Джеймс Клавел
Цар Плъх (2)

На онези, които бяха там

и сега ги няма.

На тези, които бяха там

и са живи и до днес.

На него. И най-вече на нея.

Чанги проблясваше като перла под необятния похлупак на тропическото небе — там, в най-източния край на остров Сингапур, кацнал на малко възвишение и заобиколен от пояс зеленина. В далечината смарагдовият цвят на джунглата преливаше в синьо-зелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

Отблизо Чанги губеше прелестта си и се превръщаше в това, което бе в действителност — отвратителен, отблъскващ затвор. Множество грозни постройки сред опалени от слънце дворове, оградени околовръст от високи стени.

Зад тези стени, зад вратите на тези постройки, етаж след етаж се редяха килиите; предвидени да поберат две хиляди затворници. В момента там — в килиите, по коридорите, във всяко възможно кътче и ъгълче — бяха натъпкани близо осем хиляди души. Повечето бяха англичани и австралийци, но имаше шепа новозеландци и канадци — останките от въоръжените сили на далекоизточната компания.

Мъжете, затворени тук бяха престъпници и тяхното престъпление бе огромно — те бяха загубили една война. И бяха останали живи.

Вратите на килиите зееха отворени и вратите на постройките зееха отворени, и огромната врата, прорязала зида, също зееше отворена, а хората можеха да влизат или излизат почти безпрепятствено. И все пак навред тегнеше клаустрофобния дъх на затвор, на клетка.

Отвъд портала извиваше път с настилка от чакъл. Стотина метра по на запад го пресичаха ограждения от бодлива тел, а зад тях бе караулното, натъпкано с въоръжения измет на ордите победители. След това пътят волно се проточваше нататък и лека-полека чезнеше в далечината, където се разстилаше град Сингапур. Но за мъжете в лагера ивицата му свършваше на стотина метра от портала.

На изток пътя продължаваше покрай стената, после извиваше на юг и отново следваше зида. От двете му страни се редяха „бараките“, както наричаха тук неугледните коптори. Те бяха съвсем еднакви — дълги по двадесет метра, със стени от палмови клони, грубо приковани към дървени подпори, и покрити с рогозки от кокосови влакна — пласт върху мухлясал пласт. Всяка година на покривите поставяха — или поне се очакваше да бъдат поставени — нови рогозки, защото слънцето, дъждът и насекомите разяждаха дървесината и я превръщаха в пихтия. За врати и прозорци служеха най-обикновени отвори в стените. Бараките имаха дълги навеси — да пазят от слънцето и дъжда — и бяха повдигнати на бетонни подпори, за да държат по-далече пороите, змиите и жабите, охлювите и плужеците, скорпионите и стоножките, бръмбарите и буболечките, изобщо всичката гад, пълзяща наоколо. В тези бараки бяха настанени офицерите.

На юг и на изток от пътя се простираха четири реда бетонни постройки, по двадесет в ред, обърнати гърбом една към друга. Там живееха старшите офицери — майори, подполковници и полковници. После пътят отново поемаше на запад покрай стената и се натъкваше на друга купчина бараки. Тук обитаваха мъжете, за които в затвора нямаше място. В една от тези бараки, по-малки по размер от останалите, бе разположен американския контингент, състоящ се от двадесет и петима войници и сержанти.

Там, където пътят завиваше отново на север, опасал стената, се намираше едната зеленчукова градина. Другата, която осигуряваше повечето храна на лагера, се простираше още по на север, оттатък пътя, точно срещу вратата на затвора. Пътят се точеше още около двеста метра през по-малката градина и свършваше пред караулното.

Целият плувнал в жар лагер — горе-долу километър на километър бе обиколен с бодлива тел. Не представляваше никаква трудност човек да я пререже или да се промъкне под нея. Оградата бе почти неохранявана. Нямаше прожектори. Нямаше картечни гнезда. Но дори и да се озовеше човек навън, после какво? Родината бе отвъд цял един океан, отвъд хоризонта, отвъд безкрайното море на враждебната джунгла. Навън дебнеше опасност — както за тези, които тръгваха, така и за онези, които оставаха.

Годината бе хиляда деветстотин четиридесет и пета и японците бяха вече поверили грижата за реда в лагера на самите военнопленници. Те просто издаваха заповеди, а офицерите бяха длъжни да следят за спазването им. Ако лагерът не създаваше главоболия, нищо лошо не му се случваше. Да искаш храна, значеше да създаваш главоболия. Да искаш лекарства — също. Каквото и да поискаш, значеше да създаваш главоболия.

Но за мъжете, затворени тук, Чанги бе нещо много повече от затвор. Чанги бе началото — мястото, където всичко започваше отново.