Сега следва да се откроят образите, да им се придаде облик, индивидуалност. Едва когато образите са цялостно представени, ще можем да кажем, че картината е достигнала своя завършек.

Трактат по хипердраматична живопис

Бруно ван Тиш

— Въпросът е… дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.

— Въпросът е… да си майстор. Това е всичко.

Луис Карол

Героят зад бюрото е зрял и снажен мъж. Облечен е в безупречен тъмносин костюм, а на горното джобче на сакото му е окачен червен пропуск. Седнал е в средата на бюро с чупка под тъп ъгъл, с три снимки в рамка в единия край. Светлината от двата високи прозореца зад гърба му пада върху доста изявената плешивина на темето му, обкръжена от побелели коси. Чертите му издават известно благородство: гълъбови очи, орлов нос, тънки устни, бръчки на неумолимо, но достойно застаряване. Струва ни се изцяло съсредоточен в това, което му говорят, но при по-внимателно вглеждане, бихме могли да стигнем и до заключението, че интересът му е по-скоро привиден. Умората и тревогата не му позволяват да вникне в изреченото и затова слуша с половин ухо. Измъчва го главоболие. На всичко отгоре е понеделник. Понеделник, 3 юли 2006 г.

— Какво ти е, Лотар? Къде се отнесе?

Алфред ван Хоор (именно той зададе въпросите) и сътрудничката му Рита ван Дорн го гледаха с широко отворени очи. В момента разискваха (или бяха разисквали преди Бош да изпадне в унес) как да разположат тайни агенти от охраната сред журналистите, поканени за откриването на колекция „Рембранд“ на 13 юли. Ван Хоор настояваше за допълнителни подкрепления при „Яков се бори с ангела“ — единствената творба от изложбата, която щеше да бъде представена същия ден. Според него двама агенти — по един от всяка страна, — нямаше да бъдат достатъчни, за да попречат на някого от първия ред да скочи на подиума с хладно оръжие в ръка и да нарани Паула Кирхер или Йохан ван Ален — двете платна, от които се състоеше „Яков“. И настояваше за още двама, като подкрепление в централната част, защото нападението от тази позиция не би могло да бъде осуетено навреме откъм ъглите. Следваха опасностите от по-далечно разстояние. Той показа на Лотар компютърна симулация, в която въображаем терорист замерваше картината с предмет от коя да е точка на залата. Младият Ван Хоор обожаваше симулациите и сам ги създаваше. Беше ги усвоил по време на работата си като координатор по сигурността на изложби в Близкия Изток. Бош си мислеше, че Ван Хоор с удоволствие би се изявявал като режисьор в киното: разхождаше компютърните фигури от единия до другия край на екрана, сякаш бяха актьори, обличаше ги и ги движеше като живи хора. Именно симулацията го бе накарала да се разсее. Не можеше да понася тия рисувани филмчета.

— Май съм прекалено уморен — подхвърли той вместо извинение и забарабани с пръсти по бюрото. — Но предложенията ти ми се струват много интересни, Алфред.

Луничките по младежкото лице на Ван Хоор станаха алени.

— Радвам се — каза той. — Разсъждавам по най-простия начин: ако възложим на „Визуална охрана“ наблюдението на гостите, никой няма да посмее да си мръдне и пръста. Кой терорист не би се отдалечил при първа възможност от агент на „Визуална охрана“? Предлагам неколцина от нашите хора да съставят нов екип, който съм нарекъл „Тайна визуална охрана“. Ще бъдат цивилни, без опознавателни знаци и ще изпращат сигнали за тревога на звеното за спешна намеса…

„Яков се бори с ангела“ беше първият оригинал от колекцията „Рембранд“, който щеше да бъде показан пред публика. Следователно нито една предпазна мярка не беше излишна. Никой не беше виждал още творбата, но се знаеше, че образите са Паула Кирхер „Ангелът“ и Йохан ван Ален „Яков“ и че е вдъхновена от едноименното маслено платно на Рембранд. Облеклото им щеше да бъде оскъдно, а телата — оценени на милиарди и подписани собственоръчно от Ван Тиш — щяха да бъдат изложени на опасност цели четири часа по време на тържественото представяне. Отделите за сигурност и консервация бяха силно обезпокоени в това отношение.

— Питам се — обади се Рита — защо да не превърнем половината от „Визуална охрана“ в звено за спешна намеса в случай на извънредна заплаха?

Бош понечи да каже нещо, но Ван Хоор го изпревари.

— Опираме до вечния въпрос, Рита. Групата за визуална охрана не действа под прикритие и следователно официално е част от персонала на фондацията. Това означава, че хората трябва да са в съответните униформи. Но под костюма на дизайнерката Нели Сигел мъжете трудно биха прикрили бронирана жилетка. А жените, естествено, не биха могли да носят такава. Нито дори електрошокови гривни.

— Облеклото на агентите не би трябвало да се отразява на сигурността на творбите — възропта Рита.

Бош затвори очи: дали пък така нямаше да престане и да чува? Сега от всичко най-малко му се искаше двамата му сътрудниците да се впуснат в спор. Главата му направо се пръскаше.

— За фондацията външният вид е не по-малко важен от сигурността, Рита — настояваше Ван Хоор, който за разлика от Бош, държеше да поспори. — Няма начин. Ако се налага десетина души да стоят на пост в някой ъгъл, те следва да бъдат много представителни. Дори с еднакъв цвят на косата по възможност. „Симетрия, fuschus, симетрия“ — добави той, имитирайки сравнително добре превзетия тон на Стейн.

В този миг влезе Ники. За Бош появата й беше като глътка чист въздух.

— Алфред, Рита, боя се, че се налага да прекъсна приятния ви разговор. Търся отговор за един въпрос на екипа за издирване.

— Както кажеш — съгласи се Ван Хоор с видимо разочарование. — Но трябва да поговорим и за мерките за идентификация.

— После, после — прекъсна го Бош. — Обещах на Беноа да обядвам с него, но — чуйте ме всички — преди обеда ще ми останат няколко минути, през които ще бъда напълно свободен. Невероятно, нали? Ще бъда изцяло на ваше разположение.

Рита и Алфред се надигнаха с усмивка.

— Всичко е под контрол, Лотар — каза му съчувствено Рита преди да излезе. — Не се тревожи.

— Ще се опитам да мисля позитивно — отвърна Бош и с изненада установи, че по същия начин отговаряше някога на Хендрике, за да пресече упреците й.

Когато вратата се затвори, той стисна главата си с две ръце и започна бавно да изпуска въздуха от дробовете си. Ники седеше срещу него — ъгълът на бюрото сякаш се прицелваше в тялото й — и го наблюдаваше със задоволство. Тази сутрин беше облечена в яркожълт костюм с тесни панталони в тон с лимоновия нюанс на великолепната й коса. Бялата слушалка върху главата й приличаше на диадема.

— Можех да дойда и по-рано — каза Ники, — но трябваше да се пооправя, защото с Крис и Анита прекарахме нощта пред компютрите. Тази сутрин имаше какво да се желае от вида ми на служителка във фондацията.

— Ясно. Фасадата преди всичко — засмя се Бош в отговор на нейната сияйна усмивка. — Казвай ми само добри новини, моля те.

Тя започна с обясненията още докато му подаваше документите.

— Сходни морфологични белези, голям опит в изработването на портрети и протези от серу. Всичките са имали транссексуални изяви в андрогенни или разнополови образи. Не ни е известно къде се намират: не успяхме да установим връзка с тях дори чрез художници или предишни собственици.

Бош разглеждаше книжата, които Ники бе разгърнала върху бюрото му.

— Тук има почти трийсет души. Не можете ли да стесните малко кръга?

Ники поклати отрицателно глава.

— В петък списъкът обхващаше над четиристотин хиляди лица, Лотар. В събота и неделя успяхме да ограничим периметъра: пет хиляди, двеста и петдесет… Вчера следобед Анита подскочи до небето, когато ги сведохме до четирийсет и двама. Призори ни се отдаде да изключим с абсолютна сигурност още петнайсет. Това е най-доброто ни постижение.

— Ще ти кажа какво ще направим… Ще ти кажа какво ще направим…

— Ще изпием по няколко аспирина — усмихна се Ники.

— Да, добра идея като за начало.

Трябваше да бъде предпазлив. Ники и нейният екип не се числяха към кризисния щаб, както високопарно бе наречен комитетът от „Оберлунд“, и следователно не знаеха нищо за Художника и унищожаването на картините. Беше им казано само, че под дърво и камък се издирва лице с определени морфологични белези, което умее да работи със серубластин. От друга страна, да ги държи настрана от разследването беше пълно безумие. „Теа няма да успее да проследи сама оставащите двайсет и седем души“, помисли си Бош.

— Един човек не изчезва в небитието, дори да е безполово украшение — додаде той. — Търсете навсякъде: роднини, приятели, последни собственици…

— Точно това правим, Лотар. Без успех.

— Ако се налага, използвай и екипа на Ромберг. Те разполагат с оперативна възможност за придвижване от място на място.

— Можем да ги търсим и цяла година със същия успех — сопна се Ники и Бош си каза, че умората я прави раздразнителна. — Не е изключено да са мъртви или да са постъпили в болница под друго име. Или да са си сменили професията, знае ли човек? Няма да успеем да ги открием. Защо не уведомим Европол? Полицията разполага с повече възможности.

„Защото «Рип ван Уинкъл» ще научи — мислено отговори Бош. — А след «Рип ван Уинкъл» и Художника“. Двамата с Уд бяха решили да не прибягват до „Рип ван Уинкъл“, освен в краен случай. Те допускаха, че съучастникът на Художника е член на кризисния щаб, а при това положение каквото и да предприемеше системата, престъпникът щеше да остане недосегаем. Напрегна се да съчини правдоподобен предлог.

— Полицията не издирва никого без предварително подадена жалба, Ники. Дори ако някой близък съобщи за изчезването на определено платно, полицейските служби следват свой ритъм на работа. Трябва да се справим сами.

В очите на Ники се четеше съмнение. Бош си даде сметка, че тя е прекалено умна, за да не отчете несъстоятелността на подобен довод, защото, ако фондацията поискаше, Европол би заиграл и кючек, независимо дали има или няма предварително подадена жалба.

— Добре — съгласи се Ники след кратко мълчание. — Ще използвам екипа на Ромберг. Ще си поделим работата.

— Благодаря — отвърна искрено Бош. „Ники, ти си много по-интелигентна, отколкото предполагах“, рече си той с възхищение.

Интерфонът избръмча и се разнесе гласът на операторката.

— Господин Бош, на трета линия е господин Беноа, но помоли сама да ви попитам дали сте много зает. А на втора чака брат ви.

„Роланд“ — сепна се Бош. Не се сдържа и хвърли бърз поглед към снимката на Даниел. Момиченцето му се усмихваше закачливо. „За Бога, Роланд, най-сетне“.

— Кажи на Беноа… Какво иска да знае?

Беноа настояваше за потвърждение дали ще обядват днес заедно в кабинета му. Бош каза „да“ с раздразнение.

— Брат ми да не затваря — добави той и се обърна към Ники: — Провери за успоредни адреси. Няма да зачеркваме никого, преди да се убедим, че е мъртъв, продаден или в момента се предлага на търг.

— Слушам. И не забравяй за аспирина.

— И да искам няма да мога. Благодаря ти, Ники.

Бош затвори очи, когато усмивката й грейна. Искаше да съхрани този последен неин образ в съзнанието си преди Ники да напусне кабинета. Когато остана сам, грабна една от безжичните слушалки и натисна бутона за линия две.

— Роланд?

— Здравей, Лотар.

Представяше си го как му говори от кабинета си под оная ужасяваща холография на човешко гърло, окачена на стената. Бош продължаваше да се пита какво се бе случило със семейство Бош. Една от големите световни загадки щеше да бъде разбулена, когато някой успееше да изясни защо, след като баща му бе работил като адвокат в компания за производство на цигари, майка му като учителка по история, той самият като полицай и после като началник по сигурността в частна фирма за произведения на изкуството, брат му се бе захванал да лекува ушите, носовете и гърлата на хората. Не биваше да пропуска и малката Даниел, която се стремеше да стане… По-точно вече беше станала…

— Роланд, от няколко дни се опитвам да се свържа с теб…

— Знам, знам — долетя до него смехът на брат му. — Бях на конгрес в Швеция, а Хана замина за Париж. Предполагам, че ме търсиш заради Ниел. Явно вече си научил… С една дума, погодихме ти лош номер, за което съжаляваме. Но трябва да ни разбереш: Стейн изрично ни забрани да споделяме с теб каквото и да било. За да не се питаш къде е племенницата ти, се наложи да те излъжем, че е постъпила в пансион. Но не мисли, че ти си единственият измамен. Аз самият научих преди по-малко от два месеца… Идеята да представим Ниел на господин Стейн беше на Хана. И Ван Тиш незабавно я прие като образ за някой от своите оригинали! Всичко протече в пълна тайна. Дори ни увериха, че ако Даниел не била малолетна, нямало и да ни съобщят.

— Разбирам, Роланд, не се безпокой.

— Господи, направо не е за вярване. Ти сигурно си по-наясно от мен по тия въпроси. Те са я… Как му казваха? Подложили са я на имприматура, заличили са веждите й… Отначало не ни позволяваха да я видим… После ни заведоха в Старото ателие и ни разрешиха да я разгледаме през огледално стъкло. На врата, ръката и крака й висяха етикети. Стори ми се… Стори ни се изключително красива. Мисля, че трябва да се гордеем, Лотар. Но знаеш ли кое най-много я радва? Че собственият й чичо ще я охранява!

Отново същият далечен смях. Бош затвори очи и отдръпна слушалката от ухото си. Изпитваше бясно желание да строши нещо. Но не посмя да фрасне телефона на Роланд.

— Пази я добре, чичо Лотар. Тя е много ценна творба. Можеш ли да си представиш…? Не, едва ли би могъл. Миналата седмица ни съобщиха началната й цена. Знаеш ли какво си помислих, като чух колко ще струва нашата дъщеря? Помислих си защо, по дяволите, се залових с лекарската професия, вместо да стана произведение на изкуството?… Загубили сме си времето, Лотар, помни ми думата! Не е за вярване! На десет години Ниел ще получава повече пари, отколкото ние с теб не сме и мечтали да спечелим за цял живот! Питам се какво би казал татко за това? Мисля, че би ни разбрал. В края на краищата той винаги много държеше на ценностите, нали? Помниш ли думите му? „Възможно най-доброто с наличните средства…“

Последва мълчание. Бош гледаше втренчено портрета на Даниел.

— Лотар — обади се брат му.

— Да, Роланд.

— Какво ти е?

„И още питаш, глупако. Позволил си на дъщеря си да се превърне в картина. Дал си разрешение Даниел да се покаже на тая изложба. Ще ми се да те разкъсам“.

— Нищо особено — продума. — Исках да чуя как сте.

— Безкрайно напрегнати. Покрай историята с Ниел, Хана се мята напред-назад като тигрица. Логично. Не всеки ден десетгодишната ти дъщеря се превръща в безсмъртно произведение на изкуството. Разбрах, че в края на другата седмица Ван Тиш лично ще татуира бедрото й. Ще я боли ли?

— Не повече от твоите операции на сливиците — пошегува се насила Бош. — Тогава събра смелост да каже това, което бе длъжен да каже. — Роланд, питах се…

Беше пред очите му. Виждаше я полегнала в малката къща в Шевенинген, където сенките от листата на ябълката рисуваха плетеници по тялото й. Виждаше я да се припича на слънце или да говори, почесвайки едното си стъпало. Виждаше я по Коледа, с пуловер с обърната яка, с разпилени по раменете златисти къдрици и омазана с торта уста. Та тя беше дете. Десетгодишно момиченце. Но тук не ставаше дума за почти непоносимата вероятност да стане картина. Нито за ужасяващата възможност да я зърне гола и неподвижна в дома на някой колекционер. Всичко това би било потискащо, но и през ум нямаше да му мине да възразява: в крайна сметка не той беше нейният баща.

Ставаше дума за Художника. Брат му нямаше ни най-малка представа за тази заплаха.

„Бъди внимателен. Не му позволявай да подразбере, че Даниел е изложена на опасност“.

— Питах се, Роланд… — помъчи се да придаде нехайна нотка на гласа си Бош. — Но това да си остане между нас… Та, питах се дали няма да е по-добре да поставим копие вместо Ниел.

— Копие ли?

— Да, ще ти обясня. Когато моделът е малолетен, родителите или законните попечители винаги имат последната дума…

— Ние сме подписали договор, Лотар.

— Знам, няма значение. Остави ме да се доизкажа. Ниел ще продължи да бъде оригиналният модел на творбата с всички преимущества, но за един сезон друго момиче ще заеме мястото й. Това се нарича копие.

— Друго момиче ли?

— Ценните картини почти винаги имат заместници, Роланд. Физическата прилика не е важна: има вещества, с които всичко се заличава, както знаеш. Ниел ще си остане оригиналът, а когато някой я купи, ще се погрижим тя да се показва в дома на купувача. Тази мярка обаче ще избегне участието й в изложбата. Изложбите са винаги сложна работа. Много публика, дълъг работен ден…

Учудваше се сам на себе си, на способността си да бъде такъв ужасен лицемер. Но най-вече го тревожеше мисълта за пълната му липса на съчувствие към момичето, което би заместило Ниел. Планът беше зловещ, признаваше си го вътрешно, но се налагаше да избира между своята племенница и непознато дете. Хора като Хендрике биха предпочели откровеността, биха заявили ясно за какво става дума или биха приели Даниел да се подложи на опасността, само че той не беше толкова съвършен, колкото Хендрике. Той беше прост човек. А за простите хора, според разбиранията на Бош, беше присъщо да се държат така, да увъртат по този долен начин. През целия си живот бе предпочитал мълчанието пред словоизлиянията и сега нямаше да направи изключение.

— Искаш да кажеш, че ние, като родители, имаме право да оттеглим Даниел от творбата и да настояваме да поставят заместничка на нейно място? — запита Роланд след кратка пауза.

— Точно така.

— А защо би трябвало да постъпим така?

— Нали ти обясних? Изложбата ще бъде прекалено уморителна за нея.

— Но тя се подготвя почти три месеца, Лотар. Нарисували са я тайно в някаква вила на юг от Амстердам и не…

— Казвам ти го от опит. Изложби от подобен мащаб са много напрегнати…

— Хайде стига, Лотар. — Изведнъж гласът на брат му стана насмешлив. — Няма нищо лошо в това, което ще направи Ниел. За да успокоя малко калвинистката ти съвест, ще ти кажа, че тя дори няма да се показва гола. Още не знаем името на творбата, нито какъв образ ще представя, но в договора, който подписахме, пишеше черно на бяло, че няма да бъде гола. По време на пробите се разсъблича напълно, разбира се, но това също беше отбелязано в договора…

— Слушай, Роланд. — Бош се опитваше да запази самообладание. Той стискаше слушалката с едната ръка, а с другата масажираше силно слепоочието си. — Въпросът не е в това как ще се показва Ниел, нито дали е достатъчно подготвена. Въпросът е, че изложбата ще бъде много уморителна. Ако ти се съгласиш, друго момиче може да застане вместо нея в Тунела. Да се показва копие вместо оригинала е доста честа практика при много изложби…

Последва мълчание. На Бош почти му се прииска да се помоли. Когато Роланд отново заговори, гласът му беше различен: по-сериозен, по-рязък.

— Никога не бих погодил такъв номер на Ниел, Лотар. Тя е безкрайно щастлива. Когато си помисля за нея и за невероятната възможност, която й се предоставя, всеки път ме побиват тръпки и ме втриса. Знаеш ли какво ни каза Стейн? Че никога не е виждал толкова младо и същевременно толкова професионално платно… И добави, че с времето дъщеря ни може да се превърне във втора Анек Холех!… Представяш ли си нашата Ниел като бъдещата Анек Холех? Можеш ли да си я представиш?

Светът около Бош беше изчезнал. Съществуваше само този възбуден глас, който дращеше с думи ухото му.

— Откровено казано, много ми беше трудно да свикна да гледам на дъщеря си по този начин, повярвай, но сега вече съм напълно наясно по въпроса. И Хана е на същото мнение. Ние искаме Ниел да се показва и хората да й се възхищават. Мисля, че това е неизказаната мечта на всеки родител. Съзнавам, че ще й бъде трудно, но няма да е по-трудно от участие във филм или в театрална постановка, нали? Ще се учудиш, ако разбереш колко много деца днес са прочути картини… Лотар?… Чуваш ли ме?…

— Да — отвърна Бош. — Чувам те.

В гласа на Роланд за първи път се прокрадна колебание.

— Има ли нещо нередно, което премълчаваш, Лотар?

„Десет разреза, осем от които на кръст. Костите са се разхвърчали като трески, а вътрешностите са станали на прах, на пепел от цигара. Това според теб редно ли е, Роланд? Как ще постъпиш, ако ти разкажа за смахнатия, на име Художника?“

— Не, Роланд, няма нищо нередно. Мисля, че изложбата ще мине чудесно и че Даниел ще бъде прекрасна. Сбогом.

Той затвори телефона, изправи се и отиде до прозореца. Златисто и жарко, слънцето се носеше над ниските сгради и зелената шир на Вонделпарк. Дойде му на ум, че последната метеорологична прогноза вещаеше лошо време за дните около откриването. Дали пък Господ нямаше да изпрати потоп, който да залее проклетите завеси и „Рембранд“ да се отмени?

Ала съзнаваше, че няма да извади чак такъв късмет: историята бе доказала, че Бог закриля изкуствата.

Беноа обичаше да създава понякога впечатлението, че няма тайни от своите картини. В тапицирания му с кадифе кабинет на седмия етаж на Новото ателие имаше осем такива, като поне две от тях бяха достатъчно ценни, така че директорът на отдел „Консервация“ да им засвидетелства при всеки удобен случай повече уважение, отколкото на обикновените хора. Това означаваше, разбира се, и да ги оставя без наушници, когато разговаряше с гостите си.

Кабинетът беше тих и удобен, претъпкан със сини възглавници. Светлината хвърляше ярки отблясъци по раменете на нежното, едва четиринайсетгодишна маслена картина на Филип Бренан, поставено зад Беноа. Бош го забеляза да примигва от време на време. От тавана, в стъклена кутия с отвори за дишане, висеше авторско копие на „Клаустрофилия 17“ от Бунхер. Зад гърба на Бош Пепелник на Ян Ман бе прегърнал крака и крепеше блюдото върху задника си. На прозореца великолепното тяло на русокоса Завеса от Шобер очакваше, в балетна поза, заповед за спускане. Обедът бе поднесен с леки, котешки и уханни стъпки от два прибора на Локхед, момиче и момче. Масата беше дело на Патрис Флемар: правоъгълна дъска, подпряна върху гърба на обръсната фигура в мангановосиньо, която на свой ред се облягаше на друга подобна. Китките на всяка от тях бяха завързани за глезените на съседната. По-ниската беше момиче. Бош предполагаше, че и по-високата е от същия пол, но нямаше как да провери.

Обедът, всъщност, се оказа малко пиршество. Беноа не се лишаваше от нищо: супа от змиорка с копър и кълбета водорасли, еленски бут с индийско орехче върху лозови листа със салата от билки и цикория, а десертът приличаше на следа от току-що извършено престъпление: мус от боровинки и малини върху кисело мляко. Всичко беше приготвено от фирмата за кетъринг, на която бе поверено ежедневното обслужване на Ателието. Преди и след яденето Беноа изпълни ритуала с лекарствата. Изгълта общо шест червено-бели капсули и четири изумрудени таблетки. Оплакваше се от язва, твърдеше, че не можел да си позволи нито едно от поднесените блюда и че, за да си ги позволи, трябвало да пие лекарства. Въпреки това опита шаблито и лафита, които произведенията на Локхед поставиха с изящни движения върху Масата. Виното потрепваше от нейното леко дихание. Бош почти не хапна и не пи. Атмосферата в кабинета го потискаше.

Говориха за всичко, за което можеха да си говорят на висок глас в присъствието на още дванайсетината души в стаята, освен тях (макар тишината да навеждаше на мисълта, че са сами): за „Рембранд“ и за пререканията с кмета на Амстердам по повод монтажа на конструкцията от завеси на „Музеумплейн“; за гостите, които щяха да присъстват на официалното откриване; за все по-голямата вероятност холандското кралско семейство да посети Тунела преди церемонията.

Когато разговорът замря, Беноа протегна ръка към извития задник на Пепелника, взе цигарите и запалката от голямото позлатено блюдо, закрепено върху задните му части. Пепелникът очевидно беше мъж и бе оцветен в матово тюркоазносиньо, с черни надлъжни черти от горе до долу по депилираните му крака.

— Да минем в другия салон — каза Беноа. — Димът не е полезен за картините и украшенията.

„Ти си ненадминат лицемер, деденце Пол“, помисли си Бош. Той не се съмняваше, че Беноа е предвиждал още отначало този втори разговор на четири очи, ала държеше творбите му да останат с доброто впечатление, че го прави, за да ги опази от дима.

Двамата се отправиха към съседната стая. Едва затворил тежката дъбова врата, Беноа поде почти без преход:

— Положението е доста напечено, Лотар. Тази сутрин имах среща със Саския Стофелс и Джейкъб Стейн. Американците са решили да ударят спирачка. Финансирането на новия сезон е прекратено. Историята с Художника ги притеснява, освен това са много недоволни от масовото изтегляне на платна на Ван Тиш. Опитахме се да им излезем с номера, че Художника е европейски проблем, местен безумец, така да се каже. Обяснихме им, че не може и дума да става за износ, че той действа в Европа и само в Европа. Те обаче отговарят: „Добре, чудесно, но хванахте ли го?“

После угаси цигарата си в металния пепелник — той вече беше съвсем обикновен: Беноа харчеше пари само, ако украшенията бяха от плът и кръв. Докато говореше, измъкна малък аерозол от вътрешния джоб на безупречното си сако от „Савил Роу“.

— Нямаш представа колко скъпо струва издръжката на подобно предприятие, Лотар! Отида ли на финансово съвещание при Стофелс, всеки път ми се случва едно и също: получавам световъртеж. Печалбите ни са огромни, но ямата е бездънна. Освен това, както каза Стейн тази сутрин, преди ние бяхме първите. А сега… Боже мой.

Беноа отвори уста, насочи малкия аерозол към гърлото си и натисна два пъти. Раздруса яростно флакона и натисна още веднъж.

— През 1998 г., когато се появи „Арт Ентърпрайзис“, не им давахме и две години живот, помниш ли? А сега е начело по продажби в Америка и държи монопола върху апетитния сектор от колекционери в Калифорния. Тази сутрин Стофелс ни уведоми, че и японците били по-напред. Ако щеш вярвай, но приходите на „Суке“ за 2005 година надвишават с близо петстотин милиона долара тези на фондацията и на „Арт Ентърпрайзис“ взети заедно. И знаеш ли от какво?

— От украшения — отговори Бош.

Беноа кимна в знак на съгласие.

— Успяха да ни нанесат решаващ удар, включително в Европа. Засега няма нищо, чуй ме добре, нищо по-добро от японските живи предмети за украса. А най-лошото е, че европейските майстори поверяват на японците разпространението на произведенията си. Великолепната Завеса в моя кабинет… Видя ли каква съвършена фигура?… Е, тя е от Шобер, австрийски занаятчия, обаче я разпространява „Суке“. Това е положението… Колкото и да ти е чудно, ще ми се Художника да се окаже от „Суке“, честна дума. Връзката на тоя мръсен психопат със „Суке“ би била идеална възможност да хвърлим сянката на съмнението върху тях… Но надали ще ни провърви чак толкова.

Беноа прибра аерозола и приближи длан до устата си. Духна в нея и помириса дъха си. Бош не успя да разбере дали е недоволен от резултата или отново го бе свила язвата. После седна и замълча за миг.

— Лоши времена за изкуството, Лотар, лоши времена. Представата за самотния и гениален творец продължава да се котира, независимо от Художника. Ван Тиш се превърна в мит, като Пикасо, а митовете умират още преди да се преселят в отвъдното: на тях вече не им е нужно да рисуват, за да продават произведенията си, достатъчно е да подпишат глезена, бедрото или задника на картината. Произведенията им се продават като топъл хляб и, следователно, те са по-важните. А това означава смърт за твореца. Но такава е съдбата на днешното изкуство, неизбежната му цел: смъртта на твореца. Връщаме се към предренесансовите времена, когато живописците и ваятелите били смятани едва ли не за сръчни занаятчии. Тогава изниква въпросът… След като творците престанат да бъдат полезни за изкуството, но са незаменими за търговията, какво ще правим с тях?

Беноа имаше навика да задава въпроси без да чака определен отговор. Бош знаеше това и си замълча, за да му даде възможност да продължи.

— Тази сутрин Стейн подхвърли нещо любопитно: когато Ван Тиш изчезне, ще ни се наложи да нарисуваме друг като него. Изкуството трябва само да създава творците си, Лотар: не за да бъде изкуство, защото то вече не се нуждае от тях, а за да печели пари. Днес всяко нещо може да се превърне в произведение на изкуството, но само една личност ще успее да стане толкова ценна, колкото е Ван Тиш. Така че ще трябва да се потрудим, за да нарисуваме друг Ван Тиш, да го измъкнем от небитието, да му придадем подходяща окраска и да му помогнем да блесне пред света. Как го каза Стейн?… Чакай да си припомня точните му думи… Запаметих ги, защото ми се сториха… А, да. „Ще трябва да създадем друг гений, който да насочва по същия начин слепите стъпки на човечеството, та богатите да продължат да полагат съкровищата си в нозете му“… Много ми допадна, fuschus. — Беноа спря за миг и сбърчи вежди. — Но няма да е лесно, нали? Винаги е било по-лесно да се създаде Сикстинската капела, отколкото Микеланджело, не съм ли прав?

Бош се съгласи без особен интерес.

— Как върви нашето разследване, Бош? — попита внезапно Беноа.

Бош умееше да предусеща кога е дошъл редът на въпросите, изискващи отговор.

— Забуксува. Чакаме докладите на „Рип ван Уинкъл“.

„Не се доверявай на никого — беше го предупредила Уд. — Кажи им, че стоим и изчакваме. Отсега нататък ще трябва да играем сами“.

— А къде е Ейприл?

— Замина спешно за Лондон. Състоянието на баща й се е влошило.

Това беше истина: Уд трябваше да отлети за Лондон в края на седмицата заради здравословното състояние на баща си. Но тя бе казала на Бош, че ще продължи работа и оттам. Никой, дори той, не знаеше в какво се състои тази работа, но беше убеден, че госпожица Уд е замислила свой план за контранападение. Бош имаше доверие в този план.

Той се сбогува с Беноа при първа възможност. Трябваше да си почине малко. На вратата директорът на отдел „Консервация“ го спря с ръка, докато отново пръскаше гърлото си с аерозола срещу лош дъх.

— Ако можеш, загрей малко задниците на хората от ВХД. Готвят се за тържества през седмицата на откриването. Според полицията ще пристигнат близо пет хиляди души от различни страни. Това би било чудесно.

ВХД беше една от международните организации, които най-остро се противопоставяха на хипердраматичното изкуство. Нейната основателка и ръководителка, журналистката Памела О’Конър, обвиняваше творци като Ван Тиш и Стейн в потъпкване на човешките права, детска порнография, търговия с бели робини и унижаване на женската личност. Оплакванията й намираха почва и разобличителните й писания се продаваха добре, но нито едно съдилище не й обръщаше особено внимание.

— Едва ли ще хвърлят бомбички, Пол, — отбеляза Бош. Хората на Памела О’Конър се уморяват дори от писането на плакати.

— Знам, но ми се ще да ги поразбудиш, Лотар. Нуждаем се от малко шум. При тази изложба всичко работи против нас, като се започне от името. Кой, по дяволите, се интересува днес от Рембранд, освен четирима или петима надути познавачи на старите майстори? Кой ще вземе да харчи пари, за да присъства на честване на Рембранд? Хората ще дойдат, за да видят какво е направил Ван Тиш от Рембранд, а това не е същото. Очакваме много посетители, но ни трябват двойно и дори още повече. Опашките трябва да стигнат до „Лийдсеплейн“. Едно спречкване между членове на ВХД и нашите екипи за охрана ще ни направи добра услуга… Неколцина журналисти, разположени на подходящо място, снимки, новини… Всъщност групировки като ВХД са твърде полезни. Стейн предложи дори да ги финансираме тайно, можеш ли да повярваш?

Бош напълно го вярваше.

— Направи всичко възможно, за да нажежиш обстановката — смигна му Беноа.

— Ще се опитам да мисля позитивно — отвърна Бош.

Тръгна си без да отвори дума пред Беноа за това, което най-много го тревожеше — участието на Даниел в изложбата.

Младата жена до дървото е само по халат: къс и бял, пристегнат на кръста, неподходящ за излизане на улицата или за да седи спокойно на открито. Други особености във външния й вид обаче привличат повече нашето внимание. Някой й е нарисувал, например, вежди, мигли и устни, а косата й е яркочервена и ухае на маслени бои. Видимата част от кожата й — на лицето, врата, ръцете и краката — лъщи изкуствено, като ламинирана. Но колкото и необичайна да е външността й, нещо в погледа, нещо отвъд маската от бои и непривичното облекло, някаква присъща черта, предхождаща всеки образ и рисунка, но доловима и заседнала дълбоко в очите й, ще ни подтикне може би да спрем и да се опитаме да я опознаем по-добре. Детето би останало заслепено от великолепните багри по тялото й. Възрастният човек би се впечатлил повече от начина, по който тя гледа.

Мъжът срещу нея е сред най-изявените творци на века; в бъдеще ще го смятат за един от най-великите на всички времена. Знаем ли това, ще си помислим, че видът му е белязан от славата. Той е висок и строен, около петдесетгодишен. Облечен е изцяло в черно, а на врата му се поклащат очила. Лицето е тясно и издължено, увенчано с буйна, гарвановочерна коса, изсветляла към бакенбардите. Челото е широко и набраздено от бръчки. Две по-черни линии, изписани сякаш под натиск с дебел молив, оформят веждите. Очите са големи и тъмни, но клепачите леко висят, така че погледът остава наполовина скрит, винаги готов да види нещо повече. Носът е прав и месест. Строго свитите устни са обрамчени от гъсти мустаци и брадичка. По страните му няма и помен от брада. Напрягаме се да разграничим чертите му от онова, което сме запомнили от снимки и репортажи, от сведенията за човека, на когото принадлежат, и след задълбочено разсъждение стигаме до заключението, че не можем. В лицето пред нас няма нищо особено, всичко особено в него го добавяме ние чрез познанията си за него. Това би могъл да бъде лекарят, който ни преглежда в кабинета си, убиецът, чийто образ проблясва един-единствен път по телевизията, монтьорът, който проверява колата ни.

Той все още не й беше продумал. Беше се обърнал към Ул на холандски, а Херардо побърза да преведе разпорежданията. Трябвало да облече халата и да го последва: Майстора обичал да рисува на чист въздух. Излязоха в мълчание, като Ван Тиш вървеше пред нея. Този петъчен следобед времето беше чудесно, може би малко хладно, но на нея й беше безразлично. Нехаеше и за забравените пантофи. Беше прекалено напрегната, за да обръща внимание на такива подробности. От друга страна, въпреки неудобния чакълест терен, беше свикнала да ходи боса. Ван Тиш отвори желязната портичка на оградата и Клара се плъзна навън преди вратата да се затвори. Прекосиха пътеката и продължиха по моравата, докато стигнаха до Plastic Bos, където Херардо я бе водил предишния ден. Слънчевите лъчи се промъкваха през ниските клони. Като златисти щрихи, нанесени с перо. Ван Тиш спря, тя също. Известно време стояха така и се взираха един в друг.

Plastic Bos приличаше на локва сред малката борова гора. Площта й — двайсет метра на дължина и шест на широчина — беше очертана от единайсет изкуствени дървета, които се различаваха от истинските най-вече по това, че бяха по-красиви, а при силен вятър листата им звънтяха като при градушка. Клара не намираше Plastic Bos за грозна. Според нея тя подхождаше на Холандия: страна с пейзажи на Вермеер и Рембранд, на градове за гноми, като Мадуродам, с миниатюрни къщи, канали, църкви и паметници в същия мащаб, с диги и полдери, чиято земя е отвоювана по волята на човека в упоритата му битка с морето. Тя стоеше боса до едно от дърветата върху дебелия килим от силиконова трева. Слънцето падаше право върху лицето й, но тя се стремеше да не мига.

Искаше да държи очите си широко отворени, защото на три метра от нея се намираше Бруно ван Тиш.

— Харесвате ли Рембранд? — бяха първите му думи на правилен испански.

Гласът му беше плътен и величествен. В гръцкия театър подобни гласове пресъздаваха Зевс.

— Не познавам много добре творчеството му — отвърна Клара. Езикът й, жълт от имприматурата, се бе раздвижил с усилие.

Ван Тиш повтори въпроса. Очевидно отговорът й не го задоволяваше. Клара се взря в себе си и изтръгна всичката искреност, на която беше способна:

— Не — каза тя. — Истината е, че не го харесвам.

— Защо?

— Не знам. Но не го харесвам.

— Аз също — неочаквано заяви художникът. — Затова неуморно съзерцавам картините му. Не е зле непрекъснато да заставаме очи в очи с това, което не харесваме. Това, което не харесваме, е като искрен приятел: каже ли истината, ни обижда.

Той говореше тихо и уморено и Клара си помисли, че пред нея стои един безмерно тъжен човек.

— Никога не съм го разглеждала от този ъгъл — прошепна тя. — Много интересно мнение.

Изведнъж осъзна, че Ван Тиш не се нуждае от нейните похвали и стисна устни.

— Баща ви е починал, нали? — попита той внезапно.

— Моля?

Ван Тиш повтори въпроса. За миг на Клара й се стори странна тази рязка смяна на темата. Но не се изненада ни най-малко от факта, че той знае подробности от нейната биография. Допускаше, че Майстора проучва живота на всяко платно, което наема.

— Да — отговори тя.

— Защо се боите толкова нощем?

— Моля?

— Защо гледахте така ужасено, когато моите сътрудници ви будеха, тропайки по прозореца?

— Не знам. Беше ме страх.

— От какво?

— Не знам. Винаги ме е било страх да не влезе някой вкъщи през нощта.

Ван Тиш пристъпи към Клара, хвана я за брадичката и завъртя главата й към светлината като скъпоценен камък. После се отдръпна, оставяйки лицето й наведено надясно. Слънчевите лъчи кичеха с гирлянди клоните. Въздухът в пластмасовата гора беше влажен, светлината преминаваше през него като през призма и се разлагаше на чисти багри.

Клара имаше чувството, че Ван Тиш я наблюдава, ала не беше убедена.

— Майка ми беше испанка — поде той.

Невероятните обрати в разговора, изглежда, бяха правило за него. Клара не се поколеба да го приеме.

— Да, известно ми е — обади се тя. — Впрочем вие говорите много добре испански.

И отново си даде сметка колко излишна е похвалата й. Ван Тиш продължи, сякаш не я беше чул:

— Аз не я помня. След смъртта й баща ми накъсал всички нейни снимки и не успях да я видя. По-точно виждал съм я, но на рисунките му. Бяха акварели. Баща ми беше добър художник. За първи път видях майка си в акварелите на баща си, така че не съм много сигурен дали не я е разкрасил. Стори ми се много, много, много хубава.

Той произнесе това тройно „много“ бавно и всеки път с различен глас, сякаш се мъчеше да открие скрити значения на думата, като я интонира по друг начин.

— Но може би всичко се е дължало на изкуството на баща ми. Не знам дали акварелите са били по-добри или по-лоши от оригинала — така и не разбрах, а и не съм искал да разбера. С една дума не познавам майка си. По-късно забелязах, че това е нормално. Имам предвид, че е нормално да не познаваш някого.

Ван Тиш замълча и пристъпи към Клара. Завъртя главата й в обратната посока, но изглежда промени намерението си и отново я върна в предишното положение. Отстъпи няколко крачки и отново се приближи. Обхвана с длан тила й и я накара да наведе лице. Сложи очилата си за четене, които висяха на врата му, и погледна нещо. Свали ги и направи още няколко крачки назад.

— Баща ви вероятно също е починал млад — продължи той.

— Баща ми?

— Да, баща ви.

— Почина на четирийсет и две години от тумор на мозъка. Аз бях деветгодишна.

— Значи също не го помните. Запазили сте само някои негови образи в съзнанието си. Но не сте го познавали.

— Горе-долу. На девет години вече си бях създала известна представа за него.

— Ние винаги имаме известна представа за онова, което не познаваме — отвърна Ван Тиш, — но това не означава, че го познаваме добре. Ние с вас не се познаваме, но вече сме си изградили определена представа един за друг. Вие самата не се познавате, но вече имате известна представа за себе си.

Клара отново се съгласи. Ван Тиш продължи.

— Нищо от това, което ни заобикаля, от това, което знаем или не знаем, не ни е напълно непознато, нито напълно познато. Крайностите лесно се създават. Същото важи и за светлината. Нима не знаете, че пълен мрак не съществува дори за слепеца? Мракът е населен с различни неща: очертания, миризми, мисли… Обърнете внимание на светлината в този летен следобед. Чиста ли е тя според вас? Погледнете я добре. Нямам предвид само сенките. Гледайте през пролуките на светлината. Забелязвате ли дребните частици здрач? Светлината е като бродерия върху безкрайно тъмна тъкан, но това трудно се забелязва. Човек трябва да узрее. Едва когато узреем проумяваме, че истината е междинна точка. Сякаш очите ни привикват към живота. Осъзнаваме, че денят и нощта, а може би животът и смъртта са само степени на една и съща светлосянка. Откриваме, че истината, единствената, която заслужава подобно име, е полумракът.

След кратко мълчание, сякаш разсъждавайки над току-що изреченото, той повтори:

— Единствената истина е полумракът. Затова животът е толкова непоносим и ужасен. Затова всичко е толкова страшно.

Клара се питаше влага ли той чувство в думите си. Като че ли мислеше на висок глас, докато работеше. Съзнанието на Ван Тиш тананикаше в празното пространство.

— Съблечете се.

— Добре.

Тя още не беше свалила халата, когато той попита:

— Какво почувствахте, когато баща ви почина?

Клара преметна дрехата върху близкия клон. Въздухът обгръщаше голото й, покрито с имприматура, тяло като милувка на кристалночиста вода. Въпросът я сепна и я накара да погледне към Ван Тиш.

— Когато почина баща ми?

— Да. Какво почувствахте?

— Нищо особено. Искам да кажа… Струва ми се, че не страдах толкова, колкото майка ми и брат ми. Те го познаваха повече и за тях беше по-тежко.

— Видяхте ли го да умира?

— Не, той почина в болницата. Беше вкъщи, когато получи пристъп, гърч. Откараха го в болницата, но не ми позволиха да ида да го видя.

Ван Тиш не сваляше очи от нея. Слънцето малко се беше преместило и осветяваше само част от лицето му.

— Сънували ли сте го след това?

— Неведнъж.

— Какво сънувате?

— Сънувам…, сънувам лицето му. Явява ми се и ми говори неразбираеми неща, после изчезва.

Птичка запя и замлъкна. Ван Тиш я съзерцаваше с премрежен поглед.

— Тръгнете нататък — каза той. Сочеше сянката на едно от изкуствените дървета.

Пластмасовата трева послушно полегна под босите й нозе. Ван Тиш вдигна дясната си ръка.

— Там сте добре.

Тя спря. Ван Тиш бе надянал очилата и се приближаваше. Не я докосваше, само леко я скицираше с кратки заповеди, но тя вече се усещаше различна, преобразена, нарисувана по-добре от всякога. Беше убедена, че тялото й би изпълнило всяка негова заповед, без да чака потвърждение от разума. Що се отнася до съзнанието й, то също би се опитало да я хвърли в краката му. Цялата. Безусловно. Каквото кажеше той, каквото пожелаеше. Без ограничения.

— Какво стана? — запита Ван Тиш.

— Кога?

— Сега.

— Сега?

— Да, сега. Кажете ми какво става. Кажете ми точно за какво мислите в момента.

Реши да отговори едва ли не без да осъзнава думите си.

— Хрумна ми, че никога не съм изпитвала същото с друг художник. Имам чувството, че съм ви се отдала. Че тялото ми прави това, което искате от него, още преди да сте го поискали. Мисля също, че и разумът ми трябва да ви се отдаде. Това си мислех преди да ме попитате какво става.

Когато свърши, като че ли бе изхвърлила баласт зад борда. Надникна в себе си. И откри, че няма какво повече да признава. Притихна като войник в очакване на заповед.

Ван Тиш свали очилата си. Изглеждаше отегчен. Измърмори няколко думи на холандски и извади от джоба си носна кърпа и малко шишенце. Някъде високо горе избуча самолет. Слънцето бледнееше.

— Ще изтрием тези черти — каза той, навлажни едното крайче на носната кърпа с течността от шишенцето и посегна към челото й.

Нито мускул по лицето й не трепна. Ван Тиш търкаше силно с увития си в кърпата пръст. Когато слезе към очите й, тя се насили да не ги затваря, понеже той не й беше наредил. В съзнанието й на няколко пъти се мерна, като далечно ехо, беглият образ на Херардо. Бе изпитала удовлетворение, когато той нарисува лицето й, но сега се радваше, че Ван Тиш го изтрива. Това бе поредният непохватен опит на Херардо: детски драсканици в ъгъла на платното, което Рембранд се готвеше да начене. Струваше й се невероятно, че Ван Тиш не се бе ядосал.

Когато приключи, Майстора отново надяна очилата. За миг тя помисли, че не е доволен. После го видя да прибира шишенцето и носната кърпа.

— Защо се боите някой да не влезе у вас нощем?

— Не знам. Наистина не знам. Не помня някога да ми се е случвало нещо.

— Гледах нощните кадри, които ви направихме и ме изненада ужаса, изписан на лицето ви, когато моите сътрудници се доближаваха до прозореца. Рекох си, че бихме могли да запечатаме някое подобно изражение. Да ви нарисувам по този начин, искам да кажа. И не е изключено да го направя. Търся обаче нещо по-добро…

Тя остана безмълвна. Не сваляше очи от него. Небето над главата на Ван Тиш започваше да притъмнява.

— Какво почувствахте, когато баща ви почина?

— Стана ми много мъчно. Случи се малко преди коледните празници. Помня, че онази Коледа беше много тъжна. На другата година вече ми беше минало.

— Защо мигнахте?

— Не знам. Може би от дъха ви. Когато говорите, той идва към мен. Да се опитам ли да не мигам?

— Какво почувствахте, когато баща ви почина?

— Голяма мъка. Много плаках.

— Защо ви възбужда толкова това, че някой може да влезе нощем в дома ви?

— Защото… Да се възбуждам ли? Не, не се възбуждам. Страхувам се.

— Не сте искрена.

Думите му я свариха неподготвена. Каза първото, което й мина през ума.

— Не. Да.

— Защо не сте искрена?

— Не знам. Страх ме е.

— От мен ли?

— Не знам. От самата мен.

— Сега възбудена ли сте?

— Не. Малко, може би.

— Защо винаги давате два различни отговора?

— Защото искам да съм искрена. Да казвам всичко, което изпитвам.

Ван Тиш изглеждаше леко раздразнен. Извади лист хартия от джоба на сакото си, разгъна го и направи нещо неочаквано: замери я с него.

Листът се блъсна в лицето й и полетя към пластмасовия под. Когато падна, Клара го позна: беше смачкан каталог на „Момиче пред огледалото“ от Алекс Басан. В каталога имаше снимка на лицето й в едър план.

— Видях тази снимка, когато търсех платно за един от образите в „Рембранд“ и веднага ме привлече блясъка в очите ви — каза Ван Тиш. — Наредих да подпишат договор с вас, да изпънат кожата ви, да я подложат на имприматура и платих цяло състояние, за да ви докарам от Мадрид като художествен материал. Мислех, че този блясък ще бъде идеален за творбата ми и че ще го нарисувам много по-добре от онзи тип. Защо не успявам? Във видеозаписите от вилата не го забелязах. Реших, че е свързан с нощните ви страхове и заповядах на сътрудниците си да скачат в нищото до сутринта заедно с вас. Но понеже според мен това не зависи от напрежението в дадения миг, дойдох лично. Преди малко като че ли го зърнах за части от секундата, когато се доближавах към вас. Попитах ви какво става. Но блясъкът изглежда няма нищо общо с вас. Смятам, че той е извън вас. Появява се и изчезва като подплашен звяр. Защо? Защо очите ви внезапно проблясват така?

Преди тя да успее да отвърне, Ван Тиш заговори с друг глас. Това беше леден шепот, галваничен ток.

— Уморих се да ви задавам въпроси, с надеждата искрата да се появи и да я запечатам в погледа ви, но вие отговаряте на всичко като малоумна и не съзирам никъде онова, което ме интересува. Държите се като миловидно девойче, което търси своя шанс. Красиво тяло, което иска да бъде нарисувано. Смятате се за много хубава и искате да се изявите. Мечтаете да ви превърнат в нещо безценно. Мислите се за професионално платно, но изобщо не знаете какво е платно и ще си умрете без да узнаете. Установих го на видеозаписите от вилата: като платно вие сте абсолютно посредствена. Единственото, което ме интересува у вас е пламъкът в очите ви. Всички ние носим в себе си неща по-големи от самите нас, но от това те не стават по-значими. Да вземем за пример туморът на баща ви. Нещо нищожно, но по-важно от целия ни живот. Неща, които будят страх. От такива неща се създава изкуството. От време на време ние ги изваждаме на показ и наричаме действието „пречистване“. Като при повръщане. За мен вие сте по-незначителна от повърнатото. Аз искам това, което ще повърнете. И знаете ли защо?

Клара не отговори. В известен смисъл беше благодарна, че е лишена от сълзи, защото й идваше да заплаче.

— Кажете. Знаете ли защо искам точно това? — попита отново Ван Тиш с равнодушен тон.

— Не — прошепна тя.

— Защото е мое. То е във вас, но е мое. — Той блъскаше с показалец гърдите си. — Блясъкът, който от дъжд на вятър потрепва в очите ви ми принадлежи. Аз първи го забелязах и следователно той е мой.

Художникът се отдръпна, завъртя се и се отдалечи на няколко крачки. Клара го чу да върши нещо. Когато се обърна, тя видя в ръцете му току-що заредена лула.

— Така че двамата с вас ще стоим тук, докато го видим да се появява.

Той доближи кибритения пламък до гърлото на лулата. Мракът около него се сгъстяваше все повече. Запокити кибритената клечка на земята и я угаси с крак.

— Огнеупорните пластмасови гори си имат предимства — процеди през зъби.

Именно тази необичайна и дебелашка шега, вмъкната в ледената му реч, й се стори най-противна. Наложи й се да напрегне всички сили, за да не каже или направи нещо и да продължи да го гледа без да помръдва.

— Ще накарам искрящото зверче в очите ви да излезе от леговището си — продължи Ван Тиш. — И видя ли го да се подава, ще го впримча. Останалото не ме интересува.

След кратко мълчание той добави:

— Останалото сте вие.

Не знаеше от колко часа стои неподвижна, права сред пластмасовата трева, и търпи нощта върху гладката си голота. Беше се появил студен северен вятър. Небето бе покрито с облаци. Бавен и дълбок хлад, който сякаш лъхаше от собственото й тяло, подкопаваше като свредел волята й. Но тя интуитивно разбираше, че той е причина за мъките й, а не физическите неудобства.

Ван Тиш сновеше напред-назад. От време на време се доближаваше и се взираше в лицето й сред растящия мрак. Тогава махваше с ръка и се отдалечаваше. Веднъж дори изчезна. Забави се някъде, а когато се върна, на Клара й се стори, че е донесъл плодове. Той се подпря на едно пластмасово дърво и започна да яде, сякаш около него нямаше жива душа. Както стоеше права и неподвижна, тя го оприличи отдалече на тъмно петно с дълги крака, на чудовищен, мощен паяк. После го видя да се изтяга на тревата със скръстени ръце. Като че ли задряма. Клара беше гладна, зъзнеше, изпитваше силно желание да се отпусне, но всичко това сега не я вълнуваше. Усилията й бяха насочени преди всичко към това да опази непокътната волята си.

В този момент Ван Тиш отново пристъпи към нея. Влачеше крака и пухтеше като разярен звяр.

— Кажете — тросна се той.

Тя не го разбра. Тогава той нададе нещо като яростен вой. Гласът му секна посред думата, като на стар пушач.

— Кажете каквото и да е!

Трудно й беше да говори. Мощната инерция на часовете, прекарани в мълчание й пречеше. Но се подчини. Думите избликнаха така, сякаш само устата й взимаше участие.

— Чувствам се зле. Старая се да правя всичко възможно най-добре, но се чувствам зле, защото вие ме презирате. Мисля, че сте смахнат или пък гадно копеле, а може би и двете, смахнат и гадно копеле. Мразя ви и смятам, че точно това целяхте: да ви намразя. Не понасям презрението ви. Преди това ме възбуждахте. Честна дума. Възбуждаше ме усещането, че съм в ръцете ви. Сега вече не. Започва изобщо да не ми пука за вас. Но стърча тук.

Когато свърши, си даде сметка, че Ван Тиш почти не я е чул. Той продължаваше да се взира в очите й.

— Какво почувствахте, когато баща ви почина?

— Облекчение — отвърна Клара незабавно. — Болестта му беше отвратителна. Седеше с часове на канапето и се лигавеше. Пърдеше и ми се хилеше като животно. Един ден повърна в трапезарията, наведе се и взе да търси нещо в бълвоча. Беше болен, но аз не го разбирах. Преди това татко беше приятен и културен човек. Обожаваше класическата живопис. Онова нещо не беше баща ми. Затова, когато умря, изпитах облекчение. Но сега знам, че…

— Замълчете… — каза Ван Тиш без да повишава глас. — Защо се боите някой да не влезе в стаята ви през нощта?

— Страх ме е да не ми направят нещо. Боя се, че може да ме наранят. Казвам ви всичко, което знам.

Вятърът се беше засилил. Халатът се полюшна на близкия клон и накрая падна, но Клара не го забеляза.

— Трудно е човек да бъде искрен, нали? — избоботи Ван Тиш. — Учили са ни, че искреността е противното на лъжата. Но аз ще ви кажа друго. За мнозина искреността е само едно: задължение да не говорят лъжи. Но тя е и умение.

— Опитвам се да бъда искрена.

— Затова и не сте.

Вятърът надигаше пешовете на сакото му. Художникът бе вдигнал ревери, за да предпази врата си от студа и триеше ръце. Тогава внезапно се прицели с показалец в главата на Клара.

— Там вътре нещо мърда, нещо се върти, нещо се крие и се мъчи да излезе. Защо сте толкова строга със себе си? Защо приемате всичко като военна маневра? Защо не направите нещо глупаво? Не ви ли се ходи по нужда?

— Не — отвърна Клара.

— Нищо, опитайте. Напикайте се.

Тя опита. Не излезе нито капка.

— Не мога — прошепна.

— Виждате ли? Казвате: „Не мога“. При вас всичко е мога или не мога. „Мога да направя това, не мога да направя онова“… Забравете за себе си поне за миг. Искам да разберете… Не, не да разберете… Искам да ви кажа, че вие не сте важна… Но защо ли си хабя приказките, като не ми вярвате. Той замлъкна, сякаш търсеше по-прости думи. След това продължи бавно, помагайки си с ръце. — Вие сте чисто и просто средство, което ми доставя нещо необходимо за творбата. Слушайте, говоря съвсем откровено, знам, че ви е трудно да го приемете, но си представете, че сте черупка, която аз искам да счупя, но не защото ви мразя, не защото ви презирам, не защото ви смятам за по-особена, а защото търся онова, което носите вътре в себе си. Останалото ще изхвърля. Оставете ме да го направя.

Клара не отговори.

— Кажете ми поне, че не желаете да го направя — предложи Ван Тиш спокойно, едва ли не с молба. — Възразете ми.

— Искам да ви дам това, което желаете — заекна Клара, — но не мога.

— А, видяхте ли? „Не мога“. Устроих ви малка клопка. Разбира се, че не можете. Обаче забележете: вие полагате усилия. Не желаете да се примирите с ролята си на най-обикновен проводник. Като че ли черупката ще се счупи от само себе си, без външен натиск. — Той вдигна ръка и я положи нежно върху голо й рамо. — Ледена сте. И как треперите. Прав съм, нали? Ето, сега пак се напрягате. Правите усилие! Най-добре да се откажем.

Ван Тиш се отдалечи малко. Когато се върна, носеше халата.

— Облечете се.

— Немоляви.

— Хайде, облечете се.

— Молявинемоляви.

Клара отлично знаеше, че Ван Тиш прибягва до доста груба живописна техника: привидното състрадание. Но щрихът му се оказа майсторски. Нещо в нея се прекърши. Усети го така, както би усетила наближаващата смърт. Самата мисъл да се прибере вкъщи я ужасяваше. Тази почти непоносима възможност — да облече отново халата и да сложи край на всичко с един замах — бе прекършила нещо много кораво вътре в нея. Раменете й потръпнаха. Разбра, че плаче без сълзи.

Той я загледа за миг.

— Това изражение е добро — рече, — доста добро, но не виждам нищо специално в очите ви. Ще трябва да опитаме нещо друго.

Последва мълчание. Клара стисна силно очи. Ван Тиш я наблюдаваше внимателно.

— Невероятно — прошепна той. — Волята ви е огромна, но не успява да надвие сама себе си. Изопва мускулите на лицето ви. Държи юздите опънати. Хайде, хайде… Искате да се превърнете във велика творба? Може би затова сте приели да бъдете нарисувана. Мечтаете да станете шедьовър?… Голяма грешка. Вижте… Вижте как се напрягате дори само като ме слушате… Вашата воля ви нашепва: „Трябва да издържа!“

Той вдигна ръка и докосна едната й гърда. Направи го с безразличие, сякаш опипваше предмет с непознато предназначение. Клара простена. Гърдите й бяха студени и чувствителни.

— Ако ви докосна, ако ви употребя, вие се превръщате в тяло, забелязвате ли? Изражението ви се променя, харесва ми тази полуотворена уста, но не е това, което търся… Не, не търся това… — Той отдръпна ръката си. — Много художници са създали с вас не една творба и всичките са много хубави. Вие сте привлекателна. Изявявали сте се в арт-шока. Обичате предизвикателствата. Като момиче сте участвали в The Circle. Миналата година сте били във Венеция, за да ви рисува Брентано. Богат опит — процеди с насмешка Ван Тиш. — Направили са от вас прототип на желанието. Използвали са ви, за да накарат хората да развържат кесиите си. Вие сте искали да бъдете творба, а те са ви превърнали в тяло.

Той повдигна с показалец косите от очите й. Крала усещаше тютюневия му дъх.

— Винаги ми е било неприятно, когато едно платно мине през ръцете на много художници. Току-виж си въобразило, че то самото е живопис. А платното никога, никога не означава живопис: то е само неин носител…

— Аз много добре знам каква съм! — избухна Клара. А сега вече знам и вие какъв сте!

— Не е вярно. Вие нямате представа каква сте.

— Оставете ме на мира!

Ван Тиш не отделяше очи от нея.

— Това изражение е по-добро. Наранена гордост. Самосъжаление. Интересно потрепване на устните. Ако постигнете и блясъка, ще стане съвършено!

Последва дълго мълчание. Ван Тиш се наведе над нея, опирайки лакът върху лявото й рамо. Сакото му докосваше голото тяло на Клара, а тежестта на ръката му върху рамото й я принуждаваше да стои напрегната. Тя забеляза, че той я наблюдава като причудлив художествен обект, рисунка с труден и деликатен щрих, от която не беше напълно удовлетворен. Отклони поглед от очите на Ван Тиш. Измина цяла вечност преди отново да чуе гласа му.

— Невероятни нищожества сме ние хората. Кой е казал, че можем — понякога — да бъдем произведения на изкуствата? Моите „Цветя“ се оплакват от болки в гърба. Моите „Чудовища“ са умопобъркани престъпници. А „Рембранд“ е като подигравка с истинските платна на един истински художник. Ще ви разкажа нещо любопитно. Хипердраматичното изкуство е измислено от Василий Танагорски. Веднъж той влязъл в някаква галерия при откриването на изложба с негови произведения, качил се на подиума и заявил: „Живописта, това съм аз“. Много смешно, нали? Но тогава ние с Макс Калима бяхме твърде млади и го приехме на сериозно. Един ден отидохме да го посетим. Страдаше от старческо слабоумие и беше постъпил в болница. От прозореца на стаята му се виждаше великолепен английски залез. Танагорски седеше на стола и го съзерцаваше. Като ме видя, той посочи хоризонта и ми рече: „Бруно, какво ще кажете за последната ми картина?“ Ние с Калима избухнахме в смях, мислейки, че се шегува. А той беше напълно искрен. Природата, като цяло, е творба далече по-достойна за възхищение, отколкото човека.

Докато говореше, Ван Тиш очерта с пръст лицето на Клара: челото, носа, скулите. Лакътят му беше все така опрян върху рамото й.

— Какъв ужас… Какъв страхотен ужас ще настъпи, когато някой художник успее да превърне същество от плът и кръв в истинско произведение на изкуството! Знаете ли какво ще стане според мен с тази творба? Всички ще започнат да я ненавиждат. Мечтата ми е един ден да създам картина, за която да ме хулят, мразят и ругаят… В същия ден ще съм се докоснал до изкуството за първи път в живота си. — Той се отдръпна от нея и й подаде халата. — Уморен съм. Утре ще продължа да ви рисувам.

Обърна се и си тръгна. Сякаш отлично познаваше пътя, въпреки че мракът вече беше почти непрогледен. Клара го последва с ръце в джобовете на халата, олюлявайки се, трепереща от студ и схваната от продължителната неподвижност. В преддверието ги посрещнаха Херардо и Ул. Лампите от тавана спускаха върху главите им златни качулки. Сякаш нищо не се беше случило: Клара дори си помисли, че са в същата поза, в която ги бе запомнила преди да излезе. Херардо стоеше с ръце на кръста. В паркирания пред къщата мерцедес се гушеше безмълвната сянка на Мурника де Верне, секретарката на Майстора.

Внезапно, сякаш осенен от незнайна идея, Ван Тиш се закова по средата на пътеката и се обърна. Клара също спря.

— Приближете се още до колата — каза Ван Тиш. — Но не много. Спрете там.

Тя замръзна на посоченото място. Сега цялата горна половина на тялото й се отразяваше в матовочерните прозорци на лимузината.

— Погледнете към стъклото.

Тя се подчини. И видя само собственото си тяло, загърнато в халата, и късата си алена коса, потъмняла от нощта. Изведнъж до нея изникна треперливата сянка на Ван Тиш. В гласа му се долавяше отчаяние.

— Ето!… Отново го видях! На снимката в каталога вие стоите пред огледало!… Огледалата! Те създават това нещо в очите ви! Какъв глупак съм бил! Истински глупак!

Той сграбчи Клара за ръката и я повлече към къщата, като същевременно крещеше към сътрудниците си, които изчезнаха тичешком през вратата. Когато Ван Тиш и Клара влязоха, Херардо и Ул влачеха към средата на хола високо колкото човешки бой огледало. Художникът нагласи Клара срещу него.

— Това ли било? Това ли просто нещо съм търсел?… Не, не гледайте мен! Гледайте себе си!…

Клара впери очи в собственото си лице върху стъклената повърхност.

— Поглеждате се и пламвате! — възкликна Ван Тиш. — Не можете да го избегнете! Поглеждате се и… се превръщате в нещо различно!… Много ли обичате да се оглеждате?

— Не знам — отвърна тя след кратко колебание. — Един ден, когато бях малка, се качих на тавана… Там имало огледало, но аз не знаех… Видях го и се уплаших…

— Отстъпете назад.

— Моля?

— Тръгнете към стената и продължавайте да се оглеждате оттам… Така… Точно така, когато се наблюдавате отдалече, изражението ви се променя… Става по-напрегнато… В колата, когато се приближихте, това нещо изчезна… Защо?… Важно е да се оглеждате отдалече… Важно е да виждате образа си от известно разстояние… Далечния си образ… Или може би по-дребен!… Зърнах същото изражение и когато се доближих до вас в Plastic Bos. Но тогава нямаше огледала наоко… — Той спря и вдигна показалец. — Аз бях с очила! Очила!… Този предмет говори ли ви нещо?

Клара не смяташе, че е дала признаци на особена уплаха, но Ван Тиш я бе доловил. Той се приближи до нея, надянал очилата си, хвана лицето й с две ръце и й заговори почти гальовно.

— Разказвайте. Хайде, разказвайте. Всеки от нас, досущ като децата, носи в себе си определени ефирни, крехки и съкровени неща. Дребни, незначителни подробности, които обаче са по-важни от целия ни живот. Убеден съм, че се опитвате да си спомните нещо подобно.

Една мъничка Клара се взираше в Клара от стъклата на Ван Тиш. Думите бликнаха от устните й послушно, на безкрайно разстояние от смутеното й съзнание.

— Прав сте — прошепна тя. — Но никога не съм му придавала особено значение.

— Това е най-важното — каза Ван Тиш. — Разкажете ми.

— Една нощ татко влезе в моята стая… По онова време вече се беше разболял…

— Продължавайте. Говорете, но не откъсвайте поглед от очилата ми.

— Той ме събуди. Събуди ме и ме уплаши. Но вече беше болен…

— Продължавайте.

— Доближи лицето си до моето…, съвсем близо…

— Запали ли някаква светлина?

— Да, лампата на нощното ми шкафче.

— Продължавайте. Какво направи после той?

— Доближи лицето си съвсем близо до моето — повтори Клара. — Не направи нищо, само това. Беше с очилата. Татковите очила бяха много големи. Винаги са ми се стрували такива. Огромни.

— И вие се видяхте отразена в тях.

— Да, така мисля… Сега си спомням, че… Видях отражението на лицето си. За миг очилата с дебели рамки ми заприличаха на картини… А аз бях вътре в стъклата…

— Продължавайте! Какво последва?

— Баща ми заговори, но аз нищо не разбрах. „Какво ти е, тате?“, запитах. Но той само размърда устни. Изведнъж, не знам защо, ми хрумна, че това не е баща ми, а чужд човек. „Татко, ти ли си?“ попитах. Но той не отговори. Това много ме уплаши. Отново го попитах: „Татко! Кажи ми, ако си ти, моля те!“ Но не получих отговор. Избухнах в плач, а той излезе от стаята и…

— Великолепно — заяви Ван Тиш. — Сега замълчете. Самото съвършенство. — Той махна с ръка на Херардо и на Ул да се приближат. — Изражението й сега… Образ на страх и състрадание, на обич и уплаха. Неповторимо. Появи се. Нарисувах я. Тя е моя.

Той се обърна към сътрудниците си и забоботи на холандски. Клара разбра, че говори за картината. Даваше им указания. Поведението му коренно се бе променило, вече не изглеждаше разярен, нито развълнуван. Сякаш мислеше на висок глас, съсредоточен в най-обикновените технически трудности. После замълча и отново погледна Клара. Все още подвластна на напрежението, което току-що си бе припомнила, тя вяло се усмихна.

— Никога не съм предполагала, че това, което ми се е случило като дете, ще ме бележи по такъв невероятен начин… Аз… Баща ми беше тежко болен и… и се държеше по този начин. Не че е искал да ме нарани… С времето го проумях…

— Не ме интересува дали ви е белязало или не — отсече грубо Ван Тиш. — Аз рисувам хора, не съм психоаналитик. Освен това вече ви казах, че сте ми напълно безразлична, така че спестете си глупавите мнения. Вече получих това, което исках. Ще поставим скрито огледало срещу вас, така че публиката да не го вижда, а вие да се отразявате в него. Това е.

Той повече не й продума. Даде последни указания на Херардо и на Ул, и напусна къщата. Мерцедесът потегли. После дойде тишината.

Клара излезе от банята увита в хавлия, отново с руса коса, без вежди, с грундирана кожа. Херардо седеше на пода в дневната, опрял гръб о стената. Като я видя, стана и й подаде сгънат лист. Това беше цветно копие на класическа картина.

— Мисля, че вече имаш право да научиш. Нарича се „Сусана и старейшините“. Рембранд я е нарисувал през 1647 г. Знаеш ли историята?… От Библията е…

И й я разказа. Младата и непорочна Сусана имала добродетелен съпруг. Двама стареи си наумили да я издебнат, докато се къпе в градината на дома си. Но понеже тя отказала да ги дари с наслада, те я обвинили в прелюбодеяние. Осъдили я на смърт, но младият мъдрец Даниил я спасил в последния час, като доказал, че обвинението е измислено.

— В картината на Рембранд Сусана е с тъмночервена коса, току-що се е съблякла и стои само по долна риза… Двамата старейшини се промъкват зад гърба й… И се нахвърлят върху нея… Единият й крак е във водата, сякаш някой от нападателите й я е блъснал…

От самото начало се стремели да я скицират по този начин, продължи да обяснява Херардо: гола, с червени коси, подложена на нощно наблюдение, притискана и унижавана от двама мъже. Целият хипердраматизъм се въртеше около този замисъл.

— Вече приключихме с рисунката — каза Херардо. — Остават ни само довършителните щрихи. Тия дни ще се посветим на очертаването на стойката и на цветовете по тялото, ще фиксираме хипердраматичните ти изражения. Ще бъде не по-малко мъчително, предупреждавам те, но най-тежкото е зад гърба ни. — Гласът му издаваше голямо облекчение. — После ще насочим към тебе прожекторите за светлосянка и ще те поставим в Тунела на определеното за картината място. — След кратко мълчание, той запита усмихнато: — Как се чувстваш след бурята?

— Добре — отвърна тя. И се разплака.

Нежна и непозната влага обля страните й. Усещането беше толкова неочаквано, че в първия миг не успя да го разпознае. Но докато търсеше закрила в тялото на Херардо, откри, че за първи път, откакто я бяха подложили на имприматура, от очите й отново текат сълзи.

Жената, която крачи енергично към къщата е късо подстригана и болезнено слаба. Облечена е спортно, с качествени дрехи: яке, блуза, тесни джинси и ботуши. Носи слънчеви очила, а в лявата си ръка — малка чанта. Надменното й поведение е в разрез със спокойствието наоколо. Моравата от двете страни на чакълестата пътека, по която тя върви, е идеално окосена, а в далечината — на поляна, очертана отчетливо от сянката на група дървета и дъсчена ограда — се разхождат чифт бели понита на кафяви петна. По-нататък зеленеят плавни възвишения и килими от тучни пасища, тъмнеят храсти и гори: цялата влажна и безбрежна ветровита шир на Дартмур, Западна Англия. Следобедът гасне и вляво от жената слънцето вече залязва. Къщата, към която се е устремила, има две крила: едното — продълговато, с два комина и осем прозореца, а другото — по-малко, перпендикулярно на първото. На входа е застанала прислужница в безупречна униформа. Тя е възпълна, а кожата й — прекалено бяла. Усмихва се на приближаващата се гостенка, която обаче не й отвръща със същото. Гласовита птичка — от онези, по които природолюбителите тутакси се прехласват — вие трели някъде наблизо.

— Добър вечер, госпожице. Заповядайте.

Засмяната прислужница с румени бузи говореше с уелски акцент. Уд не й продума, но това не накърни ни най-малко привидната радост на момичето. Къщата беше удобна и просторна, ухаеше на благородно дърво.

— Изчакайте тук, ако обичате. Господинът ей сега ще ви приеме.

Дневната беше огромна. До нея се стигаше по три каменни стъпала, разположени в полукръг. Уд пристъпи по тях много бавно, като в представление. Ботушите й „Ферагамо“ изкънтяха по камъка. Понечи да свали тъмните си очила, но блясъкът на остъклената стена в дъното я накара да промени решението си. Очилата „Диор“ подхождаха на късата й коса с кичури в канелен цвят. Консултантът по външен вид от салона на улица „Оксфорд“, който тя посещаваше, й бе препоръчал спортни костюми в карамелени и кремави тонове. Уд бе подбрала тънко памучно яке, блуза без яка с връзки и тесни панталони. Чантата беше малка, многоъгълна и лека като перце: сякаш пръстите на лявата й ръка не държаха нищо.

Докато стоеше права и чакаше, тя огледа набързо помещението. Скромно, просторно, удобно и провинциално, беше заключението й. „Има повече пари, но вкусовете му не са се променили“, каза си тя на ум. Огромни индийски килими, гарнитура в дискретни цветове, грамадна камина и стъклена стена в дъното с двукрила врата, водеща към нещо подобно на приказна райска градина. Само две картини красяха хола: едната — до стъклената врата, а другата — близо до стената отдясно, отвъд гигантския килим. Втората всъщност беше двайсетинагодишен чисто гол русокос младеж, закрил слабините си с ръце. Тялото му не беше покрито с бои, а само с тънък слой имприматура. Дишаше шумно, мигаше често и като че ли не изпускаше Уд от очи. Нямаше вид на платно, а на най-обикновено привлекателно момче, захвърлило дрехите си и застанало насред стаята. Наричаше се „Портрет на Джо“ и беше от Габриел Мориц. Мориц принадлежеше към френската школа на натурхуманизма. Уд отлично познаваше тази тенденция. Натурхуманизмът отхвърляше всеки опит за превръщане на човека в изкуство, поради което открито се противопоставяше на чистия хипердраматизъм. За хуманистите картините бяха преди всичко живи хора. По телата на техните модели нямаше рисунки и те позираха така, както ходеха в ежедневието — облечени или разголени, и почти не навлизаха в Неподвижност. Натурхуманистите се хвалеха, че не прикриват несъвършенствата на човешкото тяло: Уд забеляза белега от някаква рана, вероятно от детството, върху дясното коляно на „Портрет на Джо“, както и резката от стара операция от апандисит. Момчето изглеждаше леко отегчено от задачата си да стои на показ. Докато Уд го наблюдаваше, той се покашля, изду гърди и облиза устните си.

Другата картина беше по-добра, но се вписваше в същата тенденция. Уд вече я беше виждала и нямаше нужда да се приближава, за да прочете надписа: „Девойка в сянката“, от Жорж Шалбу. Тялото на „Девойка в сянката“ не беше така привлекателно, като това от творбата на Мориц. Имаше вид на студентка, решила да се пошегува с някого, като се разсъблече и застане неподвижно. На триножниците до двете платна биеха на очи присъщите за хуманистите вещи за поддръжка на творбите: малки подноси с бутилки минерална вода и бисквити, от които картината може да си вземе в даден момент, табелки за окачване на стената, когато творбата се оттегли за почивка или отсъства, и дори плакат, който гласеше: „Това лице работи като произведение на изкуството. Моля, проявявайте уважение“.

Уд откъсна поглед от картините и започна да се разхожда из дневната, въртейки малката си чантичка. Ненавиждаше изкуството на френските хуманисти във всичките му разновидности: „откровенията“ на Корбе, „демократизмът“ на Жерар Гарсе и „абсолютният либерализъм“ на Жаклин Тревизо. Картини, които искат разрешение, за да идат до тоалетната или просто отиват, без да питат; екстериори, които хукват да се крият, ако завали дъжд; творби, които се пазарят за работното си време и дори за позите, които следва да заемат; месят се в чужди разговори; имат право да се оплакват, ако нещо не им е наред; или си просят, видят ли те да похапваш нещо, което обичат. Що се отнасяше до нея самата, тя във всички случаи предпочиташе чистия хипердраматизъм.

Долови шум и се обърна. Хайръм Осло се приближаваше по градинската алея с накуцване, подпирайки се на бастуна си. Беше облечен с пуловер, кремав панталон и червена риза „Ероуз“. Смуглата кожа на този висок и добре сложен мъж контрастираше с подчертаните англосаксонски черти по бащина линия. Черната му коса беше подстригана ниско и сресана назад, а веждите му бяха гъсти и изразителни. Уд не го намери променен, само малко поотслабнал може би, с неговите тъжни очи, наследени от майката индийка. Знаеше, че е четирийсет и петгодишен, но й изглеждаше почти на петдесет. Хайръм беше внимателен човек, загрижен за всичко, което ставаше около него, готов да протегне ръка за помощ на всеки, изпаднал в беда. Според Уд тази прекалена отзивчивост го състаряваше: сякаш раздаваше част от жизнеността си на другите.

Тя тръгна към стъклената врата, за да го посрещне. Осло й се усмихна, но най-напред се спря да размени няколко думи с картината на Шалбу.

— Кристина, можеш да си починеш, когато решиш — каза й той на френски.

— Благодаря — кимна усмихнато платното.

Едва тогава Осло се обърна към Уд.

— Добър вечер, Ейприл.

— Добър вечер, Хайръм. Може ли да поговорим насаме, не пред картините?

— Разбира се, да идем в кабинета ми.

Кабинетът се намираше извън къщата, в пристройка в дъното на градината. Осло обичаше да работи на чист въздух. Уд забеляза, че не е изоставил любимото си занимание: отглеждането на редки растения, които обозначаваше с малки табелки, като произведения на изкуството. На едно стеснение на алеята с кактуси от двете страни, докато пропускаше Уд пред себе си, Осло й каза:

— Много си привлекателна.

Тя се усмихна, но не отговори. Сякаш за да избегне тишината, той побърза да добави:

— Картините на Ван Тиш не се изтеглят от Европа по реставраторски причини, нали? Мисля, че на това дължа и днешното ти посещение тук. Или греша?

— Не грешиш.

Осло вървеше бавно заради куцането, но госпожица Уд нямаше нищо против да се нагоди към неговия ритъм. Сякаш разполагаше с цялото време на света. Когато навлязоха под свежите дъбове, сенките се сгъстиха още повече. Отнякъде долиташе ромон на вода.

— Как пътува? Лесно ли откри колибата ми?

— Да, със самолет до Плимут, а оттам наех кола. Указанията ти бяха точни.

— Зависи от човека — усмихна се Осло. — Някои хора се загубват още щом излязат от Ту Бриджис. Наскоро ми беше на гости един от ония художници, които са си наумили да прибавят музика към картините си. Два часа обикалял, горкият.

— Виждам, че най-сетне си намерил идеалното убежище: самотно местенце сред природата.

Осло се поколеба дали да тълкува думите на Уд само в положителния смисъл, но все пак се усмихна.

— Тук, безспорно, е много по-приятно от Лондон. И климатът е чудесен. Днес обаче осъмнахме с облаци. Ако завали, ще прибера екстериорите. Никога не ги оставям под дъжда. Впрочем — Уд долови странна промяна в тона му — имам изненада за теб…

Бяха стигнали до мястото, откъдето идваше ромонът на водата: изкуствено езерце. В средата му се бе изправила картина за външна украса.

След кратко мълчание, по време на което Осло напразно се опитваше да разгадае чувствата на Уд, той продължи:

— Това е торба на Деби Ричардс. Откровено казано, мисля, че Деби е голяма майсторка на портрета. Използвала е твоя снимка. Неприятно ли ти е?

Момичето бе стъпило върху малка платформа. Прическата „а ла гарсон“ беше съвършено копие, а очилата „Рей Бан“ — много подобни на тези, които тя самата носеше, както и оцветения в зелено костюм с къса пола. Имаше една съществена разлика (Уд не можеше да не я забележи): голите бедра бяха по-добре оформени и по-едри. Бяха дълги и изваяни. Далече по-привлекателни от нейните. „Добрият художник винаги разкрасява модела, то се знае“, помисли си цинично тя.

Портретът стоеше неподвижно в позата, в която бе поставен. Зад него се издигаше стена от естествен камък, а отдясно ромолеше малък водопад. Кое ли беше това момиче, което толкова приличаше на нея? Или всичко се дължеше на серубластина?

— Мислех, че не харесваш портретите със серу — обади се тя след известно мълчание.

Осло сдържано се засмя.

— Наистина не ги харесвам. Но в случая приликата с оригинала беше абсолютно необходима. Имам го от една година. Неприятно ли ти е, че съм поръчал твой портрет? — добави той, като я гледаше притеснено.

— Не.

— Тогава да не говорим повече за това. Не искам да ти губя времето.

Кабинетът се намираше под стъклена пергола. За разлика от всекидневната, тук цареше пълно безредие: списания, компютри и книги се извисяваха на нестабилни колони. Осло настоя да поразчисти бюрото и Уд го остави да се труди в мълчание. Незнайно защо се чувстваше смутена. Но нищо във вида й не го издаваше. Освен побелелите кокалчета на пръстите й, стиснали чантата.

Това беше удар под кръста, мръсен удар под кръста. Тя дори не подозираше, че Осло все още държи да си я спомня и то по този романтичен начин. Беше абсурдно, безсмислено. Двамата с Хайръм не се виждаха от години. Всеки от тях, разбира се, от време на време чуваше да се говори за другия — тя по-често, отколкото той. Откакто Хайръм Осло напусна фондацията и стана гуру на движението на натурхуманистите, името му се споменаваше едва ли не във всяко издание за изкуство или с хвалебствия, или с хули. Сега Осло прибираше омачкан екземпляр от последния си труд, „Хуманизъм в ХД-изкуството“, който Уд беше чела. Докато пътуваше в самолета и обмисляше плана за срещата им, тя бе решила да се позове на някои откъси от книгата, като се надяваше да избегнат по този начин приказките за миналото. Но миналото беше тук, то присъстваше във всяко ъгълче на кабинета и беше немислимо да се води разговор, без да бъде засегнато. На всичко отгоре и този неочакван портрет на Деби Ричардс. Уд изви глава и погледна към градината. Веднага различи картината. „Поставил я е така, че да я вижда от креслото си, докато работи“.

Когато приключи с разтребването, Осло се изправи пред бледата и мършава фигура с черни очила. „Дали е ядосана“ — питаше се той. — „Уд няма навика да показва истинските си чувства. Човек никога не знае какво става в душата й“. Изведнъж реши, че гневът й, ако изобщо е разгневена, не го интересува. Точно тя ли ще го упреква за спомените?

— Сядай. Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Подготвям кратко изказване за следващата седмица. Открива се голяма ретроспективна изложба на френски екстериори. Ще има беседи, кръгли маси. Освен това отговарям лично за опазването на трийсет платна, десет от които малолетни. Целта ми е децата да не стоят изложени дълго време и да имат заместници. А още не съм получил докладите с проучванията на терена. Събитието ще се състои в Булонския лес, но държа да знам точно къде. С една дума…

Той махна с ръка, сякаш се извиняваше, че я занимава с въпроси, които не я засягат. Последва мълчание. Осло, който се бореше да избегне неудобната тишина, въздъхна облекчено, когато Уд поде думата.

— Както виждам, провървяло ти е като съветник на Шалбу.

— Не мога да се оплача. Френският натурхуманизъм започна от нула, а сега е на мода в голяма част от Европа. Тук, в Англия, все още упорито му се противопоставяме заради преобладаващото влияние на Рейбак. И защото не ни е грижа особено за ближния. Но някои творци вече променят отношението си и се присъединяват към хуманистичното течение. Изведнъж откриха, че могат да създават велики художествени произведения и без да нарушават човешките права. Въпреки това положението като цяло е плачевно.

Осло говореше с привичния си спокоен тон, но Уд усещаше напрежението му. Тя знаеше колко го вълнува темата.

Миг по-късно изражението му се смекчи:

— Но ти едва ли си дошла от Лондон, за да ме разпитваш за незначителните ми занимания, нали? Разкажи ми нещо за себе си, Ейприл.

Госпожица Уд се подчини с неохота, но в крайна сметка му разказа много повече, отколкото предполагаше. Най-напред описа накратко личния си живот. Сподели, че баща й е на смъртно легло и че от болницата спешно са й се обадили, за да я предупредят, че може да издъхне всеки момент. Имала купища работа в Амстердам, но се видяла принудена — така каза, „принудена“ — да отскочи до Лондон за няколко дни, в случай, че се случи непоправимото. Но не си губела времето. От къщи пускала факсове, изпращала и получавала имейли, говорела по телефона със специалисти от цял свят и със сътрудниците от екипа си. Накрая бе решила да прибегне и до помощта на Осло. „При мен обаче е предпочела да дойде лично“, помисли си той и усети прилив на неочаквана радост.

— В беда сме, Хайръм — заключи Уд. — И времето ни изтича.

— Готов съм на всичко, за да ти помогна. Кажи ми какво става.

За по-малко от пет минути Уд го въведе в обстановката. Не му довери цялата поредица от събития, но му даде възможност да си ги представи. Пропусна и имената на унищожените творби. Осло я слушаше мълчаливо. Когато свърши, той тутакси я запита с тревога:

— Кои бяха картините, Ейприл?

Уд се втренчи в него преди да отговори.

— Хайръм, това, което ще ти кажа, е абсолютно поверително, разбираш го, нали? Успяхме да опазим събитията в тайна. Като изключим една малка група, която нарекохме „кризисен щаб“, никой не знае нищо, включително застрахователните компании. Подготвяме почвата.

Осло кимаше одобрително, отворил широко черните си тъжни очи. Уд назова двете картини и за миг настъпи тишина. Ромонът на водата достигаше до тях приглушен от стъклата. Осло бе забил поглед някъде в пода. Най-сетне проговори:

— Боже мой… Онова малко момиче… Онова дете… Не съжалявам толкова за двамата престъпници, но това клето момиченце…

„Чудовища“ беше изключително ценна творба, ако не и по-ценна от „Отронено цвете“, но Уд отлично познаваше теориите на Осло. Не беше дошла да спори по въпроса.

— Анек Холех… — продължаваше Осло. — За последен път разговарях с нея преди няколко години. Беше очарователна, но се чувстваше изгубена в ужасния свят от живи творби. Не само този луд човек е виновен за смъртта й. Всички ние сме допринесли с нещо за нея. — Изведнъж Хайръм се обърна към Уд. — Кой? Кой е способен на подобно извращение? И защо?

— Искам да ми помогнеш да разберем. Всички те смятат за един от най-големите познавачи на живота и творчеството на Бруно ван Тиш. Подскажи ми имена, подбуди. Кой може да е той, Хайръм? Нямам предвид кой унищожава картините, а кой му плаща, за да бъдат унищожени. Мисли за някаква машина. Машина, програмирана да затрива най-забележителните творби на Майстора. Кой би имал причина да програмира такава машина?

— А твоето мнение какво е? — попита Осло.

— Че е някой, който го мрази толкова, че да иска да му нанесе непоправими щети.

Хайръм Осло се облегна в креслото, премигвайки.

— Всеки, който познава Ван Тиш го обича и мрази от дън душа. Ван Тиш успява да създаде шедьоври, събуждайки подобни противоречиви чувства у хората. Ти знаеш, че главното, което ме отблъсна от него бяха безмилостните му методи на работа. „Хайръм — повтаряше ми той, — ако се отнасям с картините човешки, никога няма да направя от тях произведения на изкуството“.

„Но на кого ли го казвам, мислеше си Осло. Погледнете я само как седи там с това нейно изваяно като от мрамор лице. Господи, струва ми се, че единственият човек, успял да я развълнува някога, е Бруно ван Тиш“.

— Да, не може да се каже, че животът му е помогнал да стане по-различен. Не изключвам баща му, Мауриц ван Тиш, да е бил още по-жесток. Чувала ли си, че е сътрудничил на нацистите в Амстердам?

— Да, споменавали са ми.

— Предавал своите сънародници, холандски евреи, хвърлял ги в ръцете на Гестапо. Но го правел умело, почти без свидетели. Така и не бяха открити доказателства срещу него. Съумявал да плува, без да се мокри. Дори днес мнозина отричат, че Мауриц е бил колаборационист. Но, според мен, точно заради това е забягнал в малкото и тихо селце Еденбург веднага след войната. Там се запознал с онази млада испанка, дъщеря на преселници от Гражданската война, и се оженили. Тя била почти трийсет години по-млада от него и никога не разбрала какво я е привлякло у Мауриц. Подозирам, че е притежавал качеството, което по-късно синът му е щял да наследи в троен размер: способността да се налага на другите, да ги принуждава да обслужват собствените му интереси. В годината, когато се родил Бруно, майка му починала от левкемия. Не е трудно да си представим как това окончателно вгорчило характера на Мауриц. И той започнал да си го излива на сина си…

— Бил е реставратор, доколкото ми е известно.

— Неосъществен художник — отсече с ръка Осло. — Приел да работи по реставрацията на платна в Еденбургския замък, но заветната му мечта била да бъде живописец. Оказал се посредствен и в двата занаята. Знаеш ли, че често биел Бруно с четките си?

— Не съм запозната с личния живот на шефа си — отговори Уд с бледа усмивка.

— Използвал четки с много дълга дръжка, за да достига по-лесно някои от картините, окачени по високите стени в замъка. А когато четките се изхабели, не ги изхвърлял. Не вярвам да ги е пазел специално, за да налага Ван Тиш с тях, но понякога го правел.

— Ван Тиш ли ти го е разказвал?

— Ван Тиш нищо не ми е разказвал. Той е затворен в черупката си. Разказа ми го Виктор Зерицки, най-добрият, а може би и единствен негов приятел от детинство, защото Джейкъб Стейн е само негов идолопоклонник. Зерицки е историк и все още живее в Еденбург. Срещах се два-три пъти с него и успях да събера някои сведения.

— Продължавай, моля те.

— Всичко е могло да свърши дотам: дете, малтретирано от баща си, което сетне да стане на свой ред реставратор и посредствен художник… По-посредствен и от Мауриц, защото Бруно дори не умеел да рисува добре — Осло се подсмихна. — Но не бива да отричаме таланта на баща му… Зерицки ми показа някои акварели на Мауриц, които Ван Тиш му подарил: много са добри… Тогава станало чудото, „вълшебната приказка“, както се казва в документалните филми за фондацията: в живота му се появил Ричард Тиш, американският милионер. И всичко се променило завинаги.

Уд си водеше записки в бележничето, което бе извадила от чантата си. Осло замълча и зарея поглед в нарастващия мрак над градината.

— Ричард Тиш е човекът, дал възможност на Майстора да оглави цяла империя. Бил малко смахнат, безполезен мултимилионер-ексцентрик, наследник на богатство, което пропилял, както и на няколко стоманодобивни предприятия, които побързал да продаде, когато баща му починал. Бил роден в Питсбърг, но се смятал за пряк наследник на Отците пилигрими, първите холандски заселници в Съединените щати, и живеел обсебен от стремежа да открие данни за своя род. Проучил произхода на презимето си. По всичко личало, че семейство Ван Тиш от Ротердам се било разделило на два клана в годините на разцвет на Антилската компания. Един от прадедите се озовал в Северна Америка и поставил начало на стоманопроизводителите и търговците Ван Тиш. Ричард Тиш мечтаел да опознае „другия клан“, европейската половина на рода си. По онова време единствените двама души със същата фамилия били бащата на Бруно и неговата леля Дина, която живеела в Хага. През 1968 г. Тиш заминал за Холандия и направил изненадващо посещение на Мауриц. Намерението му било просто да попътува и толкова. Смятал да поговори с Мауриц за изкуство (вече знаел, че работи като реставратор), да си купи нещо за спомен и да се прибере в Съединените щати, натоварен със снимки и исторически „корени“. Ала срещнал Бруно ван Тиш.

Осло съзерцаваше изящните филиграни по дръжката на бастуна си. Погали ги разсеяно и продължи:

— Виждала ли си снимки на Бруно като дете? Бил е невероятно привлекателен с неговата гъста черна коса, светла кожа и тъмни очи, смесица между латински и англосаксонски черти. Истински малък фаун. Очите му сигурно са хвърляли искри, нали? Виктор Зерицки твърди, и аз му вярвам, че е притежавал способността да хипнотизира хората. Момичетата от селото лудеели по него, включително по-големичките. Убеден съм, че е привличал и някои мъже. По онова време бил тринайсетгодишен. Ричард Тиш го видял и се побъркал напълно. Поканил го да прекара лятото в имението му в Калифорния и Бруно приел. Предполагам, че Мауриц не е имал нищо против, като се има предвид щедростта на това божество, пристигнало отвъд Атлантика. Оттогава започнали да се виждат всяко лято, а през месеците, когато Бруно ходел на училище, редовно си пишели. По-късно Ван Тиш унищожил тия писма. Някои хора говорят за връзка в стила на Сократ и Алкивиад, но се чуват и по-неприятни намеци. Но едно нещо е истина — шест години по-късно Ричард Тиш завещал цялото си богатство на Бруно и налапал дулото на ловната си пушка. Намерили го седнал върху парче от колона в собствения му palazzo в околностите на Рим. Мозъкът му украсявал мозайките на стената. Сега същият италиански дворец принадлежи на Ван Тиш, както и останалите имоти на Ричард в Европа. Излишно е да ти казвам, че завещанието дошло като гръм от ясно небе. Естествено, малцината недоволни роднини го оспорили, но без успех. Като прибавим и смъртта на Мауриц две години преди това, можем да стигнем до заключението, че Бруно изведнъж се оказал притежател на всичките пари и свобода на този свят.

Нещо разсея Осло и го прекъсна — в градината бяха дошли двама работници и помагаха на момичето от портрета на Уд да излезе от езерото. Работният ден бе приключил. Хайръм наблюдаваше операцията по оттеглянето, но продължи разказа си.

— Трябва да признаем, че Бруно успял да се възползва добре и от двете. Пътешествал из Европа и Америка и за известно време се установил в Ню Йорк, където се запознал с Джейкъб Стейн. Преди това поживял в Лондон и Париж и се свързал с Танагорски, Калима и Бунхер. Не е чудно, че се запалил по хипердраматичното изкуство — бил роден, за да раздава задачи на другите. Той винаги е рисувал хора, дори още преди Калима да създаде теорията на новото движение. Използвал богатството си, за да превърне хипердраматизма в най-значимото изкуство на века. Откровено казано, дължим много на Ван Тиш — добави Осло с повече цинизъм, отколкото му се искаше.

— Оттук нищо няма да измъкнем — обади се госпожица Уд, потупвайки с молив бележника си. — Според твоя разказ, Ван Тиш има толкова врагове, колкото и почитатели.

— Така е.

— Ще трябва да погледнем от друг ъгъл.

Момичето от портрета на Деби Ричардс в градината се бе съблякло напълно и един от работниците грижливо сгъваше оцветените дрехи, а другият й подаваше халата. Уд огледа тялото на девойката (дори боса беше с няколко сантиметра по-висока от нея) и се запита разсеяно дали в очите на Осло и тя е толкова привлекателна. Ръбчетата на маската от серубластин бяха оставили следи по врата на девойката. Какво ли бе истинското й лице? Не знаеше и не искаше да знае.

Докато размишляваше, Уд свали тъмните очила и разтърка очи. Осло си помисли: „Боже мой, колко е слаба, само кожи и кости“. Предположи, че през последните години нервните проблеми на госпожица Уд по отношение на храната са се задълбочили. „Кучето пазач“ съвсем беше изпосталяло.

Бяха се запознали, когато тя беше още пале.

Това стана през 2001 г. в Рим, където Осло водеше курс за опазване на картини на открито. Той така и не разбра кое толкова го привлече у слабичкото, едва двайсет и тригодишно момиче. На пръв поглед обяснението изглеждаше лесно — Ейприл Уд беше хубава, обличаше се с показна елегантност и притежаваше забележителна култура и ум. Но у нея имаше нещо, което тутакси отблъскваше хората. По онова време тя отговаряше за сигурността при Феручоли и макар да беше богата, живееше сама и нямаше близки приятели. Осло реши, че е открил какво я държи настрана от другите — омразата, ленива и дълбока, като подземна отрова. От всички пори на госпожица Уд бликаше омраза.

С присъщото му безкрайно търпение, когато трябваше да помогне на някого, Осло си постави за цел да й предложи подходящ лек. Успя да събере някои сведения за живота й. Научи, че бащата — английски търговец, установил се в Рим, — е принуждавал Ейприл още като малка да се изявява като платно. Узна също, че се е подлагала на лечение заради проблеми с анорексията на нервна почва, появили се в годините, когато баща й държал на всяка цена да направи от нея произведение на изкуството. „Канеше неколцина посредствени художници и те ме скицираха гола — призна му веднъж Ейприл. — После сам ми правеше снимки и ги разпращаше на известни творци. Но аз навреме открих, че ми липсва търпение, за да бъда платно. Тогава се захванах с охраната им“. Ала тя разбираше „охраната на картини“ съвсем буквално. Очевидно не ги смяташе за живи същества. Двамата често спореха по въпроса. Тогава Осло разбра, че най-страшната отрова за Уд беше самата Уд. Всяко лекарство против тази отрова само щеше да й навреди още повече.

Когато тя постъпи на новото място, като началник по сигурността във фондацията, разстоянието помежду им се увеличи. През 2002 г. срещите им съвсем се разредиха, а през 2003 г. отсъствието ги загърна напълно със студения си плащ. Думата „край“ никога не бе произнесена. Останаха си приятели, но знаеха, че всичко между тях е приключило.

Той смяташе, че все още я обича.

Уд остави очилата върху бюрото и го погледна.

— Хайръм, ще бъда откровена с теб — аз съм в неизгодна позиция спрямо този, който унищожава картините.

— В неизгодна позиция?

— Някой от нашите хора му помага. Някой от фондацията.

— Боже мой — прошепна Осло.

За кратко, за нищожна част от секундата, му се стори, че тя отново се превръща в момиче. Осло съзнаваше, че зад непристъпната крепост се крие едно уплашено, нещастно и самотно създание, което понякога надничаше в очите й, но фактът, че го зърна точно сега го стресна. Мигът обаче бързо отлетя. Уд отново обузда лицето си. „Дори от серубластин не може да се изработи по-съвършена маска от истинските черти на госпожица Уд“, разсъждаваше Хайръм Осло.

— Нямам представа кой е — продължи тя. — Не е изключено конкуренцията да е подкупила някого. Във всеки случай има възможността да предоставя поверителна информация за смените на пазачите, за местата, където отвеждаме картините и така нататък. Някой ни е продал, Хайръм, отвътре и отвън.

— Стейн знае ли?

— Най-напред споделих с него. Но той отказа да ми помогне. Дори няма да се опита да отложи предстоящата изложба. Нито Стейн, нито Майстора желаят да се намесват. Работиш ли за големи творци, се налага да се оправяш сам, в това е мъчнотията. Те живеят в друго измерение, на друго равнище. Двамата ме смятат за тяхното куче пазач, дори ме наричат така и аз не ги поправям — занаятът ми е точно такъв. Досега се показваха доволни от мен. Но в този момент съм сама. И се нуждая от помощ.

— Винаги съм бил на твое разположение, Ейприл, можеш да разчиташ на мен и сега.

Откъм градината долетяха смехове. Група момичета и момчета, като студенти на екскурзия, се приближаваха към перголата, говореха си и се заливаха от смях. Бяха облечени спортно, с раници на рамо, но гладката им като огледало кожа лъщеше на електрическите лампи, започнали да просветват сред дърветата. Появата им изглеждаше почти свръхестествена — ангели с изваяни тела, същества от далечен свят, от който Хайръм Осло и Ейприл Уд се смятаха за отхвърлени и им беше много трудно да ги гледат без тъга. Осло й се извини, стана и отвори вратата на кабинета.

Уд веднага разбра, че става дума за ежедневен ритуал — картините на Осло се сбогуваха по този начин с господаря си. Тя разпозна творбите на Шалбу и на Мориц сред тях. Осло им говореше с усмивка. Шегуваше се. През ума й проблесна спомен за жилището й в Лондон. Притежаваше над четирийсет платна и почти наполовина от това живи предмети за украса. Някои бяха толкова скъпи, че позираха и когато тя не си беше вкъщи, дори да отсъстваше със седмици. Но Уд не разменяше нито дума с никого. Гасеше цигарите си в Пепелници-голи мъже, палеше Лампи-девици с депилирани полови органи, спеше върху маслено легло, съставено от трима младежи, оцветени в синьо, застинали в постоянно равновесие, миеше се до две коленичили на пода момичета, които придържаха с устни златни сапунерки, но никога, дори когато най-сетне тръгваха да си почиват след пълен работен ден в нейния дом, не й бе хрумвало да ги заговори. Осло обаче общуваше с картините си като гальовен баща.

След като каза довиждане на платната, Хайръм отново се отпусна в креслото и запали лампата върху бюрото си. Светлината проблесна в студените сини очи на Уд.

— В колко часа трябва да си тръгнеш? — попита я той.

— Когато реша. В Плимут ме чака частен самолет. А ако не ми се кара, мога да звънна на шофьора да дойде да ме вземе. Не се безпокой за това.

Осло допря върховете на пръстите си. По лицето му се четеше тревога.

— Сигурно си помислила и за полицията.

Усмивката на Уд беше белязана от умората.

— Тоя тип е във връзка с полицейските власти от цяла Европа, Хайръм. Ние ползваме помощта на ведомства и отдели за отбрана, които се задействат само при определени случаи, когато са заложени на карта сигурността и културното наследство на страните-членки. Покрай глобализацията методите на Шерлок Холмс може би изглеждат старомодни, но аз съм от тези, които ги предпочитат. Освен това докладите от въпросните ведомства ще отидат в кризисния щаб, а аз съм убедена, че някой от неговите членове помага на нашия човек. А най-лошото от всичко е, че времето ни притиска. — Тя помълча малко и после добави: — Подозираме, че ще се опита да унищожи някоя от картините в новата колекция и ще го направи сега, по време на изложбата. След седмица-две, а може би и по-рано. Не е изключено да нападне дори в деня на самото откриване. Няма да чака още дълго. Днес е вторник, 11 юли, Хайръм. Остават четири дни. Аз съм от-ча-я-на. Хората ми работят денонощно. Начертахме сложни планове за безопасност, но той ще ни се измъкне, както се е измъквал и преди. Ще погуби още една творба. И аз трябва да му попреча.

Осло остана замислен за миг.

— Опиши ми накратко неговия начин на действие.

Уд му разказа в какво състояние са били намерени картините и как е била използвана резачката за платна. И добави:

— Записва на магнетофон гласа на платната. Те говорят невероятни неща и предполагаме, че той насила ги принуждава да ги четат. Нося ти копия от текста на двата записа.

Тя извади от чантата си няколко сгънати листа и му ги подаде. Когато Осло свърши да чете, градината бе потънала в мрак и тишина.

— „Надживява ни само изкуството, намерило смъртта си“ — впусна се в разсъждения той. — Любопитно. Прилича на заявление на принципите на хипердраматичното изкуство. Танагорски казваше, че ХД-изкуството няма да просъществува, защото е живо. Колкото и парадоксално да звучи, това е точно така — то се прави с хора от кръв и плът, и следователно е тленно.

Забравила за бележника си, Уд се бе навела напред, опирайки лакти върху бюрото.

— Хайръм, мислиш ли, че тези фрази показват дълбоки художествени познания?

Осло изви вежди и се замисли преди да отговори.

— Трудно е да се определи, но мисля, че да. „Изкуството е също и унищожение — се казва на друго място. — Преди е било само това“. И се споменават пещерните рисунки, а после и египтяните. Аз го тълкувам по следния начин — до Възраждането, в общи линии, творците работели в името на „унищожението“ или в името на смъртта: бизони в пещерите, фигури в гробниците, статуи на страховити божества, средновековни описания на преизподнята… Но след Възраждането изкуството започнало да работи в името на живота. И така продължило до Втората световна война, ако щеш вярвай. Военният конфликт предизвикал оттегляне на съвестта у художниците, така да се каже. Те загубили невинността си, поддали се на песимизма, престанали да вярват в собствения си занаят. Дори днес, в XXI век, още не сме преодолели всички последици. Ние сме наследници на тази ужасна война. Ето това ни завещаха нацистите, Ейприл. Това постигнаха те…

Гласът на Осло бе залинял. Звучеше мрачно, като нощта край тях. Той говореше, без да гледа Уд, втренчен в бюрото.

— Винаги сме смятали, че човечеството е бозайник, способен да излекува собствените си рани с език. Но в действителност сме крехки, като велика картина, като красива и страшна фреска, която се самосъздава от векове. Това ни прави уязвими — драскотините върху платното на човечеството мъчно се реставрират. А нацистите раздраха платното, направиха го на парцал. Убежденията ни станаха на пух и прах и частиците им се разлетяха из историята. Вече нямаше какво да правим с красотата, освен да тъгуваме по нея. Вече нямаше как да се върнем към Леонардо, Рафаел, Веласкес или Реноар. Човечеството беше оцеляло, но бе останало сакато, с широко отворени за ужаса очи. Ето какво постигнаха в действителност нацистите. Творците още страдат от това наследство, Ейприл. В този смисъл, само в този смисъл, може да се каже, че „Хитлер“ е спечелил войната завинаги.

Хайръм вдигна тъжния си поглед към Уд, която го слушаше мълчаливо.

— Също като в университета — увлякох се в приказки — усмихна се той.

— Не. Продължавай, моля те.

Осло се загледа в дръжката на бастуна си и отново заговори.

— Изкуството винаги е било огледало на житейските превратности. Следвоенната живопис тръгна да се разгражда, платната преливаха от крещящи багри, развихри се безумната безформеност. Теченията, тенденциите бяха мимолетни. Един художник дори дръзна да се произнесе, и с право, че авангардността била само материята, с която се създавала традицията на следващия ден. Появиха се така наречените екшън картини, срещите и акциите, поп артът и неподлежащото на класификация изкуство. Школите се раждаха и умираха. Всеки художник се превръщаше в школа и единственото приемливо правило беше да не се спазват никакви правила. Тогава се появи хипердраматизмът, който, до известна степен, е свързан с унищожението повече от всяко друго художествено течение.

— По какъв начин? — запита Уд.

— Според Калима, големият теоретик на ХД, всичко човешко не само противоречи на изкуството, то го обезсмисля. Цитирам дословно пасажи от книгите му, не си измислям. Да го кажем с прости думи — една ХД-творба е толкова по-художествена, колкото по-малко човешка е тя. Хипердраматичните упражнения преследват именно тази цел: да лишат модела от човешката му същност, убеждения, емоционална устойчивост, издръжливост, да му отнемат достойнството, за да го превърнат в творчески материал. „Да унищожим човека, за да създадем творбата“, тръбят хипердраматиците. Това е изкуството на нашата епоха, Ейприл. Това е изкуството на нашия свят, на нашия нов век. Обезличават се не само човешките същества, обезличават се и всички останали изкуства. Ние живеем в един хипердраматичен свят.

Осло замлъкна. Мисълта на Уд отново се насочи, незнайно защо, към портрета на Деби Ричардс. Към онази по-привлекателна от нея жена, която Хайръм държеше в своя дом, за да си спомня за нея.

— Както обикновено — продължи Осло, — въпросната дивашка тенденция буди противоположни реакции. От едната страна застават хората, които смятат, че трябва да се отиде докрай и да се унизи човека до невъобразими предели — така се пръкнаха арт-шокът, хипертрагедиите, т.н. анимарт, живите предмети за украса… И капакът на всичко, пълното падение — извратеното мокро изкуство… А от другата — стоят онези, които са на мнение, че е възможно да се създават произведения на изкуството от човешки същества, без те да бъдат обиждани и унижавани. Така се появи натурхуманизмът. — Той вдигна ръце и се усмихна. — Но не желая да привличам привърженици.

— Следователно — обади се Уд — авторът на тези редове е разсъждавал от хипердраматична гледна точка, така ли?

— Да, но има необясними фрази. Например думите накрая на двата откъса: „Ако образите се простят с живота, творбите оцеляват“. Не разбирам по какъв начин една ХД-творба може да оцелее след смъртта на образите. Това е парадоксът на Танагорски, доведен до крайност. Текстовете са неясни, бих искал да ги анализирам по-обстойно. Във всеки случай не мисля, че трябва да ги приемаме дословно. Помня, че в „Алиса“ Хъмпти-Дъмпти твърдеше, че може да придаде на думите си значението, което му хрумне. Тук се забелязва нещо подобно. Само този, който ги е писал знае какво е искал да каже.

— Хайръм — каза Уд след кратко мълчание, — четох, че „Отронено цвете“ и „Чудовища“ се смятат за картини, заемащи твърде особено място в творчеството на Ван Тиш. Защо?

— Така е. Те се различават от останалите му произведения. В своя „Трактат за хипердраматичното изкуство“ Ван Тиш пише, че в основата на „Отронено цвете“ стои едно видение от детските му години, когато придружавал баща си в Еденбургския замък. Мауриц настоявал Бруно да го наблюдава как работи, за да усвои по-бързо занаята. Всяко лято, през ваканцията, Бруно и баща му минавали всеки ден по алея с цветя от двете страни. На едно място имало туфа с кокичета и веднъж на Ван Тиш му се сторило, че вижда момиче сред тях. Не е изключено наистина да го е видял, но той смята, че е било само видение. Истината е, че за него „Отронено цвете“ се е превърнала в символ на детството му. Мирисът на гора след дъжд, който лъха от творбите му…, който лъхаше от творбите му… е препратка към лятната буря, която се извила над Еденбург в деня на видението. — Осло внезапно се намръщи. — Запознах се с Анек, когато Ван Тиш рисуваше тази картина с нея. Горкото момиче вярваше, че Ван Тиш го цени. И той, естествено, използваше тия чувства за творбата си.

Осло замълча. Уд го наблюдаваше в сумрака.

— В „Чудовища“ той е искал да изобрази Ричард Тиш, а може би и Мауриц. Между тях и братята Валден, разбира се, нямаше ни най-малка прилика, но това беше карикатура, вид творческо отмъщение на хората, повлияли най-силно върху живота му. Избра двама психопати и окачи на вратовете им престъпна биография, която все още не е доказана напълно. Братята Валден бяха способни на много неща, но Ван Тиш като че ли ги направи още по-перверзни, използвайки шума около процеса, на който двамата бяха обвиняеми за смъртта на Хелга Бланшар и нейния син. Така че сравнението между героите от картината и тези от собственото му минало би могло да крие друг нюанс. Може би Ван Тиш иска да ни каже, че нито Ричард Тиш, нито Мауриц са били в действителност толкова порочни и извратени, но той ги помни такива и като такива ги пресъздава: разплути, уродливи фигури, педофили, престъпници, твърде подобни един на друг. Това е последната връзка между „Чудовища“ и „Отронено цвете“ — миналото. Нито една друга картина не е свързана така пряко с живота му.

— А при „Рембранд“? — Уд се наведе напред от стола. — Запознат ли си с описанието на картините от новата колекция?

— Чух някои неща, както повечето критици.

— Донесох ти каталог с най-новите данни — каза тя, докато вадеше от чантата си черна брошура. Разгъна я върху бюрото. — Тук има кратко описание на всяка творба. Те са общо тринайсет. Искам да ми кажеш коя от тях, според теб, би могла да бъде свързана по особен начин с миналото на Ван Тиш.

— Не бих могъл да отговоря на въпроса ти само въз основа на описанието в каталога, Ейприл…

— Хайръм, през последната седмица разпратих от Лондон този каталог до всички краища на планетата. Разговарях с десетки критици от петте континента и съставих списък. Всички те ми отговаряха по същия начин и се наложи да ги увещавам, макар че само на теб казах истината. Всеки от тях, макар и с неохота, изрази мнението си. Искам да добавя и твоето към списъка.

Осло я наблюдаваше, трогнат от необузданата тревога, която долавяше в очите й. Помисли малко преди да отговори.

— Много е трудно да се разбере дали „Рембранд“ ще включва подобна картина. Според мен става дума за подборка, доста по-различна от „Чудовища“, така както тя пък се различаваше от „Цветя“. Привидно с нея се отдава почит на Рембранд по повод четиристотин годишнината от рождението му. Но не бива да забравяме, че Рембранд е бил любимият художник на Мауриц и може би точно затова, защото става дума за любимеца на омразния му баща, е изпълнена с уродливи подробности. В „Урок по анатомия“, например, вместо труп има гола жена, която се усмихва, а студентите сякаш се готвят да й се нахвърлят. В „Синдиците“ са представени учителите и колегите на Ван Тиш: Танагорски, Калима и Бунхер… „Еврейска годеница“ е може би намек за колаборационизма на баща му по време на войната; говори се дори, че един от женските модели носи чертите на Ана Франк… „Христос на кръста“ е нещо като автопортрет… Моделът, Густаво Онфрети, е предрешен като Ван Тиш и е разпънат на кръста… С една дума всички картини от „Рембранд“ са пряко свързани по някакъв извратен начин с Ван Тиш и неговия свят…

— Но тоя тип ще унищожи само една от тях — отвърна Уд. — Аз трябва да знам коя.

Осло отклони поглед от умолителни очи пред себе си.

— И какво ще направиш, ако ти посоча една от тринайсетте вероятности? Ще охраняваш по-усърдно точно тази картина, нали? Ами ако сгреша? Аз ли ще бъда отговорен за нечия смърт? А може би няма да е само една.

— Няма да бъдеш отговорен за нищо. Вече ти казах, събирам мнения на специалисти от цял свят и ще заложа на картината, която събере най-много гласове.

— Защо не попиташ Ван Тиш?

— Не пожела да ме приеме — отвърна Уд. — Майстора е недосегаем. Освен това дори не са му споменали за унижаването на „Отронено цвете“ и „Чудовища“. Той се оттеглил на своя Олимп, Хайръм. Няма да успея да се доближа до него.

— А ако повечето от експертите сгрешат?

— Дори да е така, няма страшно. Няма да подложа на риск оригиналната картина.

Изведнъж не тя, а Хайръм Осло се почувства изнервен. Докато наблюдаваше лицето на Уд, осветено от лампата, той осъзна намеренията й. Цялото му тяло се напрегна.

— Чакай малко. Сега разбрах. Ти ще… Ще подхвърлиш на смахнатия някое копие като стръв… Копие на картината, която събере най-много гласове…

Последва мълчание. Осло разбра, че е попаднал право в целта.

— Това си намислила, нали? А какво ще стане с копието? Отлично знаеш, че говорим за човешки същества…

— Ще го охраняваме — каза тя.

В същия миг Осло долови, че не е искрена.

— Не, няма да го охраняваш. Безсмислено е да го охраняваш… Искаш да го използваш като примамка. Искаш да поставиш капан. Ще натикаш в ръцете на психопат едно или няколко невинни същества, за да спасиш други!

— На пазара копието на творба от Ван Тиш струва само петнайсет хиляди долара, Хайръм.

Осло усещаше, че го обзема предишния гняв.

— Но това са хора, Ейприл! Копията са хора, също както оригиналната картина!

— Но нямат никаква стойност по отношение на изкуството.

— Изкуството не означава нищо в сравнение с хората, Ейприл!

— Не желая да споря, Хайръм.

— Цялото изкуство на този свят, цялото проклето изкуство на този свят, от Партенона до „Мона Лиза“, от „Давид“ до симфониите на Бетховен, е боклук в сравнение дори с най-незначителния човек! Не можеш ли да го проумееш?

— Не желая да споря, Хайръм.

„Ето каква е тя, помисли си Осло, такава си е, безчувствена, и светът щеше да продължи да напредва в същата посока. Да опазим световното наследство, казваше Уд, да опазим великите човешки творения, пирамиди, скулптури, платна, музеи, създадени върху трупове, кости върху кости. Да защитим наследството от неправдата. Да купуваме роби, за да влачат гранитни блокове. Да купуваме роби, за да рисуваме телата им. За да изработваме Пепелници, Лампи и Столове. За да ги преобразяваме в животни и хора. За да ги унищожаваме според цената им на пазара. Добре дошли в XXI век — животът свършва, но изкуството остава. Е, и това е утеха“.

— Няма да спомагам за една несправедливост — отсече той.

Госпожица Уд най-неочаквано се усмихна.

— Хайръм, ти си виждал много творби на Ван Тиш през живота си и знаеш, че от художествена гледна точка никое копие не може да се сравнява с оригинал на Майстора, нали така?

Осло се съгласи.

— Добре тогава, ти твърдиш, че копието и оригиналът са човешки същества и смятам, че си прав. Точно заради това, защото материалът е един и същ, стойността е различна. А когато дойде ред за важните решения, човек трябва да избира онова, което струва повече. Пак повтарям, не желая да споря с теб, но ще ти дам един много типичен пример. Къщата ти гори и ти имаш възможност да спасиш само една творба. Какво ще спасиш: „Бюст“ от Ван Тиш или копие на „Бюст“? И в двата случая говорим за единайсет-дванайсетгодишни момичета. Кое от двете деца би спасил, Хайръм? Кое от двете?

Последва дълга пауза. Осло прекара ръка през изпотеното си чело. Уд добави с нова усмивка:

— Ето за такава „несправедливост“ ти предлагам да спомогнеш.

— Не си се променила — каза тогава Осло. — Не си се променила, Ейприл. Какво искаш да предотвратиш в действителност? Унищожаването на една творба или на доверието в себе си?

— Хайръм.

Ах, този глас, съскащ като електричество. Този леден шепот, който те вцепенява, както раздвоеният език на отровната змия вцепенява малката си жертва. Уд се приведе напред, сякаш тялото й бе загубило центъра си на тежестта. Заговори безкрайно бавно, с тон, който накара Осло да се размърда в креслото.

— Хайръм, ако искаш да ми помогнеш, кажи ми най-сетне проклетото си мнение.

След малко, по същия начин, вперила сините си като кварц очи в Осло, Уд добави:

— Извинявай за неочакваното посещение, Хайръм. Всъщност ти вече много ми помогна. Това ми стига.

— Чакай, дай ми каталога. Ще го проуча и ще ти се обадя утре. Ако открия, че при някоя от картините вероятността е по-голяма, ще ти се обадя.

Той се поколеба преди да продължи, като че ли преценяваше ползата от крехкото обещание на човек, който гледа с нейния поглед и говори с такъв смразяващ глас.

— Обещай ми, че ще положиш усилия никой да не пострада, Ейприл.

Тя кимна в съгласие и му подаде каталога. После се изправи и Осло я изпрати обратно до къщата.

Нощта се спускаше над света.

Пейзажът се състои от ръце, протегнати в мрака, сякаш се готвят да сграбчат нещо. Те висят от фенерите, разлепени са по стените и железните вагони на трамваите, веят се от аркадите на мостовете над каналите. Това е образът, избран за рекламата на „Рембранд“: ръката на „Ангела“ от „Якоб се бори с ангела“, картината, която предстои да бъде представена пред медиите в Старото ателие същия ден — четвъртък, 13 юли, творбата, която ще запали огъня на най-невероятната изложба на десетилетието.

„Едва ли можеха да намерят по-подходящ символ“, мислеше си потресен Бош. Той знаеше, че съществува още една ръка, която също се протяга в мрака с надеждата да сграбчи нещо. С наближаването на уречената дата опасенията на Уд го завладяваха все по-настойчиво. Ако преди бе изпитвал известни колебания относно вероятността Художника да нападне „Рембранд“, сега вече нямаше никакви съмнения. Беше убеден, че престъпникът е тук, в Амстердам, и че е подготвил своя стратегия. Щеше да погуби една от картините, освен ако не откриеха начин да го спрат. Или да опазят въпросната творба. Или да му устроят капан.

Плътни облаци закриваха небето, когато Бош пристигна в Новото ателие в четвъртък сутринта. Над покрива на музея „Стеделек“ стърчаха черните върхове на завесите, съставляващи „Тунела на Рембранд“, както печатът бе нарекъл изложбената шатра, монтирана на просторния „Музеумплейн“. Денят беше хладен, макар че бе лято. Бош си спомни, че метеорологичната прогноза вещаеше дъжд за събота, деня на откриването. „Да, дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици“, размишляваше той. Като влезе в кабинета си, установи, че на всички телефони имаше пропуснати повиквания, но не успя да провери нито едно от тях, защото Алфред ван Хоор и Рита ван Дорн го чакаха с един CD и с непреодолимото желание да споделят с него някои неща, а първият от тях — да му покаже и нови компютърни симулации. И Ван Хоор, и Рита носеха на реверите на саката си емблеми на изложбата — миниатюрна ръка на „Ангела“, протегната над думата „Рембранд“. Стикерите се сториха смешни на Бош, но той се въздържа от забележки. Двамата му сътрудници се усмихваха доволни от добрия ход на мерките за сигурност предишния ден, по време на представянето пред журналистите. Стейн ги беше похвалил. И двамата изглеждаха убедени в заслугите си. Бош ги наблюдаваше с известно умиление.

— Бих искал да огледаш тази схема, Лотар — говореше Ван Хоор, сочейки триизмерния скелет на Тунела върху екрана. — Виждаш ли нещо, което привлича вниманието ти?

— Червените точки.

— Точно така. Знаеш ли какво означават те?

Бош се раздвижи на стола.

— Аварийните изходи за публиката, предполагам.

— Правилно. И какво мислиш за тях?

— Алфред, карай направо, моля те. Чака ме ужасна сутрин. Не ми е до изпити.

Рита се подсмихна безмълвно. Младият Ван Хоор изглеждаше засегнат.

— Аварийните изходи за картините са малко, Лотар. Мислили сме повече за публиката, но нека видим какво става при извънредна ситуация. Например пожар.

Той удари един клавиш и представлението започна. На Бош му хрумна, че Ван Хоор наблюдава екрана със същото гордо изражение, с което Нерон е наблюдавал разрушаването на Рим. За няколко секунди триизмерният Тунел бе обхванат от пламъци.

— Знам, че завесите са огнеупорни и че според твърденията на Попоткин при прожекторите за светлосянка не ставало късо съединение, както при обикновените крушки. Но да си представим, че въпреки всичко избухне огън…

Игор Попоткин беше физикът, създал въпросните осветителни тела. Освен това той беше поет и пацифист, като мнозина руски учени от епохата на гласността и перестройката. Стейн казваше, че след няколко години ще му бъде присъдена Нобелова награда в определена област, макар че не дръзваше да предположи в коя. Бош беше виждал Попоткин няколко пъти по време на посещенията му в Амстердам — спаружено старче с биволско лице. Много обичаше да пуши трева и беше обиколил всички кафенета в Червения квартал, попълвайки сбирката си от рекламни торбички.

— Лотар, какво ще се случи според теб, ако пламне пожар?

— Бягството на публиката ще попречи на евакуацията на картините — отвърна Бош, примирил се с разпита.

— Точно така. Какво би било решението тогава?

— Да се отворят повече изходи.

В изражението на Ван Хоор се четеше престорено състрадание, като на водещ на конкурс, чул погрешен отговор.

— Няма време за това. Но ми хрумна друга идея. Един от екипите по сигурността ще отговаря за отвеждането на картините в случай на бедствие. Гледай.

Появиха се чудовища, облечени с ризи, бели панталони и зелени жилетки.

— Нарекъл съм ги „Звено за спешна помощ“ — обясни Ван Хоор. — Ще бъдат разположени при сборните пунктове в средата на подковата на Тунела в отделни камионетки, готови да потеглят с пълна скорост заедно с платната, ако се наложи.

— Браво, Алфред — прекъсна го Бош. — Наистина. Одобрявам предложението. Безупречно решение.

Когато пожарът на Ван Хоор угасна, дойде ред на Рита. Тя само повтори онова, което вече беше решено. Прибирането на картините щеше да бъде възложено на едни и същи проверени хора. На всеки сто метра от Тунела щяха да бъдат разположени патрули на охраната. Освен оръжие, те щяха да носят и фенерчета, но нямаше да ги палят, освен при извънредна ситуация. Предвиждаше се поставянето на три гранични съоръжения със съответната апаратура: рентген, магнитни врати и бързи анализатори на изображения. Всички пакети и куфари трябваше да бъдат оставяни на входа. Влизането с детски колички щеше да е забранено. С чантите нищо не можеше да се измисли, освен да бъдат проверявани наслука подозрителните лица, но вероятността някой да успее да внесе опасен предмет в чанта, без да бъде засечен от нито един уред, беше по-малка от нула цяло и осем на сто. В хотела, където бяха затворени картините, (името му, разбира се, нямаше да се съобщава), всяко платно щеше да бъде наблюдавано неотстъпно от трима агенти. Тези от тях, които оставаха на пост вътре в стаите, щяха да застъпват всяка сутрин след щателна проверка на пръстовите отпечатъци и на гласа. Щяха да бъдат снабдени с еднократни пропуски, чийто код щеше да се подменя ежедневно, да носят обичайното оръжие, както и електрошокови гривни.

— Между другото — продължи Рита — на какво се дължи внезапната промяна в списъка на дежурните агенти, Лотар?

— Това е моя грижа, Рита — отвърна Бош. — Ще докараме нови хора от седалището ни в Ню Йорк. Утре пристигат.

Алфред и Рита си размениха колебливи погледи.

— Допълнителна мярка за сигурност — отсече Бош. Той се помъчи да се държи непринудено, защото никак не му се щеше двамата да заподозрат, че не им доверява всичко. Ван Хоор и Рита не знаеха нищо за Художника, нито за плановете, над които умуваха с Ейприл.

— Това ще бъде най-охраняваната изложба в историята на изкуството — усмихна се Рита. — Мисля, че е излишно да се притесняваме толкова.

В този миг Курт Соренсен подаде островърхата си глава. До него беше Герт Варфел.

— Може ли за минута, Лотар?

„Разбира се, влизайте“, отвърна на ум Бош. Алфред и Рита си събраха нещата и новодошлите светкавично заеха местата им. Започна умопомрачително разискване за безопасността на важните особи, които смятаха да посетят Тунела. До края нито един от тримата не отвори дума за това, което най-много безпокоеше Бош. Но ето че Соренсен се обади:

— Ще нападне ли или не?

Варфел и Бош се спогледаха, преценявайки взаимно тревогата си. Бош установи, че Варфел изглежда далече по-спокоен и уверен от него.

— Няма да нападне — заяви Варфел. — Този сезон ще остане скрит в бърлогата си. „Рип ван Уинкъл“ го е стиснал за топките.

„Той ни е стиснал нас — помисли си Бош, като ги наблюдаваше с подозрение. А дали пък някой от вас двамата не му помага?“

След като бе прочел първите доклади, Бош бе загубил и малкото доверие в системата, което му бе останало. В докладите имаше три вида „резултати“: психологически профил на Художника, оперативен профил и това, което на тайнствения жаргон на „Рип ван Уинкъл“ се наричаше „подкастряне“, т.е. отстраняването на страничните пътища. Психологическият профил бе дело на повече от двайсет експерти, работили поотделно. Всички те бяха единодушни за едно — Художника беше класически образец на психопат: студен, умен, неспособен да се пречупи пред властта. Посланията, които той насилваше творбите да четат, навеждаха на мисълта, че вероятно се касае за неосъществен художник. Оттук нататък мненията се разминаваха — под въпрос оставаха полът и сексуалната му ориентация; някои говореха за един човек, други — за неколцина. Оперативният профил беше по-безспорен. Още не се бе стигнало до задоволително сътрудничество между граничните власти на страните-членки. Проверяваха се всички случаи на фалшиви документи, регистрирани от полицията през последните седмици, но някои страни предоставяха с недоверие своите данни. Митническите служители разполагаха с описания на Бренда и на Нелегалната, но беше невъзможно да арестуват някого само въз основа на приликата му с компютърен портрет. Проучваха се предприятията за серубластин. Следеше се движението на големи парични суми от една сметка към друга във всички европейски банки, тъй като се предполагаше, че Художника няма финансови затруднения. Провеждаха се разпити на доставчици и производители на магнетофонни ленти.

Накрая идваше „подкастрянето“. То беше най-потискащо. Някои разпити на модели, които умело боравеха със серубластин, се провеждаха по специален начин. Бош не знаеше какво се случва по време на тия „специални“ разпити, но разпитваните лица изчезваха завинаги. Ключовия човек беше обявил — ще има жертви, „невинни, но неизбежни“. „Рип ван Уинкъл“ напредваше слепешком, като безмозъчен великан, но се опитваше да заличава следите, които оставяше по пътя си — „специалните“ разпити трябваше да останат в пълна тайна.

Бош беше наясно, че става дума за надпревара, в която можеше да има само един победител: или изкуството, или Художника. Европа действаше така, както се действа винаги в подобни случаи — бранеше общочовешките ценности, наследството, предавано от поколение на поколение. Редом с това наследство самото човечество можеше да бъде пренебрегнато. Божествената творба е далече по-значима от творението на шепа посредствени смъртни, макар те да са мнозинство. Бош го бе осъзнал още в бунтарските си години — божественото, дори да произхожда от малцина, винаги е по-многобройно от мнозинството, защото всички го възприемат.

Или почти всички. „Вероятно разпитваните от «Рип ван Уинкъл» хора мислеха другояче“, предположи Бош.

— Впрочем — отбеляза Соренсен — утре сме на съвещание с Рип. В Хага. Вие знаехте ли?

Да, Бош и Варфел знаеха. Срещата се оповестяваше в последния доклад. Очевидно разполагаха с нови „резултати“ и искаха да ги обсъдят на живо. Соренсен и Варфел бяха склонни да мислят, че Художника вече е заловен. Бош не беше чак такъв оптимист.

По средата на деня, около обед, в кабинета му нахлу Ники с вдигната ръка. Двата й пръста образуваха римско пет. Бош едва не подскочи на стола, но после осъзна, че това пет, предполагаемият знак за победа, всъщност означава „две“. „Е, и това е победа — помисли си той въодушевено. — Вчера ни оставаха четири“.

— Успяхме да изключим още двама — обяви Ники. — Бях ти споменала, че Левиатов е прекарал известно време в затвора за кражба, помниш ли? Изоставил е кариерата на платно и сега се опитва да пробие с една галерия за хипердраматично изкуство в Киев. Говорих с него и с някои от служителите му, които потвърдиха алибито му. През последните седмици не е мърдал оттам. Що се отнася до Фурие, вече няма съмнение — преди шест месеца се е самоубил след нещастна любовна връзка с един от бившите си собственици, но фирмата за произведения на изкуството, която го продавала, скрила новината, за да не накърни репутацията на другите платна. Само тези двамата са без алиби.

Бош разгърна документите върху бюрото си. Две снимки, две имена, две лица. Едното — обрамчено с дълга кестенява коса на вълни, с дълбоки сини очи. Второто — почти детско, безлично, с обръсната глава.

— Първият се казва Лейе — обясни Ники. — Около двайсетгодишен, но за пола му не сме сигурни. Работил е предимно в Япония с художници като Хигаши, но не е японец. Специалист е в транссексуалните прояви и в арт-шока. За втория знаем повече — името му е Постумо Балди, роден в Неапол през 1986 г., от мъжки пол, също двайсетгодишен. Син е на пропаднал художник и на бивше женско украшение, понастоящем разведени. Има данни, че майката е участвала като платно във второстепенни арт-шокове и че е водела момчето още от съвсем невръстна възраст да позира до нея. Балди се е усъвършенствал в транссексуалните прояви. През 2000 г. Ван Тиш го избира, за оригинала на „Фигура XIII“, една от малкото транссексуални творби на Майстора. После се посветил на арт-шока и на портретите.

Бош се бе втренчил като хипнотизиран в двете снимки. Ако интуицията на Уд не я лъжеше и ако компютрите не бяха пропуснали нищо, Художника беше единият от тези двамата.

— Познай кой е — усмихна се Ники — не е изключено Лейе да е в Холандия в момента. Всъщност може би е в Амстердам.

— Какво?

— Така е. Дирите му се губят заради участие в две прояви на арт-шок в „Екстрийм“, заведение с незаконни творби в Червения квартал. Било е през декември миналата година.

— Чувал съм за „Екстрийм“ — каза Бош.

— Собствениците не са показали особено желание за съдействие. Твърдят, че нямали представа къде се е дянал Лейе след това и са отказали да дадат сведения на анкетната група, която им изпратихме. Обмислям дали да не помоля хората на Ромберг да „ги посъветват“, ако ми разрешиш.

Бош съзерцаваше загадъчното лице на Лейе и не можеше да определи дали тези гладки черти принадлежаха на мъж или на жена.

— А Балди?

— Губим следите му във Франция. Последната творба, в която се е представил, е била със сигурност транссексуална проява от Ян ван Обер за Жени Туро, търговец на картини, но дори не изпълнил срока на договора. Тръгнал си и оттогава не се знае нищо за него.

Бош се замисли за миг.

— Ти решаваш. — Ники бе извила русите си вежди в очакване.

— Ван Обер живее в Делфт, нали? Обади му се и уреди среща за утре следобед. Трябва да пътувам до Хага сутринта и на връщане мога да се отбия в Делфт. Просто му кажи, че търсим Постумо Балди. И прати хората на Ромберг в „Екстрийм“.

Когато Ники напусна кабинета, той продължи да се взира в двете лица, в непознатите младежи с гладка кожа, които го гледаха от снимките. „Един от тях е Художника — мислеше си Бош. — Ако Ейприл е права, а тя винаги е права, той е един от тези двамата тук“.

Светлините са довършителният щрих. Херардо и Ул ги монтират в дневната на вилата. Работят от ранна сутрин, защото съоръженията са чувствителни. Наричат ги прожектори за светлосянка и са изобретени специално за изложбата от някакъв руски физик. Клара оглежда непознатите уреди — метални шини, от които стърчат рамена, завършващи с крушки. Приличат й на стоманени закачалки.

— Ще видиш нещо изключително — каза Херардо.

Спуснаха щорите. В настъпилата плътна дрезгавина Ул превключи прекъсвача и от крушките бликна златисто сияние. Уж беше светлина, а не осветяваше. Сякаш придаваше на въздуха цвета на златото, вместо да очертава предметите. С искрящата скорост на електричеството дневната се бе превърнала в платно от XVII век. Минималистичен пейзаж от Франс Халс, Рубенсово прет-а-порте, постмодернистичен Вермеер. Херардо — единственият образ в този мрачен маслен интериор — стоеше срещу нея и се усмихваше.

— Като че ли се намираме в картина на Рембранд, нали? Ела, ти си главната героиня.

Тя пристъпи, гола и с боси нозе, към сиянието. Гледаше в него втренчено, но то не я заслепяваше, светлината беше приятна и примамлива, мечтата на пеперудата-самоубийца. Чуха се възторжени възклицания.

— Ти си съвършена картина — похвали я Херардо. — Не е нужно дори да те рисуват. Искаш ли да се огледаш? Ето.

Изскърца дървена рамка и тя видя как едно от огледалата се приближава към нея откъм дъното.

Дъхът й секна.

По някакъв начин, незнайно как тя разбра, че точно това бе търсила цял живот.

Силуетът й изпъкваше със златни щрихи върху тъмния, като в класическа рисунка, фон. Лицето и половината завеса на разпуснатата й коса бяха инкрустирани върху кехлибар. Премигна от отблясъка на собствената си гръд, на разкошната чаша на венериния си хълм, на изваяните си бедра. Помръдна леко, грейна като диамант под слънчев лъч и се превърна в друга творба. С всяко свое движение Клара скицираше хиляди различни платна на самата себе си.

— С удоволствие бих те поставил вкъщи под такива светлини — долетя гласът на Херардо от здрача. — Гола жена на черен фон.

Тя почти не го слушаше. Струваше й се, че всичко, за което бе мечтала, откакто откри картината на Елисео Сандовал в дома на Талия, всичко, което едва бе посмяла да изрече и да признае, когато реши да стане платно, сега беше тук, в отражението на тялото й под прожекторите за светлосянка.

Осъзна, че винаги е била олицетворение на собствената си мечта.

Тази сутрин позите станаха по-леки. Херардо наричаше това „запълване на стойката“. Цветовете вече бяха уточнени: тъмночервена тоналност за събраната на кок коса; седеф, примесен с розово и жълто за кожата; тънка линия охра за веждите; очите кестеняви с лек кристален оттенък; устните в телесен нюанс, а ареолите на гърдите — в сиво-кафяво. След като се изкъпа с разтворители и си върна първоначалните багри на имприматурата, Клара се почувства по-добре. Беше изтощена, но бе стигнала до края на това дълго пътуване. Последните петнайсет дни бяха протекли в напрегнато позиране, опити с цветови гами, упражнения за съсредоточаване, повтаряне на майсторския рисунък, с който Ван Тиш бе изписал изражението й пред огледалото и напрегнат ход на времето. Оставаше последната подробност.

— Подписът — обясни й Херардо. — Днес следобед Майстора ще ви подпише всичките в работното помещение на Старото Ателие. И ще преминете във вечността — добави той с усмивка.

Ул седна зад волана на камионетката. Тръгнаха по магистралата и скоро пред тях се появи Амстердам. Гледката към града, който винаги й напомняше скъпоценна кукленска къща, ободри вцепенения дух на Клара. Прекосиха няколко моста и се отправиха към квартала на музеите по тесни и подредени улици, съпровождани от неуморните велосипеди и механичния парад на трамваите. Ето я и изисканата сграда на „Рейксмузеум“. В далечината, отвъд сивотата на обедния час, се надигаше плътна черна маса. Лъчите на слънцето, успели да се промъкнат през нея, изтръгваха опалови отблясъци от гигантското здание. Сякаш върху Амстердам всеки миг щеше да налети цунами от петрол. Ул посочи нещо откъм шофьорската седалка.

— Тунелът на Рембранд.

Бяха решили да го посетят преди да отидат в Старото ателие за сеанса по подписването. На Клара много й се искаше да види тайнственото място, където щеше да бъде изложена. Спряха близо до „Рейксмузеум“. Температурата не беше съвсем лятна, но тя не усети никакъв студ под леката капитонирана рокля без ръкави, пристегната в талията. Пластмасовите й пантофки също бяха подплатени; носеше, разбира се, и трите етикета, които я определяха като един от оригиналните образи на „Сусана и старейшините“.

Навлязоха по „Музеумстраат“ и се озоваха почти неволно пред Тунела. Той наподобяваше гърло на огромна мина, закрито със завеси. Имаше формата на подкова, отворена към задната фасада на „Рейксмузеум“, а главният вход се охраняваше от две бариери, мигащи светлини и бяло-оранжеви автомобили с надпис Polizie отстрани. Жени и мъже в тъмносини униформи стояха на пост край огражденията. Неколцина туристи снимаха колосалното съоръжение.

Херардо и Ул тръгнаха към полицаите, а Клара се спря да огледа Тунела. От входа, висок почти колкото някоя от големите класически постройки на Амстердам, завесите се стелеха на различни нива, слизаха и се издигаха към облаците като шатра на величествен цирк, плъзгаха се между дърветата, увиваха се около тях, препречвайки улиците и закривайки хоризонта. Подковата обхващаше централната част на площад „Музеумплейн“ с изкуственото езеро и възпоменателния паметник. Имаше нещо неестествено, уродливо в тази чернилка, лепната като мъртъв паяк върху изящния пейзаж на Амстердам, но Клара не успяваше да определи какво е то. Като че ли живописта бе преминала в друго измерение. Като че ли това не беше художествена изложба, а нещо далече по-необичайно. Огромна завеса с един от прочутите последни автопортрети на Рембранд закриваше входа. Лицето му под баретата — месест нос, холандски тънки мустачки и бакенбарди — наблюдаваше скептично света. Приличаше на божество, уморено от съзидание. Завесата на изхода представляваше уголемена снимка на Ван Тиш в гръб. „Влизаме през гърдите на Рембранд и излизаме през гърба на Ван Тиш — помисли си тя. — Минало и настояще на холандското изкуство“. Но кой от двамата гении беше по-загадъчен? Онзи, който показваше нарисувания си лик, или този, който криеше истинския си образ? Не можа да си отговори.

Към нея се приближи Херардо.

— Проверяват документите, за да ни пуснат да влезем. — И посочи към Тунела. — Как ти се струва?

— Невероятен.

— Дълъг е почти петстотин метра, но е извит под формата на подкова, за да се побере на площада. Влиза се от тази страна и се излиза през друго гърло, в близост до музея на Ван Гог. На някои места достига четирийсет метра височина. Ван Тиш искаше да го инсталира близо до дома, в който е живял Рембранд, „Рембрандхоис“, да прекъсне няколко улици и дори да опразни определени сгради, но разбира се не му позволиха. Завесите са от специална материя — не допускат нито лъч външна светлина, за да се осигури абсолютно тъмна, черна като кладенец обстановка, защото прожекторите за светлосянка ще осветяват само картините. Ще го обиколим. Но не се отделяй от нас.

— Какво може да ми се случи? — запита Клара с усмивка.

— Просяците влизат вътре да нощуват. Наркоманите също използват мрака, за да се промъкнат. Както и групите от противници на хипердраматичното изкуство: ВХД и така нататък… Да, ВХД — Bothered About Hyperdrama или „Възмутени от хипердрамата“. Чувала си за тях, нали?… Те са най-верните ни „последователи“ — засмя се Херардо. — Утре ще се стълпят пред Тунела, но понякога един-двама провокатори успяват да се шмугнат и да поставят протестни плакати. Полицията патрулира вътре и всеки ден арестуват по някого. Да вървим.

На Клара й стана приятно, че Херардо се грижи така за нея. При други обстоятелства би си помислила, че той се безпокои за „Сусана“, но сега беше убедена, че не е така. Херардо се страхуваше да не загуби точно нея, Клара Рейес.

Ул ги чакаше до тесен процеп близо до входната завеса. „Все едно влизаме под главата на Рембранд“, мина й през ума. Слаби светлини по цокъла очертаваха пътеката. Но когато пролуката се затвори, те потънаха в непознатия мрак. Дори уличният шум се стопи. Долитаха само далечни отгласи. Клара едва различаваше сянката на Херардо.

— Изчакай малко. Очите ти ще свикнат.

— Вече виждам нещо.

— Не се безпокой, няма препятствия. Маршрутът се движи по полегата и тясна рампа, обозначена с тези лампички. Ти само го следвай. Когато поставят картините и ги осветят с прожекторите за светлосянка, те ще служат за отправни точки. Напипваш ли шнура на парапета? Не се отделяй от него.

Херардо оглави редицата. Клара вървеше по средата. Тръгнаха бавно по гладкия под, опипвайки като слепци въжето покрай пътеката. Тя различаваше смътно само краката на Херардо и късче от панталоните му. Останалата част от силуета му се размиваше в мрака. Струваше й се, че напредва през световната нощ.

— Всичко наред ли е там отзад? — чу тя гласа на Херардо.

— Горе-долу.

Ул каза нещо на холандски, Херардо му отговори и двамата се засмяха. После преведе:

— Някои картини казвали, че от това място ги побивали тръпки.

— На мен ми харесва — заяви Клара.

— Тая тъмница?

— Да, сериозно.

Тя чуваше стъпките на Херардо и на Ул, както и шума — шляп, шляп, — на етикетите по глезена и по китката й. Изведнъж нещо в атмосферата се промени. Като че ли пространството се бе уголемило. Ехото от стъпките им звучеше различно. Клара спря и погледна нагоре. Стори й се, че надниква в бездна. Усети обратно притегляне, сякаш й предстоеше да се откъсне от пода и да падне в завесите на свода. Хорове от тишина се преплитаха в черните висини над главата й. Внезапно в съзнанието й изплуваха думите на Ван Тиш, че няма абсолютен мрак и тя се запита дали със създаването на този Тунел художникът не е искал да опровергае сам себе си.

— Това тук се нарича „базиликата“. — Гласът на Херардо плуваше срещу нея. — Намираме се под първия свод. Висок е почти трийсет метра. Вторият е на другото рамо на подковата и се извисява още по-нагоре. Тук, в средата, ще бъде изложена „Урок по анатомия“. А по-нататък — „Синдиците“ и „Одраният вол“: моделите ще висят от тавана с главата надолу. Сега не можем да видим дъното, защото прожекторите за светлосянка не са запалени.

— Мирише на бои — прошепна тя.

— На маслени бои — уточни Херардо. — Намираме се в картина на Рембранд. Нима забрави? Ела насам, не изоставай.

— Как разбра, че изоставам?

— Жълтите етикети те издават.

Клара вървеше, но краката й трепереха. Реши, че мускулите й са отвикнали от тази естествена дейност след усилените дни на неподвижност, които бе изтърпяла, но подозираше, че треперенето се дължи и на вълнението, което будеше у нея необятният мрак.

— Вече сме близо до мястото, където ще бъде поставена „Сусана“ — продължи Херардо. — Обаче погледни, виждаш ли онова тъмно скеле в далечината?

Стори й се, че различава нещо, макар че не знаеше дали Херардо има точно това предвид. Едва успяваше да зърне очертанията на ръката му, протегната към празното пространство.

— Вече сме стигнали почти до извивката на подковата. Там ще бъде разположена „Нощна стража“: внушително стенно пано с повече от двайсет модела. А там — „Момичето на прозореца“ и малкият портрет на „Титус“, синът на Рембранд. От тази страна — „Еврейска годеница“… Сега ще стигнем до мястото, където ще бъде изложен „Пирът на Валтасар“.

Както вървяха, Клара забеляза в дъното нещо странно, което се движеше: блуждаещи огньове, правоъгълни светулки.

— Полицаи — обади се Ул зад гърба й.

Вероятно беше един от патрулите, които според Херардо обикаляха из Тунела. Разминаха се с тях. Призраци с шапки и значки, които проблясваха. Клара зърна усмивки и дочу думи на холандски.

Продължиха да навлизат в дълбините на един изоставен свят.

— Вярваш ли в Бога, Клара? — попита неочаквано Херардо.

— Не — отвърна простичко тя. — А ти?

— Аз вярвам, че има нещо. И тунели като този ми показват, че съм прав. Трябва да има още нещо, не мислиш ли? Иначе какво е накарало Ван Тиш да го построи? Той самият е оръдие на по-висша сила, без да го съзнава.

— Да, оръдие на Рембранд.

— Не се занасяй, драга, над Рембранд стои нещо друго.

„Какво, питаше се тя. Какво стои над Рембранд?“ Неволно, почти несъзнателно, тя вдигна поглед. Видя плътен мрак, преплетен със сянка от светлина, съвсем далечна, сякаш измислена от очите й, лека като сиянието около скъп образ или сън. Нелепа маса от полумрак.

В този миг Ул каза нещо зад гърба й. Херардо се разсмя и му отговори:

— Юстус съжалява, че не знае испански, та да разбира за какво разговаряме. Обясних му, че си говорехме за Господ и за Рембранд. А, погледни… На онази стена ще виси „Христос на кръста“, а там…

Клара усети нечии пръсти върху своите. Остави се да я отведат до въженото перило. Под бледата светлина на аплиците се мержелееха очертанията на приказна градина.

— Там ще стои „Сусана“. Различаваш ли стъпалата и ръба на водата? Водата няма да е истинска, а нарисувана, като всичко останало. Осветлението ще струи отгоре. Преобладаващите цветове ще бъдат охра и златисто. Какво ще кажеш?

— Че ще бъде невероятно.

Чу смеха на Херардо и почувства как ръката му обгръща раменете й.

— Ти си невероятна — прошепна той. — Най-красивото платно, по което някога съм работил…

— Вече е почти обед — каза Херардо. — Трябва да идем в Ателието при Плантаже и да те подготвим за подписването. — Докато я гледаше, неразгадаема усмивка опъваше страните му. — Готова ли си за вечността?

— Да, отвърна тя.

Утре. Утре беше денят.

Тя докосваше етикетите с чаршафите, усещаше подписа като детска ръка, поставена върху глезена й — не и причиняваше болка, нито удоволствие, просто си стоеше там.

„От утре започвам вечния живот“.

След сеанса с подписите я бяха отвели в хотела. Край нея неотстъпно бдеше един или друг агент от охраната, дори вътре в стаята й, защото тя вече беше безсмъртна творба. „Задачата им е да осуетят на всяка цена смъртта на безсмъртната творба“, усмихваше се вътрешно тя.

Събитието стана към пет следобед. Херардо и Ул я бяха закарали в Старото ателие — големият комплекс от сгради на фондацията в района на Плантаже, и я бяха оцветили в една от кабините с огледални стъкла в подземията. Изчакаха я да изсъхне, облякоха й капитонирана рокля и я преместиха в залата за подписи. Почти всички картини от „Рембранд“ вече бяха налице. Видя невероятни неща: два модела, увиснали с главите надолу до макета на одран вол, цял полк окървавени копиеносци, красив кошмар от холандски пуритански костюми и разголена митологична плът. Съзря Густаво Онфрети, разпънат на кръст, а Кирстен Кирстенман — просната върху операционна маса. За първи път се срещна с двамата „Старейшини“ от „Сусана“, единият — изпит, с искрящ поглед, а другият — едър като гардероб. Веднага разпозна първия, въпреки пластовете боя обезобразили лицето му — това беше възрастният мъж, когото наблюдаваше в съседната стая на летище Схипхол. И двамата тънеха в широки одежди, а цветовата гама на лицата им навяваше мисли за похот и чернодробни страдания. Успя да размени само две-три думи с тях, защото трябваше да я нагласят на подиума в положението на нейния образ: гола, свита в краката на „Първия Старейшина“, самото въплъщение на беззащитната „Сусана“.

Цяла вечност мина, докато свитата на Ван Тиш се приближи. Стори й се, че различава Херардо и Ул. А може би и онзи чернокож помощник, когото преди две седмици бе видяла да слиза от камионетката. Стоеше сгушена на пода и пред очите й се нижеше парад от боси женски глезени, боси мъжки глезени, вероятно модели от скиците. А също и два тъмни дънера: черните панталони на Ван Тиш. Фрази на холандски. Гласът на Ван Тиш. Други гласове. Шум от инструменти. Някой насочи към нея ярък прожектор и електрическият уред за татуировка забръмча.

Клара бе подписвана много пъти и достатъчно добре познаваше физическото действие, когато художникът поставяше инициалите си на определено място от тялото й с най-фини инструменти. Но сега беше съвсем различно. Сякаш й се случваше за първи път. Да бъдеш оригинал на Ван Тиш беше нещо друго. Тя изпитваше чувството, че е достигнала края, своя завършек. Тук, на двайсет и четири години, тя се усещаше напълно завършена. Но след този край и този възторг кой щеше да я разбира? Кой щеше да извърви с нея пътя до тъмнината? Кой щеше да я подкрепя, та преходът към възвишеното да се осъществи по-бързо? Внезапно, секунда преди иглата да я докосне, тя престана да мисли и да изпитва желания. В нея нахлу някакъв кух мрак, като че ли бе излязла от самата себе си и бе загасила лампите на тръгване. „Вече мисля като насекомо“, изплуваха в съзнанието й думите на Мариса Монфорт, специалистката по имприматура на спомените. „Вече съм истинско произведение на изкуството“.

Нещо опипваше левия й глезен. Усети въртенето на иглата при изписването на „БвТ“ върху костта. Разбира се, не погледна към Ван Тиш, докато я подписваше. Знаеше, че той също не поглежда към нея.

И сега, в хотела, в тази първа нощ, тя чакаше.

Утре беше денят. Утре щеше да се покаже за първи път.

Когато най-сетне заспа, сънува, че отново стои пред вратата на тавана в техния дом в Алберка, но не е осемгодишно момиченце, а двайсет и четиригодишна жена с подписа на Ван Тиш върху глезена. Въпреки това все така й се искаше да влезе в таванската стая. „Защото още не съм видяла страшното. Аз съм картина на Ван Тиш, но все още не съм видяла страшното“. Тя тръгна към вратата и я отвори. Тогава някой я хвана за ръката и я спря. Обърна се и видя баща си. Изглеждаше безкрайно уплашен. Крещеше нещо и в същото време я дърпаше, за да й попречи да влезе. Херардо, застанал до баща й, също крещеше. Сякаш искаха да я спасят от смъртна опасност.

Но тя се откъсна от ръцете, които я задържаха, и хукна към полумрака в дъното.

Защото в дъното има само полумрак.

Ейприл Уд отвори очи. Отначало не си спомни къде е, нито какво прави тук. Повдигна глава и се видя в широко легло насред сумрачна стая. После се сети, че това е хотел „Вермеер“ в Амстердам, където бе отседнала предишната вечер, за да присъства на сеанса в Старото Ателие, когато Майстора щеше да подпише произведенията си. Теоретично този ритуал се извършваше в тесен кръг, но служителите имаха право да го наблюдават, ако желаят. Уд искаше да огледа творбите, вече завършени и поставени в съответните пози, да ги опознае отблизо, както вече несъмнено бе направил Художника. След края на събитието се бе върнала в хотела и се бе проснала на леглото, натъпкана с приспивателни до такава степен, че дори не се бе съблякла. Все още беше с вталения черен костюм с лъскави нишки, с който бе отишла в Ателието. Погледна часовника: 20.05, петък, 14 юли 2006 г. Оставаха двайсет и четири часа до откриването на „Рембранд“.

На отсрещната стена светлееше голямо огледало. Надникна в него. Изглеждаше ужасно. Помнеше, че бе паднала почти в несвяст. Възглавницата още беше вдлъбната от главата й.

Дръпна ципа на роклята, изхлузи я и я захвърли на пода. Банята беше мраморна. Запали осветлението и пусна душа. Докато струята топла вода обливаше тялото й, взе да преговаря всичко, с което разполагаше. Какво беше то? Цял куп мнения и тринайсет ужасни възможности.

След разговора с Хайръм Осло във вторник се бе обадила от Лондон на още двама-трима критици. На всички бе дала едно и също обяснение, с изключение на Осло („Защо на него казах истината?“, питаше се тя) — че трябва да изготви списък на най-ценните, най-съкровените и лични произведения на Ван Тиш, за да разпредели по-добре охраната. Досега нито един от тях не бе отказал да изрази становището си. Майстора обаче не пожела да я приеме. Ейприл не можеше да го упреква — той беше неин работодател и задълженията му към нея се изчерпваха със заплатата. „Много е уморен — заяви Стейн, с когото бе разговаряла следобед в Ателието. — От събота нататък ще се оттегли в Еденбург. Не желае никой да го вижда“. Стейн също изглеждаше доста изтощен. „Вече сме към края — бе казал той на Уд. — Краят на един творчески акт винаги носи тъга“.

Излезе пъргаво изпод душа. Огромните хотелски хавлии наподобяваха мечешки кожи. Докато се загръщаше с една от тях погледът й се спря на електронния кантар в краката й. Но със силата на волята успя да устои на изкушението. Всъщност не беше чак толкова трудно — изкушението беше слабо, подобно на лека болка, дразнение в едно ъгълче на мозъка й. Госпожица Уд обаче съзнаваше, че оставеше ли се на дребните неща да я надвият, неминуемо щеше да претърпи поражение при по-важните. Не искаше да знае колко тежи, или по-точно да, искаше, но нямаше да погледне. Беше убедена, че е напълняла, забелязваше колко са наедрели бедрата и коремът й, но вече си бе поставила за цел да спре с храненето и да приема само богати на витамини сокове. И без това трябваше да се съсредоточи изцяло в работата си.

Задиша дълбоко, излезе от банята, седна на леглото, увита в кърпата и отново си пое дълбоко въздух, веднъж, два пъти, три пъти. Докато стоеше завита така, нямаше да й се налага да се оглежда. Беше заприличала на крава, същинско плашило, но хавлията скриваше всичко. Можеше и да реши да се облече, т.е. да се опита да стигне до гардероба, където бяха дрехите й и да покрие с блуза и панталон отвратителните висящи месища. Но предпочиташе да не си представя какво ще се случи, ако панталонът откажеше да се затвори върху корема й, ако ципът срещнеше препятствието на тлъстините.

Минаха няколко минути, докато усети, че тревогата й намалява. Отиде до скрина, отвори куфарчето си и извади папката с отпечатания преди ден списък на критиците. Вътре бяха и снимките с разположението на картините в Тунела, които Бош й бе изпратил от Амстердам. С разтреперани ръце нареди документите върху леглото и седна пред тях, като индианец пред своя магазин, все така плътно загърната в хавлията.

Списъкът привличаше най-силно вниманието й. Някои критици бяха гласували за повече от една творба. Бяха отбелязани и получените точки. „Почти като при конкурс, помисли си тя, само дето класираната на първо място картина щеше да получи за награда десет разреза с преносима резачка за платна“.

1. „Христос на кръста“                    19
2. „Синдиците“                            17
3. „Урок по анатомия“                     14
4. „Витсавия“                             12
5. „Нощна стража“                         11
6. „Еврейска годеница“                    10
7. „Пирът на Валтасар“                     7
8. „Одраният вол“                          2
9. „Момичето на прозореца“                 1
10 „Титус“                                 1
11. „Яков се бори с Ангела“                1
12. „Сусана и старейшините“                1
13. „Даная“                                0

Засега начело излизаше „Христос“. Но „Синдиците“, с образите на Танагорски, Калима и Бунхер, му оспорваха първенството с незначителна разлика. Хайръм Осло й бе позвънил в сряда, за да й съобщи мнението си: „Христос“.

„Христос“ и „Синдиците“. Смъртна опасност грозеше една от тези две творби. Експертите рядко грешаха. Но знае ли човек? Можеше ли изкуството да се смята за обективна наука? Не беше ли все едно да се опитваш да разгадаеш замисъла на мъглява поетична строфа? Ами ако заложи стръвта при „Христос“ и „Синдиците“, а Художника погуби „Титус“ или „Яков се бори с Ангела“? Или ако „Даная“, единствената картина, която нито един от критиците не свързваше с живота на Ван Тиш, се окажеше избраната? До каква степен специалистът знаеше какво се таи в душата на твореца, когото изучава и харесва? До каква степен самият творец бе наясно с това? А Художника? Какво знаеше той за Ван Тиш? Изведнъж проумя, че ако Художника познава по-добре от всекиго Майстора, целият й план отиваше по дяволите.

„Победят ли те в дребните неща, при по-важните неминуемо ще загубиш“. Не, нямаше да го допусне.

Тя отново прибра папката в куфарчето, мина покрай огледалото със затворени очи, пусна хавлиената кърпа до гардероба и внимателно подбра дрехите си. „Всичко трябва да протече без грешка и ще протече без грешка“.

Беше повторила вълшебната дума. Дали не трябваше да прибегне и до чудодейното заклинание? В детските години тези ритуали даваха резултат. Когато баща й я караше да застане пред някоя стена с цветя в косите, с боядисани устни и зърна на гърдите, само с парче плат пред слабините и започнеше да я снима, Уд изричаше заклинанието. Това беше нарочно поставена цел, вид дар пред желязното божество на собствената й воля. В много случаи клетвата постигаше успех. „Заричам се да издържа в тази поза, да стоя неподвижна тук на слънцето, без да помръдна нито един мускул“.

Не беше редно да упреква баща си за всички свои страдания. В края на краищата той само искаше да направи живота им по-добър. Може ли някой да бъде виновен за това, че се стреми към желаното от всички? Сега баща й гаснеше в една лондонска болница. Беше отишла да го види за последен път предишния ден, няколко часа преди да отлети за Амстердам. Той, разбира се, не я беше познал изпод плътните слоеве на маската, наложена от болестта, и кислородните тръби. Уд бе останала права, загледана безмълвно в него през черните си очила. Бе изпитала желанието да сподели с баща си тази малка част от неговата смърт. „Ти не си виновен, татко“, отсъди тя. Никой не е виновен, разсъждаваше госпожица Уд, всички ние плащаме с лихва дребните си прегрешения в тоя живот, с това адът се изчерпва. Дали има небе е въпрос на вяра, докато адът не подлежи на съмнение. Не е възможно да отричаш пъкъла, защото той съществува, той е тук, ето го. „Няма друго, татко, ти вече си платил своето“. Това беше кратката й молитва. След което си бе тръгнала.

Робърт Уд беше амбициозен човек, но за госпожица Уд разликата между „амбициозни“ и „победители“ беше само една — че първите се проваляха. Баща й се беше провалил. Никой обаче не бе успял да предвиди този провал, когато той напусна Англия и се установи в Рим, отначало като редови служител в международна компания за търговия с произведения на изкуството, а после като самостоятелен търговец със свой бизнес. Няколко години делата му вървяха доста добре, благодарение на непрекъснатия подем на италианския хипердраматизъм. Господи, колко много трябваше да са му благодарни художници като Феручоли, Брентано, Мацини и Савро. Signor Уд бе предусетил значението на творби като „Женевиев“ или „Джесика“ на ранния Феручоли и бе осигурил на автора големи приходи. Беше предвидил мощното настъпление на живите предмети за украса далече преди късогледите си колеги. И не беше затварял възмутено очи пред юношеското и детското изкуство, за разлика от някои лицемери. Освен това бе защитавал младежкото творчество на Брентано, на най-посредствения и безсърдечен Брентано, заклеймявайки като „варосани гробници“ онези, които роптаеха срещу неговите сцени с изтезавани не на шега и затваряни в железни клетки момичета, защото после точно същите критици купуваха скришом мокри платна. Италианското изкуство дължеше много на Робърт Уд, но нито един художник не понечи да му върне услугата. Госпожица Уд не можеше да им го прости.

През първите години всичко вървеше като по вода: баща й забогатя, купи великолепна вила близо до Тиволи, радваше се на съпруга, която го обичаше, и на дъщеря, която пред очите му се превръщаше в ослепителна красавица.

Кога всичко се бе преобърнало? Кога баща й бе полетял стремглаво надолу, а с него и цялото му семейство? Трудно й беше да определи. По онова време тя беше още дете. Майка й първа побягна. Ейприл предпочете да остане, защото наред с всичко друго майка й я мразеше. Сякаш обвиняваше и нея за провала на баща й. След развода, Уд бе останал съвсем сам. Вече никой не си спомняше за онзи signor, който бе успял да раздвижи умовете и джобовете на италианските колекционери. Само единствената му и прекрасна дъщеря не го изостави. Нима можеше да го упреква за желанието да я превърне в изкуство?

„Истината е, че ти пропускаше една подробност, татко — аз бях прекалено малка и не те разбирах. Бях едва дванайсет-тринайсетгодишна. Трябваше по-ясно да ми обясняваш. Да изтъкваш, например, че го правиш заради мен, не само за да ме продадеш на някой именит художник, а за мое добро, за да ме превърнеш в нещо велико, в нещо вечно, нещо, което по някакъв начин ще те обезсмърти“.

Веднъж на гости им дойде поредният бездарен художник. Уд трябваше да следва указанията му, за да излязат хубави снимки и големите майстори да пожелаят да си я купят. Онзи я заведе в градината и започна да я скицира, докато баща й я снимаше от терасата. За шест часа Ейприл опита повече от трийсет различни пози. Баща й забрани да яде и да пие по време на сеанса — справедливо изискване може би, защото художествените произведения нямат право да поемат храна и напитки, докато позират, ала се оказа почти непосилно за нея. Беше прекалено уморена и не изпълняваше всички нареждания както трябва, а рисувачът ставаше все по-взискателен. Накрая се скараха и баща й дотича. „Аз правя всичко добре!“, беше се развикала тя. Видя как баща й сваля кожения си колан. Госпожица Уд ясно си спомняше, че той не я удари с всичка сила, но тя беше гола и едва дванайсетгодишна, така че в крайна сметка болката беше жестока. Изпищя и побягна. Баща й я извика. „Ела тук“. Тя се върна разтреперана и той отново я удари. Сцената се разигра пред безучастния поглед на гостенина.

— А сега ме чуй — беше казал Робърт Уд с безкрайно спокойствие. — Никога не бива да правиш нещата просто добре! Редно е да ги правиш отлично. Не го забравяй, Ейприл. Ако вършиш нещо просто добре, значи, че го вършиш зле. Защото победят ли те в дребните неща, при по-важните неминуемо ще загубиш.

„Прав беше и трябваше да го проумея навреме“.

Тя започна бавния процес по обличането си.

„Казваше ми също: «Може би мислиш, че ми е приятно да те карам да страдаш, Ейприл, но аз искам да ти втълпя, че човек трябва да дава всичко за изкуството. Една жертва не е достатъчна. Трябва да даваш всичко. Изкуството е ненаситно»“.

По онова време тя не бе успяла да го разбере. Осъзна го по-късно. Изкуството изисква всеотдайност и в замяна на това те дарява с вечна наслада. Какво значение има тогава едно тяло? Тялото бавно гасне в някоя болница, набодено с гумени маркучи, или пък го налагат до кръв с кожен каиш, докато изкуството остава завинаги живо в далечните селения на непокътнатото. Тя го бе разбрала и приела. До този момент всичко вървеше добре. Сега бе изправена пред огромно затруднение, пред чудовищно несъвършенство. Но пак щеше да победи.

„Много си хитър, който и да си ти, Художнико. Не те знам живописец ли си или модел, но си добър, признавам. Аз обаче съм по-добра от тебе. И ще ти попреча да съсечеш още едно платно на Ван Тиш, кълна се. Кълна се, че ще защитавам картините на Ван Тиш с всички сили. Кълна се, че ще осуетя унищожаването на поредната творба на Майстора. Кълна се, че няма да допусна нито една грешка повече…“

Блуза, панталон, задължителните слънчеви очила, къса коса, сресана на път отдясно. Ето че успя да се облече.

Тогава се замисли за следващата си стъпка.

Явно критиците не й вършеха работа. Кога ли пък бяха свършили нещо полезно? „Добър въпрос, но сега не е време да му се търси отговор“, каза си госпожица Уд. И на Майстора не можеше да разчита. От друга страна, не смяташе за разумно да се откаже напълно от плана си. Налагаше се да избере една от картините. Но бе длъжна да премери риска т.е. да избере творбата, за която имаше най-голяма вероятност да е избраната и от Художника.

Само едно беше в нейна полза — тя знаеше, че и двете унищожени картини са пряко свързани с живота на Ван Тиш, с неговото минало. Нямаше основания да мисли, че с третата ще бъде по-различно. Може би ставаше дума за „Христос“, но й липсваше доказателство, което да я убеди, че не залага на погрешна карта.

Трябваше да проучи миналото на Ван Тиш. Не беше изключено в него да открие сведения, които да свърже с някое от платната от „Рембранд“.

Вдигна телефона и набра един номер.

Решението беше взето. Щеше да се зарови в миналото на Майстора по единствения възможен начин.

Най-лошото на това да си луксозно украшение е задължението винаги да бъдеш на разположение, разсъждава Сюзан Кабо. Картините обикновено работят по график, което разбира се е предимство, макар че на някои от тях им се случва да стоят изложени и по десет-дванайсет часа на ден. Докато украшенията и приспособленията трябва да са в непрестанна готовност и да дотичат където и когато им наредят, независимо дали е денем или нощем, дали вали дъжд, дали им се иска или не. А когато те заточат някъде за две седмици става още по-ужасно.

Телефонът бе звъннал рано сутринта. Тя не спеше. Лежеше в кревата със запалена лампа (не нейната, а тази на нощното шкафче — най-обикновена, а не жива лампа) и пушеше. Нямаше навика да прекалява с цигарите, но напоследък малко се увличаше, може би защото се усещаше напрегната. Всъщност имаше достатъчно причини, за да се чувства така. Вече повече от две седмици я държаха под ключ в такива стаи, без връзка с външния свят. Ставаше дума за малки пансиони, които играеха ролята на склад за украшения, и чиито съдържатели бяха доверени хора. Хранеха я и й доставяха всичко, от което се нуждаеше. Разполагаше с телевизия, книги и списания (интересно, но никога нямаше вестници и тя се питаше защо — може би поредните началници смятаха вестника за потенциална опасност). Виж, за работните й принадлежности нямаше ограничения, естествено, включително по отношение на купищата козметични и хигиенни продукти. Почти ежедневно получаваше пълни кашони с препарати за възстановяване, ексфолиране, овлажняване, омекотяване, лъскане, лакиране, опъване и гланциране. Не липсваха и продукти за хипо и хипертермия, предпазители, пружини и упойващи вещества. Както и резервни крушки, разбира се.

Сюзан беше Лампа на дизайнера Пит Мароодер. Нуждаеше се от електрически крушки.

Толкова пъти си беше представяла това телефонно обаждане, че когато най-сетне го чу, се запита дали не сънува. Позвъниха й в петък призори. Камбаните на часовника от близкия площад придадоха известна тържественост на неочаквания миг.

— Мамка му.

Тя скочи от леглото, угаси цигарата, вторачи се в огледалото в банята и след като изми лицето си, реши, че изглежда задоволително. Подбра тениска и джинси, но към бельото, разбира се, не посегна. Провери дали в чантата си носи всичко необходимо. Останаха й няколко минути.

Жената, която дойде да я вземе, беше нисичка и говореше с френски акцент. Когато се качи отзад в голямата камионетка, Сюзан разпозна няколко от колежките, с които бе работила в „Оберлунд“.

Стигнаха много бързо и тя си помисли, че това вероятно е Хага или някой друг също толкова близък град. Слънцето още не беше изгряло, когато излязоха от колата в сутрешния хлад и потънаха в красиво и просторно класическо здание (тичешком, тичешком, вечно и навсякъде тичешком, като войска). Събраха ги в салона и им съобщиха само най-същественото. Пак щяха да бъдат със закрити уши и очи. „Е, по-добре, отколкото да стоя заключена“, рече си тя.

След час беше готова. Застана в единия ъгъл на залата във вечната поза — изпънат десен крак, към чийто глезен бе прикрепено светлинното кълбо, левият крак прегънат под прав ъгъл, а задникът — вирнат нагоре. Стойката я принуждаваше да излага на показ срамните си части, но първото нещо, което научава една Лампа — има си хас — е да забрави всякакъв свян. Запалиха я в девет и половина. С крайчеца на окото си успя да зърне Креслата на Опфулс и огромния мъжко-женски Полилей на Доминик дьо Перен, който тъкмо окачаха на тавана. Срещата щеше да бъде на високо равнище.

Поради изкълчената поза, Сюзан съзерцаваше собствените си бедра и мислеше за своя приятел. Той се казваше Ралф и беше Стол от Мордайеф. В този час Ралф можеше да бъде навсякъде в Европа, огънал гръб под тежестта на някоя достатъчно важна личност, за да се настани върху него. Покрай задълженията си Ралф и Сюзан се виждаха рядко, дори когато се окажеха в едно и също помещение. Не му завиждаше — тя също беше играла ролята на Стол, но винаги бе предпочитала да поддържа светлинно тяло вместо човек. Баща й — южноафрикански инженер на работа в Претория, мечтаеше Сюзан да следва някоя бляскава специалност. „Какво ще кажеш за четиристотин вата, татко? Не можеш да се оплачеш“.

Малко преди единайсет и половина към нея се приближи едно момиче. Не беше нисичката жена с френски акцент, нито — слава Богу — оная глупачка, дето ги бе завела в „Оберлунд“, а някаква непозната. На ревера си носеше табелка — отдел „Изкуство“, служба „Декорация“. Тя се наведе над нея и привърза наушниците и наочниците към главата й. Светът на чувствата се затвори за Сюзан.

Единственият неодушевен предмет в залата (която, между другото, не беше особено просторна) бяха плътните червени завеси, зад които в далечината се открояваха внушителните небостъргачи-близнаци на Хага. Бош пристигна последен. Седна в свободното Кресло на Опфулс и подпря лакти върху потните китки и вкаменени ръце на мебелта. Креслото дишаше под задника му. Любопитно усещане — сякаш седеше върху бъчва, която се носеше сред спокойно море. Мебелта беше гола и се сгъваше на две, като на панти, с гръб опрян на пода, високо вдигнати ръце и щръкнал задник. Върху нея бе поставена тясна дъска с кожена тапицерия. И толкова. Изпънатите бедра служеха за облегалка. Предметите бяха яки, със завидно телосложение, боядисани в кафеникави тонове и отлично обучени. Бяха представени и двата пола. Фотьойлът под него, ако се съдеше по очертанията и големината на горните му крайници, вероятно беше мъжки. Опита се да не мърда прекалено много и да не прави резки движения. Неведнъж бе сядал на Кресла от различен пол и възраст, но винаги се бе отнасял към тях с внимание и уважение.

Наоколо шетаха изящни голи съдове — Сервиз на Друснер. Всичките бяха на възраст между петнайсет и осемнайсет години и на пръв поглед момичета, макар че Бош не изключваше вероятността да са транссексуални. Бяха намазани от главата до петите с пласт течен седеф, върху който Друснер бе изрисувал ефирна филиграна от сини птички, накацали по клоните или сгушени в гнездата си. Птички пъстрееха по гърдите, гърба, бедрата и корема на съдовете. Ушите и очите им бяха запечатани, следователно не чуваха и не виждаха, но въпреки това се справяха безупречно. Те обикаляха салона в безкраен кръг, в стил Есхер, с малки подноси с напитки и храна в ръце. На определен брой крачки, изчислени предварително, спираха пред някой от присъстващите и приклякаха с таблите. Гостът можеше да приеме или да откаже поканата. Нямаше право само да ги докосва — това не бяха интерактивни украшения. „Луксозните Сервизи не се пипат — мислеше Бош, — дори тук“.

Един от Съдовете поднесе таблата към него и Бош избра нещо с вид на мартини. Докато Съдът се отдалечаваше, към него се приближи друг от обратната страна. Подносите леко се сблъскаха, но веднага се отдръпнаха и продължиха слепия си ход, като мравки, докоснали антените си в дългата върволица на път към дома. На тавана сияеше двуполов Полилей на Дьо Перен, по ъглите светеха още Лампи, повечето женски, имаше още Маси, Приспособления… Бош се запита кой ли ще покрива разходите за тази толкова скъпа украса. „Пак ли кохезионните фондове?“

Забелязваше се отсъствието на Джейкъб Стейн и Ейприл Уд. Иначе „кризисният щаб“ беше в пълен състав. Ключовия човек, който не се отделяше от Таблата със сладкиши, побърза да обобщи темата на заседанието в едно високопарно изречение:

— „Рип ван Уинкъл“ е заловил Художника. Вероятността за грешка е по-малка от нула, нула и пет на сто. Да уточним. Нула, нула и пет на сто.

— Бихте ли го превели за тези от нас, които са с хуманитарно образование? — обади се Герт Варфел.

Ключовия човек се впусна в заплетено обяснение. Били задържани петнайсет заподозрени, петима от които преминали на по-високо равнище на подозрение. Според сведенията, с които разполагал „Рип ван Уинкъл“, било почти сигурно, че Художника е сред тях. Останалите десет лица били елиминирани. Когато се установяло кой от петимата е издирваният субект, другите също щели да бъдат елиминирани. Художника щял да бъде подложен на подробен разпит, докато отпаднело всякакво съмнение, че не крие още нещо. След това щели да открият разклоненията и да ги елиминират. После щели да елиминират Художника. Накрая „Рип ван Уинкъл“ щял да се самоелиминира.

— Ние ще бъдем елиминирани последни. По-точно ще се самоелиминираме, защото когато всичко свърши, кризисният щаб ще бъде разпуснат, „Рип ван Уинкъл“ ще продължи своя „сън“ и ние няма да се събираме повече. Все едно, че никога не сме се срещали — добави той. И напъха поредната шепа бонбони в устата си.

— Добра новина — каза госпожица Роман. Бош не знаеше дали има предвид елиминирането на Художника или това на Ключовия човек. Столът на госпожицата беше мъжки — от мястото на Бош съвсем ясно се виждаха тесните и яки кафеникави бедра.

— Признали ли са нещо? — попита Герт Варфел, навеждайки се напред. Той непрекъснато мърдаше и Бош наблюдаваше как Креслото напряга лакираните си мускули при всеки напън. — Имам предвид петимата заподозрени.

— Трима от тях са се признали за виновни. Не че това означава нещо, но преди две седмици не бяхме постигнали и толкова.

— Изключителна новина — обади се заинтригуван Беноа. — Нали, Лотар?

— Какви сведения са разкрили петимата заподозрени? — запита Бош, без да отговаря на Беноа.

Ключовия човек бе протегнал ръка, за да хване едно уиски. Таблата спря точно колкото беше необходимо и после продължи предпазливите си слепи стъпки. Светлината от Лампите се отразяваше в седефените полукълба на задните й части и им придаваше вид на яйца на митична птица.

— Засега са поверителни — отвърна Ключовия човек. — Ще бъдат съобщени в няколко последователни доклада и тогава ще можем да ги съпоставим.

— Ще задам въпроса другояче. Някой от заподозрените дал ли е информация, която би могъл да знае само, ако наистина е Художника?

— Лотар се опитва да каже, че няма доверие на „Рип ван Уинкъл“ — отбеляза Соренсен.

Бош възрази, но Ключовия човек като че ли изобщо не бе чул забележката на Соренсен.

— Разпитите се провеждат в няколко европейски града и аз не съм в течение на всичко. Но методите ни не са инквизиторски, ако това имате предвид: ние обикновено първо питаме и после стреляме. Нито едно сведение не е било изтръгнато насила.

Бош не беше съвсем убеден в истинността на това твърдение, но предпочете да не възразява.

— Тогава може да се каже, че проблемът е решен — избоботи Варфел.

— И то навреме — откликна Соренсен. — Изложбата се открива утре.

— Без съмнение господин Стейн ще бъде много доволен — заяви Беноа с блеснал поглед, сякаш си бе спечелил благоволението на човечеството.

— Искаше ми се да свършим час по-скоро и да замина в отпуск — изкънтя гласището на Халбрунер. Седалката, която се огъваше под неговото туловище беше, доколкото Бош успяваше да види, момиче.

Събранието бе закрито. Докато членовете на кабинета се надигаха, подпирайки се на облегалките на Креслата, Беноа се обърна към Бош и го запита дали ще има нещо против да си поговорят на четири очи, след като излязат оттам. Бош имаше много неща против, не само заради срещата си с Ван Обер същия следобед, а и защото най-малко от всичко на света желаеше да разговаря с началника на отдел „Консервация“, но отлично знаеше, че няма как да откаже. Беноа предложи да отидат в Клингендаал. Японските градини винаги повишавали настроението му, обясни той. Отправиха се натам с неговия автомобил.

Изминаха пътя в мълчание. През синкавите стъкла на колата се разтваряше архитектурното ветрило на Хага. Бош беше роден в този град, макар че от малък живееше в Амстердам. За миг се запита дали у него е останало нещо от Хага. „А може би частица от Хага присъства във всяко кътче на съвременния свят“, разсъждаваше той. Подобно на графиките на М. С. Есхер, неговият роден град като че ли съдържаше в себе си втори град, който на свой ред съдържаше трети и така до безкрай. Мадуродам беше умалено копие на Холандия, „най-големият най-малък град в Европа“, както казваше баща му. Панорамата на Месдаг представляваше рисунка с диаметър 120 метра, изработена в същия мащаб. В „Маурицхоис“ човек можеше да надникне в миналото на Холандия, пресъздадено от великите й стари майстори. А търсеше ли ХД-изкуство, колекционерът имаше възможност да избира между десет обществени галерии и четворно повече частни сбирки, „Гемеентемузеум“ и съвсем новата „Кунстзаал“, салони за законно юношеско изкуство като „Набоковиан“ или „Пуберкунст“, нелегалните предмети за украса в „Менселек“, арт-шока за широката публика в Hardery The Tower, движещите се картини в Het Bos и Action House, както и анимарта в Artzoo. Наумеше ли си да прави снимки, нямаше нищо по-добро от прочутата творба на открито Het Meisje в Клингендаал. Въображаеми градове и истински човешки същества, преобразени като картини. Ще загубиш цял ден в Хага и накрая ще започнеш да смесваш привидното с действителното. Може би фактът, че се е родил тук — мислеше си Бош — бе причина за мъглата, забулила сега съзнанието му, за отсъствието на разделителни линии.

Паркът Клингендаал беше пълен с туристи, въпреки че непрекъснато сгъстяващите се облаци вещаеха неприятна изненада в късните следобедни часове. Беноа и Бош тръгнаха да се разхождат из алеите, скръстили ръце зад гърба си. Хладен ветрец повдигаше крайчетата на вратовръзките им.

— Наскоро прочетох в Quietness — заговори Беноа, — че в Ню Йорк се подготвя изложба на пенсионирани платна. В Съединените щати вече имало няколко успешни продажби. Финансира я, разбира се, „Ентърпрайзис“. Според журналиста идеята била гениална, защото какво друго можел да прави един пенсионер, освен да застане неподвижен някъде, да оглежда хората и те да го оглеждат? Стейн обаче не прояви особен интерес, защото не обича възрастните платна, но съм убеден, че в Европа това скоро ще си пробие път. Представи си старчоците, които едва свързват двата края с пенсията си, превърнати внезапно в творби за милиони. Светът се движи, Лотар, и ни подканва да се движим заедно с него. Въпросът е приемаш ли поканата или слизаш от влака и го гледаш как отминава?

Въпросът не изискваше отговор и Бош си замълча. На малка поляна срещу „Магария“ на Рут Малонди няколко момичета се опитваха да наподобят различни пози. Бош предположи, че са студентки в официалната специалност за художествени платна. Естествено, нито една от тях, за разлика от оригиналната творба, не беше гола, нито изрисувана — би било в разрез със закона. Произведенията на изкуството имаха право да се показват без дрехи на обществени места, но студентите бяха обикновени хора и това не им беше позволено. Бош ги виждаше как въздишат по деня, когато ще загърбят човешката си същност. Хрумна му, че вероятно и Даниел си мечтаеше за същото.

Беноа гледа дълго и мълчаливо неподвижните тела на кандидатките за слава, които позираха на тревата по фланелки и джинси, захвърлили папките и пуловерите в краката си.

— Лотар, ти вярваш ли, че наистина са го заловили? — попита той внезапно.

Това вече не беше риторичен въпрос.

— Не. Не вярвам, Пол. Макар че не е изключено.

— И на мен не ми се вярва — каза Беноа. — „Рип ван Уинкъл“ и Европа страдат от една и съща болест — на разединеното обединение. Знаеш ли какъв е проблемът ни като европейци? Че искаме да си останем каквито сме и едновременно да бъдем Едно цяло. Мъчим се да глобализираме нашата индивидуалност. Но светът все по-малко се нуждае от индивиди, раси, нации и езици. Важното е всички да знаем английски и, по възможност, да сме поне малко либерални. На Вавилонската кула да се говори на английски и да продължаваме да я строим, тръби светът. Това изисква глобализацията, а ние, европейците, се стремим към нея, без да се отказваме от присъщите си особености. Но какво значи индивид в днешно време? Какво означава да бъдеш французин, англичанин или италианец? Да вземем нас самите — ти си холандец с немски корени, аз съм французин, но работя в Холандия, Ейприл е англичанка, но е живяла в Италия, Джейкъб е американец, а се е преселил в Европа. Преди културното наследство ни правеше различни, но сега всичко се промени. Днес холандецът може да бъде част от художествено произведение рамо до рамо с някой испанец, румънецът — с перуанец, китаецът — с белгиец. Отпадат трудностите с намирането на работа за емигрантите — защо да не се превърнат в изкуство? Вече нищо не ни отличава от никого, Лотар. У дома имам портрет от серубластин, дело на Авендано. Точно мое копие, огледален образ, но тази година моделът, който замества оригинала, е угандиец. Стои в кабинета ми и го наблюдавам всеки Божи ден. Виждам в него собствените си черти, тяло, изражение и си мисля: „Господи, отвътре аз съм негър“. Никога не съм бил расист, Лотар, уверявам те, но ми се струва невероятно да се гледам и да знам, че отдолу, под кожата ми, се крие негър и че, ако остържа достатъчно силно някоя от бузите си, отзад ще се покаже неподвижния угандиец, угандиецът, когото нося вътре в себе си и когото вече няма да мога да пропъдя дори да искам — ако щеш и защото портретът е от Авендано и струва добри пари, честно казано.

— Разбирам — обади се Бош.

— Питам се какво ли ще видим зад кожата на Европа, ако я остържем? Ти как мислиш, Лотар?

— Ще трябва да я стържем неведнъж, Пол.

— Точно така. Но има нещо, което ме успокоява. Нещо, което ме свързва с угандиеца, нещо, което споделям с него и което ме кара да мисля, че в основата си не сме чак толкова различни.

Беноа замълча и след малко закрачи отново. Тогава каза:

— Целта и на двама ни е да спечелим пари.

В края на алеята, удвоена от огледалото на насрещното езеро, върху купчина камъни се беше сгушила Het Meisje, най-известната маслена творба в парк Клингендаал, а може би и в целия град. Het Meisje, „Момичето“, беше изящно произведение на Рут Малонди, наричано от някои „Малката ХД-сирена“ на Хага. Тялото й бе полузакрито от широка, снежнобяла роба, развявана от вятъра. Лицето, изрисувано по съвършен начин със серубластин, и лекият хипердраматизъм в синия й поглед разнообразяваха мъртвите часове на пешеходците. Творбата стоеше постоянно на открито, но през суровата холандска зима общината я покриваше с купол от термоустойчива пластмаса. Надали беше на повече от четиринайсет години. Тази, шестнайсета по ред заместничка, беше нагласена така, че да прилича на предишните. Край нея кръжеше цял полк от туристи, които я святкаха с фотоапаратите си. Съществуваше традицията да й се поднасят цветя или да й се хвърлят листчета със стихове.

Беноа спря срещу нея, до самия ръб на водата.

— Вероятно си чул, че скоро предстои смяна на властта — продължи той. — Ван Тиш е започна да се разпада, Лотар. Съвсем се е разпаднал, бих казал. Така е, когато някой стане вечен — преселва се в отвъдното. Не го виждаме как се разлага по една-единствена причина: скрил се е зад пластове от чисто злато. Вече му търсят приемник. Питах се кой ли ще заеме мястото му.

— Дейв Рейбак — отвърна Бош с известно колебание.

— Не. Няма да е той. Той е голям художник, в Нормандия имам няколко негови оригинала и съм платил цяло състояние, за да стоят изложени непрекъснато. Толкова са красиви, че не ми се ще да ги пускам дори да се изпикаят. Като творец, Рейбак притежава достатъчно качества, за да поеме щафетата. Но големият му недостатък е, че е прекалено хитър, разбираш ли? Един гений винаги трябва да бъде поне малко ахмак. Хората обикновено гледат на гениите с усмивка, мислейки си на ум: „Горките, заети са да създават свещени творби и никога не са в час“. Това е печелившият образ на гения. Докато геният-хитрец се оказва малко неудобен. За нас като че ли хитростта е привилегия на посредствените, докато гениалността е несъвместима със стремежа да трупаш богатства, да ръководиш една страна или да командваш армия. Можем да смятаме за „хитър“ един министър-председател. Бихме могли да го окачествим дори като „добър“ премиер. Но, колкото и да го бива в работата му, той никога няма да ни се стори „гениален“. Долавяш ли тънката разлика?

— Ако не е Рейбак, кой тогава? — обади се Бош. — Стейн?

— Изключено. Стейн е от хората, които се нуждаят от висшестоящ, който да им дава благословията си. Спомням си едно изказване на Рейбак, което ми допадна: „Стейн е най-добрият художник от всички, които не са такива“.

Съвършено вярно. Забрави за Стейн. Единствената му роля тук е на гласоподавател — той и подобните нему ще изберат новия гений. Новоизбраният ще бъде непознат, уверявам те, някой от тълпата творци. Сега фондацията не може да си позволи провал. Ние се превърнахме в необхватен бизнес, Лотар. Залозите за бъдещето са огромни. Мама и татко ще подаряват на чедото си учебник по ХД-живопис. Ще съумеем да създадем временни модели, за които художникът любител ще плаща по стотина евро. Ще узаконим живите художествени предмети и украшения и тогава ще можеш да се сдобиеш с осемнайсетгодишен Съд, Поднос или Пепелник за хиляда-две хиляди евро. Ще разширим полето на портрета от серубластин и работилниците за серийни копия. А когато насилието се сведе до евтини и напълно легални арт-шокове, ще сме направили крачка, подобна на тази за узаконяване на дрогата. ХД-изкуството ще промени историята на човечеството, помни ми думата. На път сме да се превърнем в най-доходоносния бизнес в света. Следователно този, който ще ни представлява, трябва да е достатъчно малоумен. Ако начело застане някой хитрец, ще се провалим. Добрият бизнес изисква завеян началник и голям брой тарикати зад гърба му.

Изведнъж Бош си даде сметка защо Беноа настояваше за този разговор. „Старата лисица. Очакваш ли бунт, търсиш привърженици, естествено“. Но тогава му хрумна и друго, по-тревожно обяснение — ами ако Беноа беше този, който помагаше на Художника? Дали не искаше да подлее вода на Ван Тиш, за да предизвика смяната му час по-скоро? Прибра крайчето на вратовръзката между реверите си, докато размишляваше. Вятърът развяваше бялата риза на Het Meisje. Невръстно японче й хвърли една роза. Бош се загледа и установи, че цветето е изкуствено. То се удари леко в голото коляно на Het Meisje и падна в езерото.

Тогава Беноа изрече нещо неочаквано.

— Много съжалявам за племенницата ти, Лотар. И те разбирам. Това, без съмнение, е голяма тревога, особено в днешно време. Държа да подчертая, че аз нямам нищо общо. Стейн я предложи за платно и Майстора я одобри.

— Знам.

— Рано тази сутринта й се обадих, за да я попитам как е. Каза, че била добре, макар и малко нервна, понеже Ван Тиш щял да я подписва днес. Искам да знаеш, че й позвъних, защото ти е племенница, а, както ти е известно, не е редно да влизаме във връзка с платната преди Ван Тиш да ги е подписал.

— Благодаря ти, Пол.

Беноа продължи да говори бързо, като че ли точката, до която си беше наумил да стигне, още не се бе появила на хоризонта.

— Винаги ще бъда на твоя страна, Лотар. Аз съм с теб. И ми се ще да разчитам на взаимност. Искам да кажа, че каквото и да се случи, който и да дойде след Ван Тиш, ние ще продължим да се подкрепяме един друг, нали така?

— Разбира се.

В краката на Беноа цъфтяха теменужки. Той се наведе, откъсна една и я хвърли във въздуха. Ала цветчето се отклони от траекторията си и прелетя над боядисаната коса на Het Meisje. Лицето на Беноа доби изражението на футболист, пропуснал решителна дузпа.

— Имам копие на тази красавица в Нормандия — призна той на Бош, сочейки „Момичето“. — Евтино и посредствено копие, от тези, които се продават по сувенирните магазини, а на задника им пише „За спомен от Хага“. Моделът е надхвърлил двайсетте, разбира се. Но въпреки това ми хареса. Доста те забавих. Трябваше ли да ходиш някъде?

— За съжаление, да. Но ще стигна навреме.

— Ще се видим утре, Лотар.

— Да, утре, на откриването.

— Да ти призная, вече искам всичко да е приключило.

Бош си тръгна без да отговори.

Докато пътуваше към Делфт, той позвъни на Ван Обер, за да го предупреди за закъснението. Обади му се самият художник. „Не се притеснявайте — каза му той с дрезгавия си глас. — Нямам къде да ходя“. Когато затвори, Бош се опита да подремне. Но съзнанието му отново се върна към срещата с Беноа. Очевидно Художника все още беше на свобода и дори Беноа го разбираше. „Рип ван Уинкъл“ се опитваше да измие лицето на Европа пред една от компаниите, които привличаха най-много туристи на стария континент, но само толкова. Художника все още беше невредим. И дебнеше.

Тъкмо се унасяше, когато телефонът иззвъня. Беше Ники.

— Лейе е затворен до живот в психиатрична клиника в Северна Франция с наполовина обгоряло тяло. Проверено е, Лотар. Явно е било нещастен случай по време на арт-шоковете през декември, а от „Екстрийм“ са скрили новината, за да не навредят на името на работещите там художници и платна.

— Как е станало?

— При една от картините се използвали свещи за разливане на разноцветен горещ восък по тялото на Лейе, но нещо се объркало и избухнал пожар. Лейе бил вързан и никой не му помогнал да избяга.

— Господи — промълви Бош.

— Остава Постумо Балди. Само той няма алиби.

— В момента пътувам за Делфт за среща с Ван Обер — обясни Бош. — Съберете ми всички сведения за Балди, с които разполагаме: стереоскопични ленти, записи, психотерапевтични интервюта, когато е бил „Фигура XIII“, и ми ги изпрати вкъщи.

— Слушам.

Докато влизаше в град Делфт, Бош изпита особено чувство. Какво щеше да каже на Ван Обер? Какво очакваше да получи от него? Изведнъж разбра, че целта му е Ван Обер да очертае някакво лице. Някакъв образ. По принцип убеждението, че може би Балди е Художника, нямаше да доведе до незабавни последици на практика. Мерките за сигурност по време на изложбата щяха да останат непроменени. Но ако успееше да направи портрет на Балди, Ван Обер щеше да прибави нови щрихи към смътния андрогенен образ, започнал да се избистря в главата на Бош.

Над Делфт белите облаци със сивкави краища се тълпяха в края на хоризонта. Бош слезе от колата на площад „Маркт“ до Новата черква и нареди на шофьора да го чака там. Искаше му се да се пораздвижи. Миг по-късно вече бе потънал в неповторима красота.

Делфт. Тук се бе родил Вермеер, майсторът на тънките детайли. „Времената, без съмнение, са били други, мислеше си Бош, времена, в които все още е било възможно да изпитваш чувства и да разсъждаваш, а хубостта не е била открита докрай“. Той стигна до Оуде Делфт, стария канал, и се загледа в спокойните води, сочнозелените липи и хоризонта от островърхи покриви. Всичко сияеше, въпреки отказа на небето да допринесе със светлина — всичко беше искрящо и чисто, като керамиката, прославила града. В гърдите му се надигна вълнение. Наистина, някога нещата са били ясни. Кога ли сенките бяха надвиснали над света? Кога Ван Тиш бе слязъл от небето и мракът се бе разпрострял навред? Вината, разбира се, не беше на Ван Тиш. Нито дори на Рембранд. Но съзерцавайки Оуде Делфт, човек разбираше, че преди нещата поне са имали смисъл, били са прозрачни и изпълнени с ефирни подробности, които творците обичали да откриват и невинно да пресъздават. Но от друга страна, човечеството беше и възмъжало до известна степен, продължаваше размишленията си Бош. Вече нямаше място за предишните невинни люде. Но дали това беше добро или лошо? Един от неговите учители твърдеше, че в ада имало нещо хубаво — прокълнатите поне съзнавали, че са в него. И не таели никакви съмнения по въпроса. Най-страшното на ада не са изпепеляващият огън, вечното страдание, фактът, че си изпаднал в немилост пред Бога и че дяволите те измъчват. Най-страшното на ада е да не знаеш, че вече си попаднал в него.

Ван Обер живееше срещу канала, във великолепна тухлена къща, увенчана с бели фронтони. Покривът видимо се нуждаеше от поправка, а рамките на прозорците — от освежаване. Вратата му отвори самият художник. Той беше със сламеноруса, подстригана като четка коса, изпит и бледен, с хематоми и тъмни кръгове под очите, а лицето му бе осеяно с лъскави капчици пот. Изглеждаше поне на петдесет, но Бош знаеше, че не е на повече от четирийсет. Ван Обер забеляза изненадата му. Лицето му се изкриви в някаква гримаса — може би това беше неговият начин да се усмихва.

— Имам нужда от спешна реставрация — заяви той.

После поведе Бош по скърцащата стълба. Горният етаж се състоеше от една-единствена доста просторна стая, в която миришеше на боя и разтворители. Предложи му кресло, той самият се настани в другото срещу него и започна да диша. Известно време правеше само това.

— Съжалявам за непредвиденото посещение — поде Бош. — Не исках да ви безпокоя.

— Не се тревожете. — Художникът притвори двата хематома около очите си. — Животът ми е еднообразен… Искам да кажа… Непрекъснато върша едно и също… А това не е полезно, защото нещата се променят… Поне нямам големи парични затруднения… Четирийсет на сто от творбите ми са все още живи… Малко независими творци могат да се похвалят с това… Продължавам да получавам дребни наеми за произведенията си… Вече не рисувам юноши… Няма достатъчно материал — младежкият материал е скъп и прекалено боязлив… Преди правех всичко, дори накити и pubermobilair, макар да е забранено…

— Знам — Бош прекъсна бавния, но неумолим поток от думи. — Доколкото ми е известно, в една от последните си творби сте използвали Постумо Балди, нали? Портретът, който сте изработили за Жени Туро през 2004 г.

— Постумо Балди…

Ван Обер наведе глава и скръсти ръце като за молитва. Носът му беше зачервен и отразяваше светлината от прозореца.

— Постумо е прясна глина — каза. — Взимаш го, поставяш го и той се нагажда… Вдлъбваш или разтягаш плътта му… Правиш с него каквото ти хрумне: анимарт на змия, куче или кон, целомъдрени католички, транссексуални балерини… Невероятен материал. Ако го наречеш „първокачествен“, все едно нищо не си казал…

— Кога се запознахте с него?

— Не съм се запознавал… Срещнах го и го използвах… Беше през 2000 година, в една галерия за мокро изкуство в Германия. Не уточнявам къде се намира, защото нямам представа, тъй като поканените отиват дотам със завързани очи. Арт-шокът беше анонимен триптих, на име „Танцът на смъртта“. Беше добър. Мокрият материал беше първокласен: цял автобус със студенти от двата пола. Нали знаете, класически начин за доставка на мокър материал: автобусът катастрофира, пада във водата, телата потъват, национална трагедия… А студентите, които са слезли предварително, се отвеждат тайно в ателието на художника. По онова време Балди беше четиринайсетгодишен и бе нарисуван като един от образите на Смъртта, натоварена да покоси мокрия материал. Когато го видях, той дереше кожата на двама от младежите, момче и момиче, и рисуваше черепи върху оголената плът. Студентите бяха още живи, макар и в плачевно състояние, ала Балди ми се стори великолепен и реших да го наема за собствените си картини. Цената му беше много висока, но аз имах пари. Казах му: „Ще нарисувам с тебе нещо неземно“… Почти не се наложи да прибягвам до серубластин… Палитрата ми беше скромна — матово розово и бледи сини тонове. С три вида лепило добавих присадки от дълга до петите гарвановочерна коса. Замъглих члена му, което не беше трудно. Бях много взискателен, но Постумо откликваше на всичко. Използвах го и като мъж, и като жена. Изтезавах го със собствените си ръце. Отнасях се с него като с животно, като с вещ, която можех да употребя и после да захвърля на бунището… Не казвам, че Постумо вършеше всичко добре. Той беше човек и имаше присъщите за човешкото тяло ограничения. Но в себе си носеше нещо, нещо, което бих нарекъл… отрицание от собствената личност. Така постигнах масленото си платно „Нечестивия“. Първата ми творба с него. Знаете ли кое произведение създадоха с Постумо след „Нечестивия“, господин Бош?… „Дева Мария“, на Феручоли… — Ван Обер отвори уста, за да се изсмее и Бош зърна почернелите му зъби. — Хората биха се запитали: „Как е възможно от едно и също платно Ван Обер да нарисува «Нечестивия», а Феручоли — «Богородица»?“ Отговорът е прост — това е изкуството, господа. Точно това е изкуството, господа.

Той замълча. После добави:

— Постумо не е луд, но не е съвсем с всичкия си. Не е зъл, нито добър, не е мъж, нито жена. Знаете ли какво е Постумо? Това, което един художник нарисува върху него. Очите на Постумо са празни. Аз изисквах от тях какви ли не изражения и те ми ги даваха: гняв, страх, злоба, ревност… Но после, когато работата приключеше, те угасваха и опустяваха… Очите на Постумо са празни и безцветни като огледала… Празни, безцветни и красиви, като…

Неудържимо ридание прекъсна думите му. Няколко гръмотевици разтърсиха настъпилата тишина. Над Делфт започваше да вали.

Бош съчувстваше на Ван Обер за разклатените му нерви. Предположи, че самотата и неуспехът са лоши другари.

— Според вас къде може да е сега Балди? — предпазливо попита той.

— Знам ли. — Ван Обер клатеше глава. — Не знам.

— Доколкото съм уведомен, бил напуснал портрета, създаден от вас през 2004 година за френския търговец на картини Жени Туро. Това беше ли присъщо за Балди? Да си тръгва преди посочената в договора дата?

— Не. Постумо изпълняваше всички свои договори.

— А защо е нарушил този според вас?

Ван Обер вдигна глава и се вторачи в него. Очите му бяха още влажни, но спокойствието му се бе възвърнало.

— Ще ви кажа защо — прошепна той — получил е по-интересно предложение. Това е обяснението.

— Сигурен ли сте?

— Не. Само предполагам. Не съм го виждал, нито съм го чувал оттогава. Но пак ви повтарям — единственото нещо, от което се интересуваше Постумо, бяха парите. Ако е зарязал работата си, значи са му предложили нещо по-добро. Убеден съм.

— Предложение за нова картина?

— Да. Точно затова си отиде и оттук. Не се изненадах, разбира се. Аз бях неудачник, а Балди — прекалено добър материал за мен. От него можеше да излезе нещо повече от маслено платно на Ван Обер.

Бош се замисли за миг.

— Това е станало преди две години — поде той. — Ако Балди си е тръгнал, за да бъде нарисуван в друга картина, както вие твърдите, къде е сега тази картина? След портрета за Жени Туро името му не се е появявало никъде…

Ван Обер не отговори. Сега, за разлика от друг път, Бош не остана с впечатлението, че съзнанието му се е зареяло отново в незнайни предели, а по-скоро бе потънал в размисъл.

— Не е завършен — обади се художникът неочаквано.

— Моля?

— Ако не се е появил, то е защото още не е завършен. Логично.

Бош разсъждаваше над думите на Ван Обер. Незавършено платно. Подобна възможност не им беше хрумвала нито на него, нито на Уд. Те търсеха Художника, следвайки два пътя, две насоки на разследване — или продължава да работи, или е зарязал професията. Дотогава не им беше минавало през ума, че може да е зает с някоя още незавършена творба. Това, разбира се, би обяснило изчезването му и липсата на сведения за него. Един творец никога не показва картината си преди да я довърши. Но кой би посветил толкова време на рисуването на Балди? Какъв вид платно се стремеше да създаде?

Когато стана да си върви, Бош отново чу гласа на Ван Обер откъм креслото.

— Защо държите да откриете Постумо?

— Не знам — излъга Бош. — Моята задача е да го намеря.

— За всички ще е по-добре, ако Постумо изчезне, повярвайте ми. Балди не е обикновено произведение на изкуството — той е изкуство, господин Бош. Изкуство. Нищо повече.

И спря върху Бош изцъклените си болнави очи, като в същото време добавяше:

— С една дума, ако го откриете, внимавайте. Изкуството е по-страшно от човека.

Когато Бош напусна дома на Ван Обер, над града се изливаше сив порой. Красотата на Делфт се разводняваше пред очите му. Искаше му се от все сърце „Рип ван Уинкъл“ да е задържал Художника наистина, но знаеше, че не е така. Беше убеден, че бил той Постумо или не, престъпникът все още беше на свобода и се готвеше за нападение по време на изложбата.

Художника излезе на улицата посред нощ.

Над Амстердам валеше и беше захладняло. Лятото бе отворило една скоба. „Така е по-добре“, помисли си той. Вървеше с ръце в джобовете под смътното улично осветление и се остави на дъжда да го пръска с роса като цвете. Прекоси моста над Сингелграхт, където светлините образуваха гирлянди във водата, а дъждовните капки — концентрични кръгове, и стигна до „Музеумплейн“. Обиколи без да бърза смълчания Тунел на Рембранд. Постовите пред входа го погледнаха без особено внимание. Приличаше на най-обикновен минувач, а и той се държеше като такъв. Можеше да мине както за мъж, така и за жена. В Мюнхен се бе изявявал като Бренда и като Вайс; във Виена — като Людмила и като Диас. Можеше да бъде много хора. Само отвътре беше един и същ човек. Стигна до края на подковата и продължи пътя си. Излезе на площад „Концертгебау“, където се издигаше най-известната концертна зала в Амстердам. Но вече нямаше музика и всичко тънеше в тишина. Художника не пресече „Ван Баерлестраат“. Вместо това зави надясно към „Стеделек“ и пое по обратния път по посока на „Рейксмузуем“. Искаше да проучи всичко, да огледа всичко. От тази страна на пътя му се изпречиха метални ограждения, които очертаваха мястото за паркиране на камионетките. Той се облегна на една от преградите и зарея поглед в нощта.

Малък афиш за „Рембранд“ беше закрепен на уличната лампа няколко стъпки по-нататък. Художника се загледа в него. „Ангелът“ бе протегнал ръка в мрака под дъжда.

Прочете датата: 15 юли 2006 г. На следващия ден.

15 юли. Точно така. Утре ще бъде денят.

Той се отдръпна от преградата, навлезе по „Ван де Валдестраат“ и продължи пътя си. Докато се връщаше отново към Сингел, дъждът намаля.

Утре, на изложбата.

Около него всичко беше тъмно и лишено от хубост.

Само Художника беше самата красота.

Към следващата част или към съдържанието

Хосе Карлос Сомоса Клара и сянката (4)

Метаданни

Данни

Клара и сянката

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета стъпкаЗавършекът на картината

Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (4)

Трета стъпка
Завършекът на картината