Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Замяна на анотацията

Статия

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2006 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаСумрачен патрул
ISBNISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул Нов патрул

ЕПИЛОГ

Хесер не отговори веднага. Честно казано, отговори едва на третата минута.

— Антоне, не би ли могъл…

— Не, не бих. — казах аз.

Над мен небето бавно изсветляваше. Гаснеха непривично големите южни звезди. Аз отпих „кола“ от бутилката и добавих:

— За амулетите — благодаря. Всички бяха точно на място. Но сега ни измъкни оттук. Ако се домъкне още някой психопат…

— Антоне. — Гласът на Хесер омекна. — Какво се е случило?

— Имахме разгорещен разговор с Едгар.

Хесер помълча и попита:

— Той жив ли е?

— Жив е. Измъкна се през портал. Но първо дълго се опитваше да ни убие.

— Нашият приятел Инквизиторът се е побъркал?

— Може би.

Хесер нещо затананика в слушалката и аз внезапно разбрах, че шефът размишлява — как най-добре да използва тази информация в разговора със Завулон. Как най-силно да унизи Тъмния с разказ за бившия му подчинен.

— Хесер, страшно сме уморени.

— Ще ви вземе вертолет. — каза Хесер. — Много тежко ще е да се окачи портал. Почакайте малко, ще се свържа с Ташкент. Вие… при Рустам ли сте?

— Ние сме на платото, където ударихте Тъмните с Бялата Мъгла.

Не успявам толкова често да смутя Хесер, че да си позволя да изпусна този момент.

— Вертолетът ще пристигне скоро. — каза Хесер след кратка пауза. — Говори ли с Рустам?

— Да.

— Той отговори ли?

— Отговори. Но не на всички въпроси.

Хесер въздъхна облекчено:

— Добре, че поне на някои… Наложи ли се да го… ъ… пречупиш?

— Не. Всичките четири гривни изхабих за Едгар.

— Така ли? — Хесер се развеселяваше с всяка моя дума. — И какво успя да разбереш?

— Името на вампира, с който работи Едгар.

— Е? — след секундна пауза каза Хесер. — Кой е?

— Саушкин.

— Не може да бъде! — изръмжа Хесер. — Пълни глупости!

— Значи заклинанията не са сработили.

— Моите заклинания винаги сработват. Сигурно ти не си уцелил. — малко по-меко каза Хесер. — Антоне, няма нужда от… интелигентски превземки. Като дойдеш, ще ти покажа нещо, което не исках да ти показвам.

— Тръпна в очакване. — изпъхтях аз.

— Става въпрос за останките на Константин Саушкин. Пазят се при нас, в Патрула[1].

Беше мой ред да замълча. А Хесер каза:

— Изобщо не ми се искаше пак да те разстройвам. Овъглените кости не са най-веселото зрелище… извинявай за случайния каламбур. Константин Саушкин е мъртъв. В това няма съмнение. Дори Висш вампир не може да живее без череп. Това е. Почивайте. Чакайте вертолета.

Аз прекъснах връзката. Погледнах към Алишер — той лежеше наблизо, дъвчейки шоколад. Казах:

— Хесер каза, че останките на Саушкин се пазят при нас.

— Да. — спокойно отвърна Алишер. — Виждал съм ги. Череп, в който е забито парче стъкло от скафандър. Мъртъв е твоят Саушкин.

— Не го преживявай толкова. — подкрепи го Афанди. — Случва се и под най-добрите заклинания да излъжат.

— Не би могъл да излъже… — прошепнах аз, припомняйки си лицето на Едгар. — Не, не би могъл…

Вдигнах телефона към лицето си и влязох в менюто на плейъра. Включих случайно възпроизвеждане. Чух женски глас под тихия съпровод на китара и оставих телефона до себе си. Миниатюрният високоговорител се стараеше с всички сили.

Някога ставахме с изгрева на слънцето

И живеехме хиляда години.

А после някой взе и открадна

Огъня — проблясващата светлина.

Тогава едни от нас започнаха да се молят,

Други — да точат зъби,

Но всички пиехме от Синята Река.

 

А времето тогава потече през пръстите,

Зимната река намаля.

И живелият винаги тук започна да обвинява

Дошлите отдалеч.

При едни растяха дъщери,

При други — синове,

Но всички пиехме от един ручей…[2]

— Афанди! — повиках аз. — Знаеш ли, дъщеря ми говореше за тебе. Още в Москва.

— Така ли? — учуди се Афанди. — Дъщеря-вълшебница?

— Вълшебница. — признах аз. — Само че е още малка. Само на шест години. Питаше дали ще й подариш герданче. Синичко.

— Каква правилна дъщеричка! — възхити се Афанди. — Само на шест, а вече мисли за герданче! И наниза правилно е избрала… дръж!

Вече не знам от кой джоб извади герданчето, което ми подаде. Погледнах с любопитство небесно сините тюркоази. Попитах:

— Афанди, нали са магически?

— Съвсем малко. Омагьосах конеца, та никога да не се къса. Иначе е просто герданче. Красиво! Избирах ги за правнучката, тя е вече голяма, но още обича украшения. Нищо, ще й купя други. А тези са за дъщеря ти, със здраве да си ги носи.

— Благодаря ти, Афанди. — казах аз, прибирайки подаръка.

Един се издигаше все по-високо,

Друг си повреди крилото.

На едни полета зрееше житото,

На други не растеше нищо.

Един умираше, настигнат от куршум,

Друг — стреляше с пушка,

Но всички пиехме от един ручей.

 

И пиейки — кой вино, кой отвара,

Кой — спомняйки баща си, кой — майка си,

Един решаваше, че е време да се строи,

А друг — че е време да се взривява,

Но всяка нощ Седящият до Воденицата

Съдия решава техния спор:

Той нарежда кой да излезе патрул.[3]

Алишер се изкашля и каза тихо:

— Може би това не е моя работа, музикантите са си странен народ! Но смятам, че трябва да се проведе служебно разследване по повод тази песен…

Бележки

[1] Поредната авторска грешка? В първата част на тази книга (пета глава) Хесер сам насочва Антон към Костя, като твърди, че няма доказателства за смъртта му — „Следихме скафандъра с радар до самият край. Но Антоне, ние не знаем дали Костя Саушкин е бил в този скафандър.“ Бел.прев.

[2] Зоя Ященко, „Нощен патрул“ („Ночной Дозор“). Оригинал:

Мы раньше вставали с восходом солнца

И жили тысячу лет.

А потом кто-то взял и выкрал

Огонь — мерцающий свет.

Тогда одни из нас стали молиться,

Другие — точить клыки,

Но все мы пили из Голубой Реки.

 

А время тогда потекло сквозь пальцы,

К зиме обмелела река.

И тот, кто жил здесь всегда, стал винить

Пришедших издалека.

У одних подрастали дочери,

У других сыновья,

Но все мы пили из одного ручья…

Бел.прев.

[3] Зоя Ященко. „Ночной Дозор“ — продължение. Оригинал:

Один поднимался все выше и выше,

Другой повредил крыло.

На одних полях наливались колосья,

На других ничего не росло.

Один умирал, настигнутый пулей,

Другой — стрелял из ружья,

Но все мы пили из одного ручья.

 

И отхлебнув — кто вина, кто зелья,

Кто отца поминая, кто — мать,

Один решает, что время строить,

Другой — что время взрывать,

Но каждую полночь Сидящий у Мельницы

Судеб решает их спор:

Он говорит, кому выходить в дозор.

Бел.прев.