Агата Кристи
Зло под слънцето (4)

I.

Утрото на двайсет и пети август беше сияйно и безоблачно. Такова утро можеше да съблазни дори един непоправим ленивец да стане рано.

Тази сутрин няколко души във „Веселия Роджър“ станаха рано.

Беше осем часът, когато Линда, седнала пред тоалетната си масичка, взе едно подвързано с кожа томче, остави го разтворено, а тя се вгледа в отражението си в огледалото.

Устните й бяха здраво стиснати, а очите й — присвити.

Тя произнесе съвсем тихо:

— Ще го направя…

Свали пижамата си и си сложи банския костюм. Отгоре си наметна хавлия, а на краката си нахлузи еспадрили с връзки.

Излезе от стаята си и тръгна по коридора. В края му имаше врата към балкона, която водеше към външно стълбище, водещо направо до скалите под хотела. Там имаше малка желязна стълбичка, здраво прикрепена към скалите със скоби и водеща надолу във водата, използвана от мнозина от гостите на хотела за едно топване в морето преди закуска, тъй като отнемаше по-малко време в сравнение с това, което беше необходимо, за да се слезе до централния плаж.

Линда срещна баща си, който се качваше. Той каза:

— Рано си станала. Отиваш да се изкъпеш ли?

Тя кимна.

Разминаха се.

Обаче, вместо да се спусне по скалите, Линда зави покрай хотела наляво, докато стигна до пътеката, водеща към шосето, свързващо хотела със сушата. Приливът беше настъпил и шосето беше под водата, но лодката, която превозваше гостите на хотела, беше завързана за малък кей. Човекът, който отговаряше за нея, в момента не беше там. Линда се качи, отвърза я и сама започна да гребе към брега.

Завърза лодката на брега, изкачи се по хълма покрай гаража на хотела и по-нататък, докато стигна до магазина.

Жената току-що беше свалила кепенците и премиташе пода. Изненада се, когато видя момичето.

— Подранили сте, госпожице.

Линда пъхна ръка в джоба на хавлията си и извади някакви пари.

II.

Кристин Редфън беше в стаята на Линда, когато момичето се върна.

— А, ето те и теб! — възкликна Кристин. — Не предполагах, че вече си станала.

Линда отвърна:

— Да, ходих да се къпя.

Забелязвайки пакета в ръката й, Кристин отбеляза изненадано:

— Днес пощата е дошла рано.

Линда се изчерви. С обичайната й нервна непохватност тя остави пакетът да се изплъзне от ръката й. Конецът се скъса и част от съдържанието се разсипа по пода.

Госпожа Редфън възкликна:

— Че за какво си купила тези свещи? — Но за успокоение на момичето тя не дочака отговор. Помагайки му да събере нещата от пода, продължи: — Дойдох да те попитам дали би дошла с мен до Залива на чайките тази сутрин. Искам да рисувам там.

Линда прие с готовност.

През последните няколко дни беше придружавала Кристин Редфън при нейните разходки за скициране. Жената беше съвсем посредствен художник, но вероятно в извинението, че рисува, тя намираше спасение за гордостта си, след като съпругът й сега прекарваше по-голяма част от времето си с Арлин Маршъл.

Линда Маршъл беше станала раздразнителна. Тя обичаше да бъде с Кристин Редфън, която, съсредоточена върху работата си, почти не говореше. Беше почти така хубаво, както и когато си сам, а по някакъв странен начин момичето копнееше за компания. Имаше една недоловима симпатия между двете, дължаща се вероятно на тяхната обща неприязън към един и същи човек.

Кристин каза:

— В дванайсет ще играя тенис, така че по-добре да тръгнем по-раничко. Десет и половина?

— Добре. Ще бъда готова. Ще се срещнем в салона.

III.

Докато излизаше от салона за хранене след късната закуска, Розамънд беше блъсната от Линда, която тичаше по стълбите.

— О! Извинете, госпожице Данли.

Розамънд каза:

— Прекрасна сутрин, нали? Човек трудно би повярвал след вчерашния ден.

— Зная. Ние с госпожа Редфън отиваме в Залива на чайките. Обещах й да се видим в десет и половина. Мислех, че съм закъсняла.

— Не, сега е само десет и двайсет и пет.

— О! Чудесно.

Беше леко задъхана и Розамънд я погледна с любопитство.

— Нали не си болна, Линда?

Очите на момичето блестяха, а бузите му пламтяха.

— О, не. Не съм болна.

Розамънд се усмихна:

— Такъв чудесен ден е, че и аз станах за закуска. Обикновено закусвам в леглото. Но днес слязох и мъжествено се изправих пред яйцата с бекон.

— Зная. След вчерашния ден е направо божествено. Заливът на чайките е приятен сутрин. Ще се намажа с плажно масло и ще почернея.

Розамънд отбеляза:

— Да, Заливът на чайките е приятен сутрин. И по-спокойно отколкото тук, на плажа.

Линда плахо я покани:

— Елате и вие.

Госпожица Данли отрицателно поклати глава.

— Не тази сутрин. Имам друга работа.

Кристин Редфън слезе по стълбите. Носеше плажен костюм със свободна и прекалено широка кройка, с дълги ръкави и широки крачоли. Беше ушит от зелена материя с жълти шарки. Розамънд беше готова да каже, че жълтото и зеленото бяха възможно най-неподходящите цветове за нейния леко анемичен тен. Тя винаги се дразнеше, когато хората се обличаха без вкус.

Помисли си: „Ако аз я обличах, скоро щях да накарам съпруга й да обърне внимание. Арлин, колкото и да е глупава, знае как да се облича. Това окаяно девойче прилича на спаружена маруля.“

Сдържа се и пожела:

— Приятно забавление. Аз отивам на Слънчевата тераса с една книжка.

IV.

Както обикновено Еркюл Поаро закуси с кафе и кифли в стаята си.

Красотата на утрото обаче го изкуши да излезе от хотела по-рано от обикновено. Часът беше десет, поне с половин час по-рано от обичайното му появяване, когато той слезе на плажа. Там беше само Арлин Маршъл.

Облечена в бялата си плажна рокля, със зелена китайска шапка на главата, тя се опитваше да избута във водата бяло дървено водно колело. Поаро галантно се притече на помощ, намокряйки белите си велурени обувки с този свой жест.

Тя му благодари.

Точно когато той се отдалечаваше от брега, тя го повика:

— Мосю Поаро?

Детективът скочи почти до водата.

— Мадам?

Арлин Маршъл каза:

— Направете нещо за мен, моля ви.

— Каквото кажете.

Тя му се усмихна и прошепна:

— Не казвайте на никого къде съм. — Погледът й стана умоляващ. — Всички ще тръгнат след мен, точно така. А аз искам поне веднъж да бъда сама.

Тя се отдалечи, загребвайки енергично.

Поаро се изкачи по стъпалата, като си мърмореше:

— Ah, ca, jamais^[1]! В това, par exemple^[2], не вярвам!

Той се съмняваше, че Арлин Стюърт, нека я наречем с артистичното й име, поне веднъж през живота си е искала да бъде сама. За Еркюл Поаро, човек с богат житейски опит, беше ясно. Тя без съмнение имаше среща и детективът много добре знаеше с кого.

Или поне мислеше, че знае, но се оказа, че е сгрешил.

Защото точно когато колелото й зави при скалистия нос на залива и се скри от погледа, Патрик Редфън, следван от Кенет Маршъл, се зададе откъм хотела.

Маршъл кимна на Поаро:

— Добро утро, Поаро. Да сте виждали жена ми някъде наоколо?

Отговорът на белгиеца беше дипломатичен:

— Нима мадам е станала толкова рано?

Маршъл каза:

— Няма я в стаята й. — Той погледна небето. — Прекрасен ден. Ще вляза веднага да се изкъпя. Тази сутрин имам много да пиша.

Патрик Редфън, не толкова открито, оглеждаше плажа. Той седна близо до Поаро и се приготви да чака пристигането на изгората си.

Поаро попита:

— А мадам Редфън? И тя ли е станала рано?

Патрик рече:

— Кристин? О, тя отиде да рисува. Точно сега е много запалена по изкуството.

Говореше с нетърпелив тон, мисълта му явно бе някъде другаде. Колкото повече време минаваше, някак прекалено остро проявяваше нетърпението си. При всяка стъпка обръщаше нетърпеливо глава да види кой идва откъм хотела.

Разочарование след разочарование.

Най-напред дойдоха семейство Гарднър, напълно екипирани с плетка и книга, а после и госпожица Брюстър.

Госпожа Гарднър, работлива както винаги, се настани на стола си, и започна да плете енергично и в същото време да говори:

— Знаете ли, мосю Поаро, плажът изглежда много пуст тази сутрин. Къде са всички?

Той отговори, че и семейство Мастърман, и семейство Коуън, които имаха малки деца, са заминали на еднодневна екскурзия с лодка.

— Ами да, наистина, всичко е различно, като ги няма наоколо да викат и да се смеят. И само един човек в морето — капитан Маршъл.

Маршъл тъкмо беше приключил с плуването. Той идваше нагоре по плажа с хавлиена кърпа в ръка.

— Доста приятно е в морето тази сутрин — подхвърли той. — За нещастие имам да върша куп неща. Трябва да вървя и да се залавям за работа.

— Е, и това ако не е ужасно неприятно, капитан Маршъл. И то в такъв хубав ден като днешния. Боже, не беше ли вчерашният ден твърде лош? Казах на господин Гарднър, че ако времето се задържи такова, трябва да си тръгнем. Меланхолия, знаете, с тази мъгла. Създава някакво призрачно усещане, а пък винаги съм била податлива на атмосферни въздействия още от дете. Понякога, знаете ли, усещах, че трябва просто да крещя. А това, разбира се, беше голямо изпитание за родителите ми. Но майка ми беше чудесна жена и казваше на баща ми: „Синклеър, щом детето се чувства така, трябва да я оставим да го направи. Пищенето е нейният начин да изяви себе си.“ Разбира се, баща ми се съгласяваше. Той беше всеотдаен към майка ми и правеше всичко, което тя кажеше. Бяха възхитителна двойка, както, уверена съм, господин Гарднър ще потвърди. Те бяха забележителна двойка, нали, Одел?

— Да, скъпа — отвърна той.

— А къде е вашето девойче тази сутрин, капитан Маршъл?

— Линда? Не зная. Предполагам, че се шляе някъде из острова.

— Вижте, капитан Маршъл, това девойче ми се вижда малко слабовато. Има нужда от повече храна и много, много разбиране.

Кенет Маршъл отсече:

— Добре си е.

Той се качи към хотела.

Патрик Редфън не влезе във водата. Седеше и открито гледаше към хотела. Започваше да се мръщи.

Госпожица Брюстър беше жизнерадостна и в добро настроение.

Разговорът беше същият, както всяка друга сутрин. Неспирното дърдорене на госпожа Гарднър и кратките излайвания от госпожица Брюстър.

Най-накрая тя отбеляза:

— Плажът изглежда малко пуст. Всички ли са заминали на екскурзия?

Госпожа Гарднър рече:

— Казвах тази сутрин на господин Гарднър, че не може да не направим една екскурзия до Дартмур. Съвсем близо е и е свързан с толкова романтични неща. Бих искала да видя оня затвор за каторжници — не беше ли Принстън? Мисля, че е по-добре веднага да го уредим и да отидем там утре, Одел?

Господин Гарднър каза:

— Да, скъпа.

Еркюл Поаро се обърна към госпожица Брюстър:

— Ще се къпете ли, мадмоазел?

— О, аз направих сутрешното си къпане преди закуска. Без малко да ми разбият главата с някакво шише. Захвърлиха го през един от хотелските прозорци.

— Та това е много опасно — каза госпожа Гарднър. — Имах един много добър приятел, който получи сътресение на мозъка от кутия от паста за зъби, която паднала отгоре му на улицата — хвърлена от прозорец на трийсет и петия етаж. Да се направи такова нещо е изключително опасно. Причиниха му много големи неприятности. — Тя започна да рови сред кълбетата си. — Я, Одел, струва ми се, че не съм взела друг нюанс от виолетовата прежда. Във второто чекмедже в бюрото в спалнята ни или може би в третото.

— Да, скъпа. — Съпругът й стана послушно и се отправи да го търси.

Госпожа Гарднър продължи:

— Понякога, нали разбирате, наистина си мисля, може би в днешно време малко прекаляваме. Ами че всичките наши големи открития и всички електровълни, които сигурно съществуват в атмосферата, наистина мисля, че това води до голям душевен смут и просто чувствам, че може би е дошло времето за ново послание към човечеството. Не зная, мосю Поаро, дали някога са ви интересували предсказанията от Пирамидите?

— Не, не са — отвърна той.

— О, уверявам ви, че са много, много интереси. Какво ще кажете за това, че Москва е точно на осемнайсет хиляди мили на север от… как се казваше… не беше ли Ниневия?… но както и да е, вземете един кръг и той показва най-неочакваните неща — и човек ясно може да види, че трябва да е имало специални указания и че тези древни египтяни не биха могли сами да измислят това, което са направили. А щом навлезете в теорията на числата и повторението им, там всичко е толкова ясно, че се чудя как някой може дори за момент да се усъмни в истинността на тези неща. — Тя замълча победоносно, но нито Поаро нито Емили Брюстър имаха желание да спорят по въпроса.

Детективът тъжно погледна белите си велурени обувки. Емили Брюстър отбеляза:

— Гребали сте обут, а, мосю Поаро?

Поаро измърмори:

— Уви! Постъпих необмислено.

Емили понижи гласа си:

— Къде е нашата прелъстителка тази сутрин? Закъснява.

Госпожа Гарднър, откъсвайки поглед от плетката си, за да разгледа Патрик Редфън, прошепна:

— Той е същински буреносен облак. О, Боже, наистина чувствам, че трябва да се съжалява за всичко това. Чудя се какво ли мисли капитан Маршъл. Той е такъв приятен, тих човек — типичен англичанин и съвсем непретенциозен. Човек наистина никога не знае какво мисли.

Патрик Редфън стана и започна да крачи напред-назад.

Госпожа Гарднър промърмори:

— Същински тигър.

Три чифта очи го наблюдаваха как крачи. Тези критични погледи изглежда го накараха да се почувства неудобно. Сега той изглеждаше още по-сърдит. Беше обзет от дива ярост.

В затишието до ушите им достигна слаб звън от сушата.

Емили Брюстър измърмори:

— Вятърът отново е от изток. Добър знак е да чуете как бие църковният часовник.

Никой не каза нищо повече до връщането на господин Гарднър с кълбо лъскава тъмновиолетова прежда.

— Защо се забави толкова, Одел?

— Извинявай, скъпа, но разбираш ли, тя изобщо не беше в бюрото ти. Намерих я в твоя гардероб на лавицата.

— Е, не е ли това странно? Бих могла да се закълна, че я поставих в това чекмедже на бюрото. Истинско щастие е, че не ми се е налагало да давам свидетелски показания пред съда. Ще се притесня до смърт, в случай че не си спомням нещо точно както трябва.

Съпругът й измърмори:

— Госпожа Гарднър е много добросъвестна.

V.

Около пет минути след това Патрик Редфън каза:

— Тази сутрин ще ходите да гребете както обикновено, нали, госпожице Брюстър? Имате ли нещо против да дойда с вас?

Тя отвърна с готовност:

— Прекрасно!

— Хайде да обиколим целия остров! — предложи той.

Емили Брюстър погледна часовника си.

— Ще имаме ли време? О, да, още няма единайсет и половина. Хайде, тогава да тръгваме.

Те се отдалечиха. Патрик Редфън се хвана пръв за греблата. Загребваше силно. Лодката се понесе напред. Емили Брюстър каза одобрително:

— Добре. Ще видим дали ще успеете да запазите това темпо.

Той я погледна и се разсмя. Настроението му се беше оправило.

— Сигурно ще имам мехури по дланите, докато се върна. — Той вдигна глава, отмятайки назад черната си коса: — Господи, великолепен ден! Нищо не може да се сравни с един истински ден в Англия.

Емили Брюстър го подкрепи:

— Англия и без друго не може да бъде надмината по мое мнение. Единственото място на този свят, където си заслужава да се живее.

— Напълно съм съгласен.

Те завиха покрай издадения нос на Залива на елфите и продължиха под скалите. Патрик Редфън погледна нагоре.

— Дали има някой на Слънчевата тераса сутрин? Да, има някакъв слънчобран. Кой ли е?

Емили Брюстър каза:

— Госпожица Данли, струва ми се. Тя има от тези японски джунджурии.

Гребяха покрай брега. Емили Брюстър каза:

— Трябваше да минем от другата страна. Оттук течението е срещу нас.

— Течението е много слабо. Плувал съм от тази страна и изобщо не съм го забелязал. Пък и не бихме могли да минем от другата страна, защото свързващият път няма да е под водата.

— Зависи от прилива, разбира се. Но непрекъснато се говори, че къпането край Залива на елфите е опасно, ако човек навлезе много навътре в морето.

Той продължаваше енергично да гребе. В същото време внимателно оглеждаше скалите. Емили Брюстър си помисли: „Той търси онази, жената на Маршъл. Ето защо искаше да дойде с мен. Тя не се появи тази сутрин и той се чуди какво е станало. Вероятно го е направила нарочно. Просто хитър ход — за да го разпали още повече.“

Заобиколиха издадения край на канарата в южната част на заливчето, наречено Залив на елфите. Това беше съвсем малко заливче с живописно разпръснати по плажната ивица скали. Гледаше почти на югозапад и стръмният скалист бряг беше доста надвесен над него. Беше любимо място за следобедни излети. Сутрин, когато слънцето не го огряваше, не беше особено предпочитано и там рядко имаше някой.

Сега обаче на брега имаше някаква фигура.

Замахът на Патрик Редфън поотслабна. Той подвикна с престорено нехаен тон:

— Здрасти, кой е там?

Емили Брюстър сухо рече:

— Сякаш е госпожа Маршъл.

Патрик Редфън като че ли се изненада от това предположение:

— Да, наистина.

После промени посоката, гребейки към брега. Спътничката му се възпротиви:

— Нали не искаме да спираме тук?

Патрик бързо каза:

— О, имаме много време.

Очите му срещнаха нейните — умоляващият му поглед като на упорито куче накара Емили Брюстър да замълчи. Тя си помисли: „Горкото момче, съвсем го е закъсал. Е, нищо не може да се направи. С времето ще му мине.“

Лодката бързо приближаваше брега.

Арлин Маршъл лежеше по корем върху чакъла с разперени ръце. Бялото водно колело беше изтеглено наблизо.

Нещо озадачи Емили Брюстър. Гледаше нещо съвсем познато, което само в едно отношение бе абсолютно ненормално. След минута-две осъзна какво беше това.

Позата на Арлин беше като на човек, който се пече на слънце. Тя много пъти беше лежала по този начин на плажа край хотела, бронзовото й тяло опънато, а зелената картонена шапка предпазваше главата и врата й.

Но в Залива на елфите нямаше слънце и още няколко часа нямаше да има. Сутрин надвисналите канари предпазваха плажа от слънчевите лъчи. Някакво смътно чувство на безпокойство обхвана Емили Брюстър.

Лодката спря. Патрик Редфън извика:

— Хей, Арлин!

И тогава предчувствието на Емили придоби ясни очертания. Защото жената не помръдна и не отговори.

Емили видя как лицето на Патрик се промени. Той скочи във водата и тя го последва. Извлякоха лодката на брега и се отправиха към мястото, където жената лежеше все така неподвижна и неотзивчива в подножието на канарите.

Патрик Редфън стигна пръв, но Емили Брюстър беше недалеч зад него.

Тя видя като насън бронзовите ръце и крака, бялата плажна рокля без гръб, червената къдрица, изплъзнала се изпод нефритенозелената шапка. Видя и нещо друго — странния, неестествен ъгъл на разперените ръце. В тази минута почувства, че тялото не е било сложено да легне, а е било хвърлено…

Чу гласа на Патрик. Той коленичи до неподвижното тяло… докосна дланта… ръката…

— Боже мой, тя е мъртва… — прошепна с ужас той. А след това повдигна леко шапката и възкликна: — О, Боже, била е удушена… убита!

VI.

Беше един от онези мигове, когато времето застива.

С някакво странно усещане за нереалност Емили Брюстър се чу да казва:

— Не трябва да пипаме нищо… Докато не дойде полицията.

Отговорът на Редфън дойде механично:

— Не… не… разбира се, че не трябва. — А после отчаяно прошепна: — Кой? Кой? Кой би могъл да стори това на Арлин. Не може… не може тя да е била убита. Не може да е вярно!

Емили поклати глава, без да знае какво точно да отговори.

Чу го как пое дълбоко дъх… долови яростта в гласа му, когато каза:

— О, Боже, само ако пипна това мръсно чудовище, което го е извършило!

Тръпки полазиха Емили Брюстър. Въображението й рисуваше дебнещ убиец зад някой от каменните блокове. Тогава се чу да изрича:

— Който и да го е направил, той едва ли е наоколо. Трябва да извикаме полицията. Може би — тя се поколеба — един от нас трябва да остане… с тялото.

Редфън каза:

— Аз ще остана.

Емили Брюстър изпусна лека въздишка на облекчение. Тя не беше от страхливите, но беше благодарна, че не й се налага да остане на този плаж сама, макар и да бе малко вероятно наоколо да се навърта вманиачен убиец.

— Добре. Ще отида колкото е възможно по-бързо — избъбри тя. — Ще отида с лодката. Не мога да понасям тази стълба. В залива Ледъркум има полицай.

Патрик Редфън механично промърмори:

— Да… да, както сметнете за най-добре.

Отдалечавайки се от брега с енергично гребане, Емили Брюстър видя как Патрик падна на земята до мъртвата жена и обхвана главата си с ръце. Имаше нещо така безнадеждно в позата му, че тя неволно почувства състрадание. Приличаше на куче, застанало на пост край мъртвия си господар. Въпреки всичко нейният здрав разум й говореше: „Най-доброто, което можеше да се случи за него и жена му… и за Маршъл и детето — но не мисля, че той вижда нещата така, горкичкият.“

Емили Брюстър беше жена, която винаги можеше да се справи с положението.