Агата Кристи
Зло под слънцето (8)

I.

Те стояха в спалнята, която е била на Арлин Маршъл.

Два големи еркерни прозореца водеха към балкон, който гледаше към плажа и към морето зад него. Слънчевата светлина заливаше стаята и просветваше над смайващо количество шишенца и бурканчета, строени върху тоалетката на Арлин.

Тук имаше всички видове козметични средства и мазила, познати в козметичните салони. Сред това женско снаряжение целенасочено се движеха трима мъже. Инспектор Колгейт шареше наоколо, отваряйки и затваряйки чекмеджета.

След малко той изсумтя. Беше се натъкнал на сгънати писма. Заедно с Уестън набързо ги прегледаха.

Поаро беше застанал до гардероба. Отвори вратата на отделението за закачалки и огледа роклите и спортните костюми, които висяха там. Отвори другата врата. Купчина дамско бельо. На един широк рафт бяха шапките. Още две плажни картонени шапки в червено и светложълто… една голяма хавайска сламена шапка… друга една от тежък плътен тъмносин лен и три-четири джунджурийки, за всяка една, от които без съмнение са били похарчени доста пари — нещо като барета в тъмносиньо… пискюлче от черен плюш… бледосив тюрбан.

Еркюл Поаро стоеше, разглеждайки ги внимателно — едва забележима снизходителна усмивка се появи на устните му. Той измърмори:

— Les femmes^[1]!

Полковник Уестън сгъваше писмата.

— Три от младия Редфън — каза той. — Какъв хапльо! След някоя и друга година ще се научи да не пише писма на жени. Те винаги пазят писмата ти, а после се заклеват, че са ги изгорили. Тук има някакво друго писмо.

Той протегна ръка и Поаро го взе.

Скъпа Арлин,

Боже, колко съм тъжен. Заминавам за Китай и може би пак няма да те видя с години. Не знаех, че един мъж може непрекъснато да е луд по някоя жена, както аз по теб. Благодаря ти за чека. Сега няма да ме дадат под съд. Но беше на косъм и всичко това, защото исках да спечеля много пари за теб. Можеш ли да ми простиш? Исках да сложа диаманти на ушите ти — на твоите прекрасни уши… а на врата ти — големи млечнобели перли, само дето казват, че перлите в днешно време не ги бива. Един приказен смарагд тогава? Да, точно така. Голям смарагд, студен и зелен, но пълен със скрит огън. Не ме забравяй — но ти няма да ме забравиш, зная. Ти си моя завинаги.

Довиждане — довиждане — довиждане.

Дж. Н.

Инспектор Колгейт каза:

— Може би си струва да открием дали Дж. Н. наистина е заминал за Китай. В противен случай… ами, той може да е човекът, когото търсим. Побъркан по жената, идеализира я, внезапно открива, че е бил изигран като някой мухльо. Струва ми се, че това е младежът, за когото спомена госпожица Брюстър. Да, мисля, че това може да се окаже полезно.

Еркюл Поаро кимна:

— Да, това писмо е важно. Намирам го за много важно.

Той се обърна и се загледа в стаята — шишенцата на тоалетката, отворения гардероб и една голяма кукла палячо, нагло изтегнала се на леглото.

Отидоха в стаята на Кенет Маршъл.

Тя беше в съседство с тази на жена му, но без свързваща ги врата и без балкон. Гледаше в същата посока и имаше два прозореца, но беше много по-малка. На стената между двата прозореца висеше позлатено огледало. Тоалетната масичка беше в ъгъла зад прозореца вдясно. На нея имаше две четки от слонова кост, четка за дрехи и лосион за коса. В ъгъла до прозореца от лявата страна беше писалището. Върху него стоеше отворена пишеща машина, а до нея бяха наредени куп документи.

Колгейт набързо ги прегледа и отбеляза:

— Всичко изглежда съвсем достоверно. Аха, ето го писмото, за което ни спомена тази сутрин. С дата двайсет и четвърти — това беше вчера. А ето го и плика с пощенското клеймо на Ледъркум Бей от тази сутрин. Изглежда няма измама. Сега ще добием представа дали е било възможно да приготви отговора си предварително.

Той седна.

Полковник Уестън каза:

— Ще ви оставим да работите, а ние ще хвърлим по един поглед и в останалите стаи. На гостите беше забранено да влизат в този коридор досега и те започват малко да нервничат.

Веднага след това влязоха в стаята на Линда Маршъл. Тя беше обърната на изток с изглед към скалите.

Уестън поразгледа наоколо и промърмори:

— Не мисля, че има нещо интересно тук. Но е възможно Маршъл да е сложил в стаята на дъщеря си нещо, което не иска да открием. Макар че е малко вероятно. Не е като да има някакво оръжие или нещо друго, от което човек гледа да се отърве.

Той излезе.

Еркюл Поаро поостана. В камината намери нещо, което го заинтересува. Нещо беше изгорено там неотдавна. Коленичи и започна да рови търпеливо. Постави находките си върху лист хартия. Голяма бучка от восък за свещи с неправилна форма, няколко парчета зелена хартия или картон, вероятно лист от календар, тъй като имаше неизгоряло парченце с цифрата 5 и късче от нещо напечатано „благородни постъпки…“ Имаше и обикновена карфица и изгоряла органична материя, подобна на козина.

Поаро ги подреди в спретната редичка и се взря в тях.

Той измърмори:

— Върши благородни постъпки, а не само цял ден за тях да си мечтаеш. C’est possible^[2]! Но какво да си мисли човек за цялата тази колекция? C’est fantastique^[3]! — После взе карфицата. Той промърмори: — Pour l’amour de Dieu^[4]! Възможно ли е това?

Еркюл Поаро се надигна от мястото до камината, където беше коленичил.

Огледа бавно стаята и този път имаше съвсем различно изражение. Стана мрачен и почти неумолим.

Вляво от полицата над камината имаше няколко рафта с редичка книги. Еркюл Поаро замислено проследи заглавията.

Една Библия, оръфано томче Шекспирови пиеси, „Сватбата на Уилям Аш“ от Хъмфри Уорд; „Младата мащеха“ от Шарлот Йънг; „Младежът от Шропшир“; „Убийство в катедралата“ от Елиът; „Жана д’Арк“ на Бърнард Шоу; „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл; „Горящият двор“ на Диксън Кар.

Поаро извади „Младата мащеха“ и „Уилям Аш“ и погледна размазания печат, поставен на заглавната страница. Когато се канеше да ги върне, погледът му попадна на една книга, която беше забутана зад другите. Беше малко томче, подвързано в кафява кожа.

Извади го и го разтвори. Съвсем бавно кимна с глава. Измърмори:

— Значи бях прав… Да, прав бях. Но за другото — и това ли е възможно? Не, не е възможно, освен ако…

Той стоеше и поглаждаше мустаците си, докато умът му се занимаваше напрегнато с проблема.

Повтори тихо:

— Освен ако…

II.

Полковник Уестън погледна през вратата.

— Здравейте, Поаро, още ли сте тук?

— Идвам, идвам — извика той. Бързо излезе в коридора.

Стаята до тази на Линда беше на семейство Редфън.

Поаро погледна вътре, отбелязвайки машинално следите, оставени от две различни индивидуалности — спретнатост и подреденост, които свърза с Кристин, и живописен безпорядък, което беше характерно за Патрик. Като се изключеха тези странични сведения за двамата, стаята не го заинтересува.

До нея пък беше стаята на Розамънд Данли и тук той се позабави за миг заради удоволствието, което му доставяше личността на обитателката й.

Огледа няколкото книги, които лежаха на масата до леглото, семплите, но скъпи тоалетни принадлежности на масичката. Усети едва доловимия аромат на скъпия парфюм, който Розамънд Данли използваше.

До стаята на Розамънд в северния край на коридора имаше отворен прозорец, водещ към балкон, от който по външна стълба се отиваше до скалите долу.

Уестън каза:

— От тук хората слизат да поплуват преди закуска — тоест, ако се къпят встрани от скалите, както правят повечето.

В очите на Поаро проблесна интерес. Той пристъпи навън и погледна надолу.

Под него една пътека водеше към стъпала, изсечени зигзагообразно и водещи по скалите надолу към морето. Имаше и пътека, която завиваше покрай хотела наляво.

— Човек може да слезе по тази стълба, да завие вляво покрай хотела и да излезе на централната алея, идваща от пътя.

Уестън кимна. Той доразви заключението на Поаро:

— Човек може да пресече острова, без да минава през хотела. — И добави: — Но все пак може да го видят от някой прозорец.

— Кой прозорец?

— Две от общите бани гледат в тази посока — на север — и банята на персонала и гардеробните на партера също. И билярдната зала.

Поаро кимна:

— А всички те имат прозорци от матирано стъкло и човек не играе билярд, когато денят е чудесен.

— Точно така. — Уестън помълча и каза: — Ако го е извършил той, минал е точно по този път.

— Имате предвид капитан Маршъл?

— Да. Независимо дали е имало изнудване. Все пак чувствам, че всичко сочи към него. А и неговото поведение — да, неговото поведение за жалост.

Еркюл Поаро каза сухо:

— Може би — но начинът на държание не прави от човек убиец.

Уестън попита:

— Значи мислите, че той не е замесен?

Поаро поклати глава:

— Не, не бих казал!

Уестън каза:

— Ще видим какво ще установи Колгейт по въпроса за алибито с пишещата машина. Междувременно намерих камериерката на етажа и тя чака да я разпитаме. От нейните показания зависи много.

Камериерката беше трийсетгодишна жена, пъргава, изпълнителна и интелигентна. Тя отговаряше с готовност.

Капитан Маршъл се бил върнал в стаята си малко след десет и половина. Тя привършвала. Той я помолил да побърза. Не го видяла кога се е върнал, но малко по-късно чула тракането на пишещата машина. Каза, че било горе-долу единайсет без пет. Тогава била в стаята на семейство Редфън. След като свършила с нея, се преместила в стаята на госпожица Данли в дъното на коридора. От там не можела да чува пишещата машина. Отишла в стаята на госпожица Данли, доколкото си спомняше, малко след единайсет. Когато влизала, чула часовникът на църквата в Ледъркум да бие. В единайсет и петнайсет слязла за своята обичайна чаша чай и „закусчица“ в единайсет. После отишла към стаите в другото крило на хотела. В отговор на въпроса на полицейския началник каза, че е почистила стаите в следния ред: тази на госпожица Маршъл, двете общи бани, стаята и банята на госпожа Маршъл, стаята на капитан Маршъл, стаята и банята на семейство Редфън, стаята и банята на госпожица Данли. Стаите на капитан Маршъл и на госпожица Маршъл нямали собствени бани.

През времето, когато била в банята и в стаята на госпожица Данли, не чула никой да минава покрай вратата и да излиза по стълбата към скалите, но било напълно възможно да не е чула, ако някой е минал тихо.

Тогава Уестън насочи въпросите си към госпожа Маршъл.

Не, госпожа Маршъл не била от тези, които стават рано. Тя, Гладис Наръкът, се изненадала, когато заварила вратата отворена, госпожа Маршъл излязла съвсем малко след десет. Нещо съвсем необичайно.

— Госпожа Маршъл винаги ли закусваше в леглото?

— О, да, сър, винаги. А и не ядеше много. Само чай, портокалов сок и филийка препечен хляб. На диета, като толкова други жени.

Не, не била забелязала нищо необичайно в поведението на госпожа Маршъл тази сутрин. Изглеждала както обикновено.

Еркюл Поаро измърмори:

— Какво мислехте за госпожа Маршъл, мадмоазел?

Гладис Наръкът се вторачи в него:

— Ами, едва ли е моя работа да го казвам, нали така, сър?

— Но да, трябва да го кажете. Чакаме с нетърпение… с голямо нетърпение… да чуем впечатленията ви.

Гладис хвърли леко смутен поглед към началника на полицията, който направи усилие лицето му да изразява отзивчивост и одобрение, въпреки че в действителност се чувстваше малко смутен от методите на своя чуждестранен колега. Той каза:

— Ъ-ъ… да, разбира се. Продължавайте.

За първи път самообладанието на Гладис Наръкът я напусна. Пръстите й мачкаха щампираната й рокля.

— Ами, госпожа Маршъл… тя не беше точно дама, може да се каже. Искам да кажа, тя приличаше повече на актриса.

— Тя беше актриса.

— Да, сър, това казвам и аз. Правеше това, което й хрумнеше. Тя не… ами, не си правеше труда да бъде учтива, ако нямаше желание за това. В един миг можеше да е изключително мила, а после, ако не можеше да намери нещо или не се отговореше веднага на позвъняването й, или прането й не беше донесено, ставаше съвсем груба и се държеше отвратително. Никой от нас, може да се каже, не я харесваше. Но дрехите й бяха чудесни и, разбира се, тя беше красива жена, така че беше съвсем естествено човек да й се възхищава.

Полковник Уестън изрече:

— Много се извинявам, че трябва да ви задам този въпрос, но това е от изключителна важност. Можете ли да ни кажете как вървяха нещата между нея и съпруга й.

Гладис Наръкът се поколеба за миг:

— Вие не… това не е бил… нали не мислите, че той го е направил?

Еркюл Поаро бързо попита:

— А вие?

— О! Не бих искала да мисля така. Той е такъв приятен джентълмен, капитан Маршъл. Не би могъл да направи такова нещо — сигурна съм, че не би могъл.

— Но не сте съвсем сигурна — усещам го по гласа ви.

Гладис Наръкът неохотно отвърна:

— Човек чете за такива неща във вестниците. Като ревност. Ако е имало разни историйки — а за това, разбира се, говорят всички… за нея и за младия Редфън, искам да кажа. А госпожа Редфън е такава мила и кротка жена! Наистина е безобразие! А и господин Редфън е симпатичен джентълмен, но, изглежда, мъжете нищо не могат да направят, когато става дума за такава жена като госпожа Маршъл… която е свикнала да постига своето. Съпругите трябва да се примирят с доста неща, сигурна съм — въздъхна тя и поспря. — Но ако капитан Маршъл е разбрал за това…

Полковник Уестън рязко запита:

— Е?

Гладис Наръкът продължи бавно:

— Понякога си мисля, че госпожа Маршъл се страхуваше съпругът й да не разбере.

— Какво ви кара да говорите така?

— Не беше нещо определено, сър. Просто чувствах… че понякога тя… се боеше от него. Той беше много тих човек, но не беше… не беше лесен.

Уестън се поинтересува:

— Но нямате нищо конкретно? Нещо, което някой от тях е казал на другия?

Гладис Наръкът бавно поклати глава. Уестън въздъхна и продължи:

— А сега за писмата, които госпожа Маршъл е получила тази сутрин. Можете ли да ни кажете нещо за тях?

— Бяха шест или седем, сър, не мога да кажа точно.

— Вие ли й ги занесохте?

— Да, сър. Взех ги както обикновено от офиса и ги сложих върху подноса със закуската й.

— Спомняте ли си как изглеждаха?

Момичето поклати глава.

— Бяха най-обикновени писма. Някои от тях бяха сметки и рекламни проспекти, защото бяха отворени.

— Какво стана с тях?

— Отидоха в кофата за боклук, сър. Един от полицейските служители я преглежда сега.

Уестън кимна.

— А съдържанието на кошчетата къде е?

— И то трябва да е в кофите за боклук.

Уестън кимна:

— Хм… е, мисля, че засега това е всичко.

Той погледна въпросително към Поаро.

Детективът се приведе напред.

— Когато почиствахте стаята на госпожица Линда Маршъл, почистихте ли камината?

— Нямаше нищо за чистене, сър. Тя не беше палена.

— И в самата камина нямаше нищо?

— Не, сър, всичко беше както трябва.

— По кое време чистихте стаята й?

— Към девет и петнайсет, сър, когато тя беше слязла на закуска.

— Тя върна ли се в стаята си след закуска, знаете ли?

— Да, сър, качи се към десет без петнайсет.

— Остана ли в стаята си?

— Така ми се струва, сър. Излезе, или по-скоро изтича, малко преди десет и половина.

— Вие не влязохте пак в стаята й?

— Не, сър. Аз току-що я бях оправила.

Поаро кимна:

— Има още едно нещо, което искам да зная. Тази сутрин кои се къпаха в морето преди закуска?

— Не бих могла да кажа за другото крило и за горния етаж. Само за този.

— Точно това искам да зная.

— Ами, сър, мисля, че капитан Маршъл и господин Редфън бяха единствените тази сутрин. Те винаги слизат да се къпят преди закуска.

— Вие видяхте ли ги?

— Не, сър, но мокрите им плувни принадлежности висяха на парапета на балкона както обикновено.

— Госпожица Линда Маршъл не се ли е къпала тази сутрин?

— Не, сър, всичките й бански костюми бяха съвсем сухи.

— Аха — каза Поаро. — Това исках да зная.

Гладис прояви самоинициатива:

— Тя обикновено се къпе сутрин, сър.

— А другите трима — госпожица Данли, госпожа Редфън и госпожа Маршъл?

— Госпожа Маршъл никога, сър. Госпожица Данли — един-два пъти, струва ми се. Госпожа Редфън не се къпе често преди закуска — само когато е много топло, но тази сутрин не е.

Поаро отново кимна и попита:

— Чудя се, забелязали ли сте в стаите, за които се грижите в това крило, да липсва някое шишенце?

— Шишенце, сър? Какво шишенце?

— За нещастие не зная какво. Но забелязали ли сте — или бихте ли забелязали, — ако изчезне някое?

Гладис откровено отговори:

— Не бих могла, ако е от стаята на госпожа Маршъл, сър, това е факт. Тя има толкова много.

— А от другите стаи?

— Ами, не съм сигурна за госпожица Данли. Тя има доста много кремове и лосиони. Но от другите стаи, да, бих забелязала, сър. Искам да кажа, ако гледам за това. Ако се стремя да забележа, така да се каже.

— Но всъщност не сте забелязали.

— Не, защото не съм гледала за това, както казах.

— Може би ще отидете да погледнете сега, а?

— Разбира се, сър.

Тя напусна стаята, прошумолявайки с роклята си. Уестън гледаше към Поаро. Той попита:

— Какво значи всичко това?

Детективът измърмори:

— Моята акуратна мисъл, която се вълнува от дреболии! Тази сутрин преди закуска госпожица Брюстър се е къпала встрани от скалите и каза, че отгоре било изхвърлено някакво шишенце, което едва не я ударило. Eh bien, искам да зная кой го е изхвърлил и защо.

— Драги мой, всеки може да захвърли някакво шишенце.

— Съвсем не. Да започнем с това, че би могло да бъде изхвърлено само от прозорец от източната страна на хотела — тоест, един от прозорците на стаите, които ние току-що прегледахме. А сега ви питам — ако на тоалетната си масичка или в банята си имате празно шишенце, какво правите с него? Ще ви кажа — пускате го в кошчето за боклук. Не си правите труда да излезете на балкона си и да го запратите в морето. Защото, първо, може да ударите някого и второ — това ще ви струва повече усилия. Не, бихте направили това само ако не искате това шишенце да бъде видяно от никого.

Уестън го гледаше втренчено.

— Зная, че главният инспектор Джап, когото срещнах при един случай неотдавна, винаги казваше, че имате дяволски сложна мисъл. Нали не се готвите сега да ми кажете, че Арлин Маршъл изобщо не е била удушена, а отровена от някаква тайнствена отрова в някакво тайнствено шише?

— Не, не мисля, че в шишенцето е имало отрова.

— Тогава какво е имало?

— Нямам представа. Затова толкова се интересувам.

Гладис Наръкът се върна. Беше леко задъхана, когато каза:

— Съжалявам, сър, но не мога да открия нещо да липсва. Сигурна съм, че нищо не е изчезнало от стаята на капитан Маршъл, нито от тази на госпожица Маршъл, нито пък от стаята на господин и госпожа Редфън и съм съвсем сигурна, че и от стаята на госпожица Данли нищо не липсва. Но не бих могла да кажа нищо за тази на госпожа Маршъл. Както ви казах, тя имаше толкова много шишенца.

Поаро сви рамене.

— Няма значение. Да забравим за това.

Прислужницата попита:

— Има ли още нещо, сър?

Тя погледна единия, после другия.

Уестън отвърна:

— Не мисля. Благодаря ви.

Поаро каза:

— Благодаря ви, не. Сигурна сте, че няма нищо, което да сте забравили да ни кажете?

— За госпожа Маршъл ли, сър?

— За всичко. Нещо необичайно, особено, необяснимо, малко странно, твърде любопитно — enfin^[5], о, което да ви е накарало да си кажете или да кажете на колежките си: „Това е странно!“?

Гладис се поколеба:

— Ами, не е такова нещо, което би ви интересувало.

Детективът възрази:

— Без значение е какво би ме интересувало. Вие не знаете какво ме интересува. Значи е вярно, че днес сте казали на ваша колежка „Това е странно!“?

Той изрече трите думи с иронично безразличие.

Гладис отвърна:

— Всъщност това не беше нищо. Просто в една баня течеше вода. И подхвърлих на Елзи, че е чудно някой да се къпе към дванайсет часа.

— Чия баня, кой се къпеше?

— Това не бих могла да кажа, сър. Чухме шума надолу по канализацията откъм това крило, това е всичко, и тогава споделих с Елзи.

— Сигурна сте, че идваше от баня? Не от някоя от мивките?

— О! Съвсем сигурна, сър. Не можете да сгрешите, когато се оттича водата от една вана.

След като Поаро не прояви по-нататъшно желание да я задържа, на Гладис Наръкът й беше разрешено да излезе.

Уестън се обърна към детектива:

— Нали не мислите, че този въпрос с банята е важен, Поаро? Искам да кажа, че е безсмислен. Не е имало петна от кръв или нещо подобно за измиване. Това е… — Той се подвоуми.

Поаро рязко отвърна:

— Това е, щяхте да кажете, предимството на удушаването! Никакви петна кръв, никакво оръжие — нищо, от което човек трябва да се отърве или да скрие. Нищо не е нужно, освен физическа сила… и душа на убиец! — отговорът му беше яростен, толкова изпълнен с чувство, че Уестън леко се отдръпна.

Еркюл Поаро извинително му се усмихна.

— Нищо, банята вероятно е без значение. Може да е бил всеки. Госпожа Редфън, преди да отиде да играе тенис, капитан Маршъл, госпожица Данли. Всеки, както казах. В това няма нищо.

Един полицай почука на вратата и подаде глава.

— Госпожица Данли, сър. Казва, че би искала да ви види отново за минутка. Забравила да ви каже нещо.

Уестън отговори:

— Слизаме — ей сега.

III.

Първият човек, когото видяха, беше Колгейт. Лицето му беше мрачно.

— Може ли за минутка, сър.

Уестън и Поаро го последваха в канцеларията на госпожа Касъл.

Колгейт каза:

— Проверявахме с Хийлд онова там, с печатането на писмата. Без съмнение не може да се свърши за по-малко от час. По-дълго, ако е трябвало да спирате, за да помислите. С това, струва ми се, установяваме нещата. И вижте това писмо.

Той протегна ръка.

Скъпи Маршъл, съжалявам, че трябва да те обезпокоя, когато си на почивка, но по договорите с Бъли и Тендър възникнаха абсолютно непредвидени обстоятелства…

— И тъй нататък, и тъй нататък — каза Колгейт. — С дата двайсет и четвърти — това е вчера. Пликът е с пощенско клеймо от вчера вечерта от Е. С., а от тази сутрин от Ледъркум. Пликът и писмото са написани на една и съща машина. А според съдържанието става ясно, че е било невъзможно за Маршъл да подготви отговорите предварително. Цифрите са резултат от тези в писмото — всичко е доста сложно.

— Хм — каза мрачно Уестън. — Това сякаш изключва Маршъл. Ще трябва да търсим другаде. — И добави: — Трябва да се срещна с госпожица Данли. Тя чака.

Розамънд влезе. Усмивката й беше леко извинителна. Тя каза:

— Ужасно съжалявам. Вероятно не си струва да ви безпокоя, но човек понякога забравя.

— Да, госпожице Данли?

Началникът на полицията посочи един стол.

Тя поклати отрицателно грациозната си чернокоса глава.

— О, не си струва да сядам. Ето какво е. Казах ви, че прекарах цялата сутрин на Слънчевата тераса. Това не е съвсем точно. Забравих, че веднъж се върнах до хотела и пак излязох.

— По кое време беше това, госпожице Данли?

— Трябва да е било към единайсет и петнайсет.

— Върнали сте се в хотела, казвате?

— Да, бях си забравила слънчевите очила. Отначало мислех, че няма да ми пречи, но после очите ми се измориха и реших да се прибера да си ги взема.

— Отидохте право във вашата стая и отново излязохте?

— Да. Най-малкото, всъщност надникнах при Кен — капитан Маршъл. Чух, че пише на машина, и си помислих, че е много глупаво от негова страна да си стои вътре и да работи в такъв хубав ден. Мислех да му предложа да излезе.

— И какво каза капитан Маршъл?

Розамънд се усмихна доста стеснително.

— Ами, като отворих вратата, той така яростно тракаше и се мръщеше, и изглеждаше толкова съсредоточен, че аз тихо се измъкнах. Не мисля дори, че ме е видял да влизам.

— И това беше… в колко часа, госпожице Данли?

— Малко след единайсет и двайсет. Забелязах часовника в хола, когато отново излизах.

IV.

— И това окончателно затваря капака — каза инспектор Колгейт. — Камериерката го е чула да пише до единайсет без пет. Госпожица Данли го е видяла в единайсет и двайсет, а жената е била мъртва в дванайсет без петнайсет. Той казва, че е прекарал този час в стаята си, и изглежда съвсем ясно, че наистина е работил в стаята си. Това автоматично изключва капитан Маршъл.

Той спря, после, гледайки към Поаро с някакво любопитство, отбеляза:

— Мосю Поаро, изглеждате много сериозен за нещо?

Поаро замислено отговори:

— Чудех се защо госпожица Данли внезапно доброволно предложи тези допълнителни показания.

Инспектор Колгейт вирна глава.

— Мислите, че има нещо подозрително в това? Че не е само въпрос на „забравяне“? — Той размисли минута-две, после бавно каза: — Вижте, сър, нека погледнем така на нещата. Да предположим, че госпожица Данли не е била днес на Слънчевата тераса, както твърди. Тази история е лъжа. А сега да предположим, че след като ни е разказала тази история, открива, че някой я е видял някъде другаде или като друга възможност, че някой е отишъл на терасата и не я е заварил там. Тогава тя измисля бързо тази история, идва и ни я разказва, за да обясни отсъствието си. Ако ви направи впечатление, тя се постара да ни каже, че капитан Маршъл не я видял, когато е погледнала в стаята му.

Поаро измърмори:

— Да, забелязах това.

Уестън невярващо възкликна:

— Да не искате да кажете, че госпожица Данли е замесена в това? Глупости. Изглежда ми абсурдно. Защо ще е замесена?

Инспектор Колгейт се покашля:

— Нали си спомняте какво каза онази американка, госпожа Гарднър? Тя като че ли намекна, че госпожица Данли е влюбена в капитан Маршъл. Тук има мотив, нали, сър?

Уестън възрази нетърпеливо:

— Арлин Маршъл не е била убита от жена. Човекът, който трябва да търсим, е мъж. Трябва да се придържаме към мъжете в този случай.

Инспектор Колгейт въздъхна:

— Да, вярно е, сър. Все до това стигаме, не е ли така?

Уестън продължи:

— По-добре да накараме един полицай да засече времето за едно-две неща. От хотела напряко през острова до горния край на стълбата. Веднъж да го премине бегом и веднъж с ходене. Същото и със самата стълба. А някой по-добре да засече времето, необходимо да се стигне с водно колело от главния плаж до заливчето.

Инспектор Колгейт кимна.

— Ще се погрижа за това, сър — отговори той уверено.

Началникът на полицията рече:

— Мисля да отида до заливчето сега. Да видя дали Филипс е открил нещо. Освен това и тази Пещера на елфите, за която говореха. Трябва да видим дали има следи от някого, който е чакал там. Е, Поаро? Какво мислите?

— Непременно. Това също е възможност.

Уестън отбеляза:

— Ако на острова се е промъкнал външен човек, пещерата би била добро скривалище, ако е знаел за нея. Предполагам, че местните хора знаят?

Колгейт каза:

— Не ми се вярва по-младите да знаят. Виждате ли, откакто беше построен този хотел, заливчетата са частна собственост. Там не ходят нито рибари, нито излетници. А пък хората от хотела не са местни. Госпожица Касъл е лондончанка.

Уестън каза:

— Можем да вземем с нас Редфън. Той ни информира за пещерата. А вие, мосю Поаро?

Детективът се поколеба. После отговори със силно подчертан акцент:

— Аз, аз съм като госпожица Брюстър и госпожа Редфън, не обичам да се спускам по перпендикулярни стълби.

Уестън предложи:

— Можете да отидете с лодка.

Еркюл Поаро още веднъж въздъхна.

— Стомахът ми, той не понася пътувания по море.

— Глупости, човече, прекрасен ден е. Морето е спокойно като воденичен вир. Не можете да ни изоставите, нали разбирате?

Поаро нямаше вид, че ще откликне на тази молба в английски стил. Но в този момент госпожа Касъл надниква в стаята.

— Надявам се, че не преча — каза тя, — но господин Лейн, свещеникът, нали знаете, току-що се върна. Помислих си, че бихте искали да знаете.

— О, да, благодаря, госпожо Касъл. Веднага ще го разпитаме.

— Не зная дали си струва да спомена, но чух, че и най-малкият инцидент не трябва да се пренебрегва… подобно зло.

— Да, да? — отвърна нетърпеливо Уестън.

— Искам само да кажа, че към един часа тук имаше една дама и един господин. Дошли от вътрешността за обяд. Информирани бяха, че има нещастен случай и че при тези обстоятелства не може да им бъде сервиран обяд.

— Имате ли някаква представа кои са били?

— Изобщо не бих могла да кажа. Естествено, не беше дадено никакво име. Изразиха разочарование и известно любопитство относно естеството на злополуката. Не можех да им дам никаква информация, разбира се. Аз лично мисля, че бяха туристи от добра класа.

Уестън безцеремонно рече:

— Е добре, благодаря ви, че ни уведомихте. Вероятно не е важно, но е съвсем правилно… ъ-ъ… да си спомните всичко.

— Естествено — отвърна госпожа Касъл, — искам да изпълня дълга си.

— Така, така. Поканете господин Лейн да дойде тук.

V.

Стивън Лейн пристъпи в стаята с обичайната си енергичност.

Уестън се представи:

— Аз съм началникът на полицията в областта, господин Лейн. Казали са ви, предполагам, какво се е случило тук?

— Да… о… да — чух веднага щом се прибрах. Ужасно… Ужасно… — Слабото му тяло потрепери. С тих глас той продължи: — През цялото време… от момента, когато пристигнах тук… усещах… усещах силите на злото, които витаеха наоколо.

Очите му, горящи, пламенни, се спряха на Поаро.

— Помните ли, мосю Поаро? Нашият разговор преди няколко дни? За действителното съществуване на злото?

Уестън изучаваше високия сух мъж с някакво недоумение. Трудно му беше да разбере що за човек е този. Лейн отново се обърна към него и с лека усмивка каза:

— Не се съмнявам, че това ви се струва фантастично, сър. Спряхме да вярваме в злото напоследък. Отменихме огъня на Ада! Вече не вярваме в Дявола! Но Сатаната и пратениците на Сатаната никога не са били толкова силни, колкото са днес!

Уестън промърмори:

— Ъ-ъ… да, вероятно. Това, господин Лейн, е вашата област. Моята е по-прозаична — да разреша един случай на убийство.

Свещеникът отговори:

— Ужасна дума. Убийство! Един от най-ранните известни на земята грехове — на безжалостно проливане на невинна братска кръв… — Той замълча, очите му бяха полузатворени. После с малко по-нормален глас попита: — С какво мога да ви помогна?

— Най-напред, господин Лейн, можете ли да ни кажете какво правихте вие самият днес?

— На драго сърце. Тръгнах рано на една от обичайните си разходки. Аз обичам да се разхождам. Пребродил съм голяма част от околностите тук. Днес ходих до Сейнт Петрок-ин-дъ-Куум. Намира се на около четиринайсет километра от тук — много приятен маршрут за разходка по виещи се пътечки по хълмовете и долините на Девън. Взех си обяд и го изядох в една горичка. Посетих църквата — в нея има няколко фрагмента… само фрагменти, уви, от ранно стъкло… също и много интересна рисувана преграда между олтара и главната част.

— Благодаря ви, господин Лейн. Срещнахте ли някого по време на разходката си?

— Не хора, с които да разговарям. Веднъж ме подмина каруца, после няколко момчета с колела и няколко крави. Но — той се засмя, — ако искате доказателство за думите ми, вписах името си в книгата в църквата. Там ще го откриете.

— В самата църква не видяхте ли някого — викария или черковния прислужник?

Стивън Лейн поклати глава:

— Не, наоколо нямаше никого, а аз бях единственият посетител. Сейнт Петрок е много отдалечено място. Самото село е в края на местността.

Полковник Уестън любезно увери свещеника:

— Не бива да си мислите, че се… ъ-ъ… съмняваме в думите ви. Просто проверяваме всички. Чиста формалност, нали знаете, формалност. Трябва да се придържаме към установения ред в случай като този.

Стивън Лейн кротко отвърна:

— О, да, напълно разбирам.

Уестън продължи:

— Сега следващият момент. Известно ли ви е нещо, което би могло да ни помогне? Каквото и да е за мъртвата? Всичко, което би могло да ни даде някакво знание за това кой я е убил? Нещо, което сте чули или видели?

Лейн отговори:

— Нищо не съм чул. Всичко, което мога да ви кажа, е, че веднага щом я видях, инстинктивно разбрах, че тази жена е огнище на злото. Тя беше Злото! Олицетворение на Злото! Жената може да бъде опора за мъжа и вдъхновение в живота — но може да бъде и неговото падение. Тя може да накара мъжа да падне до нивото на звяра. Мъртвата беше точно такава. Тя извикваше на бял свят всичко долно в човешката природа. Беше жена от типа на Йезевил. И сега, ето… била е сразена насред своята порочност!

Еркюл Поаро се размърда и отбеляза:

— Не сразена — удушена! Удушена, господин Лейн, от човешки ръце.

Ръцете на самия свещеник трепереха. Пръстите му се свиваха. Той каза с нисък и приглушен глас:

— Това е ужасяващо… ужасяващо… Трябва ли да го изричате така?

Детективът заяви:

— Това е истината. Имате ли някаква представа, господин Лейн, чии са били тези ръце?

Свещеникът поклати глава.

— Нищо не зная, нищо…

Уестън се надигна. Хвърли поглед към Колгейт, който отвърна с почти незабележимо кимване:

— Е, трябва да поемаме към заливчето.

Лейн попита:

— Там ли… се е случило?

Уестън кимна:

Лейн се осмели:

— Може ли… може ли да дойда с вас?

Точно преди рязко да му откаже, Уестън беше изпреварен от Поаро:

— Но, разбира се. Придружете ме дотам с лодката. Тръгваме веднага.