Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (6)

Бележка на автора

В изкуството се е правило всичко. Въображението на писателя трудно би могло да съперничи на неизброимите насоки и експериментални веяния, които читателят би открил още щом надзърне в невероятния свят на съвременното творчество. И все пак хипердраматизмът не съществува, макар че определени тенденции, например бодиартът, използват човешкото тяло като основен материал за творбите си. Арт-шокът, мокрото изкуството, така наречения анимарт, живите художествени предмети за украса и прочие също са измислени понятия, затова пък срещите и акциите са известни на всички любители на модерното изкуство. Търговията с изрисувани човешки тела не е — засега — общоприето явление. Не знам дали в бъдеще положението ще се промени, но съм склонен да вярвам, че ако някой открие как да прави пари от това, етичните съображения едва ли ще попречат на подобен пазар на хора да се разгърне по същия или дори по още по-немислим от описания в моя роман начин.

Много неща в тази творба, освен героите, са плод на въображението. Някои обществени сгради като „Оберлунд“ в Мюнхен или Ателиетата в Амстердам, частни галерии като GS или „Макс Ернст“ и хотели като „Вундербар“ или „Вермеер“ са имагинерни. Съвпаденията между имената им и места от реалния живот трябва да се смятат за чиста случайност. Споменатите музеи обаче съществуват, макар че, доколкото ми е известно, културният център „Музеумскартие“ във Виена все още е в строеж. Но когато настоящата книга излезе от печат, не е изключено да са го открили. Изложените в тези музеи хипердраматични творби са измислица, разбира се, и не бива да се прави каквато и да било връзка между особеностите им и действителните институции, за които става дума в романа.

Някои заглавия от библиографията, която съм използвал, са прекалено значими, за да не ги цитирам. Класическата „Изкуството и неговата история“ на Ернст Гомбрих („Дебате“, 1997) и не по-малко класическите „Художествени материали и техники“ на Ралф Майер („Турсен“, Херман Блуме, 1993) се превърнаха в мои настолни книги. От безбройните изследвания върху Рембранд добро попадение се оказаха Rembrand’s Eyes на Саймън Шама (Алън Лейн, „Пенгуин прес“, 1999) и „Рембранд“ на Еманюел Старки („Портланд Хауз“, 1990). По отношение на съвременното изкуство не открих по-добри от „Изкуството на XX век“ от Рурберг, Шнекенбургер и др. („Ташен“, 1999) и Art at the turn of the millenium на Римсшнайдер и Гросеник („Ташен“, 1999). Двата стиха от Рилке, цитирани в началото и в края, са от първата елегия на неговите „Дуински елегии“. Всички цитати на Карол са взети от неговата „Алиса в огледалния свят“. Многоточията означават пропуснати думи.

Има празноти, които книгите не могат да запълнят. От хората, които ми помогнаха със съвети или сведения да подобря този роман, бих искал да спомена двама души, заради тяхната забележителна всеотдайност. Антонио Ескудеро Нафс, голям приятел и чудесен художник, ми разясни някои основни аспекти на неговото изкуство, а също така великолепната художничка Сципона стоически издържа на въпросите ми за изложби и откривания, за собственици на галерии и търговци на картини, предоставяйки ми на свой ред безценна помощ. В моя роман обаче не се разказваше за обикновени платна — както те си мислеха, — а за картини от плът и кръв, което ме принуди да използвам прекалено свободно получената информация. Така че всички грешки в книгата, посветена на сложния свят на изкуството, трябва да бъдат приписвани на моята небрежност или на тази прекалена свобода.