Метаданни
Данни
- Серия
- Патрулите (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последний дозор, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- З. Петков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 65 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Замяна на анотацията
Статия
По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
| Последен патрул | |
| Последний дозор | |
| Автор | Сергей Лукяненко |
|---|---|
| Първо издание | 2006 г. Русия |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | фентъзи |
| Вид | роман |
| Поредица | Нощен патрул |
| Предходна | Сумрачен патрул |
| ISBN | ISBN 978-954-761-250-1 |
„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.
Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:
- Общо дело
- Общ враг
- Обща съдба
Сюжет
Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.
Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.
Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.
Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.
| Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
|---|---|---|
| Сумрачен патрул | Нощен патрул | Нов патрул |
ЕПИЛОГ
— Наистина, лоша поличба е да кажеш на приятел в боя, че пак ще се срещнете. — мрачно каза Семьон. — Дори минутка не му остана да се видим. А ние, като последните глупаци, се връщаме обратно. Поне седмица да бяхме останали… ще идем на езерото, ще половим рибка…
— Семьон, като се появи Инквизицията, ще заседнем тук за цял месец.
— А какво му е лошото?
— Аз съм семеен човек.
— Ох, вярно… — Семьон въздъхна. — Малка дъщеричка… ходи ли вече?
— Семьон, стига си се правил на глупак.
Спряхме пред входа на хотела. Семьон се ухили и се почеса по врата.
— Ех… колко време имаме?
— Пет-шест часа. Ако има билети за вечерния полет.
— Ще ида до лавката да купя сувенири. За теб да взема ли?
— Какво по-точно?
— Как какво? Уиски и шарфове. На мъжете — уиски, на жените — шарфове. Обикновено вземам по пет и от двете.
— Добре. — Аз махнах с ръка. — Само че ми вземи и детски шарф, ако видиш. Някой по-весел.
— Непременно.
Влязох в хотела. Портиерът го нямаше на регистрацията, но имаше плик с голям надпис „Anton Gorodetsky“. В плика лежаха три билета първа класа — за мен, Семьон и Галя Добронравова. Фома не само че работеше с невероятна оперативност, но и не беше забравил за момичето-върколак.
Качих се на четвъртия етаж и почуках на вратата на тъмния лукс. Никакъв отговор. Заслушах се — някъде зад вратата шуртеше вода. Извадих билета на Галя от плика и го пъхнах под вратата.
Изрових ключа от джобовете и влязох в стаята си.
— Бавнобавноидидокреслотоиседни. — каза рижият младеж, който в „Подземията“ ми се представи като Жан.
Позицията му беше великолепна. До прозореца, през който бликаше ослепителна слънчева светлина. Сянката ми беше някъде зад мен — не можеш да влезеш.
— Бавноивнимателноидикъмкреслото. — избърбори младежа.
Той беше ускорен, обгръщаше го зелено сияние, идващо от амулета в ръката му: на пръв поглед — обикновено герданче от мъниста, каквито плетат хипитата. Сега рефлексите му превъзхождаха човешките. А като се вземе предвид автомата „Узи“, чийто пълнител грееше в червено от омагьосаните куршуми, беше глупаво да се възразява.
— Говори по-ясно. — помолих го аз, докато сядах в креслото. — След като не ме уби веднага, значи има за какво да говорим.
— Грешишвълшебнико. — каза младежа и аз обърнах внимание на това смешно, детско „вълшебнико“. — Наредихамидатеубия. Ноазискамдатепитамнещо.
— Питай.
Трябва ми сянка. Трябва да завъртя глава, да видя сянката си и да се гмурна в Сумрака. Там ще съм по-бръз от него.
— Невъртиглава! Акопогледнешкъмсянкатасищестрелямведнага. Колкосте?
— Какво?
— Колкотакивакатотебимапоземята?
— Ами… — Аз се замислих. — Имаш предвид Светли или Тъмни?
— Всеедно!
— При-и-ибли-и-изи-и-ите-е-елно-о все-е-еки де-е-есе-е-ето-о-охи-и-иляде-е-н. — проточих аз. Не да се заяждам, а да убедя младежа, че твърде много се е ускорил. Впрочем, дали той може да регулира действието на амулета?
— Мамкавимразяви. — каза младежа. — Трябвадатипредамчесипредалприятелизаслужавашсмърт…
На вратата се почука. Погледът на младежа се метна към вратата. Отново се върна към мен. С едно движение свали покривката от масата и я метна върху автомата, който продължаваше да сочи към мен. Нареди:
— Отговори!
— Кой е? Отворено е! — извиках аз.
Ако е Семьон — имаме някакви шансове.
Вратата се отвори и влезе Галя. Но в такъв вид, че направо ми секна дъха. Къса черна поличка, почти прозрачна розова блузка — Лолита нервно пуши в ъгъла.
И Жан замръзна.
— Привет. — момичето дъвчеше нещо. Съсредоточи се — и наду огромен балон. Балонът се пукна и Жан трепна. Уплаших се, че ще започне да стреля, но се размина. — А ти кой си?
Тя хвърли на Жан такъв поглед, че убиецът се изчерви. И успя да избърбори и измърмори едновременно:
— Дойдохнагости.
— Е, за приятелите на Ентъни — с отстъпка. — Галя намигна на младежа. Приближи се до мен, поклащайки бедра. Каза: — Забравих си гащичките при тебе, да си ги виждал?
Успях само да поклатя глава.
— А, майната им. — реши Галя. И започна бавно да се навежда, протягайки устните си към моите, предоставяйки на Жан възможност да се загледа… дори не искам да си помисля в какво!
Но той се загледа.
— Приготви се. — прошепна Галя. Очите й бяха сериозни и разтревожени. Но тя все пак докосна устните ми — и в очите й блеснаха палави искрици…
Само миг преди да се преобрази във вълчица. Грубо, страшно, пръскайки капки кръв и парчета кожа, без да губи време за пълноценен морфинг. Преобрази се — и черната рошава сянка скочи към убиеца.
Той започна да стреля в момента, в който пратих към него две Тройни Остриета.
Първото му отсече ръката с автомата и откъсна парче от торса му. Не разбрах веднага къде попадна второто. Надигнах се и скочих към гърчещата се на пода вълчица. Тялото й пое всички куршуми, предназначени за мен. Не толкова много — пет или шест куршума. Ако не бяха омагьосани…
Жан стоеше и се олюляваше. Гледаше ме с безумни очи.
— Кой те изпрати? — изкрещях аз, удряйки го с Доминантата, заклинание за абсолютно подчинение.
Жан трепна, опита се да отвори уста — и главата му се разлетя на три части. Вторият ми заряд попадна в главата му.
Тялото се олюля и рухна на пода до момичето-вълк. От артериите, пулсирайки, бликаше кръв.
Ако беше вампир, а не върколак…
Аз се наведох над нея — и видях, че момичето се преобразява обратно в човек.
— Недей! Ще умреш!
— Така или иначе ще умра. — отчетливо каза тя. — Не искам… като звяр…
— Ти не…
В гласът й се промъкна ирония:
— Глупав… Светъл…
Станах. Ръцете ми бяха целите в кръв. Под краката ми жвакаше кръв. Обезглавеното тяло на убиеца потръпваше.
— Тук какво… — Семьон застина на прага. Потърка лицето си с длан. Изруга.
В другата ръка носеше два плика. Единият — с бутилки. Другият, сигурно, с шарфове.
— Тук? Вече нищо. — Гледайки мъртвото момиче, казах аз. — Вече всичко.
Купих магнитче за Завулон на аерогарата в Единбург, докато Лермонт и Семьон преоформяха билетите. Сега ни трябваха само две места за пътници и билет за извънреден товар — дълга дървена кутия с наложени върху нея заклинания. Едното заклинание предпазваше съдържанието от разлагане. Второто убеждаваше митничарите, че няма никаква нужда да проверяват този сандък — в него се превозват безобидни ски.
Магнитчето беше банално, но красиво: фигура на шотландец в килт и с гайда. Прибрах го в джоба, после постоях пред стелажа с картички. Избрах една, с кралският замък, и я прибрах в пътеводителя по Великобритания. Още нямах никакво основание да я изпращам на Лера. Но много се надявах, че рано или късно ще успея да изпълня даденото обещание.
Семьон беше непривично тих. Не си припомняше как са изглеждали самолетите в зората на авиостроенето, не се превземаше. Минахме през граничния и митнически контрол и заехме местата си в самолета. Семьон извади плоска бутилчица уиски и ме погледна въпросително. Ударихме по глътка директно от гърлото, заработвайки неодобрителния поглед на стюардесата. Тя незабавно се скри в ъгъла, върна се с чаши и няколко бутилчици и мълчаливо ги връчи на Семьон.
— Не тъгувай. — тихо каза Семьон. — Тъмните винаги си остават Тъмни. Тя щеше да порасне и да стане чудовище. Най-вероятно.
Аз кимнах. Той е прав, естествено. И това е длъжен да разбере дори такъв глупав Светъл като мен…
Облегнах се назад и затворих очи. Помислих си, че забравих да проверя вероятностите — дали самолетът няма да катастрофира. Е… какво значение има. Хората летят, без да мислят за лошото. Ще опитам и аз така…
— Прегледах реалностите. — каза Семьон. — Излитаме с десет минути закъснение, но ще пристигнем навреме. Попътен вятър — провървя ни, а?
Аз надянах слушалките за еднократна употреба от пластмасовото пликче и мушнах накрайника в куплунга, скрит в подлакътника. Защраках с бутоните, избирайки си канал. Спрях, когато чух позната песен:
Което е подарено — не губи,
За загубеното — не тъгувай.
Онзи, на вратите на рая
Вече е уморен от сълзи и сополи.
Той ни вижда изцяло,
Той няма да ни пее псалми.
Той ще ни зададе само един въпрос —
Живели ли сме, обичали ли сме…
Живели ли сме, обичали ли сме…
Живели ли сме, обичали ли сме…[1]