Сергей Лукяненко
Последен патрул (12)

ТРЕТА ГЛАВА

След Единбург трябваше да очаквам нещо подобно.

Но аз се отпуснах. Потъналите в зеленина улици, шумният източен базар, строгите куполи на джамиите, Тъмните зад стената и заплашителното гостоприемство на Светлите — всичко беше напълно различно от Шотландия. И ми се струваше, че цялата трудност ще бъде в търсенето на стария маг, а не в хорските заговори.

Домът беше обкръжен от около сто човека. Сред тях видях и милиционери, и добре екипирани бойци от местния специален отряд, и кльощави пъпчиви хлапаци, неумело стискащи автомати. Силите за нашето залавяне бяха разнообразни. Всичко, което се е оказало наблизо.

Но всичко това бяха глупости. Дори и Алишер, сам, без моя помощ можеше да промие мозъците и на сто, и на двеста нападатели.

За съжаление, всеки човек в обкръжението имаше защитни заклинания.

Всеки Различен може да защити себе си от магическо въздействие и да защити другите. И дори не е задължително да има високо ниво, за да постави защитни заклинания на сто човека. Работата е там, че магията, влияеща на човешкото съзнание, сама по себе си е проста и не изисква много сили. Грубо казано: магията, подчиняваща разума, е аналог на ножа, а не на гранатомет. И срещу нея ти е нужна не танкова броня, а лека бронежилетка. Ако ударех с чиста Сила във формата на файърбол, Бяло Копие или Огнена Стена, можех да изпепеля цял квартал. И за защита биха ми потрябвали не по-малко мощни амулети и заклинания. Но за да подчиня нападателите на волята си и ги разгоня, първо трябва да сваля защитата от всеки поотделно. А това вече изобщо не е тривиална задача. Съществуват десетки видове ментални Щитове, и кой от тях е използван — не знаех. Най-вероятно (във всеки случай, аз бих направил точно така) всеки индивидуален Щит е комбинация от две-три случайно избрани заклинания. При единия войник например — Щита на Мага и Сфера на Спокойствието. При друг — Сфера на Отрицанието, Ледена кора и Бариера на Волята.

Опитай се да намериш индивидуален подход към всеки! При това на разстояние!

— Някой ме следеше. — поясни Алишер, докато аз, стоейки до прозореца, прикрит със собствена Сфера на Отрицанието, изучавах обкръжилата ни тълпа. — Не знам как, но още от аерогарата. През цялото време имах чувството, че ме следят, но не забелязах никой. А после, когато… когато излизах от познатите… се опитаха да ме арестуват. Двайсет човека. Нито един Различен! Опитах се да се маскирам, но те ме виждаха!

Мен също ме виждаха. Не всички, но някои войници явно ме забелязаха, независимо от магията ми. Значи, освен защитните заклинания, имат и търсещи. Взорът на Сърцето, Ясен Поглед, Истинско Зрение… магическият арсенал е обширен. Хиляди години Светлите и Тъмните са измисляли начини да се лъжат един друг.

Какво пък, сега всичко това се обърна срещу нас.

— Как се измъкна? — попитах аз, отдръпвайки се от прозореца.

— През Сумрака. Само че… — Алишер се поколеба. — Там също ме чакаха. Някой пазеше на втория слой… изскочих възможно най-бързо.

— Кой е чакал? Светъл, Тъмен?

Алишер преглътна и неловко се усмихна:

— Струва ми се, че беше дев.

— Глупости. — Аз подтиснах желанието си да изругая. — Девове няма.

— В Москва няма, но при нас има. — убедено каза Тимур. Улови моя поглед към вратата, водеща към Тъмните. — Антоне, повярвайте, не са те! Няма защо да ви нападат, че и хора да привличат! Инквизицията ще им откъсне главите!

Аз кимнах. Не съм и мислил да подозирам Дневния Патрул на Самарканд.

— Свържете се с Ташкент, с началството. — наредих аз. — Нека ги спрат!

— Как? — не разбра Тимур.

— По човешки! С обаждания в министерството на отбраната и на вътрешните работи! И в Инквизицията се обадете незабавно!

— Какво да кажем? — вадейки старичък мобилен телефон, попита Валентина Илинична.

— Кажете, че имаме критична ситуация. Нарушаване на Великия Договор алфа-прим. Предоставяне на хората на информация за Различните, въвличане на хора в противоборството на Патрулите, незаконно използване на магия, незаконно разпространение на магия, нарушаване на съглашението за разделяне на пълномощията… накратко: нарушаване на точка първа, шеста, осма, единайсета и четиринайсета на базовото Приложение към Договора. Мисля, че е достатъчно.

Валентина Илинична вече звънеше. Аз отново погледнах през прозореца. Войниците чакаха, приклекнали зад оградата. Дулата на автоматите мълчаливо сочеха към къщата. От какво ли са направени стените тук? Ако наистина са от пресован камъшит, куршумите ще минат без проблем…

— Ай, колко красиво го каза! — неочаквано се обади Афанди. Той продължаваше да седи на масата и апетитно дъвчеше салам. Чашата му беше пълна, а бутилката коняк на масата — празна. — Нарушаване на базовото Приложение. Сега всичко е ясно, да, напълно ясно! Командвай, началник!

Обърнах гръб на Афанди. Ама че ми провървя — този, в който е цялата ми надежда, е глупав като девона преди запознанството си с Хесер…

— Момчета, трябва да изчезваме. — казах аз. — Извинявайте, че така се получи.

— Антоне, можете ли да ги разгоните? — с плаха надежда попита Нодир.

— Да ги убия — като нищо. Да ги разгоня — не.

По вратата, водеща в офиса на Тъмните, започнаха да удрят с юмруци. Тимур се приближи, попита нещо и отвори. Нахълтаха двамата дежурни Тъмни. Съдейки по разстроените им физиономии, те току-що са видели обкръжението и чакаха обяснения.

— Какво правиш, Светъл? — извика по-възрастният. — Защо си довел хора?

— Тихо. — Аз вдигнах ръка. — Мълчете!

Беше достатъчно съобразителен, за да млъкне.

— Сегашната ситуация попада под точка първа от Приложението към Великия Договор. — казах аз. Афанди шумно изхъмка. Аз неволно го погледнах, но старецът само беше глътнал пълна чаша коняк и сега дишаше тежко, притиснал длан към устата си. Аз продължих: — Вероятно на хората е съобщено, че съществуваме. В този случай, съгласно Пражкото съглашение, като най-силен маг поемам общото ръководство на тук присъстващите Различни. Всички присъстващи!

Младият Тъмен погледна към по-възрастния. Той се намръщи, кимна и каза:

— Командвайте, Висши.

— Пълна евакуация на Патрулите. — казах аз. — Всички документи и магически артефакти да се унищожат. Действайте!

— Как ще излезем? — попита младият Тъмен. — Ще поставим Щитове ли?

Аз поклатих глава:

— Страхувам се, че имат омагьосани куршуми. Ще излизаме само през Сумрака.

— О, Афанди е бил в Сумрака! — гръмко каза стареца. — Афанди може да ходи в Сумрака!

— Афанди, ти ще тръгнеш с мен и Алишер. — наредих аз. — Останалите…

Алишер тревожно ме погледна и каза само с устни:

— Дев…

— Останалите ще ни прикриват. — наредих аз.

— Откъде-накъде! — все пак се възмути младият Тъмен. — Ние…

Аз махнах с ръка — и Тъмният се сгърчи, извика от болка, притискайки ръка към корема си.

— Защото аз наредих така. — махайки болката, обясних аз. — Защото съм Висш, а ти си пето ниво. Разбра ли?

— Разбрах. — Колкото и да е ужасно, в гласа на Тъмния дори нямаше възмущение. Той се опита да настоява за права, беше наказан и призна правото ми на по-силен. После, разбира се, ще напише цяла камара жалби до Инквизицията. Но сега ще се подчинява.

През това време патрулните унищожаваха офисите. По-възрастният Тъмен работеше сам, но изглежда всичко беше под контрол: заклинанията за унищожаване бяха предварително прикрепени към сейфа — от ключалката се издигаше дим — и към всички документи — папките по масите се сгърчваха, пожълтяваха и се разпадаха на прах. Светлите горяха всичко на ръка. И то с ентусиазъм: пред очите ми Тимур вкара в сейфа добре оформен файърбол, който прониза метала и се взриви вътре.

— Нещо притихнаха. — с тревога каза Алишер, надничайки през прозореца. — Сега ще видят дима…

Видяха го. Дочу се усилен от мегафон глас, нареждащ със силен акцент:

— Терористи! Оставете оръжието и излезте от сградата един по един! Обкръжени сте! В противен случай ще ви нападнем!

— Какви глупости… — възмутено каза Валентина Илинична. — Терористи, как пък не!

В следващата секунда Алишер се отдръпна от прозореца, а стъклото се разлетя на парчета. На пода падна малък метален цилиндър, въртящ се около оста си.

— Тръгваме! — извиках аз, гмуркайки се в Сумрака. След самаркандската жега прохладата на първия слой беше дори приятна.

В този миг сивата мъгла наоколо ярко се освети. Даже не исках да мисля колко ослепително е било в човешкият свят. Пронизващият ушите писък, за щастие, не се чуваше от Сумрака.

Никога не съм мислил, че светозвуковата граната на специалните служби е толкова страшна против Различните. С мен в Сумрака успя да влезе само Валентина Илинична — тук тя изглеждаше млада и стройна жена на не повече от трийсет години.

Останалите патрулни безпомощно се въртяха из стаята: някои се опитваха да си търкат очите, някои се държаха за ушите. Светозвуковата граната ослепява за десетина-двайсет секунди. А това значи, че те сега не могат да влязат в Сумрака.

— Помогни на момчетата! — извиках аз на Валентина. Втурнах се към вратата. Отворих я — не в обикновения свят, в Сумрака — и погледнах към двора.

Е, да, разбира се — вече ни нападаха. Безразборно, но масирано — десетина от специалния отряд тичаха към входа, а войниците зад оградата откриха огън по прозорците. Атаката беше несъгласувана, както винаги става ако в нечия умна глава идва мисълта да направи съвместен отряд от милиционери, военни и спец-части. Пред очите ми един от нападащите разпери ръце и падна — в гърбът му беше попаднал куршум. Най-вероятно ще се отърве само със синини — атакуващите бяха с бронежилетки.

А това, че някои от стрелящите започнаха да се целят в мен, беше много лошо. Това е или Ясен Поглед, или Истинско Зрение. Това е много, много сериозно. И куршумите наистина бяха добре омагьосани: не стига, че съществуваха едновременно и в реалния свят, и на първия слой на Сумрака, ами и бяха натъпкани със смъртоносна магия!

Аз се наведох — за щастие враговете ни не бяха ускорени и все още имах предимство в скоростта. Махнах с ръка, позволявайки на Силата да изтече от върховете на пръстите ми. На земята се изля огнен дъжд, пред нападащите се издигна стена от дим и пламък. Е, момчета, готови ли сте да се пъхнете в огъня?

Не бяха готови. Спряха (един се беше засилил много, пъхна глава в огъня и се отдръпна с вик), отстъпиха и вдигнаха автоматите.

Естествено, не чаках да започне стрелбата. Втурнах се обратно в къщата, пътьом превръщайки във въглен съмнителната табелка на Нощния Патрул. В кръвта ми кипеше адреналин.

Война? Прекрасно, ще си играем на войнички!

На вратата — заклинание за Абсолютен Запор (тези заклинания всъщност са две, но другото не би имало ефект, ако се приложи върху неодушевен предмет). На цялата стена — лек Щит, колкото да издържи под автоматен обстрел около пет минути. Разбира се, атакуващите веднага ще усетят, че нещо не е наред. Но вече нямаме никаква възможност да се измъкнем скришом.

В Сумрака един след друг влязоха Тъмните — те стояха с гръб към взривената граната. По-възрастният моментално се опита да удари с нещо към прозореца, но го хванах за ръката.

— Какво имаш тук?

Той се усмихна, оголвайки дълги криви зъби. Виж ти, обикновен слаб Тъмен маг, а каква челюст е направил!

— Ще се изпуснат в гащите. Малко.

— Действай. — съгласих се аз. — Само че не тук, прикривай своята страна!

В Сумрака влезе Тимур, след него — Алишер, влачещ със себе си Мурат. Само Нодир си търкаше очите и изобщо не можеше да се опомни; той беше най-заслепен от всички.

— Алишер, вземаме Афанди! — извиках аз.

Ние се приближихме към стареца, който продължаваше да седи до масата и посягаше да вземе незапочнатата бутилка коняк.

— На „две“. — казах аз. — Едно, две…

Изскачайки от Сумрака, ние хванахме Афанди под мишниците и го вдигнахме от стола. Със свободната си ръка успях да грабна чантата с багажа си и да метна ремъка на рамо. В ушите ни гърмеше автоматична стрелба, звънтяха рикоширащите от Щита куршуми, зад прозорците проблясваше ярък пламък. С ловко движение старецът посегна към бутилката — в същият миг, в който го вмъкнахме в Сумрака.

— Ай! — огорчено възкликна той. Бутилката така си и остана в обикновения свят, ръката на Афанди стисна празно място. — Ай, продукта пропада!

— Дядо, сега не ни е до продукта. — с немислимо търпение каза Алишер. — Враговете ни нападнаха, тръгваме!

— Няма да се дадем на враговете! — бодро възкликна Афанди. — На бой!

Най-накрая в Сумрака влезе и Нодир. Аз огледах импровизираната си войска: четирима слаби Светли, двама слаби Тъмни, натрупалият опит по московските улици Алишер и Афанди като баласт. Е… не е чак толкова лошо. Дори и наблизо да се спотайваха онези Висши, които бяха в Шотландия, можем да им дадем достоен отпор.

— Тръгваме! — наредих аз. — Алишер, ти поеми Афанди! Валентина, Тимур — вие сте първи. Всички да поставят Щит на Мага!

Излязохме направо през стената. Ако бяхме на вторият слой, изобщо не бихме я забелязали. На първият тя съществуваше и даже задържаше движенията ни. Но с достатъчна засилка тук можеше да се мине почти през всеки материален предмет.

И минахме. Само Афанди си заклещи крака и дълго го измъкваше от стената, докато не излезе, оставяйки вътре едната обувка. Сега тя дълго ще виси на първият слой на Сумрака, гниейки бавно, в продължение на месеци. Някои особено чувствителни хора дори ще я забелязват с крайчеца на очите… разбира се, ако сградата оцелее след щурма.

От страната, откъдето излязохме, обкръжението беше по-рядко. Петима с автомати се пулеха в стената, явно недоумявайки защо са ги поставили тук. Но двама все пак се оказаха омагьосани и ни видяха. Не знам как сме изглеждали — като обикновени хора, изскочили от стената, или като призрачни сенки. Във всеки случай на лицата на автоматчиците не се появи доброжелателност, а само страх и готовност да стрелят. Валентина действаше грамотно — заклинанието й нямаше никакъв видим ефект, но безотказния „Калашников“ в ръцете на войника отказа да стреля. А Тимур метна през Сумрака файърбол и стопи дулото на автомата.

Напразно!

Да, тези двамата повече не можеха да стрелят, Но техните колеги, които не можеха да ни видят, видяха изскочилата от нищото огнена топка — и започнаха да стрелят. Или от страх, или така бяха научени.

Първо ми се стори, че не е поставил Щит. Автоматният ред буквално го прониза — видях как в гърба на Тимур се отварят дупки от куршуми. Той падна по гръб и чак тогава видях, че все пак е имал Щит. Слаб, само отпред, но имаше!

Омагьосаните куршуми минаха през магическата броня. Също както в Единбург!

— Тим! — закрещя Нодир, навеждайки се над приятеля си. — Тим!

Това го спаси — безпорядъчно стрелящите автоматчици пуснаха няколко реда над главата му.

А в следващият момент — не успях да направя нищо — Мурат удари в отговор.

Те нямаха голям избор от заклинания. Провинциални магове, отвикнали от схватки и не твърде силни, те не бяха готови за такъв дуел — с хора, умеещи да убиват Различни.

Мурат приложи някакъв непознат за мен вариант на Белия Меч. На теория това заклинание трябва да убива само Тъмни Различни и хора, които напълно са отдадени на злото. На практика — трябваше да си монах, прекарващ дните си в молитви и смирение, та безпощадния удар да не ти навреди. Всяка агресия, всеки страх прави човек уязвим за острието от чиста Светлина.

У тези узбекски момчета във военна униформа имаше страх и агресия колкото искаш…

Четиримата войници бяха прерязани от бялото острие като пшеничени класове от наточена коса. Наполовина. С фонтани кръв и прочие гадости. Петият войник хвърли автомата и с безумен вик се втурна да бяга. Дори от Сумрака движенията му изглеждаха бързи — как е хукнал само!

Аз заобиколих замръзналият на място Мурат. Бялото острие вече изчезваше в ръцете му. Погледът му беше много спокоен и сякаш сънен. Аз погледнах мага в очите и намерих отговора на въпроса си.

Край. Той вече си отиваше.

Клекнах до Нодир и го разтърсих за рамото:

— Да тръгваме.

Той се обърна към мен. Много учудено каза:

— Убиха Тимур. Застреляха го!

— Виждам. Да тръгваме.

Нодир заклати глава:

— Не! Не можем да го оставим тук…

— Можем и ще го оставим. Тялото няма да попадне у враговете, ще се разтвори в Сумрака. Всички ще идем там рано или късно. Ставай.

Той пак поклати глава.

— Ставай. Нужен си на Светлината.

Нодир изстена, но се надигна. Очите му се спряха върху Мурат. Нодир замята глава, сякаш се опиташе да се изтръска от излишъка от впечатления. Скочи към Мурат и се опита да го хване за ръката.

Пръстите му уловиха само въздух. Мурат се топеше, разтваряше се в Сумрака. Доста по-бързо, отколкото ще изчезне мъртвото тяло на Тимур. Светлият маг трябва да има голям жизнен опит, за да убеди себе си, че има право да убие четирима души. Аз сигурно бих успял. Мурат — не.

— Тръгваме! — Ударих шамар на Нодир. — Тръгваме!

Той все пак успя да се стегне. Тръгна след мен, отдалечавайки се от офиса, който още щурмуваха, от двамата си приятели — мъртвия и умиращия. Отпред вървеше Валентина, до нея бяха Тъмните. Алишер влачеше изтрезнелия и притихнал Афанди. Ние с Нодир затваряхме шествието.

По нас отново започнаха да стрелят — виковете на оцелелия войник бяха привлекли вниманието. Аз отново поставих Огнена Стена и — не можах да се удържа — пуснах малък файърбол в старичкото „Пежо“ до оградата. Колата весело пламна, внасяйки в азиатския пейзаж малко френски дух.

Във възникналата бъркотия беше по-просто да се отстъпва. Освен това в оградата в Сумрака зееха големи дупки, а съседната къща изобщо липсваше. Ние изтичахме по безлюдната улица до кръстовището и завихме в също такава тясна уличка, водеща към базара. Явно тук всяка улица рано или късно те води до базара… Нодир ту хлипаше, ту псуваше. Афанди непрекъснато се озърташе, гледайки учудено към кипящата край празната сграда битка. Явно в бъркотията нападателите вече са започнали да се стрелят по между си.

Тъмните се справяха по-добре. Валентина Илинична вървеше в средата, а Тъмните напълно грамотно осъществяваха страничната охрана. Аз дори реших, че сме се отървали от преследването. И това беше грешка, непростима за Висш маг. Е, или почти непростима.

Аз все пак не вярвах в съществуването на девове.

Европейската традиция — това са големите. Същества, създадени от глина, дърво и дори от метал. В Русия дървените ги наричат галено „буратинковци“, макар че последният работещ буратинко се е разпаднал още през осемнайсети век. Как ги наричаха сега — не знам. На занятията ни учеха да създаваме буратинковци, и това беше смешно и поучително — оживената дървена кукла можеше да ходи, да изпълнява прости задачи, дори да разговаря… и да се разсипе на прах след няколко минути. За да може дървеният голем да просъществува поне няколко дена, магът трябва да е много силен и много умел, а тъпите буратинковци не са особено нужни на опитните магове. Още по-трудно е да оживиш железария, създание от метал — помня как веднъж Света направи за Надечка движеща се кукла от кламери, но тя направи само три крачки, след което замря завинаги. Глината е удивително пластична и податлива на оформяне, дълго съхранява магията, но сега дори от нея рядко правят големи.

А на Изток бяха девовете. Или по-точно — смята се, че са били. Всъщност това са същите тези големи, само че без никаква материална основа: оживени парчета от Сумрака, усукани вихри от Сила. Според легендата, създаването на такъв дев (арабите по-често им казват „джинове“), се е смятало за един вид изпит на мага за Висше ниво. Първо е трябвало да създадат голема, после — да го подчинят. Някои са пропадали на първия етап, но далеч по-печална е била съдбата на онези, които са се проваляли на втория.

Смятах девовете за легенди. Е, или в краен случай — за редки, успели само веднъж или два пъти, експерименти на някой от висшите магове на древността. И изобщо не предполагах, че девовете съществуват в настоящето. Местените патрулния явно вярваха в девове.

Но те нямаха достатъчно Сила, за да видят приближаването на дева.

Младият Тъмен — така и не научих името му — закрещя и замаха с ръце, сякаш отблъсваше нещо невидимо. Издигна се над земята, понесе се във въздуха и спря, крещящ и гърчещ се, на височината на двуетажна къща. С потръпване видях, че Тъмният се сплесква, сякаш под натиска на огромни длани, а дрехите му се овъгляват. Крясъкът се превърна в хрип.

А после по тялото на Тъмния се появи кървава ивица. Миг — и прерязаното, или по-скоро — прехапаното тяло падна на земята.

— Щитове! — извика Алишер.

Аз не усилих защитата си. Първо — защото не знаех дали ще помогне срещу дев. И второ, защото единственият, който можеше да му се противопостави, бях аз.

Миг — и се потопих на втория слой на Сумрака.

И веднага видях дева.

Гъвкавото, изтъкано от струйки огън и дим тяло наистина напомняше на приказен джин. Преобладаваше сивият цвят, дори пламъците бяха черно-сиви с едва доловим червен оттенък. Девът нямаше крака, торсът изтъняваше, превръщайки се в змийско тяло, извиващо се при движенията. Земята под него изпускаше пара като влажно бельо под ютия. Главата, ръцете, и дори нелепо стърчащите от змийската половина гениталии изглеждаха напълно човешки. Само че огромни — девът беше висок около пет, пет и половина метра — и състоящи се от дим и пламък. Очите му горяха с червен огън — единственият ярък детайл и по тялото на дева, и на целият втори слой на Сумрака.

Чудовището също ме видя — в същият момент, в който протягаше ръцете си към Валентина. Девът радостно зави и неочаквана пъргавина се плъзна към мен. Що за влечугова мода е излязла? В Шотландия — двуглава змия, в Узбекистан — полузмия-получовек…

За проба метнах файърбол към дева — абсолютно никакъв ефект, огнената топка се разтвори в гърдите на чудовището, после Тройно Острие — девът трепна, но не забави движенията си.

Е, добре…

Позволих на Силата да тече по ръката ми и създадох бяло острие. Сигурно под влияние на последната постъпка на Мурат. Но, очевидно, напразно съм взел пример от узбекския маг — бялото острие премина през тялото на дева, но не му причини никаква вреда. Нямаше никакво време да обмислям причините за този неуспех. Девът замахна, удари с ръка — успях да отскоча. Но коварният удар със змийската опашка беше твърде неочакван. Претърколих се по земята. Девът се смееше победоносно, приближавайки се към мен, а аз изобщо не можех да се надигна. Неизвестно защо дори не се изплаших, само почувствах отвращение при вида на надигащият се в ерекция пенис на чудовището. С едната си ръка девът хвана пениса си и започна да го размахва, или мастурбирайки, или смятайки да ме удари с него като с огнена тояга. На какво прилича това, да умреш от „инструмента“ на безмозъчно чудовище!? Повече не се опитвах да създавам бяло острие. Събрах в дланта си Сила — и ударих дева със знака Танатос.

Девът трепна. Със свободната си ръка се почеса по гърдите, където попадна удара. Тънки струйки дим се виеха от дланта му, точно като косми. После девът се разсмя, продължавайки да стиска члена си, вече уголемен до размера на бейзболна бухалка. От дева лъхаше жега — не жива топлина, а горещ въздух, като от разпален огън.

Не е чак толкова безмозъчен. Аз съм доста по-глупав, щом удрям със знака на смъртта същество, което изобщо не е живо.

— Ай, шейтан, развратен пес, порочно копеле на болен глист! — дочу се зад гърба на дева познат глас. Старият Афанди все пак се е изхитрил да влезе на втория слой на Сумрака! И не само че влезе — хвана здраво дева за опашката и се опита да го издърпа от мен!

Чудовището бавно се обърна, сякаш недоумяваше кой е посмял да се отнася така безцеремонно с него. Спря да се чеше и вдигна над стареца свитото си в юмрук ръчище. Та той ще го набие в земята до ушите!

Аз трескаво пресявах бъркотията в главата си — всичко, което се отнасяше за големите, от първите занятия, до дочутите от Семьон истории. Девът — това също е голем. Големите могат да се унищожат! Голем… големи… кабалистични големи, мотивирани и свободни големи, големи за развлечения и забави, дървени големи… за невъзможността за създаване на пластмасов голем… заклинания против големи… някога Олга разказваше… вече ненужно умение… а заклинанието по принцип е просто, само че изисква доста Сила…

— Прах! — извиках аз, посочвайки с ръка към дева.

Сега всичко зависеше от това, дали правилно съм направил знака. Като обикновен кукиш^[1], широко използван в магическите пасове, само кутрето е изпънато напред, успоредно на палеца. Не напразно, ох, не напразно цял месец ни учат да раздвижваме пръстите си. Всеки пианист ще ни завиди…

Чудовището замря. После бавно се обърна към мен. Червеният огън в очите му угасна. Девът заскимтя тънко, като настъпено по лапата кученце. Разтвори ръка. Пенисът му се откъсна и се разпадна на купчина искри, като излетяла от огъня главня. После започнаха да се разпадат пръстите на ръцете му. Девът вече не скимтеше — хлипаше, протягайки към мен безпръстите си ръце и мятайки ослепялата си глава.

Ето така са ги укротявали великите магове на Изтока…

Аз държах и държах знака на Прахта, позволявайки на Силата да тече през мен. Дълго — три минути според времето на втория слой, докато девът не се превърна в купчинка прах.

— Студено, а? — попита Афанди, подскачайки на място. Приближи се до останките на дева, протегна ръце и ги потърка, затопляйки ги. После се изплю върху пепелта и измърмори: — Пфу, син на греха и баща на мерзостта…

— Благодаря ти, Афанди, — казах аз, надигайки се от земята. На вторият слой наистина беше ужасно студено. Добре поне, че по някакво чудо не бях изгубил чантата с багажа си — тя продължаваше да виси на рамото ми. Макар че… дали това чудо не беше наложеното от Светлана заклинание за сродство? — Благодаря ти, дядо. Да излизаме оттук, за вас не е лесно да седите дълго тук.

— Ай, благодаря ти, могъщи войне. — Афанди засия. — Ти ми каза благодаря? Ще се гордея с това през целият си безцелен живот! Победителят на дева ме похвали!

Аз мълчаливо го хванах за лакътя и го измъкнах на първият слой. За унищожаването на дева изхабих толкова Сила, че и на мен ми беше трудно да оставам в Сумрака.