Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (1)

Девойката на подиума е гола. Гладкият корем и тъмната елипса на пъпа са на височината на очите ни. Тя стои с наклонена глава и сведен надолу поглед, едната й ръка е поставена пред венериния хълм, другата — на хълбока, а коленете са събрани и леко огънати. Обагрена е в естествена сиена и охра. Сенки от препечена сиена подчертават гърдите и открояват слабините и цепката. Не би трябвало да казваме цепка, защото говорим за произведение на изкуството, но от пръв поглед не ни хрумва нищо друго за лекия отвесен прорез без следи от окосмяване. Заобикаляме около подиума и оглеждаме фигурата в гръб. Светлината се отразява в зърнестата повърхност на оцветените бедра. Ако се отдалечим, тялото изглежда по-невинно. Косите на девойката са гъсто посипани с малки бели цветчета. В нозете й също са попадали цветя, пръснати, сякаш е разплискана локва мляко. Дори и от разстояние долавяме излъчвания от фигурата своеобразен мирис — като ухание на гора след дъжд. До предпазния шнур — стойка със заглавието на три езика: „Отронено цвете“.

Високоговорителят пропява в две ноти и нарушава унеса на зрителите — музеят се затваря. Някаква госпожица го съобщава на немски, след това на английски и френски. Общо взето, всички я разбират или поне схващат посланието на думите. Учителка от елитно виенско училище привиква униформените си овчици и ги преброява, за да се увери, че никоя не липсва. Довела е децата да видят изложбата, макар да е с голи тела. Какво от това, нали са творби на изкуството. За японците пък по-важното е, че не са им разрешили да правят снимки, затова на излизане те не се усмихват. Утешават се на изхода, където се продават каталози на цена петдесет евро с многоцветни фотоси. Ще отнесат хубав спомен от Виена.

Десет минути по-късно публиката опразва залата и следва нещо неочаквано. Пристигат неколцина мъже с табелки върху реверите на костюмите. Един от тях се насочва към подиума на девойката и произнася на висок глас:

— Анек.

Не се случва нищо.

— Анек — повтаря той.

Леко примигване, завъртане на шията, устата се отваря, тялото потръпва, напъпилите гърди се повдигат при вдишването.

— Можеш ли да слезеш сама?

Тя кимва утвърдително, но леко се олюлява. Мъжът протяга ръка към нея.

Най-сетне девойката слиза от подиума, а под нозете й се провлачва облак от цветни листенца.

Анек Холех отвори кранчето на първия флакон, прикачен към душа, и водата позеленя. После отвори втория и се разтърка с червена вода. След това се подложи на струите от синя и виолетова вода. Разтворите от флаконите измиваха само по един от слоевете, нанесени по кожата й — бои, мазила, фиксатори за коса, изкуствени аромати. Флаконите бяха номерирани и оцветяваха водата всеки по различен начин, за да не се объркат. Боята и фиксаторите изчезнаха първи под шумните капки. Най-упорит оставаше мирисът на влажна пръст. Кабинката се изпълни с мъгла и тялото й се изгуби зад течната искряща завеса. В помещението имаше още двадесет кабини, всяка със замъглен силует вътре. Душовете пееха монотонно.

След десет минути, обвита в кърпи и изпарения, тя пристъпи боса към съблекалнята, изсуши се, среса се, с помощта на гъба с дълга дръжка за гърба нанесе по цялото си тяло овлажняващ крем, още един защитен и закри лицето си без вежди с два слоя козметични продукти. Отвори гардеробчето и откачи дрехите. Бяха нови, току-що купени от магазини по „Югенгасе“ и „Колмаркт“, от „Хаас Хаузе“ и от изисканата улица „Кернтнер“. Анек обичаше да пазарува дрехи и аксесоари от градовете, където я излагаха. През седемте седмици, откакто бе във Виена, бе купила освен това порцеланови и кристални сервизи от „Аусгартен“ и сладкиши от „Демел“ за майка си, както и дребни подаръци за приятелката си Ема ван Снел, също като нея произведение на изкуството, но изложена в Амстердам.

На 21 юни 2006 г., сряда, Анек бе отишла в музея облечена в розова блуза, жилетка без ръкави с военна кройка и свободен панталон с много джобове. Извади всичко от гардеробчето и се облече. Не използваше бельо — не се препоръчваше, ако човек се излага на показ гол (оставаха следи). Обу плюшени пантофки с формата на малки мечета, закопча черната каишка на ръчния часовник-гривна и взе чантата си.

В залата за етикетиране на седалката до нея се настани Сали, творбата от подиум номер осем. Беше в алена блуза без ръкави и джинси. Поздравиха се и Сали подхвърли:

— Хофман намира, че при мен пурпурното бледнее, както при Ван Гог биха бледнели жълтите тонове. Иска да опита по-наситен цвят, но от Консервацията смятат, че така може да повреди кожата ми. Как ти се струва? Вечното противоречие — едни искат да те създават, други — да те консервират.

— Така си е — отвърна Анек.

Приближи се служител с две кутии с етикети. Сали отвори своята и взе едно от картончетата.

— Мечтая да си легна — рече. — Едва ли ще заспя веднага, но ще се отпусна, ще гледам в тавана и ще се наслаждавам на хоризонталното положение. А ти?

— Първо трябва да звънна на мама. Обаждам й се всяка седмица.

— Къде е тя сега? Май много пътува?

— Да. В Борнео е, снима маймуни. — Анек надяна етикета на шията си и щракна закопчалката. — От време на време ми изпраща на електронната поща по някоя снимка на двойка маймуни.

— Сериозно ли?

— Сериозно. Изглежда се мъчи да ми внуши да се омъжа.

Сали сдържано се засмя с безупречните си бели зъби.

— Тя поне ти изпраща нещо. А за мен нюйоркският ми баща не би сканирал дори снимката на двойка кренвирши. Не е доволен, че дъщеря му се е превърнала в ценна картина.

Настъпи мълчание. Анек закопча последния етикет на глезена си. На шията, на дясната китка и десния й глезен висяха правоъгълни картички осем на четири сантиметра в яркожълт цвят, прикрепени с черни връзки. Сали също си бе поставила етикетите. В огледалото видяха да си тръгват първите творби: Лаура, Кати, Давид, Естефания, Селия. Шествие на надписани гъвкави тела.

— Отново пропуснах цикъла си — рече Анек с безразличен тон. — Още от Хамбург ту прекъсва, ту пак започва.

Сали я погледна за миг.

— Не обръщай внимание, с всички ни е така. Лена казва, че менструацията й прилича на чадър — ако има, я губи, после се появява, но пак изчезва. Една от многото последици на решението ти да станеш картина, както знаеш.

— Да, знам — Анек още гледаше в огледалото. — Всъщност, чувствам се по-добре, ако нямам — каза тя най-накрая.

— Слушай, мислила ли си какво ще правиш идния понеделник?

Въпросът я озадачава. За деня, когато музеят беше затворен, не правеше никакви планове извън трескавото опиянение на пазаруването с неизчерпаемите кредитни карти. Всичко останало — самотните разходки из Хофбург, Шьонбрун, Белведере (всъщност не толкова самотни, тъй като я придружаваше охраната), посещенията в Музея за историческо изкуство или в катедралата „Свети Стефан“, дори балета и представленията от виенския фестивал през юни — всичко я отегчаваше и я пресищаше до отвращение. Питаше се какво търси произведение на изкуството като нея в този град, където всичко е изкуство. Искаше й се обиколката да продължи извън Европа. За следващата 2007 г. фондацията им бе обещала да заминат за Америка и Австралия. Може би там щеше да намери истински развлечения.

— Нищо — отговори тя. — Защо?

— С Лаура и Лена мислехме да отидем до Пратера за целия ден. Ще дойдеш ли с нас?

— Добре.

Внезапно усети как я изпълва топла вълна на благодарност към Сали. На четиринайсет години Анек Холех бе най-младата картина в изложбата (самата Сали бе с десет години по-голяма). Дойдеше ли почивният ден, останалите творби се разотиваха. Никой не помисляше за нея. За всяко друго момиче на мястото на Анек — привикнала към самотата и тишината на музеи, галерии и частни домове, — подобен живот би бил непоносим. Затова поканата на Сали я бе развълнувала. Но човек би го доловил много трудно, защото лицето й изразяваше единствено чувствата, които художникът изискваше от нея.

— Благодаря — рече тя простичко, като обгърна приятелката си със синьо-зелен поглед.

— Недей да ми благодариш — отвърна Сали. — Каня те, понеже ми е приятно да сме заедно.

Този израз на топлота отново я развълнува.

Спускаха се с асансьора. В тъмните стъкла на очилата на Оскар Диас се оглеждаха две Анек — стройни, с прави руси коси, и двете с привързани на шията жълти етикети. Оскар Диас бе дежурният служител, натоварен да я охранява по обратния път към хотела. Той неизменно я даряваше с любезна усмивка и няколко изтъркани учтиви думи. Онази сряда обаче бе необичайно отчужден. На Анек й се искаше да го заприказва, защото след разговора със Сали й бе станало леко, но съобрази, че не е уместно творбите на изкуството да бъбрят с охранителите и реши да не обръща внимание на мълчанието на Диас. Имаше да мисли за други неща.

От две години Анек беше „Отронено цвете“, един от шедьоврите на Бруно ван Тиш, и нямаше представа колко време й остава, докато художникът реши да я подмени. Месец? Четири месеца? Дванайсет? Двайсет? Всичко зависеше от това колко бързо ще съзрява тялото й. Нощем, в широките легла на хотелите, където спеше гола, тя прокарваше пръст по ръба на етикетите, привързани за шията или китката й, или протягаше ръка към подписа, отпечатан на левия й глезен („БвТ“ в индиговосиньо) и мълчаливо се молеше на далечния Бог на Изкуството и на Живота тялото й да се опази спокойно, да не се бунтува подмолно — моля те! — да не набъбват гърдите й, прасците й да не шупват като глината върху грънчарското колело, бедрата й да не предлагат на ръцете, които рисуваха по тях, все по-пълни и закръглени форми.

Искаше още дълго да бъде „Отронено цвете“.

Да се превърне в шедьовър й бе струвало шестгодишни усилия. Дължеше всичко на майка си, тя беше открила способностите й като платно и я бе завела едва осемгодишна във фондацията. Баща й, естествено, не би се съгласил, но нямаше и как да попречи, тъй като вече не живееше с тях — бракът на родителите й бе разтурен от близо пет години и Анек почти не го познаваше. Знаеше, че е безогледен човек, неуравновесен алкохолик, старомоден художник на текстилни платна и че настоявал да живее от занаята си, отказвайки да приеме, че неживите платна са излезли от мода. Откакто майка й бе получила правата за нейното отглеждане и възпитание и особено откакто Анек бе отишла да учи в Амстердам за професионално платно, избухливият непознат мъж им бе досаждал постоянно, с изключение на честите му периоди на престой по болници и затвори. През 2001 г., когато Анек бе изложена в музея „Стеделек“ в Амстердам като „Съкровеност“, първата творба, създадена с нея от Ван Тиш, баща й неочаквано се появи в залата. Анек разпозна ужасните разкривени черти и пламналите очи, вперени в нея от десет крачки разстояние, досами ограждението, и разбра какво се задава, миг преди да се случи. „Това е дъщеря ми! — закрещя извън себе си мъжът. — Изложена гола в музей, едва деветгодишна!“ Наложи се намесата на цяла група служители от охраната. Последва скандал, кратък процес и баща й отново попадна в затвора. Анек не желаеше да си спомня за неприятното събитие.

Освен „Съкровеност“, Майстора бе нарисувал с нея още две картини — „Признания“ и „Отронено цвете“. Последната, от 2004 г., бе смятана за едно от върховите постижения на Бруно ван Тиш — част от специализираната критика дори смело я поставяше сред най-забележителните явления в живописта на всички времена. Анек бе вписана със златни букви в историята на изкуството и майка й много се гордееше с нея. Тя често й повтаряше: „Това още нищо не е. Целият живот е пред теб, Анек“. Ала Анек ненавиждаше „целият живот да е пред нея“, тя отказваше да порасне и се измъчваше от вероятността да я отстранят от „Отронено цвете“ и да я заместят с друго момиче.

Менструацията се бе изляла като червено петно върху чисто бяло платно, като знак за опасност: „Внимавай, Анек, ти съзряваш, скоро ще бъдеш възрастна за тази творба“, предупреждаваше тя като прокоба. Как да не се зарадва, че цикълът й е спрял, поне за известно време! Анек отправяше молитви към Бога на Изкуството (Богът на Живота я мразеше), но Бог на Изкуството беше Майстора, а той нямаше да направи нищо друго, освен някой ден да й каже: „Трябва да те заместим, за да продължи картината да съществува“.

Опита да изтрие мъката от мислите си. Напразно. Мъката си остана все там.

Паркингът бе тъмен, белязан от всевластното бръмчене на автомобилните мотори. Същата вечер пазач бе турски преселник на име Исмаил. Той махна с ръка за поздрав към Диас. Когато се усмихна, краищата на черните му мустаци се повдигнаха. Диас отвърна на приветствието, докато отваряше задната врата на камионетката. Исмаил видя как тялото на Анек са наклони, за да влезе в колата и как вътре мракът в цвят на охра постепенно заличи фигурата й — гърба, очертанието на хълбоците, задните части, издължените бедра, едната плюшена пантофка, после другата. Вратата се захлопна, камионетката запали, направи маневра за излизане и се отдалечи. Хотел „Виена Мариот“ се намираше на „Рингщрасе“, на няколко пресечки от художествения комплекс „Музеумскартие“, разстоянието бе късо и безопасно, и Исмаил нямаше причини да подозира, че може да се случи нещо лошо или различно от обичайното.

Не предполагаше, че за последен път вижда Анек Холех жива.