Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (10)

Пипи обикаля магазините

В един хубав пролетен ден, когато слънцето грееше, птичките чуруликаха и във всички канавки се стичаше вода, Томи и Аника доприпкаха във Вила Вилекула. Томи носеше няколко бучки захар за коня и преди да влязат при Пипи, децата постояха малко на верандата, за да го потупат. Когато влязоха в къщата, Пипи още спеше. Както обикновено, краката й бяха върху възглавницата, а главата на обратния край, под одеялото. Аника я ощипа по палеца на крака и й каза:

— Събуди се!

Господин Нилсон беше вече буден и бе се метнал на полилея. Постепенно одеялото се размърда и оттам се подаде една рижа главица. Пипи отвори ясните си очи и широко се усмихна.

— Ей, вие ли ме щипете по краката? Аз пък сънувах, че моят татко, негърският крал, иска да провери дали нямам мазоли.

Тя седна на края на леглото и обу чорапите си — един кафяв и един черен.

— Уверявам ви, че додето ходя с тия лапатари, никога няма да имам мазоли — каза тя, като нахлузи големите си черни обуща, които бяха точно два пъти по-дълги от стъпалата й.

— Пипи, какво ще правим днес? — попита Томи. — Аника и аз не сме на училище.

— Хм, по този въпрос заслужава да се помисли — отговори Пипи. — Не можем да танцуваме около новогодишната елха, защото я изхвърлихме преди три месеца. Ако имаше лед, можехме да се пързаляме цял предобед. Много е весело да копаем злато например, но и това не става, защото не знаем къде има злато. Най-много има всъщност в Аляска, но там пък просто не можеш да се разминеш от златотърсачи. Не, явно, че трябва да измислим нещо друго.

— Да, нещо интересно — възкликна Аника.

Пипи сплете косите си на две стегнати стърчащи плитчини. Тя размишляваше.

— Какво ще кажете, ако идем в града и пообиколим магазините — предложи тя накрая.

— Нямаме пари — възрази Томи.

— Аз имам! — заяви Пипи и за доказателство отвори голямата чанта, пълна догоре със златни парички. Тя гребна цяла шепа и напъха монетите в джоба на престилката си.

— Остава само да си намеря шапката и съм готова да тръгна — каза тя.

Шапката не се виждаше никъде. Пипи надзърна най-напред в сандъка за дърва, но — чудна работа — там я нямаше. После надникна в панера за хляб, но там пък се търкаляха само един жартиер, някакъв развален будилник и една суха коричка хляб. Най-сетне тя провери дори и на полицата за шапки. Там обаче нямаше друго освен един тиган, една отвертка и парче сирене.

— Навсякъде безпорядък и нищо не може да се намери — мърмореше недоволно Пипи. — Отдавна се чудех къде е сиренето, та добре, че поне него намерих.

— Ей, шапко — извика тя после, — идваш ли с мене по магазините или не? Ако не се появиш мигновено, после ще бъде късно.

Никаква шапка не се появи.

— Е, добре, щом е толкова глупава, нека се сърди на себе си. Но да не съм чула оплакване, когато се върна — заяви Пипи строго.

След малко тримата вече бяха на път към града — Томи и Аника напред, а зад тях Пипи с Господин Нилсон на рамо. Слънцето грееше тъй ярко, небето беше тъй синьо, а децата бяха тъй радостни! Водата весело клокочеше в канавката край пътя. А тази канавка беше дълбока и в нея имаше много вода.

— Обичам канавките! — възкликна Пипи и без много да му мисли, цопна във водата. Тя й стигаше до коленете и като подскачаше весело, успя да опръска Томи и Аника.

— Сега си играя на кораб — провикна се Пипи и зацепи водата. Но едва беше издумала, спъна се и изчезна във водата.

— По-точно на подводница — продължи тя невъзмутимо, след като подаде отново носа си навън.

— Пипи, цялата си мокра! — разтревожи се Аника.

— Че какво от това? — отвърна Пипи. — Кой е казал, че децата непременно трябва да са сухи? Чувала съм, че студени разтривки каляват човека. Само тук у нас хората са си внушили, че децата не трябва да влизат в канавките. В Америка например канавките са така претъпкани с деца, че няма място за водата. Там ги държат цялата година. През зимата, естествено, замръзват в леда и само главите им се подават отгоре. Майките идват да им носят супа и кюфтета, тъй като децата не могат да се върнат за вечеря. Затова пък са здрави като камъчета! Честна дума!

Градчето изглеждаше много красиво под лъчите на пролетното слънце. Тесните калдъръмени улички криволичеха, както им дойдеше, между къщите. Почти всеки дом бе заобиколен с градинка и там цъфтяха кокичета и минзухари. Градчето имаше много магазини. В този хубав пролетен ден много хора влизаха и излизаха през вратите им и звънчетата, закачени там, дрънкаха непрекъснато. Домакините носеха кошници, за да си купят кафе и захар, сапун и масло. Много от децата в градчето също бяха излезли, за да си купят бонбони или пакетче дъвка. Ала повечето нямаха пари да си купят нещо и горките стояха край витрините и гледаха лакомствата, изложени там.

Тъкмо когато слънцето грееше най-хубаво, по Главната улица се появиха три малки фигурки. Това бяха Томи, Аника и Пипи — една съвсем мокра Пипи, която по целия път оставяше подире си вадички.

— Колко сме щастливи! — възкликна Аника. — Вижте колко много магазини, а ние имаме цял голям джоб, пълен с парички!

При тази мисъл и на Томи му стана така весело, че рипна високо във въздуха.

— Е, хайде да започваме тогава — подкани ги Пипи. — Най-напред искам да си купя пиано.

— Но, Пипи — каза Томи, — можеш ли да свириш на пиано?

— Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала — отвърна Пипи. — Не съм имала пиано, на което да опитам. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.

Не се виждаше никакъв магазин за музикални инструменти. Затова пък децата минаха покрай някаква парфюмерия. На витрината беше поставен голям буркан с помада против лунички, а до него висеше картонена табела с надпис: «Страдате ли от лунички?»

— Какво пише там? — заинтересува се Пипи.

Нали не искаше да ходи на училище като другите деца, та не можеше да чете чак толкова.

— Пише: «Страдате ли от лунички?» — обясни й Аника.

— Аха, виж ти! — рече Пипи и се замисли. — Е, добре, вежливият въпрос изисква вежлив отговор. Хайде да влезем!

Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.

— Не! — заяви тя решително.

— Какво обичаш? — попита дамата.

— Не! — повтори Пипи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — учуди се дамата.

— Не, съвсем не страдам от лунички! — заяви Пипи.

Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:

— Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!

— Ами че да — отвърна Пипи, — но не страдам от тях, а си ги харесвам! Довиждане!

Преди да излезе от магазина, се обърна и извика:

— Ако ви попадне някоя помада, от която се образуват лунички, може да ми изпратите у дома 7–8 бурканчета!

Пипи продължи нататък. Внезапно спря пред един сладкарски магазин. Там беше се събрала цяла тълпа дечурлига, потънали в съзерцание на всичките лакомства, които се виждаха през стъклото. Големите буркани, пълни с червени, сини и зелени бонбони, дълги редици шоколадови сладкиши, цели купища дъвка и съблазнителни захарни пръчки — наистина, не беше чудно, че докато надничаха през витрината, тези дечица от време на време тежко въздишаха. Защото си нямаха пари, нямаха нито едно петаче.

— Пипи, в този магазин ли ще влезем? — попита Томи с трепет и дръпна Пипи за рокличката.

— Тъкмо в този магазин ще влезем — отвърна Пипи натъртено. — Да видим какво ще стане.

Те влязоха.

— Искам 18 килограма бонбони, моля — каза Пипи и размаха една златна паричка.

Продавачката зяпна. Не беше свикнала да продава по толкова бонбони наведнаж.

— Искаш да кажеш 18 бонбона? — осведоми се тя.

— Искам да кажа 18 килограма бонбони — повтори Пипи и сложи златната паричка върху тезгяха. Тогава продавачката изведнъж се разбърза и започна да сипва бонбони в големи кесии. Томи и Аника застанаха до нея и сочеха най-хубавите видове. Имаше едни червени, които бяха чудно вкусни. След като ги посмучеш известно време, устата ти изведнъж се изпълва с великолепен крем. А имаше и едни зелени, киселички, които съвсем не бяха за изхвърляне. Желираните малини и черните лакрицови^[1] пръчки бяха също хубави.

— Да вземем по 3 килограма от всеки вид — предложи Аника и така направиха.

— Ако след това поискам 60 захарни пръчки и 72 пакета дъвка, не вярвам, че, общо взето, са много повече от 103-те шоколадови пури, които ми трябват днес — каза Пипи — Във всеки случай ще имам нужда от една каручка, за да мога да откарам всичко.

Продавачката каза, че в съседния магазин за играчки сигурно може да се купи каручка.

Пред сладкарския магазин сега се бяха струпали още повече деца, които втренчено гледаха през витрината и едва не им прилошаваше от вълнение, като видяха как Пипи прави покупки. Тя се втурна в магазина за играчки, купи една каручка и натовари в нея всички пакети. После хвърли поглед около себе си и се провикна:

— Ако тук има някое дете, което да не обича бонбони, нека излезе една крачка напред!

Никой не помръдна.

— Чудна работа — каза Пипи. — Е, добре, а има ли някое дете, което обича бонбони?

Двадесет и три деца пристъпиха напред. Между тях естествено бяха Томи и Аника.

— Томи, отвори кесиите! — изкомандува Пипи.

Томи стори това с готовност. И тогава започна едно ядене на бонбони, каквото в градчето дотогава не бяха виждали. Децата се тъпчеха с бонбони — едно през друго лапаха от червените, които се топят, от киселичките, зелените, от захаросаните малини и лакрицовите пръчки. А освен това непрекъснато държаха в уста по една шоколадова пура, защото вкусът на шоколада се съчетаваше чудесно с вкуса на желираните малини. Отвсякъде притичваха още деца и Пипи раздаваше бонбони с пълни шепи.

— Струва ми се, че трябва да купя още 18 килограма — каза тя, — иначе няма да остане нищо за утре.

Пипи купи още 18 килограма, но въпреки това не остана кой знае колко за другия ден.

— А сега напред към следващия магазин — извика Пипи и хлътна в магазина за играчки, последвана от всички деца. Тук имаше какви ли не хубави неща — влакчета и автомобилчета, които се навиват, красиви кукли с елегантни роклички, кукленски сервизчета, пистолети, които гърмят, оловни войници, платнени кучета и слончета, красиви подвързии за книги и скачащи палячовци.

— Какво ще обичате? — попита продавачката.

— Ще обичаме по малко от всичко! — заяви Пипи и хвърли изпитателен поглед към рафтовете. — Страшно ни липсват например ей такива палячовци — продължи тя — и гърмящи пистолети. Но мисля, че бързо ще запълним тая липса.

Пипи извади една шепа златни парички. После каза на всяко дете да посочи какво му е най-необходимо. Аника си избра чудна кукла с руси къдрици и розова копринена рокличка. Тя казваше «мама», когато я натиснеха по коремчето. Томи поиска въздушна пушка и локомотив и ги получи. Другите деца също казаха какво искат и когато Пипи се разплати, в магазина не беше останало много нещо — само няколко подвързии за книги и дървени кубчета. За себе си Пипи не купи нищичко, но на Господин Нилсон подари огледало.

Когато вече си тръгваха, Пипи купи на всяко дете по едно глинено петле-свирка и като излязоха навън, всички надуха петлетата, а Пипи отмерваше такта. На Главната улица се вдигна такава врява, че един полицай дойде да види какво става.

— Каква е тая какофония? — развика се той.

— Това е парадният марш на Крунбергския полк — обясни Пипи. — Но не съм сигурна дали всички деца са наясно с това. Някои като че ли мислят, че свирим «Гласът ни да кънти като гръмотевица, братя!»

— Престанете веднага! — кресна полицаят и си запуши ушите. Пипи го потупа съчувствено по гърба.

— Бъди доволен, че не си купихме тромбони — каза му тя.

Лека-полека свирките замлъкнаха една подир друга. Накрая само Томи от време на време надуваше своята.

Полицаят заяви много строго, че на Главната улица не бива да стават митинги и че децата трябва да се приберат по домовете си. На това не се възпротиви никой, защото всяко дете искаше да изпробва новото си влакче, да покара автомобилчето си или да сложи хубавата си кукла да спи. И така децата се разотидоха весели и доволни. Но вечерта ни едно от тях не можа да хапне.

Пипи, Томи и Аника също тръгнаха към къщи. Пипи теглеше каручката и зяпаше по табелите на всички магазини, край които минаваха, като сричаше надписите, доколкото можеше:

— А-п-т-е-к-а. Я! Нали оттук се купуват люкарства?

— Да, оттук се купуват лекарства — обясни Аника.

— Тогава веднага ще вляза да си купя.

— Но ти не си болна?! — възрази Томи.

— Каквото не е, може да стане — каза Пипи. — Всяка година много хора се разболяват и умират само защото не си купуват навреме люкарства.

Аптекарят си стоеше в аптеката и въртеше хапчета. Той смяташе да навърти само още две-три, защото времето беше напреднало и скоро щеше да затваря. Но тогава пред тезгяха изникнаха Пипи, Томи и Аника.

— Бих искала да купя 4 литра люкарство — каза Пипи.

— Какво лекарство? — нетърпеливо попита аптекарят.

— Предпочитам такава, дето лекува болести.

— Какви болести? — попита аптекарят още по-нетърпеливо.

— Хм, ами да помага срещу коклюш, мехури по краката, болки в корема, червен вятър и ако случайно си напъхаш бобено зърно в носа и ей такива работи. Би било добре, ако с него може да се полират и мебели. Изобщо да бъде едно превъзходно люкарство.

Аптекарят отговори, че толкова превъзходно лекарство няма. Твърдеше, че за различните болести имало различни лекарства и след като Пипи изброи още десетина други страдания, които искала да си изцери, той нареди върху тезгяха много шишета. Върху някои написа «Външно», което означаваше, че това лекарство бива само да се маже по кожата. Пипи плати, прибра шишетата, благодари и си тръгна, последвана от Томи и Аника. Аптекарят погледна часовника си и видя, че е станало време да затваря. Той внимателно заключи вратата и си мислеше как ще си иде у дома и хубаво ще си похапне.

Навън Пипи нареди шишенцата на земята.

— Олеле, едва не забравих най-важното! — възкликна тя.

Тъй като вратата беше вече затворена, тя натисна силно и продължително бутона на звънеца. Томи и Аника чуха как аптеката се огласи от пронизителен звън. След малко се открехна едно прозорче, поставено на вратата, през което хората купуваха лекарства, когато някой се разболееше нощем. Аптекарят подаде главата си. Лицето му беше доста зачервено.

— Сега пък какво искаш? — попита той сърдито.

— О, извинете, миличък аптюкарю — каза Пипи. — Изведнъж се сетих за нещо. Вие като аптюкар, който така добре разбира от болести, може да ми кажете кое е по-добре, когато човек го боли корем — да изяде една претоплена кървавица или да накисне корема си в студена вода?

Лицето на аптекаря стана още по-червено.

— Изчезвай — изкрещя той, — и то веднага, инак!…

Той хлопна прозорчето.

— Брей какъв е зъл — каза жално Пипи. — Държи се, сякаш съм му направила нещо.

Тя натисна пак звънеца и след няколко секунди аптекарят отново се появи на прозорчето. Лицето му беше просто ужасно червено.

— Топлата кървавица вероятно е трудно смилаема, а? — усъмни се Пипи, като го гледаше приветливо.

Аптекарят не отговори, а блъсна с трясък прозорчето.

— Е, добре — реши Пипи и повдигна рамене. — Тогава все пак ще опитам с топла кървавица. А пък той да му мисли, ако се случи нещо.

Тя седна спокойно на стъпалата пред аптеката и строи шишенцата пред себе си.

— Чудна работа, колко са недосетливи понякога възрастните хора — каза тя. — Този ме натовари с — чакайте да видя — 8 шишета, а всичко може прекрасно да се събере в едно. Цяло щастие, че аз поне имам малко здрав разум.

При тези думи тя измъкна тапите от всички шишета, изсипа съдържанието им в едно от тях и здравата го разтърси. После го вдигна към устата си и отпи от него на едри глътки. Аника знаеше, че някои от лекарствата са само за мазане върху кожата и изтръпна:

— Пипи, отде знаеш, че това лекарство не е отровно?

— То ще проличи — отвърна весело Пипи. — Ще проличи най-късно до утре сутринта. Ако дотогава съм още жива, значи, че не е отровно и ще могат да го пият и най-малките деца.

Томи и Аника потънаха в дълбоко размишление. Подир малко Томи се обади колебливо и плахо:

— Ами ако все пак е отровно?

— Тогава ще вземете каквото е останало в шишето и ще полирате мебелите в столовата. Отровно или не, това лекарство няма да отиде на вятъра.

Тя сложи шишето в количката, където бяха локомотивът и въздушната пушка на Томи, куклата на Аника и един плик с пет червени бонбончета. Това беше всичко, което остана от осемнайсетте кила. Там седеше и Господин Нилсон. Беше се изморил и искаше да се вози.

— Между другото ще ви кажа, че това май ще се окаже чудесно люкарство. Чувствувам се вече много по-добре. Особено добре се чувствува опашката ми — заяви Пипи и завъртя въображаемата си опашка.

После задърпа каручката към Вила Вилекула. Томи и Аника вървяха до нея и усещаха, че мъничко ги присвиват коремчетата.