойка: сега обичаше още по-силно Дьониз и бе дълбоко трогнат от благородното й мълчание. Ръцете на девойката все още леко трепереха от това, че към нея се отнасят така в негово присъствие, но тя приемаше неизбежностите на занаята си с гордото примирение на смела девойка.

Разбрала, че не се издават, госпожа Дефорж измисли друго изпитание и започна да се усмихва на Муре, показвайки безцеремонно своята близост с него. Когато не достигнаха топлийките, тя каза:

— Моля ви, приятелю мой, вижте в кутийката от слонова кост, на тоалетната масичка… Празна ли е? Нима? Тогава бъдете любезни, погледнете в спалнята на камината; вие знаете, в ъгъла до огледалото.

Обръщаше се към него, като към човек, който се намира у дома си, и всячески подчертаваше, че е нощувал тук и знае мястото на четките и гребените. Когато й донесе топлийките, тя започна да ги взема една по една, принуждавайки го да стои прав пред нея, не снемаше очи от него и полугласно му говореше:

— Аз струва ми се не съм гърбава… Дайте си ръката, опипайте раменете ми, така, от любопитство. Нима съм тъй зле сложена?

Дьониз бавно вдигна очи, побледня още повече и мъчително продължи да забожда топлийки. Муре виждаше само гъстите й руси коси, събрани върху нежния тил; но по това, как потръпваше наклонената й главица, той като че долавяше смущението и срама, изписани на лицето й. Сега тя окончателно ще го отблъсне, ще го предостави на тази жена, която дори пред чуждите не криеше връзката си с него. Той чувствуваше, че пестниците му се свиват от гняв и бе готов да удари Анриет. Как да я застави да млъкне? Как да увери Дьониз, че я обожава, че оттук нататък единствена тя съществува за него и че би й пожертвувал всички свои мимолетни увлечения? Дори продажната уличница не би си позволила такива двусмислени фамилиарности като тази дама! Той оттегли ръката си и повтори:

— Напразно упорствувате, госпожо, щом сам намирам, че мантото е похабено.

Една от газовите лампи свистеше и в задушния влажен въздух на стаята сега се чуваше само този рязък звук. Огледалата на гардероба отразяваха широки ивици от ярката светлина, заляла червените копринени тапети, където танцуваха сенките на двете жени. Шишенце парфюм върбинка, забравено отворено, издаваше неопределен и тъжен мирис на увехнали цветя.

— Това е всичко, което мога да сторя, госпожо, — каза Дьониз като се изправи.

Тя чувствуваше, че силите й я напускат. Очите й се замъглиха — вече два пъти беше вбола топлийките в ръцете си, като сляпа. Нима и той участвуваше в заговора? Нима умишлено я бе изпратил тук, за да си отмъсти за отказа и й покаже, как го обичат други жени? Тази мисъл я вледени. Не помнеше някога в живота си да бе изпитвала необходимост от такава морална сила, дори и в ония ужасни дни, когато гладуваше. Но това унижение бе нищо в сравнение с болката, която изживяваше, виждайки го едва ли не в обятията на друга, която се държеше така, сякаш Дьониз не бе тук!

Анриет се погледна в огледалото и отново грубо забеляза:

— Вие, наистина, се шегувате, госпожице! Сега е още по-грозно отпреди… Виждате как ме стяга в гърдите… Приличам на кърмачка.

Тук Дьониз, изгубила напълно търпение, непредпазливо отвърна:

— Госпожата е малко пълна. Ние не можем да намалим вашата пълнота.

— Пълна, пълна! — повтори Анриет, също пребледняла. — Но вие ставате дръзка, госпожице. Съветвам ви да си изберете за вашите критики някой друг.

Те стояха лице в лице и се гледаха една друга с притаена ненавист. Тук вече нямаше светска дама, нито продавачка, а две жени, равни в съперничеството си. Едната яростно смъкна от себе си мантото и го метна на стола, другата небрежно подхвърли на тоалетната масичка няколкото топлийки, останали в ръката й.

— Учудва ме, обаче — продължи Анриет, — че господин Муре търпи такава наглост… Аз мислех, господине, че сте по-взискателен в подбора на служителите ви…

Междувременно Дьониз си бе възвърнала своето невъзмутимо спокойствие. Тя кротко отвърна:

— Ако господин Муре ме държи на служба, то е защото няма в какво да ме упрекне… Аз дори съм готова да ви се извиня, ако той поиска.

Зашеметен от това стълкновение, Муре недоумяваше как да му сложи край. Той изпадаше в ужас от женски свади, чиято грубост оскърбяваше вродения му стремеж към изисканост. Анриет искаше да изтръгне от Муре макар и само думи на порицание по адрес на девойката. И тъй като той се колебаеше и продължаваше да мълчи, тя реши да го довърши с още една обида:

— Много добре, господине, щом трябва да понасям в дома си безочливото поведение на вашите любовници!… Момиче от улицата!…

Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Дьониз. Тя отдавна ги възпираше, но това оскърбление я лиши от сетните й сили. Като я видя, че се въздържа от какъвто и да било рязък отговор и само мълчаливо плаче, запазвайки достойнство в болката и отчаянието си, Муре престана да се колебае: цялото му същество се устреми към нея в порив на безгранична нежност. Той я улови за ръцете и прошепна:

— Идете си веднага, дете мое, и забравете този дом.

Анриет ги гледаше смразена, задъхвайки се от гняв.

— Почакайте — продължи той и сам сгъна мантото, — вземете със себе си тази дреха. Госпожа Дефорж ще си купи по-хубава другаде… Не плачете, умолявам ви. Вие знаете колко ви уважавам.

Муре изпрати Дьониз и затвори след нея вратата. Девойката не бе произнесла нито дума, само бузите й горяха, а в очите й отново напираха сълзи, но този път упоително сладостни.

Анриет се задъхваше: тя извади носната си кърпичка и силно я притисна към устните си. Бяха рухнали всичките й кроежи, попадайки сама в клопката, която кроеше за тях. Сега тя горчиво съзнаваше, че под влияние на ревността си беше отишла твърде далеч. Да бъде захвърлена заради подобна твар! Да я унизят в нейно присъствие! Самолюбието страдаше в нея повече от любовта…

— И тъй, тази ли е девойката, която обичате? — с мъка произнесе тя, когато останаха сами.

Муре не отговори веднага; крачеше от прозореца към вратата, мъчейки се да овладее обхваналото го силно вълнение. Накрая се спря и много вежливо и просто каза, като се опита да предаде на гласа си студенина:

— Да, госпожо.

Газовата лампа все още свистеше в задушния въздух на спалнята. Сега върху отраженията на огледалата не танцуваха вече сенки, стаята изглеждаше пуста, потънала в угнетяваща печал. Анриет поривисто се отпусна на близкия стол; мачкайки с трескави пръсти носната си кърпичка, тя през сълзи повтаряше:

— Боже мой, колко съм нещастна!

Няколко секунди той я гледа, неподвижен, после спокойно излезе от стаята. Останала сама, тя глухо зарида. На тоалетната масичка и на пода се валяха множество топлийки.

Когато Муре отново влезе в малкия салон, завари само Валаньоск: баронът се бе върнал при дамите. Съвсем разбит, Муре седна на дивана, а неговият приятел, трогнат от измъченото му лице, съчувствено застана пред него, за да го скрие от любопитните погледи. Отначало се гледаха един друг, без да разменят дума. После Валаньоск, когото смущението на Муре изглежда тайно забавляваше, с насмешка запита:

— И тъй, веселиш ли се?

Муре като че не разбра веднага. Но припомнил си неотдавнашния им разговор за безсмислието и пустотата на живота, за безполезните човешки страдания, отвърна:

— Не скривам, че никога още не беше ми се случвало да преживея толкова… Ах, старче, не се смей: часовете, преминали в страдания, са все пак по-кратки от другите.

Той сниши глас и вече весело продължи, макар в думите му все още да се долавяха сълзи.

— Да, ти знаеш всичко, нали? Двете разкъсаха сърцето ми. Но и раните, които жените нанасят, са приятни, повярвай, почти толкова приятни, колкото и ласките… Съкрушен съм, останах без сили: ала какво от това, ти не подозираш как обичам живота! И тази девойка, която все още се съпротивлява, в края на краищата ще бъде моя!

— И после?

— После ли? Да, ще бъде моя! Нима е недостатъчно това? Ти си въобразяваш, че си силен, защото не искаш да вършиш глупости и да страдаш! Дълбоко се заблуждаваш, драги ми, нищо повече! Опитай се да пожелаеш жена и да я имаш: един само миг ще те възнагради за всички страдания.

Но Валаньоск започна да развива своите песимистични теории. Струвало ли си така много да се работи, щом парите не носят пълно щастие? Лично той, например, ако един прекрасен ден се убеди, че и за милиони не може да купи желаната жена, просто би затворил лавката си и би се изтегнал по гръб така, че и с пръст да не шавне. Слушайки го, Муре се замисли. Но после започна да възразява страстно, изпълнен с вяра във всемогъществото на волята си.

— Желая я и ще я имам! А ако ми се изплъзне, ще видиш каква машина ще построя, за да намеря изцеление за болката си. И това също ще бъде великолепно. Ти, старче, не разбираш това, иначе би знаял, че действието само по себе си носи удовлетворение. Да действува, да твори, да се бори с обстоятелствата, да ги побеждава или да бъде победен от тях — ето къде е цялата радост, целият живот на здравия човек.

— Това е само прост начин да се самозалъгваш — тихо възрази другият.

— В такъв случай предпочитам да се самозалъгвам… Да умреш само защото е такава неотменната повеля — е, не, бих искал да умра от любов, а не от скука.

Двамата се разсмяха: този разговор им припомни някогашните техни спорове в колежа. И Валаньоск с надута бъбривост заговори за прозаичността на живота, за еднообразието и празнотата на съществуванието си. Да, утре в министерството щял да скучае тъй, както скучаел вчера; в три години увеличили заплатата му с шестстотин франка; сега получавал три хиляди и шестстотин — недостъпни дори за най-обикновени пури; положението му ставало все по-непоносимо, и ако не се самоубивал, то било само от леност и за да спести на близките си излишни безпокойства. Когато Муре го запита за женитбата му с госпожица Дьо Бов, Валаньоск отвърна, че въпреки упоритото нежелание на лелята да умре, работата е окончателно решена; във всеки случай така мислел той, тъй като родителите вече дали съгласието си, а сам им внушавал, че всичко зависи от тях. Струвало ли си да искаш или да не искаш, щом никога не става тъй както искаш? И Валаньоск посочи като пример бъдещия си тъст, който разчитал да намери в лицето на госпожа Гибал томително-нежна блондинка, мимолетен каприз, а тя колко време вече го яхала като стара кранта, на която изстискват последните сили. Всички тук смятали, че графът е заминал в Сен-Ло да инспектира конюшните, а всъщност тя го довършвала в малката къща, която купил за нея във Версай.

— Той е по-щастлив от теб — каза Муре като стана.

— О, положително! — съгласи се Валаньоск. — Изглежда само порокът може малко да ни развлече.

Междувременно Муре се овладя. И вече мислеше да се измъкне, но така, че излизането му да няма вид на бягство. Ето защо реши да изпие чашка чай, и се върна в големия салон, бъбрейки оживено с приятеля си. Барон Хартман го запита дали най-после е уредил въпросът с мантото. Без сянка от стеснение Муре отвърна, че се бил отказал от него за своя сметка. Раздадоха се възклицания. Госпожа Марти побърза да му налее чай, а госпожа Дьо Бов се впусна да обвинява магазина, казвайки, че там всякога правят прекалено тесни дрехи. Най-после Муре успя да седне до Бутмон, който не бе мръднал от мястото си. Никой не отправяше поглед към тях, и на тревожния въпрос на Бутмон във връзка с предстоящата му съдба, Муре, не дочаквайки да излязат на улицата, отвърна, че дирекционният съвет решил да се откаже от услугите му. След всяка фраза Муре отпиваше глътка чай, като даваше израз на отчаянието си. О, стигнали до истинска кавга, след която още не може да се успокои; бил така вбесен, че дори напуснал заседанието. Но какво да се прави! Нямал право да скъса с тези господа заради разногласия по обикновен персонален въпрос. Бутмон силно побледня, но не му оставаше нищо друго освен да благодари на Муре.

— Какво ужасно манто — забеляза госпожа Марти. — Анриет не може да се оправи с него.

И действително продължителното й отсъствие вече притесняваше всички. Но в тази минута тя, най-после, се появи.

— И вие ли се отказвате от него? — весело извика госпожа Дьо Бов.

— Как? Защо?

— Господин Муре ни каза, че мантото е непоправимо.

Анриет се постара да изрази най-голяма изненада.

— Господин Муре се е пошегувал. Мантото ще лежи превъзходно.

Тя се усмихваше и външно изглеждаше съвършено спокойна. Несъмнено бе наплискала очите си с вода, защото те отново бяха ведри, без най-малка следа от червенина. Все още трепереща, Анриет прикриваше паниката в душата си под маската на великолепно светско самообладание и с обичайната си усмивка поднесе сандвичи на Валаньоск. И само баронът, който добре я познаваше, забеляза лекото потръпване на устните и мрачния огън, още неугаснал в дълбочината на очите й.

— По вкусовете не се спори — каза графиня Дьо Бов, докато вземаше сандвич. — Зная жени, които дори обикновена панделка купуват само в „Лувъра“, а други признават единствено „Бон Марше“. Очевидно, това зависи от темперамента.

— „Бон Марше“ е вече много провинциален — намеси се госпожа Марти, — а в „Лувъра“ е такава блъсканица!

Дамите неминуемо се връщаха към любимата им тема за големите магазини.

Видял се отново обкръжен от тях, Муре трябваше да изкаже своето мнение, и той заговори с тон на безпристрастен съдия. „Бон Марше“ бил превъзходна фирма, много почтена и солидна, затова пък „Лувър“ притежавал по-елегантна клиентела.

— Накратко, вие предпочитате „Дамско щастие“ — каза с усмивка баронът.

— Да — спокойно отвърна Муре. — Ние обичаме клиентките си.

Всички дами се съгласиха с това. Действително било така, в „Дамско щастие“ се чувствували като у дома си, като в приятно общество, усещали, някаква безкрайна ласка и грижа, някакво обожание, разлято във въздуха, а то привличало дори най-недостъпните. Огромният успех на магазина се обяснявал именно с тази тънка съблазън.

— Между впрочем — запита Анриет, за да подчертае свободомислието си, — как е моето протеже? Какво възнамерявате да направите от нея, господин Муре?… Имам предвид госпожица Дьо Фонтне.

И, като се обърна към госпожа Марти, добави:

— Тя е маркиза, мила моя, останала без всякакви средства.

— Съшива каталози с мостри и печели по три франка на ден — отвърна Муре, — но се надявам да я омъжа за един от нашите прислужници.

— Какъв ужас! — възкликна госпожа Дьо Бов.

Муре я погледна и невъзмутимо възрази:

— Защо мислите така, госпожо? Не е ли по-добре да се омъжи за добър момък, наш прекрасен работник, отколкото да изпадне в положение всеки негодник да я задиря на улицата?

Валаньоск закачливо се намеси.

— Не го предизвиквайте, госпожо, иначе ще почне да ви увещава, че всички стари френски фамилии трябва да се заемат с продажба на хасе.

— За мнозина от тях — заяви Муре, — това във всеки случай би било почтен край.

Всички се разсмяха: парадоксът изглеждаше прекалено смел. А Муре продължаваше да възхвалява това, което наричаше трудова аристокрация. Слаба червенина се бе разляла по бузите на госпожа Дьо Бов, вбесявана от необходимостта да прибягва до всевъзможни хитрости, за да свързва двата края; затова пък госпожа Марти, която измъчваха угризения при мисълта за бедния й мъж, напротив, се съгласяваше с Муре. В същата минута лакеят въведе в салона учителя, дошъл за жена си. В изтъркания жалък редингот той изглеждаше още по-съсухрен и изнемощял от непосилна работа. Благодари на госпожа Дефорж за застъпничеството й в министерството и стрелна Муре с уплашения поглед на човек, срещнал кошмарното видение на злото, което го погубва. И съвсем се обърка, когато Муре внезапно се обърна към него:

— Съгласни ли сте, господине, че с труд всичко се постига?

— С труд и пестеливост — отвърна учителят и леко потрепери. — Добавете „и пестеливост“, господине.

Междувременно Бутмон продължаваше да седи неподвижен в креслото си. Думите на Муре още звучаха в ушите му. Най-после стана, приближи се към Анриет и тихо й каза:

— Знаете ли, той ми съобщи, о, наистина, във висша степен любезно, че ме уволняват… Но, дявол го взел, ще се разкайва!… Аз току-що измислих наименование за своята фирма: „Четирите сезона“ и ще се установя до Операта!

Тя го погледна, и очите й потъмняха:

— Разчитайте на мен, ваш съюзник съм… Почакайте.

Анриет притегли барона към един от прозорците и му заговори за Бутмон, като за човек, също в състояние да преобрази цял Париж, ако си създаде собствено предприятие. Когато тя се докосна до въпроса за финансиране на новото й протеже, баронът, отдавна престанал да се учудва на каквото и да било, не можа да потисне едно неволно изтръгнало се уплашено движение. Та този бил вече четвъртият гениален момък, който тя му препоръчвала, и ако продължавала така, рискувал да стане смешен в собствените си очи. Но не й отказа открито, тъй като идеята да се създаде конкуренция на „Дамско щастие“ дори му се нравеше; сам той замисляше да осъществи такива конкуриращи се предприятия от типа на банките, с цел да отслаби интереса у други. Освен това, цялата тази история го забавляваше. И обеща да си помисли.

— Трябва да поговорим тази вечер — пошепна Анриет на Бутмон! — Елате в девет часа… Баронът е на наша страна.

Просторният салон отново се изпълни с гласове. Все още заобиколен от дами, Муре, постепенно си възвърна целия свой чар: отбраняваше се шеговито срещу обвиненията им, че, ги разорява със съблазните си и въоръжен с цифри, се впусна да доказва, че благодарение на него жените икономисват при покупките, си тридесет процента. Барон Хартман го гледаше, обхванат от братски възторг на стар бонвиван. И тъй, двубоят бе приключен, Анриет лежеше в праха. Следователно не тя бе жената, която трябваше да дойде. И на барона се стори, че отново вижда скромния силует на девойката, която мимоходом бе зърнал във вестибюла. Тя стоеше там търпеливо, сама, но силна със своята кротост.