Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (18)

Пипи получава писмо

Дните минаваха и настъпи есента. След нея настъпи зима, продължителна и сурова, която сякаш изобщо не искаше да свърши. Томи и Аника бяха много заети в училище и с всеки изминат ден се изморяваха все повече и все по-тежко им беше да стават сутрин. Госпожа Сетергрен започна много да се тревожи от бледите им бузки и от липсата на апетит. На всичкото отгоре и двамата се разболяха наведнъж от шарка и трябваше да лежат няколко седмици. Тия седмици щяха да са много скучни, ако Пипи не идваше всеки ден пред прозореца да им прави какви ли не маймунджилъци. Докторът й забрани да влиза в стаята при болните, за да не се зарази, и тя го послуша, макар да твърдеше, че за един следобед можела да смачка между ноктите си един-два милиарда бацили от шарка. Но никой не й забрани да прави маймунджилъци. Детската стая беше на втория етаж, та Пипи постави стълба до прозореца им. Томи и Аника си лежаха в леглата и всеки ден в трескаво очакване гадаеха как ли ще изглежда Пипи, когато се появи този път на стълбата. Защото всеки път беше съвсем различна. Ту беше облечена като коминочистач, ту като призрак в бяла мантия, ту се правеше на вещица. Понякога разиграваше весели спектакли пред прозореца и играеше сама всички роли. От време на време правеше гимнастически упражнения на стълбата — и то какви! Заставаше на едно от най-високите стъпала и люлееше стълбата напред и назад, та Томи и Аника пищяха от страх и мислеха, че всеки момент ще се пребие. Но това не ставаше. Когато искаше да слезе, Пипи тръгваше с главата напред, само и само да се развеселят Томи и Аника. Всеки ден отиваше до града и им купуваше ябълки, портокали и бонбони. Слагаше всичко в една кошница и връзваше на дръжката дълго въже. После Господин Нилсон се изкатерваше горе с края на въжето, а Томи отваряше прозореца и издърпваше кошницата. Понякога Господин Нилсон им носеше писма от Пипи, когато тя беше заета и не можеше да дойде. Но това се случваше рядко и Пипи висеше на стълбата по цели дни. Сегиз-тогиз тя притискаше нослето си о стъклото на прозореца, обръщаше клепачите си и правеше всевъзможни ужасни гримаси. Беше казала на Томи и Аника, че ще получат по една паричка, ако издържат да не се засмеят. Но това беше просто невъзможно. Томи и Аника така се превиваха от смях, че едва не паднаха от креватите си.

След известно време оздравяха и можеха да станат. Но, ах, колко бяха бледи и отслабнали! В деня, когато напуснаха леглата си, Пипи седеше у тях в кухнята и гледаше как си ядат кашата. По-точно казано: трябваше да ядат каша, но никак не им вървеше. Майка им се раздразни, като видя как ровят в чиниите си.

— Яжте вкусната каша! — подкани ги тя.

Аника порови малко с лъжицата в чинията си, но усещаше, че не ще може да преглътне нито една лъжичка.

— Защо изобщо трябва да я ям? — проточи тя.

— Как може да задаваш такива глупави въпроси — каза Пипи. — Много е ясно защо трябва да изядеш тази вкусна каша. Защото, ако не изядеш вкусната каша, няма да пораснеш и да станеш голяма и силна. Ако пък не станеш голяма и силна, няма да имаш сила да накараш своите деца да изядат тяхната вкусна каша. Не, Аника, така не бива. Ако всички разсъждават като тебе, в яденето на каша в тази страна ще настъпи ужасен хаос.

Томи и Аника изядоха по две лъжици каша. Пипи ги наблюдаваше съчувствено.

— Трябва да поплувате малко по моретата — каза им тя и се залюля напред-назад със стола си. — Да видите как ще проядете. Спомням си веднъж, когато бях на кораба на татко за всеобща изненада Фридолф една сутрин изяде само седем чинии каша. Татко просто щеше да полудее от тревога пред тази липса на апетит. «Миличък Фридолф — каза му той, а гласът му трепереше, — страхувам се, че те гложди тежка болест. Най-добре остани днес в каютата си, докато се почувствуваш по-добре и можеш да ядеш като хората. Ще дойда да те завия и да ти дам люкарство за подсилване!»

— Лекарство се казва — отбеляза Аника.

— И Фридолф се завлече в леглото си — продължи Пипи — защото и той се изплаши и се чудеше що за болест го налегна, та изяде само седем чинии каша. Той си легна и тъкмо се питаше дали ще доживее до вечерта, когато дойде татко с люкарството. Беше някакво отвратително черно люкарство, но — каквото щете ми разправяйте — беше наистина силно. След като глътна първата лъжица, от устата на Фридолф изригна огнен език. Той нададе вой, който разтърси «Лудетина» от носа до кърмата и бе чут от кораби на петдесет морски мили разстояние. Готвачът още не беше раздигнал масата от закуска, когато Фридолф с викове се втурна в корабната кухня. Той се тръшна върху един стол до масата и започна да лапа каша. След петнадесетата чиния все още продължаваше да реве от глад. Но повече каша нямаше и готвачът се видя принуден да застане до Фридолф и да мята студени варени картофи в отворената му уста. Колкото пъти рече да престане, Фридолф започваше да ръмжи сърдито, та готвачът разбра, че ако не иска да бъде изяден, трябва да продължава. Но за съжаление той имаше само някакви си сто и седемнайсет картофа. След като даде на Фридолф последния, с един скок се озова навън и заключи вратата. Всички се събрахме пред прозореца да наблюдаваме Фридолф. Той хленчеше като малко гладно дете и набърже изяде панера за хляб, после каната и петнайсет чинии. След това се залови за масата. Откъсна четирите й крака и ги заръфа, та от устата му се разхвърчаха стърготини. Докато ядеше, заяви, че това били най-дървените аспержи, които бил ял. Изглежда, че дъската на масата му се услади повече, защото мляскаше, докато я ядеше, и разправяше, че това бил най-вкусният сандвич от детските му години насам. Тогава татко реши, че Фридолф е оздравял от тежката си болест, влезе при него и му каза да се въздържа от обяда, който ще бъде поднесен след два часа и се състои от свинско с пюре. «Слушам, капитане — каза Фридолф и избърса устата си. — Но искам да попитам нещо, капитане — продължи той и очите му живо заблестяха, — кога ще има вечеря и не може ли това да стане малко по-рано?»

Пипи наклони глава и загледа Томи и Аника и техните чинии.

— Както вече казах, трябва да поплувате по море, и ще излекувате лошия си апетит.

Точно тогава край дома на семейство Сетергрен мина пощенският раздавач на път към Вила Вилекула. Той зърна Пипи през прозореца и се провикна:

— Хей, Пипи Дълго чорапче, нося ти писмо!

От изненада Пипи едва не се катурна от стола.

— Писмо! За мене? Истинско писмо, искам да кажа, истинско писмо! Не мога да повярвам, додето не го видя.

Действително това беше истинско писмо, облепено с много странни марки.

— Я го прочети ти, Томи, ти умееш — каза Пипи.

Томи зачете:

Скъпа моя Пипилота, когато получиш това писмо, слез когато и да е на пристанището и чакай «Лудетина». Защото сега съм решил твърдо да те взема за известно време на остров Корекоредут. Ти поне трябва да видиш страната, където баща ти е такъв могъщ крал. Тук е много приятно и вярвам, че ще ти хареса. Моите верни поданици също жадуват да видят принцеса Пипилота, за която толкова много са слушали. Тъй че няма какво повече да говорим. Ти ще дойдеш — това е моята бащина и кралска воля. Звучна целувка и много сърдечни поздрави от твоя стар татко:

Крал Ефраим I Дългия чорап

Всемогъщ владетел на остров Корекоредут

Когато Томи свърши да чете, в кухнята настъпи гробна тишина.