Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Замяна на анотацията

Статия

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2006 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаСумрачен патрул
ISBNISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул Нов патрул

ПЕТА ГЛАВА

Стюардесата разнесе обяда. Пак ми предложи коняк, но отказах. Стига толкова, в Единбург трябва да съм във форма.

Зад гърба ми Едгар се хранеше с апетит. Генадий замислено ровеше с вилицата, подбирайки парчетата месо. Като го погледнех, изобщо ми се отяждаше месо. Насилих се да изям салатата и парче сирене. Чак е обидно, че всичко беше толкова вкусно. Трябваше да си поискам вегетариански обяд.

Саушкин извади манерка от джоба си. Отвъртя капачето и отпи глътка. Прибра манерката и демонстративно облиза изцапаните си устни.

— Знаеш ли, Едгар, едно нещо ме учуди. — тихо казах аз. — Уж винаги си мразел кръвопийците. А към вампирите, нарушили Договора… И си свалил регистрацията на престъпник?

— Успокой се, Антоне. — миролюбиво каза Едгар. — Това, че Гена разкъса Светлите на булеварда — той просто се защитаваше. В Единбург… е, лошо стана. Но и това в известен смисъл беше самозащита. Гена дори не изпи момчето, беше му неприятно да пие приятел на Костя, затова изля цялата кръв…

— А как е достигнал до Висше ниво? — попитах аз, гледайки към Генадий.

Вампирът леко отвори уста, изваждайки зъбите си. Поклати глава.

— В записките на сина му е останала рецептата за „Коктейла на Саушкин“. — невъзмутимо каза Едгар. — Да, Гена се е повишил незаконно. Но поне не е убивал хора за това…

— Сигурен ли си? — попитах аз, гледайки към Генадий. Зъбите му излизаха все повече и повече. Интересно, какво ли ще направи Котката на Шрьодингер, ако се опитат да ме захапят през пухкавото й тяло?

— Какво не е наред? — Едгар протегна ръка и здраво стисна рамото на Генадий. — Да не би да не знам нещо за своя съратник?

— Лъже. — каза Генадий. — Опитва се да ни скара.

— Не мисля така. — Едгар продължаваше да държи вампира за рамото. И очевидно, вече полагайки усилия за това. — Развълнуван си, Гена. Успокой се.

— Напълно съм спокоен. — процеди вампирът.

— Убивал ли си хора? — невъзмутимо попита Едгар. — Нямало е никаква рецепта на коктейла, изпратена от сина ти по електронната поща, нали?

— Убивал съм. — каза Генадий. Отново извади манерката и я разклати. — Но рецепта имаше! Ето го, коктейлът на Костя. Не гледах пощата, не ми беше до това! Чак през пролетта прочетох писмото, само че вече беше късно… И сега какво?

— В апартамента му намериха петдесет изпити тела. — обясних аз. — Защо, мислиш, днес всички Патрули са под тревога? Гена са готови да го разкъсат на парчета собствените му хора, заради него останаха пет години без лицензи.

— Хесер е бил много скромен. — отбеляза Едгар. — На негово място бих искал десет години. Обидно. Имах подозрения за това. Обидно! Генадий, не се прави така! Нали сме от един отбор!

— Оставаме ли в един отбор? — попита Генадий.

Едгар въздъхна:

— Да. Не можеш да поправиш стореното… Защо направи това?

— Откъде да знам, че ще ме намерите? — отвърна с въпрос вампирът. — Исках да отмъстя на Антон. А как един слаб вампир може да отмъсти на Висш? Наложи се да се „напомпвам“. Сам си е виновен!

Помислих си, че това оправдание винаги ще се използва. Не само от силите на Тъмнината, а и от обикновените човешки боклуци.

Сам си е виновен! Той имаше апартамент, кола и скъп мобилен телефон, а аз — три рубли, хроничен алкохолизъм и всекидневен махмурлук. Затова го чаках във входа с тухла в ръка, гражданино началник… Тя имаше дълги крака, седемнадесет години и красив приятел, а аз — импотентност, порнографско списание под възглавницата и мутра на горила. Как можех да не се нахвърля върху нея във входа, когато тя влезе, тананикайки си, с устни, горещи от целувки… Той имаше интересна работа, командировки по целия свят и добра репутация, а аз — купена диплома, дребна длъжност под негово ръководство и хроничен мързел. Само заради това направих така, че го обвиниха в разхищение и го изгониха от фирмата…

Всички те са еднакви — и хората, и Различните, жадни за слава, пари, кръв, открили, че най-краткият път винаги е тъмния.

На тях винаги някой им пречи и винаги някой е виновен за нещо.

Сигурно, когато Генадий Саушкин е искал да спаси умиращият си син, той наистина е искал да направи добро. Не с цялата си душа, разбира се, той вече не е имал душа. Но с разума и сърцето си той не е искал да се примири със смъртта му. Точно както не иска да се примири и сега. И тъмният път се оказал толкова прост и толкова достъпен…

Той още дълго е балансирал на самия ръб, ако у вампирите изобщо е останала някаква граница. Той не е убивал. Той дори се опитваше да бъде честен и добър, и успяваше. Дори успя да възпита Костя почти като човек.

Но късите пътища се отличават от дългите по това, че за тях взимат такса за преминаване. И на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.

— Доволен ли си от обясненията му? — попитах аз.

— Огорчен съм. — отвърна Едгар. — Но вече нищо не може да се направи.

— Има неща, които не могат да се поправят. — съгласих се аз.

А за себе си добавих: „Но има и такива, които могат да се поправят“.

 

 

Гишето на сумрачния митнически контрол в Единбург беше празно. Имаше някакви бланки, дори търсещ амулет, светещ с равна млечнобяла светлина: последен оттук е минал Светъл. Дежурните ги нямаше. Или дежурен? Едва ли тук има много работа…

В Сумрака ме вкара Едгар. Аз все още не можех да използвам магия, а проклетата шрьодингерова Котка на шията ми неспокойно шаваше и от време на време пускаше нокти. Веднъж погледнах към Генадий — и се отвърнах. Ама че вид. Какво говореше Завулон за човешките деца, играещи на вампири? Трябва да им покажем как изглежда вампира в действителност. Покрити с язви бузи; зелено-сива кожа; мътни и празни белезникави очи, приличащи на твърдо сварени яйца, на които са махнали черупката.

Минахме покрай гишето, завихме в някакъв служебен коридор през затворена в реалния свят врата. Влязохме в малко помещение — или лошо мебелирана стая за почивка, или склад за остарели, но все още не бракувани мебели: кресла с огънати облегалки и счупени крака, рафтове с някакви прашни кутии и буркани, рула балатум с мрачна окраска.

Едгар ме дръпна за рамото, изваждайки ме в реалния свят. Кихнах. Да, със сигурност е склад за боклуци. Примигах, привиквайки към слабото осветление — прозорците бяха плътно покрити от щори. И се усмихнах. Какво пък, можех смело да си добавя още една точка.

В най-добре запазеното кресло седеше красива чернокоса жена. Простото всекидневно облекло — панталони и блузка — й стоеше напълно неуместно. Тук трябваше или дълга рокля, подчертаваща женствеността, или нещо въздушно, бяло, полупрозрачно, или съвсем нищо.

Макар че… тя беше способна да украси със себе си всяка дреха. Дори дрехите на клошар.

Отново й се залюбувах. Както първият път, когато пътищата ни се пресякоха.

— Здравей, Арина. — казах аз.

— Здравей, чароплете. — Тя протегна ръка и аз докоснах дланта й с устни.

Въпреки че съм я виждал в сумрачното й превъплъщение.

Въпреки че знаех, че това разкошно жизнерадостно и здраво тяло съществува само в човешкия свят.

— Не се учуди. — каза Арина.

— Изобщо. — поклатих глава аз.

— Той знаеше. — обади се Едгар. И по интонацията му изведнъж разбрах, че той не е най-главния в троицата. Може би той е забъркал цялата каша. И именно той е снабдил „Последния Патрул“ с бойна магия. Но Едгар не е главния.

— Светлана ли се досети? — предположи Арина.

— Заедно решихме така. — казах аз. — Между другото, ти сега нали си Светла? Извинявай, но няма да рискувам да погледна аурата ти… тук едно Котенце ми дреме на рамото…

— Светла съм. — спокойно каза Арина. — И това ли не е новост за теб, че Великите могат да си сменят цвета?

— Нали Мерлин го е сменил. — казах аз. — Имам въпрос към теб, вещице… или каква си сега? Целителка?

Арина мълчеше.

— Ти даде обещание на жена ми. Клетва. Че сто години…

— Няма да причина вреда на никого, нито Различен, нито човек, освен при самозащита. — продължи Арина.

— Нима смяната на цвета те избави от клетвата?

— Но аз не съм убивала никого, Антоне. Това, че въоръжавах Едгар и Генадий, е съвсем друго нещо. Това не се забранява от клетвата.

— Съжалила те е Светлана. — казах аз. — Съжалила те е.

— Може би не напразно ме е съжалила, Антоне? — усмихна се Арина. — Ето… станах Светла. На жена ти и дъщеря ти не съм навредила, нали?

— А какво ще кажеш за ядрения заряд, който Едгар заплашва да взриви до дома ни? След колко часа? — Аз погледнах към бившия Инквизитор.

Едгар вдигна ръка. Погледна си часовника. И каза:

— Виждаш ли каква е работата, Антоне… За да си наистина заинтересован от успеха на нашето дело, трябваше да изпиташ лична потребност за това.

Той още не беше завършил — в слепоочията ми задумка тежко, а пред очите ми сякаш увисна мъгла.

— Взривът беше преди пет минути. — хладнокръвно каза Едгар. — Не съм нарушил клетвата, защото времето беше определено още вчера… И не се ядосвай, моля те. Ако Котката на Шрьодингер те убие, това няма да помогне на жена ти и дъщеря ти.

Аз изобщо не възнамерявах да използвам магия.

Мъртвите винаги имат проблем с отмъщението. Дори мъртвите Различни. Защо са ми такива проблеми?

Ударих Едгар с крак. Може би не толкова красиво като Олга, когато изби ключалката във вратата на Саушкин. Но очевидно — по-силно.

Едгар отлетя към стената, удари си главата в нея и бавно се плъзна надолу, стискайки с ръце чатала си.

А Генадий увисна върху мен. С нечовешка сила обхвана гърдите ми, а с другата ръка отметна главата ми и оголи зъби…

— Гена! — Арина каза само една дума, но зъбите на вампира моментално се прибраха. — Едгар сам си го изпроси. Антоне, успокой се. Нашият сив приятел греши.

Едгар стенеше, търкаляйки се по пода и стискайки чатала си. Добре съм го нацелил.

— Нямало е никакъв взрив. — продължи Арина. Стана, приближи се до нас. Погледна в лицето ми. — Ей, Антоне! Успокой се. Нямало е взрив!

Аз погледнах в очите й. И кимнах.

Тя казваше истината.

— Как… нямало… — изстена Едгар от ъгъла.

— Нали ти казвах, че не ми харесва тази идея. — каза Арина. — И да бях останала Тъмна — пак не би ми харесала! Нямало е взрив. Престъпниците, откраднали тактически ядрен заряд, са се разкаяли и са го върнали на властите. Сега ги разпитват, — тя въздъхна, — и, боя се, не много хуманно. Нямало е взрив и няма да има.

— Арина! — Едгар дори престана да стене. — Защо? Поне да го бяхме запазили… за гаранция…

— Вече не мога така. — усмихвайки се мило, обясни Арина. — За съжаление не мога. Още в началото ти казах — директно ще спирам масови акции по унищожаване на хора.

— Тогава защо… позволи да започнем с това… — Едгар с мъка се надигна. Погледна ме с ненавист. — Гадина! Всичко… ми потроши!

— А в следващите седемдесет и седем пъти то няма да ти трябва. — с удоволствие казах аз. — Не забеляза ли заклинанието, което ти метна Афанди?

Арина се засмя:

— Ето какво било! Старият шегаджия Афанди… Да, следващите седемдесет и пет пъти, Едгар, ще досаждаш на някой друг.

— Защо позволи? — с болка в гласа повтори Едгар.

— За да говориш убедително! Антон би усетил лъжата дори и с Котката на шията. Саушкин, моля ви, пуснете нашия гост. Той вече няма да се бие. Момчетата винаги изясняват отношенията си по най-примитивния начин…

Генадий неохотно ме пусна и седна директно на пода, свивайки крака по турски. Аз потърсих по-хубаво кресло и седнах, демонстративно не искайки разрешение. Арина също се върна в креслото си. Едгар, откривайки че само той стои прав, а освен това се държи за удареното място, също седна.

— И така, всички се успокоиха и можем спокойно да поговорим. — каза Арина с гласът на любезна притежателка на литературен салон, пред чийто очи един поет току-що е оскубал къдриците на друг. — Мир, мир и мир! Антоне, нека ти обясня… нали разбираш, на мен ми е по-трудно да лъжа, отколкото на Гена или Едгар. Ние не искаме никакви ужаси. Ние не възнамеряваме да унищожаваме света. Ние не възнамеряваме да унищожаваме хората. Ние само ще съживим отишлите си.

— Арина, а теб с какво те хванаха? — казах аз. — Любим? Дете?

В очите на Арина се промъкна тъга.

— Любим… имах любим, чароплете. Имаше го, няма го вече. Дори човешкия си век не изживя, загина… Имах и дъщеря. По-рано, още преди него. И тя умря. На четири годинки… от чума. Не бях до нея, не успях да я спася. И Венецът няма да ги върне, хора бяха. Ако са отишли някъде — до там няма път, не могат да се върнат.

— Тогава защо… — Незавършения въпрос увисна във въздуха.

Генадий тихо и хрипкаво се засмя:

— Тя ни е идейна! Тя сега е Светла, като теб. Убива само от висши съображения…

— Пст, кръвопиецо! — Арина блесна с очи. И с равен глас потвърди: — Той казва истината, Антоне. Аз съзнателно станах Светла. Може да се каже — по настояване на разума, а не на душата. Омръзнаха ми Тъмните. Никога не съм видяла нищо хубаво от тях. Мислех да постъпя в Инквизицията, но имах твърде много стари дела. А и не ги обичам, самодоволни лицемери… извинявай, Едгар, това, разбира се, вече не се отнася за теб. Тогава наистина отидох в Сибир. Живеех в Томск, хубаво градче, тихо. Предразполага към Светлината. Работих както едно време — вещица. Дадох обява във вестника, а когато от Патрулите дойдоха да проверяват, се престорих на шарлатанка; за мен е лесно да измамя редови патрулен. А после се улових, че правя само добри дела. Връщам мъжа при жена му — но само ако любовта още е жива, ако наистина видя, че това ще е най-добре за всички. Лекувам болести. Търся изгубени. Връщам младостта… малко. Тук главното е да приложиш съвсем малко магия, само капчица, а останалото — да им изградиш вяра в себе си, да ги накараш да водят по-здравословен живот. И нито едно проклятие, нито една любовна отвара… И реших, че вече не искам да играя тъмните игри. Знаеш ли какво е нужно, за да може Различния да смени цвета си?

Поклатих глава.

— Трябва да измислиш нещо огромно, много важно. Не просто така — една година си правил добри дела и ставаш Светъл, правил си лоши — ставаш Тъмен. Не. Трябва ти нещо, което да преобърне всичко в теб. Пред което всичко, което си правил през живота си, да избледнее… или напротив — да бъде зачеркнато.

— Мерлин се е променил след убийството на децата? — попитах аз.

— Мисля, че да. — кимна Арина. — Какво друго ще е? Много му се е искало да създаде царство на справедливостта и благородството, затова се е грижел за Артур. Как можеш да се церемониш заради такава велика цел? И изведнъж в линията на вероятностите се появява дете, което ще порасне и ще унищожи цялото кралство… Не съм живяла тогава, че да знам какво си е мислил Мерлин или какво е искал. Но в мига, в който Мерлин е решил да погуби невинните заради своята мечта, е умрял Великия Светъл маг и се е родил Великия Тъмен…

Пак Уроборос. Живот в смъртта и смърт в живота…

Наистина ли всичко е толкова просто при Арина? Омръзнало й е да бъде Тъмна, решила да прави добри дела — и става Светла. Превъзпитала се като старицата Шапокляк и минала на другата страна…

Или причината е другаде? В онези дълги и сложни отношения, които я свързваха с Хесер? В техните съвместни интриги, когато Светлия маг и Тъмната вещица са се стремили към една и съща цел. Дали Хесер я е склонил към Светлината, или Арина е разбрала, че между нейната Тъмнина и Светлината на Хесер няма чак такава разлика?

Не знам. И тя няма да отговори на това. Както няма да отговори и на въпроса дали Хесер и Завулон предварително са знаели плановете й и са водели собствена игра, позволявайки на „Последния Патрул“ да търси наследството на Мерлин.

— А как се събра с Едгар? Или е тайна?

Едгар мълчеше. Нещо шепнеше… явно — лекуваше травмата си доколкото може.

— Каква ти тайна. — Арина погледна своя съратник и, явно, любовник. — Той все пак ме проследи. Това е станало за него въпрос на принцип. Намери ме, само че тогава вече не му се служеше. Жена му беше загинала, беше разбрал за последния артефакт на Мерлин и искаше да го намери. А най-простия начин за това беше да стане Висш, и не просто Висш — нулев, като Мерлин. Едгар си мислеше, че ще успея да възстановя „Фуаран“. Тук малко ме надцени. Но разказа за Венеца на Всичко ми хареса. Тогава сключихме съюз с него.

Аз кимнах. Да, сигурно е било така. Едгар, вече вманиачен от идеята да се добере до артефакта, е намерил Арина. Двамата са прибрали в своя „Последен Патрул“ и жадуващия отмъщение Саушкин. И започнали работа. Имащият достъп до най-голямото хранилище на магически амулети Инквизитор; много умната вещица, станала Светла; побърканият от мъка по сина и жена си Висш Вампир…

Странна компания се е получила.

И страшна.

— А не се ли страхуваш, че Венеца ще стане твоята грешка, Арина? Както Мордред е бил грешката на Мерлин?

— Страхувам се. — каза тя. — Възможно е… Е, сгрешихме ли, или не, като те взехме в плен? Измисли ли как да вземем Венеца на Всичко?

— Да. — казах аз. — За седмия слой — Мерлин е заблуждавал. Ако си жив и не си нулев, не можеш да влезеш в царството на мъртвите.

— Отишлите си. — без никаква злоба ме поправи Генадий. — Отишлите си, а не мъртвите.

Защо ли това толкова го дразни? Защото и той не е жив?

— И аз си мисля, че не можем да влезем. — кимна Арина. — Ако имахме „Фуаран“ — бих успяла да покача Едгар до нулев. Но без книгата е трудно. Някои неща си припомних, други успях да напиша отново, но до Висш го покачих. Явно, не ми стига умение, за да се меря с „Фуаран“… И какво измисли?

— Венецът на Всичко е на петия слой. — казах аз. — Могли сте да го вземете още преди две седмици!

Арина присви очи докато ме гледаше. А аз започнах да разказвам онова, което казах на Едгар и Генадий в самолета. За крачката назад. За главата и опашката. За голема.

— Като че ли лъжеш. — замислено каза Арина. — И то гладко… Но някак е много просто, точно в стила на Мерлин. А? Какво ще кажеш?

— И аз мисля, че лъже. — неочаквано я подкрепи Генадий, който в самолета не показа никакво недоверие. — Трябваше да вземем дъщеря му…

— Гена, дори и в най-страшния ти кошмар да не ти се присъни, че си пипнал това момиче. — тихо каза Арина. — Ясно ли е?

— Ясно. — мигновено се укроти Генадий.

— Е, какво, чароплете? Истината ли казваш, или лъжеш? — Арина ме гледаше в очите. — А?

— Истина ли? — Аз се наведох напред. Сега можеше да ме спаси само яростта… и честността, разбира се. — Аз да не съм Мерлин? Откъде да зная истината? Окачиха ми тази твар на шията, заплашиха да взривят половин Москва заедно с жена ми и дъщеря ми, а после ми наредиха да измисля как да вземат артефакта! Откъде да знам дали съм прав или не? Аз мислих. Струва ми се, че това може да е правилният отговор! Но никой няма да ти даде гаранции, включително и аз!

— Какво искате от мен, мъчители мои… може би да ви изсвиря „Мурка“? — неочаквано каза Едгар.

Не разбрах веднага, че се е пошегувал. Той рядко прави това.

— И все пак, в тази версия има нещо. — добави Едгар, гледайки ме с неприязън. — Прилича на истина.

Арина въздъхна. Разпери ръце. Каза:

— Какво пък, не ни остава нищо друго, освен да проверим. Да тръгваме.

— Стоп. — казах аз. — Едгар обеща, че ще свали Котката.

— След като си обещал — сваляй я. — след кратък размисъл нареди Арина. — Но ти имай предвид, Антоне, сега си силен, но ние сме трима и не сме по-слаби от теб. Дори не си помисляй да правиш номера.