Бяло, червено, синьо, виолетово, телесен цвят, зелено, жълто и черно са основните багри на палитрата при рисуването върху човешки тела.

Трактат по хипердраматична живопис

Бруно ван Тиш

… колко ще е прекрасно да можем да отидем в Огледалната къща!

Луис Карол

Клара стоеше изрисувана в титановобяло повече от два часа, когато някаква дама слезе да я разгледа, придружена от Гертруде. С крайчеца на окото Клара различи слънчеви очила, малка шапка с цветя и перленосив костюм. Изглеждаше важна клиентка. Разговаряше с Гертруде и същевременно оценяваше с поглед творбата.

— Знаеш ли, преди две години с Рони купихме картина на Басан… — Силен аржентински акцент. — Наричаше се „Момиче със слънцето в ръце“. Рони се впечатли от блясъка по раменете и корема. Предупреждавах го: „За Бога, Рони, имаме толкова картини, къде да вместим още една?“ А Рони ми рече: „Не са чак толкова много. Ти си претъпкала къщата с bric-à-bracs^[1] а аз не се оплаквам“. — Смях. — Представяш ли си какво направихме в края на краищата с картината? Подарихме я на Ан.

— Чудесно.

Жената си свали очилата и се наведе.

— Къде е подписът? А, на бедрото… Красива е… Та докъде бях стигнала?

— Подарили сте картината на Ан.

— О, да. Ан и Луис много я харесаха, както се очакваше. Но Ан бързаше да разбере висок ли е наемът. Успокоих я: „Не се притеснявайте, ние ще платим. Решили сме да ви направим подарък“. А после попитах картината дали има нещо против да замине за Париж с дъщеря ми. Отговори, че нямала.

— Откупената картина не може да има нещо против да последва собственика си където и да е — отсече Гертруде.

— Предпочитам да съм любезна с горките картинки. А тази, разбира се, е много красива. — Аржентинското „ж“ звънтеше в устата й като при късо съединение. — Какво беше заглавието?

— „Момиче пред огледалото“.

— Красива е, много е красива. Ако не възразяваш, Гертруде, ще си взема един каталог.

— Разбира се, колкото искаш.

Клара не помръдна и след като се отдалечиха. „Красива е, красива е, много е красива — но няма да ме купиш. Личи отдалече“. Съзнаваше, че не бива да се разсейва по време на Неподвижност, но не можеше да преодолее тревогата. Безпокоеше се, че не е откупена.

Какво не беше наред с „Момиче пред огледалото“? Клара нямаше представа. Творбата не бе кой знае каква, но я бяха купували в много по-лоши неща. Позираше права, чисто гола, с дясната ръка пред венериния хълм, а лявата отметната встрани, с леко раздалечени нозе, като цялата бе оцветена в различни отсенки на бялото. Косите й представляваха гъста маса в наситени бели тонове, а по тялото й меко блестяха по-светли петна. Пред нея се издигаше почти двуметрово правоъгълно огледало без рамка, забито направо в пода. Това беше всичко. Струваше две хиляди и петстотин евро, плюс триста евро на месец за поддръжка — цена достъпна и за най-посредствения любител. Алекс Басан я бе уверил, че скоро ще я откупят, но тя стоеше изложена от почти месец в галерия GS на улица „Веласкес“ в Мадрид, а никой не се решаваше да направи твърдо предложение. Беше сряда, 21 юни 2006 г., и споразумението между художника и GS изтичаше след седмица. Ако дотогава не се случеше нещо, Басан щеше да я оттегли и Клара щеше да чака друг художник да пожелае да нарисува оригинал с нея. Откъде да намери пари през това време?

В естествения си вид, без боя, Клара Рейес бе с платиненоруса, леко чуплива коса до раменете, сини очи и изпъкнали скули; на лицето й се четеше едновременно простодушие и злонравие, а изненадващата физическа издръжливост опровергаваше привидно изящното й крехко телосложение. За да се запази в такова състояние, тя се нуждаеше от пари. Беше си купила боядисан в бяло апартамент на последния етаж на улица „Аугусто Фигероа“, а в дневната си бе подредила истински малък гимнастически салон с кръгло татами, заобиколено от огледала и уреди. В дните, когато галериите затваряха и тя не участваше като творба, ходеше на плуване. Всеки месец посещаваше козметичния център. Поддържаше се с диетични храни и следеше теглото си с електронни апарати. Използваше три вида кремове на ден, за да остане кожата й мека и стегната, както се полага на платно. Бяха й премахнали две малки брадавици на гърдите и се бе погрижила да заличат белега на лявото й коляно. Менструацията й се бе изпарила като с магическа пръчка, благодарение на съответните мерки, а физиологичните си потребности Клара ограничаваше с фармацевтични препарати. Беше изцяло и трайно депилирана, включително и веждите, като си бе оставила само косите. Веждите и окосмяването на венериния хълм е лесно да се нарисуват, ако художникът пожелае, но е нужно време, за да израснат. Това не бяха приумици, такава бе работата й. Да бъде картина й струваше много пари, но именно като такава печелеше доста. Любопитен парадокс, който я караше да мисли, че Ван Тиш, най-великият между великите, е прав да твърди, че изкуството е единствено и само пари.

Тъй или иначе тази година нещата не вървяха зле. За Коледа някаква каталонска бизнес дама я бе откупила в „Ягодата“ от Вики Лиедо — Вики разполагаше с много верни клиенти и успешно продаваше всички свои творби. В „Ягодата“ се явяваха двете с Йоли Рибо — седнали върху пиедестал, нарисувани в естествени цветове, със сплетени ръце и нозе, захапали от двете страни една пластмасова ягода в хинакридоновочервено. Позата бе проста, но всеки ден трябваше да използват аерозол за намаляване на слюнкоотделянето („Представете си картина с проточени лиги — бе казала Вики. — Никак няма да е красиво, нали?“). След като веднъж се приспособиш да държиш в уста пластмасова ягода по шест часа на ден изглеждаше най-простото нещо на света. А хипердраматизмът им бе позволил тя и Йоли да се съчетаят напълно — двете споделяха ягодата, дъха, зрението и осезанието като истински любовници. Вики ги бе подписала върху делтовидния мускул с „В“ и водоравно „Л“ в червено. Клара и Йоли престояха в дома на бизнес дамата месец, после ги подмениха. И Клара отново трябваше да си търси работа. През март бе заместила в Марбеля една французойка в творба на открито от португалския художник Гамайо, а през април бе сменила Кети Кабилдос в „Течна стихия II“ от Жауме Оресте, също на открито, в Ла Моралеха. Но ако не си първоначалният модел, заплащането не е голямо.

Най-сетне през май дойде голямата новина. Обади й се Алекс Басан. Искал да нарисува оригинал с нея. „О, Алекс, колко навреме“, помисли тя. Той беше доста стихиен в творчеството си, но продаваем художник. Бе рисувал Клара в два оригинала преди години и тя бе привикнала към начина му на работа. Прие предложението, без много да се мае.

Клара пристигна в Барселона в началото на май и се настани близо до „Диагонал“, в двуетажния апартамент, където живееше и работеше Басан. Клара спеше на едно от трите сгъваеми легла в ателието. Останалите две бяха заети от единайсет-дванайсет годишно българско момиченце (дали пък не беше от Румъния?), използвано от Басан като скица през свободното време, и от друга скица, момък на име Габриел, на когото Басан бе прикачил прякора „Нещастие“, защото му бе послужил за първи път при създаването на творба с такова заглавие. „Нещастие“ беше мършав и с покорен нрав. На горния етаж живееха самият Басан и жена му. Докато Клара работеше, момиченцето блуждаеше като призрак из ателието, с японска играчка в ръце, от онези, които човек трябва да храни, отглежда и възпитава чрез натискане на бутоните. Това бе единствената вещ, която Клара я видя да носи през двете седмици, прекарани в дома на Басан — момичето сякаш бе дошло без багаж и без дрехи. Колкото до „Нещастие“, той просто влизаше и излизаше. Твърдеше, че са го наели няколко барселонски художника едновременно.

Басан бе направил предварителни чернови преди пристигането на Клара. Бе използвал за скица някаква американка на име Кари. Показа й снимките: Кари изправена, Кари коленичила, неизменно пред огледало, поставено на различни разстояния. Но резултатите не го задоволяваха. През първите дни с Клара художникът работеше без огледало. Изрисува я с аерозол за скициране в бяло и черно, и я подложи на оглед при просто осветление на тъмен фон. Добави фиксатор за коса и я накара да стои няколко часа права на един крак.

— Но какво се мъчиш да постигнеш, Алекс? — питаше го тя.

Басан беше огромен, як мъж с вид на дървар. Изпод реверите на престилката се виждаха косматите му гърди. Обикновено рисуваше така, както говореше — на пориви. Понякога, когато оформяше някое чувствително място, дебелите му пръсти стържеха кожата на Клара.

— Какво се мъча да постигна ли? Ама че въпрос, дъще. Откъде, по дяволите, да знам. Имам огледало. Имам и теб. Искам да направя нещо просто, естествено, с основни цветове, може би в гамата на много нежно бяло. И искам някакъв израз… Знам ли… Искам те искрена, открита, без задръжки… Искреност — това е то. Да се научим да се опознаваме, да преминем през огледалото, да видим как се живее в огледалния свят.

Клара не разбираше нито дума, но същото ставаше и при останалите художници. Това не я безпокоеше — тя беше картина, не художествен критик, работата й бе не да разбира, а да позволи на художника да представи чрез нея идеята, зародила се в главата му. Освен това на Басан тя се доверяваше сляпо. С Басан всичко беше неочаквано — откритието се раждаше непредвидено, мигновено, а когато това се случваше, разтърсваше до дън душа.

Към средата на втората седмица Басан постави огледало на пода на ателието и я накара да приклекне гола върху блестящата повърхност и да се огледа. Изминаха няколко часа. Клара, присвита върху огледалото, виждаше мъгляви облаци.

— Приятно ли ти е да се гледаш? — запита я художникът внезапно.

— Да.

— Защо?

— Мисля, че съм привлекателна.

— Кажи ми първото нещо, което ти мине през ума. Хайде, не се замисляй. Кажи ми каквото и да е.

— Пъп — рече Клара.

— Някакъв пъп ли?

— Не някакъв пъп. Моят пъп.

— Мислеше за пъпа си?

— Аха. В момента да. Нали гледам в него.

— И какво мислеше за пъпа си? Че е красив? Че е грозен?

— Мислех, че изглежда невероятно. Да имаш дупка в корема. Не е ли чудно?

Басан остана неподвижен (неговият начин да размишлява) и веднага след това се плесна по бедрата (неговият начин да достигне до откритие).

— Пъп, пъп… Дупка… Началото на света и на живота… Ето, това е. Изправи се. С дясната ръка ще прикриеш пола си, но палецът ще е леко изнесен нагоре. Да видя… Така… Не, още малко… Така… Насочен косо към пъпа…

В края на краищата се получи много непосредствена творба. Басан я беше поставил изправена, с леко разтворени ръце и нозе, дясната длан върху венериния хълм, палецът вдигнат малко по-малко, отколкото при първоначалното намерение. Приготви смес от цинковобяло и я покри напълно, включително „естествените белези“ (чертите на лицето, зърната на гърдите и кръговете около тях, пъпа, половите органи и процепа между бедрата). Нанесе оловно белило върху най-светлите места и след това нахвърли отгоре мазки титановобяло. Оваля цялата й коса в еднородна бяла маса, тъй че да прилепне към главата. Върху боята по лицето с тънка островърха четка нарисува опростени черти: вежди, мигли и устни в неаполитанско кафяво, силно изсветлено с бяло. Пред нея заби в земята огледало в цял ръст. Прокара отгоре две успоредни шини, всяка с по три халогенни крушки, насочени право към фигурата. Под силната светлина маслените бои блестяха върху кожата й. На 22 май Басан нанесе подписа върху лявото бедро — главно „Б“ и две малки „с“. „Бсс“. „Звучеше като леко съскане, мислеше си тя, като бръмченето на оса“.

— Според мен ще е добре да опитаме в Мадрид — заяви Басан. — Получих интересно предложение от GS.

Той лично изработи каталога. „За всяка изложба каталозите са по-важни от творбите“, казваше той и продължаваше да разсъждава: „Днес ние, художниците, не създаваме картини, а каталози“. Когато в края на май получи от печатницата първите образци, Басан изпрати на Клара изданието по пощата. Беше прекрасно: лъскав бял картон със снимка на нейното изрисувано лице върху корицата. Разгъваше се и със златни букви се четеше: „Художникът Алекс Басан и галерия GS имат удоволствието да…“ Басан го определи изящно с едно от ненадейните си хрумвания: „Прилича на покана за първото причастие на някой елф“. Откриването — като всички други — се състоя в Мадрид в четвъртък, 1 юни 2006 г., в осем вечерта в GS. Гертруде заплати наполовина напитките. Гостите се черпеха в преддверието, а после слизаха в подземието да видят Клара, изправена в средата на съвсем малка стая. Огледалото стърчеше съвършено отвесно пред нея, без рамка и без поставка, като в магия. Зад гърба й, на бялата стена — картонче: „Алекс Басан. «Момиче пред огледалото». Маслени бои върху двайсет и четири годишна девойка, огледало в цял ръст и светлини. 195×35×88 см“. Под надписа — полица с каталози. Нямаше никакъв подиум, нито предпазен шнур — тя стоеше права насред чистия бял под, лъскав като огледалото и като самата нея. Стаята беше много тясна и когато се напълни с хора, Клара се изплаши, че някой може да я настъпи по крака. В единия ъгъл на стената висеше бял пожарогасител. „Поне няма да изгоря, ако избухне пожар“, помисли тя.

Чу похвалите на познавачите. Също и някои критики. Не бяха отправени към нея, разбира се, а към творбата. Въпреки това гледаха нея — бедрата й, ханша й, гърдите й, неподвижното й лице. Надничаха и в огледалото. Но имаше и изключение. По едно време тя зърна с ъгъла на окото някакъв силует да се надвесва над лявото й ухо и чу как й шепне мръсотии. Беше привикнала и дори не мигна. Често се случваше на изложба на хипердраматично изкуство да се промъкне някой ненормален тип, привлечен не от произведението, а от голите жени. Съдейки по вмирисания му дъх, този беше пиян. Измина известно време, а пияният стоеше край нея и я гледаше. Клара се изплаши, че ще опита да я докосне, защото пазачи нямаше. Но след малко мъжът се отдалечи. Ако бе понечил да й стори нещо, щеше да й се наложи да излезе от Неподвижността и да му отправи устно предупреждение. Ако въпреки това мъжът бе упорствал, нищо не би й попречило да го блъсне с коляно в тестисите. Нямаше да й е за първи път, когато престава да е произведение на изкуството, за да се предпази от размирен зрител. ХД-изкуството будеше несподелени страсти и жените-картини без охрана бързо научаваха урока си.

„Момиче пред огледалото“ лесно можеше да заеме мястото си във всеки просторен салон. Полагаемият й се процент от продажбата и наема, прибавен към сумата, получена за работата с художника, щяха да осигурят остатъка от лятото.

Само че никой не я откупуваше.

— Клара.

Тя пое въздух, когато чу гласа на Гертруде откъм стълбите.

— Клара, вече е един и половина. Затварям.

Да излезе от Неподвижността и да се върне към света на живите, изискваше известно усилие. Раздвижи челюстта си и преглътна, примигна (върху ретините й се бяха запечатали две очертани от светлината и часовете камеи със собственото й лице), протегна ръце, разтърси стъпала върху пода. Единият й крак бе изтръпнал. Разтърка шията си. Маслената боя опъваше кожата.

— Двама господа искат да говорят с теб — добави Гертруде. — В кабинета ми са.

Клара прекъсна упражненията и погледна галеристката. Гертруде бе застанала до стълбището. Както обикновено, зеленоокото й лице с яркочервени устни не изразяваше нищо. Беше зряла, много висока жена, бяла като Мон Блан, толкова светла, че почти блестеше. Ако някой я събореше в снега, от нея биха се забелязвали само два бадемовидни изумруда и начервената уста. Обичаше да носи бели туники и разговаряше, сякаш подлага на разпит и мъчения военнопленник. „Германка съм, но живея в Мадрид от няколко години“, обясни тя, когато се запознаха. Произнасяше „Мадрид“ като робот в евтин филм от серия В. „GS са първите букви на името ми“. И се представи, но Клара така и не успя да запомни фамилията. „Много ми е приятно“, рече Клара и в отговор получи усмивка. Басан твърдеше, че Гертруде е добра галеристка и разполага с подбрана клиентела от колекционери на хипердраматично изкуство. Мнението му обаче не се потвърждаваше. В замяна Клара долови, че Гертруде е саможив човек и се отнася към картините с презрение. Навярно с художниците се държеше по-любезно. Освен това страдаше от мания за чистота. Не й разрешаваше да ползва банята, за да се гримира или почисти след работа. Заявяваше, че не желае да вижда боя никъде, освен по телата на картините. От първия ден й посочи малко помещение в дъното на тавана и й обясни, че там творбите се устройват добре. Всеки работен ден Клара влизаше в таванската кочина, навличаше порестото трико и качулката, напоени в приготвените от Басан цветове, и изчакваше близо час, докато боите се втвърдят върху плътта й. Тогава сваляше трикото и качулката, после излизаше гола, блестяща и бяла, спускаше се по стълбите и заставаше в позата и изражението, определени от художника. Когато затваряха галерията, не й оставаше друго, освен да се прибере вкъщи с изрисувано тяло под анцуга и със скрити под смешната баретка бели коси; имаше възможност да почисти само лицето си. Не беше особено приятно да кара кола с вкоравена от маслената боя кожа.

— Двама господа ли? — Тя се прокашля, за да си възвърне гласа. — За какво съм им?

— Откъде да знам? В кабинета ми са, чакат те.

— Слизаха ли да видят творбата? — Много пъти не забелязваше колко посетители бяха идвали.

— Със сигурност днес не. Питаха за Клара Рейес. Не споменаха за никаква творба.

Докато Клара обмисляше думите й, Гертруде добави:

— Предполагам, че няма да се явиш пред тях в такъв вид. Потърси халат на тавана. Но не пипай нищо. Не искам петна от боя в кабинета си.

Двамата мъже я чакаха прави и прелистваха брошури от лъскава хартия — каталози на други творби с нейно участие. Разпозна „Нежности“ от Вики, „Хоризонтал III“ от Гутиерес Регеро и „Вълкът, междувременно, умира от глад“ от Жорж Шалбу. На снимките се виждаше голото или почти голото й тяло, обагрено в няколко цвята. Имаше и брошури на „Момиче пред огледалото“. Единият показваше на другия каталозите и след това ги захвърляше на масата, сякаш ги броеше. Носеха скъпи костюми и по всяка вероятност бяха чужденци. Когато си даде сметка за това, сърцето й заби по-бързо — щом идваха отдалече, за да я видят, може би наистина се интересуваха от нея. „Успокой се, още не се знае какво ще ти предложат“.

Подадоха й стол. Когато седна, полите на халата се разтвориха като венчелистчета и единият й крак, оцветен в титановобяло и намазан с оловно белило, се откри до средата на бедрото. Клара скръсти ръце под гърдите и застана с вид на добро момиче.

— Слушам ви — рече тя.

Мъжете не седнаха. Заговори само единият. Испанският му, макар и разбираем, беше изпъстрен с грешки. Клара не можа да определи акцента.

— Вие ли сте Клара Рейес?

— Аха.

Мъжът измъкна нещо от куфарчето — биографичната справка, която Клара разпращаше до най-видните художници в Европа и Америка. Сърцето й затуптя по-силно.

— Двайсет и четири годишна — зачете мъжът на висок глас, — ръст сто седемдесет и пет сантиметра, гръдна обиколка осемдесет и пет, талия петдесет и пет, ханш осемдесет и осем, коси естествено руси, очи небесносини със зелени отсенки, депилирана, без петна, стегната и гладка, подлагана четири пъти на имприматура^[2]… Нали така?

— Така.

Мъжът продължи да чете.

— Изучавала ХД-изкуство и техника като платно в Барселона при Куинет, както и младежки техники във Франкфурт при Ведекинд. Също и във Флоренция при Феручоли, нали така?

— Е, при Феручоли бях само за седмица.

Не искаше нищо да крие, защото можеха да последват подвеждащи въпроси.

— Рисували са ви испански и чуждестранни художници. Навярно владеете английски?

— О, да. Отлично.

— Правили сте творби на открито и на закрито. Кои ви се удават по-добре?

— И двете. Мога да бъда както творба за закрито пространство, така и за открито — сезонна и дори постоянна, според облеклото и годишното време, естествено. Макар че мога да позирам гола в постоянен екстериор при съответната защи…

— Запознати сме и с други ваши работи — прекъсна я мъжът. — Харесвате ни.

— Много благодаря. Отбихте ли се да видите „Момиче пред огледалото“? Много силно въздействащо произведение на Басан, наистина е така, не го казвам, защото аз съм картината, а…

— Участвали сте и в динамични творби от двата вида — акции и срещи — отново я сряза мъжът. — Интерактивни ли бяха?

— Аха. Няколко пъти, да.

— Откупували ли са ви в някоя от тях?

— В почти всички.

— Добре. — Мъжът се усмихна и огледа брошурките, сякаш те подхранваха усмивката му. — Дотук с биографичната справка, предназначена за реклама. Сега искам да чуя вашата лична.

— Какво имате предвид?

— Вашите други професионални изяви, неподходящи за публикуване. Например, били ли сте някога украшение, подвижен предмет, приспособление?

— Никога не съм се явявала като жив художествен предмет — отвърна Клара.

Беше истина, макар да не бе сигурна дали мъжът й вярва. Но отговорът й бе прозвучал малко превзето, затова добави:

— В Испания все още не е много обичайно да се купуват живи предмети.

— Арт-шокове?

Тя замълча за кратко. Изправи се на стола (слоят боя върху бедрата й леко прошумоля) и изостри внимание.

— Извинете, защо е този разпит?

— Трябва да сме наясно какво може да се изисква от вас — произнесе най-спокойно мъжът.

— Предупреждавам ви, не съм склонна да участвам в нещо незаконно.

Изчака някакъв ответ, но напразно. Побърза да продължи:

— Е, може и да се съглася. Но само ако ми кажете какво ще правите, къде ще го правите и кой художник ме наема.

— Моля, отговорете на въпроса.

Реши, че няма да сбърка, ако каже истината. Тъй или иначе, тя не беше малолетна, а двата арт-шока, в които я купиха тогава, не бяха от най-крайните и се показваха само в частни салони пред възрастни зрители. Но също така съзнаваше, че и в двата се бяха промъкнали някои сцени, навярно прехвърлили границата на позволеното. Например, в „625+50 реда“ от Адолфо Бермехо едно от платната обезглавяваше жива котка и обливаше с кръвта й гърба на Клара. Дали това беше престъпление? Не беше сигурна, но въпросът беше общ и можеше да отговори общо.

— Да, правила съм арт-шокове.

— Мокри?

— Никога — заяви твърдо.

— Но сте работили с Хилберто Брентано, ако не се лъжа.

— Направих два или три арт-шока с Брентано миналата година, но нито един мокър.

— Участвали ли сте в някакво сдружение за набавяне на младежки материал за произведения на изкуството?

— Няколко месеца работих за The Circle.

— На каква възраст?

— На шестнайсет години.

— Какво правихте там?

— Обичайното. Боядисаха ми косата в червено, поставиха ми белезници и участвах в някои стенни пана от рода на Redhair Road.

— Това първата ви художествена изява ли беше?

— Аха.

— Доколкото виждам — рече мъжът — обичате крайното и рисково изкуство. Не изглеждате крайна и склонна към рискове. По-скоро изглеждате мека.

Кой знае защо, на Клара й допадаше пренебрежителната студенина на този човек. Усмивка разтегли плътната боя върху лицето й.

— Мека съм в действителността. Ставам крайна, когато ме рисуват.

Мъжът с нищо не показа, че възприема думите й като шега, и рече:

— Дошли сме да ви предложим нещо крайно и рисково, най-крайното и най-рисковото, което сте правили през живота си като платно, най-значимото и най-трудното. Искаме да сме сигурни, че ще ни свършите работа.

Тя изведнъж усети устата си пресъхнала като намазаната с бои кожа под халата. Сърцето й биеше силно и възбудено. Клара обичаше крайностите, мрака отвъд границата. Когато й казваха: „Не отивай натам“, тялото й се задвижваше и тръгваше просто заради удоволствието да не се подчини на нареждането. Когато нещо я плашеше, понякога се стараеше да го държи на разстояние, но никога не го изпускаше от поглед. Мразеше наставленията на обикновените художници, но ако художник, от когото се възхищаваше, я молеше да извърши безразсъдство, все едно какво, с удоволствие се подчиняваше сляпо. И това „все едно какво“ не признаваше ограничения. Тя изпитваше натрапчиво желание да узнае докъде ще е способна да стигне, ако при дадени идеални обстоятелства възникне напрежение. Смяташе, че все още е много далече от собствения си таван. Или от собственото си дъно.

— Звучи добре — рече.

Мъжът изчака малко и добави:

— Естествено, ще се наложи да прекъснете всичко друго за доста дълго време.

— Мога да оставя всичко, ако предложението си заслужава.

— Предложението наистина си заслужава.

— И трябва да ви повярвам?

— Не искаме да прибързваме, нито вие, нито ние, нали? — Мъжът вдигна ръка към сакото си. Черен кожен портфейл. Тюркоазносиня картичка. — Позвънете на този номер. Имате време до утре, четвъртък вечерта.

Тя огледа картичката, преди да я спусне в джоба на халата — на нея имаше само телефонен номер. Вероятно мобилен.

Кабинетът на Гертруде представляваше малка бяла стаичка без прозорци. Все пак на Клара й се стори, че вън е започнало да вали. Чуваше се сякаш художествено подражание на приглушен дъжд. Двамата мъже я гледаха втренчено, в очакване тя да каже нещо. Тя каза:

— Не обичам да приемам предложения, с които не съм наясно.

— Не е нужно да сте наясно с каквото и да е — вие сте творбата. Наясно са само художниците.

— Кажете ми тогава кой е художникът, решил да ме рисува.

— Не ви се полага да знаете.

Клара посрещна явната проява на неуважение, без да отвърне. Знаеше, че мъжът казва истината. Големите художници никога не разкриваха на платното своята самоличност преди започване на работата — по този начин пазеха в тайна каква картина замислят.

Вратата се отвори и се появи Гертруде.

— Извинете ме, но излизам за обед и трябва да затворя галерията.

— Не се безпокойте, вече приключихме. — Двамата мъже прибраха каталозите и си тръгнаха, без да продумат.

По време на следобедния сеанс гърдите й се повдигаха от учестеното дишане. Беше изнервена и Неподвижността се оказа по-трудна от друг път. Въпреки това въображението й помагаше да стои неподвижно, защото ако дадем простор на въображението, можем да се движим, без да нарушаваме покоя. Времето изтече и никой не слезе да я види, но й беше все едно, тъй като около нея витаеха мечтите й.

Най-крайното и най-рисковото. Най-значимото и най-трудното.

Най-голямото й желание бе да я рисува гениален творец. В мислите й се въртяха няколко имена, но не смееше да се надява на тях. Не искаше да храни големи надежди, а после да остане разочарована. Стоя изправена сред безмълвната белота, докато Гертруде й съобщи, че е време да затваря.

Навън действително валеше бурен летен дъжд, както бяха познали по телевизията. В друг момент тя би се затичала към жилището си, но сега й се дощя да повърви бавно под проливните струи, метнала през рамо торбата с боите. Усещаше анцуга залепнал за тялото си като подгизнал чаршаф, от баретата върху главата й се лееше вода, но не й беше неприятно. Нещо повече, това гмуркане сред ледените водни диаманти я привличаше.

Най-крайното и най-рисковото. Най-значимото и най-трудното.

А ако беше капан? Понякога имаше такива случаи. Наемаха те уж като представители на някой голям майстор, извеждаха те вън от страната и те принуждаваха да участваш в мокри изяви. Все пак не й се вярваше. Дори да беше така, щеше да рискува. Да си произведение на изкуството означаваше да приемаш всички рискове и всички жертви. Повече я плашеше вероятността да се сблъска с разочарование, отколкото с опасност. Готова бе да преодолее всякакви клопки, освен клопката на посредствеността.

Най-крайното и най-рисковото. Най-значимото и най-трудното и…

Внезапно усети тялото си като разтопена свещ. Стори й се, че се втечнява и се слива с дъжда. Погледна към краката си и разбра. Беше забравила, че още е изрисувана и водата я обезцветява. Подир нея по улицата се стичаше начупена бяла река, лъкатушен млечен поток, който се отцеждаше от анцуга по тротоара на улица „Веласкес“ и който водата бързаше да заличи с устремената припряност на поривист художник. Бяло, бяло, бяло.

Малко по малко, размита от водата, Клара помръкваше.

Червено. Червеното преобладаваше над другите цветове. Червено като останките от изпотъпкани макове. Госпожица Уд си свали очилата, за да разгледа снимките.

— Намерихме я рано тази сутрин в залесена местност сред Винервалд — каза полицаят, — на един час път с кола от Виена. Съобщиха ни двама любители орнитолози, заели се да изучават песента на кукумявките. По-точно те са сигнализирали на униформената полиция, а подполковник Худле се обади на нас. Обикновено редът е такъв.

Докато полицаят говореше, Бош подаваше снимките една по една на госпожица Уд. На зелената полянка, освен дъбовите стволове тук-там се виждаха цветя, а между тях и птичка мухоловка, неизвестно защо кацнала на тревата точно до разкъсаната на парцали розова блуза. Червеното се разливаше навсякъде, дори върху пантофката във форма на плюшено мече, надзърнала иззад дървото. Мечешкото лице се усмихваше.

— Тези неща, разпръснати наоколо… — каза госпожица Уд.

Масата беше огромна и седналият срещу Уд полицай не знаеше накъде сочи, но отлично разбираше какво има предвид.

— Това са дрехите.

— Но защо са така раздрани и изцапани с кръв?

— Наистина добър въпрос. Това ни озадачи най-напред. Намерихме останки от тъканта, залепнали по раните. Заключението е просто. Нарязал я е облечена, а после е свалил дрехите.

— Защо?

Полицаят направи неопределен жест.

— Навярно сексуално насилие. Само че не разполагаме с доказателства, макар да изчакваме заключителния доклад на съдебния лекар. Все пак поведението на такива лица невинаги следва логична схема.

— Просната е като… като на показ, нали? Поставена е, за да й направят снимки.

— В това положение ли я намерихте? — запита Бош полицая.

— Да, по гръб, с разперени ръце и крака.

— Оставил е етикетите на нея — посочи Бош на госпожица Уд.

— Виждам — рече госпожица Уд. — Етикетите трудно могат да се откъснат, но с уреда, нанесъл такива рани, е могъл да ги среже като хартия. Определихте ли вече какво сечиво е използвано?

— Във всеки случай е бил електрически уред — отвърна полицаят. — Мислихме за свредел или някакъв вид автоматичен трион. Всички рани са причинени от един-единствен дълбок срез. — Протегна ръка по дължината на масата и насочи върха на молива към най-близката до него снимка. — Всичко са десет: две на лицето, две на гърдите, две на корема, по една на всяко бедро и две на гърба. Осем от раните са разположени кръстато. Следователно има четири такива кръста. Раните на бедрата представляват две отвесни линии. Само не ме питайте защо.

— Смъртта вследствие на раните ли е настъпила?

— Вероятно. Нали ви казах, чакаме доклада на…

— Пресметнахте ли приблизително часа на смъртта?

— Изхождайки от състоянието на трупа, според нас навярно всичко се е случило още в сряда вечерта, няколко часа след като са я отвели с камионетката.

Госпожица Уд държеше с два пръста на лявата ръка тъмните си очила. Тя внимателно докосна с тях ръката на Бош.

— Струва ми се, че по земята има твърде малко кръв, какво ще кажеш?

— Точно за това си мислех.

— Вярно е — съгласи се полицаят. — Не го е извършил там. Може би я е нарязал в камионетката. Вероятно й е дал някакво успокоително, защото по тялото не открихме признаци на борба, нито белези от връзване. След това я е довлякъл до това място и я е поставил на тревата.

— И се е нахвърлил да къса дрехите й на открито — подхвърли Уд, — рискувайки любителите орнитолози да решат да наблюдават кукумявките една вечер по-рано.

— Да, чудно е, нали? Но както казах, поведението на тези…

— Разбирам — прекъсна го жената и надяна отново очилата. Бяха „Рей Бан“ със златна рамка и съвсем черни стъкла. На полицая му се струваше невъзможно госпожица Уд да вижда нещо с тях в червеникавия мрак на кабинета. Отразена в стъклата, червената елипса на масата се удвояваше в кървави езера. — Бихме ли могли сега да чуем записа, господин следовател?

— Естествено.

Полицаят се наведе и бръкна в коженото си куфарче. Когато отново се изправи, държеше малък касетофон. Постави го редом със снимките, сякаш и апаратът беше спомен от някакво туристическо пътешествие.

— Намерихме я в краката на трупа. Двучасова хромова лента без надписи и обозначения. Изглежда е записана с добра апаратура.

Натисна копчето с показалец и включи касетофона. Внезапният шум накара Бош да вдигне вежди. Полицаят побърза да намали звука.

— Много е силно — рече.

Кратко мълчание. Изщракване. После започна.

В началото бе пърхане на криле. Пукане на запален огън. Птичка, обгърната от пламъците. След това накъсано дишане. Роди се първата дума. Приличаше на пъшкане, на стон. Но се повтаряше и можеше да се разбере смисълът ѝ: Арт… След още едно затруднение в дишането, плахо се прокрадна първата фраза. Носов, прекъсван от въздишки глас, шумолене на листове хартия и дрезгаво пращене на микрофон. Гласът бе на девойка. Говореше на английски.

— Изкуството е също и унищо… унищожение. Преди е било само… това. В пещерите са рисували това, което… което са искали да по… пожерт… пожерт…

Скърцане. Кратко мълчание. Полицаят натисна паузата.

— Тук е спрял записа, несъмнено за да я накара да повтори фразата.

Продължението беше по-чисто. Сега всяка дума звучеше бавно и отчетливо. Новият монолог издаваше отчаяното усилие на гласа да не се провали. Но навярно от ужас, паузите замръзваха като ледени езера.

— В пещерите са рисували само отреденото да бъде пожертвано… Египетското изкуство е било погребално… Всичко е било посветено на смъртта… Художникът заявява: създал съм те, за да те впримча и да те унищожа, и в жертвоприношението ти се крие смисълът на твоето създаване… Художникът заявява: създал съм те, за да отдам почит на смъртта… Защото ни надживява само изкуството, намерило смъртта си… Ако образите се простят с живота, творбата оцелява…

Полицаят изключи касетофона.

— Това е всичко. Разбира се, в лабораторията вече го изследват. Според нас е направил записа в камионетката, при затворени прозорци, защото почти няма странични шумове. Вероятно текстът е бил написан, а момичето е трябвало да го прочете.

Тягостно мълчание последва думите на полицая. „Сякаш след като вече я чухме, след като чухме гласа й, най-сетне осъзнаваме целия ужас“, мислеше Бош. Въздействието на записа не го изненада. Снимките му бяха направили впечатление, разбира се, но някак си от снимка е лесно да се отстраниш. По времето, когато бе на служба в холандската полиция, Лотар Бош бе развил у себе си своеобразно отчуждение от страшните призраци в червено, които се мержелеят в тъмната стаичка за проявяване. Ала да чуеш гласа беше друго. Зад този глас се криеше човешко същество, умъртвено по ужасен начин. Когато чуваме цигулката, като че виждаме и цигуларя по-ясно.

Бош, привикнал да гледа Анек да позира на открито или пък в различни помещения и музеи, гола или почти гола и обагрена в няколко цвята, никога не бе мислил за нея като за „момиче“, както я наричаше полицаят, освен веднъж. Беше преди две години. Карденас, някакъв колумбийски любител на изкуството с натрупано по не особено чист начин състояние, я бе купил в Гирляндата от Джейкъб Стейн. Бош бе изпитал известно подозрение за онова, което можеше да й се случи в имението край Богота, където тя щеше да позира по осем часа на ден пред собственика, покрита единствено с тясна кадифена лента около кръста. Реши да й даде допълнителна охрана и я повика в кабинета си в Новото ателие в Амстердам, за да й го съобщи. Добре си спомняше срещата им — творбата влезе в кабинета по тениска и джинси, без вежди, с обичайните три жълти етикета, кожата й бе преминала през имприматура, но по нея нямаше нито капка боя. Тя му подаде ръка и рече: „Господин Бош…“

Същият глас на момичето от записа. Същият холандски акцент, същата мекота.

„Господин Бош…“

От простичкия жест и думите платното се бе преобразило пред очите му в дванайсетгодишно дете. Усещането го връхлетя като светкавица. В мисълта му изникна образът на собствената му племенница, Даниел, с четири години по-малка. Осъзна, че дава съгласие това малко момиче да замине да работи фактически голо в дома на застаряващ, криминално проявен мъж. Но когато замайването премина, той си възвърна обичайната безпристрастност. „Тя, разбира се, не е никакво момиче, а платно“, си рече.

В имението край Богота с творбата не се бе случило нищо лошо. А ето сега някой бе разсякъл тялото й в гората край Виена.

Докато слушаше записа, Бош си припомни нежното докосване на дясната й ръка и думите „Господин Бош“, произнесени с непринудена изтънченост. Два различни вида възприятия, но еднакви по същност — мекота, топлота, невинност, мекота, мекота…

Полицаят пред него сякаш чакаше какво ще каже.

— Защо ли е оставил записа? — запита Бош.

— Подобни луди искат цял свят да чуе техните теории — обади се полицаят.

— Намерихте ли вече камионетката? — запита госпожица Уд.

— Не, но скоро ще я открием, ако не я е унищожил по някакъв начин. Известен ни е моделът и регистрационният номер, тъй че…

— Бил е изключително хитър — каза Бош.

— Какво имате предвид?

— Нашите камионетки са снабдени с устройство за определяне на местоположението. Система GPS — оповестява местонахождението на колата във всеки момент. Внедрихме я преди година, за да предотвратим кражбите на ценни творби. Но в сряда вечерта изгубихме сигнала, малко след като колата е напуснала музея. Явно е открил съоръжението и е съумял да го изключи.

— А защо ни повикахте толкова късно? Известието ви се получи в четвъртък сутринта.

— Не отчетохме липсата на сигнал. Уредът задейства алармената система, ако камионетката се отклони от предварително определения маршрут, в случай на произшествие или ако спре за дълго време, преди да е стигнала в хотела. Но този път алармата не се е включила и не забелязахме, че няма сигнал.

— Това означава, че лицето е знаело за устройството — отбеляза полицаят.

— Затова смятаме, че навярно по някакъв начин Оскар Диас е участвал или е виновен за случилото се.

— Добре ли разбрах? Оскар Диас е отговарял за отвеждането й в хотела, нали така? Нещо като охранител във вашето учреждение.

— Да, сътрудник от нашата служба — съгласи се Бош.

— И защо вашият собствен служител би направил такова нещо?

Бош погледна полицая и след това госпожица Уд, потънала в мълчание.

— Не ни е известно. Досието му е безупречно. Ако е бил луд, го е прикривал много добре в продължение на няколко години.

— Какво знаете за него? Има ли семейство? Приятели?

Бош издекламира сведенията — помнеше ги наизуст, след като ги бе преповтарял сто пъти през последните дни.

— Неженен, двайсет и шест годишен, родом от Мексико, бащата е починал от рак на белия дроб, майката живее със сестра му в град Мексико. На осемнайсет години Оскар емигрирал в Съединените щати. Физически здрав, обича да спортува. Работил е като охранител на латиноамерикански предприемачи в Маями и Ню Йорк. Един от тях имал в дома си хипердраматична творба. Оскар се заинтересувал от нея и започнал да охранява малки изложби в нюйоркски галерии. След това постъпи на работа при нас. Постепенно започнахме да му възлагаме все повече задачи, защото беше находчив и добре подготвен. Първата охранявана от него голяма творба на фондацията беше от Бунхер, изложена в галерия „Лео Кастели“…

— От кого?

Госпожица Уд се намеси сухо.

— Евард Бунхер е един от основателите на праволинейния хипердраматизъм, редом с Макс Калима и Бруно ван Тиш. Норвежец е и по време на Втората световна война бил задържан от нацистите и изпратен в Матхаузен. Успял да оцелее. Заминал за Лондон, запознал се с Калима и с Танагорски, и започнал да използва за картините си хора вместо текстилни платна. Само че той ги затварял в сандъци. Според някои е бил повлиян от изживяванията си в концентрационния лагер.

„Тази жена е истинска електронна машина“, помисли полицаят.

— Бунхер работи с малки, отворени от едната страна каси — продължаваше обясненията си Уд. — Платното влиза и престоява вътре с часове. — Тя се обърна към стената зад себе си и посочи окачения за украса грамаден фотос. — Ето, това например е от Бунхер.

Полицаят го бе огледал още с влизането и се бе запитал какво, по дяволите, означава. Две голи тела, оцветени в червено, притиснати в стъклен куб. Кубът беше толкова малък, че ги принуждаваше да се слеят един с друг в сложни извивки. Половите органи бяха открити, но лицата не. Съдейки по половите белези, бяха мъж и жена. Фотосът беше огромен и заемаше почти цялата стена на кабинета в „Музеумскартие“. „Предполага се, че това е произведение на изкуството — помисли полицаят. — Всеки може да си го купи и да го отнесе у дома си“. Зачуди се дали съпругата му би приела нещо от този род за украса на трапезарията. Как успяваха да издържат толкова дълго време в такива нечовешки пози? Спомни си изложбата, която бе видял същия следобед.

Феликс Браун, следовател от отдел „Убийства“ в Дирекцията по углавни разследвания на австрийската полиция, никога не се бе интересувал особено от изкуство. Като добър виенчанин предпочитанията му стигаха до музиката на XIX век. Естествено, бе виждал на открито няколко хипердраматични творби, поставени на обществени места във Виена, но никога до този следобед не бе разглеждал цяла изложба.

Пристигна в „Музеумскартие“ — културния и художествен център, където се помещаваха повечето музеи за съвременно изкуство във Виена, — четирийсет минути преди определения час на срещата с госпожица Уд и господин Бош. Тъй като нямаше какво да прави и поради особените обстоятелства на случая, реши да посети изложбата, в която бе участвала убитата девойка.

Изложбата беше разположена в „Кунстхале“. Огромен плакат със снимка на една от фигурите (впоследствие научи, че това е Calendula desiderata) покриваше цялата главна фасада на сградата. Заглавието на сбирката бе изписано на немски с големи червени букви: Blumen от Бруно ван Тиш. „Съвсем просто название“, помисли си Браун — „Цветя“. Преди да влязат в залата, зрителите преминаваха през магнитен детектор, лента с рентгенови лъчи и единична кабина за анализ на изображения. Естествено, служебното му оръжие разтресе алармената система на първия пост, но Браун вече бе удостоверил самоличността си. Премина през двойните врати и се озова сред нечовешкия мрак на изкуството. Първоначално помисли, че вижда оцветени статуи, издигнати върху пиедестали. След това, когато се приближи към първата, дълго не можа да повярва, че това е човек от плът и кръв, живо същество. Фигури, прегънати в кръста като на панти, с отвесно вдигнати крака, с извити като мостове гърбове… Не помръдваха, не мигаха, не дишаха. Ръцете наподобяваха венчелистчета, а глезените отдалече приличаха на стъбълца. Едва когато се долепи до предпазния шнур и се вгледа особено внимателно, различи мускулите, увенчаните с червени пъпки гърди, освободените от окосмяването и неприличието полови органи, идейно чисти гениталии като чашки на цветя. Тогава на свой ред се задейства носът на Браун и го осведоми, че всеки образ излъчва свой собствен силен аромат, доловим дори от разстояние, въпреки различните миризми (не всички приятни) на зрителите, изпълнили залата, така както темата на соловия инструмент се откроява сред акомпанимента на оркестъра.

Blumen. „Цветя“. Сбирка от двайсет „Цветя“ от Бруно ван Тиш. Calendula desiderata, Iris versicolor, Rosa fabrica, Hedera Helix, Orchis fabulata… Наименования, фантастични като самите творби. Спомни си, че бе виждал снимки на някои от тези „цветя“ в някакво списание, или вестник, или по телевизията. Бяха се превърнали едва ли не в икони на културата на XXI век. Но никога дотогава не бе ги виждал непосредствено, всички заедно, изложени в огромния салон на „Кунстхале“. И разбира се, никога не бе ги мирисал. В продължение на половин час Браун крачеше от подиум до подиум, със скована от удивление уста. Бе смаян от изживяването.

Най-силно го привлече цветето, пламтящо в огненочервено. Багрите бяха толкова наситени, че предизвикваха зрителна измама — някакво сияние, отпечатано върху ретината, също като леките потрепвания на въздуха край нажежен предмет. Той пристъпи към подиума сякаш в несвяст. Сред аромата, остър и възбуждащ въображението като уханието на сергиите с арабски есенции, Браун долови нещо познато. Творбата бе приклекнала и се опираше на върха на пръстите на нозете. Двете ръце бяха сключени пред слабините, а главата бе наклонена надясно (наляво за Браун). Бе напълно обръсната и обезкосмена. За миг си помисли, че липсват черти на лицето, но под плътната огнена маска различи линията на клепачите, изпъкналостта на носа, изваянието на устните. Стегнатата гръд издаваше, че пред него е млада жена. Тя не помръдваше, не трепваше. Браун обиколи подиума, но не откри никаква опора за тялото, закрепено на пръсти. Девойка, оцветена в червено, обръсната, в невероятно равновесие.

В този миг му се стори, че разпознава уханието.

От фигурата лъхаше аромат, подобен на предпочитания парфюм на жена му.

Когато слисан излезе на улицата, той направи усилие да си спомни заглавието на „цветето“, чийто мирис бе като този на жена му. „Пурпурно лале“? „Алена магия“?

И досега се мъчеше да си го припомни.

— Бунхер създаде поредица, наречена „Клаустрофилия“ — не спираше да обяснява Бош. — През целия сезон Оскар придружаваше до дома й „Клаустрофилия 5“, модела Санди Райън, седмата поред заместничка на оригинала. Оскар беше любезен с творбите, понякога доста приказлив, но винаги почтителен. През 2003 г. си купи апартамент в Ню Йорк и се установи там, но от януари тази година пребиваваше в Европа като охранител на картините от поредицата „Цветя“. Тук във Виена бе настанен в хотел на „Кирхбергасе“, заедно с цялата група. Хотелът е много близо до културния център. Разпитахме другарите му и преките му началници — никой не е забелязал у него нещо особено през последните дни. Това е всичко, което знаем.

Браун бе започнал да си води бележки в малко тефтерче.

— Спомням си къде е „Кирхбергасе“ — рече и с тона си сякаш намекваше, че той е единственият виенчанин сред присъстващите. — Ще трябва да претърсим стаята му.

— Разбира се — съгласи се Бош.

Те вече я бяха претърсили, както и апартамента в Ню Йорк, но Бош не смяташе за нужно да го споделя с полицая.

— Възможно е Диас да не е виновен — уточни тогава Бош, като сякаш нарочно оспорваше собствените си предположения. — В такъв случай трябва да се запитаме защо е изчезнал.

Браун махна неопределено с ръка, подсказвайки, че не е работа на Бош да се занимава с този въпрос.

— Във всеки случай — уточни той, — докато не разполагаме с други данни, ще приемем Диас за главен обект на издирването.

— Какво е известно на печата? — запита госпожица Уд.

— Съгласно вашето искане не сме разкрили самоличността на девойката.

— А по отношение на Диас?

— Не сме оповестили описанието му, но поставихме постове на летище Швехат, по железопътните гари и границите. Все пак трябва да имаме предвид, че днес е петък, а получихме сигнала вчера. Лицето е разполагало с почти цял ден, за да напусне страната.

Госпожица Уд и господин Бош кимнаха мълчаливо в съгласие. Те също бяха взели предвид това обстоятелство. Всъщност те бяха действали много по-бързо от австрийската полиция — Бош знаеше, че в момента десет отделни групи служители по сигурността издирват Диас из цяла Европа. Но вътре в страната се нуждаеха и от помощта на полицията — не можеха да си позволят да подбират средствата.

— А семейството на жертвата… — рече Браун и погледна с очакване към Бош.

— Няма друг, освен майка й, но тя в момента е заминала. Поискахме разрешение да я уведомим лично. Впрочем, надявам се да получим снимките и лентата, нали?

— Да. Това са копията за вас.

— Благодаря. Искате ли още кафе?

Браун отговори след известно мълчание, тъй като се бе загледал в камериерката, току-що влязла мълчаливо в стаята. Беше същата тъмнокоса девойка с дълга червена рокля и поднос със сребърна каничка за кафе — бе го обслужила и преди. Не би могло да се каже, че външността й е неповторима или особено красива, но у нея имаше нещо и Браун не успяваше да му намери определение. Някакво полюшване, добре усвоен ритъм, меки движения на прикриваща занятието си танцьорка. На Браун му бе известно, че съществуват живи украшения и приспособления, знаеше, че са забранени, но девойката с нищо не прекрачваше пределите на законността. Във вида и в поведението й нямаше никакво нарушение и всичко, което Браун си въобразяваше в нейно присъствие, може би съществуваше само в неговия мозък. Прие още кафе и се загледа как тя излива плътната димяща струя на виенското мока в чашката му. Отново, както първия път, му се стори, че е боса, но нямаше начин да се увери заради дългата рокля и сумрака в стаята. От нея се носеше на вълни мирис на парфюм.

Бош и госпожица Уд не пожелаха повече кафе. Камериерката се завъртя кръгом. Роклята прошумоля около нозете й. Вратата се отвори и затвори и за известно време Браун не откъсна поглед от нея. Сетне примигна и се върна към действителността.

— Много сме благодарни за съдействието на австрийската полиция, детектив Браун — говореше Бош. Бе събрал снимките от масата (лакирана в червено елипса, досущ като палитрата на художник) и вадеше лентата от касетофона.

— Просто изпълних задълженията си — заяви Браун. — Началниците ми наредиха да се явя в музея и да ви докладвам — това и направих.

— Навярно си мислите, че обстоятелствата са доста необичайни и ви разбираме напълно.

— Необичайни е слаба дума — засмя се Браун, като се постара фразата да прозвучи безочливо. — Преди всичко, необичайно за нашето управление е да крием от журналистите деянията на вероятен психопат. Утре в гората може да се появи друга жертва, тогава ще се сблъскаме със сериозен проблем.

— Разбирам — кимна Бош.

— На второ място, да разкриваме пред частни лица като вас подробности, пряко свързани с разследването, също не е много честа практика за полицията, поне в нашата страна. Нямаме навик да действаме съвместно с частни охранителни организации, още по-малко да си сътрудничим в такава степен.

Ново утвърдително кимане.

— Но… — Браун разтвори ръце, сякаш искаше да каже: „Изпратиха ме да ви докладвам и аз изпълнявам“. — Накратко, на ваше разположение съм — добави той.

Не желаеше да показва раздразнението си, но не можеше да го избегне. От сутринта го бяха търсили поне пет пъти от различни ведомства, едно от друго по-високопоставени в политическата стълбица. Последното обаждане бе от висш служител в Министерството на вътрешните работи, чието име никога не се споменаваше във вестниците. Посъветва го да не пропуска срещата в „Музеумскартие“ и настоятелно му препоръча да предостави на Уд и Бош всички налични сведения и пълна подкрепа. Очевидно фондация „Ван Тиш“ разчиташе на сложни и всеобхватни връзки.

— Кафето ви — рече Бош и посочи чашата. — Ще изстине.

— Благодаря.

Всъщност на Браун не му се пиеше повече. Пое чашата от учтивост и се престори, че отпива глътка. Хората пред него си разменяха безинтересни фрази и той се зае да ги изучава. Мъжът на име Бош му бе много по-приятен от жената, макар това да не говореше непременно в полза на Бош. По личната му преценка, Бош бе около петдесетгодишен. Лъскавата, оградена от бели коси плешивина и благородните черти на лицето му придаваха вид на достоен човек. Освен това докато се запознаваха, той бе признал на Браун, че е работил за холандската полиция, значи бяха почти колеги. Но госпожица Уд бе омесена от друго тесто. Изглеждаше млада, между двайсет и пет и трийсет години. Косата й бе права, черна, подстригана „а ла гарсон“, с безупречен път от дясната страна. На кокалестото си тяло носеше рокля с презрамки, а на деколтето й висеше червен пропуск от отдела по сигурността на фондация „Ван Тиш“. Другото бяха тонове грим и неуместните черни очила. За разлика от своя колега, Уд никога не се усмихваше и говореше така, сякаш всички наоколо бяха нейни подчинени. Браун изпита съжаление към Бош, задето трябва да я понася.

Внезапно Феликс Браун се почувства особено, почти като при раздвояване на личността. Видя себе си, седнал в същата тази осветена от червени крушки стая, украсена със снимката на двама души, натикани пряко сили в стъклен куб, пред червена маса във формата на палитра, срещу тези две необикновени особи, обслужван от камериерка с вид на одалиска, след като бе разгледал изложба с изрисувани голи млади жени, от които се носеха небивали аромати. Трудно можеше да проумее какво, по дяволите, търси там полицай от отдел „Убийства“ като него. Не можеше да проумее и каква връзка има всичко това с произшествието. Същият ден призори във Винервалд бе открито насеченото тяло на клета четиринайсетгодишна девойка, убита най-безмилостно. Каква връзка имаше между това убийство, един от най-тежките, известни на Браун, случаи на садизъм, и червения кабинет, одалиската, нелепата двойка и музея?

— Фактически — обади се той и промяната в гласа му накара мъжа и жената да прекъснат разговора си и да го изгледат — все още не разбирам добре каква роля играете вие двамата в случая, освен че завеждате службата за охрана, към която се числи и заподозреният. Извършено е особено жестоко престъпление и случаят е от компетенциите единствено на полицията.

— Знаете ли какво е хипердраматично изкуство, детектив Браун? — неочаквано запита госпожица Уд.

— Та кой не знае? — отвърна Браун. — Току-що разгледах изложбата „Цветя“. А мой братовчед си е купил книга за начинаещи художници. Иска да се упражнява с всички роднини и щом се видим, започва да ме увещава да му стана модел.

Бош се засмя заедно с Браун, но госпожица Уд не наруши строгия си вид.

— Дайте ми определение — помоли го тя.

— Определение ли?

— Да. Какво е според вас ХД-изкуството?

„Сега пък какво иска?“, рече си Браун. Жената го изнервяше. Той намести възела на вратовръзката и прочисти гърлото си, оглеждайки се в същото време наоколо, сякаш търсеше точните думи в някой от ъглите на червеникавата стая.

— Бих казал, че това са хора, застанали без да мърдат, докато околните твърдят за тях, че са картини, нали така? — отговори той.

Насмешката му не промени изражението на жената.

— Тъкмо обратното — отвърна госпожица Уд и се усмихна за първи път. Браун не бе виждал по-неприятна усмивка през живота си. — Това са картини, които понякога се движат и приличат на хора. Не е въпрос на терминология, а на гледна точка и във фондацията сме възприели тъкмо нея. — Гласът на госпожица Уд бе леден, сякаш по някакъв необясним начин във всяка нейна дума се криеше заплаха. — Фондацията ни е натоварена с опазването и разпореждането с творбите на Бруно ван Тиш в цял свят, а аз съм главният завеждащ на отдел „Сигурност“. Моята и на колегата ми Лотар Бош задача се състои в това да пазим картините на Ван Тиш от най-малкото увреждане. А Анек Холех беше картина и струваше много повече от размера на нашите заплати и пенсии, взети заедно, детектив Браун. Наричаше се „Отронено цвете“, творба на Бруно ван Тиш, смятана за едно от големите явления в съвременното изкуство. А ето че сега е унищожена.

Браун бе поразен от смразяващия гняв, стаен в забързания й шепот. Госпожица Уд замълча за миг и сетне продължи. Черните й очила наблюдаваха Браун през легналото върху тях двойно червено отражение на масата.

— Вие го смятате за убийство, а за нас това е тежко посегателство върху една от нашите творби. Както разбирате, ние се чувстваме силно обвързани с разследването, затова помолихме за сътрудничество. Стана ли ви ясно?

— Напълно.

— В никакъв случай не мислете, че ще създаваме пречки в работата ви — продължи госпожица Уд. — Полицията следва своя път, фондацията също. Ала ще ви помоля да ни уведомявате за всяка настъпила промяна в течение на разследванията ви. Много ви благодаря.

Съвещанието приключи незабавно. Предвождан от момичето от „Връзки с обществеността“, което го бе посрещнало на идване, Браун прекоси в обратна посока заплетените коридори на овалното крило на „Музеумскартие“. Обилното лятно слънце на улицата възвърна спокойствието му.

Докато шофираше към дома си, съвсем внезапно в главата му проблесна като червена светкавица точното наименование: „Пурпурна магия“.

Така се наричаше пламналата в червено творба, ухаеща като съпругата му. Огненочервено, пурпурночервено, кървавочервено.

Картичката беше тюркоазносиня — цветът на вълшебствата, на принцовете от приказките, на морето, такова, каквото ни се привижда в мечтите. Под светлината на лампата в трапезарията картончето сияеше. В средата с изящни черни линии бе отпечатан номерът. Нямаше нищо друго, освен този номер, вероятно на мобилен телефон, макар и с особен код. Клара забеляза, че по нокътя й още блестяха останки от багрите на „Момиче пред огледалото“. След втория сигнал се отзова глас на млада жена: „Да?“

— Ало, аз съм Клара Рейес.

Клара обмисляше какво още да добави, когато осъзна, че бяха затворили. Предположи, че връзката непредвидено се е разпаднала. Случваше се понякога с мобилните телефони. Ужасни апарати, служат за какво ли не, понякога дори за да разговаряш по тях, както казваше Хорхе. Натисна бутона за повторно избиране. Обади се същият глас, по същия начин.

— Изглежда преди малко прекъсна — каза Клара. — Аз…

Затвориха.

Озадачена, тя отново набра. Изключиха за трети път.

Отдели няколко мига за размисъл. Току-що се бе прибрала от галерия GS и първата й мисъл, веднага щом взе душ и се освободи от боята по косите и тялото, бе да вземе картичката и да позвъни. Увита в синя хавлиена кърпа, вързана отпред на гърдите, Клара седеше с кръстосани крака върху морскосинята постилка на пода в трапезарията. Бе разтворила прозорците и вечерният ветрец повяваше в гърба й. От музикалната уредба тихо ромолеше нежен блус. „Проблемът не е в телефона. Сега затвориха още по-бързо. Беше нарочно“.

Реши да приложи друга стратегия. Изключи с дистанционното управление плейъра, погледна часовника на етажерката и отново позвъни.

Когато жената се обади, Клара замълча.

Мълчанието легна в двата края на линията, дълбоко и неразгадаемо. Не се чуваше нищо, дори дишане, макар очевидно този път линията да бе отворена. Но не се обаждаха. „Колко ли време ще трябва да чакам, докато се решат“, мислеше тя.

Неочаквано изключиха апарата. Часовникът показваше, че е изминала една минута.

Значи мълчанието беше послание. Този път бе продължило повече, а това вероятно означаваше, че от нея не се очаква да говори. Но пак бяха затворили.

Рязко отметна влажните руси коси, разпилели се по лицето й. Съвсем явно бе изправена пред необичайно изпитание на изопване на нервите.

Преди да започнат нова творба, всички големи художници изопваха платната си. Изопването беше преддверието към света на хипердраматизма — начин да се подготви модела за това, което предстои, да му се внуши, че оттук насетне нищо преживяно няма да следва пътя на логиката или приетите в обществото правила. Клара бе привикнала да я изопват по различни пътища. Садомазохистичните средства бяха най-широко прилагани от художниците в The Circle и от Хилберто Брентано. Жорж Шалбу пък изопваше недоловимо, създавайки предварително напрежение чрез нарочно подготвени хора — те се преструваха, че обичат или мразят моделите, и произволно се държаха с тях било заплашително, било студено, било нежно, само и само за да предизвикат чувството им за страх. Изключителни творци като Вики Лиедо използваха за изопването самите себе си. Вики беше особено жестока, защото работеше с искрени чувства — достигаше до някакво тайнствено раздвоение на личността, сякаш в едно и също тяло, независимо една от друга, живееха една Вики-човешко същество и друга Вики-художник.

За да издържи успешно фазата на изопването, платното трябваше да знае две неща: единственото правило бе, че правила липсват, а единственото възможно поведение бе да продължава напред.

Безполезно бе да се обажда отново и да мълчи. Трябваше да направи още една крачка. Но в каква посока?

Подписът на Алекс Басан на лявото й бедро я сърбеше. Почеса се леко, без да докосва мястото с нокти, без да престава да разсъждава.

Хрумна й нещо. Бе небивала приумица и затова си помисли, че е на прав път (в света на изкуството почти винаги беше така). Клара остави слушалката на килимчето, изправи се и се показа на прозореца. Под хавлията голото й, все още влажно тяло не изпита студ, нито други неприятни усещания, заради прохладния полъх.

Дъждът бе измил нощта. Тя не усети мириса на отпадъци, на автомобили, на изпражнения — ароматите в центъра на Мадрид, — а на нещо подобно на дъха на морето в самия град, нощния ветрец, с който Мадрид понякога се преструва на плажна ивица. Все пак навън се стрелкаха коли — прииждаха, душеха се една друга по задниците, намигаха си с блеснали очи. Клара огледа сградата на отсрещната страна — на последния етаж още светеха три прозореца, а на единия от тях, с кобалтовосини завеси, се кипреха саксии, вероятно сини зюмбюли. Тя опря лакти на прозоречната дъска и плъзна поглед по улицата от височината на четирите етажа на своя блок. Ветрецът разбърка леко косите й, като уморен кукловод.

Не откри признаци, че някой я наблюдава. Беше нелепо да мисли, че в момента я дебнат, че я следят.

Нелепо, следователно правилно.

Пое в ръка безжичния телефон, хвърли още един поглед на часовника, върна се при прозореца и пак набра номера от тюркоазната картичка.

— Да? — произнесе женският глас.

Клара изчака мълчаливо, колкото може по-близо до прозореца, като се стараеше да не мърда. Ресните на синята й хавлия се полюшваха на вятъра. Рязко хлопнаха слушалката. Тя погледна часовника. Точно пет минути. Цяло постижение — доказваше, че е постъпила правилно и че, колкото и невероятно да й се струваше, те я наблюдаваха. Ала все още не бе направила всичко, което искаха от нея. Опита друго — отново позвъни и в един момент, без да се отмества от прозореца, вдигна ръка и приглади коси. Изключиха веднага, едва ли не преди да е довела жеста докрай.

Усмихна се и кимна мълчаливо, загледана към улицата. „Аха, пипнах ви — искате да мълча, да се покажа на прозореца, да не се движа и… Какво още?“ Басан понякога твърдеше, че лицето й изразява едновременно доброта и злонравие, „като ангел, закопнял да стане отново дявол“. В този момент изражението й бе по-скоро дяволско, а не ангелско. „Какво още, а? Какво друго искате?“

При започването на нова творба, при първите стъпки в чудноватия храм на изкуството, Клара винаги достигаше до едно и също чувство — вълнуваше се. Това беше най-невероятното изживяване на света. Как можеха хората да се занимават с друго? Как беше възможно да съществуват хора като Хорхе, които не са нито произведения на изкуството, нито художници?

Стана й забавно, като си представи нещо такова (в подобни моменти въображението й се възпламеняваше): мълчанието в слушалката трае десет минути, ако се наведе през балкона, петнайсет, ако постави единия си крак на прозоречната дъска, двайсет и пет, ако постави и другия, трийсет, ако се изправи на корниза, трийсет и пет, ако прекрачи в бездната на нищото… А може би тогава някой щеше да се обади.

„Но това би означавало платното да се унищожи, не да се изопне“.

Спря се на друг, много по-скромен опит. Пак погледна часовника и без да се отмества от прозореца, свали хавлията и я захвърли на пода. Позвъни. Чу неизменния отговор. Зачака.

Мълчанието се утвърди.

Когато пресметна, че отдавна са изминали пет минути, Клара се запита какво повече да направи, в случай че отново затворят. Все още не й се искаше да си го представя. Стоеше неподвижно, гола пред прозореца. В слушалката упорито мълчаха.

За всичко беше виновно черното коте.

За първи го видя край някакъв плувен басейн в Ибиса, под буйния поток от слънчеви лъчи. Котето я гледаше по особения, свойствен на всички котки начин, с широко разтворени кварцови очи, като че я предизвикваше да разгадае тайната му. Ала тя беше на четиринайсет години, лежеше по очи върху хавлиената кърпа с разкопчана горна част на бикините и в момента тайните не я блазнеха. Спечели доверието на четириногото с нежен напев. А може би котето самичко се привърза към красотата й. На остров Ибиса я беше поканил чичо Пабло, за да прекара лятото при него. Той често я питаше на шега кой отговаря за външния й вид. Щом си толкова хубава, казваше чичото, трябва да си наемеш някого. С дълги руси коси, очи като две малки морски планети без следа от твърда земя и съвършено изваяно, напъпило в юношеството тяло, Клара отдавна бе привикнала да среща възхищението на чуждите погледи. Когато беше още дете, бащата на съученика й Борха предложи визитната си картичка на нейния баща, като му обясни, че е продуцент на телевизионни програми и иска да направи пробни снимки на Клара. Никога не бил виждал момиче като нея, заяви той. Баща й много се ядоса и не пожела да чуе нито дума по въпроса. Същата вечер у дома избухна бурна разпра и телевизионното бъдеще на Клара бе прекършено завинаги. Тогава тя беше на седем години. Когато навърши девет, баща й почина, но вече бе късно да пренебрегне волята му. От този момент насетне животът се оказа много труден, защото без баща семейството остана без никаква защита. Галантерийният магазин на майка й, където, щом стана възможно, Клара започна работа, им позволи да оцелеят и осигури парите, благодарение на които брат й Хосе Мануел завърши училище и се записа да следва право. Освен това разчитаха на помощта на чичо Пабло — той никога не ги забравяше. Чичо Пабло беше предприемач, женен за млада немкиня и живееше в Барселона. Негова бе идеята да осигури избавлението на Клара, като я вземаше да прекара всяко лято у тях в Кортишера, на Ибиса, при братовчедките си. Те бяха по-големи и не се занимаваха с нея, но тя нямаше нищо против — прекрасен бе самият факт, че напуска тъжното мадридско жилище, за да живее цял месец на онова малко, но безпределно място, искрящо в синьо на слънцето.

Ала все пак нищо нямаше да се случи, ако не беше черното коте.

Или пък щеше да се случи, но по друг начин. Клара вярваше в предопределението на случайностите. Най-напред котето се приближи към нея с недоверие, ала не след дълго се превърна в кадифена топчица със синкави отблясъци, в окъпаното от светлина лято на 1996 г., проникнато от уханието на хлор и морски бриз. Котето не миришеше така, а на сапун и очевидно си имаше стопанин, защото видът му бе твърде грижливо поддържан, за да произхожда направо от природата.

— Здравей — приветства го Клара. — Къде е господарят ти, котенце?

Животинчето в дланите й измяука, а устицата му заприлича на сърчице или на вътрешността на разтворен бадем. Тя се засмя. Не изпитваше никакъв страх. В къщата в планинското селце Алберка, където се бе родил баща й и където ходеха всяко лято, докато той беше жив, Клара беше привикнала към всякакви домашни животни. Тя погали котето, както би потъркала лампа, вътре в която се крие готов да изпълнява желанията й всесилен дух.

— Да не си се изгубило? — запита го тя.

— То е мое — рече някакъв глас.

Едва тогава забеляза мокрите източени мургави крака на Талия, застанала пред нея. Клара вдигна поглед, видя усмивката й в перспективата на слънцето и разбра (защото вярваше в предопределението), че ще станат приятелки.

Талия беше на тринайсет години, имаше големи очи и кожа с цвят на кафе. Говореше и същевременно се усмихваше, а усмивката бе нежна като гласа й, сякаш за нея усмивка и говор бяха едно и също, сякаш всяка нейна дума бе радостна и сякаш всички нейни усмивки бяха думи. Майка й била венецуелка от Маракай, а баща й бил испанец. Имали къща на другия край на острова. Талия попаднала в този квартал случайно, понеже родителите й гостували у приятели. Тъй или иначе, запозна ги черното коте.

Бащата на Талия разполагаше с много пари, много повече от чичо Пабло, а той далече не живееше зле. Къщата на Пунта Галера се оказа огромна вила с изглед към морето, оградената земя наоколо бе обрасла с дървета и сенки, и изпъстрена с цветни лехи и водни огледала. Талия я покани на гости два дни по-късно и Клара се смая, когато видя истински майордом — там имаше не просто жени, натоварени с прането и готвенето, а издокарани в ливреи служители с изцъклени очи. Ала най-голямата изненада я чакаше край плувния басейн, огромен правоъгълник от синя вода. Струваше й се невероятно, че Талия, с малкото си мургаво телце, разполага сама с целия този огромен сапфирен салон, застлан с втечнени плочки, по които човек можеше да се разхожда, носейки се в безтегловност. Но Клара се впечатли най-напред от друго.

Край басейна, освен Талия, имаше още едно момиче. Нейна сестра ли беше? Или приятелка?

Но очевидно девойката беше по-възрастна. Бе коленичила, по-скоро бе застанала на четири крака до самия ръб, а върху тялото й нямаше нищо, освен оскъдна синя прашка. Кожата й блестеше много особено. Докато Клара и Талия се приближаваха, тя не промени нито на милиметър положението си.

— Това е картина на баща ми — поясни Талия. — Платил е страхотно много пари за нея.

Клара приклекна и се загледа в скованото изражение, лъскавата от апретура и маслени бои кожа, леко потрепващите на вятъра коси.

— Не мога да повярвам — Талия изпадна във възторг от нейното удивление. — Не си ли чувала за ХД-изкуство? Но разбира се, че е от плът и кръв, като теб и като мен. Картината е хипер… — тя произнесе някаква дума, но Клара не я разбра. — Не е припаднала, нищо подобно, просто позира. А мирисът, който усещаш, е от боите.

„Елисео Сандовал, «Край басейна», 1995. Маслени бои и плажни масла върху осемнайсетгодишна девойка с памучни гащета“. Клара прочете това на малкото картонче, поставено на земята край фигурата.

Както повечето хора Клара бе чувала да се говори за хипердраматично изкуство, бе гледала предавания и репортажи на тази тема, но никога не бе виждала лично такава творба.

Беше като проклятие. Тя коленичи до картината и се забрави. Обходи фигурата с очи от върховете на пръстите на ръцете до оцветените коси, от шията до закръглената линия на бедрата. Двете ленти на прашката очертаваха V-образна линия, а в градината на къщата имаше дърво, подрязано по същия начин. Огледа неподвижната плът милиметър по милиметър, сякаш бе филм, на който би искала да се наслаждава цял живот. Разтреперана, тя протегна показалец и докосна дясното бедро на онова нещо. Сякаш се бе допряла до ваза. Нещото дори не мигна.

— О, не бива така — скара й се Талия. — Картините не се пипат. Дано не те е видял татко!

Денят се проточи мъчително. От този момент, за нея се оказа непосилно да се забавлява повече. Не беше виновна горката Талия, разбира се, а онова проклето нещо, онова неприлично и проклето нещо, което отказваше да помръдне, което си стоеше там, под слънцето, върху водата, без да се поти, без да въздиша, потънало в съзерцанието на определения му кръг върху плочките. Онази неподвижна и вълшебна форма с V-образните гащета, лишена от живот и едновременно с това изпълнена с живот — вината беше единствено нейна.

По едно време на Клара направо й прилоша. В дробовете й не достигаше въздух, задушаваше се. Избяга тичешком и потърси убежище в къщата. Намери котето на дивана в разкошния салон и се сви при него. Бузите й горяха, тя едва дишаше. Когато най-сетне Талия приближи, Клара я погледна умолително.

— Никога ли не се маха оттам? — разрида се тя. — Не се ли храни? Не спи ли?

— Разбира се, че се храни и спи. Изложена е само от единайсет до седем.

Надвечер майордомът отиде да даде нужното разпореждане. Бе точно седем. През целия ден Клара не изпусна от поглед часовника и сега пристъпи към картината. Видя я да се раздвижва — видя как последователно протяга ръце и нозе след дългата неподвижност и как бавно — сякаш се раждаше бебе — изпъва тяло и вдига глава със затворени очи; видя как маслената боя проблесна, когато гърдите й се повдигнаха при първите глътки кислород, видя как в безкрайна изнемога се изправя на крака, как се превърна в жена, в девойка, в човек като нея самата. На син фон.

„Искам да стана като това — помисли си Клара. — Искам да бъда това“.

Зъбите й тракаха.

Някаква жена разтвори кобалтовосините завеси, надвеси се навън и започна да полива сините цветя. Вдигна поглед и се натъкна на Клара. След като за миг се вгледа в нея, жената не скри възмущението си. После се прибра вътре, тресна прозореца и спусна пердетата. Стъклата отразиха голотата на Клара в рамката на отсрещния прозорец, гладкото й тяло, лицето без вежди, обезкосмения венерин хълм, гърдите като две вълнисти линии върху лист хартия, изсушените от нощния ветрец коси, дясната длан, стисната около телефонната слушалка — всичко това потънало в кобалтовоморскосините дълбини на отсрещното стъкло.

В слушалката мълчанието продължаваше. Не бяха затворили.

Клара се бе унесла в спомени и появата на другата жена отсреща я бе върнала рязко към действителността. Ибиса, Талия и незабравимият миг, когато откри ХД-изкуството, се размиха в тъмния фон на нощта. Нямаше представа колко време е прекарала в това положение. Подозираше, че бяха изтекли поне два часа. Дланта с телефона бе много по-студена от останалата част на тялото й, а мускулите на цялата й ръка се бяха схванали. Би дала всичко, за да се премести, но остана неподвижна, с притисната към ухото слушалка; стараеше се дори да диша колкото е възможно по-малко, сякаш в момента работеше като картина. Не прехвърляше тежестта на тялото от единия крак на другия, стоеше изправена мирно, лявата ръка опряна на хълбока, притиснала колене в ребрата на радиатора под завесите, за да е колкото може по-близо до прозореца.

Изкушаваше се да затвори телефона. Не бе изключено нелепото чакане да е недоразумение. Навярно идеята да чака гола и неподвижна на прозореца със слушалката в ръка се бе родила единствено в нейното въображение. В края на краищата все още не бе получила никакви указания от страна на художника, който и да бе той, нито един знак, нито една дума. На кого би хрумнало да рисува с невидимата тишина? Да не говорим за огромната сметка за телефон, която преживяването щеше да й докара. Хорхе щеше да й се изсмее.

„Ще броя до трийсет… Не, по-добре до сто… Ако не се случи нищо, затварям“.

Чувстваше се изтощена (целия ден на крака в картината на Басан), гладна и недоспала. Взе да брои. Чу момчешки смехове от отсрещната страна на улицата. Навярно я бяха видели. Това не я притесняваше. Тя беше професионално платно. Свенливостта и притесненията бяха останали далече в миналото.

„Двайсет и шест… Двайсет и седем… Двайсет и осем…“

Целият й живот беше изкуство. Не знаеше къде се намира границата, ако някъде изобщо имаше граници.

Клара се научи да показва и да използва тялото си както насаме, тъй и пред другите и заедно с другите. Да не смята за неприкосновено нито едно от отверстията си. Да понася, доколкото е възможно, пронизващата болка. Да мечтае със сковани мускули. Да възприема пространството като време, а времето като нещо протяжно, като природна картина, сред която тя се разхожда или стои. Да управлява усещанията си, да ги измисля, да ги наподобява, да ги възпроизвежда. Да преминава през всякакви прегради, да пренебрегва всякакви възражения, да се отърсва от баласта на угризенията. Никое произведение на изкуството не притежаваше нищо собствено — тяло и мисъл имаха предназначението да творят и да бъдат сътворени, да се преобразяват.

Това беше най-чудното и най-прекрасното занятие на света. Посвети му се още през същото онова лято, щом се прибра от Ибиса, и никога не съжали за избора си.

У Талия бе узнала, че Елисео Сандовал, авторът на „Край басейна“, живее и работи заедно със свои колеги във вила недалеч от Торехон, край Мадрид. Самотна, изплашена, тя му се представи няколко седмици по-късно. Първото й откритие бе, че не е първата, осмелила се да направи тази стъпка, и че в Испания ХД-изкуството е по-разпространено, отколкото бе допускала. Вилата представляваше истински кошер от художници и млади кандидати за творби. Елисео, млад венецуелски художник с лице на боксьор и с привлекателна трапчинка на брадичката, предлагаше на умерени цени начални уроци за невръстни модели. Вършеше го тайно и без надежда да продаде нещо, тъй като ХД-изкуството с малолетни още не бе узаконено. Клара посегна на оскъдните си спестявания и започна да го посещава всяка събота и неделя. Усвои умението, например, да се показва гола вкъщи и навън, насаме или пред хора, а също и да прекарва по цели часове с изрисувана кожа. Овладя и основите на хипердрамата: игрите, репетициите, начините на изразяване. Брат й разбра за заниманията, като спречкванията и забраните не закъсняха. Клара откри, че след смъртта на баща им Хосе Мануел възнамерява да поеме ролята на неин цербер. Но тя не му позволи. Заплаши го, че ще избяга от къщи и когато положението стана непоносимо, наистина напусна дома си. На шестнайсет години постъпи на работа в The Circle, международно сдружение на непризнати художници, заети с подготовката на младежки материал за големите творци. Там си направи татуировки по тялото, боядиса си косата в червено, проби си с халки носа, ушите, зърната на гърдите и пъпа и взе участие в гротескни стенни пана. Започна да печели пари и това й даде възможност да се усъвършенства при Ведекинд, Куинет и Феручоли. От осемнайсетгодишна заживя с Габи Понсе, начинаещ живописец, когото срещна в Барселона — нейната първа любов, нейния първи художник. Когато навърши двайсет, започнаха да я канят Алекс Басан, Хавиер Гонфрел и Гутиерес Регеро, за да участва в оригиналите им. Последваха най-големите — Жорж Шалбу извая от тялото й очарователен добродушен дух, Хилберто Брентано я превърна в кобила, а Вики изтръгна от лицето й изражения, каквито тя не бе предполагала, че таи у себе си.

Ала гениите още не се бяха докосвали до нея.

„Какво би се случило, питаше се тя, какво би се случило, ако никой не отговори, какво би се случило, ако я изопнат повече от разумното, ако опитат да пресилят нещата отвъд предела, какво би станало, ако…“

Нощта бе станала наситено синя. Доскоро свежият ветрец, сега вледеняваше костите.

Бе изброила до сто, после още сто и още сто. Най-накрая бе престанала да брои. Не смееше да затвори телефона, защото колкото повече време минаваше, по-значимо (и по-трудно) й се струваше това, което я очаква после. Най-значимото, най-трудното най-крайното и най-рисковото.

Тя впери очи в тишината, в изтлялата светлина, царство на котките. С присъствието си в настъпващото градско утро, тя сякаш наблюдаваше неуловимия ход на часовниковата стрелка.

„Какво би станало, питаше се тя, ако отсреща не заговорят“. Кога, в кой момент щеше да й се наложи да приеме, че е настъпил краят на играта. Кой щеше да отстъпи пръв в този извънмерен, нечестен двубой.

Изведнъж гласът на жената се върна в слушалката. Слухът на Клара бе бездействал толкова дълго, че тя почти изпита болка, както боли зеницата на слепеца, възвърнал си ненадейно светлината. Гласът бе рязък и пестелив. Уточни мястото — площад „Десидерио Гаос“ без номер. Също и името — господин Фридман. И часа — точно в девет на другата сутрин. Връзката прекъсна.

Прииска й се да остане още в тази поза, с вдигната телефонна слушалка. След това направи гримаса и се върна към несгодите на живота.

Бе ранното утро на 22 юни 2006 г., четвъртък.

Таванската стая. Таванската стая. Къщата в Алберка. Татко.

Слънцето сияеше в цялото си великолепие над градината. Гледката беше прелестна: тревата, портокаловите дръвчета, синята карирана риза на баща й, сламената шапка и очилата му с дебели квадратни стъкла — Мануел Рейес беше късоглед, силно и едва ли не доброволно късоглед или най-малкото примирен с късогледството, понесъл с безразличие на носа си огромното старомодно съоръжение от костенуркова черупка, защото според него очилата придавали своеобразна тежест на подробните разяснения за туристите пред картините в музея Прадо. Татковата работа беше такава — да развежда хората из залите на музея и да им разяснява на висок глас и с премерена начетеност тайните на „Копията“ и „Менините“, неговите любими творби. Татко подрязваше портокаловите дръвчета, брат й Хосе Мануел се усъвършенстваше на статива в гаража (той искаше да рисува, но татко го съветваше да следва, за да си осигури професия), а тя чакаше в стаята си да отидат на църква с мама.

Тогава дочу шума.

В къща като Къщата, обитавана от толкова много (шумове), един от тях нищо не значеше. Но този бе успял да я озадачи. На челото й се образува мъничко V. Излезе да види на какво или на кого се дължеше шумът.

Таванската стая. Вратата беше леко открехната. Навярно майка й бе влизала, за да прибере нещо, а после не бе затворила добре.

Таванската стая бе забраненото помещение. Мама не разрешаваше на децата да се промъкват вътре, защото се страхуваше да не се стоварят върху тях струпаните вехтории. Клара и Хосе Мануел обаче мислеха, че тя крие там нещо страшно. В това бяха единодушни. Мненията им се разминаваха само в смисъла, който придаваха на страшното. За брат й страшното беше лошо; за Клара пък, лошо или добро, то бе преди всичко примамливо. Като бонбон, който може и да не е хубав, но е винаги примамлив. Ако страшното се изправеше пред тях, Хосе Мануел би побягнал уплашен, докато Клара би приближила като омагьосана, пристъпвайки плахо като дете в очакване на коледните подаръци. Същността на страшното предполагаше двояко движение: ако наистина беше страшно, то би изплашило Хосе Мануел, но пък би привлякло Клара, би я притеглило в неочакваната посока като в несвяст, с мрачната обреченост, с която запращаме камък в тъмната паст на кладенеца.

Сега най-сетне страшното я канеше да влезе. Тя можеше да извика майка си (чуваше я да снове из кухнята) или да слезе в градината и да потърси закрила от баща си, или да се спусне още по-ниско и да помоли за помощ брат си.

Но тя се реши.

Разтреперана както не бе треперила никога през живота си, нито дори в деня на първото си причастие, тя побутна старата врата и вдиша облаците синкав прах. Наложи се да отстъпи и да изстреля откос от кашлица, макар че това донякъде принизи приключението. Имаше толкова прах и миришеше толкова лошо, като на нещо вкиснато — стори й се, че няма да издържи. А и щеше да си изцапа дрехите за църква.

„Но какво пък, срещата със страшното изисква и жертви“, рече си тя. „Страшното не расте по дърветата, достъпно за всеки — то трябва да се постигне с много труд, както татко казва за парите“.

Отвън Клара си пое дълбоко въздух един-два пъти и опита повторно. Направи няколко несмели малки крачки във вонящия мрак, примигна, нагоди погледа си към непознатото. Различи форми, овързани с въжета и ги определи като стари одеяла. Камари картонени кутии. Разкривена шахматна дъска. Кукла без дрехи с избодени очи, седнала на полицата. Паяжини и сини сенки. Всичко й направи силно впечатление, но не я изплаши. Бе очаквала да намери подобни неща.

Тъкмо да изпита неизбежното разочарование, когато внезапно го видя.

Страшното.

То бе вляво от нея. Леко помръдване, подвижна сянка, очертана срещу светлината, проникваща откъм прага. Клара се извъртя с неподозирано хладнокръвие. Страхът й бе достигнал най-крайната си степен (усещаше, че още малко и ще запищи), а това означаваше, че най-сетне е открила страшното и се готви да го опознае.

Беше момиченце. Момиченце, което живееше на тавана. Облечено в морскосиньо костюмче „Лакост“, със съвсем гладки и отлично сресани коси. Кожата му сякаш бе мраморна. Приличаше на труп. Но се движеше. Отваряше уста, затваряше я. Притваряше клепки и широко ги разтваряше. И я гледаше.

Страхът изби през кожата й. Сърцето й се прероди в плъх — усети го как драска слепешката нагоре вътре в нея, докато се спря в гърлото й. Бе миг на страховита вечност, бегла и неотменима частица от секундата — като мига, в който посрещаме смъртта.

По някакъв начин, по някакъв необясним, но върховен начин, в същия този миг тя прозря, че момиченцето е най-ужасяващата гледка, която бе виждала и която щеше да види някога. Бе не само страшно, бе непоносимо.

(И въпреки всичко ликуването й нямаше граници. Защото най-сетне тя се бе озовала пред лицето на страшното. А страшното се оказа момиченце на нейната възраст. Можеха да се сприятелят и да си играят заедно.)

Тогава осъзна, че костюмчето „Лакост“ беше същото като това, с което майка й я бе облякла в неделния ден, че косите бяха сресани като нейните, че чертите на лицето бяха нейните собствени, че огледалото беше голямо, а рамката — скрита в полусянката.

— От нищо си се изплашила — рече майка й. Чула виковете й, тя бе притичала и вече я стискаше в прегръдките си.

Разсъмването обагряше в небесносиньо индиговата синева на тавана на спалнята. Клара примигна и току-що присънилите й се образи се разтвориха в светлината на стените. Наоколо всичко си беше както обикновено, ала в душата й се вихреше ураганът на спомените от далечното детство, „изплашването от нищо“ в таванската стаичка на старата къща в Алберка, година преди баща й да почине.

Будилникът бе иззвънял: седем и половина. Осъзна, че й предстои срещата на площад „Десидерио Гаос“ със загадъчния господин Фридман и скочи от леглото.

Работата й като професионална картина я бе научила, освен всичко друго, да възприема сънищата като своеобразни указания на неизвестен скрит вътре в нея майстор. Запита се защо ли несъзнаваното бе възкресило онази отдавна забравена фигура от живота й и я бе извадило отново на шахматната дъска.

Навярно това означаваше, че вратата на таванската стая отново е разтворена.

Някой я канеше да влезе и да се озове пред лицето на страшното.

Очите на Пол Беноа не бяха виолетови, но светлината на лампите в залата им придаваше виолетов оттенък. Лотар Бош се вгледа в тях и не за първи път осъзна, че трябва да прояви повишено внимание. В присъствието на Пол Беноа човек винаги трябваше да се държи предпазливо.

— Знаеш ли какъв е проблемът, Лотар? Проблемът е, че днес всичко стойностно е мимолетно. В други епохи здравината и трайността сами по себе си са били ценни — саркофаг, статуя, храм, платно. Но в днешно време всичко ценно се потребява, изхабява се, изчезва, все едно дали става дума за природни богатства, фармацевтични продукти, защитени видове в природата или произведения на изкуството. Преминали сме през предварителна фаза, когато нещата, които не достигали, се ценели повече, защото не достигали. Това било логично. Но какво се е случило после? Това, че днес, за да се ценят повече, нещата трябва да не достигат. Преобърнали сме причината и следствието. Ето как разсъждаваме днес: „Доброто не е в изобилие. Затова нека направим така, че лошите неща да не бъдат в изобилие, тогава те ще станат добри“.

Той замълча и, почти без да гледа, протегна ръка. Масичката бе на разположение, за да му подаде порцелановата чаша, но искането на Беноа я изпревари. Последва съдбоносно двоумене, пръстчетата на началника на отдел „Консервация“ се блъснаха в чашата и част от съдържанието се разля в чинийката. Бързо и деловито Масичката подложи нова чинийка и подсуши чашката с хартиена салфетка от прикрепения към кръста й лакиран поднос. На белия етикет, окачен на дясната й китка, пишеше: „Маги“. Бош не я познаваше, но той, естествено, не познаваше повечето от украшенията. Въпреки че бе коленичила, ясно се виждаше, че Маги е много висока, сигурно почти два метра. „Навярно тъкмо тази несъразмерност й бе попречила да се превърне в живописна творба“, предположи Бош.

— Днес вече не е добра сделка да се купи или продаде картина върху текстилно платно — продължи Беноа, — именно защото то не се изхабява достатъчно бързо. Знаеш ли къде е ключът на успеха на хипердраматичното изкуство? В неговата бързопреходност. Плащаме повече и то незабавно за творба, трайна колкото младостта, а не за произведението, съхранено от преди сто или двеста години. Защо? По същата причина, поради която в магазините харчим повече пари на разпродажбите, отколкото в обикновените дни — синдромът „Бързай, докато не е свършило!“ Затова творбите на юношеска възраст са толкова ценни.

„Безпогрешно изпълнение при втория опит“, помисли Бош.

Масичката вече очакваше жестовете на Беноа, а той я улесни, като се постара да поеме внимателно протегнатата към него чаша.

— Опитай от тази отвара, Лотар. Има мирис на чай, вкус на чай, но не е чай. А щом мирише на чай и вкусът й е на чай, за мен това е чай. Но не ме изнервя и действа успокоително на язвата ми.

Бош улови изящната, привидно порцеланова вещ, предложена му от Масичката, и огледа напитката. На мъртвешката виолетова светлина беше трудно да се установи точният й цвят. Реши, че може да мине за виолетова. Поднесе я към носа си. Наистина миришеше като чай. Опита я. На вкус беше отвратителна. Приличаше на карамел, разбит в миксер и примесен със сироп за кашлица. Потисна гримасата си и с облекчение установи, че Беноа не го гледа. Още по-добре. Пак се престори, че отпива.

Намираха се в едно от помещенията на „Музеумскартие“ — голям шумоизолиран правоъгълник, осветен от всички страни в различни отсенки на виолетовото: по тавана лампите блестяха в нежно пурпурно, по пода сияеха в кобалтовосиньо, а по стените образуваха лавандулови квадрати, тъй че фигурите сякаш плуваха в аквариум с бургундско вино. С изключение на Масичката, други украшения нямаше. Единият край на стаята бе обзаведен като телевизионно студио. Десет монитора от вътрешната уредба образуваха пано върху стената, а в изгасените екрани проблясваха отраженията на виолетови нокти. Пред мониторите седяха Вили де Баас и двама от сътрудниците му, готови да започнат заниманието по психотерапия, както всяка събота вечер. Хората от Терапията представляваха част от отдел „Консервация“, затова работеха под прякото ръководство на Пол Беноа. Де Баас явно се притесняваше от присъствието на началника, застанал зад гърба му.

С израз на блаженство Беноа постави чашката обратно в чинийката, облиза устни и погледна към Бош. От светлината по стените зениците му блестяха в червено, плешивината му приличаше на кардиналско боне в пурпурен цвят, а обувките и долната половина на панталона му хвърляха виолетови искри.

— Тъкмо по тази причина произшествия като трагедията с „Отронено цвете“ оказват толкова пагубно влияние, Лотар, защото картините в юношеска възраст са много ценни. Въпреки всичко, в Амстердам успяхме да скрием новината. Осведомени са само по върховете. Стейн не пожела да се изкаже по въпроса, а Хофман отказва да повярва. На Майстора не сме съобщили нищо, естествено. „Рембранд“ се открива на 15 юли и някои от платната са още в период на изопване или имприматура. Сега Майстора е недосегаем. Но се говори, че ще падат глави. Не твоята, нито на Ейприл, но…

— Никой няма вина, Пол — рече Бош. — Просто ни надиграха. Все едно дали е бил Оскар Диас или не, истината е, че техният план е бил добър и са ни изиграли, това е всичко.

— Въпросът е — уточни Беноа, протягайки чашката към Масичката, за да му долее, — че трябва да го хванем ние. Налага се да го разпитаме основно, полицията не би съумяла да измъкне от него всички сведения. Разбираш, нали?

— Разбирам напълно и работим по въпроса. Претърсихме апартамента му в Ню Йорк и стаята му в хотела тук, във Виена, но не открихме нищо необичайно. Известно ни е, че е любител на фотографията и на природата и живее сам. Правим усилия да намерим сестра му и майка му в Мексико, но се съмнявам, че ще ни кажат нещо съществено.

— Като че ли съм чувал, че в Ню Йорк имал приятелка…

— Някоя си Брисеида Канчарес, колумбийка, завършила изкуствознание. Полицията не знае за нея и предпочетохме да не ги осведомяваме, а да я потърсим сами. Брисеида се е срещала с Оскар в Амстердам преди месец. Колеги на Оскар са ги виждали заедно. Получила е стипендия от Лайденския университет да прави проучване върху класическите художници и от началото на годината пребивавала в града. Сега тя също е изчезнала…

— Забележително съвпадение.

— Разбира се. Вчера Теа е разговаряла със сътрудниците си от Лайден. Изглежда Брисеида е заминала за Париж с друг приятел. Изпратихме Теа да провери. Всеки момент очакваме да докладва. — Бош се запита дали Беноа ще му се обиди, ако разбере, че няма да пие повече от отварата. Прикри чашката с лявата ръка.

— Трябва да я открием и да я принудим да проговори, Лотар. Не подбирай средствата. Осъзнаваш в какво положение сме, нали?

— Осъзнавам го, Пол.

— „Отронено цвете“ трябваше да замине за „Сотбис“ през есента. Наддаването щеше да прогърми дори и в спортните програми. Заглавия от рода на „Гола невръстна девойка продадена на търг“, „Най-скъпото момиче в историята“… Знаеш какви глупости плъзват по първите страници на вестниците. Само че в този случай глупостите щяха да бъдат верни. „Отронено цвете“ беше най-ценната картина от „Цветя“ и още няма заместничка. Вече пристигаха оферти — много по-високи от предишните за „Пурпурната магия“, „Невена“ и „Лалето“. На практика наддаването беше започнало. Знаеш, че не обичаме да водим двойни игри.

Бош кимна утвърдително и се престори, че отпива още една глътка от чая. Всъщност само навлажни устни.

— Ще се изненадаш, ако научиш какви суми бяха готови да заплатят някои хора за месечната издръжка на тази картина — продължи Беноа. — От друга страна и аз знаех как да притисна най-заинтересуваните. В последно време „Отронено цвете“ беше тъжна. Според Вили навярно започваше да изпада в депресия, затова ми хрумна да използвам това обстоятелство в наша изгода. — Очите на Беноа проблеснаха от гордост. — Щяхме да пръснем слуха, че цената на вероятната психотерапия повишава наема на картината. А да не забравяме, че творбата е на четиринайсет години и има нужда да излиза, да пътува, да се разсее, да пазарува… С една дума, бъдещият купувач трябваше да й осигури поддръжка на високо ниво, за да избегне тройно повече разходи за реставрация. Стейн призна, че ходът е майсторски. — Беноа замълча, сви устни и притвори очи в свойственото му самодоволно изражение.

Бош знаеше, че чува въображаеми хвалебствия и си помисли: „Обожава да се опива от успехите си“.

— За две години само от наема бихме си възвърнали стойността на картината. Тогава щяхме да преговаряме при други условия, ако имахме съгласието на Майстора. Платното вече нямаше да е толкова младо, щеше да е извън играта, но на негово място щеше да се появи друго. Разбира се, наемът би спаднал донякъде, но можехме да се възползваме от трудността по заместването на модела, за да получим още една тлъста хапка. „Отронено цвете“ бе на път да остане в историята като една от най-скъпите картини на света. А сега…

Телевизионните монитори зажужаха и светнаха в сиво. Сеансът по психотерапия започваше. Де Баас и сътрудниците му бяха готови да изслушат оплакванията на проблемните творби. Беноа сякаш не забеляза нищо — той отново бе свил устни, но вече не победоносно.

— Сега всичко се провали — заключи той.

Един от сътрудниците на Де Баас се обърна и прикани Масичката с жест. Безсмислено би било да й подвиква, тъй като тя носеше заглушителни наушници. Наушниците бяха необходими, когато се водеха поверителни разговори в близост до украшенията. Масичката изящно се изправи, пристъпи боса по виолетовия под с чайника и чашите, спря до Де Баас и се зае да поднася чая. „Коя ли е Маги?, запита се изведнъж Бош. От кое ли далечно кътче на света бе пристигнала, с какви ли скрити надежди, какво правеше съвсем гола в тази стая, с остригана до кожа глава, с наушници, изрисувана в бледовиолетово с черни завъртулки, понесла този прикрепен с обръч на кръста й поднос?“ Въпросът му бе обречен да не получи отговор, понеже украшенията не разговаряха с никого и никой никога не ги питаше за нищо.

— Бих искал да зная, Лотар — рече неочаквано Беноа — дали би имало смисъл някакво… предположение за „инсценировка“. — Той очерта думата във въздуха с дясната ръка. — Ясен ли съм?

— Имаш предвид…

— Че всичко може да е… Тръпки ме побиват само като го казвам… Някакъв театър.

— Театър — повтори Бош.

В този миг на мониторите се появи лицето на „Пръскан зюмбюл“, първото „цвете“, помолило за среща със специалистите по терапия. Моделът току-що бе взел душ и се бе освободил от боите. Гладкият му череп, без вежди и мигли, и преминалата през имприматура кожа се откроиха на черен фон. Очите бяха безцветни като стъклени кръгчета. На лентата около шията висеше окачен етикет.

— Buona sera, Пиетро — произнесе сърдечно Де Баас в микрофона. — С какво можем да ти помогнем?

— Здравейте, господин Де Баас — гласът на италианското платно изпълни усилвателите. — Пак същото. От диоксацина получавам сърбежи. Не разбирам защо господин Хофман настоява да го използва за индиговосиньото по ръцете ми…

Беноа отдели не повече от секунда внимание на разговора между Де Баас и платното, и тутакси продължи:

— Да, театър. Ще поясня. На пръв поглед Оскар Диас е някакъв психар, нали така? Охранявал е картината няколко пъти и през това време е предвкусвал удоволствието от възможните начини да я унищожи. Планира всичко много добре и решава да нанесе удара в сряда вечерта. Подкарва камионетката, но вместо да се насочи към хотела, отива в гората. Вече е подготвил всичко. Принуждава картината да прочете някакви небивалици, записва гласа й, после я нарязва и извършва налудничавите си обреди, каквито и да са те. Така стоят нещата, нали?

— В най-общи линии така.

— Е, добре, а сега си представи, че е инсценировка, представи си, че Диас не е по-луд от нас двамата, а записите и садистичната зрелищност са измислени, за да ни подведат и да ни убедят в съществуването на сериен убиец, докато всъщност от конкуренцията са му платили, за да унищожи картината тъкмо преди търга. — Замълча и вдигна едната си вежда. — Ти си бил полицай, Лотар. Как ти се струва идеята?

„Жалка“, помисли Бош. За щастие, за да попречи на Беноа да разбере какво мисли, не бе нужно да прикрива мозъка си с лявата ръка, както правеше с чашата.

— Трудно ми е да я приема — рече.

— Поради…?

— Просто не мога да повярвам, че някой е бил в състояние да направи това с девойче като Анек, само за да провали продажба за милиони долари, Пол. Ти имаш повече опит в тази област, но… Помисли за момент — ако са имали намерение да унищожат картината, защо да не го направят по хиляди други по-бързи начини… Дори и да са целели да наподобява садистична проява, както казваш, имало е други средства… Тя беше четиринайсетгодишно момиче, за Бога. Насекли са я с… нещо като електрически трион… и е била жива, докато…

— Не беше четиринайсетгодишно момиче, Лотар — уточни Беноа. — Беше картина, оценена на повече от петдесет милиона долара за начало.

— Добре, но…

— Погледни на нещата от този ъгъл или изцяло ще сгрешиш.

Бош послушно кимна. За миг се чуваше само разговорът между Де Баас и „Пръскан зюмбюл“.

— Диоксацинът спомага да се получи по-наситен синкавовиолетов цвят, Пиетро.

— Всеки път ми повтаряте същото, господин Де Баас… Но вие нямате сърбежи по ръцете.

— Пиетро, моля те, не се сърди. Опитваме се да ти помогнем. Чуй сега какво ще направим. Ще поговорим с господин Хофман. Ако ни отговори, че диоксацинът е незаменим, ще потърсим начин за обезболяване на ръцете ти… Само на ръцете, какво ще кажеш?… Може да стане…

— Петдесет милиона долара са много пари — рече Беноа.

Внезапно престореното спокойствие на Бош се пропука. Той престана да кима утвърдително с глава и впи очи в Беноа.

— Да, много пари са. Но ми посочи с пръст човека, способен да причини това на четиринайсетгодишно момиче, само за да опита да провали нашия милионерски търг. Посочи ми този човек и ми кажи: „Ето го“. И ме остави да го погледна в очите, за да се уверя, че в тях няма нищо друго, освен пари, картини и търгове. Едва тогава ще се съглася с теб.

Звънтене на порцелан. Един от сътрудниците на Де Баас вече подреждаше празните чаши върху Масичката, коленичила в очакване.

— Естествено, картината не е унищожена от Франциск Асизки, ако това имаш предвид…

— Бил е някой кучи син и садист! — бузите на Бош пламтяха в цвят, който на светлините в залата се превръщаше в лилав. — Ще ми се да го пипна, повярвай ми.

Настъпи мълчание. „Няма никакъв смисъл да се заяждаш с Беноа — рече си Бош. — По-добре се успокой“. Впери очи в мониторите и се помъчи да се отпусне. Картината кимаше, докато слушаше съветите на Де Баас. Бош си спомни, че „Пръскан зюмбюл“ бе изложен с преметната през рамото подбедрица на десния крак и опряна на стъпалото глава. Не можеше да си представи себе си в подобна поза дори за част от секундата, докато „Зюмбюлът“ издържаше така по шест часа на ден.

Забеляза, че Беноа също гледа към екраните.

— Господи, колко ни струва да опазим тези творби. Понякога сънувам как лично аз ги унищожавам.

Такива думи от устата на завеждащия отдел „Консервация“ изненадаха Лотар Бош. Беноа често бе невъздържан в изразите си, когато нямаше опасност да го чуят картини или скъпи украшения (Масичката беше с наушници), макар привидно да не издаваше слабите си места. Поне никога не ги разкриваше пред свидетели. Имаше измамния вид на простодушен пенсионер, на когото си заслужава да се довериш. Месестата му, напълно плешива глава приличаше на топка против стрес — поглеждаш я и ти се вижда, че можеш да я помачкаш известно време и да се отпуснеш. В действителност, макар и незабележимо, тъкмо той мачкаше главите на другите хора. Бош знаеше, че преди да постъпи във фондацията, Беноа бе работил като частен клиничен психолог в аристократичен парижки квартал и предишното му занятие бе много полезно в отношенията с платната. Всъщност доктор Беноа бе побързал да смени работата си поради едно особено постижение в своята терапевтична дейност. Валери Розо, младо френско платно, послужило на Ван Тиш за шедьовъра от ранния му период „Пирамидата“, един ден отказала да се излага в „Стеделек“, предизвикала криза и поставила на карта няколко милиона долара. Валери от години се подлагала на психотерапия поради невроза. Специалистите знаели, че в това се корени причината на отказа й и се мъчели да я лекуват. Беноа избрал друг път — вместо да се старае да излекува неврозата на Валери, той просто я убедил да остане в музея. Стейн веднага му предложил мястото на началник-отдел „Консервация“.

Картините, особено по-младите, много обичаха да разговарят с Беноа. Споделяха терзанията си с плешивия дядка с френски акцент и по този начин намираха сили да продължат напред. Разбира се, това беше майсторски номер. В действителност Беноа бе опасен човек, посвоему по-опасен от госпожица Уд. Бош смяташе, че е най-опасният от всички. С изключение на Стейн и Майстора, естествено.

— Те са богати и млади — говореше Беноа презрително, докато гледаше в екраните. — Какво повече искат, Лотар? Не мога да ги разбера. Разполагат с дрехи, накити, живи украшения и играчки, коли, опиати, любовници… Само споменават на кое място на света предпочитат да живеят и на часа им купуваме там дворец. Какво повече искат?

— Навярно друг начин на съществуване. Те също са хора.

Венец от бръчки увенча челото на Беноа. Той остана така няколко секунди, докато Бош са усмихваше примирено, макар и предизвикателно.

— Моля те, Лотар, не говори така, поне когато пия заместителя на чая си. Напоследък язвата ми се влоши. Ван Тиш им е дал нещо по-велико от самите тях и жалките им съществувания. Осигурил им е вечност. Нима не го проумяват? Те са невероятно красиви творби, най-красивите, създадени някога от художник, а не им стига — оплакват се от болки в гърба, сърбежи в задника, депресии. Моля те, Лотар, много те моля!

— Мисълта ми беше просто…

— Не, не, Лотар, не ми късай нервите. — Беноа вдигна ръка, сякаш отказваше да приеме отвратителна храна. — Красотата изисква жертви. Не знаеш колко трудно се съхраняват тези крехки „цветенца“. Не ми късай нервите. Да не говорим повече по този въпрос.

Той гневно протегна чашата си във въздуха. Масичката незабавно пристъпи, изви гръб с издаден напред корем и намести подноса под чашката. Коленете й се огънаха съвсем ниско, тя почти приседна на пети, защото Беноа едва бе повдигнал ръка. Пред погледа на Бош се оголиха обезкосмените й, оцветени в пурпурночервено интимни части.

— Още малко, Лотар? — запита Беноа, докато сочеше на украшението да му налее до половината.

— Не, не, много благодаря. — Бош се възползва от случая и остави на Масичката почти пълната си чашка.

— Хареса ли ти?

— Превъзходно е.

— Нали? Поръчвам си го лично на един доставчик в Париж. Предлага заместители едва ли не на всичко, каквото можеш да си представиш, дори заместители на заместителите.

Замълчаха. На екраните се появи „Пурпурна магия“.

— Дълго ли ще останеш във Виена, Пол? — запита Бош след известно време.

Въпросът свари Беноа в мига, когато отпиваше. Той жадно преглътна и поклати глава.

— Само колкото е необходимо. Искам да се уверя, че случаят ще бъде запазен в тайна възможно най-добре. Впрочем, това се оказва извънредно трудно. Вчера, например, проведох по телефона много съдържателна беседа с някакъв голям шеф от австрийското вътрешно министерство. От такива като него ми призлява. Настояваше новината да бъде оповестена. Боже, какво е станало в тази проклета страна, откакто през миналия век тук надигна глава неонацистката партия? Всички проблеми им се струват крехки като стъкло, пипат само с бели ръкавици… Непрекъснато мислят как да си покрият гърба. Онзи си позволи да ме обвини, че съм поставял под заплаха населението на Виена!… Казах му: „Доколкото знам, до този момент под заплаха са единствено нашите картини!“ Глупак! — Той млъкна и после вметна: — Е, това последното го премълчах.

Бош се изсмя съвсем безшумно, само с изражението на лицето и с полуотворена уста.

— Пол, имаш нужда от венозни инжекции със заместител на чай.

— Не обичам австрийците. Твърде засукани са. Онзи мошеник, Зигмунд Фройд, е бил австриец. Уверявам те, че…

От вратата долетя шум и слабичкото телце на Ейприл Уд връхлетя като вихър.

— Обади ли ти се полицаят, с когото говорихме вчера? — обърна се тя направо към Бош.

— Феликс Браун? Не. Защо?

— Оставих съобщение на телефонния му секретар да ни потърси незабавно. Хората му са открили камионетката рано сутринта, а не са ни уведомили. Научих го от нашите птичета. А, здравей, Пол. Хубаво е, че си дошъл. Ще се позабавляваме всички заедно.

— Камионетката? — рече Беноа. — А Диас?

— Нито следа.

Двамата мъже приеха вестта с видимо безпокойство. За известно време се чуваше само разговора на Де Баас с пурпурното „цвете“. Един от служителите донесе стол. Уд отпусна дребната си фигурка и кръстоса крака, обути в бричове и кожени островърхи ботуши. Мършавата й шия, обвита в копринено пурпурно шалче, стърчеше три педи над раменете. Червеният пропуск на ревера се съчетаваше добре с шалчето. Тя приличаше на напето момченце, женствено галено синче, изключено за трети или четвърти път от университета. Нещо във външността й будеше безпокойство — не беше начинът, по който седеше, нито свитите устни, нито очите й (макар че Бош предпочиташе нейния профил пред насрещния й поглед), нито предизвикателното й облекло. Поотделно всеки от елементите, съставящи облика на Уд беше привлекателен, ала взети заедно, те ставаха неприятни.

— Да ти предложа ли малко заместител на чай? — предложи й Беноа, като посочи Масичката.

— Не, благодаря, Пол, изпий си го ти, ще имаш нужда. Защото следва най-веселата част.

Бош и Беноа я погледнаха.

— Камионетката е била скрита между дърветата на четирийсет километра на север от мястото, където откриха картината. Локализиращото устройство, както предполагахме, е било изключено. В задната част на колата е имало окървавен найлон. Сигурно го е използвал, за да увие творбата, след като я е накълцал, и за да я завлече в храстите, без да се изцапа. А на пътеката личали следи от други гуми, вероятно от лек автомобил. Разбира се, там го е чакала друга кола. Господин Хитрецът е изпипал всичко много добре.

— Боли ме, господин Де Баас. Нека ви кажа, че ме боли. Мога да го изтърпя, но ме боли.

Беше гласът на „Невъобразима орхидея“. Намираше се в гимнастическия салон за платна в „Музеумскартие“ в класическата поза за упражнение: стъпила на пода, огъната на две, с ръце на подбедриците и глава между коленете. За да обхване лицето й, камерата бе разположена зад гърба й едва ли не на равнището на пода. Естествено, лицето на „Орхидеята“ се явяваше на екрана обърнато надолу.

— Боли те само когато заемеш позата ли, Шърли? — запита Де Баас.

Беноа не гледаше към мониторите, а към Уд. Изглеждаше внезапно раздразнен.

— Ейприл, къде се е дянал Диас, за Бога? Този човек е най-обикновен пазач. Не може да е организирал план с подобен размах. Къде е Оскар Диас?

— Завърти глобуса и постави пръста си някъде, Пол. Току-виж улучиш.

— Напоследък шегите не ми понасят добре, предупреждавам те.

— Не се шегувам. От момента, когато е насякъл картината, до момента, когато започнахме да го търсим, са минали няколко часа. Като вземем предвид, че е разполагал с друга кола, като добавим и фалшиви документи, може да е на коя да е точка на планетата.

— Ох, в момента болката е… Ох!

— Недей да търпиш, Шърли. Не се опитвай да я търпиш, защото няма да успеем да определим кога те боли… Забелязвам какво усилие правиш. Отпусни се. Ако те заболи, не се сдържай.

— Трябва да открием колумбийката — процеди Беноа през зъби.

— Това ми изглежда по-лесно — рече госпожица Уд. — Току-що ми позвъни Теа от Париж. Нашата скъпа Брисеида Канчарес е у Роже Левин, големия син на Гастон.

— Търговецът на картини? — Беноа прокара ръка по лицето си. — Всичко се усложнява все повече.

— Трябва да я пре-пре-одолея, гос-господин Де Ба-а-ас… Аз съ-ъ-ъм картина, гос-госп-господин Де Баа-а-ас…

— Не, не, не, Шърли. Правиш грешка. Не можеш да превъзмогнеш болката. Искам да я изразиш. Хайде, Шърли, недей да търпиш повече. Викай, ако е нужно.

— Тази вечер Роже и момичето са на гости у Рокантен — те често организират изненадващи празненства, за да привличат клиенти и да търгуват с незаконни картини. Но истинската изненада ще ги очаква, когато се приберат вкъщи — Уд погледна часовника си. — Теа ще се обади всеки момент.

— Викай, Шърли. Колкото можеш по-силно. Нека да чуя колко те боли гърбът…

— Н-н-н-н… Н-н-н-н-н-н-н-н…

Бош гледаше в мониторите. Челото на картината бе сбръчкано от сух плач (бе минала през имприматура и бе лишена от сълзи). Коленете й, от двете страни на лицето, трепереха. В залата единствено Беноа и Уд не обръщаха внимание на образите на екраните. Масичката също не гледаше натам, но Масичката бе чисто и просто украшение.

— Ейприл, стресни я, както се полага — нареди Беноа. — Нея и, ако трябва, онзи глупак, сина на Левин.

Уд се съгласи.

— Възнамеряваме да ги стреснем така, че да подмокрят гащите, Пол.

— Ромберг във Виена ли е?

— Ромберг е в Чехия заради историята с подправените копия. Миналата седмица открихме подправена скица на един от образите на „Двойка“ и се постарахме да изгуби желание занапред да участва във фалшификации. Не вярвам да се оплаче от нас, но случаят е рисков.

— Виждаш ли, Шърли? Боли те твърде много! Ще броя до три. Тогава ще извикаш, съгласна ли си?

— Ейприл, засега остави подправените копия. Този случай е по-важен.

— Откога си и директор по сигурността, Пол?

— Не е там работата, Ейприл, не е там работата…

— С всички сили!… Истински вой, Шърли…

— Австрийската полиция издирва Диас дори и под килима на министъра на вътрешните работи — рече Уд. — Едва ли е нужно да заделяме повече хора и средства за нещо, което те могат да свършат вместо нас. Нека кучетата ни донесат плячката, това не значи, че те са ловците, Пол.

— Две…

— Съгласен съм, да направим както ти казваш, Ейприл. Само че…

— Три!

— Аааааааа! АААААА!!!…

Видът на закрещялото преобърнато лице въздействаше много особено: в горната част, под мъничко пирамидално чело — огромно сляпо око с розово пипало, а най-отдолу — два отвора между бръчките. Всички, с изключение на Масичката, запушиха ушите си с длани.

— По дяволите, Вили! — възкликна Беноа. — Запуши устата на тази глупачка! Така не може да се разговаря!

Вили де Баас се отдръпна от микрофона и изключи звука в усилвателите.

— Съжалявам, Пол. Това е Шърли Карлони. През април се прекърши и я оперирахме, помниш ли? Но не е напълно излекувана.

Бош си спомни, че този израз — „прекърши се“ — бе влязъл в широка употреба сред членовете на групата за консервация на „Цветя“. Служеше за обозначение на най-сериозния проблем за творбите — гръбначните увреждания.

— Оттегли я за седмица, отмени огъвкавяващите средства, увеличи обезболяващите и се обади на хирурзите — отвърна Беноа.

— Точно това смятах да направя.

— Е, направи го и, моля те, намали любимия си усилвател… Какво бях започнал да казвам?… Ейприл, не се стремя да надзиравам работата ти, не оставай с погрешно впечатление. Знаеш колко много ти се доверяваме. Но сегашният случай е… да кажем… особен. Онзи мръсник не е премахнал някакво си младо момиче, а общочовешко богатство.

— Съзнавам го, Пол — каза Уд с усмивка.

— Съзнаваш го, чудесно, и аз също го съзнавам. Всички го съзнаваме в нашето художествено учреждение, Ейприл. Хайде тогава да го кажем на застрахователните компании: „Съзнаваме го“. Да го кажем и на нашите инвеститори и частните ни клиенти: „Не се безпокойте, ние го съзнаваме“. Сетне ще ги поканим на вечеря в салон, украсен с десет голи тела от Рейбак и петдесет очарователни украшения във вид на маси, вази и столове в стила на Стейн, те ще останат със зяпнали уста, а ние ще им поискаме още пари. Но те ще ни отвърнат, и с право: „Украсите ви са ненадминати, но щом човек от охранителната служба е в състояние безнаказано да унищожи ценна творба, кой ще пожелае в бъдеще да застрахова други картини? И кой ще е готов да плаща, за да ги притежава?“

Беноа ръкомахаше, без да изпуска чашата. Масичката го чакаше от доста време да я постави върху подноса, но Беноа мислеше за друго и не й обръщаше внимание. Украшението нито казваше, нито правеше нещо — девойката просто чакаше, приседнала на пети, съсредоточена в пазенето на равновесие. Чайникът на корема се поклащаше от дишането й. Гледката предизвика у Бош необичайно желание да се разсмее.

— Нашата организация се гради на красотата — говореше Беноа, — но без власт красотата не означава нищо. Представяш ли си, как всички роби са измрели, а фараонът сам влачи каменните блокове…

— Ще се прекърши — рече Бош развеселено.

— Изкуството е единствено и само власт — отсъди Беноа. — Сега в крепостта ни е зейнала пробойна, Ейприл, и на теб се пада да я запълниш.

Той като че най-сетне забеляза чашката. Бързо я постави върху Масичката, а тя пъргаво се изправи.

В този миг, сякаш се бе задал буреносен облак, цветът на залата се промени, преминавайки плавно по спектъра до наситено пурпурно.

— Искам да знам какво се е случило с Анек — разнесе се глас на харлемски английски.

Всички се обърнаха към екраните, наясно, че това е Сали, още преди да я видят. Тя се подпираше на един от уредите в гимнастическия салон за платна и камерата я обхващаше до средата на бедрата. Носеше само фланелка и впити в слабините гащета. Беше се почистила с разтворители от боите, но по абаносовата й кожа още личаха пурпурни отблясъци. Окаченият на шията етикет, легнал между гърдите й, бе единственото изключение в жълто.

— Не вярвам на празни приказки за грип… Единствената причина да бъде изтеглена картина от тази скапана изложба е да се прекърши. И ако татко Вили ме чува, нека посмее да го отрече…

Вили де Баас бе изключил микрофоните и припряно говореше с Беноа.

— Казахме на картините, че Анек е болна от грип, Пол.

— По дяволите — изръмжа Беноа.

Докато говореше, Сали се усмихваше. Всъщност изглеждаше щастлива. Бош предположи, че навярно е дрогирана.

— Погледни кожата ми, татко Вили, погледни ръцете ми, а също и тук, на корема… И да загасиш светлините, пак ще ме видиш. Кожата ми е като презряла малина. Гледам се и ми се прияждат плодове. Така съм от миналата година, а не са ме прибрали нито веднъж. Или се прекършваш, или те излагат и никакъв грип няма значение. Но ние с Анек няма как да се прекършим, нали? Позите ни са с изправен гръб и са по-удобни от останалите. Това е късмет, всички го казват. Страхотен късмет, казват… Но аз пък ще кажа — зависи от гледната точка… Останалите картини ги изнасят на носилка след края на деня, така е… А на нас ни завиждат, защото сме в състояние да ходим, не ни боли гърбът и не е нужно да ни присаждат пружини, та да огъваме стъпалото си до кокалчето на глезена, нали, татко Вили? Но и това ни прави самотни, тъй като не сме част от групата на прекършените… Тъй че не ме мотай. Какво и е на Анек? Защо сте я прибрали?

— По дяволите — повтори Беноа.

— Хубава каша може да забърка — рече Де Баас, изкривил врат към Беноа.

— Наистина ще забърка хубава каша — уточни един от сътрудниците му.

— Какво става, татко Вили? Защо не ми отговаряш?

Беноа възмутено изруга и се изправи.

— Остави на мен да й отговоря, Вили. Защо си изтърсил тази глупост за грипа?

— А какво трябваше да й кажа?

— Татко Вили? Там ли си?

Беноа забързано ситнеше към Де Баас, без да престава да нарежда.

— Това е картина за трийсет милиона долара, Вили. Трийсет хиляди бона, а за месечната издръжка по-добре да не споменавам… — Той хвана микрофона, който Де Баас протягаше към него. — Освен това вече е незаменима — собственикът настоява за нея. Трябва да пипаме внимателно…

В миг Беноа заговори като вълшебник.

— Сали? Аз съм Пол Беноа.

— Уау — Сали измъкна палци от гащетата и постави ръце на кръста. — Лично деденцето Пол. Каква голяма чест, деденце Пол… Трябва ли нещо да се сложи в ред, все деденцето Пол ще грабне телефона, нали така?

„Със сигурност е приемала наркотици“, мислеше Бош. Сали говореше провлечено, а когато млъкваше, устните й оставаха полуотворени. За Бош тя беше едно от най-красивите платна от поредицата.

— Правилно — отзова се Беноа с приветлив тон. — В нашата организация работим така — на Вили му плащат по-малко, отколкото на мен, и затова той говори повече глупости. Но този път е чиста случайност. Просто минавах през Виена и ми се дощя да се отбия да ви видя.

— Тогава един съвет, деденце — не влизай в гимнастическия салон. Някои цветя са станали месоядни. Разправят, че полагаш повече грижи за кучетата си в Нормандия, отколкото за нас.

— Не ти вярвам, не ти вярвам. Колко си лоша, Сали.

— Какво се е случило с Анек, деденце? Кажи ми истината, поне веднъж, по изключение.

— Анек е добре — отговори Беноа. — Само че Майстора реши да я изтегли за няколко седмици, за да подсили някои детайли.

Обяснението беше нелепо, но Бош знаеше, че Беноа е много опитен в залъгването на картините.

— За да подсили…? Недей, деденце! За идиотка ли ме вземаш? Майстора я завърши преди две години… Щом я е изтеглил, значи възнамерява да я подмени…

— Не се сърди, Сали, но това е, което ми казаха. А на мен обикновено ми казват истината. „Отронено цвете“ няма да бъде заместена през следващите две години. Майстора я откара в Еденбург, за да подобри някои отсенки в цвета на тялото, нищо повече. На теория може да го направи — „Отронено цвете“ още не е продадена.

— Истината ли ми казваш, деденце?

— Не бих могъл да те мамя, Сали. Нима Хофман не работи по същия начин с теб? Не освежава ли пурпурния цвят, когато реши?

— Така е.

— Налапа въдицата — прошепна с възхищение един от сътрудниците. — Хвана се!

Де Баас изсъска, за да го накара да млъкне.

— Защо не ни казахте истината веднага, деденце? Откъде измислихте глупостите за грипа?

— Какво трябваше да кажем? Че една от най-ценните картини на Бруно ван Тиш още не е завършена? Излишно е да те предупреждавам, Сали, че това трябва да си остане само между нас, разбрахме ли се?

— Ще пазя тайната.

Сали спря за миг и нещо в изражението й се промени. Най-ненадейно Бош забрави за изкуството и видя на екрана самотно, изплашено младо момиче.

— Е, предполагам, че доста време няма да виждам горкото дете… Малко ми е жал, деденце. Анек е още малка, няма си никого… Имам чувството, че се привързах към нея, защото и аз съм самотна… Знаеш ли, бях я поканила да се разходим в понеделник в Пратера… Мислех си, че може да й се отрази добре.

— Наистина си й помогнала, Сали, сигурен съм. Сега Анек се чувства по-добре.

„Безочие по три пъти дневно след ядене“, помисли Бош.

— Кога се прибирам при господин П.?

Бош си спомни, че „Пурпурно лале“ бе откупена преди петнайсетина години от човек на име Пърлман, един от най-важните клиенти на фондацията. Сали беше десетата заместничка на картината. Всички нейни предшественички и самата тя наричаха Пърлман „господин П“. Напоследък господин П. като че ли проявяваше слабост към Сали и настояваше да не я заменят в края на годината. Тъй като плащаше астрономически суми за поддръжка на творбата, желанията му бяха закон. Освен това, Пърлман любезно бе отстъпил своето „Лале“ за европейската обиколка и трябваше да му върнат услугата.

— По този въпрос най-добре ще те осведоми Вили. Оставям те на него. И горе главата.

— Благодаря, деденце.

Докато Де Баас продължаваше разговора, под студената виолетова светлина в помещението, Беноа сякаш смъкна от себе си маска. Извади кърпичка от джоба на сакото и попи потта от лицето си, като в същото време даде воля на нервите си.

— До гуша ми е дошло от тези проклети картини, вярвайте ми. Жалки хлапачки и хлапаци, провъзгласени за произведения на изкуството… — Той преправи гласа си и произнесе с тона на Сали: — „И аз съм самотна…“ Измъкнали са я от някакъв негърски коптор, сега получава на месец повече, отколкото аз на нейните години печелех за цяла година и на всичкото отгоре се оплаква, че била „самотна“! Глупачка!

Едно-единствено хихикане като на самодоволно комарче се отзова на думите му — беше госпожица Уд. Тя не удостояваше със смеха си нито една шега на какъвто и да било език, но Бош неведнъж я бе виждал да се смее по този начин, ако някой изразяваше горчивина.

— Бяхте ненадминат, шефе — обади се един от сътрудниците и вдигна палец към Беноа.

— Благодаря. Но, моля ви, не прибягвайте друг път до обяснения като това с грипа. Трябва да сме особено внимателни с платната, за да ги запазим в добра форма и степен на възприемчивост. Те вземат наркотици, но са хитри. Ако ги подменяхме по-бързо, щяхме да спестим от поддръжката. Но определено предпочитам да се грижа за поддръжката на „Чудовища“. — Той замълча и сетне изпухтя: — От известно време насам изкуството се е превърнало в лудост…

— За щастие можем да разчитаме на „деденцето Пол“, той умее да възстановява всякакви картини — обади се Уд.

Беноа се престори, че не я чува. Отправи се към вратата, но спря насред пътя.

— Трябва да тръгвам. Ако щете вярвайте, но в полунощ отивам на домашен концерт в Хофбург. Среща на високо равнище. Четирима австрийски политици и аз. Някакъв осемнайсетгодишен контратенор ще пее „Хубавата мелничарка“. Да можех да се отърва от това изпитание! — И размаха пръст във въздуха. — Моля те, Ейприл, резултати!

Продължи да размахва пръст известно време, без да добави нищо повече. След това излезе.

Мобилният телефон на госпожица Уд зазвъня.

— Колумбийката е в ръцете ни — каза тя на Бош, след като приключи разговора.

Двамата забързано напуснаха виолетовата зала.

Телесен цвят. Фигура в телесен цвят, умножена в петте огледала около килимчето — това виждаше Клара по време на обичайната за всяка картина тренировка. Упражненията бяха особени, според изискванията към професионалното платно: извиване, претъркулване, изпъване на тялото, стоеж на върха на пръстите без никакво движение. После Клара взе душ, закуси по вегетариански, изрисува веждите, миглите и устните си. Реши да облече памучен костюм с панталон с цип и колан с тока — всичко в телесен цвят. Телесното и по-светлото бежово много подхождаха на бледата голота и платиненорусите й коси. Набра номера на Гертруде, галеристката от GS, и остави съобщение на телефонния секретар. Днес, предупреди тя, й е невъзможно да се яви на изложбата поради друга неотложна работа. Ще се обади пак по-късно. Знаеше, че германката ще вдигне вой до небесата, но това никак не я вълнуваше. Взе чантичката и ключовете от колата и излезе.

Лесно намери мястото. Площад „Десидерио Гаос“ се намираше до спирката на метрото „Мар де Кристал“ и представляваше празен кръг, обсаден от еднакви нови сгради от розови тухли. Без номер беше единствено осеметажен блок с офиси. На входа нямаше никакви табелки. Натисна звънеца и в отговор се разнесе тихо жужене. Бутна едното крило на вратата и се озова в просторно, лъхащо на тапицерска кожа безлично фоайе с пръснати тук-там масички с брошури, меки кресла и канапета. Стените бяха голи и гладки като нея самата под дрехите. Подът изглеждаше хлъзгав. Нямаше никого. Не, всъщност имаше. В средата на фоайето се извисяваше маса, а в средата на масата — глава. Клара пристъпи натам. Главата принадлежеше на млада жена с предизвикателна прическа, увенчана от най-любопитното — пластмасова шнола във формата на малка длан, разтворена като хищна лапа, между пръстите на която напираха кичурите. Гримът й бе обилен и бежовото почти скриваше очите.

— Добро утро.

— Добро утро. Казвам се Клара Рейес. Имам среща с господин Фридман.

— Да.

Момичето стана и излезе иззад масата. Разнесе се залп от парфюм и се показаха дреха от лъскав крепдешин, обувки с дебела подметка и кадифена лента около шията. Клара се почуди дали не е живо украшение, но не забеляза етикети на китките и глезените.

— Насам.

Поеха по къс коридор. Мек мокет обгръщаше пода и стъпките им заглъхнаха. Закрачиха на фона на внезапната тишина. Отново врата. Леко почукване. Отваряне. Кабинет с розови стени — цвета на здраво бебе. В един от ъглите — свежи орхидеи. Насред този мирен свят стърчеше изправен господин Фридман. От двете страни на писалищната маса бяха кацнали два бели стола, единият без облегалка, но Фридман не я покани да седне. Не я поздрави, не се усмихна, не каза и не направи нищо. Тишината натежа като предвестник на лоши новини. Момичето ги остави насаме. Клара и Фридман се огледаха един друг.

Той изглеждаше странно. Носеше изряден костюм от фина вълна, копринена вратовръзка и риза с италианска яка, всичко с един тон по-тъмно от костюма на Клара. Ала лицето му не бе правилно очертано — едната половина не съответстваше на другата. В деня, когато бе сглобявала образа му, Божията ръка видимо бе потрепвала. Мъжът стоеше напълно неподвижно и мълчаливо и Клара дори си помисли, че пред нея е Фридмановия портрет от серубластин, а самият Фридман всеки момент ще надзърне иззад някоя врата. Ала в този миг тялото се раздвижи. Фридман се завъртя и с пърхащо движение взе от писалището листа и химикалката, скрити дотогава зад гърба му. Защипа хартията между мършавите си пръсти и я вдигна на височината на рамото.

— Нека започнем с това. Изчетете го подробно. Шест точки, вписано е вашето име. Ако сте съгласна, подпишете. Ако не, вървете си. Ако не сте сигурна в нещо, питайте. Разбрахте ли?

— Напълно, благодаря.

Делеше ги разстояние от три метра, но Фридман с нищо не показа, че възнамерява да се приближи. Остана на мястото си с хартията във въздуха. Клара си представи как треньор на делфини размахва рибка пред очите на своите питомци. Въздъхна, пристъпи към Фридман и пое листа. След това се отдръпна, за да го прочете.

Беше нещо като договор. На бланката имаше рисунка — ръка върху бедро, стъпало върху ръката, лакът върху стъпалото, всичко това във формата на звезда в светлобежово. Тя веднага го разпозна — беше знакът на F&W, едно от най-добрите ателиета за имприматура в света, редом с „Леонардо“ и „Дабъл I“. Нямаше представа, че фирмата се е установила и в Испания, но съдейки по съвсем новата сграда, вероятно току-що се бяха нанесли.

Усети прилив на неподправено щастие. Никога не я бяха обработвали в F&W (нито в „Леонардо“ или „Дабъл I“), защото струваше твърде скъпо, а повечето от нейните художници не бяха в състояние да си позволят подобен разход. Шалбу и Брентано имаха тази възможност, но те разполагаха със свои къщи за имприматура. Само веднъж Вики бе поръчала да й направят имприматура в испанската фирма „Крисалида“ за акцията, наречена „Бялата Царица“. Останалите предпочитаха да я рисуват без предварителна подготовка. Ала обработката беше от основно значение, ако човек се стреми да създаде висококачествена творба. Фактът, че я наема художник, избрал F&W, още повече затвърди убеждението й, че той е изключително важна особа.

Шест точки, неизменни за всяко ателие за имприматура. Тя е платното, Клара Рейес Пихуан, еди-кой си пореден номер в международния класификатор на платна. F&W е имприматорът. Имприматорът не носи отговорност при проява на немарливост от страна на платното. Платното се задължава да се подложи на всички посочени от имприматора тестове. Платното заявява, че е уведомено за възможните физически и/или психически рискове при някои от тестовете, а също и за възможността те да противоречат на неговата етика, нрави и възпитание. Имприматорът възприема платното като „художествен материал“ с всички произтичащи от това последствия. Горното не се отнася до свързаното с платното имущество, извън самото платно, като дрехи, жилище, роднини и приятели. Същевременно всичко, представляващо платното само по себе си — тялото и неговото съдържание, — попада в обсега на настоящия договор. Преди началото на имприматурата платното ще получи осигуровка. Най-отдолу, двата подписа. Фридман бе подписал от името на „Имприматора“. Клара стисна химикалката, облегна се на масата и насочи върха й към празното място, предназначено за „Платното“. Ала едва бе докоснала хартията и Фридман неочаквано я спря.

— Бих искал да знаете, че художникът ни е дал право да отхвърлим материала, ако според нас не отговаря на определено равнище на качество.

— Не ви разбирам.

На кривото лице на Фридман се изписа досада.

— Предполага се, че трябва да ме изслушате.

— Извинете — каза Клара.

— Ще го кажа по друг начин. По-прост. По-достъпен за вас.

— Благодаря.

Клара не губеше самообладание. Знаеше, че Фридман ще се отнесе към нея с пълно презрение само поради професионално изкривяване — имприматорите не гледаха на платната като на хора, а като на обикновени предмети с отвори и форми, върху които може да се работи.

— Имприматурата ще бъде тежка. Ако не оправдаете нашите изисквания за качество, ще се откажем от вас.

— Разбирам.

— Помислете си. — Фридман плъзна кухите си очи по слабичките ръце на Клара, скрити в ръкавите на костюма. — Не изглеждате особено издържлива. Телосложението ви е твърде крехко. Защо да губите своето и нашето време?

— Подлагала съм се на много тежки имприматури. Миналата година при Брентано…

— Нямаме нищо общо с венецианската школа, „екстимността“ и мокрите картини… Много съжалявам, но при нас не ще намерите кожени качулки, камшици и белезници. Това тук е професионално ателие за имприматура. — Изглеждаше засегнат. — Приемаме само първокласен материал. Дори сега да подпишете документа, може да преустановим работата с вас утре или след пет минути. Имаме право да ви отстраним по наше усмотрение, без да ви дължим обяснения. Дори да преминете през целия процес на имприматура, впоследствие може да се разделим с вас.

— Разбирам — отвърна Клара спокойно.

Тя обаче се преструваше. В действителност трепереше до мозъка на костите си. Въпреки всичко, не усещаше страх или гняв, а само желание да устои на заплахите на Фридман. Предизвикателството я въодушевяваше. Възбудата й нарасна неимоверно и Клара се побоя, че Фридман ще го забележи.

Настъпи мълчание.

— По-добре не подписвайте — рече Фридман. — Това е моят съвет.

Клара сведе поглед към листа.

Химикалката описа начупена линия.

Фридман сгърчи несъразмерното си лице в чудновато изражение (радваше ли се или пък беше недоволен?). Той наистина беше един от най-грозните хора, които Клара бе виждала през живота си. Ала в този момент тя го намираше облечен в някаква загадъчна привлекателна сила.

— Не казвайте, че не сме ви предупредили.

— Няма да го кажа.

— Седнете.

Клара се намести на стола без облегалка, а Фридман се облакъти на писалището. Говореше с неутрално произношение, сякаш не беше нито испанец, нито чужденец, не произхождаше от никое определено място или пък беше от всякакви възможни места. Испанските думи звучаха отчетливо, като в компютърна програма. Не се усмихваше, но не беше и прекалено сериозен.

— Девет и четвърт е — каза той, без да погледне часовника. — От този момент разполагате с осем часа, за да устроите живота си, както намерите за добре. В пет и четвърт трябва отново да се явите в тази сграда. Може предварително да вземете душ, но не се гримирайте, не се мажете с кремове и не използвайте парфюм. Елате облечена както искате, но ви предупреждавам, че всички дрехи и принадлежности на вас ще бъдат унищожени.

— Унищожени?

— Такива са правилата на F&W. Не желаем да поемаме отговорност за никакви лични вещи, защото след това започват оплакванията. F&W няма да ви възмезди за изгубеното облекло и други предмети, тъй че не си слагайте нищо ценно. По-точно носете само неща, чиято загуба ви е безразлична. Ясно ли се изразих?

— Да.

— Останалото, сиреч вие самата, ще бъде фотографирано и филмирано, с оглед изготвянето на осигурителната полица. След като изпълним тази формалност, тялото ви ще се превърне в материал на F&W, докато извършим имприматурата. Няма да можете да се приберете вкъщи, няма да можете да ходите никъде, няма да можете да се свържете с никого. Ако всичко върви добре, ще приключим задачата си за три дни. Тогава, в случай че според нас сте с необходимото качество, ще ви предадем на художника. Ако ли не, ще заличим имприматурата и ще ви върнем у дома.

— Съгласна съм.

— Ако пренебрегвате правилата, ако изказвате личните си мнения и желания, ако създавате каквито и да било пречки при имприматурата или ако действате на своя глава, ще смятаме договора за недействителен.

— Искате да кажете, че няма да мога да говоря?

— Искам да кажа — отвърна Фридман сладостно бавно, — че ако ми задавате още въпроси, ще прекратя договора.

Клара замълча.

— Няма да допуснем въпроси, мнения, желания или съмнения от ваша страна. Вие сте платното. За да създаде непреходна творба, всеки художник има нужда да започне с платното от нула. Във F&W сме се посветили на задачата да превръщаме платната в нула. Надявам се, че бях ясен.

— Напълно.

— Обикновено следваме определени фази — продължи Фридман. — Фазите са четири: кожна, мускулна, вътрешна и мисловна, всяка ръководена от съответните специалисти. Аз ще се заема с първата. Ще установя състоянието на отделните слоеве на кожата ви, наличието на естествени и придобити несъвършенства, втвърдявания и излющвания. Ще проверя дали можете да бъдете рисувана отвътре. Рисували ли са ви някога отвътре?

Клара кимна утвърдително.

— Очните дъна с оптически молив и устната кухина — рече тя и добави: — И естествено, пъпа, вулвата и ануса.

— А под ноктите?

— Не.

— Ушите? Нямам предвид ушните миди, а слуховия канал.

— Не.

— Ноздрите?

— Също не.

— Опакото на клепачите?

— Не.

— Защо се усмихвате?

— Извинете, но не мога да си представя на кого е нужно да рисува във вътрешността на ухото или на носа.

— Явно не ви достига опит — каза Фридман. — Ще ви дам пример. Вечерна картина на открито — цялото тяло е обагрено в черно, с фосфоресциращи капки в яркочервено по тъпанчетата, ноздрите, опакото на клепачите и уретрата, за да се създаде впечатление, че моделът пламти отвътре.

Той имаше право и Клара се притесни, че бе показала невежеството си.

— Вагина, уретра, ректум, слъзни торбички, ретина, корени на космите, потни жлези — изреди Фридман. — Всяка точка по тялото на платното може да бъде рисувана. Най-новите техники позволяват да се проникне във вътрешността на зъбите, да са рисува в зъбните корени, а сетне, когато платното се подмени, да се възстановят щетите. Тялото може да се превърне в колаж. При много силните арт-шокове понякога се обагрят вените и кръвта; когато при ампутация кръвта избликне, се постига особено красиво въздействие. А в крайните етапи на дадена мокра картина може да се оцветят вътрешните органи след изтръгването им, дори в момента на изтръгването — мозъка, черния дроб, белите дробове, сърцето, млечните жлези, тестикулите, матката и евентуалния зародиш вътре. Чували ли за това?

— Да — прошепна Клара, сдържайки трепета си. — Но никога не съм правила такива неща.

— Да, знам, но нямаме представа какво възнамерява да прави с вас нашият художник. Трябва да сме готови за всичко, да очакваме всичко, да му дадем всичко. Ясен ли съм?

— Да.

Клара едва дишаше. Устата й бе отворена, а бузите, макар и обезцветени от многото разтворители, аленееха. Изброените от Фридман възможности й се струваха не по-ужасни от собствената й лична готовност да ги приеме, да позволи на художника да прави с нея всичко, каквото поиска. Несъмнено, всичко зависеше от степента на неговата гениалност. Както й бе казал някой, Пикасо бил такъв гений, че можел да постигне каквото пожелае. Клара бе сигурна, че на някого като Пикасо би позволила да прави с нея наистина всичко.

Замисли се малко повече. Всичко ли?

Да. Без уговорки.

Е, желателно беше художникът да е малко по-добър от Пикасо.

— Разкайвате ли се вече, че подписахте? — запита Фридман, разтълкувал погрешно изражението й.

— Не.

За миг погледите на имприматора и платното се срещнаха.

— Ако имате въпроси, задайте ги сега.

— Кой художник ще ме рисува?

— Не мога да ви кажа. Други въпроси?

— Не.

— Тогава ви чакаме тук точно в пет и четвърт.

„Осем часа като че ли са предостатъчни, за да устроиш живота си“, помисли Клара. Поне нейният живот бе съвсем прост — състоеше се от работа и свободно време. За да уреди първото, стигаше само да се обади на Басан; колкото до второто, щеше да го сложи в ред, като позвъни на Хорхе. На всичко отгоре, когато се прибра вкъщи, установи, че Басан вече й е оставил съобщение на телефонния секретар. Не изглеждаше много ядосан, но не говореше в обичайния сърдечен тон. Гертруде му позвънила, защото Клара нямало да се яви този ден, и авторът искаше обяснение. „Каквото и да правиш, Кларита, нямам нищо против, но ме предупреждавай навреме“. Тя разбираше, че е предизвикала усложнения, но упрекът малко я подразни. Позвъни му на барселонския номер, но се натъкна на телефонен секретар.

— Алекс — обърна се тя към мълчанието, — аз съм, Клара. Извинявай, но възникна нещо важно и няма как да продължа с „Момиче пред огледалото“. Тъй или иначе в GS ни оставаше само седмица. Пък и доколкото си спомням, ти имаше предвид заместничка. Наистина съжалявам за трудностите, които сигурно ти създавам, но нямам друг изход. Прегръщам те.

После се подготви за разговора с Хорхе. Когато намисли какво точно да му каже, набра номера на мобилния му телефон. Отговори й гласовата поща. Като че изведнъж животът й се бе превърнал в диалог между нея и тишината. Реши да остави съобщение и на него.

— Хорхе, аз съм, Клара. Заминавам за няколко дни, тъй като ми предложиха работа. — Мълчание. — Очертава се като много добра. — Мълчание. — Изключително добра. Ще ти се обадя при първа възможност. Целувам те.

Беше малко след десет и половина, а клепачите й тежаха като олово. Изключи телефонния дериват в спалнята, съблече се и се отпусна върху чаршафите. Изпитваше потребност да допълни краткия нощен сън. Нагласи електронния будилник за два следобед и заспа на часа. Не й се присъни Алберка, нито баща й, а картината на открито, която преди три години нарисува с нея Гутиерес Регеро — „Дървото на познанието“. Ала когато се събуди, тутакси забрави всичко, свързано с картината. Стана, изтича в банята и се подложи на градушката на душа. Както й бяха поръчали, след това не използва никакъв крем. Обхвана с поглед голото си тяло в огледалото и се сбогува с него — съзнаваше, че за последен път го вижда в естествен вид. После, увита в хавлията, отиде в трапезарията, пусна си компактдиск с много мек джаз и докато оглеждаше шкафовете, се остави да я люлее нежната мелодия.

Лошото беше, че харесваше всичко, което притежаваше. Да си купува облекло и аксесоари към него беше едно от най-любимите й занимания. Предупреждението на Фридман, че всичко по нея ще бъде унищожено, изглеждаше лесно да се приеме, но сега, при вида на извънредно скъпите и красиви дрехи, Клара започна да се колебае. Имаше тоалети от „Ямамото“, „Щерн“, „Сезар“, „Армани“, „Балман“, „Шанел“… Въпросът бе не толкова в заплатените за тях суми, а в удоволствието от мекотата на изтъканата плът. За нея всяка рокля и всеки костюм имаха своя самоличност. Те сякаш бяха нейните ласкави приятели. Не можеше да им нанесе такова оскърбление.

Дали да не избере анцуга, с който ходеше на работа? Ала когато го видя да лежи сплескан и послушен върху кревата, с празни, очакващи близостта й ръкави, готови да я прегърнат, Клара се почувства така, сякаш се готвеше да обрече на смърт старото вярно семейно куче.

Нямаше какво да търси в гардеробите. Покатери се на стол и разрови горните шкафове. За нещастие, обикновено бързаше да се освободи от старите дрехи. Все пак пазеше някои зимни неща и най-напред попадна на тъмен кадифен костюм и пуловер с обърната яка в телесен цвят.

Спомни си първия път, когато бе облякла този костюм. Котешката мекота на кадифето тутакси призова нечакан призрак.

Вики.

Само с една година по-голяма от Клара, Вики бе млада, хубава, стройна, с къси сламеноруси коси, пристрастена към наркотиците и несъмнено гениална. Тя много бързо се бе превърнала в най-значимата хипердраматична художничка в Испания. Бе продължила обучението си като стипендиантка при Рейбак в Англия и при Джейкъб Стейн във фондация „Ван Тиш“ в Амстердам. Дори бе слушала пророчествата на самия Майстор лично от неговата уста. Тя не само не криеше лесбийските си наклонности, но и ги развяваше като бойно знаме. В творбите си заклеймяваше гнета над хомосексуалистите и осмиваше жените и мъжете, потиснати от „класовото римокатолическо общество, жалка пародия на идеала на древните гърци“. Двете нейни най-големи любовници бяха англичанки, две знаменити прекрасни картини — Шанън Колър и Синтия Бергман. В началото на 2004 г. Вики избра Клара в двойка с Йоли Рибо за картина на закрито, която смяташе да назове „Моля, седни“. Запознаха се през един сив леден следобед. За посещението у художничката във вилата й в Лас Росас, Клара избра току-що купения кадифен костюм. Вики я прие в изпоцапана с бои риза и я поведе към ателието на горния етаж. Стройна руса скица, обляна от цели кутии боя, стърчеше на пръсти гола в един от ъглите. Във вилата имаше няколко незаконни украшения, почти всички неприлични. Чай с пастички и цигари с марихуана им поднесе мъжка Масичка, проектирана в Лондон; японска Играчка, също мъжка, чието тяло бе оцветено в червено с хинакридон, приканваше към по-възбуждащи удоволствия, но на Клара не й се играеше с него, макар Вики да настояваше да й го отстъпи.

— Не подхожда за мен — рече Вики, — но ми го подариха. Ако искаш, вземи го ти.

Преди да заговорят за творбата, Вики я подложи на неизменния си бърз разпит.

— От коя зодия си?

— Овен — отвърна Клара. — Родена съм на 16 април.

— Няма да се разбираме — и размаха във въздуха добре подрязаните си нокътчета. — Аз съм Лъв.

Но се разбираха много добре, поне в началото. Вики й описа своя замисъл за „Моля, седни“. Йоли и Клара щяха да седят на скеле на шест метра височина, обагрени в телесен цвят, слети в любовна прегръдка. Картината бе поръчана за богат частен дом в Прованс, претъпкан с произведения на изкуството. На Вики й бе хрумнало да отдели своята работа от останалите, като я окачи на тавана. Щяха да прекарат така цял месец и имаше вероятност да бъдат изложени за постоянно. Това изискваше голямо усилие и много добър екип за поддръжка, но пък щеше да донесе цяло състояние за трите. „Умее да пробутва идеите си“, помисли Клара. Прие предложението и на следващия ден започна работа по скицирането.

Две седмици след първата им среща, по време на едно от заниманията, се случи нещо. Вики оформяше силуета й и меко плъзгаше по бедрото й длан, намазана с боя в телесен цвят. Когато достигна до коляното, Клара долови промяната в натиска, продължителното мълчание, застиналата поза, гъделичкането по изрисуваната кожа.

— Харесваш ли жени, Клара? — преспокойно я запита Вики най-неочаквано.

— Харесвам някои жени — отвърна Клара невъзмутимо.

Беше гола, наполовина изрисувана в няколко цвята, приседнала на пети в ателието на Вики. Вики бе облечена в работната си униформа — мръсна разкопчана риза и панталон от анцуг.

Ръката й още лежеше върху коляното на Клара.

— Имаш ли опит с жени?

— Аха — каза Клара. — Също и с мъже.

И двете знаеха, че това е често явление при платната. Всяка картина бе склонна с лекота да обикне друго тяло, каквото и да е то — преградите се размиваха, границите се заличаваха.

— Би ли спала с мен? — попита тогава Вики.

На Клара й хареса мекият шепот и изкусителната червенина по бузите на Вики, чието лице изглеждаше много по-ярко оцветено от лицето на Клара.

— Да — отвърна тя.

Вики я погледна и продължи да рисува. Ръката й се движеше отмерено, нанасяйки баграта върху овала на коляното. Клара така и не разбра кога настъпи обратът. Миг преди това имаше изкуство, дарба и присъствие на художник; миг по-късно — докосване, задъхано дишане, прегръдка на любовник. Мазките боя неусетно се превърнаха в ласки.

Впоследствие, когато връзката помежду им улегна, Вики я упрекна, че се бе отзовала на порива й толкова хладнокръвно. Когато й се сърдеше, не пропускаше да й го натяква. „Каза «да», сякаш те бях попитала дали вечерта ще се качиш на делтапланер. Каза «да», сякаш те канех да се запознаеш с Нобелов лауреат по физика. Просто си рече — е, добре, защо пък да не опитаме. В съгласието ти нямаше истинска любов, нито искреност“. „Истинска любов не — отвърна Клара, — но искреност да“. „Ти нямаш чувства“ — обяви Вики. „Старая се да ги прикривам — отвърна Клара, — аз съм произведение на изкуството“. И добави: „А ти си художничка и не можеш да ги скриеш. Дори да не изпитваш чувства, си ги измисляш“.

В Прованс изложиха „Моля, седни“ за постоянно. Бяха изтощителни дни — разполагаха едва с по няколко часа да отдъхнат, да се нахранят и възстановят, преди да се качат отново на скелето. Почивката се менеше по продължителност, според начина на живот на купувача, гостите, които канеше, и празненствата, които организираше. Екипът по поддръжката беше много добър, но въпреки всичко двете изпълнителки останаха съвсем без сили. За Клара обаче изживяването се оказа чудесно. През същата година Вики я представи в още пет творби, първите в двойка, а останалите самостоятелно: „Целувката“, „Мигновение“, „Двойно или нищо“, „Нежности“ и „Черната рокля“. Извън рисуването копнежът й по Клара не спираше — сутрин й звънеше по телефона, вечер плачеше на рамото й или изливаше пред нея съкровени тайни за студенината на баща й (той беше хирург) или за безразличието на майка й (университетска преподавателка) към нейното развитие като художник. Според настроението, тя се самообявяваше ту за „галена дрисла“, ту за онеправдана жертва на „брака на двама префърцунени сноби“. Ала впуснеше ли се в работа, тя забравяше за всичко. Колкото и мекушава да беше понякога в леглото, докоснеше ли боите, Вики се превръщаше в огнено създание, способно да издигне женското тяло до недостижими висоти. Все пак Вики-човешкото същество и Вики-художничката не бяха откъснати една от друга. Докато Вики-човешкото същество се влюбваше в моделите си, Вики-художничката впрягаше цялата си любов, за да ги рисува. Бе любопитно качество и Клара не проумяваше дали то се дължи на нрава на Вики или на творческите й дарби.

Поне за Клара, 2004 г. бе годината „Вики“ — стихия, от която трябва или да бягаш, или да й се подчиниш. Вики бе от хората, които колкото повече се разпалват, толкова по-бързо изгарят — също като свещите. Най-лошото бе ревността й. А по онова време тя дори нямаше причина да ревнува. Клара се бе разделила с Габи Понсе, първия й интимен приятел и първия й художник, и живееше сама в таванския си апартамент на „Аугусто Фигероа“. Вече не поддържаше връзка нито с Алехандра, нито със София Лундел, нейните две някогашни другарки в леглото. А все още не се бе запознала с Хорхе Атиенса. Въпреки това, Вики си измисляше не само чувствата, но и поводите. Веднъж, по време на вечеря, вдигна скандал в ресторанта заради някаква италианска художничка, поканила Клара да участва в арт-шок заедно с още три момичета. Вики й нареди да откаже, а когато Клара не се съобрази с нея, събори всичко от масата на пода и блъсна сервитьора, услужливо притекъл се като добрия пастир да усмири стадото. Няколко часа по-късно тя телефонира на Клара, за да се сдобрят: „Бях пила твърде много, прости ми. — И тутакси надделя Вики-художничката: — Исках да ти кажа, че преди малко, в ресторанта, лицето ти… Господи, как побледня, докато ти виках… Клара, моля те, нека използвам тази бледност… Тези очи, разтворени срещу мен…“

Вики изпадна във вдъхновение. За три седмици привърши новата картина. Клара, нарисувана в слонова кост с небесносини сенки, щеше да лежи по очи върху завивка от кадифе — същата тъкан като костюма й в деня, когато се бяха запознали, — а лицето й щеше да добие естествената за покрусата бледност. Вики възнамеряваше да озаглави картината „Нежности“. На хипердраматичната репетиция представиха кавгата в ресторанта така, както си я спомняха. Художничката се стремеше да улови мимолетната бледност по бузите й, но Клара не приемаше смесването на изкуството с действителния живот. Най-накрая Вики наистина се ядоса и започна да я ругае. Внезапно, насред крясъците тя се спря и се хвърли към Клара. „Ето! Отново същата бледност на лицето! Точно това очаквах!“, възклицаваше тя неистово. И юздите пое Вики-художничката.

Веднъж Клара я упрекна, че за да рисува картините си, злоупотребява без мярка с истинските чувства. Вики се засмя някак особено.

— Всичко бих направила заради изкуството, скъпа — рече й тя. — Всичко. Извън изкуството за нищо не ми пука — нито за чувства, нито за справедливост, нито за състрадание, нито за семейство, нито за здраве, нито за любов, нито за пари… Е — поколеба се тя — може би за пари, да. Да, за парите — да. Изкуството е пари.

„Нежности“ бе закупена от мадридски колекционер за двойно по-висока цена от действителната. Клара прекара изложена в дома му почти цял месец.

В началото на 2005 г. Вики направи опит да се самоубие със свръхдоза хероин, но не заради Клара, а заради новата си любов, Елена Валеро, позната на Клара от „Мигновение“. В деня, когато Вики постъпи в интензивното отделение на болница „Ла Пас“, фондация „Ван Тиш“ оповести, че й присъжда наградата „Макс Калима“ за цялостно творчество. Унесена от кислородните изпарения, Вики прие благата вест от устата на медицинската сестра. След като се възстанови, тя заяви, че е възвърнала също и емоционалното си равновесие. Замисляше нова картина с Клара към края на годината, но вече не я търсеше така често, както преди. След „Ягодата“ не се бяха срещали. Клара не бе наясно какво я влече към Вики — не знаеше влюбена ли е в нея или само се възхищава на таланта й. Определено искаше да я забрави, но не успяваше. Все още се виждаше полегнала върху кадифето в салона на собственика на „Нежности“, с левия крак сгънат върху корема, петата обърната към венериния хълм, очите затворени, а лицето сгърчено и „бледо с цвета на покрусата“, който Вики бе открила у нея. Не преставаше да си мисли, че за нея това бе единствената следа, останала й от Вики, преди художничката да изчезне от живота й — мекотата на кадифето и побледнялото лице.

Клара измъкна кадифения костюм от шкафа и го метна върху леглото. После попадна на друг костюм, с пуловер и панталон в бежово — той й напомняше повече за Хорхе, защото го носеше в първите дни след запознанството си с него.

Известно време се подвоуми с изпитателен поглед (Вики или Хорхе? Хорхе или Вики?) и избра да осъди на унищожение Вики Лиедо. Навън щеше да й стане горещо, но какво от това.

Беше почти три следобед, когато усети, че трябва да хапне. Направи си набързо салата, няколко сандвича и ги прокара с минерална вода.

Тъй като й оставаше още време, Клара реши да се подготви за това, което я очаква. В банята прерови малката аптечка с химически препарати, избра две таблетки за подобряване на мускулната дейност и друго хапче, което щеше да забави физиологическите й нужди, и ги взе с последната глътка вода. Тогава свали хавлията, донесе от кухнята солница, извади от едно чекмедже в трапезарията маска като за пътуване в самолет и гирички с увеличаване на теглото. Направи на килимчето други упражнения, различни от утринните: изправи се неподвижно на пръсти с облепен със сол език, обиколи цялата къща с превръзка на очите, сви се на кълбо, като постави тежест на най-издадената част на тялото. Усилията притъпяваха волята й, без да я прекършат, помагаха й да се почувства като сляп предмет, като вещ, годна да бъде употребявана и променяна. На времето бе усвоила тази подготовка в The Circle. Благодарение на нея бе издържала творбите на Брентано.

В четири без четвърт навлече пуловера в телесен цвят през главата, облече кадифения панталон, сакото и обу стари сандали от най-далечното минало. Погледна се в огледалото. Никоя от дрехите не й стоеше добре. Видът й бе на хубаво момиче, преоблечено като плашило — точно както искаше да изглежда.

Непредвидени трудности породиха последните подробности, за които не бе помислила. Какво да прави с ключовете от жилището? Нямаше как да ги вземе със себе си. Хорхе разполагаше с дубликати, но не искаше да зависи от него, за да се прибере, все едно кога. На съседите не можеше да се довери, нямаше и портиер.

Реши просто да не прави нищо. Стори й се логично да затвори вратата след себе си, без да може да се върне обратно. Поръча такси по телефона, пресметна колко ще й струва и пусна парите в джоба на сакото.

Тогава напипа халката за ключове.

Даде си сметка, че е облякла костюма, без да го прегледа предварително. Старите дрехи се превръщат в малки гробища за спомени. Скрита в един от страничните джобове, лежеше погребана халката за ключове на баща й. Клара си бе служила с нея дълго време с всеотдайната почит към предметите, принадлежали някога на покойник. Когато се счупи, тя просто прехвърли ключовете на нов ключодържател. Не си спомняше защо старият е в този джоб и защо не го е изхвърлила. Навярно, защото беше скъп спомен. Досмеша я.

На халката висеше шахматна царица, подарък от клуба, където играеше Мануел Рейес. Баща й бе страстен любител на шаха, а брат й наследи от него слабостта към това разсъдъчно развлечение. Царицата беше черна на цвят. „Това е Царицата на всички царства — казваше баща й (Клара неочаквано си го спомни). — Дадоха ми черната, защото е от губещата страна“.

За миг се замисли дали да не спаси фигурката. Но после отново я пусна в джоба. „Съжалявам, Ваше Величество. Щом си била тук досега, тук ще си останеш“.

Облечена с костюма на Вики, обута в сандалите от юношеството, с халката за ключове, останала в джоба от баща й, Клара напусна дома си и захлопна вратата.

Когато излезе на улицата, я завладя особено усещане. Бе толкова силно, че тя се огледа в двете посоки, за да се увери, че не е вярно. Струваше й се, че я наблюдават. Сигурно грешеше.

Беше четвъртък, 22 юни 2006 г., следобед. Отблясъците на слънцето грееха в суров телесен цвят.

Брисеида Канчарес се събуди с долепен до главата пистолет. Гледано от толкова близо, оръжието приличаше на опрян в слепоочието й железен ковчег. Кацналият на спусъка пръст завършваше с нокът, лакиран в зелено виридиан. Тя плъзна поглед по-нататък по голата ръка и се натъкна на русокосата. Същото маце с изумрудените очи и късата рокличка в камуфлажна разцветка, което у Рокантен помоли Роже за огънче, точно когато разглеждаха картината „Невидима орбита“ от Елмер Флъд. Един от пазачите дойде да я предупреди: „Тук не се пуши, госпожице. Димът дразни очите на картините и предизвиква кашлица“. Докато връщаше запалката на Роже, тя му се усмихна развратно. После се изгуби сред множеството и Брисеида не я видя повече.

До този момент.

Русокосата бе облечена със същите дрехи и се усмихваше по същия начин. Новото бе пистолетът. Бе поставила пръст пред устните си, като в същото време се целеше в нея („Да не се обаждам“, разтълкува Брисеида) и й правеше знаци („Да се изправя“). Брисеида изпита чувството, че сънува, но се подчини, тъй като обичаше вълнуващите неща насън. Отметна чаршафите и се изправи. Облегнатото на слепоочието й дуло се отмести назад, но без да се откъсва от нея, сякаш главата й бе метална, а пистолетът от магнит. Тя се завъртя бавно и се приземи на пръсти меко, като космически кораб на луната, върху прохладния мокет в апартамента на Роже. Беше чисто гола и почувства лек студ. Все още бе нощ (нямаше как да види точния час — будилникът се намираше откъм страната на Роже), а светлината струеше от лампата на нощното шкафче. Спомни си, че си легна много късно, споделяйки дъха и тласъците на Роже (устата му с вкус на отлежало шампанско и мека пура, а езикът му като зелен килим от марихуана), в миговете преди нощта да ги загърне в опиянение и…

Впрочем.

Къде беше Роже?

Откри го седнал в другия край на стаята. На себе си нямаше нищо друго, освен пръстена на малкия пръст на лявата ръка. Този пръстен се бе отпечатвал много пъти по бедрата на Брисеида, но Роже й каза, че не бивало да го сваля. Щяло да донесе лош късмет. Попаднал на него из отдалечените краища на Бразилия, където го отмъкнал от някакъв магьосник, пазител на много тайни. В обкова изпъкваше мъничък изумруд, като капка зелена гной с цвета на тропическа гора. Съдържал голяма сила, макар Роже да не знаеше каква точно. Твърдеше, че в света имало само пет или шест скъпоценности като този пръстен. Какъв невероятен тип беше Роже. В известна степен и мръсник, разбира се, но Брисеида не бе срещала човек с толкова много пари, който едновременно с това да не е повече или по-малко мръсник.

Ала в този миг изглежда дори магическата сила на пръстена не бе в състояние да му помогне. Клещи във вид на ръка така бяха захапали челюстта му, че бузите му се издуваха. В добавка към ръката-клещи, ослепителна жена, от типа на русокосата, но още по-зашеметителна, от тези, които Роже обикновено чукаше само в края на седмицата, държеше забит в гърлото му армейски пистолет в сребрист цвят. От натиска на цевта адамовата му ябълка бе изхвръкнала. Жената бе облечена в сако и панталон в зелен цвят като сукно за игрална маса, с шалче и барета в маслиненозелено и яркозелени ръкавици. Единият й крак бе пъхнат между разтворените колене на Роже (навярно мачкаше с коляно гениталиите му, затова на лицето му се четеше такова отчаяние), а другият бе отметнат назад, опрян в положение за стрелба. Жената не гледаше към Роже, а към Брисеида, сякаш разчиташе на нея да й подскаже какво да прави нататък. Погледът й не можеше лесно да се забрави. „Поглед като този, помисли Брисеида, човек вижда секунда преди да престане да вижда каквото и да било“.

Въпреки всичко не можеше да се отрече, че гримът и съчетанията в зелено (сако — панталон, ръкавици — барета, очи — сенки) бяха съвършени. Модно ревю на военно облекло! Тероризъм прет-а-порте! „Защо пък специалните части на полицията, войската или Бог знае каква още въоръжена паплач да не следват модата на времето“, рече си тя.

Русокосата все още я подканяше да се изправи. Брисеида се допита с поглед до Роже — той махна с ръка, сякаш й казваше: „Върви, върви, няма нищо“ — и стана от леглото, като не сваляше поглед от хората наоколо.

„Крадци ли са или ченгета? Дошли са да отвлекат Роже ли? Чакай малко. Да направим равносметка. Снощи бяхме на онова празненство…“

Боже, как я болеше главата. Не беше способна да разсъждава. Сигурно защото у Рокантен бе смесила алкохол, хашиш и хапчета. Ала в момента се случваше нещо толкова любопитно, че все още удържаше намордника на ужаса, започнал вече да се надига в гърдите й. Всичко сякаш бе умело подготвено от Бога на изкуството: съчетание от неустоимото — руса красавица в камуфлажна рокля, смехотворното — Роже и тя голи, натежали от наситени сънища и нелепото — девойка във военна униформа, гримирана като за модно ревю. Сезановска хармония от кобалтовозелено, войнишко зелено, тюркоазнозелено, сукненозелено плюс ябълковозеленото по стените на спалнята. „Ако трябва да умре млада, помисли Брисеида, би избрала тъкмо този зелен миг — навярно пламъкът на пистолета би блеснал като взривена грахова шушулка, а кестеновият корсаж (изтънчено съчетан с дървеснозеленото на камуфлажната рокля) ще се превърне в езерце с морава от зелени водорасли“.

Жалко, че русата красавица накърняваше донякъде художественото въздействие, като я тласкаше към събраните в трапезарията мъже.

Сграбчиха я с главозамайваща сила за лактите и я блъснаха в креслото, поставено пред нещо подобно на изключен преносим компютър. Междувременно Брисеида се бе разкрещяла и очевидно бе нарушила техния обет за мълчание, защото секунди след това дочу говор на френски, шум откъм спалнята, говор на холандски и още шум в трапезарията. Но последвалите думи, отправени към нея, прозвучаха на английски.

— Престанете да викате — рече русата хубавица Неустоими очи, надвесена над ухото й. — И не се опитвайте да ставате.

Не би могла да го направи, дори да искаше — два чифта железни ръкавици я приковаваха към стола.

— Ето ви чаша вода. Пийте, ако желаете. Ще натисна клавиш на компютъра и на екрана ще видите лице на човек. Ще ви зададе няколко въпроса. Отговаряйте високо и ясно. Не оставяйте без отговор нито един въпрос и не се бавете. Ако не знаете отговора или ви е нужно да го обмислите, кажете. Известно ни е, че владеете английски, но ако не разберете нещо, пак ни кажете.

Русокосата докосна един от клавишите и се появи лицето на възрастен плешив мъж с побелели коси около ушите. В друг прозорец в горния ляв ъгъл битовете показаха образа на млада жена с мургава кожа, въгленовочерни коси, високи скули и чувствени устни, с разголена гръд, сграбчена за раменете и лактите от четири ръце в ръкавици. Осъзна, че това е самата тя. Снимаха я и препредаваха образа й в реално време Бог знае до кое скапано място на земята. Часовников брояч в противоположния ъгъл отмерваше секундите. „Халюциногенен синдром вследствие на безразборен прием на токсични вещества“ — така нейният незабравим преподавател по съвременно изкуство в Колумбийския университет, богаташът (и мръсник) Стан Колман, определяше всякакви необичайни неща, наблюдавани след изстъпления с меки наркотици. Навярно изживяването бе точно такова. Всичко това не можеше да й се случва в действителност.

— Добро утро, госпожице. Извинете, ако сме ви притеснили, но ни е нужно незабавно да узнаем някои неща и разчитаме на любезното ви съдействие.

Мъжът говореше английски с явно континентално произношение, вероятно немско или холандско. В долната част на екрана, зачерквайки шията и възела на вратовръзката му, се появиха субтитри с превод на френски и немски. На Брисеида не й бяха нужни повече езици, за да изпита ужас.

— Известни са ни много неща за вас: двайсет и шест годишна, родена в Богота, завършила изкуствознание в нюйоркски университет, баща ви работи като културен аташе на вашата страна в ООН… Чакайте… Изгубих нишката… — Мъжът наведе глава и за миг екранът се изпълни от лъскавия глобус на плешивината му. — Провеждате изследване за университета… Тема — колекционерството сред художниците… Тази година сте живели в Холандия, за да проучвате сбирката, натрупана от Рембранд в дома му в Амстердам. Сега сте в Париж, при нашия добър приятел Роже Левин, а нощес сте били заедно с него на празненството у Лео Рокантен… Дотук всичко е правилно, нали?

Брисеида тъкмо щеше да каже „да“, когато по волята на орисницата на информатиката образът му се разми в зелени светкавици и се появи ново лице — мършава жена, късо подстригана „а ла гарсон“, с черни очила. Буквите на нейните надписи бяха зелени.

— Здравейте, аз съм Лошият полицай. — Произношението й бе по-британско от това на мъжа, а гласът й по-обезпокоителен. Усмивката й приличаше на острието на коса. — Исках просто да ви кажа добър ден. Бива си я къщурката на Лео Рокантен, нали? Салонът, мисля, е от XVIII в., а фреските по тавана са рисувани от маестро Люк Дюсет и представят историята на Самсон и Далила. В западното крило, в салона с двата земни глобуса е изобразен целият Потоп, от построяването на Ноевия ковчег до завръщането на гълъбчето с маслинено клонче в човката. С Лео Рокантен сме близки приятели… Сбирката му от ХД-изкуство също е добра, особено творбите на Елмер Флъд в големия салон. Но това е само върхът на айсберга. Включихте ли се в арт-шока в огромното подземие на дома? Нарича се „Арт-шах“ от Мишел Гро за двайсет и четирима младежи и девойки и пластмасови материали… Фигурите, напълно голи, оцветени в различни отсенки на зеленото, са разположени на шахматна дъска от трийсет квадратни метра, а гостите предлагат ходовете. Иззетите фигури остават на разположение на играчите. Разрешени са всякакви крайности. Вие не играхте ли? О, да, разбира се, вашият мил Роже сигурно нищо не ви е казал. Предполагам, просто сте гледали картините горе — арт-шокът е бил за подбрани хора. Лео ги заслепява с интерактивни срещи, а после им предлага тлъсти сделки с още по-забранени картини.

Истината ли казваше тази жена? Действително, Роже я бе оставил за доста време и бе отишъл да поговори с Рокантен, докато тя сновеше от единия ъгъл до другия по зелените килими сред безкрайния билярд от гости и разглеждаше великолепните маслени платна на Елмер Флъд. Сетне, когато Роже се върна, Брисеида отбеляза, че изглежда малко развълнуван. Яката на ризата му беше разкопчана. „Арт-шок във вид на игра на шах с човешки фигури…“, замисли се тя. Защо Роже не бе споделил нищо с нея? Какво се разиграваше в подземните дълбини, под нозете на богатите хора?

Жената замълча и отново се усмихна по своя пренеприятен начин.

— Не се безпокойте, всички мъже са еднакви. Дай им да пазят тайни. Ние, жените, обаче, сме по-откровени, не мислите ли? Поне аз се надявам вие да сте, госпожице Канчарес. Оставям ви с моя приятел Доброто ченге, за да ви зададе някои въпроси. Ако отговорите ви са убедителни, ще изключим компютъра, ще се приберем по домовете си и ще си останем приятели. Ако ли не, ще се прибере само Доброто ченге, а ще се върне Лошото, сиреч аз. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Много се радвам, че се запознахме, госпожице Канчарес. Надявам се да не се срещаме повече.

— Удоволствието е мое — измънка Брисеида.

Не знаеше какво да мисли за заплахите на жената. Дали само се перчеше? А какво да каже за маскарада с военните дрехи? Може би целяха да съживят у нея наследените страхове от партизанските групировки в Колумбия? Изведнъж й се стори, че се е озовала на карнавал, художествено организиран фарс (Какъв неологизъм употребяваше Стан? Имагик — магически образ, културен архетип, върху който прехвърляме страховете или пристрастията си, защото — твърдеше Стан — днес всичко, абсолютно всичко, от рекламите до масовите изтребления, от помощите за временно облекчаване на глада в Третия свят до изтезанията — всичко се върши със стил).

Ала карнавал или не, представлението със сигурност постигаше целта си — тя изпитваше ужас. Искаше й се да се изпикае върху дивана на Роже, да повърне върху мокета на Роже.

Взрив в зелено. Мъжът.

— Въпросът е следният. Внимавайте.

Брисеида се стегна, доколкото поставените върху раменете и ръцете й лапи позволяваха. Бедрата я боляха от притискане, в стремежа й да прикрие доколкото може интимните си органи. Тя изведнъж доби съзнание за пълната си голота.

— Известно ни е, че сте близка приятелка на Оскар Диас. Ще повторя името — Оскар Диас. Въпросът е: къде е сега вашият приятел Оскар?

Някаква точка в мозъчната кора на Брисеида Канчарес, двайсет и пет годишна (мъжът грешеше — щеше да навърши двайсет и шест чак на 8 август), дипломирана по история на изкуството, се задейства светкавично и състави списък с предварителни заключения: Оскар Диас; нещо, свързано с Оскар; Оскар е причинил нещо лошо; ще причинят нещо лошо на Оскар…

— Къде е приятелят ви Оскар? — повтори мъжът.

— Не зная.

Върху екрана тутакси плисна зеленикава вълна като от загнило и напомни на Брисеида упражненията по химия в часовете по реставрация. Преход в зелено и се появиха зъби. Усмивка. Лицето на жената с черните очила.

— Грешен отговор.

Кичур от косите й сякаш внезапно оживя. Брисеида изкрещя и очите й поднесоха гледка като от панаир с безброй избухващи фишеци или от новогодишна вечер в хотел сред тропическата гора. Шията й се изви назад и прешлените й се разминаха с бедствието само благодарение на всекидневните занимания с аеробика. В центъра на Вселената светнаха две злокобни зелени планети (според евтините научнофантастични книжки, каквито Стан Колман поглъщаше с тонове, Венера беше зелена) и се прицелиха в нея с изумителен и несъмнено много скъп уред, съставен от молив от хромиран метал и заострен връх с лъскава капчица марсианска кръв накрая.

— Тази играчка е оптическа четка — оповести русокосата на два сантиметра от лицето й. — Няма да те обременявам с технически подробности, ще изтъкна само, че е подобрен вариант на четката, използвана от художниците за работа върху ретината на картините след имприматура. Ретината е пигментираният слой на очното дъно, благодарение на който различаваме и цветовете. В повечето случаи е досадно, но полезно да виждаме света, нали? Ще оцветя ретината ти в матовозелено. Първо лявото ти око, после дясното. Само че ще използвам трайна боя, а тя никак не е за препоръчване. Външно няма да ти останат белези, нито синини, всичко ще е много спретнато и чисто, да знаеш. Но когато приключа, ще си толкова сляпа, че ще трябва да си ближеш пръстите, за да се увериш дали са твоите. Все пак ще е прекрасна слепота, в чудесен бутилковозелен тон. Не мърдай.

Заповедта беше излишна. Брисеида можеше да движи само устата си и десния клепач. Левият бе разтворен от нещо до предела на просълзяването. Миришеше на изкуствена кожа — ръкавица. Впити в тялото й кожени ястреби обхващаха китките, коленете, глезените, шията, косите. Тя се опитваше да се обади на английски, но от устата й напираше да се излее само обезобразен испански. А трябваше да говори на английски. Английският е полезен, когато те изтезава чужденец. OK. Johnson family at holidays. Mary Johnson is in the kitchen. Where’s Mary Johnson?^[3] Внезапно по левия коридор на зрителния й нерв нахлу невъзможен червено-зелен вихър, кичозен като фосфоресцентен Буда на улична сергия. Многоцветието напомняше картичките на Пиер и Жил^[4], които изпращаше от Европа до родителите си. Брисеида помисли, че ослепява.

Но сграбчилата я за косите ръка се отпусна и отново се върна на тила й, за да я тласне грубо напред, сякаш се мъчеше да разбие лицето й в екрана на компютъра. Носът й спря на педя разстояние от субтитрите на френски и немски. Потисна внезапно пробудилото се гадене.

— Последна възможност. — Беше жената. — Нашата сътрудничка само доближи четката към зеницата ви… Слушайте и не викайте… При следващия погрешен отговор, тя ще нарисува върху ретината ви запетайка… От този момент насетне ще виждате зелен лунен сърп посред бял ден. Любопитно художествено постижение, нали? Престанете да хленчите и ме чуйте внимателно. След втория сеанс спокойно ще можете да поставите ретината на лявото си око в бурканче. Уверявам ви, нощем ще свети в зелено, като богородичките в Лурд. Моля, съсредоточете се. Наградата е доброто зрение.

— Повтаряме въпроса. — Отново беше мъжът. — Къде е Оскар Диас?

Ръцете, легнали на раменете и ръцете й, не я пускаха, а другата, притиснала тила й, все още я държеше здраво и за цял един дълъг страшен миг на Брисеида й се стори, че структурата на шийните й прешлени ще поддаде и ще изпука като строшена дъска. Реши, че това е най-доброто, което можеше да се желае.

— Не знам, кълна се, моля ви, не знам, кълна се, че не знам, във Виена е, да, във Виена, но не знам, кълна се, кълна се…! — Слюнка, сълзи, думи потекоха по лицето й, сякаш отделяни от една и съща жлеза. — Не знам къде наистина не знам къде не знам къде наистина кълна се моля ви моля вимолявимоляви…

Прекъсна я гърчът на повръщането.

Седнал пред преносимия компютър в кабинета си в „Музеумскартие“, Лотар Бош натисна бутона на указателя на мобилния си телефон и набра появилия се на дисплея номер. Проведе кратък, но решителен разговор с един от хората си в Париж. През това време госпожица Уд, с гръб към него, съзерцаваше разсъмването над Виена през стъклената стена. Бош забеляза, че тя пуши от противните си екологични цигари и зелената ментолова мъгла около главата й се стели на облаци върху стъклото.

— Господин Лотар Бош, истински кавалер към жените — чу я той.

— Номерът с оптическата четка достатъчно я изплаши, не мислиш ли? — отвърна Бош, леко засегнат от насмешката, процедила се в думите на жената. — Не това е начинът да се започне разговор. Така нищо няма да постигнем.

Окото й беше здраво. Всъщност те бяха много любезни хора. Дори бяха престанали да я притискат, за да й е удобно да повърне.

Брисеида повръщаше, както когато беше дете — опряла едната си ръка на челото, а другата на стомаха. Имаше този навик, този обичай. Любопитно явление déjà vu^[5] на жлъчката й. Мама казваше, че се превива като котка. Баба смяташе, че не повръща лесно. „Милото ми котенце цял живот ще страда, защото трудно повръща“, казваше тя. В това отношение не приличаше на баща си, особено след препиванията му. Стан също се радваше на леко, продължително и обилно повръщане. Всъщност такова беше всичко, което изливаше преподавателят й по история на изкуството. Луиджи, преподавателят й по естетика, чийто стомах издържаше на всякакви пици, натъпкани с люти чушки, беше различен — скован, сдържан и импотентен. По повръщането ще ги познаете, не по еякулацията. „Кихането, повръщането и смъртта бяха единствените три наистина внезапни, неуправляеми и непредвидими неща в тялото — точка и запетая, точка и нов ред, точка и край на текста на живота“, както й бе казал веднъж един от преподавателите в швейцарското училище.

Прекрати гърчовете с глътка прясна вода. Господи, на какво приличаше мокетът в трапезарията. Такъв естет като Роже (Наистина ли бе играл предишната нощ на шах с двайсет и четири млади мъже и жени вместо фигури?), а какво избълва тя върху неговия мокет. Сякаш бе разплискала сос от ряпа върху изисканата италианска настилка. Брисеида се принуди да отмести крака, за да не стъпи в повръщаното, но така пък разтвори бедра. Ала тъй като вече не я държаха, можеше да се прикрие с ръце. Добрия компютър (или беше Доброто ченге?) чакаше, опрял златна писалка „Монблан“ до слепоочието си. Русокосата и войниците сумтяха зад креслото, готови да действат. Прозорче на Windows с надпис „Лошото ченге“ се гушеше в ъгъла срещу прозореца на Брисеида. Но Доброто ченге й бе казало, че Лошото иска да си почине — засега.

— По-добре ли се чувствате?

— Да. Може ли да се облека?

Промеждутък на колебание.

— Ще свършим бързо, уверявам ви. Сега ми кажете всичко, каквото ви е известно за Оскар.

Брисеида започна с лекота. Наниз от спокойни, специализирани думи за изкуство (това й помогна да се отпусне). Докато говореше, не гледаше към екрана, нито към пода (повърнатото), а към купата с плодове на масата зад компютъра — круши и зелени ябълки, успокоителни като плодов чай.

— Запознахме се миналата пролет в МОМА^[6] в Ню Йорк. Той охраняваше „Бюст“, офорт на Ван Тиш. Предполагам, че познавате творбата, но мога да ви я опиша. Представлява подготвителен етюд за „Отронено цвете“… Дванайсетгодишно момиченце, затворено в черна стаичка с един-единствен малък отвор. Отворът позволява да се видят само лицето и раменете, обагрени в нежни сиви тонове, върху преминалата през имприматура с киселини кожа, както у живите офорти. За да я видят, зрителите трябва да се подредят един по един, да изкачат две стъпала до стаичката и да се озоват на педя разстояние от лицето на момичето. То гледа, без да мига, очите му са покрити с марсово черно, а изражението му е почти… почти свръхестествено… Невероятна картина…

„Човек има чувството, че сякаш е надзърнал в изповедалнята и е открил, че свещеникът изглежда като в току-що изповяданите грехове“, бе писал някакъв испаноезичен критик по повод на „Бюст“, но Брисеида прескочи това определение, защото нямаше намерение да изнася курс по изкуствознание за напреднали. По време на американската обиколка „Бюст“ се бе превърнала в истинско събитие, най-вече защото комисия от цензори бе забранила показа на „Отронено цвете“ в Съединените щати.

— Оскар отговаряше за охраната на „Бюст“. Видял ме да чакам реда си в края на дългата опашка. Аз бях отишла в МОМА да разгледам картина на Елмер Флъд, изложена в съседната зала, но не ми се искаше да си тръгна, без да хвърля поглед и на офорта на Ван Тиш. Предната неделя бях паднала, докато играех баскетбол, и се движех с патерици. Щом ме забеляза, Оскар веднага дойде и предложи да ми осигури достъп до творбата. Помоли да ми отворят път и ме отведе до нея. Прояви се като кавалер.

— И се сприятелихте? — запита мъжът.

— Да, започнахме да се виждаме по-често.

Дълго се разхождаха и почти неизменно се отбиваха в Сентрал парк. Оскар много обичаше дърветата, поляните, природата. Беше майстор в снимането на природни гледки и се бе снабдил с всички съоръжения: камера рефлекс 35 мм, два триножника, филтри, телеобективи. Притежаваше задълбочени познания за светлината, въздуха, отраженията на водата, но от насекомите нагоре животът не го интересуваше особено. Оскар беше крехък като зелено стръкче трева, навярно малко недозрял.

— Снимаше ме навсякъде — край водните огледала, край езерата, докато хранех патиците.

— Говорил ли ви някога за работата си?

— Малко. Каза ми, че бил охранител в галерия от веригата „Брук“, докато през 2000 г. го наели от фондация „Ван Тиш“ в Ню Йорк, със седалище на „Пето авеню“. Началник му била млада жена на име Рипстейн. Печелел големи пари, но живеел сам. И мразел естетските приумици на фирмата, както се изразяваше — например по едно време го карали да носи перука.

— Какво ви каза във връзка с това?

— Че ако е плешив или оплешивява, това не засяга никого не засягало. Откъде накъде, по дяволите, ще му нареждат да носи перука. „Големите шефове, с изключение на Стейн, до един са плешиви, а никой не се вълнува от това — ми каза. — Обаче останалите трябва да изглеждаме красавци“. И добави, че фондация „Ван Тиш“ била като храната в луксозно оформен ресторант — много външно въздействие, много подправки, много пари, но след като си излезеш, в стомаха ти още има място за двойка кренвирши и порция пържени картофки.

— Така ли се изрази?

— Да.

Наистина ли мъжът се усмихна или й се бе привидяло изкривяване на образа?

— Казваше също, че не можел да възприема охраняваните от него хора като произведения на изкуството… За него те бяха човешки същества и някои будеха жал… Спомена ми за някоя си… Не си спомням името… Някаква девойка — прекарвала часове наред свита в сандък като картина на Бунхер, от поредицата „Клаустрофилии“. Разказа ми, че я е охранявал няколко пъти, било умно и приятно момиче, в свободното си време пишело стихове от рода на поемите на Сафо от Лесбос…

„Но на кого ли му пука за нейния талант! — възмущаваше се Оскар. — За хората тя е само фигура, изложена гола на показ в сандъка по осем часа на ден“. „Но картината е красива — отвръщаше му тя. — Нима «Клаустрофилиите» не са красиви, Оскар? А «Бюст»? Дванайсетгодишно дете, затворено в тъмна стаичка… Замисляш се и си казваш: «Какъв ужас! Горкото момиченце…» Но после заставаш пред него и виждаш лицето, оцветено в сиво, с това изражение… За Бога, Оскар, та това е изкуство! И на мен ми е мъчно за момиченцето, затворено като в клетка, обаче… Какво да правим, когато образът е толкова… толкова красив?“

— Такива спорове водехме. Накрая го питах: „Но защо тогава още охраняваш картини, Оскар?“ А той ми отговаряше: „Защото ми плащат повече, отколкото на други места“. Най-много обичаше да ме разпитва за подробности от моя живот. Описах му семейството си в Богота, следването си… Изпадна във възторг от възможността да се видим отново тази година в Амстердам, понеже имал работа в Европа…

— Каза ли ви каква работа?

— Да охранява картини по време на обиколката на поредицата „Цветя“ от Бруно ван Тиш.

— Разказа ли ви нещо за това?

— Почти не… Смяташе го за най-обикновена задача. Каза ми, че ще прекара една година в Европа и през първите месеци ще пътува между Амстердам и Берлин… Настояваше да му говоря за моето проучване. Очарова го, че Рембранд е събирал предмети като препарирани крокодили, мидени черупки, нанизи от мъниста и стрели на първобитни племена… За мен пък бе важно да получа разрешение за посещение в замъка Еденбург и се надявах той да ми помогне.

— Защо искахте да посетите Еденбург?

— За да се уверя дали е вярна мълвата за Ван Тиш — казват, че колекционирал празни пространства. Някои посетители на Еденбург твърдят, че в замъка нямало мебели и украси, а само голи стаи. Не знам дали е точно така, но реших, че може да се окаже добро… добър завършек на моята работа…

— В Амстердам се срещахте с Оскар, нали? — запита мъжът.

— Само веднъж. През останалото време разговаряхме все по телефона. Той постоянно пътуваше с изложбата — от Берлин до Хамбург, от Хамбург до Кьолн… Не му оставаше много свободно време. — Брисеида разтриваше ръце. Беше й студено, но се мъчеше да се съсредоточи върху въпросите.

— Какво си говорехте по телефона?

— Питаше ме как се чувствам. Искаше да ме види. Но мисля, че между нас всичко бе изчерпано, ако изобщо бе имало нещо.

— А когато се видяхте?

— Беше през май. Оскар беше във Виена. Бе си уредил свободна седмица и ми се обади. Аз живеех в Лайден и се уговорихме да се срещнем в Амстердам. Той отседна в малко хотелче край площад „Дам“.

— Бързо сте се разбрали.

— В Европа му беше скучно. Приятелите му бяха останали в Съединените щати.

— Какво правихте в Амстердам?

— Разхождахме се по каналите. Ядохме в индонезийски ресторант… — Изведнъж Брисеида се осмели да изгуби търпение. — Какво още искате да ви кажа? Толкова съм уморена и изнервена. Моля ви!

В прозореца на Лошото ченге се появи жената с черните очила. Брисеида почти подскочи на стола.

— Предполагам, че освен това сте се чукали, нали? Искам да кажа, освен всички онези толкова увлекателни разговори за изкуство и фотография…

Не последва отговор.

— Разбирате ли за какво говоря? — рече жената. — За оная работа, дето я правят мъжките и женските, понякога мъжките помежду си, а и женските помежду си, но понякога и заедно.

Брисеида реши, че непознатата е най-неприятният човек, когото бе виждала през живота си. Дори на цял компютърен екран разстояние, с размазано, двуизмерно и светещо лице, с умалена от софтуера главичка, сякаш по обичая на индианците хибаро^[7], жената бе по-непоносима от допустимото.

— Чукахте ли се, да или не?

— Да.

— Това капиталовложение ли беше или текуща сметка?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Питам ви дали сте получавали нещо в замяна, например пропуск за посещения в Еденбург, или сте го вършили, колкото да използвате долницата на Оскар.

— Вървете на майната си — думите избликнаха у Брисеида без усилие и без страх, сякаш в пълно отчаяние. — Вървете на майната си. Изгорете ми очите, щом искате, но вървете на майната си.

Очакваше отмъщение, но за нейна изненада не последва нищо.

— Това любов ли беше? Между вас и Оскар?

Отмести поглед към зелените стени на апартамента на Роже.

— Изобщо няма да отговарям на такива въпроси.

Този път наистина се случи и то толкова светкавично, че очите й преминаха от зеленото на стената към зеленото на четката с една-единствена смяна на кадъра. Внезапно се озова напълно обездвижена и беззащитна като родилка първескиня. Дебели градинарски ръкавици я бяха сграбчили през лицето. Под тежестта, затиснала челюстта й, тя едва успя да изкрещи, че ще отговаря, разбира се, че ще каже всичко, каквото я питат, моля ви, моля ви. (За щастие на английски е по-лесно — please може да се излее с малко слюнка.) Дочу леко щракване, кратка сричка като жужене на пчела и отново установи, че окото й е здраво.

— Не! Нямаше любов! Не зная! Не знам дали ме е обичал! За мен той беше просто приятел! — Усети нозете си влажни и лепкави. Разбра, че е стъпила върху собствения си бълвоч, но какво значение имаше вече това, сега, когато тя плачеше, а жената на екрана (безстрастен, напукан от нейните сълзи бюст) я гледаше как плаче. — Моля ви, оставете ме! Казах ви всичко, повече не знам.

— Хайде, хайде, признайте си — рече жената. — Имали сте нещо на ум, нали? Инак с какво ще ви привлече онзи плешивец, когото са принуждавали да ходи на работа с перука и който ви е разказвал как снима природни картини или пък чете Сафо от Лесбос? Струва ми се, нямате затруднения с мъжете — в Амстердам сте си поразвъртели малко задника, Роже Левин ви е видял и моментално ви е поканил да отседнете при него. Нали така?

Това беше крайно груб начин да се представят събитията. Седмица преди това Брисеида бе посетила в Амстердам изложбата Plaisirs на Морис Маршал. Художникът я интересуваше, тъй като бе събирал фетишистки предмети и бе рисувал само мъже в състояние на ерекция. В галерията видя Роже Левин, отбил се, както по-късно й обясни сам той, съвсем случайно. Пристигнал бе в Амстердам, за да се срещне с хора от високите етажи в управата на фондацията и да изкопчи сведения за дългоочакваното откриване на изложбата „Рембранд“, предвидено за 15 юли. Между другото искал да купи нещо от Маршал за своя приятелка. Ако можеше да му се вярва, у Брисеида най-напред го привлякло тъмното ветрило на косите й, спуснати до дългите бедра. Брисеида се бе навела, за да разгледа една от картините — приклекнал мускулест младеж с пенис в ерекция в съвсем отвесно положение, оцветен в зелено веронез. Впечатлен от сходството, Роже застана наблизо и й подхвърли на английски, че нейната поза отговаря напълно на тази на картината. Не беше особено умно изказване, но превъзхождаше средното равнище на първите думи за запознанство, които бе чувала дотогава. Левин, облечен в костюм с жилетка, имаше привлекателно детинско лице. Косата му бе камара от къдрици, лъскави от брилянтин. Наистина бе неустоим, дори на фона на заобикалящите ги над дузина голи оцветени мъже с наострени членове. Но най-примамливото у него беше баща му и Роже не пропусна да го спомене. Брисеида знаеше, че Гастон Левин е най-големият търговец на картини във Франция. Със същата непринуденост, с която сякаш вършеше всичко, на Роже му хрумна да вземе Брисеида със себе си в Париж и да я настани за няколко дни в своята боядисана в металик къща на rive gauche^[8]. „Защо не?“, помисли си тя. Беше неповторим шанс да опознае отблизо дейността на голямата фамилия посредници в търговията с картини.

За щастие Лошото ченге отново бе изчезнало.

— След Амстердам не сте ли виждали повече Диас? — запита мъжът.

— Не. Обади ми се за последен път преди две седмици… Мисля, че беше в неделя, на осемнайсети…

— Каза ли ви нещо ново?

— Попита ме как може да се издейства разрешително за пребиваване в Европейската общност. Знаеше, че на мен ми бяха разрешили заради стипендията от университета.

— Защо се интересуваше от това?

— Призна, че наскоро се запознал с някого, с човек без документи, и искал да помогне.

Брисеида долови, че е съобщила нещо важно за тях. Напрежението у мъжа на екрана се почувства почти осезаемо.

— Той сподели ли с вас нещо за това лице?

— Не. Като че ли ставаше дума за жена, но не съм сигурна…

— Защо мислите така?

— Оскар си е такъв — усмихна се Брисеида. — Обожава да помага на дамите.

— Какво точно ви каза?

„Става дума за имигрант, но без документи — бе й обяснил той. — Ти живееш в Европа от няколко месеца и вероятно знаеш как може да се получи виза“. Не й бе дал повече подробности, но Брисеида остана почти убедена, че се отнася за жена. Това бе всичко.

— Накрая на разговора уговорихте ли се да се видите пак?

— Спомена, че ще ми позвъни, без да уточни кога. На тръгване от Амстердам оставих на познатите си телефона на Роже, така че Оскар да ме намери, но досега не се е обаждал.

— Правихте ли някакви постъпки във връзка с молбата му?

— Попитах в моето посолство за някои данни, но нищо съществено… Моля, може ли да си издухам носа?

— Е, нищо повече няма да измъкнем. Кажи на Теа да почистят добре, да успокоят пиленцата и да изчезват — измърмори госпожица Уд и ядосано изключи преносимия си компютър.

Нямаше да е лесно да успокоят пиленцата, Бош бе наясно с това. Роже Левин беше кретен, но вероятно вече беснееше, задето са го измъкнали от леглото, докато се е радвал на последното си завоевание, и сигурно се бе обадил (или се готвеше да го стори) на всемогъщото татенце. Наистина, докато синът му играеше на шах в подземието на двореца Рокантен (впрягайки цялата си находчивост, за да изхруска белия офицер — Соланж Тандро, осемнайсетгодишна руса хубавица, накъдрена, източена, жертва на анорексия, — но поради неуспеха си принуден да се задоволи с Робер Лейоле, як деветнайсетгодишен момък-пешка), Гастон бе предупреден своевременно по телефона какво се готви. Бош му бе обяснил, че ги интересува само колумбийката и няма да безпокоят сина му (не беше вярно, естествено — щяха да ги разпитват поотделно). Левин старши бе дал съгласие, но все пак трябваше да внимават. Не беше разумно да се пренебрегва влиянието на Левин. Уж нищо и никакъв търговец, но изпечен мошеник, той живееше потънал в разкош, в оформена в стила на 20-те години сграда на ке „Волтер“. Говореше се, че жена му си окачвала дрехите на протегнатите ръце на оригинал от Макс Калима, творбата „Юдит“, представена от Ани Енгелс, извила снага край камината в салона. Тъй или иначе, със семейство Левин човек не биваше да се шегува. За щастие Бош познаваше слабото място на търговеца. Левин бе влюбен в някои оригинали от ранния период на Майстора. Целта му бе да ги купи на „подходяща цена“, за да ги препродаде после в Съединените щати. Преговорите със Стейн не бяха стигнали доникъде — Левин знаеше, че ако не се държи прилично, Стейн ще замрази продажбата. С фондация „Ван Тиш“ човек също не биваше да се шегува.

— Какви бяха тези типове, Роже? Нали не бяха от полицията? Познаваш ли ги?

Роже разглеждаше в огледалото синината на дясната си плешка, вероятно следа от удар на жената-войник. Във всеки случай го болеше. Щеше да прикрие мястото с крем за тяло. Чувстваше се унизен от премеждието и краката му още трепереха, но се утешаваше с мисълта, че не бяха нахълтали истински ченгета, както се боеше в началото (на долния етаж имаше тайна стая, пълна с незаконни украшения, за чието съществуване не знаеше дори баща му) и че не бяха повредили някоя от превъзходните маслени картини на горния етаж.

— Бяха… бяха хора от моето тесто — отвърна той. Баща му бе забранил да обсъжда с момичето станалото.

— От твоето тесто?

— Да, като снощните гости в двореца на Рокантен. Разглезени хлапетии, на които плащат, за да носят оръжие и да охраняват картини! Какво значение има кои са били!

— Търсеха мой приятел, служител във фондация „Ван Тиш“… Защо?

— Откъде да знам!

— Да отидем в полицията.

— Най-добре да не разнищваме нещата повече — рече Роже. — Сделки — знаеш как става.

Без да продума, Брисеида се доизсуши с хавлиената кърпа. Току-що бе взела душ и бе установила, че е невредима след невероятното упражнение — по-точно казано изтезание — с четката. Но реши да си опакова багажа, щом се облече, и да се махне от дома на Роже Левин. Допусна грешка, като прие поканата му. Бе почти сигурна, че отговорен за събитието бе до голяма степен Роже и шайката разбойници около него.

А Оскар? Искрено си пожела да не го е сполетяло нещо лошо, но не можеше да се отърве от предчувствието, че няма да го види никога вече.

— Все повече се убеждавам, че Диас няма нищо общо с това — отбеляза госпожица Уд.

— Тогава защо е изчезнал? — запита Бош.

— Тъкмо това не разбирам.

Екологичната цигара в пепелника бе като набръчкано зелено петно.

— Но какво е това? — изуми се Хорхе.

— Това съм аз — рече Клара.

Хорхе не вярваше на очите си. Втренченото в него, изгубено сред жълтата маса създание, беше от друг свят, демон от китайска приказка, овалян в сяра дух. Да, пред него стоеше Клара, но не съвсем. Клара като жълтък на яйце. Друга, подобрена Клара — той помнеше, че по-рано извивката на ключиците й не бе очертана толкова изящно, а и сянката под скулите не бе така нежно загатната. И формите на мускулите й. И силуетът й. Тя беше, но изглеждаше различна. Който я бе изрисувал по този начин, не бе използвал телесен цвят, а само жълти моливи в нежно лимоново. Хорхе бе привикнал да я вижда в безкрайния маскарад на картините и частица от мозъка му не се изненада. Ала сега пред себе си той виждаше нещо повече от картина.

— Ако искаш, ще си сваля дрехите — рече тя (дори гласът й звучеше различно, може би някак звънко, като стъкло). — Но те предупреждавам, че цялата съм такава.

Хорхе пристъпи предпазливо. Върху лицето на създанието отворът на устните се изви нагоре.

— Ей, аз не хапя. И не съм заразна.

Стоеше изправена като прилежна ученичка с ръце на гърба. Дрехите й — блуза до средата на корема с кръстосани презрамки и нарочно измачкана минипола — наглед бяха обичайни и младежки. „Но материята е подплатена — обясни му тя, — подходяща за опаковка на картини“. Бе обута в леки пантофки с равна подметка, прилепнали като терлички.

— Какво са ти направили?

— Имприматура.

— Имприматура?

— Аха.

Хорхе бе наясно с понятието, както тя бе наясно какво е ендоскопия и компютърна томография. Професионалният език на партньора е първото, понякога единственото, което човек запомня. Все пак имаше малка разлика — той се мръщеше, когато я чуваше да говори за „хипердраматизъм“, „имприматура“ или „неподвижност“. Съзнаваше, че донякъде е несправедливо от негова страна, но, уви, не можеше да го избегне. Занятието на Клара му идваше много. Наистина и работата на Беатрис, бившата му жена, никак не го въодушевяваше (съвкуплението при бактериите, боже мой!), а заниманията на сестра му Арабия (декорация), да не говорим за тези на брат му Педро (художествена критика) според него бяха доста чудновати, но човек може да разбере професии като биологията, декорацията или критиката. Да работиш като картина обаче надхвърляше цялата му разсъдъчна способност.

— Извинявай, но доколкото си спомням и друг път са ти правили същото, поне така си ми казвала, а…

— Не по този начин, Хорхе, не по този начин. Пред теб е майсторско изпълнение. Бях в F&W, най-добрата професионална фирма. Ако ти разкажа само какво ми правиха…

— Дори очите ти…

— Да, ирисът, конюнктивата и ретината. И цялото тяло, включително отворите и кухин… хмммм… ите — довърши тя и изплези език.

Сякаш тичинка затрепка сред цветната чашка на устните. Хорхе бе виждал орхидеи с репродуктивни органи в същия цвят като това нещо. Но не само езикът, а цялото небце. „Дали ще избледнее?“, тутакси се обади мъжкарската му гордост. Тя изпадна във възторг, че е предизвикала смайването му.

— Не се безпокой. Имприматурата никога не е постоянна. Отдолу съм си в обичайния вид. Но още не си видял най-хубавото.

Какво ли още имаше да гледа? Примигна и пристъпи по-наблизо.

— Не става дума за кожата ми, а за нещо, което ми поставиха отгоре — подсказа му Клара.

Тогава ги видя. Картичката между гърдите й, окачена на шията с черно шнурче. Друга подобна — на дясната китка и още една — на десния глезен. Портокалово жълто, наситено жълто, китайско императорско жълто. Някога тя му бе казала, че в този цвят, точно в този цвят са етикетите на…

— Аха — Клара се усмихна победоносно, след като той най-сетне проумя. — Подписах договор с фондация „Ван Тиш“!

На куфарите — разсъждаваше Хорхе — също поставят етикети в цвета на съответната самолетна компания, но все пак куфарът си е куфар и никой не се учудва на надписите. Ала Бог знае какво ще си помисли човек, докато разглежда момичето с перленобяла блузка и пола, с коси и кожа като на пластмасова кукла, без мигли и вежди, почти без черти на лицето, но все пак привлекателно, да, дори поради някаква нездрава и необяснима причина особено привлекателно, с три жълти етикета, прикрепени към тялото. Японско човекоподобно изобретение от последно поколение? Кукла за разтуха по време на междуконтиненталните полети? Според Хорхе можеше да е всичко. Камбанка, безкрило водно конче, приказно създание, и то в лятно костюмче, току-що родено изпод четката на някой от ненавистните на Педро художници романтици.

— Ти не се тревожи — успокои го тя, — няма кой да ме види. Докараха ме до Барахас в бронирана камионетка и не влязохме с другите пътници, а през терминала за чупливи товари, както обикновено прехвърлят през граница платната след имприматура. — Очите й искряха в жълто. — Тази стая е заделена единствено за художествени материали, пренасяни от KLM. Ще чакам тук, докато ме повикат да се кача на самолета за Холандия.

Помещението предлагаше съвсем оскъдни удобства: една-единствена жълта скамейка (където тя бе отдъхвала, преди да дойде Хорхе) и полица, подобна на бар плот, по продължение на едната стена. Предпочетоха да отпуснат задни части на плота.

— И ще те рисува…? — промълви Хорхе като насън, без да се осмели да произнесе прославеното име. — Ще те рисува Ван…?

Клара тъкмо наместваше деколтето на горнището; тя бързо протегна ръка и притисна жълтеникавия си пръст върху устните му, по средата на сивите мустаци. Хорхе усети мириса на химикали.

— Не го споменавай. Току-виж ми се пресече късметът, ако го произнесеш. Още не знам със сигурност. Освен това не забравяй, че във фондацията има и други художници. Може да е Рейбак, Стейн, Мавалаки…

— Но… поредицата „Рембранд“?

— Да, да, знам. Поредицата е негова и все още има време аз да бъда една от картините! Но, моля те, не го казвай! Толкова съм щастлива от това, което имам, че не ми се мисли за повече!

Загледаха се един в друг. Под флуоресцентните тръби на лампите Клара сияеше. Хорхе се чувстваше някак засенчен. Нищо не го свързваше с това извънземно телце, тази недовършена порцеланова фигурка (за Бога, зениците го смъдяха, като я гледаше в този вид, жълтото дразнеше очите му, все едно нечий нокът драскаше по паркет; идваше му да добави върху нея липсващия слой телеснорозово). Разбираше колко е развълнувана, но не можеше да направи нито крачка повече. Кой би го укорил? Той беше четирийсет и пет годишен рентгенолог, косите му бяха започнали да побеляват и блестяха като памука, използван вместо сняг по коледните елхи — едно от двете светли петна в неговото съществуване. Мустаците му, например, бяха сиви. А петте години неуспешен брак с биоложката Беатрис Марко го бяха убедили, че животът му е не по-малко сив от мустаците. Второто светло изключение беше Клара. Срещнаха се преди година през пролетта, когато слънцето сякаш се стремеше да обагри света в жълто. Брат му Педро го бе завел на прием у някаква любителка на изкуството, белгийка на име Едит, установила се в Мадрид, жадна да покаже на света поредната си придобивка — „Бялата Царица“, най-новата творба на Виктория Лиедо. По онова време главата на Хорхе бе пламнала от формалностите по развода. Не му липсваше работа (рентгеновият му кабинет бе задоволително пълен), но се чувстваше по-самотен от цар на губещите фигури в шаха. Не предполагаше, че „Бялата Царица“ ще промени живота му. Безпогрешно шесто чувство („Наследил си го от баща си“, казваше майка му) го накара да приеме съдбоносната покана, измислена от брат му чисто и просто, за да го разсее.

Плувайки сред вълни от парфюм, Едит Някоя-си-Веке ги разходи из своето гнезденце в Ла Моралеха и им показа пълната си сбирка от хипердраматични творби — мъже и жени, оцветени и неподвижни, пръснати из салона, библиотеката и терасата. „За какъв дявол стърчат там? — се питаше Хорхе, надзъртайки в бездната на уморената красота на лицата им. — За какво ли мислят, докато ги разглеждаме?“

Наближаваха градината, където бе изложена творбата на Вики Лиедо.

— Това е outside performance — рече Едит и се обърна към Педро. — Тук ги наричате акции за отворени пространства, нали?

— Какво означава това? — запита Хорхе.

— ХД-картини, които се движат и изпълняват предвидените от художника действия — поясни поучително Педро. — Предназначени са за отворени пространства, излагат се на открито, а са акции, тъй като се разгръщат през определено време и се повтарят в непрекъснат цикъл, напълно независимо от зрителите. Ако са изложени като за представление и зрителите пристигат да ги гледат в определен час, се наричат срещи.

— Значи е същото като арт-шок?

Едит и Педро се усмихнаха съучастнически.

— Арт-шоковете, мили ми братко, са интерактивни срещи, сиреч представления по график, в които собственикът на картината или гостите му могат да участват, ако пожелаят. В повечето случаи такива изяви са от сексуално естество или съдържат насилие и са напълно незаконни. Само не се озъртай така лакомо, драги, днес няма да имаш късмет — „Бялата Царица“ не е арт-шок, а неинтерактивна акция и през известни интервали от време ще изпълнява разни неща без прякото участие на зрителите. С една дума по-невинно от най-невинното, нали така, Едит?

Белгийката изразяваше съгласие с жизнерадостно хихикане.

Хорхе се настрои да скучае. Не подозираше на какво щеше да стане свидетел.

Градината беше просторна, защитена от любопитните погледи с много висока ограда. Творбата бе изложена върху моравата. Представляваше отворен от горната страна куб с три бели стени и под от шахматни плочки. На задната стена, на нивото на земята се виждаше правоъгълен отвор — тревата проблясваше през него. Вътре в куба имаше маса, столове, сандвичи, вода и закачалка — всичко в бяло. На плочките морно бе полегнала девойка с буйни руси коси, облечена в чисто бяла булчинска рокля. Лицето и ръцете й светеха в безплътна бледност. Неочаквано, докато Хорхе я наблюдаваше, тя застана на четири крака, пропълзя до отвора, провря глава през него, после отстъпи и отново напъха главата си в тясното. Гледката бе разтърсваща като сюрреалистичен филм.

— Виждате ли? — обясняваше Едит. — Иска да излезе през дупката, но не може, защото булчинската рокля е по-широка…

— Метафората е проста — обади се Педро — омръзнало й е да живее затворена в рамките на буржоазния си брак.

Безполезни опити да се изплъзне с натруфените дантели. Отстъпление. Нов опит. Кръстът се извива, задникът стърчи нагоре, бедрата са затиснати в рамката. Хорхе я гледаше и се измъчваше — в известен смисъл в отношенията си с Беатрис изживяваше същото.

— Девойката разбира — продължаваше Едит, — че трябва да свали роклята, за да успее в намерението си… А, ето, сега я съблича и я окача на закачалката… Така да се каже, надмогва предразсъдъците, разголва се и се измъква… — И се обърна към гостите си: — Заповядайте в градината да видим продължението от другата страна.

Наложи се брат му да го смушка с лакът.

— Досега Хорхе не е виждал акция на живо — засмя се Педро.

— Красиво е, нали? — намигна му Едит.

Усети как върви насън към задната част на градината, оттатък куба. Квадратното, покрито с влажен пясък пространство също бе част от творбата. Девойката лежеше на земята. Изглеждаше щастлива. Слънцето възпламеняваше малки блестящи точици по тялото й, нарисувано като в платно от Сьора. Хорхе (със зяпнала уста) никога не бе виждал толкова съвършена голота. Гърдите не бяха големи, но изпъкваха съразмерно на торса над меката стълбица на ребрата. Извивката на корема, напълно естествена, не бе измамна, нямаше преднамерено стягане на мускулите. Стори му се, че талията ще се побере между ръцете му. Бедрата бяха разкошно дълги; при извайването на такива форми лесно можеше да се допусне грешка, но Хорхе ги проучи със забавената камера на рентгеновите си очи, без да открие никакъв недостатък по цялото продължение на мускулната тъкан. Дори стъпалата и дланите (уви, толкова трудни и за художниците, и за генетиката) бяха безукорни — дълги, правилно разположени пръсти с точната дебелина, сухожилия, очертани колкото да разкрият, че са живи. Културните му архетипи, изградени според красотата от края на XX и началото на XXI век, се произнесоха единодушно — шедьовър.

Ала не само формата, а и поведението, противоречивите изражения на едновременно злонравото и простодушно лице, подчертаните стави, използването на мускули, които в тела като това на Хорхе дремеха цял живот, докато (само в отделни случаи) ги разбудеше едва предсмъртният гърч. Беше най-хармонично съчетание, пред което някога се бе изправял. Девойката се обърна няколко пъти, а хладният пясък полепваше по кожата й. После скочи и поде див танц — кичурите на косите й се превърнаха във вихрушка от златни пръчки, — закрещя, изплете си препаска от черничеви листа и я стегна около гъвкавата си талия. През цялото време на бясна дейност порите на тялото блестяха от боята — силно изсветлено жълто като от изцедени лимони, определено от брат му като „жълто гутагамба“. В трескавото съзнание на Хорхе думата зазвуча със силата на обреден танц. Той отскочи до къщата за ново питие и побърза да се върне в градината, за да не пропусне продължението, като през цялото време тихо си повтаряше: „Гутагамба^[9]. Гутагамба“. Името се превърна в натрапчив ритъм.

Следобедът преваляше. Картината се разгръщаше пред публиката от час и половина. Като завършек на самотния си разюздан празник, девойката мастурбираше — бавно и настойчиво, отпусната по гръб върху пясъка. Хорхе остана с впечатлението, че тя не се преструва.

— И тогава — продължаваше разказа си Едит на своя чуждестранен мелодичен испански, — след екстаза тя започва да изпитва глад и жажда. Също и студ. Осъзнава, че храната, водата и дрехата са вътре в стаята. Затова отново се промъква през дупката, влиза в куба, яде, пие, пак надява булчинската рокля и се превръща в порядъчното благовъзпитано момиче от началото. Следва почивка и сетне картината започва отначало. Наситено послание, нали?

— Съвсем присъщо на Вики Лиедо — произнесе Педро, заровил пръсти в брадата си. — Пълното освобождение на жената е невъзможно, докато мъжът я изнудва с привидните съблазни на държавата на благоденствието.

Вечерта платното трябваше да се прибере в Мадрид с такси. Хорхе предложи да го откара (за щастие, Педро реши да пътува отделно). В пуловер, джинси и шалче на врата, тя му се стори също тъй магнетична, както когато беше гола, рошава и загоряла от пот и пясък. Липсата на вежди и блясъкът на кожата й му действаха примамливо. Тя му обясни, че е преминала през „имприматура“. За първи път чуваше тази дума. „Имприматурата означава подготовка на платното за рисуване“, обясни му тя. По пътя, с ръце на волана, той й зададе няколко въпроса и получи няколко отговора: тя беше на двайсет и три години (без малко на двайсет и четири) и от шестнайсетгодишна беше модел за ХД-изкуство. Хорхе остана очарован от нейната непринуденост, от ума й и от движенията на ръцете й, докато говореше, от мекия, но уверен тон на гласа й. Тя му разкри невероятни неща за работата си. „Моделите на ХД-изкуство не са актьори, не се заблуждавай — те са художествени произведения и правят всичко, което авторите им решат, че трябва да правят, да, всичко, без каквито и да било ограничения. Хипердраматизмът се нарича така, тъкмо защото достига отвъд драматичното. Няма никаква преструвка. В ХД-изкуството всичко е действително, включително сексът, ако го има, и насилието“. А какво изпитва тя, докато прави тези неща? Ами това, което се предполага, че трябва да изпитва, това, което художникът иска от нея да изпитва. В случая с „Бялата Царица“ — клаустрофобия, пълна свобода, неудобство и връщане към клаустрофобията. „Невероятна професия“, призна той. „А ти с какво се занимаваш?“, запита го тя. „Рентгенолог съм“, отвърна Хорхе.

Последваха срещите, разходките, споделените нощи.

Ако го бяха запитали какво определение би дал на връзката им, той би отвърнал без колебание: „Чудновата и възбуждаща“.

Всичко у Клара го привличаше непреодолимо. Начинът, по който понякога се гримираше. Необикновените аромати, на които понякога ухаеше. Сладострастната изисканост на облеклото й. Върховното й безразличие, когато се излагаше гола. Неприкритата й бисексуалност. Възмутителните упражнения, които понякога трябваше да прави, когато я рисуваха. И в същото време, въпреки това, простодушието й на актриса дебютантка. У нея противоречията бяха правило. Той поглъщаше жадно всички нейни черти и те сякаш го пресищаха. Тогава започваше да тъгува за малко простота. Приключеше ли със съвкупленията на бактериите, Беатрис ставаше делнична и достъпна. Защо Клара, сваляйки от себе си боите, не можеше да му предложи същото? Защо трябваше да го мъчи с ужасното усещане за фетишизъм, сякаш да спи с нея беше все едно да целува скъпа обувка?

Напоследък я принуждаваше да спори — това бе неговият начин да постигне някаква простота и непосредственост. „Всички двойки се карат. Ние също. Заключение: ние сме като всички двойки“. Според него логиката на това съждение беше безупречна. Последната битка се разгоря на 16 април, рождения ден на Клара. Отидоха да вечерят в нов ресторант, който той току-що беше открил (свещници, акордеони, блюда, чиито названия изискваха гъвкав език). Хорхе притваря очи и си я представя в облика й от онази вечер — кожена рокля „Лакроа“ и колие по врата с окачен на сребърна халкичка подпис на дизайнера. Всичко това и само това, без нищо отдолу, тъй като сутрин се представяше гола в картина на Жауме Оресте. Погледът на Хорхе лъкатушеше от халкичката до възвишението на гърдите, стегнати в деколтето. Гърдите дишаха като бели китове, халкичката се полюшваше като корабен илюминатор. Естествено, беше възбуден (както винаги, когато излизаше с нея), но едновременно с това изпитваше желание да разруши всичката тази разточителна съгласуваност. По същия начин детето се изкушава да строши най-скъпата чиния от сервиза. Започна многозначително, без да разкрива истинските си намерения, възползвайки се от насоката на разговора.

— Знаеш ли, „Чудовища“ била най-посещаваната изложба в мюнхенската „Хаус дер Кунст“ от откриването на галерията досега? Тези дни го чух от Педро.

— Не се учудвам.

— А в Билбао давали мило за драго, за да докарат „Цветя“ в „Гугенхайм“, но според Педро щяло да им излезе страшно скъпо. Но това е нищо — тазгодишната нова изложба „Рембранд“ ще надмине „Цветя“ и „Чудовища“ по броя на посетителите и по цените на творбите. Някои казват, че щяла бъде най-забележителната изложба в историята. С една дума, твоят Майстор е успял да превърне хипердраматичното изкуство в най-печелившия бизнес на XXI век…

Отлично метната стръв, капитан Ахав! Двата съразмерни кита се надигат едновременно. Сребърният кораб потреперва.

— А ти, както обикновено, мислиш, че светът е оглупял.

— Не, не е така, светът си е глупав от самото начало. Просто не съм съгласен с мнението на повечето хора за Ван Тиш.

— Какво мнение?

— Че е гений.

— Но той е гений.

— Извинявай. Ван Тиш е мошеник, а това е съвсем различно. Брат ми казва, че хипердраматичното изкуство е създадено от Танагорски, Калима и Бунхер в началото на седемдесетте години. Те са били истинските художници, но са останали с пръст в устата. Явил се Ван Тиш, който още като младеж наследил цяло състояние от някакъв си богат роднина в Съединените щати, измислил начин да купува и продава картините, основал фондация, за да се разпорежда с творбите му и благодарение на хипердраматизма, започнал да се тъпче с пари. Първокласен бизнес, дума да няма!

— И това лошо ли е според теб?

Тя се държеше непоносимо спокойно. Обикновено се владееше, използваше самообладанието си като предимство пред него. За Хорхе беше много трудно да я ядоса, защото картините притежават безгранично търпение.

— Според мен това е бизнес, а не изкуство. Макар че, като се замислим, нали именно твоят скъп Ван Тиш е изрекъл глупостта, че „Изкуството е пари“?

— И е бил прав.

— Прав? Нима Рембранд е гений, защото картините му днес струват милиони долари?

— Не, но ако картините на Рембранд не струваха днес милиони долари, на кого щеше да му пука, че е гений?

Той се готвеше да отвърне, ала точно в този миг непредвидена капка сметанов крем (такъв беше десертът — увити на ролца палачинки, накиснати в крем) попадна върху вратовръзката му („пльок“, капитан Ахав, цвъкна те чайка) и докато тя продължаваше, той бе принуден да се посвети на досадната операция със салфетката:

— Ван Тиш е проумял, че за да възникне ново изкуство, то просто трябва да носи пари.

— Разсъждението ти е приложимо само за бизнеса, скъпа.

— Изкуството е бизнес, Хорхе — отсъди тя невъзмутимо и откопираният в сините й очи пламък на свещите потрепна.

— Божичко! И това го заявява произведение на изкуството! Значи според теб, която си картина по професия, изкуството е бизнес?

— Аха. Също като медицината.

„Аха“. Този неин проклет начин да се изразява. Отваряше уста, повдигаше изрисувана неистинска вежда и произнасяше симетричната думичка. Аха.

— И ти получаваш пари за рентгеновите снимки, както художникът за картините си — продължи тя. — Не повтаряш ли непрекъснато, че този или онзи от твоите колеги трябвало да разбере, че „Медицината е изкуство?“ Ами ето.

— Ами ето какво?

— Ето че медицината е изкуство, следователно е бизнес. В наше време всичко е това — изкуство и бизнес. Истинските хора на изкуството знаят, че между двете неща няма разлика. Поне днес вече няма никаква разлика.

— Съгласен съм, да приемем, че изкуството е бизнес. Тогава хипердраматичното изкуство е бизнес за покупко-продажба на хора, така ли?

— Схващам задната ти умисъл, но трябва да ти кажа, че когато участваме в произведение на изкуството, ние, моделите, не сме хора — ние сме картини.

— Не говори глупости. За залъгване на зяпачите тази безсмислица върши работа. Но ние, хората, не сме картини.

— Сега заприлича на онези, които в началото на миналия век смятали, че картините на импресионистите не били истински картини. А историята на изкуството е приела импресионизма, после кубизма, както сега възприема и хипердраматизма.

— Защото е добър бизнес, нали?

Тя сви съвършено изваяните си рамене, но не отговори.

— Виж, Клара, не искам да кощунствам, но хипердраматичното изкуство означава просто да се показват в различни пози голи или почти голи момичета като теб. И момчета, разбира се. И много невръстни девойчета, дори деца. Колко зрели мъже и жени обаче си виждала в ХД-творби? Кажи де! Кой би платил двайсет милиона евро, за да сложи в дома си изрисуван дебелак и да го гледа в една и съща поза?

— Напомням ти, че в картината, дала името на поредицата „Чудовища“ на Ван Тиш, са представени двама извънмерно дебели мъже. И струва много над двайсет милиона, Хорхе.

— А украшенията? Да превърнеш някого в Пепелник или в Стол — какво ще кажеш? И това ли е изкуство? А арт-шока? А мокрите картини?

— Те са напълно незаконни и нямат нищо общо с праволинейния хипердраматизъм.

— Да оставим темата. Знам, че е грях да се изговаря напразно името на Господа.

— Искаш ли още едно ролце или ти стигат приказките, които предъвкваш?

Тя посочи своята чиния с недокоснатите палачинки (и това бе следствие от работата й — пресмяташе калориите с пълна точност, проверяваше теглото си с преносими електронни апарати по последна мода, вечеряше хипервитаминизирани сокове и сякаш никога не огладняваше).

През онази нощ се любиха в неговия апартамент. Беше както винаги — сладостно и нежно преживяване. Тя беше картина и той трябваше да бъде внимателен. Понякога я питаше защо не е „внимателна“ към самата себе си при дивашките интерактивни срещи, наречени арт-шокове, в каквито понякога участваше. „Това е друго, то е изкуство — отвръщаше тя. — А в изкуството всичко е разрешено, включително да се унищожи платното“. „А!“, въздъхваше той. Но не преставаше да й се възхищава.

Беше луд по нея. Беше му дошло до гуша от нея. Не искаше никога да я изоставя. Искаше да скъса с нея завинаги.

— Няма да ти се удаде — предупреди го веднъж брат му Педро. — Увлече ли се човек по някоя картина, винаги става така — не знаеш защо ти харесва, но не си в състояние да се разделиш с нея.

Клара не беше наясно какво изпитва към Хорхе. Не беше любов, разбира се, тъй като тя не смяташе, че някога през живота си е изпитвала истинска любов към нещо или към някого, освен към изкуството (и Габи, и Вики бяха другите лица на същия този диамант). Клара предполагаше, че Хорхе също не е влюбен. Несъмнено му беше приятно да излиза с картина — това, така да се каже, бе част от общественото му положение, както и да си купи ланча или „Патек Филип“, да живее в апартамент на „Конде де Пенялвер“ и да ръководи преуспяваща фирма за рентгенова диагностика. „Да легнеш с маслено платно е почти признак на разкош, нали, Хорхе? Отговаря на твоето равнище в обществото“.

Естествено, той й харесваше — бялата му коса и мустаците, издигнати на висотата на забележителния му ръст, сивите очи, решително очертаната му брадичка. Вълнуваше се при мисълта, че е възрастен човек, когото тя развращава. Обожаваше го, когато се изчервяваше заради нея. Но същевременно й доставяше удоволствие да си представя обратното — че той самият развращава нея. Белокосият учител. Наставникът със загоряла на кварцовите лъчи кожа. На всичко отгоре Хорхе не принадлежеше на света на изкуството, подробност колкото рядка, толкова и прекрасна.

На другото блюдо на везните поставяше качествата му на напълно обикновен човек. Доктор Атиенса поддържаше смехотворното мнение, че хипердраматичното изкуство е узаконена форма на сексуално робство, че е проституцията на XXI век. Той намираше за недопустимо някой да закупи изрисуваното голо тяло на малолетен юноша или девойка и да го изложи на показ в дома си. Според него Бруно ван Тиш беше използвач, чиято единствена заслуга се свеждаше до наследеното приказно богатство. Тя слушаше несдържаните му изблици с горчивина, защото ако нещо на този свят действително я измъчваше, то беше посредствеността. Клара се нуждаеше от гениите, както птицата от въздушния безкрай. Все пак тя бе в състояние да разбере причината за неговата сивота. За разлика от нейната работа, професията на Хорхе не изискваше той да й се отдава телом и духом. Той никога не бе изпитвал всепроникващата студена тръпка, податливостта и огнената страст на модела в ръцете на опитния художник. Непозната му бе нирваната на Неподвижността, пулсирането на времето в застиналата в салона картина, зрителските погледи като ледени игли, забити в плътта.

Двамата не знаеха докъде ще ги отведе връзката им, изтъкана от срещи в леглото и приятни вечери. Най-вероятно до раздялата. Хорхе искаше да има деца. Понякога й го казваше. Тя го поглеждаше нежно и съчувствено, както би погледнал мъченикът, ако някой го попита „Боли ли?“ Единственият живот, който бе готова да възпроизведе, бе нейният собствен. „Всеки път, когато съм картина, сякаш раждам сама себе си, не разбираш ли?“ Очевидно, той не разбираше.

Навярно най-много й допадаше спокойният му разсъдлив нрав. Дори и когато спеше, Хорхе постигаше лечебно въздействие — дишаше равномерно, не се измъчваше от кошмари, мракът в стаята не го плашеше (за разлика от нея), олицетворяваше съвършената почивка. Думите му бяха като предписани от грижовен лекар мехлеми, а усмивката му — търсеното мигновено успокоително. Толкова различен от всичко, което вършеше тя, толкова благопристоен.

В този момент имаше нужда от голяма доза от Хорхе.

— Сигурна ли си, че не те мамят? — запита той в опит да се покаже недоверчив.

— Разбира се, че съм сигурна. Това е най-важното събитие в живота ми. Не само ще спечеля повече пари, отколкото някога съм мечтала, а и ще се превърна… сигурна съм, че ще се превърна в… във… във велика художествена творба.

Хорхе долови как тя се поколеба, сякаш съзнаваше, че думите могат да се окажат много по-слаби от действителността.

— Днес ме увериха, че и след двайсет и четири хиляди години още ще говорят за мен — добави тихо Клара. — Ще повярваш ли? Каза ми го жената от фондацията. Двайсет и четири хиляди години. Не мога да мисля за нищо друго. Представяш ли си?

Тя току-що му бе докладвала набързо какво се бе случило. Описа му посещението на двамата мъже в GS и срещата й с Фридман в четвъртък. Работата по имприматурата бе разпределена между петима специалисти — самият Фридман се зае с изследване на косите и кожата ѝ; господин Суми — на мускулите и ставите; господин Гаргало въведе ред във физиологията ѝ; братът и сестрата Монфорт настроиха навиците и способността й за съсредоточаване. След като я разсъблякоха, унищожиха дрехите й и я снимаха за нуждите на застрахователното дружество, Фридман я прие в мазето на сградата на „Десидерио Гаос“. Опипа я най-обстойно. Косите й трябвало да се подрежат. И трябвало да се покрият с гел, пригоден да поеме боята. Мекотата на кожата й не му се стори подходяща. Предписа кремове. Отбеляза си ръбчетата и гънките. Огледа костта на ларинкса й при преглъщане, провери доколко се очертава клавиатурата на ребрата й, отчете промените в зърната на гърдите й при натиск и при студ, запозна се с характерните особености на мускулите й. След това чрез опипване и осветяване изследва всички до един отвори в тялото и съответните им кухини. „Спести ми подробностите“, помоли я Хорхе.

След като Фридман приключи с нея, господин Суми, тайнствен и немногословен японец, я посрещна на първия етаж. Там имаше гимнастически салон и Клара вися няколко часа на уредите. Суми установи известна отпуснатост в шийните прешлени и склонност към натрупване на млечна киселина в подбедриците. Плувнала в пот, тя виждаше усмивката му след всяко зловещо мъчение — равновесие само на едното стъпало, висене от тавана за глезените, стоеж на пръсти с извит гръб върху платформа, вдигнала ръце с привързани на бицепсите тежести. Два часа по-късно, изтощеният материал премина в ръцете на господин Гаргало на третия етаж. Гаргало беше специалист по физиологическите реакции на платната и в отвратителната си видеотека бе събрал безброй заснети експерименти на DVD. Той беше убеден в своето безсилие.

— Единствената карантия със собствено значение, от която не разбирам — рече Гаргало на Клара, като сочеше главата си. — За щастие съм познавач на втората по значение. — Той посочи към чатала си.

Беше добродушен, затлъстял мъж с жълтеникав тен, козя брадичка и зацапани кръгли очила. Започна с думите, че цялата му дейност е „неизбежна гнусотия“. „О, много бихме искали, много, да бъдем чисти предмети на изкуството като текстилно платно или къс алабастър — философстваше Гаргало. — Но ние сме животът. А животът не е изкуство — животът е гнусен. Задачата ми е да попреча на живота да се проявява като живот“. Неговите упражнения бяха още един кошмар: материалът — тя, неподвижна и гола — трябваше да понася чужди тела, поръсени по клепачите с пипетка; гъделичкане с пера по най-скритите гънки; препарати, които въздействаха едновременно на червата и пикочния мехур или променяха настроението, засилваха или понижаваха половата възбуда или водеха до главоболие; вещества, които причиняваха рязко спадане на кръвното налягане или предизвикваха усещане за студ, топлина и сърбежи (как й се искаше да се чеше, Боже — напълно недостъпно за картините желание); изпита премалата на силния глад; суровото проклятие на жаждата; боцкането на нападналите я насекоми и други гадини. „Те често лазят по краката на картините на открито“, рече Гаргало. Изтърпя пределната умора и съня, същински валяк върху съзнанието, който поразява волята на всяка постоянна картина. Гаргало я подлагаше на нови несгоди, намесваше се в едно или друго, ако видеше, че материалът не се справя, от време на време препоръчваше хапчета, записваше по-съществените прояви.

Оставиха я да си почине за няколко часа, но още преди да събере сили, трябваше да се качи на петия етаж и да се предаде в ръцете на Педро Монфорт. „Тръгнах от мазето и най-накрая ще стигна до тавана“, тази мисъл се мярна в изнурения й, но решен да издържи мозък. Монфорт бяха брат и сестра, той много млад, а тя в зряла възраст. Занимаваха се с имприматура на мисли, дейност по-благородна от всички останали, ала при все това не изглеждаха щастливи. В действителност Педро Монфорт се прекланяше пред специалистите като Гаргало. Имаше дълбокомислен вид и зле избръснато лице, обичаше дълго да мълчи и да изпъстря речта си с неприлични думи.

— Нищо друго няма значение, освен чурката и пишката — изтърси той изведнъж пред смазаната от умора Клара. — Запомни го от мен, аз добре познавам човешкия мозък.

Твърдеше освен това, че съсредоточаването е невъзможно.

— Може да се съсредоточим, само ако сме разсеяни. Знам, че вие, платната, учите друго в академията, но академичните методи аз ги ебавам. Загледай се в децата, докато играят. Те са напълно съсредоточени в това, което вършат. Защо? Защото „прилагат усилие да се съсредоточат“ или защото играят? Очевидно е, мама му стара — съсредоточени са, защото са разсеяни, защото се наслаждават. Нелепо е да правиш усилие да се съсредоточиш в Неподвижността. Всъщност трябва да се наслаждаваш.

Това бе една от най-често повтаряните от него думи. „Наслаждавай се“, казваше той, докато й задаваше ново умствено упражнение.

Мариса Монфорт, зряла жена с боядисани коси и засенчени от туша за мигли очи, получи последните останки от Клара на седмия етаж. Кабинетът й бе мрачен, а и тя също нямаше вид на щастлив човек. Две татуирани змии красяха опакото на китките й, набраздени от безброй жълти гривни като пръчките на сметало. Когато говореше, тя слагаше ръце на слепоочията си, сякаш натискаше две копчета. „Аз се занимавам с паметта, момиче — каза й тя. — Привичките, сраснали с нашия Аз — те толкова пречат на хипердраматичната работа“. Накара Клара три пъти да влезе в кабинета и сетне направи разбор на поведението й. Обезпокои се от прекалената й склонност да се повтаря. За щастие не откри никакъв недостатък, заплашващ да „опорочи качествата на добрия материал“ — постоянен тик, гризане на ноктите, покашляне в знак на притеснение, мерки за самосъхранение. Замая я с какви ли не въображаеми ситуации. Показа й непристойни и страшни фотоси. Оцени много добре липсата й на свян. Ала по отношение на незаконните изяви се изказа много твърдо: Клара не бе способна да извърши и най-малкото нарушение, без съвестта й да възнегодува.

— Момиче, момиче, за да бъдеш велика картина, трябва да надскочиш всички ограничения — укори я Мариса Монфорт с тон на прорицателка. — Не знаеш в какъв свят си попаднала, момиче. Да си шедьовър предполага нещо… нещо нечовешко. Трябва да си по-безчувствена, много по-безчувствена. Представи си го като тема за научнофантастичен филм: изкуството е сякаш извънземно явление и се проявява чрез нас. Може да рисуваме картини или да композираме музика, само че нито картината, нито музиката ще ни принадлежат, защото те не са човешки прояви. Изкуството си служи с нас, момиче, служи си с нас, за да съществува, то е от извънземен произход. Ето за какво трябва да мислиш — когато си картина, ти не си човек. Представи си някакво насекомо. Много особено насекомо. Възприеми се тъкмо така, като насекомо — способна си да летиш, да смучещ нектар от цветята, да бъдеш оплодена от хобота на мъжкия или да отровиш дете с жилото си… Представи си, че това насекомо си ти, сега, в този момент.

Клара си го представяше, но не бе в състояние да прозре какво мисли насекомото.

— Когато осъзнаеш какво мисли насекомото, ще станеш добро произведение на изкуството.

На осмия етаж бе разположено ателието за имприматура. Красяха го увеличени фотографии на забележителни постижения на F&W: водно платно от Нина Солдели, приказната Кирстен Кирстенман, изправена в интериорна салонна творба, изумителна женска фигура с пламтящи коси от Мавалаки и творба на открито от Феручоли, кацнала върху отвесен скален бряг — все произведения, чиято имприматура бе дело на F&W. Най-накрая чу ледената присъда на Фридман: приемаха я с уговорка. Била добър материал, но трябвало да се усъвършенства. Жена с южноамерикански акцент (Клара позна гласа — същата жена я бе „изопвала“ по телефона) й показа договора. Четири листа тюркоазна хартия с обозначение The Bruno van Tysch Foundation, Department of Art^[10]. Клара едва повярва на очите си. Усети прилив на щастие. Договорът бе за една година. Заплащането (пет милиона евро) щеше да се извърши на два пъти — половината вече бе преведена по нейната сметка, а остатъкът щеше да бъде внесен след завършването на творбата. Към тази сума щеше да се добави процент от продажбата на картината и месечния наем. Включена бе и застраховка за всякакви рискове и две приложения — относно ексклузивното й участие и относно задължението й да не допусне фалшифициране. Трето приложение я задължаваше да остави всичко в ръцете на отдел „Изкуство“. Отдел „Изкуство“ можеше да прави с нея всичко, защото беше Изкуство. Какво щеше да прави Изкуството с нея, знаеше само Изкуството, но каквото и да беше, тя трябваше да го приеме. Наемаше я художник от фондацията, но преди началото на работата тя нямаше да научи кой е той. Клара подписа четирите документа.

— Това е лудост — измърмори Хорхе.

— Нямаш представа как шеметно действат в тази организация. Всичко се пази в най-дълбока тайна. Рембранд, Караваджо, Рубенс и други големи майстори също са имали своите „тайни в занаята“, нали — изработката на бои, подбор на платната… Тайни имат и съвременните художници. По този начин предпазват идеите си от кражба.

— И какво прави след това?

— Свободно време до заключителния етап на имприматурата.

Беше събота. Продължи през целия ден. Подстригване на косата, обмиване с киселини, кремообразни апретури, нанасяни върху тялото й с огромни подвижни четки като в автомивка, заличаване на предходни обозначения (включително и подписа на Алекс Басан), излющване на белези, извайване и моделиране на мускули и стави чрез огъвкавяващи устройства и помади; пигментиране на кожата, косите, очите, отверстията и кухините с бяла основа и лека жълта боя, етикетите само с нейното име, знакът на фондацията и загадъчен баркод.

Беше неделя, 26 юни 2006 г. Имприматурата бе приключила. Облякоха я в бяло костюмче от горнище и минипола, превозиха я до летище Барахас и я оставиха на склад в стаичката. Попитаха я дали иска да се сбогува с някого. Клара назова Хорхе — той вече се бе прибрал от конгреса по рентгенология и бе получил съобщението й.

— Това е всичко — рече му тя в заключение.

Хорхе оцени нещата от своя гледна точка.

— Пет милиона евро са много пари. Може да се каже, че животът ти е уреден.

— Забравяш процента от продажбата и наема. Ако направят с мен шедьовър, лесно ще утроя тази сума.

— Господи!

Клара се усмихна, а златистите й очи се отвориха широко — от жълтите ириси надзърна удвоеният образ на Хорхе.

— Изкуството е пари — прошепна тя.

Той втренчено гледаше златистото привидение. „Още не са я нарисували, а вече струва цяло състояние“. В последвалото мълчание високоговорителите на летище Барахас прозвучаха приглушено.

— Двайсет и четири хиляди години — подметна Хорхе, сякаш подсказвайки, че става дума за подлежащо на споразумение число, като паричната сума. — Възможно ли е произведение на ХД-изкуството да трае толкова време?

— Нужни са само двайсет и четири хиляди заместника, по един на година. А аз ще остана в историята като оригинал.

А милион години? Един милион души, пресметна Хорхе. Ако се включат само жителите на Мадрид, по един човек на година, творбата може да трае колкото съществуването на човека на земята, включително човекоподобния му предшественик. Естествено, за това ще са нужни много поколения, но какво са три-четири милиона души? Изведнъж му се стори, че пред себе си вижда не Клара — виждаше вечността.

— Невероятно е — рече той.

— Малко се страхувам — призна тя и добави с притеснена усмивка: — Съвсем малко, но много качествено.

Във внезапен порив Хорхе протегна ръце към нея.

— Не — рече тя и отстъпи. — Не ме прегръщай. Може да ме повредиш. Плаче ми се, но и да плача не искам. Бездруго ми казаха, че съм лишена от сълзи и пот. Едва отделям слюнка. От имприматурата е.

— Все пак добре ли се чувстваш?

— Чувствам се невероятно добре, подготвена за всичко, Хорхе, за всичко. Още сега бих могла да правя с тялото си каквото и да е, стига художникът да ми нареди.

Не му се искаше да си представя възможностите. В този момент влезе мъж в тъмносиня пилотска униформа. Беше висок и напет, с плътни устни и разхлабен възел на вратовръзката.

— Самолет сега — съобщи той със силно чуждестранно произношение.

Клара погледна Хорхе. Искаше му се да каже нещо знаменателно, ала не го биваше много по такива изказвания. Попита само:

— Кога ще те видя пак?

— Не знам. Предполагам, след като ме нарисуват.

За миг постояха загледани един в друг и внезапно Клара осъзна, че плаче. Не разбра точно кога е заплакала, защото наистина нямаше сълзи, но като цяло механизмът бе непокътнат — топка в гърлото, напрежение в клепачите, смъдене в очите, тежест в корема. „Сълзите ще трябва да ги добави художникът, рече си тя, може би да ги нарисува по бузите й или да ги възпроизведе с мънички парченца от натрошено стъкло като на някои статуи на Богородица“. После се овладя. Реши да не се вълнува. От платното се очакваше безпристрастно държане.

Без да обръща поглед назад, тя се отдръпна от Хорхе и последва мъжа по металния коридор, изпълнен от рева на самолетите. Етикетът на глезена я пошляпваше на всяка крачка.

Бе светкавично усещане. Навярно шестото му чувство („Наследил си го от баща си“.) включи сигнала за тревога, когато я видя да изчезва през вратата. Клара не биваше да заминава, не биваше да приема тази работа. Клара беше в опасност.

За миг Хорхе се стресна и му мина през ум да я извика, но поривът му — толкова неуместен — се изпари бързо и безстрастно като самата Клара.

Той на часа забрави за предчувствието си.

Никога не бе изпитвала толкова страх и щастие едновременно. Усещанията бяха разпознаваеми и противоречиви — огромен ужас и безмерна, възторжена радост. Спомни си думите на майка си за подобно изживяване в мига, когато влязла в църквата в деня на сватбата с баща й. Споменът я накара да се усмихне, докато следваше по коридора мъжа в пилотската униформа сред оглушителния грохот. Представи си загледани в нея хора от двете й страни, докато тя пристъпва сред облаци от коприна към олтар с наредени върху него златисти или жълти като самата нея предмети — дарохранителница, потири, разпятието.

Златисто, жълто, златисто.

Черно.

Фонът е въгленовочерен, а подът е в опушено черно. На пода е поставен висок метален стол, подобен на табуретка в бар. Седнала на него, Анек Холех люлее босото си стъпало. Облечена е само с черна фланелка със знака на фондацията и трите етикета, окачени на шията, китката и глезена. Слабите й бедра, голи едва ли не до слабините, са като разтворена ножица, сякаш набраздена от правите линии на процеждащата се светлина. Анек говори, поклащайки се насам-натам, с опрени на пръчката на стола пети. Светлокестенявите й коси се спускат почти като завеса пред лицето й без вежди, лице, потънало в сянка, чисто като прясна глина. Пръстите на дясната й ръка си играят с косата, придърпват я назад, разресват я, галят я кичур по кичур.

— Наистина ли мислиш така? — пита от някъде невидимият мъж.

Кимане с глава.

— Може би бъркаш недостига на време с липсата на интерес. Знаеш, че Майстора се е посветил изцяло на завършването на творбите за изложбата в чест на Рембранд идния 15 юли.

— Не е заради работата — сега тя нагъва и разгъва долния ръб на фланелката. — Той не иска да ме види. Ние, картините, усещаме тези неща. И Ева го е забелязала.

— Искаш да кажеш, че приятелката ти Ева ван Снел също е забелязала, че Майстора е изгубил интерес към теб?

Кимане с глава.

— Анек, от опит знаем, че ако имат собственик, картините се чувстват по-добре, по-защитени. Впрочем, Ева бе откупена. Дали не е в това въпросът? Че още не са те откупили? Спомняш ли си, когато те продадохме като „Изповеди“, „Открехната врата“ и „Лято“? Не ти ли беше добре при господин Валберг?

— Беше различно.

— Защо?

Съдейки по изражението й, тя се бе изчервила, но поради имприматурата цветът на бузите й остана непроменен.

— Защото Майстора твърдеше, че досега не е правил нещо подобно на „Отронено цвете“. Когато ме повика в Еденбург, за да започнем скиците, той ми каза, че иска да нарисува с мен спомен от детството си. Стори ми се прекрасно. Господин Валберг ме обичаше, но Майстора ме беше създал. Господин Валберг е най-добрият собственик през живота ми, но това е друго… Майстора ми посвети толкова усилия…

— Имаш предвид хипердраматичната работа.

— Да. Заведе ме в гората на Еденбург… Там намери търсеното въздействие… Откри нещо в лицето ми, то му харесваше… Каза ми, че е невероятно… Че съм… Че съм като негов спомен…

Лявото стъпало описваше бавни кръгове върху черния мокет — изящна игла върху винилова грамофонна плоча. При въртенето проблясваше подписът на глезена.

— Все ми е едно дали съм откупена. Бих искала само… той да не страда заради мен… Направих всичко, каквото поиска. Всичко. Съзнавам, че е егоистично от моя страна да смятам, че ми дължи нещо в замяна — когато ме нарисува в „Отронено цвете“, той… ми даде… най-хубавото нещо на света, така е, но…

Тя замълча.

— Доизкажи се — подкани я мъжът.

Когато вдигна поглед, зелените очи на Анек блестяха малко по-силно.

— Бих искала… бих искала да му кажа, че не мога да го предотвратя… няма как да не порасна… Вината не е моя. Бих искала тялото ми да е различно… — гласът й пресекваше. — Вината не е моя…

В този миг се случи нещо невероятно. Тялото на Анек безмълвно се разтвори като цвете, разцепи се на две от глава до пети. Столът, на който седеше, също се разпука. Между двете половини стремително се вмъкна възрастен мъж в тъмен костюм, с видима плешивина на главата, обрамчена от бели коси. Той рязко спря и рече:

— О, съжалявам. Работиш с видеоскенер. Не знаех.

Лотар Бош се отдръпна и триизмерната фигура на Анек се възстанови в пълна тишина; по същия начин, щом извадим пръста си от водата, течността тутакси запълва мястото му. Госпожица Уд натисна копчето за пауза и девойката застана неподвижно сред стаята.

— Вече бях привършила — рече Уд и се прозина. — Нататък е все същото.

Тя включи бутона за пренавиване и Анек се впусна в шеметен епилептичен танц. Уд смъкна стереоскопичния визьор от главата си, постави го на масата и прогони призрака на момичето. Масата представляваше вградена в стената полуелипса. Беше единствената мебел в дървесен цвят в малката аудио-визуална кабина на „Музеумскартие“. Всичко останало бе черно, включително и тънкокраките столове. Уд се бе настанила на един от тях и розовото й костюмче от рокля и жилетка блестеше на черния фон. До нея се извисяваше купчина стереоскопични ленти. Като причудливи украси на водосточни улеи, от стената вляво стърчаха камери и плейъри.

Бош, в изискан сив костюм (червеният пропуск на ревера му грееше като сватбарски карамфил), се настани на отсрещния стол и войнствено измъкна очилата за четене от калъфката.

— Отдавна ли си тук? — запита той.

Безпокоеше се за нея. Намираха се във Виена от пет дни (включително понеделника, 26 юни) и работеха без отдих. Бяха настанени в „Амбасадор“, но се прибираха в апартаментите си почти само за спане. Когато Бош пристигаше в „Музеумскартие“, колкото и рано да беше, я заварваше унесена в работа. Неочаквано му хрумна, че навярно Уд дори не си ляга нощем.

— От доста време — отговори му тя. — Остава ми да изгледам още няколко сеанса по психотерапия, а баща ми ме е учил да не зарязвам задачите си несвършени.

— Добър съвет — съгласи се Бош. — Но внимавай да не прекалиш. Стереоскопичните визьори са вредни за очите.

Госпожица Уд се протегна на стола, жилетката се разтвори като криле и облъхна Бош с парфюм. Малките възвишения на гърдите изпъкнаха под розовата рокля. Бош смутено сведе очи. Всичко у тази жена му харесваше: вълните от благоуханните й парфюми, дребничкото й, сякаш кристално телце, изваяно в неповторими линии, дори коленцата на мършавите й крака зад масата. Също и траурния й нисък глас, прозвучал в момента:

— Не се тревожи. Успях да се поразходя из околностите. Във Виена разсъмването в понеделник въздейства успокоително. Забелязах нещо — хората тук купуват много хляб, не мислиш ли? Видях няколко души да носят по цял хляб под мишница като в Париж. Като че се бяха наговорили да разнасят хляб под носа ми.

— Трябва да са били хората на Браун, натоварени с охраната ти.

Усмивката й показа, че шегата му е успешна. За Уд храненето беше опасна тема.

— Не се учудвам — рече Уд, — макар че би трябвало да се занимават с други неща. Нашето птиче е изчезнало, нали?

— Безследно. Вчера беше неделя и нямаше как да говоря с Браун, но приятелите ми от „Углавни разследвания“ казват, че нямат нито един задържан. И недей да мислиш, че останалите новини са по-добри.

— Давай. — Уд разтърка очи. — Господи, бих убила човек за хубаво кафе. Чисто, съвсем чисто, хубаво виенско шварц кафе, горещо и силно.

— Някакво украшение обслужва тази сутрин отдел „Изкуство“. Наредих му да се отбие и при нас.

— Ти си идеален, Лотар.

Бош се почувства като разголен. За щастие червенината му се разнесе мигновено. „На петдесет и пет години горивото не достига за поддържане на трайна руменина“, помисли си той. Старческата кръв губи сили.

— Опознавам те все по-добре — отвърна той.

Листовете в ръцете му леко потрепваха, но гласът му беше твърд. Госпожица Уд го слушаше, облакътена на масата, притиснала слепоочията си с пръсти.

— Онзи ден говорихме, че масата ни се опира на три крака, нали? Първият се нарича Анек, вторият Оскар Диас, а третият бихме могли да назовем Конкуренцията. — Виждайки, че Уд кима в знак на съгласие, той продължи: — Е, добре, относно първия нямаме нищо. Животът на Анек е бил кошмарен, но не открих човек, способен да й стори зло поради някаква лична причина. Баща й, Питер Холех, е психично болен. Понастоящем е в швейцарски затвор с присъда за причиняване на пътнотранспортно произшествие, докато карал пиян. Майката на Анек, Ивон Нойлерн, получила развод и правата за отглеждане на детето, когато Анек била четиригодишна; работи като фоторепортер, специализирала се е в снимане на животни. В момента е на остров Борнео. От консервационния отдел са се свързали с нея, за да й съобщят вестта…

— Е, семейството на картината може да се изключи. Продължавай.

— Сред предишните купувачи на Анек също няма нищо особено.

— Валберг се е влюбил в платното, нали?

— Наистина, харесвал е Анек — потвърди Бош. — Валберг я е купил в три творби: „Изповеди“, „Открехната врата“ и „Лято“. Последната е била неинтерактивна акция. Спомняш ли си срещата ни с Беноа, когато самата ти каза, че трябва да уточним какво в действителност е изпитвал Валберг към Анек? Не, не беше така. Думите ти бяха: „Би следвало да разграничим художествената страст от любовната страст на господин Валберг…“

Едновременният им смях (по-кратък от страна на Уд) го окуражи. Закачката с Беноа също се бе оказала уместна. „Накарах я да се смее, Боже мой. Направо страхотно“.

Внезапно у Бош изчезна всяка следа от жизнерадост — промяната настъпи рязко като смрачаването при появата на буреносни облаци. Изражението му помръкна, ъгълчетата на устните му клюмнаха.

— Горката Анек — рече той.

Примигна няколко пъти и едва тогава отново погледна листата пред себе си.

— Тъй или иначе, сега Валберг е на смъртно легло в Бъркли, Калифорния. Рак на белия дроб. Останалите купувачи също не будят подозрение: Окомото е в Съединените щати, търси картини; Карденас си стои в Колумбия, предисторията му си остава все така мътна както преди, но не е досаждал на Анек, докато е била изложена в „Гирляндата“, не е досаждал и на заместничките й… — изкашля се и показалецът му се плъзна към следващата точка. — Колкото до дългия списък от смахнати… Според нашите данни всички са постъпили в болница или излежават присъдите си в затвора. Остават неколцина, като англичанинът, който покри фасадата на „Новото ателие“ с клеветнически обвинения срещу фондацията, задето търгувала с детска порнография…

— Какво общо има той със случая?

— Използвал е фотоси на „Отронено цвете“, за да онагледи хулите си.

— Ясно.

— Не ни е известно къде е в момента. Но ще продължим да го издирваме. С това завършваме крачето „Анек“.

— Забрави го. Да минем към Диас.

— Да, но историята с Брисеида Канчарес…

— Забрави и за нея. Нимфоманката изкуствоведка няма нищо общо с това. Най-интересни за нас са думите й за имигрантката без документи… Продължавай нататък. — Уд си играеше със запалката, изящна миниатюра „Дънхил“ от черна стомана. Дългите й тънки пръсти я въртяха като карта в ръцете на фокусник.

— Приятелите на Диас в Ню Йорк го определят като простодушен наивник. Спътниците му от обиколката из Европа се изразяват „по-научно“, както би казала ти: според тях е неприспособим самотник. Не искал да се обвързва с никого и си търсел развлечения отделно от другите. Впрочем повторното претърсване на нюйоркското му жилище не даде никакъв резултат. Всичко е посветено на фотографията, но няма никакви признаци за натрапчива идея, свързана с унищожаване на картини или с изкуство. А в хотелската му стая на „Кирхбергасе“ намерихме адреса и телефона на Брисеида в Лайден и — обърни внимание — бележник със снимки на природни гледки, който всъщност е… дневник.

Главата на Уд, увенчана с лъскава като каска къса коса, се извъртя светкавично и рязко, и за миг на Бош му се стори, че костите й изпукаха. Побърза да я успокои.

— Но не съдържа никаква следа. Диас си е отбелязвал местата с красиви гледки, за да се върне да ги заснеме при по-подходяща светлина. Понякога споменава за Брисеида или за други приятели, но във връзка с най-обикновени въпроси. Пише и за любовта си към природата. Има дори стихотворение. Също и някои размишления за работата му, от рода на „възприемам ги като хора, не като произведения на изкуството“. Последната записка е от 7 юни. — Той вдигна вежди. — Съжалявам. Нито дума за човек без документи — нито мъж, нито жена.

— По дяволите.

— И аз казах същото. Все пак имам добра новина. Близо до хотел „Мариот“ тук, във Виена, попаднахме на кафене, чийто барман си спомня за Диас. Изглежда е едно от местата, където се е отбивал, след като е оставял картините в хотела. Барманът казва, че най-често поръчвал бърбън — не е обичайно за тукашните клиенти, затова му обърнал внимание, както и заради американското произношение и тъмната кожа.

— Ню Йорк напълно е развратил нашия скъп фотограф природолюбител — отбеляза Уд. Тя оправяше прическата си с ръка. Бош забеляза, че пръстите й се движат, сякаш бе медиум — съзнанието й не бе отговорно за така присъщите й меки, изключително красиви жестове. Съзнанието на Уд бе съсредоточено върху думите на Бош („Не върху мен, а върху думите ми — не се залъгвай, старче“.); тя имаше вид на корабокрушенец, съзрял в черна нощ светлините на кораб.

— А ето и интересна подробност — добави той. — Барманът твърди, че го е видял за последен път в четвъртък преди две седмици, на 15 юни. Спомня си точно датата поради друго съвпадение — бил рожденият ден на негов приятел и уредил всичко, за да си тръгне от заведението рано. Казва, че Диас си бъбрел на бара с непознато момиче — мургаво, стройно, привлекателно, силно гримирано. Сторило му се, че говорят на английски. Сервитьорите си я спомнят едва-едва, защото онази вечер имало много посетители. Диас и тя излезли заедно. Оттогава барманът не ги е виждал.

— Кога е позвънил Диас на колумбийската си приятелка, за да я разпитва за разрешителното за пребиваване?

— Според Брисеида, в неделя, на 18 юни.

Профилът на Уд бе като изсечен от камък.

— Три дни, достатъчно време, за да се сближат. С колумбийката нашият приятел Оскар се е сдушил за по-кратко време.

— Така е — съгласи се Бош, — но ако пуснем и Непознатата в торбата, Диас може да се окаже напълно невинен. Представи си за миг, че тя работи със съучастници. Успяват да измъкнат от Диас сведения за придружаването на картината, в сряда проникват в камионетката и принуждават Диас да кара към Винервалд.

— Тогава къде е Диас? — запита Уд.

— Накарали са го да тръгне с тях като заложник.

— И са рискували да избяга и да ги издаде? Не. Ако Диас е невинен, значи е мъртъв. Заключението ми се струва очевидно. Но основният въпрос е: защо трупът му все още не се е появил? Това не мога да проумея. Дори да приемем, че са имали нужда от него, за да кара камионетката, защо не го намерихме вътре в колата? Къде са го отнесли? Защо да крият трупа на Диас?

— Това е равнозначно да признаем, че Диас е виновен.

— Нека забравим за жената без документи. Какво ни остава?

— Тогава теорията на полицията изглежда върши работа: Диас записва касетката и накълцва Анек вътре в камионетката. После я откарва до отдалечено място, увива я в найлон, оставя я на тревата и я разсъблича. Поставя записа в краката й и отпътува на четирийсет километра на север, където го очаква друга кола.

— На мен тази теория вече не ми върши работа.

— Защо?

— Диас е мухльо — рече госпожица Уд. — Пише стихчета, снима красотите на природата, момичета като Брисеида го водят за носа. Ако има нещо общо с тази история, то той не е действал сам.

— Като охранител беше много добре подготвен — възрази Бош. — Не забравяй, че подбрахме най-добрите, за да отвеждат картините в хотела.

— Не казвам, че е лош служител по охраната. Казвам, че е мухльо. Задръстен природолюбител. Не би бил способен да спретне такава операция самостоятелно.

Леко похлопване по вратата и нежен парфюмиран ветрец. Украшението не беше Масичка или някаква друга Мебел, а Ъглова подпора, жалка и нещастна вещ, използвана в понеделник (почивния ден на експонатите в „Музеумскартие“), едно от художествените приспособления, измислени от отдел „Декорация“ за запълване на празните стаи. Това особено личеше по неопитността му при поднасяне на кафето. Бош не разбра веднага, че Подпората е съвсем млад мъж, най-вероятно осемнайсет-деветнайсетгодишен младеж. Косите му образуваха кълбо от симетрично подредени катраненочерни къдрици, завити на охлюви, с нанизани на тях сребристи пера. На гърба дългата права туника от черно кадифе бе изрязана дълбоко и рязко, едва ли не погрешка, а отдолу почти оголваше половината от тъмните му кълки, оцветени като цялото тяло в наситено кестеново. Момъкът постави две чашки кафе на масата. Гримът му не разкриваше мисли или настроения — приличаше на маска на полинезийски воин или вуду дух. На окачения на шията му бял етикет пишеше „Мичел“. Подписът в долната част на гърба бе на някой си Грат. На ушите си носеше заглушители.

Когато украшението се изви към Бош, той можа да разгледа ръцете му — блестяха в тъмен бронз, а ноктите бяха като от оникс.

— Всичко е твърде добре изпипано, Лотар — казваше в този момент госпожица Уд. — Втората кола го чака във Винервалд, вероятно с подправени документи… С една дума най-подробен план. Бих приела само, че някой му е платил да откара картината до Винервалд, макар че ми е трудно да повярвам дори това.

— Значи искаш да отхвърлим и следата „Диас“. Но тогава нашата маса ще падне.

— Не можем напълно да отхвърлим Диас. Според мен ролята му е била на изкупителна жертва. Не проумявам само защо е изчезнал.

— Може би са скрили трупа му, за да хвърлят подозренията върху него, а истинският престъпник да избяга — подсказа Бош.

Госпожица Уд се бе навела напред, за да разгледа долната част на гърба на украшението, където бе нанесен подписът. Украшението я изчакваше на крака да приключи огледа. На етикета му бе посочено, че е разрешено да се пипа и Уд плъзгаше ръка по талията и началото на лъскавия бронзов задник. Бе смръщила вежди с израз на познавач, който оценява качеството на порцеланова кана. Същевременно тя отвърна на забележката на Бош.

— Това ми се струва най-добрата теория. Но въпросът ми е къде са го скрили. Полицията прерови всичко на няколко километра около мястото, Лотар. Използваха кучета и най-съвършени средства за претърсване. Къде се намира трупът на Диас? И къде са го убили? В камионетката не е останала дори една-единствена улика: нито следи от борба, нито капка кръв. Помисли малко: убиецът насича картината, но после губи време да й свали дрехите на открито, рискувайки някой да го види. В замяна на това обаче е съставил най-подробен план за бягство, като стоварва подозренията върху служителя, натоварен с охраната на картината. Звучи ли ти логично?

— Трябва да призная, че не.

Уд престана да опипва задника на украшението, протегна ръка, хвана етикета на врата му и го притегли към себе си, за да го прочете, принуждавайки украшението да се наведе. Освен името на модела, на етикета бяха отбелязани данните на занаятчията и на предмета. Бош знаеше, че госпожица Уд купува украшения и приспособления за дома си в Лондон. Продажбата на живи художествени предмети официално бе забранена, но украшенията все пак се разпродаваха и много хора с определено положение ги купуваха, така както се снабдяваха и с меки наркотици.

След като изчете сведенията, Уд пусна етикета и украшението се изправи, обърна се кръгом в тъмнината и излезе, стъпвайки безшумно с босите си нозе по дебелия черен килим. Госпожица Уд отпи от горещото кафе и направи гримаса.

— Сигурна съм, че Диас е мъртъв — заяви тя. — Въпросът е как смъртта му се вмества във всичко останало.

— Остават ни Конкуренцията и Неприятелите — Бош прелисти записките си. — Признавам, че тук нишката ми се изплъзва, Ейприл. Нищо не ми се струва вероятно. Ръководителите на ВХД, например — кръгли нищожества. Знаеш, че Памела О’Конър е писала книга за Анек.

— The Truth about Annek Hollech^[11] — съгласи се Уд. — Превзета идиотщина. Използва преживелиците на Анек като пример, за да изобличи представянето на непълнолетни юноши и девойки в уж непристойни картини.

— Разследваме също и Християнската асоциация срещу хипердраматичното изкуство, Международното сдружение за традиции и класическо изкуство и Европейското общество срещу хипердраматичното изкуство.

— Липсват истинските конкуренти — отбеляза Уд. — „Арт Ентърпрайзис“, например, се оказва сериозен противник. Стейн ме уверява, че са готови на всичко, за да ни разсипят, и на дело вече го правят — отнемат ни инвеститори. Представи си за момент, че събитието с „Отронено цвете“ е част от широкообхватен план за очерняне на нашата система на безопасност.

— Тази теория не пасва на обстоятелствата. Изстрел в главата би постигнал същия резултат. Защо да прибягват до такъв садизъм?

— Какво по-точно имаш предвид?

Въпросът ужаси Бош.

— За Бога, Ейприл, рязал я е с… Ето тук са докладите от аутопсията. Браун ми ги изпрати тази сутрин. Виж снимките. Лабораторните изследвания го потвърждават — използвал е преносима резачка за платна… Знаеш ли какво е това? Назъбено трионче с кръгла дръжка, не по-голямо от дланта ми. Художниците, които все още работят върху плат, и реставраторите на стари картини си служат с него, за да променят формата и размерите на платната. Уредът е безпогрешен — ако поставиш съответния резец, за пет секунди можеш да разполовиш средно дебела маса. Направил й е десет разреза с такова нещо, Ейприл…

Уд бе запалила екологична цигара. Тъмнозеленият дим, напълно безвреден за здравето, резултат от бързото превръщане на оцветената вода в пара, се издигна към тавана. Бош си спомни за времето, когато тези измислени цигари бяха станали модни в борбата против тютюнопушенето. Той бе успял да се пребори с порока чрез класическите пластири и новото средство му изглеждаше превзето и жалко.

— Погледни го от друг ъгъл — рече тя. — Целта им е да внушат на общественото мнение, че Оскар Диас е бил луд за връзване. Нали ти е ясно — щом наемаме психопати да пазят най-известните ни творби, кой тогава би могъл да ни се довери… И прочее, и прочее.

— Но ако целта е била тъкмо тази, защо не я е убил, преди да я насече, за Бога? Аутопсията показва, че жертвата е била упоена с мускулна инжекция от умерено силни невролептици, през забита в шията й игла. Вероятно е използван подкожен пистолет. Дозата е била достатъчна, за да й попречи да се отбранява, но без да й отнеме чувствителността. Не разбирам. Искам да кажа… Извинявай, че упорствам, Ейприл, но ми се струва… Ако е искал просто да прави театър, защо я е завел на онова място?… Престъплението щеше да е също толкова ужасно, но… би имало… би било… Сиреч, представи си — искам да създам впечатление, че е дело на садист. Е, тогава най-напред ще я ликвидирам, ще й инжектирам нещо, ще й поставя упойка… После ще върша всичко останало. Все пак има граница, която никога… Парите нямат нищо общо това, Ейприл. Няма да спечеля повече пари, като извърша това. Има граница, която…

— Лотар…

— Не ми казвай, че го е извършил само за пари, Ейприл! Остарявам, съгласен съм, но още не съм изкуфял! Имам и опит: бил съм полицейски инспектор, познавам престъпниците… Не са такива изроди, каквито ги обрисуват по филмите. Те са хора… Не казвам, че няма изключения, но…

— Лотар…

— Този тип не е целял да заблуди никого — искал е да направи, каквото е направил, и то точно така, както го е направил! Това не е никаква проклета сделка на конкуренцията — ние преследваме звяр! Нарязал е лицето й и я е оставил да се гърчи, докато се е готвил да… да отреже гърдата ѝ! Да ти прочета ли доклада на…

— Лотар — настоя ниският бавен глас. — Може ли най-сетне да кажа нещо?

— Извинявай.

Бош с мъка си възвърна самообладанието. „Я се успокой, старче. Какво, по дяволите, ти става?“

Госпожица Уд смачка цигарата в пепелника. Отдръпна ръка и вътре остана зелено петно, размазана димяща шушулка. После изтласка остатъка от пара през носа си — отровен драконовски дъх.

— Това беше картина. Няма какво да предъвкваш повече, Лотар. „Отронено цвете“ беше картина. Ще ти го докажа. — Тя бързо взе една от студийните фотографии на Анек и я вдигна пред очите на Бош. — Прилича на девойка, нали? Има формата на девойка, говореше и се движеше като девойка, докато беше жива. Наричаше се Анек. Но ако тя наистина беше девойка, нямаше да струва дори петстотин долара. От смъртта й нямаше да се интересува вътрешното министерство на чужда държава, никой нямаше да вдигне на крак цяла армия полицаи и специални части, нямаше да се развихрят спорове на високо равнище в две европейски столици, нито пък нашите места във фондацията щяха да се разклатят. Ако това беше момиче, на кого, по дяволите, щеше да му пука какво е станало с него? Само на майка му и на шепа отегчени полицаи от района на Винервалд. По света всеки ден се наблюдават подобни неща. Хора непрекъснато умират от ужасна смърт и никой не се вълнува. Смъртта на това момиче обаче предизвика големи вълнения. И знаеш ли защо? Защото това, това — тя размаха снимката, — което привидно е момиче, не е никакво момиче. Струваше повече от петдесет милиона долара. — Тя повтори бавно, с кратки прекъсвания. — Петдесет. Милиона. Долара.

— Колкото и пари да е струвала, тя все пак си беше момиче, Ейприл.

— Грешиш. Тя струваше толкова пари, тъкмо защото не беше момиче. Беше картина, Лотар. Шедьовър. Още ли не разбираш? Ние сме това, за което останалите ни плащат да бъдем. Ти си бил полицай и са ти плащали, за да бъдеш такъв, сега ти плащат, за да бъдеш сътрудник в частна организация, и ти вече си такъв. Някога това е било момиче. Впоследствие са му платили, за да го превърнат в картина. Картините са картини и хората могат да ги режат с преносими триони, така както ти разрязваш хартия в машината за унищожаване на документи, без да се замисляш за нивото на съзнанието й. Те просто не са хора. Нито за онзи, който го е извършил, нито за нас. Разбра ли ме?

Бош гледаше в една точка — бе избрал антрацитночерните коси на госпожица Уд и невероятния, прав като стрела път отдясно, който ги разделяше. Кимаше утвърдително, докато погледът му бе вперен в тази точка.

— Лотар?

— Да, разбрах те.

— Следователно, трябва да следим съперниците си.

— Ще го направим — рече Бош.

— Остава ни и неизвестният луд. — Госпожица Уд въздъхна и за миг тесните й раменца се повдигнаха. — Това би било по-лошо от всичко: психопат, новоизпечен като виенски хляб. Има ли нещо друго в доклада на съдебния лекар?

Бош примигна и сведе очи към листа. „Това не е безсърдечие — мислеше си той. — Тя не говори така от безсърдечие. Тя не е безсърдечна. Светът е такъв. Всички сме такива“.

— Да — Бош прехвърли няколко страници. — Има любопитна подробност. Естествено, анализът на кожата на картината е много обширен. Съдебните лекари слабо познават имприматурата, затова не са наблегнали на тази находка. В близост с раната на гърдите са намерени останки от материал, какъвто… Чета буквално: „… чийто състав, в основни линии подобен на силикона, се различава от него по няколко съществени признака…“ Посочено е пълното название на молекулата: „диметил-тетрахидро…“ Няма значение, думата е безкрайно дълга. Досещаш ли се какво е?

— Серу — каза Уд с широко отворени очи.

— Бинго. В доклада материалът е споменат като част от имприматурата на картината, но ние знаем, че „Отронено цвете“ не е била обработвана със серубластин. Свързахме се с Хофман и той потвърди: източник на серубластина не е самата картина.

— Господи — прошепна Уд. — Маскира се.

— Най-вероятно. Малко серубластин тук-там навярно му е бил достатъчен, за да промени външността си.

Новото сведение бе предизвикало внезапна тревога у госпожица Уд. Тя се бе изправила и крачеше насам-натам из черната стая. Бош я загледа с безпокойство. „Божичко, не хапва почти нищо и прилича на скелет. Ще се разболее, ако продължава така“. Друг глас, също негов, контраатакува: „Не се преструвай. Гледай как светлината се отразява в гърдите й, гледай стегнатото й дупе, краката й. Умираш за нея. Харесваш я, както харесваше Хендрике, дори много повече. Харесваш я, както по-късно харесваше портрета на Хендрике“. „Глупости“, отвърна Бош. „Защо не си го признаеш? — продължи другият глас. — Харесва ти умът й. Суровият й нрав, силата й и умът й, превъзхождащ хиляди пъти твоя“.

Наистина, Ейприл Уд бе безпогрешна машина. За петте години, откакто работеха заедно, Бош не я бе видял да се заблуди нито веднъж. „Куче пазач“, я наричаше Стейн. Във фондацията нямаше човек, който да не изпитва страхопочитание към нея. Присъствието й плашеше дори Беноа. „Толкова е мършава, че у нея няма място за душа“. Служебната й биография беше блестяща. Макар да не бе успяла да предотврати всички нападения срещу картините по време на петте години, откакто бе главен директор по сигурността (невъзможно беше да се избегнат всички опасности), виновниците до един бяха открити и отстранени, понякога още преди полицията да узнае за престъплението. Кучето пазач умееше да хапе. Никой не се съмняваше (най-малко Бош), че тя и този път щеше да открие виновника за унищожаването на „Отронено цвете“.

Въпреки това извън службата той почти не я познаваше. Черните дупки, според научните списания на брат му Роланд, са невидими, тъкмо защото са черни, за наличието им могат само да се правят заключения според въздействието им върху околните тела. Бош си помисли, че свободното време на госпожица Уд е черна дупка — той правеше заключения за него, съдейки по работата й. Когато Уд си бе отпочинала, всичко вървеше като по вода. В противен случай човек трябваше да е готов за разправии. Но до момента никой не бе успял да надзърне в черната кухина на отдиха на Ейприл Уд, или Уд без червения пропуск, или госпожица Уд в извънработно време, или госпожица Уд с чувства, ако подобни неща съществуваха. Криеше ли някакво петно този съвършен образ? Понякога Бош си задаваше този въпрос.

„Вярно е, истината е, господин Лотар Бош, че това трийсетгодишно момиче, което би могло да е твоя дъщеря, но което е твой началник — този бездушен скелет напълно те е обсебил“.

— Ейприл — повика я Бош.

— Какво?

— Хрумна ми, че Диас може да е водил двойствен живот. Два гласа в главата му: единият нормален, а другият не. Ако е психопат, нищо чудно държането му с приятелите и колегите да е било редовно. Докато работех в полицията, имах някои случаи на…

На масата зазвуча Моцарт. Беше мобилният телефон на госпожица Уд. Макар докато говореше, чертите на лицето й да не помръднаха на милиметър, Бош долови, че й съобщават нещо важно.

— Всички наши проблеми са разрешени — рече тя, след като затвори, усмихвайки се по своя неприятен начин. — Обади се Браун. Оскар Диас е мъртъв.

Бош скочи от мястото си.

— Най-сетне са го заловили!

— О, не. Двама въдичари го видели рано тази сутрин да се носи по Дунава. Помислили, че е шаранът на живота им, шаранът от книгата на рекордите „Гинес“, обаче бил Оскар. По-точно това, което е останало от Оскар. Според предварителния доклад той е бил мъртъв от цяла седмица… Затова са искали трупът му да изчезне.

— Какво?

Уд не отговори веднага. Макар усмивката още да стоеше на лицето й, внезапно Бош почувства, че е скована от безмерен гняв.

— Не Оскар Диас е откарал Анек миналата сряда.

Твърдението слиса Бош.

— Не е… Какво говориш? Диас се е явил в сряда в обичайния час, разговарял е с колегите си, удостоверил е самоличността си и…

Изведнъж млъкна, сякаш се бе блъснал в каменната стена на погледа на Уд.

— Не може да бъде, Ейприл. Едно е да използваш серу, за да избягаш от полицията, а друго, съвсем друго е да наподобиш някого и да заблудиш неговите познати, които го виждат всеки ден, колегите, които са разговаряли с него в… в сряда…, проверките по безопасността — всички… За да се представиш за някого, трябва да си истински познавач на серубластина. Ненадминат майстор.

Уд не отделяше поглед от него. Усмивката й вледеняваше кръвта му.

— Този мръсник, който и да е той, ни е изпързалял, Лотар.

Бе произнесла последната фраза с добре познатия на Лотар глас. Гласът на отмъщението. Госпожица Уд можеше да прости чуждия ум, само ако не надминаваше нейния. Не можеше да понесе противникът да направи нещо, ако то не бе хрумнало и на нея. В сърцето на тази крехка жена клокочеше черен вулкан от гордост и стремеж към съвършенство. С внезапната увереност на прозренията за най-дълбоките и недоказуеми истини, Бош проумя, че Уд е открила сезона на лова, че „кучето пазач“ ще преследва забележителния противник, който и да е той, и нямаше да спре, докато не го сграбчи в разтворените си челюсти.

Нямаше да спре дори тогава — веднъж захапала, тя щеше да го стрие на прах.

— Изпързалял ни е, изпързалял ни е — повтори тя с почти напевен глас, едва разтваряйки двата реда безупречни бели зъби, единственото бяло петно в мрака на стаята.

Бяла драскотина върху черен фон.

Бележки

[1] Безразборно струпани предмети без стойност (фр.). — Б.пр. ↑

[2] В живописта, подготовка на платното за рисуване чрез нанасяне на подходящ материал върху грунда. — Б.пр. ↑

[3] Семейство Джонсън във ваканция. Мери Джонсън е в кухнята. Къде е Мери Джонсън? (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Екип от френски художник и фотограф, добили известност около 1976 г. като автори на портрети, в които образът е поставен сред пищно украсена рамка. — Б.пр. ↑

[5] Познато, случвало се преди (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Музей за модерно изкуство. — Б.пр. ↑

[7] Етническа група от източните части на Еквадор, известна с обичая си да съхранява в умален вид главите на победените си врагове. — Б.пр. ↑

[8] Левият бряг (на р. Сена) (фр.). — Б.пр. ↑

[9] Разновидност на каучуково дърво от Индия, от което се добива жълта на цвят смола, използвана и в живописта. — Б.пр. ↑

[10] Фондация „Бруно ван Тиш“, отдел „Изкуство“ (англ.). — Б.пр. ↑

[11] Истината относно Анек Холех (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Хосе Карлос Сомоса Клара и сянката (2)

Метаданни

Данни

Клара и сянката

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа стъпкаЦветовете на палитрата

Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (2)

Първа стъпка
Цветовете на палитрата