Агата Кристи
Зло под слънцето (13)

I.

Поаро каза замислено:

— Беше една сутрин, когато седяхме тук навън и говорехме за загорели от слънцето тела, лежащи като мъртви върху плотове, и тогава аз разсъждавах за това, каква малка разлика има между едно тяло и друго тяло. Ако човек се вгледа отблизо и внимателно — да — но за случайния поглед? Една сравнително добре сложена млада жена много прилича на друга. Два загорели крака, две загорели ръце, малко парче бански костюм — просто едно тяло, лежащо на слънце. Когато една жена върви, когато говори, смее се, обръща си главата, движи си ръката — тогава, да, тогава има индивидуалност, личност. Но в слънчевия ритуал — не.

Това беше денят, когато говорихме за злото — злото под слънцето, както го нарече господин Лейн. Той е много чувствителен човек — злото му въздейства… той усеща присъствието му, но въпреки това не знаеше къде точно беше то. За него злото се беше събрало в Арлин Маршъл и на практика всички присъстващи се съгласиха с него. Но за мен злото, макар че присъстваше, изобщо не беше съсредоточено в Арлин Маршъл. Беше свързано с нея, да, но по абсолютно различен начин. Аз и тогава, и през цялото време я виждах като вечна и предопределена жертва. Понеже беше хубава, понеже имаше блясък, понеже мъжете извръщаха глави след нея, приемаше се, че тя е от онези жени, които объркват живота и разбиват сърца. Но аз я виждах съвсем различно. Не тя беше тази, която фатално привличаше мъжете — мъжете бяха тези, които фатално я привличаха. Тя беше от жените, за които мъжете лесно се разчувстват и от които лесно се отегчават. И всичко, което ми беше разказано или открих за нея, затвърди убедеността ми по този въпрос. Първото нещо, което беше споменато за нея беше как мъжът, по чийто развод тя е била призована, отказал да се ожени за нея. Тогава капитан Маршъл, един от онези мъже — неизлечими кавалери, й предлага да се омъжи за него. За стеснителен, затворен човек като капитан Маршъл едно публично изпитание, от какъвто и да е род би било най-голямото мъчение — оттам и неговата любов и състрадание към първата му жена, която била публично обвинена и осъдена за убийство, което не била извършила. Той се оженил за нея и преценката му за характера й напълно се оправдала. След смъртта й друга една красива жена, може би от същия тип (тъй като Линда има червена коса, която вероятно е наследила от майка си), е изправена пред публично унижение. Още веднъж Маршъл се явява като спасител. Но този път той открива твърде малко, което да поддържа увлечението му. Арлин е глупава, безразсъдна, недостойна за неговото състрадание и защита. Въпреки всичко аз мисля, че той винаги е имал доста вярна представа за нея. Дълго след като е престанал да я обича и присъствието й започнало да го дразни, той е продължил да й съчувства. За него тя е била като дете, което не може да продължи по-нататък от определена страница в книгата на живота. В Арлин Маршъл, с нейното увлечение по мъжете, аз видях жената, предопределена за един определен тип безскрупулни мъже. В Патрик Редфън, с неговата приятна външност, с безгрижната му самоувереност, с неговото неоспоримо обаяние върху жените, веднага разпознах този тип. Авантюристът, който по един или друг начин изкарва прехраната си от жените. Гледайки към тях от моето място на плажа, аз бях съвсем сигурен, че Арлин е жертва на Патрик, а не обратното. И тогава свързах злото с Патрик Редфън, а не с Арлин Маршъл.

Неотдавна Арлин се беше сдобила с доста голяма сума, оставена й от възстар обожател, който не е имал време да се отегчи от нея. Тя е от жените, на които неизбежно един или друг мъж отнема парите с измама. Госпожица Брюстър спомена за някакъв млад мъж, който бил „разорен“ от Арлин, но едно негово писмо, намерено в стаята й, макар че изразяваше желание (което не е струвало нищо) да я покрие с бижута, фактически потвърждаваше получаването на чек от нея, с помощта на който той се надяваше да избегне съдебно преследване. Ясен случай на млад прахосник, живееш на нейния гръб. Не се съмнявам, че за Патрик Редфън е било лесно да я склони от време на време да му дава на ръка големи суми за „инвестиции“. Вероятно й е замаял главата с истории за големи възможности — как ще натрупа богатство за нея и за себе си. Беззащитните жени, живеещи сами, са лесна жертва за такива мъже, които обикновено се измъкват безнаказано с плячката. Ако обаче тя има съпруг или брат, или баща, нещата могат да вземат неприятен обрат за измамника. Щом капитан Маршъл откриел какво се е случило с богатството на жена му, Патрик Редфън можел да очаква набързо да се справят с него.

Това обаче не го тревожело, тъй като мислел да се освободи от нея без много шум, когато сметнел за необходимо… насърчаван от това, че веднъж вече се отървал безнаказано при едно убийство — убийството на млада жена, за която се оженил под името Коригън и която накарал да застрахова живота си за голяма сума.

В своите планове той бил подпомаган и подстрекаван от жената, която тук минаваше за негова съпруга и към която той бил искрено привързан. Млада жена, съвсем различна от неговите жертви — хладнокръвна, спокойна, безстрастна, но безкрайно предана и актриса с нелоши способности. От момента на пристигането си тук Кристин Редфън играе роля — ролята на „бедната малка съпруга“, крехка, безпомощна, по-скоро интелигентна, отколкото атлетична. Обърнете внимание как подчертаваше „слабостите“. Склонността й да се покрива с мехури от слънцето; прилошаването при височини — разказите за това как се била заклещила в катедралата в Милано и други такива. Подчертаване на нейната крехкост и деликатност — почти всички говореха за нея като за малката съпруга. В действителност тя беше висока колкото Арлин Маршъл, но с много малки длани и стъпала. Говореше за себе си като за бивша учителка, като с това подчертаваше впечатлението за начетеност и липса на спортни заложби. Всъщност съвсем вярно е, че е работила в училище, но длъжността, която е заемала там, е била на треньорка по спортни игри и е била изключително дейна млада жена, която може да се катери като котка и да тича като атлет.

Самото престъпление е било съвършено планирано и е бил избран най-подходящият момент. Било е, както споменах преди, изключително добре замислено. Моментът е бил гениално избран.

Най-напред имаше няколко предварителни сцени — едната изиграна във вдлъбнатините на скалистата тераса, когато те знаеха, че аз съм в съседната ниша — един традиционен разговор от типа „ревнива съпруга“ между нея и Патрик. По-късно тя изигра същата роля в една сцена пред мен. Спомням си, че тогава имах смътното усещане, че съм чел в някаква книга всичко това. Не изглеждаше истинско. Защото, разбира се, не беше. После дойде денят на престъплението. Беше чудесен ден — нещо съществено. Първото действие на Редфън е било да се измъкне съвсем рано — през балконската врата, която е отключил отвътре (ако са я намерили отворена, щели да си помислят, че някой е отишъл да се къпе рано в морето). Под плажната си хавлия е криел зелена китайска шапка, копие на онази, която Арлин имаше навик да носи. Промъкнал се е през острова надолу по стълбата и я поставил на определено място зад някакви скали. Първа част.

Предишната вечер той си е уговорил среща с Арлин. Били са много предпазливи, когато са се срещали, защото тя малко се е страхувала от съпруга си. Съгласила се е да отиде в Залива на елфите рано. Сутрин никой не ходи там. Редфън е трябвало да я настигне, щом му се удаде възможност да се измъкне незабелязано. Ако чуела някой да се спуска по стълбата или се появяла лодка, тя трябвало да се промъкне в Пещерата на елфите, чиято тайна той й бил открил, и да чака там, докато брегът стане чист. Втора част.

Междувременно Кристин отишла в стаята на Линда по време, когато според нейната преценка момичето трябвало да е излязло за своето сутрешно къпане в морето. Тогава тя вероятно е преместила стрелките на часовника на Линда, поставяйки ги с двайсет минути напред. Съществувал е, разбира се, рискът, че Линда може и да забележи, че часовникът й не е верен, но това не е било чак толкова важно. Истинското алиби на Кристин е бил размерът на дланите й, което прави извършването на убийството физически невъзможно за нея. Въпреки това едно допълнително алиби било желателно. Тогава в стаята на Линда тя забелязала книгата за магьосничеството и магиите, отворена на определена страница. Прочела я и когато Линда влязла и изпуснала пакета със свещите, осъзнала какво е намислила девойката. Това й е дало някои нови идеи. Първоначалният замисъл на двамата виновни е бил да хвърлят по някакъв начин подозрението върху Кенет Маршъл — оттам и отмъкнатата лула, парченце от която е трябвало да бъде поставено в залива под стълбата.

Когато Линда се върнала, Кристин лесно уредила да излязат заедно до Залива на чайките. После се върнала в стаята си, извадила от някакъв заключен куфар шишенце с препарат за изкуствено получаване на тен, внимателно се намазала и хвърлила празното шишенце през прозореца, и то за малко да удари госпожица Брюстър, която се е къпела в морето. Втората част била изпълнена успешно.

Тогава Кристин си облякла бял бански костюм, а върху него плажен панталон и наметка с дълги, много широки ръкави, с което отлично прикрила току-що почернелите си ръце и крака.

В десет и петнайсет Арлин потеглила за своето рандеву, минута-две по-късно Патрик Редфън слязъл и проявил изненада и раздразнение. Задачата на Кристин е била съвсем лесна. Държейки собствения си часовник скрит, в единайсет и двайсет и пет тя попитала Линда колко е часът. Момичето погледнало часовника си и отговорило, че е дванайсет без петнайсет. След това тръгнало към морето, а Кристин си прибрала нещата за рисуване. Веднага щом Линда се обърнала с гръб към нея, тя грабнала часовника на момичето, който то трябвало да свали от ръката си, преди да влезе в морето, и го върнала назад, за да бъде точен. После забързала нагоре по скалистата пътека, изтичала през стеснената част на острова до горния край на стълбата, съблякла плажния си панталон и наметката, напъхала ги заедно с кутията си за рисуване зад някоя от скалите и бързо слязла по стълбата, показвайки най-добрата си гимнастическа форма.

Арлин била долу на плажната ивица, чудейки се защо Патрик толкова се бави. Видяла или чула някой да слиза по стълбата, погледнала предпазливо и за свое най-голямо раздразнение видяла най-неудобния човек — съпругата! Минала бързо по плажа и влязла в пещерата.

Кристин извадила от скривалището шапката с фалшивата червена къдрица, закопчана отдолу откъм гърба, и се излегнала, като шапката и къдрицата прикривали лицето и врата й. Съгласуването във времето било идеално. Минута-две по-късно лодката с Патрик и Емили Брюстър завили покрай носа. Спомнете си, че Патрик е този, който се навел да разгледа тялото. Патрик бил потресеният — шокиран, сломен от смъртта на своята любима! Неговият свидетел бил внимателно подбран. На госпожица Брюстър й се замайва главата, тя няма да се опита да се качи по стълбата. Тя ще напусне залива с лодката, Патрик естествено ще бъде този, който ще остане с тялото, в случай че убиецът все още се върти наоколо. Емили Брюстър потеглила с лодката да доведе полицията. Кристин, веднага щом лодката изчезнала, скочила, нарязала шапката на парчета с ножицата, която Патрик предвидливо е донесъл, натъпкала ги в банския си и се изкатерила по стълбата, облякла плажния си костюм и хукнала обратно към хотела. Време само да се изкъпе набързо, измивайки намазания кафяв тен, и да се пъхне в роклята за тенис. Направила още нещо. Изгорила парчетата от зелената картонена шапка и косите в камината на Линда, добавяйки един лист от календар, така че той да бъде свързан с картона. Не шапка, а календар е бил изгорен. Както подозирала, Линда е правила опити в магиите — буцата восък и карфицата показват това.

След това се отправила към тенискорта, пристигайки последна, но без да показва признаци на вълнение или забързаност.

Междувременно, Патрик отишъл в пещерата. Арлин не е видяла нищо и съвсем малко е чула — лодка, гласове — тя благоразумно е останала скрита. Но сега Патрик я извикал: „Всичко е чисто, скъпа.“ Тя излязла, ръцете му се стегнали около врата й и това бил краят на бедната, глупава, красива Арлин Маршъл… — Гласът му затихна.

За момент беше тихо, после Розамънд Данли изрече, потръпвайки леко:

— Да, можете да накарате човек да разбере всичко. Но това е историята от другата страна. Не сте ни разказали как вие се добрахте до истината?

Еркюл Поаро отговори:

— Веднъж ви казах, че имам много простичко мислене. Непрекъснато ми се струваше, че един-единствен човек би могъл да убие Арлин Маршъл. А най-подходящият беше Патрик Редфън. Той беше от тези par excellence^[1] мъже, които използват жените като нея… такъв мъж, който ще вземе спестяванията на една жена и ще й пререже гърлото при сделката. С кого щеше да се срещне Арлин онази сутрин? Според израза на лицето й, усмивката й, държанието й, думите й към мен — с Патрик Редфън. Следователно според логиката на нещата този, който я е убил, трябваше да е Патрик.

Но веднага се изправих, както ви казах, срещу невъзможността. Патрик Редфън не е могъл да я убие, тъй като беше на плажа и в компанията на госпожица Брюстър до фактическото откриване на тялото. Така че започнах да се оглеждам за нови решения, а такива имаше няколко. Могла е да бъде убита от съпруга си, с мълчаливото съучастие на госпожица Данли. (Те бяха излъгали за нещо, което изглеждаше подозрително.) Би могла да е убита в резултат на това, че се е натъкнала на тайните по контрабандата на наркотици. Би могла да е убита, както казах, от някакъв набожен маниак. Могла е да бъде убита и от заварената си дъщеря. По едно време именно това ми се струваше действителното решение. Поведението на Линда при първия й разпит беше важно. Един разговор, който проведох с нея, по-късно ме убеди в това, че Линда се смяташе за виновна.

— Искате да кажете, че тя си е въобразявала, че наистина е убила Арлин?

Гласът на Розамънд беше изпълнен с недоверие.

Еркюл Поаро кимна.

— Да. Спомнете си — тя е почти дете. Прочела е тази книга за магиите и почти е повярвала в това. Тя е мразела Арлин. Нарочно е направила куклата от восък, казала е магията си, пробола я е в сърцето, разтопила я е и в същия този ден Арлин умира. По-стари и по-мъдри хора от Линда горещо са вярвали в магии. Естествено, тя е повярвала, че всичко това е истина… че използвайки магии, е убила мащехата си.

Розамънд извика:

— О, горкото дете, горкото дете! А аз мислех… представях си… нещо съвсем различно… че е знаела нещо, което би… — Розамънд спря.

Поаро каза:

— Зная какво е било това, което сте си помислили. Всъщност вашето държание още повече е изплашило Линда. Вярвала е, че нейните действия наистина са довели до смъртта на Арлин и че вие сте знаели това. Кристин Редфън също е поработила върху нея, подхвърляйки идеята за приспивателните хапчета, показвайки й начин как бързо и безболезнено да изкупи вината си. Виждате ли, щом беше доказано, че капитан Маршъл има алиби, жизненоважно е било да се намери друг заподозрян. Нито тя, нито съпругът й са знаели за наркотиците и са се спрели на Линда, която са избрали за изкупителна жертва.

Розамънд извика:

— Същински сатана!

Поаро кимна:

— Права сте. Хладнокръвна и жестока жена. А аз, аз бях в голямо затруднение. Беше ли Линда виновна само за детинското изпробване в магьосничеството или омразата й я беше тласнала още по-далеч — към действителното престъпление? Опитах се да я накарам да признае пред мен. Не помогна. В онзи момент бях несигурен. Началникът на полицията беше склонен да приеме обяснението с контрабандата на наркотици. Не можех да оставя нещата дотук. Още веднъж много внимателно разгледах фактите. Разбирате ли, имах парченца от картинна мозайка, изолирани случки — обикновени факти. Всичко трябваше да се намести в завършена и хармонична рисунка. Там бяха ножиците, намерени на брега, шишенце, изхвърлено през прозореца, използвана вана, в която никой не признаваше да се е къпал — всички тези абсолютно безобидни сами по себе си случки придобиха значимост поради факта, че никой не признаваше да ги е извършил. Следователно те трябваше да са от значение. Нито една от тях не отговаряше нито на хипотезата за капитан Маршъл, нито на тази за Линда, нито за тази, че някаква наркотрафикантска банда е виновна. И въпреки това те трябваше да имат значение. Върнах се пак към първото си решение — онова, че Патрик Редфън е извършил убийството. Имаше ли нещо в подкрепа на това? Да, фактът, че от сметката на Арлин липсваше голяма сума пари. Кой беше получил тези пари? Патрик Редфън, разбира се. Тя беше от жените, които един мъж лесно може да измами… но изобщо не беше от типа жени, които могат да бъдат изнудвани. Беше прекалено прозрачна, не можеше да запази нищо в тайна. Историята с изнудването никога не ми е изглеждала правдоподобна. И въпреки това имаше един подслушан разговор — да, но подслушан от кого? От съпругата на Патрик Редфън. Това беше нейна история, неподкрепена от никакви други външни свидетелски показания. Защо ли беше измислена? Отговорът ме осени като светкавица. За да обясни изчезването на парите от сметката на Арлин!

Патрик и Кристин Редфън. Двамата бяха съучастници. Кристин нямаше физическата сила да я удуши, нито психическата нагласа. Не, Патрик Редфън го беше извършил — но това беше невъзможно! Всяка негова минута имаше своето обяснение до намирането на тялото.

Тяло — думата раздвижи нещо в ума ми — тела, лежащи на пясъка. Всички еднакви. Патрик Редфън и Емили Брюстър бяха стигнали в залива и бяха видели там да лежи тяло. Тяло… ами ако това не е било тялото на Арлин… а на някой друг? Лицето е било скрито от голямата китайска шапка.

Но имаше само едно мъртво тяло — това на Арлин. Тогава би ли могло да бъде… живо тяло… някой, който се преструва на мъртъв? Би ли могла да бъде самата Арлин, подтикната от Патрик да изиграе някаква шега? Не, твърде рисковано. Живо тяло — чие? Имаше ли някоя жена, която би помогнала на Патрик? Разбира се, съпругата му. Но тя беше белокожо нежно създание. Ах, да, но тен може да се получи, като се намаже с нещо от някое шишенце. Шише! Имах едно върху моите парчета от картинна мозайка. Да, и след това, разбира се, къпане във ваната — за да се отмият издайническите петна, преди да отиде да играе тенис. А ножицата? Защо ли — за да нареже тази шапка, едно неудобно за носене нещо, от което е трябвало да се отърве, а в бързината ножицата била оставена — единственото, което двамата убийци забравили.

Но къде е била Арлин през цялото време? Това също беше абсолютно ясно. В Пещерата на елфите е била или Розамънд Данли, или Арлин Маршъл. Това ми подсказа парфюмът, който и двете използваха. Със сигурност знаех, че не е била Розамънд Данли. Значи е била Арлин, която се е криела, докато брегът се изчисти.

Когато Емили Брюстър заминала с лодката, Патрик останал съвсем сам на плажа и е имал пълната възможност да извърши престъплението. Арлин Маршъл е била убита след дванайсет без петнайсет, но медицинските показания се занимаваха само с най-ранния възможен час, когато убийството е могло да бъде извършено. Че Арлин е била мъртва в дванайсет без петнайсет, е било казано на лекаря, а не лекарят е казал на полицията.

Още два момента трябваше да се уточнят. Показанията на Линда Маршъл осигуряваха алиби на Кристин Редфън. Да, но тези показания зависеха от ръчния часовник на Линда. Всичко, което трябваше да се докаже, беше, че Кристин е имала две възможности да се добере до часовника. Открих ги съвсем лесно. Тя е била сама в стаята на Линда онази сутрин… а имаше и косвено доказателство. Чухме Линда да казва, че „се е страхувала да не закъснее“, но когато слязла долу, е било само десет и двайсет и пет според часовника във фоайето. Втората възможност е била лесна — могла е да върне пак стрелките на часовника веднага щом Линда се е обърнала с гръб и е тръгнала към морето да се къпе.

След това и въпросът със стълбата. Кристин постоянно твърдеше, че главата й се замайва от височини. Още една внимателно подготвена лъжа.

Аз вече имах мозайката си — всяко парченце, красиво поставено на своето място. Но за нещастие нямах никакво конкретно доказателство. Всичко беше само в ума ми.

Точно тогава ми хрумна нещо. Имаше някаква самоувереност… някаква изпипаност в престъплението. Нямах съмнение, че в бъдеще Патрик Редфън щеше да го повтори. А в миналото? Имаше вероятност това да не му е първото убийство. Начинът на извършване — удушаване — напълно хармонираше с неговата същност — убиец за удоволствие, както и за изгода. Ако е бил вече убиец, бях сигурен, че е използвал същите средства. Помолих инспектор Колгейт за списък на жените, жертви на удушаване. Резултатът ме изпълни с радост. Смъртта на Нели Парсън, удушена в някаква самотна горичка, можеше да бъде или не дело на Патрик Редфън — тя може просто да му е подсказала как да избере мястото, но в смъртта на Алис Коригън открих точно това, което търсех. По същество същият метод. Измама за часа на убийството, едно убийство, извършено не както е обикновено преди момента, за който се предполага, че се е случило, а след това. Тяло, открито според общото мнение в четири и петнайсет. Съпругът с алиби до четири и двайсет и пет.

Какво се е случило в действителност? Казват, че Едуард Коригън пристигнал в „Пайн Ридж“, видял, че жена му я няма там, и излязъл и се заразхождал. В действителност, разбира се, той е тичал до мястото на срещата — Цезаровата дъбрава (която, сигурно си спомняте, е съвсем наблизо), убил я е и се е върнал в кафенето… Планинарката, която съобщила за престъплението, е била изключително порядъчна млада дама, преподавателка по спортни игри в известно девическо училище. Очевидно тя не е имала връзка с Едуард Коригън. Налагало се е да повърви малко, за да съобщи за смъртта. Съдебният лекар прегледал тялото едва в шест без петнайсет. Както и в нашия случай времето на смъртта било прието без съмнение.

Направих последна проверка. Трябваше категорично да зная дали госпожа Редфън лъже. И организирах нашата малка екскурзия до Дартмур. Ако на човек му се вие свят от височини, той никога не се чувства добре, пресичайки река по тесен мост. На госпожица Брюстър, която наистина страда от това, й прилоша. Но Кристин Редфън притича, без да й стане лошо. Това беше нещо дребно, но категорично една проверка. Щом беше изрекла една лъжа, то и всички друга лъжи бяха възможни. Междувременно Колгейт беше получил потвърждението за снимката от полицията в Съри. Аз изиграх моята ръка по единствения начин, който имаше изгледи за успех. След като приспах вниманието на Патрик Редфън, се обърнах срещу него и направих всичко, което можех, за да го накарам да изгуби самообладание, фактът, че е бил идентифициран като Коригън го стъписа.

Еркюл Поаро поглади шията си, унесен в спомени.

— Това, което направих — важно каза той, — беше изключително опасно… но не съжалявам. Аз успях! Страданието ми не беше напразно.

Настъпи мълчание. После госпожа Гарднър изпусна дълбока въздишка.

— Как, мосю Поаро — каза тя, — беше чудесно… да чуем точно по какъв начин сте се добрали до вашите резултати. Всеки детайл носеше очарованието на истинска лекция по криминология… Това всъщност е лекция по криминология. И като си помисля, че моята виолетова прежда и онзи разговор за слънчевите бани наистина имат нещо общо с това? Наистина се вълнувам прекалено много, за да говоря, и съм сигурна, че господин Гарднър се чувства по същия начин, нали, Одел?

— Да, скъпа — отвърна той.

Еркюл Поаро изрече:

— Господин Гарднър също ми помогна. Трябваше ми мнението на един здравомислещ човек за госпожа Маршъл. Попитах господин Гарднър какво мисли за нея.

— Така ли? — учуди се жена му. — И ти какво каза за нея, Одел?

Той се изкашля:

— Ами, скъпа, никога не съм имал много високо мнение за нея, нали знаеш?

— Точно такива неща казват винаги мъжете на съпругите си — отбеляза госпожа Гарднър. — И ако ме питате, дори мосю Поаро е, както бих казала аз, като че ли малко снизходителен към нея, наричайки я „естествена жертва“ и други подобни. Вярно е, разбира се, че тя изобщо не беше образована жена и тъй като капитан Маршъл не е тук, спокойно мога да кажа, че винаги ми се е струвала глупава. Така и казах на господин Гарднър, нали, Одел?

— Да, скъпа — отвърна той.

II.

Линда Маршъл седеше с Еркюл Поаро в Залива на чайките. Тя заговори:

— Доволна съм, разбира се, че в края на краищата не умрях. Но разбирате ли, мосю Поаро, не е ли все същото като да съм я убила? Такива бяха намеренията ми.

Детективът енергично възрази:

— Изобщо не е същото. Желанието да убиеш и извършването на убийство са две различни неща. Ако в спалнята ви вместо малката восъчна фигура беше мащехата ви, вързана и безпомощна, а в ръката ви вместо карфица имаше кинжал, вие не бихте го забили в сърцето й! Нещо вътре във вас би казало „не“. Същото е и с мен. Някакъв малоумник ме вбесява. Казвам: „Ще ми се да го сритам.“ Вместо това ритам масата. Казвам: „Ето, тази маса е онзи идиот и така аз го сритвам.“ И после, ако не съм си повредил много обувката, се чувствам по-добре, а на масата обикновено й няма нищо сериозно. Но ако онзи малоумник беше там, аз нямаше да го сритам. Да се правят восъчни фигури и да се промушват с карфици е глупаво, да, детинщина, да — но от това има и някаква полза. Изхвърлили сте омразата от себе си и сте я излели върху онази фигурка. И с карфицата и огъня сте унищожили — не мащехата си — а омразата, която сте носели към нея. След това, още преди да бяхте чули за смъртта й, сте се чувствали пречистена, не е ли така… чувствали сте се по-лека… по-щастлива?

Линда кимна.

— Откъде знаете? Точно така се чувствах.

Поаро отговори:

— Тогава не си повтаряйте тези идиотщини. Настройте се само да не мразите следващата си мащеха.

Тя бе изумена:

— Мислите ли, че ще имам друга? А-а, разбирам, имате предвид Розамънд. Нямам нищо против нея. — Поколеба се за миг. — Тя е благоразумна.

Това не беше определението, което самият Поаро би избрал за Розамънд Данли, но той схвана, че то изразява представата на Линда за голяма похвала.

III.

Кенет Маршъл каза:

— Розамънд, нима си беше втълпила нещо толкова невероятно като мисълта, че съм убил Арлин?

Тя изглеждаше доста засрамена.

— Предполагам, че съм била ужасна глупачка.

— Разбира се, че си била.

— Да, но ти, Кен, ти си такава мида. Изобщо не знаех какво всъщност изпитваш към жена си. Не знаех дали я приемаш такава каквато е и си страхотно почтен към нея, или дали ти… ами, дали просто сляпо й вярваш. И си помислих, че ако е било така и внезапно си открил, че ти изневерява, може да си побеснял. Чувала съм разни истории за теб. Винаги си много тих, но понякога си доста заплашителен.

— И значи си помисли, че просто съм я хванал за гърлото и съм отнел живота й, удушавайки я?

— Ами… да… точно това си помислих. А и алибито ти беше малко несериозно. И тогава реших да ти подам ръка и съчиних онази глупава история как съм те видяла да печаташ в стаята си. И когато чух, че си казал, че си ме видял да надзъртам… е, това почти напълно ме убеди, че ти си го извършил. Това и странностите на Линда.

Кенет Маршъл въздъхна:

— Нима не разбираш, че казах, че съм те видял в огледалото, за да подкрепя твоята история. Мислех… мислех, че ти е необходимо тя да бъде подкрепена.

Розамънд се втренчи в него:

— Не искаш да кажеш, че си помислил, че аз съм убил жена ти?

Той се размърда смутено и смънка:

— Да му се не види, Розамънд, не си ли спомняш как веднъж едва не уби онова момче за кучето? Как увисна на врата му и не го пускаше?

— Но това беше преди толкова години.

— Да, зная…

Тя рязко каза:

— И какъв мотив мислиш, че съм имала, за да убия Арлин?

Погледът му се отклони. Той пак измърмори нещо. Розамънд кресна:

— Кен, ти, суетник такъв! Помислил си, че съм я убила заради теб най-безкористно, така ли? Или… да не би да мислеше, че съм я убила, понеже аз самата те искам за себе си?

— Съвсем не — възмутено каза Кенет Маршъл. — Но нали знаеш какво каза онзи ден… за Линда и за други неща… и сякаш… беше загрижена какво става с мен.

— Винаги съм била загрижена.

— Вярвам, че е така. Нали разбираш, Розамънд… аз обикновено не мога да говоря за нещата… не ме бива по приказките, но… но искам да си изясним това. Арлин не ме интересуваше — само мъничко в началото… а да живееш с нея ден след ден беше доста изнервящо. Всъщност беше същински ад, но аз страшно много я съжалявах. Беше такава проклета глупачка… побъркана по мъжете… просто нищо не може да направи… а те винаги я зарязваха и се отнасяха отвратително с нея. Просто чувствах, че не мога да бъда този, който ще я зареже накрая. Бях се оженил за нея и от мен зависеше да се грижа за нея, доколкото мога. Мисля, че тя знаеше това и наистина ми беше благодарна. Тя беше… тя беше трогателно създание наистина.

Розамънд каза нежно:

— Няма нищо, Кен. Разбирам.

Без да я погледне, той напълни внимателно лулата си и измърмори:

— Ти… ме разбираш толкова добре, Розамънд.

Розамънд леко се усмихна.

— Сега ли ще ме попиташ дали искам да се омъжа за теб, Кен, или си решил да чакаш шест месеца?

Лулата му падна от устата и се разби в скалите долу. Той каза:

— По дяволите, това е втората лула, която затривам тук. И нямам друга. Откъде, по дяволите, знаеш, че съм определил шест месеца като съвсем благоприличен срок?

— Предполагам, защото това е благоприличният срок. Но предпочитам нещо по-конкретно сега, ако обичаш. Защото през тези месеци може да срещнеш някое друго преследвано създание от женски пол и отново да се притечеш на помощ като истински рицар.

Той се разсмя.

— Този път ти ще бъдеш преследваното създание от женски пол, Розамънд. Ще зарежеш това твое проклето моделиерство и ще живеем в провинцията.

— Не знаеш ли, че имам доста добри приходи от моята работа? Нима не разбираш, че това е моята работа — че аз съм я създала и че се гордея с нея! И имаш дързостта да дойдеш и да ми кажеш: „Зарежи я, скъпа.“

— Имам дързостта да ти го кажа, да.

— И мислиш, че те обичам толкова, че да го направя?

— Ако не е така — заяви Кенет Маршъл, — тогава няма смисъл.

Розамънд отговори:

— О, мили мой, цял живот съм искала да живея с теб в провинцията. И сега… това ще се сбъдне…