Серия
Еркюл Поаро (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evil Under the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 36 гласа)
Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Зло под слънцето

Английска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 1992


zlo_pod_slyntseto_karta.png

Първа глава

I.

Когато през 1782 година капитан Роджър Ангмеринг си построи къща на острова встрани от залива Ледъркум, това беше сметнато за изключителна ексцентричност от негова страна. Човек от добро семейство като него би трябвало да има един представителен дом, разположен сред обширни ливади с бълбукаща рекичка и хубаво пасище.

Но капитан Роджър Ангмеринг имаше само една голяма любов — морето. Ето защо той построи къщата си — и то масивна къща, точно каквато искаше да бъде — на малкия, брулен от вятъра и обитаван от чайките нос, отрязан от сушата при всеки прилив.

Той не се ожени — морето беше неговата първа и последна „съпруга“ — и след смъртта му къщата и островът останаха на някакъв далечен братовчед. Братовчедът и неговите деца не се интересуваха много от това наследство. Техните земи се топяха и наследниците им непрекъснато обедняваха.

През 1922 година, когато големият култ към Крайбрежието като място за прекарване на ваканция окончателно се затвърди и брегът край Девън и Корнуол не се смяташе вече за непоносимо горещ през лятото, Артур Ангмеринг установи, че не може да продаде своята огромна, некомфортна къща в късногрегориански стил, но получи добра цена за неголемия чудноват имот, придобит от мореплавателя капитан Роджър.

Масивната къща беше достроена и разкрасена. От сушата до острова беше издигнат насип и прокаран бетонен път. Из целия остров бяха изсечени и оформени „Кътове“ и „Алеи за разходка“. Имаше два тенискорта, слънчеви тераси, водещи към малък залив изпъстрен със салове и трамплини за гмуркане. На Острова на контрабандистите в залива Ледъркум триумфално се появи хотелът „Веселия Роджър“. И от юни до септември (за кратко и около Великден) хотелът „Веселия Роджър“ обикновено беше претъпкан до тавана. През 1934 година беше разширен и бяха добавени бар, по-голям салон за хранене и няколко допълнителни бани. Цените скочиха.

Хората казваха:

— Ходили ли сте в залива Ледъркум? Има страшно приятен хотел там на нещо като остров. Много комфортно и никакви екскурзианти, нито автобуси. Добра кухня и всичко останало. Трябва да отидете.

И хората наистина отиваха.

II.

Една важна личност (поне според собствената й преценка) беше отседнала във „Веселия Роджър“. Еркюл Поаро, ослепителен в белия си памучен костюм, с прихлупена над очите панамена шапка и изрядно засукани мустаци, лежеше в един удобен шезлонг и оглеждаше плажа. Тераси водеха от хотела надолу към него. На самия плаж имаше водни колела, надуваеми дюшеци, гумени лодки и платноходки, топки и гумени играчки. Имаше трамплин за скокове и три сала на различно разстояние от брега.

От хората, които бяха на плажа, някои бяха в морето, други се печаха на слънце, а трети старателно се мажеха с плажно масло.

На терасата точно над плажа седяха онези, които не правеха бани и коментираха времето, гледката пред себе си, новините в сутрешните вестници и всичко друго, в което намираха нещо интересно.

От лявата страна на Поаро госпожа Гарднър спокойно и монотонно говореше, докато куките й потракваха от нейното енергично плетене. Зад нея съпругът й Одел Гарднър лежеше в хамак с килната над лицето шапка и от време на време отронваше по някоя дума, щом се обърнеха към него за това.

От дясната страна на Поаро госпожица Брюстър, жилава и атлетична жена с прошарени коси и приятно загоряло лице, правеше дрезгави забележки. В резултат се чуваше нещо, което наподобяваше кратко гръмогласно излайване на овчарско куче, прекъсващо неспирното джафкане на куче-померанче.

Госпожа Гарднър казваше:

— Казах му аз на господин Гарднър, да, казах му, че разглеждането на забележителности е хубаво нещо и аз наистина обичам най-подробно да разгледам едно място, но в края на краищата, разгледали сме Англия доста добре и единственото, което искам сега, е да отида на някое тихо местенце и просто да почивам. Нали така казах, Одел? Просто да почивам. Чувствам, че трябва да си почина, така казах. Нали така, Одел?

Съпругът й измърмори изпод шапката си:

— Да, скъпа.

Тя продължи:

— И така, щом споменах за това на господин Келсо в агенцията „Кук“, той организира цялото ни пътуване и страшно много ни помогна във всяко отношение. Не зная какво бихме правили без него! — и както казах, щом му споменах за това, господин Келсо ни увери, че няма нищо по-добро от това да дойдем тук. Много живописно местенце, каза, напълно откъснато от света и в същото време много комфортно и изключително във всяко отношение. И тук, разбира се, се намеси господин Гарднър и попита: „А как са със санитарните условия?“ Защото, не зная дали ще ми повярвате, мосю Поаро, една от сестрите на господин Гарднър веднъж отседнала в един пансион, изключително място, както казвали, съвсем откъснато от света, и бихте ли ми повярвали — само външен клозет! Това естествено накара господин Гарднър да стане подозрителен към така наречените „откъснати от света“ места, нали, Одел?

— Ами да, скъпа! — отвърна той.

— Но господин Келсо веднага ни успокои. Условията били последна дума, а и кухнята била отлична. И наистина е така, убедена съм. И това, което ми харесва в него, е, че е intime[1], ако разбирате какво имам предвид. Тъй като мястото е малко, всички се познават и разговарят един с друг. Ако има някакъв недостатък в британците, това е, че са склонни да се държат официално-студено няколко години, докато ви опознаят. След това никой не може да е по-приятен. Господин Келсо каза, че тук идват интересни хора и виждам, че е бил прав. Ето например вие, мосю Поаро и госпожица Данли. О, страшно се развълнувах, щом разбрах кои сте, нали, Одел?

— Наистина, скъпа.

— Ха! — възкликна госпожица Брюстър, намесвайки се шумно. — Каква тръпка, а, мосю Поаро?

Той вдигна ръце в знак на протест. Но това беше само един учтив жест. Госпожа Гарднър продължи да говори:

— Виждате ли, мосю Поаро, много съм слушала за вас от Корнилия Робсън. През май ние с господин Гарднър бяхме в Баденхоф. И, разбира се, Корнилия ни разказа за онзи случай в Египет, когато беше убита Линит Риджуей. Тя каза, че сте били чудесен, а аз винаги съм изгаряла от желание да ви срещна, нали, Одел?

— Да, скъпа. А и госпожица Данли, нея също. Много от вещите си купувам от магазина „Роза Монд“, а тя е Роза Монд, нали? Мисля, че дрехите й са винаги толкова елегантни. Такава великолепна линия. Роклята, с която бях снощи, е нейна. Мисля, че тя е прекрасна жена във всяко едно отношение.

Зад госпожица Брюстър майор Бари, който беше ококорил очи, оглеждайки хората на плажа, изръмжа:

— Изящно девойче.

Госпожа Гарднър потракваше с куките си.

— Едно нещо трябва да си призная, мосю Поаро. Доста се стреснах, като ви видях тук. Не че не бях развълнувана да ви срещна, напротив. Господин Гарднър знае. Но просто ми хрумна, че може да сте тук… хм, служебно. Знаете какво имам предвид. Понеже съм просто ужасно чувствителна, както ще ви каже господин Гарднър, и не бих понесла да бъда замесена, в каквото и да е престъпление. Нали разбирате…

Съпругът й се изкашля и изрече:

— Нали разбирате, мосю Поаро, госпожа Гарднър е много чувствителна.

Еркюл Поаро веднага отговори:

— Но позволете да ви уверя, госпожо, че съм тук чисто и просто за това, за което сте и вие — да се забавлявам, да почивам. Дори и през ум не ми минава за престъпления.

Госпожица Брюстър отново се обади с късия си дрезгав лай:

— Никакви тела на Острова на контрабандистите.

Детективът каза:

— А-а, това не е съвсем вярно. — Той посочи надолу. — Погледнете онези там, налягали в редици. Те какво са? Мъже и жени. В тях няма никаква индивидуалност. Те са просто тела!

Майор Бари одобрително рече:

— Красиви кобилки. Леко кльощавички може би.

Поаро извика:

— Да, но има ли някаква привлекателност, някаква загадъчност? Аз, аз съм възрастен, от старата школа. Когато бях млад, човек едва виждаше глезена. Да зърнеш шумящите фусти, колко примамливо. Нежната извивка на прасеца, коляното, украсения с панделки жартиер…

— Какъв палавник! — дрезгаво каза майор Бари.

— Дрехите, които носим днес, са много по-подходящи — възрази госпожица Брюстър.

— Ами, да, мосю Поаро — обади се госпожа Гарднър, — наистина мисля, че днешните ни девойки и младежи водят много по-естествен и здравословен живот. Просто лудеят заедно и те… ами те… — тя леко се изчерви, понеже бе доста целомъдрена — те не мислят за това, нали знаете какво искам да кажа?

— Да, зная — отвърна Поаро. — Това е възмутително!

— Възмутително? — изписка госпожа Гарднър.

— Да унищожат цялата романтика… цялата загадъчност! Днес всичко е стандартизирано. — Той махна с ръка към полегналите хора. — Това много ми напомня моргата в Париж.

— Мосю Поаро! — госпожа Гарднър беше шокирана.

— Тела, наредени върху плотове — като месото при касапина.

— Но, мосю Поаро, не са ли доста пресилени тези думи?

Той призна:

— Може би да.

— Както и да е — жената плетеше неуморно, — склонна съм да се съглася с вас в едно. Тези момичета, които лежат така на слънце, ще се окосмят по краката и ръцете. Това казах и на Айрийн — дъщеря ми, мосю Поаро. „Айрийн — казах й, — ако се излежаваш така на слънце, ще се окосмиш цялата — ще се окосмиш по ръцете, ще се окосмиш по краката, ще се окосмиш по гърдите — и на какво ще приличаш тогава?“ Казах й. Нали, Одел?

— Да, скъпа — потвърди той.

Всички мълчаха, представяйки си вероятно как ще изглежда Айрийн, когато дойде най-лошото. Госпожа Гарднър прибра плетката си и каза:

— Чудя се сега…

На което съпругът й веднага се отзова:

— Да, скъпа?

Той се измъкна с усилие от хамака и като взе плетката и книгата на госпожа Гарднър, попита:

— Какво ще кажете да пийнете нещо заедно с нас, госпожице Брюстър?

— Не точно сега, благодаря.

Семейство Гарднър се качиха към хотела. Госпожица Брюстър каза:

— Американските съпрузи са чудесни!

III.

Мястото на госпожа Гарднър бе заето от преподобния Стивън Лейн.

Той беше висок, енергичен свещеник над петдесетте. Лицето му беше загоряло, а тъмносивите му спортни панталони — зацапани и неотговарящи на сана му.

Той възторжено каза:

— Чудесна природа! Ходих от залива Ледъркум до Хафорд и обратно по скалите.

— Доста загряващо да се разхождате днес — каза майор Бари, който никога не се разхождаше.

— Добро раздвижване — отбеляза госпожица Брюстър. — Днес още не съм ходила да греба. Няма нищо по-добро за коремните мускули от гребането.

Еркюл Поаро сведе очи с известно съжаление към една подутина в средата на тялото си.

Забелязвайки погледа му, госпожица Брюстър любезно каза:

— Бихте се отървали скоро от това, мосю Поаро, ако всеки ден излизахте да гребете с лодка.

— Mersi, Mademoiselle[2]. Ненавиждам лодките.

— Имате предвид малките лодки?

— Всякакви лодки! — Той затвори очи и потрепери. — Вълнението на морето, това не е приятно.

— И таз хубава, морето днес е спокойно като воденичен вир.

Поаро уверено отговори:

— Няма такова нещо като напълно спокойно море. Винаги, винаги има вълнение.

— Ако питате мен — обади се майор Бари, — морската болест е девет десети самообладание.

— Ето — каза свещеникът, усмихвайки се леко, — сега говори добрият моряк. А, майоре?

— Само веднъж съм страдал от морска болест, и то когато пресичахме Ламанша! Не мисли за това, ето моят девиз.

— Морската болест наистина е нещо странно — размишляваше госпожица Брюстър. — Защо трябва някои да страдат, а други не? Изглежда толкова несправедливо. И няма нищо общо със здравословното състояние на човека. Доста болнави хора са добри моряци. Веднъж някой ми каза, че има някаква връзка с гръбнака. Ето и непоносимостта на някои хора към височините. Самата аз страдам от това, но госпожа Редфън е още по-зле. Онзи ден на скалистата пътека към Хафорд така й се зави свят, че просто се залепи за мен. Каза ми, че веднъж се заклещила по средата на външните стълби на Миланската катедрала. Качила се, без много да му мисли, и слизането я довършило.

— Тогава по-добре да не слиза по стълбата в Заливчето на елфите — отбеляза Лейн.

Жената направи гримаса.

— Самата аз я отбягвам. За младите няма проблеми. Момчетата на семейство Коуън и младите Мастърманови с лекота слизат и се качват и това им доставя удоволствие.

Лейн каза:

— Ето я госпожа Редфън, качва се насам, след като се е изкъпала.

Госпожица Брюстър отбеляза:

— Мосю Поаро би трябвало да я одобри. Тя не се пече на слънце.

Младата Редфън беше свалила гумената си шапка и изтърсваше косата си. Косата й беше пепеляворуса, а кожата й имаше онзи блед тен, характерен за този цвят коса. Ръцете и краката й бяха много бели.

С дрезгав смях майор Бари подхвърли:

— Изглежда малко недопечена сред останалите, нали?

Като се уви в дълга хавлия, Кристин Редфън мина по плажа и се изкачи по стълбите към тях.

Имаше красиво сериозно лице, излъчващо студена хубост, и малки изящни стъпала и длани.

Усмихна им се и се отпусна до тях.

Госпожица Брюстър каза:

— Спечелихте симпатиите на мосю Поаро. Той не харесва добиващата слънчев загар тълпа. Казва, че са като големи мръвки или нещо подобно.

Кристин Редфън се усмихна печално:

— Бих искала да можех да се пека на слънце! Но аз не почернявам. Получавам обрив и ръцете ми се покриват с ужасни лунички.

— По-добре, отколкото целите да се окосмят, както на дъщерята на госпожа Гарднър — рече госпожица Брюстър. В отговор на въпросителния поглед на Кристин тя продължи: — Госпожа Гарднър беше в страхотна форма тази сутрин. Никакво спиране. „Нали така, Одел?“ „Да, скъпа.“ — Тя замълча и после каза: — И все пак ми се ще вие, мосю Поаро, да бяхте откликнали поне малко. Защо не го сторихте? Защо не й казахте, че сте тук, за да разследвате едно особено ужасяващо убийство и че убиецът, маниакален рецидивист, със сигурност се намира сред гостите на хотела?

Еркюл Поаро въздъхна:

— Боя се, че тя щеше да ми повярва.

Майор Бари се изкиска:

— Без съмнение.

Но Емили Брюстър възрази:

— Не, не мисля, че дори госпожа Гарднър ще повярва в престъпление, станало тук. Това не е място, където може да се намери труп.

Детективът се размърда леко на стола си и възрази:

— Но защо не, мадмоазел? Защо тук, на Острова на контрабандистите, да не може да има това, което вие наричате „труп“?

Емили Брюстър каза:

— Не зная. Предполагам, че някои места са по-подходящи от други. Това не е такова място… — Тя спря, защото се оказа, че й е трудно да обясни какво има предвид.

— Романтично е, да — съгласи се Еркюл Поаро. — Спокойно е. Слънцето блести. Морето е синьо. Но вие, госпожице Брюстър, забравяте, че злото е навсякъде под слънцето.

Свещеникът се размърда на стола си. Наведе се напред. Ясните му сини очи заблестяха. Емили Брюстър сви рамене.

— О! Разбира се, това ми е известно и все пак…

— И все пак това ви изглежда неподходящ декор за престъпление. Забравяте едно нещо, госпожице.

— Човешката природа, вероятно?

— Да, това. Винаги това. Но не това исках да кажа. Исках да изтъкна, че всички тук са на почивка.

Тя го погледна озадачено.

— Не разбирам.

Еркюл Поаро се обърна към Емили, сияещ от любезност и поучително размаха пръст.

— Да кажем, че имате враг. Ако го проследите в апартамента му, в кантората му или на улицата — eh bien[3], трябва да имате причина — трябва да дадете обяснение за това. Но тук край морето никой не трябва да дава обяснения за себе си. Дошли сте в залива Ледъркум, защо? Parbleu[4]! Август е — през август се ходи на море — вие сте на почивка. Ето, съвсем естествено е да сте тук, и господин Лейн да е тук, и майор Бари да е тук, и госпожа Редфън със съпруга си да е тук. Защото в Англия се ходи на море през август.

— Да — призна госпожица Брюстър, — много оригинална идея наистина. Ами семейство Гарднър? Те са американци.

Поаро се засмя.

— Дори госпожа Гарднър, както самата тя ни каза, има нужда от почивка. А също така, тъй като тя разглежда Англия, непременно трябва да прекара две седмици край морето — като добър турист, ако не друго. На нея й е приятно да наблюдава хората.

Госпожа Редфън промърмори:

— Вие също обичате да наблюдавате хората, струва ми се?

— Мадам, ще си призная. Така е.

Тя замислено отбеляза:

— Виждате… твърде много неща.

Настъпи кратка пауза. Стивън Лейн се изкашля и смутено изрече:

— Заинтересува ме, мосю Поаро, нещо, което току-що казахте. Казахте, че навсякъде под слънцето се извършват злини. Почти същото пише и в „Еклесиаста“. — Той замълча, а после цитира: — „Да, и пълни със злини са сърцата на човешките деца, и лудостта е в техните сърца дорде са живи.“ — Лицето му се озари от почти фанатична светлина. — Зарадвах се да чуя това от вас. В наше време никой не вярва в злото. В най-добрия случай го разглеждат като най-обикновено отрицание на доброто. Зло, казват хората, вършат онези, които не са видели нищо добро… които са недоразвити, които трябва да бъдат по-скоро съжалявани, отколкото обвинявани. Но, мосю Поаро, злото е нещо реално. То е факт. Вярвам в Злото така, както вярвам в Доброто. То съществува! То е силно! То крачи по земята! — Той спря. Дишаше ускорено. Избърса челото си с носната си кърпа и погледна извинително. — Извинете. Увлякох се.

Поаро спокойно отговори:

— Разбирам какво искате да кажете. До известна степен съм съгласен с вас. Злото наистина крачи по земята и може да бъде разпознато.

Майор Бари се изкашля.

— Като заговорихме за такива неща, някои от онези факири в Индия…

Майор Бари пребиваваше във „Веселия Роджър“ достатъчно дълго, за да бъдат всички нащрек за неговата досадна склонност да разказва дълги истории от Индия. И госпожица Брюстър, и госпожа Редфън бързо заговориха:

— Този човек, който плува към брега, не е ли вашият съпруг, госпожо Редфън? Какъв превъзходен замах има в стил кроул. Страхотно добър плувец е.

В същия миг госпожа Редфън каза:

— Я вижте! Колко красива е онази лодчица там навътре с червените платна. На господин Блат е, нали?

Платноходката с червените платна тъкмо пресичаше края на залива. Майор Бари изсумтя:

— Фантастична идея, червени платна… — Така опасността да слушат историята с факира беше избягната.

Еркюл Поаро изгледа одобрително младия мъж, който току-що беше доплувал до брега. Патрик Редфън беше един от хубавите представители на човешкия род. Слаб, с бронзов тен, широкоплещест и с тесен ханш в него имаше някаква заразителна радост и веселост. Някаква вродена простота, която печелеше любовта на всички жени и повечето мъже.

Той се изправи, изтръсквайки водата от себе си, и вдигна весело ръка за поздрав към жена си.

Тя му махна в отговор и извика:

— Ела тук горе, Пат.

— Идвам.

Той направи няколко крачки по плажа, за да си прибере кърпата, която беше оставил там.

Точно тогава една жена мина покрай тях.

Пристигането й беше като истинско появяване на сцената.

На всичко отгоре вървеше така, сякаш съзнаваше това. Не беше смутена. Изглежда, беше свикнала с неизбежното въздействие, което появата й предизвикваше.

Беше висока и стройна. Носеше семпла бяла плажна рокля без гръб и всеки сантиметър от откритото й тяло имаше красив равномерен бронзов тен. Беше като статуя. Разкошната й коса в пламтящо червено-кафяво, падаше на тежки къдрици. Лицето й имаше онази острота, която се забелязва, щом дойдат и отминат трийсетте, но цялостното й излъчване беше младежко — на изключителна и победоносна жизненост. Лицето й притежаваше някаква порцеланова неподвижност, а тъмносините й очи бяха леко дръпнати нагоре. На главата си носеше фантастична китайска шапка от нефритенозелен картон.

В нея имаше нещо, което правеше всяка жена на плажа да изглежда повехнала и безлична. И със същата неизбежност погледът на всеки присъстващ мъж беше привлечен и прикован в нея.

Очите на Еркюл Поаро се разшириха, мустаците му потрепнаха одобрително, майор Бари се надигна и изпъкналите му очи още повече изскочиха от вълнение; вдясно от Поаро преподобният Стивън Лейн пое дълбоко дъх и тялото му застина.

Майор Бари каза с дрезгав шепот:

— Арлин Стюърт (ето коя беше тя, преди да се омъжи за Маршъл) — гледах я в „Преходност“, преди да изостави театъра. Заслужава си да се види, а?

Кристин Редфън изрече с леден тон:

— Красива е — да. Струва ми се, че по-скоро прилича на звяр.

Емили Брюстър каза рязко:

— Точно сега говорехте за злото, мосю Поаро. За мен тази жена е олицетворение на злото. Тъмна личност. Случайно зная доста за нея.

Унесен в спомени, майор Бари заговори:

— Спомням си една девойка там, в Смила. Тя също беше червенокоса. Жената на един офицер от по-нисък ранг. Нима тя не настрои всички един против друг. Точно това направи. Мъжете полудяха по нея! Всички жени, естествено, биха искали да й избодат очите, наруши спокойствието на не един дом. — Подсмихна се. — Съпругът беше приятен, тих човек. Боготвореше земята под краката й. Не забелязваше никога нищо или се преструваше, че не забелязва.

Стивън Лейн каза с приглушен, но напрегнат глас:

— Подобни жени са заплаха… заплаха за…

Той спря.

Арлин Стюърт беше стигнала до водата. Двама младежи, почти момчета, скочиха и се устремиха към нея. Тя стоеше и им се усмихваше.

Погледът й се плъзна покрай тях към Патрик Редфън, който вървеше по брега.

„Все едно, че наблюдаваш стрелката на компас“ — помисли си Еркюл Поаро. Патрик Редфън се отклони от пътя си. Стрелката, каквото и да прави, трябва да се подчини на природния закон и да се завърти на север. Краката на Патрик Редфън го заведоха при Арлин Стюърт.

Тя стоеше и му се усмихваше. После тръгна бавно покрай вълните. Патрик Редфън я последва. Тя легна до една скала. Редфън се отпусна на едрия пясък до нея.

Кристин Редфън стана и влезе в хотела.

IV.

След като тя си тръгна, настъпи неловко мълчание.

Тогава Емили Брюстър се обади:

— Доста неприятно. Тя е толкова сладка. Женени са едва от една-две години.

— Мацето, за което говорих — рече майор Бари, — онова в Смила. Тя разтури няколко наистина щастливи бракове. Жалко, нали?

— Има една категория жени — каза госпожица Брюстър, — които обичат да разбиват семейства. — След минута-две добави: — Патрик Редфън е глупак!

Еркюл Поаро мълчеше. Беше вперил поглед в плажа, но не поглеждаше към Патрик Редфън и Арлин Стюърт.

Емили Брюстър каза:

— Е, по-добре да се залавям с гребането.

Тя ги остави.

С леко любопитство майор Бари обърна към Поаро очите си с цвят на цариградско грозде.

— Е, Поаро — рече той, — за какво мислите? Не отронихте нито дума. Какво мислите за сирената? Страхотна?

Поаро отвърна:

— C’est possible[5].

— Хайде, хайде, стари мошенико, зная, че сте французин!

Поаро заяви студено:

— Не съм французин.

— Слушайте, не ми казвайте, че не разбирате от хубави жени! Какво мислите за нея, а?

— Не е млада — отвърна детективът.

— Какво значение има това? Една жена е на толкова години, на колкото изглежда! А тя изглежда съвсем добре.

Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие:

— Да, красива е. Но в края на краищата не красотата е от значение. Не красотата е онова, което кара всички на плажа (с изключение на един) да се обръщат след нея.

— В нея има нещо друго, момчето ми — отбеляза майорът. — Нещо друго. — После попита: — Какво гледате така упорито?

Еркюл Поаро отвърна:

— Наблюдавам изключението. Единственият мъж, който не вдигна глава, когато тя премина.

Майор Бари проследи погледа му, вперен в един мъж на около четирийсет години, русокос и загорял. Той имаше спокойно, приятно лице, седеше на брега, пушеше лула и четеше вестник „Таймс“.

— Аха, онзи! — каза майорът. — Той е съпругът, приятелю. Онзи е Маршъл.

Еркюл Поаро рече:

— Да, зная.

Бари се изкиска. Самият той беше ерген. Беше свикнал да мисли за съпруга само по три начина — като „Пречка“, „Неприятности“ или „Предпазна мярка“.

Той каза:

— Изглежда приятен човек. Тих. Чудя се дали е дошъл моят вестник „Таймс“?

Той стана и тръгна нагоре към хотела.

Погледът на Поаро бавно се премести към лицето на Стивън Лейн.

Преподобният наблюдаваше Арлин Маршъл и Патрик Редфън. Неочаквано той се обърна към Поаро. В очите му имаше суров фанатичен блясък, когато изрече:

— Онази жена, тя е Злото. Съмнявате ли се?

Поаро бавно отвърна:

— Трудно е да се каже със сигурност.

Стивън Лейн каза:

— Но, човече, не го ли чувстваш във въздуха? Навсякъде около теб? Присъствието на Злото.

Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие.

Бележки

[1] Задушевен, интимен (фр.). — Б. пр.

[2] Благодаря, госпожице (фр.). — Б.пр.

[3] Добре (фр.). — Б. пр.

[4] За Бога! (фр.). — Б. пр.

[5] Възможно е (фр.). — Б. пр.