Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Осма глава

Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.

Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение — най-сетне часът бе ударил.

Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.

За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.

— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.

— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.

Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.

— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?

— Не, сър.

Селърс се извърна към другите военнопленници:

— Къде е радиото?

Мълчание.

— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.

Мълчание.

— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?

— Лейтенант Марлоу, сър.

— Къде е радиото?

— Не знам, сър.

Изведнъж погледът му падна върху Грей.

— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.

— Не знам нищо за никакво радио, сър.

— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?

— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!

— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…

— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!

— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.

— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!

Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.

— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…

— Млъкни, Селърс!

Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.

— Тук има радио и аз се мъча…

— Млък!

Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.

— Какво има, капитане? — попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.

— В бараката има радио — каза Йошима и добави с пресилена усмивка: — Според Женевската конвенция на военнопленниците се…

— Познавам разпоредбите не по-зле от вас — прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. — Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.

— Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.

— Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.

— Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!

— Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.

— Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.

— Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.

— Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…

— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.

— На пленниците не им се разрешава…

— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.

— Може и така да е. Но все пак ви победихме — въпреки че бяхте много повече от нас — и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.

— Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.

— Откъде имате тези сведения?

— Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.

— Лъжа! — Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. — Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.

— Несъмнено!

Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.

— Излезте вън, ако обичате — тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.

Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:

— Моля, започнете обиска.

— А ако намеря радиото?

— Това е божа работа!

Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото — отчаяно се молеше той. — Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно Йошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин — още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.

„И все пак — мислеше си полковникът, — ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси — другия ми син, авиатора, с Труди — станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“

— Божа работа! — повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.

Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.

— Решавайте сами! — казал им бе той. — Хванат ли ви отърване няма. Аз с нищо не мога да ви помогна — с нищичко.

После бе помолил Дейвън и Кокс да останат за малко и спокойно им заръча:

— Ако открият радиото, опитайте се да не замесвате другите. Поне за известно време. Като ви притиснат, кажете, че аз съм ви разрешил, аз съм ви заповядал да го направите.

После ги отпрати, благослови ги наум и им пожела късмет.

Но ето че късметът им бе изневерил.

С нетърпение очакваше мига, когато Йошима най-сетне ще стигне до гредата, вече не можеше да понася агонията на тази игра на котка и мишка. Долавяше как отчаянието на мъжете отвън нараства с всяка изминала минута, но не можеше да направи нищо, освен да чака.

Накрая Йошима също се умори от играта. Вонята в бараката го отвращаваше. Доближи се до леглото и го претърси надве-натри. После се зае да изучава двадесетсантиметровата греда, но не откри прорезите. Огледа я намръщен по-отблизо, а в същото време дългите му чувствителни пръсти опипваха дървото. Пак не ги намери. За миг си помисли, че сведенията му са неверни. Но това бе малко вероятно, защото доносникът още не си беше получил парите. Гневно заповяда нещо на единия от корейците и той откачи щика си и му го подаде с дръжката напред.

Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.

— Нали ви казах!

Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук — да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.

Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение — помисли си той. — Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“

— Чии са тези легла? — попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.

Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.

— Искате ли цигара? — извади той пакет „Куа“.

— Благодаря. — Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.

— Как се казвате? — учтиво попита Йошима.

— Дейвън, капитан от пехотата.

— Как изгубихте крака си, капитане?

— Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.

— Вие ли направихте радиото?

— Да.

— Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи — преодоля страха си Смедли-Тейлър. — Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.

Йошима погледна Дейвън и попита:

— Вярно ли е?

— Не.

— Кой друг знае за радиото?

— Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.

— Моля, седнете, капитан Дейвън — каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. — Този как се казва?

— Капитан Кокс.

— Вижте го само. Отвратително!

Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:

— И мене ме е страх.

— Да, но вие се владеете. Вие сте смел.

— Ами, страхувам се повече и от него.

Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.

— Успокой се, приятелю — тихо рече той и сложи ръка на рамото му, — успокой се. — После вдигна поглед към Йошима: — При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.

Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.

Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.

— Вземете си завивките и ме последвайте — заповяда Йошима.

Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.

— Благодаря — рече Дейвън.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря!

— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.

Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.

Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.

Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.

— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.

Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.

После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.

Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.

 

 

От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.

На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.

Мак се прозя.

— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.

— Добре.

Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.

Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващият кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето че най-сетне денят бе дошъл.

Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:

— Какво има?

Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.

— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка, мамицата му!