Агата Кристи
Зло под слънцето (2)

I.

Когато Розамънд Данли дойде и седна до него, Поаро не се опита да прикрие удоволствието си.

Както беше вече признал, той се възхищаваше от Розамънд Данли както от всяка друга хубава жена, която беше срещал. Харесваха му нейната изтънченост, елегантната й фигура, интелигентността и гордата й осанка. Харесваха му прибраните, пригладени къдри на тъмната й коса и ироничната й усмивка.

Беше облечена с рокля в тъмносиньо на бели точки. Дрехата изглеждаше съвсем семпла, което се дължеше на строгата й линия. Розамънд Данли, известна като „Роза Монд Лимитид“, беше сред най-прочутите лондонски моделиери.

Тя каза:

— Не мисля, че харесвам това място. Чудя се защо дойдох тук.

— И друг път сте били тук, нали?

— Да, преди две години, на Великден. Тогава нямаше толкова хора.

Еркюл Поаро я погледна и вежливо отбеляза:

— Случило се е нещо, което ви е обезпокоило. Прав съм, нали?

Тя кимна. Загледа се в краката си и отговори:

— Срещнах призрак. Това е.

— Призрак, мадмоазел?

— Да.

— Какъв призрак? Или чий призрак?

— О, моят призрак.

Поаро попита внимателно:

— Болезнен ли беше призракът?

— Неочаквано болезнен. Върна ме в миналото, нали разбирате… — Тя поспря, размишлявайки, после продължи: — Представете си детството ми. Не, не можете! Вие не сте англичанин.

Поаро попита:

— Типично английско детство ли беше?

— О, невероятно английско! Провинция… голяма занемарена къща… коне, кучета… разходки в дъжда. Огньове в гората… ябълки в градината… безпаричие. Стари костюми от груб вълнен плат… едни и същи вечерни рокли година след година… неподдържана градина… с димитровчета, изникващи като големи байраци през есента…

Поаро попита внимателно:

— И вие искате да се върнете?

Розамънд Данли поклати отрицателно глава:

— Човек не може да се върне, не е ли така? Никога. Но ми се иска да бях тръгнала по… по друг път.

Поаро рече:

— Чудно.

Тя се засмя.

— И аз се чудя, наистина!

Поаро каза:

— Когато бях млад (а това, мадмоазел, беше наистина много отдавна), имаше една игра, наречена: „Ако не си този, който си сега, кой би искал да бъдеш?“ Пишехме отговора в лексиконите на момичетата. Лексикони с позлатени ръбове и със синя кожена подвързия. Отговорът? О, мадмоазел, не е много лесно да бъде намерен.

Розамънд каза:

— Да, предполагам, че не е лесно. Би било голям риск. На никого няма да му е приятно да приеме, че е Мусолини или принцеса Елизабет. Що се отнася до приятелите ни, ние знаем твърде много за тях. Спомням си, че веднъж срещнах едно очарователно семейство. Бяха така вежливи и мили един към друг и изглеждаха в такива добри отношения след толкова години съвместен живот, че завидях на жената. С готовност бих разменила мястото си с нейното. По-късно някой ми каза, че единайсет години не са си разменили нито дума!

Тя се засмя.

— Нима това не показва, че човек никога не знае?

След миг-два Поаро отбеляза:

— Много хора, мадмоазел, със сигурност ви завиждат.

Розамънд Данли отвърна хладно:

— О, да. Естествено.

Тя се замисли, устните й се разтегнаха в характерната им иронична усмивка.

— Да, аз наистина съм съвършеният образец на преуспялата жена. Радвам се на творческото удовлетворение на преуспелия творец (наистина обичам да създавам нови модели облекло) и финансовата удовлетвореност на преуспяла в бизнеса жена. Заможна съм, имам хубава фигура, поносимо лице и не прекалено хаплив език. — Тя поспря. Усмивката й се разшири. — Разбира се — нямам съпруг! В това не съм успяла, не е ли така, мосю Поаро?

Той отговори галантно:

— Мадмоазел, ако не сте се омъжили, то е защото никой от моя пол не е бил достатъчно подходящ. Останали сте сама по избор, а не по принуда.

Розамънд Данли каза:

— И въпреки всичко, сигурна съм, че вие като всички мъже дълбоко в себе си вярвате, че нито една жена не е удовлетворена, докато не се омъжи и няма деца.

Поаро сви рамене.

— Да се омъжат и да родят, това е обичайната съдба на жените. Само една жена на сто — не, на хиляда, може да си създаде име и обществено положение като вас.

Розамънд широко му се усмихна.

— И все пак въпреки всичко аз съм една окаяна стара мома. Във всеки случай така поне се чувствам днес. Бих била щастлива със скромен годишен доход, с безсловесен грубиян за съпруг и купчина пикльовци, тичащи подире ми. Нима това не е истината?

Поаро сви рамене.

— Щом вие казвате, сигурно е така, мадмоазел.

Розамънд се засмя, равновесието й се беше възстановило. Извади цигара и я запали.

— Определено знаете как да се справяте с жените, мосю Поаро. Сега съм готова да заема противоположната гледна точка и да споря с вас в защита на жените, правещи кариера. Разбира се, че така съм си много добре — това ми е ясно!

— Тогава всичко в градината — или да кажем край морето — е прекрасно, мадмоазел?

— Точно така.

Поаро на свой ред извади своята кутия и запали една от онези тънички цигари, които бяха негова страст.

Наблюдавайки издигащия се дим с насмешлив поглед, той промърмори:

— Значи господин… не, капитан Маршъл, е ваш стар познат, мадмоазел?

Розамънд се надигна.

— Откъде знаете това? А, навярно Кен ви е казал.

Поаро поклати глава.

— Никой нищо не ми е казвал. В края на краищата, мадмоазел, аз съм детектив. Това беше единственият възможен извод, който можех да направя.

Розамънд Данли каза:

— Не разбирам.

— Но помислете! — Ръцете на дребния човек бях изразителни. — Тук сте от седмица. Вие сте жизнена, весела, безгрижна. Днес неочаквано говорите за призраци, за минали времена. Какво е станало? От няколко дни не е имало нови гости до снощи, когато пристигнах капитан Маршъл, жена му и дъщеря му. А днес тази промяна. Съвсем очевидно!

— Да, вярно е — отвърна Розамънд. — Ние с Кенет Маршъл почти израснахме заедно. Семейство Маршъл ни бяха съседи. Кен винаги беше мил с мен — макар и снизходителен, разбира се, тъй като беше с четири години по-голям. Не бях го виждала дълго време. Трябва да има поне петнайсет години.

Поаро отбеляза замислено:

— Доста дълго.

Розамънд кимна. Настъпи кратко мълчание, а после той каза:

— Отзивчив е, нали?

— Кен е много мил. Един от най-добрите. Ужасно тих и затворен. Бих казала, че единственият му недостатък е неговото предразположение към нещастни бракове.

Поаро изрази пълно разбиране:

— Аха…

Розамънд Данли продължи:

— Кенет е глупак — пълен глупак по отношение на жените! Помните ли случая с Мартингдейл?

Детективът смръщи вежди.

— Мартингдейл? Мартингдейл? Арсен, не беше ли така?

— Да. Преди седемнайсет-осемнайсет години. Съпругата беше дадена под съд за убийство на съпруга си.

— А се доказа, че той е от онези, които ядат арсен, и тя беше оправдана?

— Точно така. Е, след като беше оправдана, Кен се ожени за нея. Една от типичните за него глупости.

Еркюл Поаро промърмори:

— Но щом е била невинна?

Розамънд припряно изрече:

— О, смея да кажа, че тя беше невинна. Никой всъщност не знае! Но по света има предостатъчно жени, за които можеш да се ожениш, без да е необходимо да се напрягаш специално, за да се свържеш с такава, която е била на подсъдимата скамейка за убийство.

Поаро не каза нищо. Вероятно знаеше, че ако мълчи, Розамънд Данли щеше да продължи. Така и стана.

— Той, разбира се, беше много млад, само на двайсет и една. Беше луд по нея. Тя умря, когато се роди Линда — година след като се ожениха. Мисля, че Кен беше покрусен от смъртта й. След това се впусна във веселби и забавления — опитвайки се да забрави, предполагам. — Тя спря за малко. — А след това дойде всичко това с Арлин Стюърт. По това време тя участваше в едно музикално шоу. Тогава се водеше делото за развод на Кодрингтън. Лейди Кодрингтън поиска развод и причината за това беше Арлин Стюърт. Говореше се, че тя съвсем завъртяла главата на лорд Кодрингтън. Подразбираше се, че веднага след като решението на съда влезе в сила, те ще се оженят. В действителност, когато се стигна до това, той не се ожени за нея. Отказа й категорично. Струва ми се, че тя наистина заведе дело срещу него за неспазване на обещание за женитба. Както и да е, всичко това предизвика голям шум навремето. И какво става — веднага след това Кен се оженва за нея. Този глупак, този пълен глупак!

Детективът промърмори:

— На един мъж може да му бъде простена такава глупост — тя е красива, мадмоазел.

— Да, несъмнено. Преди около три години имаше друг скандал. Старият сър Роджър Ърскин й остави всичките си пари. Искаше ми се да вярвам, че това ще отвори очите на Кен, ако нещо изобщо може да ги отвори.

— А не ги ли отвори?

Жената вдигна рамене.

— Нали ви казах, че не съм го виждала от години. Хората обаче говорят, че го приел съвсем невъзмутимо. Защо, бих искала да зная? Нима безрезервно и сляпо вярва?

— Може да има и други причини.

— Да. Гордостта! Да се прикрият чувствата. Не знам какви са истинските му чувства към нея. Никой не знае.

— А тя? Какво изпитва тя към него?

Розамънд го погледна втренчено, после изрече:

— Тя? Тя е най-голямата в света преследвачка на богати мъже. А също и мъжеядка. Щом хубав мъж се приближи на стотина метра до нея, превръща се в ново забавление за Арлин. Такава е тя.

Поаро бавно кимна с пълно съгласие.

— Да, това, което казвате, е истина. Очите й търсят само едно — мъже.

Розамънд каза:

— Сега е хвърлила око на Патрик Редфън. Той има приятна външност… доста е простодушен, от тези, нали знаете — привързан към жена си, а не флиртаджия. Такива като него са храна и вода за Арлин. Харесва ми малката госпожа Редфън — много е симпатична, такава русичка и спретната — но не мисля, че има някакъв шанс пред този тигър-човекоядец Арлин.

— Да, права сте.

Поаро изглеждаше натъжен.

Розамънд каза:

— Кристин Редфън е била учителка, струва ми се. Тя е от тези, които мислят, че разумът управлява тялото. Очаква я жесток удар.

Поаро поклати глава огорчено. Розамънд стана с думите:

— Какво безсрамие, нали? — И добави мрачно: — Някой трябва да предприеме нещо срещу това.

II.

Линда Маршъл безстрастно разглеждаше лицето си в огледалото в спалнята си. Тя не можеше да понася лицето си. В този момент то й се струваше само кости и лунички. С неприязън огледа гъстата си мека кестенява коса (миша, така я наричаше наум), зелено-сивите си очи, високите си скули и удължената, агресивна линия на брадичката. Устата и зъбите й може би не бяха чак толкова лоши — но какво значение имаха зъбите, в края на краищата? А това отстрани на носа й — петно ли беше?

С облекчение реши, че не е петно. Помисли си: „Ужасно е да си на шестнайсет — направо ужасно.“

Човек някак си не знаеше къде точно му е мястото. Линда беше тромава като младо конче и настръхнала като таралеж. По всяко време беше наясно със своята непохватност и с факта, че е нещо неоформено. Не беше толкова зле, докато ходеше на училище. Но сега беше вече завършила. Никой изглежда не знаеше със сигурност какво щеше да прави след това. Баща й говореше неопределено за Париж — да я изпрати там следващата зима. Линда не желаеше да ходи в Париж — но не искаше да си бъде и у дома. Досега като че ли не беше успяла да разбере напълно колко много не харесваше Арлин.

Лицето на Линда се изопна, зелените й очи станаха неумолими.

Арлин…

Тя си помисли: „Тя е звяр — звяр…“

Мащехите! Ужасно е да имаш мащеха, всички казваха така. И това беше вярно! Не че Арлин беше груба с нея. Почти през цялото време тя не забелязваше момичето. Но когато го направеше, в погледа й, в думите й имаше ирония. Съвършената грациозност и самоувереността на нейните движения подчертаваха юношеската непохватност на самата Линда. Покрай Арлин човек чувстваше — о, какъв срам — колко е незрял и недодялан.

Но не беше само това. Не, не беше само това.

Линда се луташе неуверено в глъбините на ума си. Не успяваше много добре да определи чувствата си. Имаше нещо, което Арлин правеше на хората… на къщата…

„Тя е лоша — помисли си Линда убедено, — тя е съвсем, съвсем лоша.“

Но човек не можеше изведнъж да остави всичко. Не можеше просто да си вирне носа, изсумтявайки презрително в знак на морално превъзходство, и да я изхвърли от мислите си.

Имаше нещо, което тя правеше на хората. Баща й сега беше съвсем различен…

Тя се мъчеше да разгадае това. Баща й, когато идваше да я вземе след училище. Баща й, когато я заведе на екскурзия с кораб. И баща й вкъщи — с Арлин. Всичко… всичко някак си прикрито и в същото време — не…

Линда си помисли: „И така ще продължава. Ден след ден, месец след месец. Не мога да го понеса.“

Животът се простираше пред нея — безкрайна поредица от дни, затъмнявани и отравяни от присъствието на Арлин. Все още дете, нейното чувство за пропорция беше още слабо. Една година за Линда изглеждаше като вечност.

В съзнанието й се надигна изгаряща омраза към Арлин. Тя си помисли: „Бих искала да я убия. О! Така ми се иска тя умре…“

Откъсна очи от огледалото и погледна надолу към морето.

Това място беше наистина доста приятно. Или би могло да бъде. Всички тези плажове, заливчета и чудновати пътечки. Имаше много неща за разглеждане, места, където човек може да се отдели и да безделничи. Имало и пещери, така й бяха казали момчетата на семейство Коуън.

Линда си помисли: „Да можеше само Арлин да изчезне, как бих могла да се забавлявам.“

Мислите й се върнаха към вечерта на пристигането им. Пътуването от сушата беше вълнуващо. Приливът беше залял свързващия път. Те дойдоха с лодка. Хотелът изглеждаше вълнуващ, необикновен. И тогава на терасата висока, чернокоса жена скочи и каза:

— Я, Кенет!

А баща й, ужасно изненадан, беше възкликнал:

— Розамънд!

Линда разгледа Розамънд Данли строго и критично, както е присъщо за всички млади хора.

Реши, че я одобрява. „Розамънд — помисли си тя — е благоразумна.“ И косата й растеше както трябва — сякаш й беше по мярка… на повечето хора косата им не им подхождаше. И дрехите й бяха изискани. И имаше едно мило, весело лице — сякаш се забавляваше със себе си, а не с вас. Розамънд се беше държала добре с нея. Не се беше впуснала в излияния, нито беше казала разни неща. (С израза „казва разни неща“ Линда наричаше куп различни омразни неща.) А и не бе дала вид, че мисли Линда за глупачка. Всъщност бе се държала с нея така, сякаш тя наистина е човешко същество. Линда толкова рядко се чувстваше като истинско човешко същество, че беше изключително благодарна, когато някой покажеше, че я смята за такова.

Баща й също изглеждаше доволен, че вижда госпожица Данли.

Смешно… най-неочаквано той изглеждаше напълно различен… изглеждаше — Линда се мъчеше да го измисли — ами да, млад, точно това беше! Той се беше засмял… с един странен младежки смях. Сега, замисляйки се за това, Линда откри, че много рядко го е чувала да се смее.

Чувстваше се объркана. Сякаш беше зърнала един съвсем различен човек. Тя си помисли: „Чудно ми е какъв е бил баща ми на моята възраст…“

Но това беше твърде трудно. Тя се отказа.

Хрумна й идея.

Колко весело щеше да е, ако бяха заварили госпожица Данли тук… но само тя и баща й.

За миг пред нея се откри перспектива. Баща й, с момчешки вид и смеещ се, госпожица Данли, тя самата и всичко забавно, което би могло да съществува на острова — къпане, пещери…

Мракът отново се спусна.

Арлин. Човек не можеше да се весели, когато тя е наблизо. Защо не? Е, във всеки случай Линда не можеше. Никой не би могъл да е щастлив, когато наоколо има човек, когото… мрази. Да, мрази. Тя мразеше Арлин.

Много бавно отново се надигна онази черна, изгаряща омраза.

Линда пребледня. Устните й леко се разтвориха. Очите й се присвиха. Пръстите й изтръпнаха и се стегнаха в юмрук…

III.

Кенет Маршъл почука леко на вратата на жена си. Когато чу в отговор нейния глас, той отвори вратата и влезе.

Арлин тъкмо завършваше тоалета си. Беше облечена в искрящо зелено и малко приличаше на морска сирена. Стоеше пред огледалото и слагаше туш на миглите си. Тя каза:

— О, това си ти, Кен.

— Да. Чудех се дали си готова.

— Минутка само.

Кенет отиде до прозореца и погледна навън към морето. Лицето му, както обикновено, бе безизразно. Приятно и обикновено.

Обръщайки се към нея, той каза:

— Арлин?

— Да?

— Срещала си Редфън и преди, както разбирам?

Тя отговори непринудено:

— О, да, скъпи. На някакъв коктейл. Видя ми се много приятен.

— Така си помислих и аз. Знаеше ли, че той и жена му ще идват тук?

Арлин широко разтвори очи.

— О, не, скъпи. Това беше такава голяма изненада!

Маршъл тихо изрече:

— Помислих си, че може би по тази причина ти е хрумнала идеята за това място. Ти доста настояваше да дойдем тук.

Жена му остави спиралата за мигли. Обърна се към него. Усмихна се — нежна, съблазняваща усмивка. Каза:

— Някой ми спомена за това място. Мисля, че бяха семейство Райлънд. Казаха, че било направо изключително — такава девствена природа! Не ти ли харесва?

— Не съм сигурен.

— О, скъпи, та ти обожаваш морето. Сигурна съм, че ще останеш очарован.

— Виждам, че имаш намерение да се забавляваш.

Очите й леко се разшириха. Погледна го неуверено.

Кенет Маршъл каза:

— Предполагам, че всъщност ти си казала на младия Редфън, че ще дойдем тук.

— Кенет, скъпи, няма да ставаш ужасен, нали?

Съпругът й продължи:

— Виж какво, Арлин. Зная какво представляваш. Те са доста симпатична млада двойка. Това момче харесва жена си, така е. Трябва ли да проваляш едно добро начинание?

Арлин отвърна:

— Толкова е несправедливо да обвиняваш мен. Аз нищо не съм направила, съвсем нищо. Не мога да попреча, ако…

Той й подсказа:

— Ако какво?

Клепачите й трепнаха.

— Ами, да. Зная, че мъжете полудяват по мен. Но аз нямам пръст в това. Просто така става.

— Значи признаваш, че младият Редфън е луд по теб?

Тя промърмори:

— Наистина е много глупаво от негова страна. — Пристъпи към съпруга си. — Но ти знаеш, нали, Кен, че наистина никой друг, освен теб не ме интересува?

Вдигна поглед към него.

Беше прекрасен поглед — поглед, на който малцина мъже биха устояли.

Кенет Маршъл погледна мрачно към нея. Лицето му беше спокойно. Той тихо каза:

— Мисля, че те познавам достатъчно добре, Арлин…

IV.

Когато човек излезеше от хотела откъм южната страна, терасите и плажът се падаха точно под него. Имаше и една пътека, която водеше встрани покрай скалата в югозападната част на острова. Като се повървеше малко по нея, се стигаше до няколко стъпала, водещи надолу към поредица от вдлъбнатини в скалата, отбелязани върху хотелската карта на острова като Слънчева тераса. Тук в скалите бяха изсечени малки ниши, а в тях имаше места за сядане.

Към една от тях веднага след вечеря се насочиха Патрик Редфън и жена му. Беше чудесна ясна нощ със сияеща луна.

Семейство Редфън седнаха. Известно време мълчаха.

Най-сетне Патрик каза:

— Великолепна нощ, нали, Кристин?

— Да.

Може би нещо в гласа й го накара да се почувства неловко. Седеше, без да я гледа.

Кристин Редфън попита със своя тих глас:

— Знаеше ли, че тази жена ще бъде тук?

Той рязко се извърна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Мисля, че разбираш.

— Виж какво, Кристин, не зная какво ти става…

Тя го прекъсна. Сега треперещият й глас издаваше чувствата й:

— На мен? По-скоро на теб какво ти става!

— Нищо ми няма.

— О! Патрик! Има ти! Ти толкова настояваше да дойдем тук. Беше доста разпален. Аз исках да отидем пак в Тинтаджел, където… където бяхме през нашия меден месец. Ти си беше наумил да дойдем тук.

— Ами защо не? Такова пленително местенце!

— Може би. Но ти искаше да дойдем тук, защото тя щеше да бъде тук.

— Тя? Коя е тя?

— Госпожа Маршъл. Ти… ти си си загубил ума по нея.

— За Бога, Кристин, не ставай глупава! Не е в твой стил да ревнуваш.

Неговото избухване беше малко неубедително. Той преиграваше. Тя отбеляза:

— Бяхме толкова щастливи.

— Щастливи? Разбира се, че бяхме щастливи! Ние сме щастливи! Но няма да сме щастливи, ако не мога дори да поговоря с друга жена, без да ми вдигнеш скандал.

— Съвсем не е така.

— Да, така е. И в семейния живот човек трябва да има… е… приятелство с други хора. Това подозрително отношение е съвсем неправилно. Аз… та аз не мога да поговоря с една хубава жена, без ти веднага да направиш извод, че съм влюбен в нея.

Той спря и повдигна рамене. Кристин Редфън отбеляза:

— Ти си влюбен в нея…

— О, не бъди глупава, Кристин! Та аз… аз почти не съм говорил с нея.

— Това не е вярно.

— За Бога, гледай да не ти стане навик да ме ревнуваш от всяка хубава жена, която срещнем.

Кристин извика:

— Тя не е просто една красива жена! Тя е… тя е различна! Тя носи нещастие. Да, такава е. Ще пострадаш, Патрик, моля те зарежи това. Да се махнем оттук.

Той войнствено вирна брадичката. Изглеждаше някак си много млад, когато предизвикателно изрече:

— Не ставай смешна, Кристин. И… и нека не се караме за това.

— Аз не искам да се караме.

— Дръж се тогава като разумно човешко същество. Хайде, да се връщаме в хотела.

Той стана. Настъпи кратко мълчание и после жена му също стана.

— Много добре… — каза тя.

В съседната вдлъбнатина, на другата пейка, седеше Еркюл Поаро. Той тъжно поклати глава.

Някои хора без колебание биха се отдръпнали по-далече, за да не стигне до ушите им чуждият разговор. Но не и Еркюл Поаро. Той нямаше такива скрупули.

— Освен това — както обясни по-късно на своя приятел Хейстингс — ставаше въпрос за убийство.

Хейстингс се вторачи в него:

— Но тогава убийството още не е било извършено.

Детективът въздъхна:

— Но вече ясно се очертаваше, mon cher^[1].

— Защо тогава ти не го предотврати?

А Еркюл Поаро каза с въздишка, както беше казал някога в Египет, че ако човек е решил да извърши убийство, не е лесно да го спреш. Той не се чувства виновен за случилото се. Според него е било неизбежно.