Евгений Петров
Из спомените за Илф (3)

3

Как стана тъй, че ние с Илф започнахме да пишем заедно? Да се нарече това случайност, би било прекалено просто. Илф вече го няма и аз никога не ще разбера какво е мислел той, когато започвахме да работим двамата. Що се отнася до мене, аз изпитвах към него безкрайно уважение, понякога дори възхищение. Бях с пет години по-млад от него и въпреки че той беше много стеснителен, че пишеше малко и никому не показваше написаното, бях готов да го призная за свой учител. Неговият литературен вкус ми изглеждаше тогава непогрешим, а смелостта на възгледите му ме караше да изпадам във възторг. Но ние имахме още един учител, тъй да се каже, учител в професията. Това беше моят брат, Валентин Катаев. По онова време и той работеше в „Гудок“ като фейлетонист и се подписваше с псевдонима Старик Собакин^[1]. И като фейлетонист той често се появяваше в стаята на четвърта колона.

Един ден влезе с думите:

— Искам да стана съветски Дюма-баща.

Тази високомерна декларация не предизвика в отдела особен възторг. В стаята на четвърта колона бяха влизали с къде по-предизвикателни декларации.

— Кажете, Валюн, защо ви се дощя изведнъж да станете Дюма-пер? — попита го Илф.

— Ами поради туй, Илюша, че отдавна е време да се открие ателие за съветски роман — отговори Старик Собакин, — аз ще стана Дюма-баща, а вие мои роби. Аз ще ви давам теми, вие ще пишете романи, които аз после ще оправям. Ще мина веднъж-дваж с майсторското си перо по вашия ръкопис — и готово. Също като Дюма-пер. Е? Има ли желаещи? Но предупреждавам — ще ви държа изкъсо!

Пошегувахме се още малко на тема как Старик Собакин ще стане Дюма-баща, а ние негови роби. После заговорихме сериозно.

— Имам чудесна тема — каза Катаев — столове. Представете си — в един от столовете са скрити пари. Те трябва да се намерят. Нали става за авантюристичен роман? Имам и други темички… Е? Хайде, съгласявайте се. Сериозно! Единия роман ще го пише Иля, а другия — Женя.

Той написа бързо фейлетон в стихове за козлето, което началникът на някаква жп линия карал във второкласно купе, подписа се „Старик Собакин“ и хукна нанякъде. А ние с Илф излязохме от стаята и се заразхождахме по безкрайно дългия коридор на Двореца на труда.

— Е, какво, ще пишем ли? — попитах аз.

— Защо не, можем да опитаме — отговори Илф.

— Хайде да почнем веднага — предложих аз. Вие единия роман, аз — другия. Но първо да нахвърлим плановете на двата романа.

Илф се позамисли.

— Дали да не пишем заедно?

— Как така?

— Ами просто ще пишем заедно единия роман. Харесаха ми тези столове. Браво на Собакин.

— Но как тъй заедно? На глави?

— Не, не — обясни Илф, — ще се опитаме да пишем заедно, едновременно, всеки ред. Нали разбирате? Единият ще пише, а другият през това време ще седи до него. С една дума, ще съчиняваме заедно.

Този ден обядвахме в стола на Двореца на труда и се върнахме в редакцията да нахвърлиме плана на романа. Скоро останахме сами в огромната, празна сграда. Ние и нощните пазачи. От тавана висеше слаба крушка. Розовата хартия, с която бяха застлани съединените маси, беше цялата в мастилени петна и цялата изрисувана от шегобийците от четвърта колона. На стената висяха страховитите „Сополи и вопли“.

Колко трябва да бъдат столовете? Навярно цял комплект — дванадесет парчета. Заглавието ни хареса. „Дванадесетте стола“. Започнахме да импровизираме. Бързо се разбрахме, че сюжетът със столовете не трябва да става основа на романа, а само повод да покажем живота. Нахвърляхме за една вечер в чернова плана на романа и на другия ден го дадохме на Катаев. Дюма-баща одобри плана, каза, че заминава на Юг и настоя, като се върне след месец, първата част да бъде готова.

— Тогава ще редактирам написаното с майсторското си перо — обеща той.

Ние се разхленчихме.

— Валюн, редактирайте още сега плана с майсторското си перо — взе да го моли Илф.

— Дума да не става — вие сте роби и трябва да се трудите.

И той замина. А ние останахме. Това беше през август или септември 1927 година.

И започнаха нашите вечери в опустялата редакция. Сега ми е невъзможно да си спомня кой кое изречение произнесе, кой и как го поправи. Впрочем нямаше нито едно изречение, което да не беше, така или иначе, обсъдено и променено, нито една мисъл или хрумване, които да не бяха веднага подхванати. Но първото изречение в романа беше произнесено от Илф. Това помня добре. След кратък спор беше решено, че ще пиша аз. Илф ме убеди, че моят почерк е по-хубав.

Седнах до масата. Та как да започнем? Съдържанието на главата беше известно. Известно беше и презимето на героя — Воробянинов. Вече бяхме решили да му придадем чертите на един мой чичо — председател на околийско земско управление^[2]. Бяхме измислили и презиме на тъщата — мадам Петухова, както и фирма за погребалното бюро: „Моля, заповядайте“. Нямаше го само първото изречение. Мина час. Изречението не се раждаше. Тоест имаше много изречения, но те не харесваха нито на Илф, нито на мене. Проточилата се пауза ни гнетеше. Изведнъж видях как лицето на Илф става още по-твърдо от обикновено. Той спря (дотогава се разхождаше из стаята) и каза:

— Хайде да започнем най-обикновено и старомодно: „В околийския град N“. В края на краищата не е важно как ще започнем, важното е да започнем.

Точно така започнахме.

През този пръв ден изпитахме чувството, което впоследствие не ни напусна. Чувството за трудност. Беше ни много трудно да пишем. Бяхме работили много добросъвестно във вестника и в хумористични списания. Знаехме от деца какво значи труд. Но никога не бяхме си представяли колко е трудно да се пише роман. Ако не се страхувах, че ще ви се видя банален, бих казал, че пишехме с кръвта си. Отивахме си от Двореца на труда в два или в три часа през нощта, замаяни, почти задушени от цигарения дим. Прибирахме се в къщи по мокрите и пусти московски улички, осветени от зеленикави газени фенери, и не бяхме в състояние да произнесем нито дума.

Понякога ни обземаше отчаяние.

— Нима ще настъпи този миг, когато ръкописът ще бъде най-сетне готов и ние ще го откараме с шейна. Ще вали сняг. Сигурно е чудесно чувство — работата е свършена и не трябва повече нищо да правиш.

Все пак завършихме навреме първата част. Седем печатни коли бяха написани за месец. Това още не беше роман, но пред нас вече лежеше ръкопис, доста дебеличка купчина големи, гъсто изписани листове. Никога не бяхме имали толкова дебела купчина. С удоволствие я прелиствахме, номерирахме я и непрекъснато пресмятахме броя на печатните знаци в един ред, а после ги умножавахме по броя на страниците. Да. Не бяхме се излъгали. В първата част имаше седем коли. И всяка кола съдържаше четиридесет хиляди чудесни малки знаци, включително запетаите и двоеточията.

Занесохме тържествено ръкописа на Дюма-баща, който се беше върнал. Беше ни просто невъзможно да преценим — добре ли сме го написали или лошо? Ако Дюма-баща, иначе казано Старик Собакин, или още Валентин Катаев, ни беше казал, че сме му донесли боклук, ни най-малко нямаше да се учудим. Но той прочете ръкописа, прочете в наше присъствие всичките седем коли и много сериозно каза:

— Знаете ли, на мене ми харесва това, което сте написали. Мисля, че вие сте напълно оформени писатели.

— Ами майсторското перо? — попита Илф.

Стига сте скромничили, Илюша. Ще минете и без Дюма-пер. Продължете да пишете сами. Мисля, че книгата ще има успех.

Продължихме да пишем.

Остап Бендер беше замислен като второстепенна фигура, почти като епизодично лице. За него бяхме приготвили едно изречение, чуто от наш познат, играч на билярд: „Ключът от квартирата, където са парите.“ Но Бендер започна постепенно да напира от приготвената за него рамка. Скоро не можехме вече да се справяме с него. Към края на романа се отнасяхме към него вече като към жив човек и често му се сърдехме за нахалството, с което се промъкваше в почти всяка глава. Вярно е, че спорихме дали да убием Остап. И наистина приготвихме два жребия. На едното листче изрисувахме череп и две кости. Съдбата на великия комбинатор беше решена с помощта на малка лотария. По-късно много се ядосвахме на това си лекомислие, което можеше да се обясни само с нашата младост и с прекалено големия запас от веселие.

И ето, през месец януари 28-а година настъпи мигът, за който бяхме мечтали. Пред нас лежеше толкова дебел ръкопис, че се наложи два часа да изчисляваме печатните знаци. Но колко приятно беше това занимание!

Сложихме ръкописа в папка.

— Ами ако го загубим? — попитах аз.

Илф се разтревожи.

— Знаете ли какво? — предложи той. — Ще надпишем папката.

Взе лист хартия и написа:

„Умолява се намерилият този ръкопис да го върне на следния адрес.“

И залепи грижливо листчето на вътрешната страна на папката.

Всичко стана така, както бяхме мечтали. Валеше сняг. Седнали чинно в шейната, ние откарвахме ръкописа у дома. Но не изпитвахме чувство на облекчение. Тъкмо обратното. Изпитвахме чувство на безпокойство и тревога. Дали ще публикуват нашия роман? Дали ще го харесат? Ами ако го публикуват и се хареса, ще трябва явно да пишем нов роман. Или може би повест.

Мислехме, че е дошъл краят на мъките ни, но това беше едва началото.