Сергей Лукяненко
Последен патрул (17)

ПРОЛОГ

Преподавателят внимателно огледа стажантите. Самият той беше млад, до скоро още стоеше на тяхното място и сега отчаяно не му достигаше солидност. Във всеки случай, той самият смяташе така.

— Сега ние с вас ще проведем първото полево занятие. — каза преподавателят. Ръката му сама се протегна към основата на носа. Непрекъснато му се искаше да си поправи очилата. И защо му трябваше да лекува късогледството си? Очилата биха добавили солидност! — Андрей, повтори заданието.

Слабичкото момче направи крачка напред и каза с прекъсващ глас:

— Вървим по улицата. Разглеждаме минувачите през Сумрака. Съобщаваме ви, ако видим Тъмни или Светли. Но основното ни внимание е към неинициираните Различни.

— Какво правим, ако открием неиницииран?

— Нищо. — твърдо каза момчето. — Съобщаваме ви, след което действаме според обстановката. Различният трябва да се инициира в подходящ момент, когато ще е най-склонен към Светлината.

— Какво правим, ако забележим престъпни действия на Тъмните?

— Нищо. — с очевидно огорчение отвърна момчето. — Съобщаваме ви, след което се свързваме с Патрула…

— Оставайки на безопасно разстояние. — добави преподавателя. — А ако открием престъпление, извършвано от хора?

— Също нищо. — вече съвсем мрачно каза хлапето. — Ние само това правим, гледаме!

Стажантите се заусмихваха. Освен момчето, в строя имаше двама възрастни мъже и младо момиче. Според преподавателя всички ги очакваше четвърто-пето ниво. Но виж, момчето може би щеше да израсне до второ или даже до първо. Имаше превъзходни способности за боен маг.

— Благодаря ти, Андрей. Ти формулира всичко правилно. Ние гледаме. Ние само се учим. Ясно ли е? Няма да влизате в Сумрака, няма да правите заклинания. Нашата основна задача е издирването на потенциални Различни. И не си мислете, че е толкова просто. Понякога се налага няколко минути да изучаваш човека, за да откриеш потенциал на Различен. Между другото, Антон Городецки е открит по време на такова учебно занятие. Самият Хесер го е открил.

Изчаквайки няколко секунди, преподавателят се пошегува:

— Е, аз не съм Хесер, но смятам да стана Висш.

Той нямаше никакви шансове за висше ниво. Впрочем, дори му оставаше по-малко от половин час живот. Но преподавателят не чувстваше това. В снопът от линиите на вероятностите, които той можеше да разгледа, имаше една-единствена, съвсем незабележима нишка, водеща към смъртта му.

Но именно сега десетки случайности се събираха в едно, и тънката нишка се наливаше с живот. За съжаление, на преподавателя не му беше до това — всеки час да изучава съдбата си.

— Вървим по булеварда „Чистите езера“ — каза той. — Нищо не правим, само гледаме.

На километър от тях, в самият център, на Лубянка, един автомобил попадна в задръстване. Шофьорът-кавказец разпери ръце, гледайки виновно към пътника. Той мълчаливо подаде на шофьора няколко банкноти и излезе от колата. Шофьорът прибра парите в джоба си. Погледна след пътника, намръщи се. Някак неприятен беше. Уж плати добре, но… Кавказецът погледна малката икона, залепена на таблото на старото „Жигули“, после към медната плочка със сура от Корана. Мислено благодари и на мюсюлманския, и на християнския бог, че пътуването беше кратко. Не му харесваше този пътник!

Шофьорът беше неиницииран Различен, но не знаеше за това. Днес съдбата му можеше много да се промени.

Но — не се получи. Той зави в пресечката, почти веднага го спря някакво младо момиче, договориха се за цената и потеглиха на югозапад.

Преподавателят спря пред кино „Ролан“ и запали цигара. Гледайки към Андрей, на когото симпатизираше най-много, каза:

— Чел ли си „Денискини разкази“?

— Ъхъ. — измърмори сърдито момчето. Той беше начетено, „книжно“ момче от добро семейство.

— Какво можем да кажем, когато си спомним разказа „Шапката на гросмайстора“?

— Че малкият Денис Корабльов е живял в много престижен район. — отговори момчето.

Момичето-стажант се изсмя. Тя не беше чела „Денискини разкази“, някога беше гледала и благополучно забравила филма, но разбра иронията.

— А какво още? — попита преподавателя с усмивка. Той никога не пушеше в движение, защото беше прочел в някакво модно списание, че това не е престижно. Сега всяко дръпване от цигарата го приближаваше към смъртта — но никотина нямаше нищо общо с това.

Момчето се замисли. Момичето-маг му харесваше, харесваше му и полуосъзнатото разбиране, че той е по-умен от нея.

— Още можем да кажем, че гросмайсторите са много разсеяни хора. Вятърът отнесе шапката му, а той не забеляза.

— Да предположим. — съгласи се преподавателя. — Но за нас, Различните, основната поука на този разказ е, че не трябва да се намесваме в дребните човешки проблеми. Най-вероятно ще бъдете разбрани погрешно, дори можете да станете обект на агресия.

— Но нали Дениска се помири с гросмайстора. Когато му предложи да играят шах.

— Ето още една мъдра мисъл! — подхвана преподавателя. — За да подобриш отношенията си с човек, не ти трябва никаква магия. И дори не трябва да се опитваш да му предлагаш някаква помощ. Главното е да споделиш увлеченията му!

Всички внимателно слушаха преподавателя. Той обичаше да вземе за пример някаква приказка или детска книжка и да изведе от нея сума ти занимателни аналогии. Това винаги развличаше учащите се.

На половин километър от тях бившия пътник, който вървеше пеша по „Месарска“, спря до една вестникарска будка. Потърси дребни пари в джоба си и купи „Комсомолка“.

Преподавателят потърси с очи някое кошче. Далеко е. Той искаше да хвърли угарката в езерото, за забавление на лебедите, но улови погледа на Андрей и премисли. Ама какво е това, вече три години е Светъл Различен, а дребните лоши човешки навици не изчезват… Преподавателят бодро отиде до кошчето, изхвърли угарката и се върна при стажантите.

— Продължаваме нататък. И гледаме, гледаме, гледаме!

Сега смъртта му беше почти неизбежна.

Мъжът с вестник в ръка стигна до станцията на метрото „Чистите езера“. Поколеба се дали да слиза долу. От една страна, той бързаше. От друга… денят беше твърде хубав. Чисто небе, топъл вятър… преходът между лятото и есента, сезонът на романтиците и поетите.

Мъжът бавно стигна до езерото, седна на една пейка и разтвори вестника. Извади от джоба си малка манерка и отпи. Минаващият наблизо клошар с пълна мрежа празни бутилки се втренчи в мъжа, който бавно облизваше устни след глътката. Изсумтя, без да разчита на нищо, но и без да може да се избави от навика да проси всичко, което може:

— Ще ме почерпиш ли, братче?

— Няма да ти хареса. — спокойно отговори мъжът. Без никаква злоба или раздразнение. Просто информираше.

Клошарът продължи нататък. Още три празни бутилки — и ще може да си купи една пълна. „Девятчица“, силничка, сладичка, вкусничка „девятчица“… да вървят всички по дяволите, буржоа такива, четат си вестници, а хората тук се мъчат с махмурлук…

Именно в този ден цирозата на черния дроб на клошара щеше да се развие в рак. Оставаше му да живее по-малко от три месеца. Но това нямаше нищо общо със ставащото на булеварда.

— Човекът с пакета е обикновен човек. — каза момичето-стажант. — Андрюшка, ти си най-проницателния, виждаш ли някого?

— Виждам клошар… До метрото има Светъл Различен! — момчето трепна. — Вадим Дмитрич! Светъл Различен до метрото! Маг!

— Виждам. — похвали го преподавателя. — Иницииран преди десет години. Маг. Пето ниво. Не работи в Патрула.

Стажантите възхитено погледнаха преподавателя. После Андрей отново се огледа. И радостно изтърси:

— О! На пейката! Тъмен различен, нежив! Вампир! Висш вампир! Нерегистриран…

Момчето започна да понижава гласът си още на думата „нежив“. „Нерегистриран“ беше произнесено шепнешком.

Но вампирът чу. Сгъна вестника си, стана. Погледна момчето, поклати глава.

— Изчезвайте. — Преподавателя дръпна Андрей за ръката, бутайки го зад гърба си. — Изчезвайте всички, бързо!

Вампирът вървеше към него — с широка крачка, с протегната дясна ръка, сякаш смяташе да се здрависва.

Един от мъжете-стажанти извади телефон и натисна бутона за бързо набиране. Вампирът заръмжа и ускори крачка.

— Стой! Нощен Патрул! — Вадим Дмитриевич вдигна ръка, създавайки Щит на Мага. — Спрете, вие сте арестуван!

Силуетът на вампира се размаза като от бързо движение. Момичето-стажант закрещя, опитвайки се да създаде свой Щит, но изобщо не успяваше. Преподавателят се обърна да я погледне — и в този миг нещо го удари в гърдите, сви се бодливо и горещо — и му изтръгна сърцето. Безполезният Щит гаснеше, разсейвайки се в пространството. Преподавателят се олюля, все още стоейки на крака и безпомощно гледаше кървавата потрепваща топка, лежаща пред краката му. После започна да се навежда, сякаш се опитваше да вземе сърцето си и да го пъхне обратно в разкъсаните си гърди. Светът около него потъмня, асфалтът скочи насреща му — и той падна, вкопчен в сърцето си. Преподавателската му кариера не беше много дълга.

Момичето изпищя, когато ударът се стовари върху нея, отхвърли я между дърветата към най-натоварената част на улицата. Тя лежеше напряко на бордюра и пищеше, гледайки приближаващият се автомобил с цвят на мръсен асфалт.

Автомобилът успя да спре.

Момичето изпищя още веднъж, опита се да се надигне и едва тогава усети страхотна болка в кръста. Тя припадна.

Андрей беше вдигнат във въздуха: сякаш някой се опитваше да се вгледа в очите му или да се впие в гърлото му. Нечий глас прошепна:

— И защо ме видя, отличнико?

Момчето закрещя и се замята в невидимите ръце. Почувства как на дънките му се разпростира срамно мокро петно.

— Учили ли са те да сваляш аура? — попита празнотата. — Имай предвид, че ще почувствам лъжата.

— Не! — закрещя Андрей, извивайки се. Хватката на невидимият вампир леко отслабна.

И в този момент пред очите му светна. Един от мъжете-стажанти все пак беше събрал достатъчно Сила за бойно заклинание. Е, разбира се, не само на хлапетата им беше интересно да поглеждат в следващите глави на учебника…

Андрей се разтресе, светът около него се завъртя — и той се пльосна във водата почти по средата на езерото, плашейки дебелите мързеливи лебеди и наглите пъргави патици. Вече оттам, пляскайки във водата, той видя как мъжът-стажант, който беше изстрелял Шока, падна, а другият, който звънеше по телефона, се втурна да бяга.

Андрей доплува до къщичката за лебеди и се покатери на дървената платформа. От къщичката се носеше мирис на птичи изпражнения. Но момчето все пак предпочиташе да изчака пристигането на оперативната група в средата на езерото. На следващият ден тази негова постъпка беше отбелязана от Хесер като единствената правилна в така възникналата ситуация, а момчето получи неофициално предложение да помисли за работа в Патрула. Както казваше Вадим Дмитриевич, „мъртвите герои служат някъде на друго място“.

Като се вземе предвид ситуацията, жертвите не бяха много. Преподавателят и един от стажантите, математик по образование. Може би не му е стигнало времето да пресметне какво може да противопостави на Висш вампир един необучен маг от пето ниво.

А може би просто не е искал да пресмята.