Хосе Карлос Сомоса
Клара и сянката (5)

Четвърта стъпка
Изложбата

За изложбата не се тревожа.

Трактат по хипердраматична живопис

Бруно ван Тиш

— Лесно ще я спечеля…

— Не бъди толкова сигурен!…

…

— Най-сетне Осмия Квадрат!

Луис Карол

 

Когато Лотар Бош се събуди, Постумо Балди беше в спалнята му.

Стоеше прав на три метра от леглото и се взираше в него. Не изглеждаше опасен и това бе първата мисъл на Бош. „Не е опасен“, каза си той. Второто нещо, което ужасената му интуиция му подсказа безпогрешно бе, че не сънува. Беше напълно буден, беше ден, намираше се в дома си на „Ван Еегенкстраат“, а Балди стърчеше в спалнята му чисто гол и го гледаше замислено. Имаше вид на мършав юноша, ребрата му се брояха, но погледът му бе населен с красота. Въпреки всичко Бош не изпита страх. „Мога да го надвия“, разсъждаваше той.

Тогава Балди започна ефирен и безмълвен танц, вихрушка от светлина. Слабото му тяло кръжеше из цялата стая. После застина в предишната си поза и светът сякаш се замря. Отново се раздвижи. И отново спря. Заслепен, Бош с усилие разбра какво става — беше заспал със стереоскопичния визьор на очите, докато гледаше лентите с триизмерни изображения, записани от фондацията, когато моделът бил на петнайсет години.

Изруга, изключи уреда и свали очилата. В спалнята нямаше никого, но в очите му все още танцуваше цветната диря на Балди. Белотата в прозореца предвещаваше дъждовен ден — денят на откриването на „Рембранд“.

Не бе успял да измъкне нищо от тия кадри. Ван Обер не беше преувеличил, окачествявайки Постумо като „прясна глина“: обезкосмен и гладък образ, едно начало, човешка отправна точка, прототип на лице.

Бош стана, освежи се под душа и подбра от гардероба строг тъмен костюм. В десет и половина трябваше да се яви при автомобилите на охраната, разположени около Тунела, за да проследи началото на операцията. Стоеше пред огледалото и се бореше с възела на вратовръзката си. Пак беше преметнал погрешно копринената фльонга. Не си спомняше да е бил толкова нервен, откакто почина Хендрике.

„Но той никога не е нападал по време на откриването. Овладей се. Нищо чудно дори да не е в Амстердам. Защо си убеден, че Уд не греши? Току-виж вече се е предал на полицията в някой мюнхенски участък… Дали пък… Проклет възел… Дали пък «Рип ван Уинкъл» наистина не го е заловил?… Вземи се в ръце. Мисли позитивно. Поне веднъж мисли позитивно“.

Изведнъж чу някакво барабанене. Надникна от балкона — Вермееровият пейзаж бе започнал да се прелива в пейзаж на Моне. Дъждовните капки размиваха зеленото, охрата, червеното и бялото.

„Е, вече заваля“.

Докато довършваше обличането, Бош си позволи за последен път да помисли за Даниел. Не искаше да се моли, макар да знаеше, че противно на това, което учеше религията, и Бог умееше да изкушава, не само дяволът. Все пак набързо каза една кратка молитва. Не се обърна към никого специално, просто погледна намръщеното небе. „Само тя няма нищо общо с това. Само тя не бива да пострада. Закриляй я. Моля те, закриляй я“.

После слезе по стълбите. Очакваше го зловещ ден и той го знаеше.

Поне беше успял да се обеси правилно. Възелът на вратовръзката му беше добър.

 

 

 

Херардо топна крайчето на четката в жълто-кафявата боя и го прокара по цялата буза на Клара.

— Майстора ще дойде следобед да огледа всички картини преди откриването.

— Вече си мислех, че няма да се появи — каза тя.

— Винаги прави последен оглед преди да се оттегли. Сега не мърдай.

Той подбра съвсем тънка четчица и оцвети устните й със слой убито червено. Тя го видя да се усмихва на няколко сантиметра от нея. Приличаше на миниатюрист, наведен над книга с гравюри.

— Щастлива ли си — попита я той, докато навлажняваше отново четката.

— Да.

Стажантката свали качулката от косата й и отдолу се посипаха махагоновочервени букли. Херардо отново натопи четката и се върна на устните й.

— Иска ми се да продължим да се виждаме и след като всичко приключи. Т.е. след като те купят. — Той замълча, бръкна с пръст в някакъв разтворител и докосна единия ъгъл на устата й. — Защото ти си знаеш, че си купена предварително. Ще се озовеш в дома на някой колекционер милионер. Но на мен ми се ще пак да те виждам. Не, не, мълчи. Сега не бива да говориш.

Думите му бяха толкова нежни, колкото и щрихите, с които я очертаваше. Стори й се, че я целува обстойно.

— Знаеш какво се говори. Че между картината и художника не може да има връзка — хипердраматизмът не го позволява. Е, теоретично е така. — Той отдръпваше четката, навлажняваше я, рисуваше, прибягваше до парцала и отново рисуваше. — Но с мен имаш късмет, защото аз съм много лош художник, драга. Затова пък ти си прекрасна картина.

Стажантката прекъсна Херардо, като му заговори на английски. Двамата проведоха кратко съвещание за тоналността на сенките по краищата на тялото на Клара и се съсредоточиха върху писмените указания на Майстора. После Херардо се приближи до устните й и дълго ги гледа. Не изглеждаше доволен. Изчезна от зрителното й поле и почти веднага се върна с четка, натопена в червено.

Тя лежеше по гръб на носилка в една от работните кабини в подземията на Старото ателие, където я бяха закарали рано сутринта, за да я подготвят преди настаняването в Тунела.

— Трябва много да внимавам — каза Херардо. — Днес ще те видят хиляди хора.

Кацна два пъти на горната й устна, като пеперуда, която се разхождаше напред-назад.

— Не искам да ти причинявам болка — продължи той. — Никога не бих ти причинил болка. Но си помислих, че… дори да скрия чувствата си, няма да свърша по-добре работата, нали ме разбираш. Аз съм по-сериозен, отколкото предполагаш, драга. Мълчи. — Той отдръпна четката, когато Клара разтвори устни. — Ти си творбата. Само аз имам право да говоря. Ти си вътре в картината.

Навлажни четката и отново я погали с по-бледо червено.

— Чувал съм също да казват, че художникът се влюбва в творбата си. Мисля, че е вярно. Но в моя случай, скъпа, се получава нещо любопитно — нарисувал съм частица и от самия себе си. С една дума разигравал съм комедия. Понякога се питам дали съм този, за когото се смятам. Всеки ден ставам, поглеждам се в огледалото и се поздравявам за късмета си. Но нещата не са толкова прости. Погледни тоя мустак и тия бакенбарди. — Той ги подръпна леко, докато ги показваше. — Като на художник ли са или като на картина? Много дълго съм вярвал в едно и също нещо, разбираш ли? Без да гледам пред себе си, без да се стремя да виждам. А какво има пред теб, би могъл да ме запита някой. Ами пред мен са хората. Не мога да гледам на теб като на картина.

Той опря парцалчето върху устните й, за да заличи някакво петънце. За миг останаха загледани един в друг. Докато тя съзерцаваше големите му весели очи, за пореден път я завладя странната мисъл, че може би Херардо не е чак толкова лош художник, че може би той просто не желае да нарисува „Сусана“. Херардо не харесваше този образ. Той не се стремеше да улови в изражението й онзи болезнен блясък, онзи ужасен свян на „платното, изпълнено със страх и състрадание“, според израза на Ван Тиш. Херардо искаше да улови самата нея. Клара Рейес. Да я възстанови, да я почисти, да й придаде светлина. Той беше първият творец, който като че ли се интересуваше повече от нея, отколкото от собственото си произведение.

Влезе Ул. Каза, че много се бавели и че било време да довършат и гърба й. Помогнаха й да стане и тя се обърна.

Работата продължи, но вече в мълчание.

 

 

 

— Еденбург, госпожице — съобщи шофьорът.

Пейзажът, който служеше за фон на река Гюул в Долен Лимбург, Южна Холандия, беше като в приказка. Гори и поля, блеснали под великолепното есенно слънце, с правоъгълни дървени постройки пръснати тук-там. Еденбург изникна почти ненадейно зад един завой в края на пътя — купчина къщи с островърхи покриви, над които величествено се извисяваше замъкът, където Мауриц ван Тиш бе работил някога като реставратор. Госпожица Уд познаваше Еденбург. Аудиенциите й при Майстора винаги бяха кратки и напрегнати. Ван Тиш никога не се бе интересувал от сигурността на творбите си. Неговото единствено задължение беше да ги създава.

Уд знаеше, че в Амстердам вали, но в Еденбург времето беше слънчево и свежо. И навсякъде гъмжеше от туристи с пътеводители в ръце и святкащи фотоапарати. Колата напредваше предпазливо по тесните павирани улици, съхранили неподправената старинна атмосфера. Някои минувачи хвърляха любопитни погледи към луксозната лимузина. Шофьорът се обърна към Уд:

— Направо в замъка ли отивате? Защото в такъв случай, ще трябва да излезем от центъра и да хванем по „Кастелстраат“.

— Не, не отивам в замъка. — Уд му подаде един адрес. Шофьорът (внимателен и любезен южняк, готов да угоди във всичко на „госпожицата“, надянал невъзмутима усмивка, въпреки близо половинчасовото закъснение на самолета на Уд до Маастрихт) реши да спре и да попита някой от местните хора.

Беше го решила предишната вечер. В съзнанието й внезапно бе изплувало името на човека, когото Осло смяташе за „най-добрия приятел на Бруно ван Тиш от детинство“ — Виктор Зерицки. Тя си каза, че срещата със Зерицки би била подходящо начало за посещението й в Еденбург. Обади се на Осло и той незабавно й предостави адреса и телефона на историка. Зерицки не си беше у дома, когато тя му позвъни, за да си уговори среща. Може би беше заминал някъде. Все пак се надяваше да го види.

Шофьорът оживено разговаряше с продавача на малък магазин за сувенири. После се обърна към Уд.

— Било пресечка на „Кастелстраат“ — обясни.

 

 

 

Густаво Онфрети навлезе в Тунела, заобиколен от агенти на охраната и служители на отдел „Изкуство“. Беше облечен с капитониран костюм и носеше обичайните жълти етикети. Тялото му бе обагрено в охра и телесен цвят. Съвсем тънките пластове серубластин придаваха на лицето му известна прилика с Майстора, но също така и с „Исус Христос“ на Рембранд. „Аз съм и двамата“, мислеше си Густаво. Беше сред картините, пристигнали последни, но поставянето му — той си го знаеше — щеше да бъде много трудно.

Щеше да виси на разпятието по шест часа на ден.

Загърнат в саван с дъх на маслени бои, Онфрети вървеше по неосветената рампа в Тунела към мястото, където се извисяваше разпятието. Това не беше обикновен кръст, а художествено произведение, снабдено с няколко находчиви приспособления за облекчаване на болезнената поза. Ала Онфрети беше убеден, че няма приспособление, което да му спести изцяло мъките и това малко го плашеше.

Но вече беше поел горчивата чаша. Той беше велика творба и бе подготвен за страданията. Ван Тиш го бе доизкусурявал дълго в Еденбург, за да няма грешки. От никакъв характер. Всичко трябваше да бъде съвършено. Предният ден, когато го подписваше, Майстора го бе погледнал в очите. „Не забравяй, че си едно от най-скъпите ми и съкровени произведения“.

Признанието му вдъхваше сили, за да издържи онова, което съзнаваше, че го очаква.

 

 

 

Джейкъб Стейн бе приключил с яденето и стоеше загледан в чистите очертания на чашата с кафе. Масата беше солидна, по негов дизайн. Състоеше се от стъклен плот, закрепен с ремъци за раменете на четири посребрени момичета, застанали на колене. Около цялата мебел се виеше фриз от воал, който се стелеше на вълни между фигурите. Девойките бяха почти еднакви на ръст, но тази в най-отдалечения ляв ъгъл беше съвсем малко по-висока, с което предизвикваше едва доловим наклон на почти хоризонталната повърхност на черното димящо кафе. Масата, разбира се, беше незаконна и струваше милиарди, подобно на останалите декоративни елементи в помещението. Стейн бе подпрял разсеяно крак върху едно от сребристите бедра.

Той знаеше, че „зоната“ на Ван Тиш в Новото ателие е празна. За разлика от него Стейн живееше в разкош и бе накичил трапезарията си на воля с картини, украшения и прибори на Лук, Ван дер Гаар, Мароодер, както и свои собствени. В хола дишаха над двайсет юноши и девойки — те стояха без да мърдат или се движеха, следвайки определена хореография, ала тишината беше безгранична.

Само от Стейн лъхаше живот.

Преговаряше на ум какво му остава да направи. По това време картините вече трябваше да са настанени в Тунела в очакване на Майстора. Откриването бе насрочено за шест следобед, но Стейн вече нямаше да бъде там. Беноа щеше да поеме вместо него грижата за важните личности. Неговото присъствие щеше да е необходимо другаде, за посрещането на една не по-малко важна личност.

„Властта също е вид изкуство, fuschus, разсъждаваше той. Или изкусен занаят може би, умение да държиш всичко в ръцете си“. Той се бе изявил като истински майстор в тази област. Сега трябваше да надмине себе си. Моментът беше деликатен. В известен смисъл най-деликатният в цялата история на фондацията и той беше длъжен да се справи.

Изведнъж в дъното на хола се появи Неве, неговата секретарка.

Макар да знаеше, че дългоочакваната гостенка ще дойде всеки момент, вестта, че вече е пристигнала предизвика у него внезапен прилив на щастие и разведри чертите му на фаун. Стана, опирайки се на Масата, с което предизвика леко потръпване у четирите сребърни момичета и премигване у онази, на чието бедро се бе подпрял, и тръгна към вратата.

Гостенката застина за миг, вперила широко отворените си очи в нежните тела, които красяха помещението. Но веднага след това се усмихна сияйно и протегна ръка, отвръщайки на поздрава на Стейн.

— Добре дошли във фондация „Ван Тиш“ — побърза да я поздрави Стейн на безупречен английски. — Знам, че говорите отлично английски — добави той. — За съжаление не мога да кажа същото за моя испанския.

— Не се безпокойте — отвърна с усмивка Вики Лиедо.

 

 

 

Госпожица Уд седеше на моравата вече повече от три часа. Беше отпушила един от натуралните сокове, които носеше в чантата си, и отпиваше бавно, зареяла поглед в облаците. Околността беше спокойна, подходяща, за да притвориш очи и да се отпуснеш. В известен смисъл й напомняше за дома й в Тиволи: същият летен звуков фон, птичи трели, кучешки лай в далечината. Къщата на Виктор Зерицки беше малка, а по оградата й, с цвят на зелена ябълка, личаха следите от сравнително сръчно извършен ремонт. В градината пъстрееха цветя — подредена сбирка от растения, дело на човешка ръка. Изглежда нямаше никого.

Старецът от съседната къща й бе разказал, че Зерицки е разведен и живее сам. Според Уд това по всяка вероятност беше намек, че Зерицки няма точно определено разписание и че излиза и се връща, когато сам реши. Явно често отсъстваше с дни, когато пътуваше до Маастрихт или Хага за допълнителни сведения за историческите си трудове или просто защото му се е дощяло да се пораздвижи и да открие непознати пътеки по брега на Гюул.

— Не го казвам, за да ви обезкуража — добави старикът с мраморна коса и зачервени като от скорошни плесници страни, — но ако той не знае, че сте тук, не ви съветвам да го чакате. Нали ви обясних, може да се върне чак след няколко дни.

Госпожица Уд му благодари, отиде до колата и се наведе към прозореца на шофьора.

— Разходете се някъде, но се върнете тук в осем.

Лимузината се отдалечи. Уд потърси подходящо място, седна на тревата, облегна се на едно дърво, усещайки грапавините през тънкото си яке, и се отдаде на тежкия занаят да гледа как времето минава.

Така или иначе нямаше друго занимание, а и когато чакаше по работа, никога не изпитваше досада. Напротив, кратката почивка, изпълнена с птичи песни и уханен ветрец, дори й беше приятна. Тя довърши сока, пъхна празната картонена кутия в чантата си и извади нова. Оставаха й само два, а трябваше да поема много течности. Усещаше се все по-слаба, очите й се затваряха зад тъмната стъклена преграда на очилата; от време на време дори клюмаше. От доста дни — два, а може би и повече — не бе хапвала нито залък, — но въпреки това не изпитваше глад. Виж, за термос с кафе, бе готова на всичко. Усети, че й става горещо. Съблече якето си и го остави на тревата. Интересно, оказа се, че по презрамки пък й е малко хладно.

Не се питаше дали Зерицки някога ще се появи. Всъщност не мислеше за нищо. Знаеше само, че ще стои там, докато почувства, че не може повече да чака. После щеше да се прибере в Амстердам.

Продължи да отпива от сока, а вятърът рошеше косата й.

 

 

 

— Нищо ново, сектор две.

— Всичко е нормално, сектор три.

— Нищо ново, сектор четири.

Бош не мислеше за Художника, докато слушаше литанията на агентите по високоговорителите. Всъщност той бе потънал в размишления за цирка. Като дете рядко посещаваше подобни представления, защото татко Виктор не ги обичаше. Ходенето на цирк не беше най-доброто, което човек можеше да направи с наличните средства. Но всяко дете попада понякога в цирка, независимо от неговото естество, и Бош не правеше изключение. Ала не се беше забавлявал — като се почне от опасните акробатични номера и се стигне до печалната картина на затворените в клетки тигри, от клоуните с брашненобели лица до изтърканите номера на фокусниците — всичко му се бе сторило жалко и тъжно.

Сега пред него се разиграваше друг цирк. Атракциите бяха различни, но пак имаше публика, шатри, магии и зверове. И всичко му се струваше не по-малко тъжно.

Той се намираше в една от двете roulotte^[1], предназначени за отдела по сигурността. Шестте ремаркета бяха разположени около Тунела така, че достъпът до камионетките за прибиране и евакуация на картините да остане свободен. Всеки отдел — „Изкуство“, „Консервация“ и „Сигурност“, разполагаше с две такива каравани. Чрез вътрешна телевизионна мрежа екипите на охраната осъществяваха оттам наблюдението на различните части от Тунела: изложбата, входа, изхода и централния площад, където щеше да бъде сборният пункт на платната. Roulotte „А“ отговаряше за първите шест творби откъм входа; roulotte „Б“ — за останалите шест. Това ремарке беше паркирано близо до музея на Ван Гог и Бош седеше в него.

Камерите, насочени към „Музеумплейн“, разкриваха зрелище, което, според Бош, несъмнено щеше да накара Пол Беноа да потрие радостно ръце. До откриването оставаше час и половина, а опашката от лъснали чадъри вече завиваше покрай „Рейксмузеум“ и стигаше до Сингелграхт. Някои чакаха тук от сутринта или от предишната нощ — на крак, стиснали поканата, пред първия пост на охраната. За да избегне безредиците, полицията бе поставила бариери по „Музеумстраат“ и „Паулус Потерстраат“. Въпреки това, пак за радост на Беноа, имаше безредици и в двете зони. Членове на ВХД и други организации, противници на хипердраматичното изкуство, размахваха плакати и издигаха лозунги против фондацията. Близо до Тунела, в оградените за телевизионните екипи площи, неколцина водещи вече бяха приготвили микрофоните си.

В рязък противовес на всичко наоколо, мониторите към Тунела тънеха в тишина. Някои от картините вече бяха поставени по местата им, но при други, като „Христос“, работата още не бе приключила. Бош наблюдаваше играта на светлини и проблясъци, докато окачваха Густаво Онфрети на разпятието. От четири часа и повече прикрепваха крайниците му към цветните дървени правоъгълници, с помощта на някакви прозрачни обръчи. Той трябваше да остане неподвижен в позата, в която го бе нарисувал Ван Тиш, което очевидно изискваше доста усилия. За това пък „свалянето“ щеше да е лесно. Когато фенерчетата попаднеха върху полуголото му тяло, светкавици прорязваха екрана.

— Кой може да иска да виси така по шест часа на ден? — обади се Роналд, който наблюдаваше монитора на „Христос“. Роналд беше възпълен и не прощаваше на донътите в този час. До масичката му лежеше отворена кутия. В момента тъкмо отхапваше едно парче и част от захарта върху глазурата се бе посипала по червения му пропуск.

Ники, пред монитора на „Пирът на Валтасар“, се усмихна.

— Това е модерно изкуство, Роналд. Ние не го разбираме.

— А аз го мислех за класическо — намеси се Остерброк, наблюдаващият „Даная“, който превключваше разни прекъсвачи от мястото срещу Бош. — В края на краищата това са творби на Рембранд, нали?

Тесният коридор в ремаркето беше задръстен от хора, които влизаха и излизаха. Бош неволно ги следеше с поглед. Наблюдаваше всички: и непознатите, и тези, които познаваше отскоро; наблюдаваше Ники, Мартине, любителя на донъти Роналд, Михелсен, Остерброк. Взираше се в усмивките им, в обичайните им жестове, слушаше гласовете им. Преди работа всеки от тях бе преминал през опознавателните проверки, но Бош ги дебнеше, както се дебне привидение, което витае сред неподвижни сенки. После отново обръщаше очи към екрана и началото на дългата опашка от посетители.

„Къде си? Къде си?“

Тази сутрин в Европол се бе получило описание на Постумо Балди. Бош успя да го изиска по каналния ред, разчитайки до известна степен на някои от членовете на „Рип ван Уинкъл“. Оттам насетне сведенията започнаха да достигат до него.

Полицията в Неапол нямаше представа къде се намира Балди. Службите от Виена и Мюнхен не бяха открили на местопрестъпленията никакви следи, секрети или косми, които да сравнят с личните му данни. Всичко, което се знаеше засега се свеждаше до маски или изкуствени вещества. Никакъв органичен остатък, само пластмаса и серубластин. Сякаш Художника беше кукла. А може би платно. В момента Европол продължаваше неуморно да рови из компютрите по целия свят. Търсеха се показатели, които да свържат Балди с определено място или събитие. Проверяваха се болници и гробища, списъци с жалби по дребни провинения, неразкрити убийства или престъпления, извършени от други лица. Отделът за безследно изчезнали бе проследил дирята му от Неапол до Ван Обер и Жени Туро, от родната му къща (понастоящем съборена) и родителите му — майка с неизвестно местонахождение — до последните хотели, в които бе отсядал през 2004 г. Но всичко свършваше дотук. В края на същата година Балди бе напуснал работа като портрет в дома на мадмоазел Туро без никакво обяснение и оттогава като че ли бе потънал в земята. Мнозина го смятаха за мъртъв.

Въпреки климатика, който изпълваше колата с жужащ и неуморен хлад, Бош усещаше как по гърба му се стичат струйки пот. Всяко едно от лицата, които сега наблюдаваше, можеше да принадлежи на Постумо. Джокерът Балди се отнасяше за всички, беше взаимозаменяем. Сам по себе си той не беше по-съществен от въздуха, които ножът разцепва, когато нанася раната: невидим, но абсолютно необходим. Очите му бяха огледала. Тялото му — прясна глина.

На Бош му се стори, че „Момичето на прозореца“ като че ли отвръща на погледа му от далечния си пиедестал на монитор номер девет. Даниел, собствената му племенница, беше платното, избрано от Ван Тиш за пресъздаването на тази Рембрандова творба. Прожекторите за светлосянка още не бяха включени, така че засега Даниел оставаше скрита в черния Тунел. Бош не смогваше дори да различи лицето й.

— Ето го — каза някой зад него и той подскочи.

Това беше Остерброк, който сочеше монитора, записващ влизанията през входа откъм „Музеумстраат“. Дълъг черен автомобил се плъзгаше към входа на Тунела. След като премина първата полицейска бариера изображението изчезна.

— Това е Ван Тиш — обади се Ники. — Идва да нанесе последния щрих на творбите.

— И да запали прожекторите за светлосянка — добави Остерброк.

Бош се питаше къде ли е Уд. Защо беше решила така внезапно да замине? Дали не искаше да се измъкне?

Едва ли. Той й вярваше. Само на нея и на никого другиго.

Копнееше изложбата вече да е приключила. Или поне този ден (този безкраен ден, в който часовете се влачеха, като напоени с маслени бои) да свърши час по-скоро.

 

 

 

Клара мечтаеше този ден никога да не свършва.

Тя стоеше свита пред езеро със сковани води, сред дървета и мрачни пейзажи. Всичко миришеше на боя, всичко беше твърдо. Такъв беше фонът на „Сусана и старейшините“. Беше съвършено гола и оцветена в наситени тонове на розовото, охрата и кадмиевото червено, с тъмномахагонови отсенки. Лицето й се отразяваше в огледалото в основата на подиума, което оставаше скрито за публиката. Това беше единственото нещо, което успяваше ясно да различи. Тя не виждаше двамата „Старейшини“, но усещаше присъствието им зад гърба си — вкаменени чудовищни химери, планини, надвесени над тялото й, отвесни маслени рифове.

Бяха я поставили съвсем наскоро и все още не бе преминала към Неподвижност. Времето се движеше, като хората покрай нея (експерти, работници, агенти на охраната), т.е. напредваше, без да я докосва. Тя обаче знаеше, че изложбата не е открита, защото прожекторите за светлосянка все още мъртвееха.

Най-сетне някакъв силует се отдели от пътеката за публиката, прекрачи предпазния шнур и тръгна към подиума. Последва го свита от крака. Нещо важно предстоеше да се случи. Две черни обувки спряха до вкоравените й от бои бедра. Тя отново чу онзи тих и нисък глас, онзи правилен испански на погребална камбана.

— Не отделяй очи от огледалото.

Сякаш я удари ток. И се подчини, разбира се.

Значи Майстора наистина правеше последен оглед на творбите си, както й бе споменал Херардо. Сянката се местеше от образ на образ, даваше напътствия и на „Старейшините“, но тя не смогваше да чуе какво им казва. После обувките се върнаха — причудливи лачени хищници, загадъчни акули, насочили към тялото и лъснатите си с вакса муцуни. Миг мълчание, смяна на посоката. Остана ехото. И омагьосаната тишина.

Тя продължи да се взира в далечната камея с изрисувано лице.

 

 

 

Мракът беше вече непрогледен.

— Какво става? — обади се нервно Бош, вперил поглед в екрана. — Защо не палят проклетите лампи?

— Чакат заповедта на Ван Тиш — отвърна Ники.

— Ей сега ще я даде — каза Остерброк.

Те се обърнаха към своите монитори. Сред тълпата се открояваше неподвижен силует с гръб към камерата. Правите светлинни линии на фенерчетата го очертаваха едва-едва.

— Важната птица — избоботи Роналд, поглъщайки изображението със същата напрегнатост на гладник, с която налиташе и на донътите.

„Всеки миг изисква своя декор“, помисли си Бош. Ценните неща в неговия свят бяха добили тържествена нотка. А всяка тържественост има свой декор, ритуал, изтъкнати личности на естрадата, в които хората са вперили възторжени и заслепени погледи. Тук няма място за непринуденост — изисква се умение, известна доза изкуство. Защо не запали вече прожекторите? Защо не пусне публиката? В крайна сметка всичко опира до няколко бутона. Да, ама не. Нали е празник? Трябва да бъде отбелязан, запомнен, записан, увековечен. Бавните движения са задължителни.

— Снимат го — обади се Ники, подпряла брадичка с ръце. Бош долови замечтан отзвук в гласа й.

Един от прожекторите бе насочен косо към Ван Тиш: остров от светлина сред петстотин метра необясним мрак. Стоеше с гръб към камерата. Неговото царство не е нито тук, нито на някой друг свят, размишляваше Бош. Неговото царство е самият той, както е стъпил в средата на това блеснало езеро. А блуждаещите сенки го благославят с вълшебните си лъчи.

Художникът вдигна дясната си ръка. Всички затаиха дъх.

— Моисей разцепва водите — отново се изказа ехидно Роналд.

— Май нещо не е наред — обади се Остерброк, — защото Тунелът продължава да тъне в мрак.

— Не — намеси се Мартине, наведена над рамото му. — Сигналът е, когато свали ръката си.

Бош хвърли око към другите монитори — черни, до един. Никак не му се нравеше, че Тунелът остава потопен толкова дълго в тъмнина. Но такова беше нареждането на „важната птица“. Преди да започне сборището вещиците трябваше да му отдадат чест с блуждаещите си огньове. После, когато фото и киносесията приключеше, Сатаната щеше да спусне хищната си лапа и да постави началото на своя собствен Ад — отвратителен, страшен, най-ужасният от всички, защото никой не знае, че това е Адът. А най-лошото на ада е да не знаеш, че вече си попаднал в него.

Ръката се спусна.

Триста и шейсетте нишки, изобретени от Игор Попоткин, лумнаха едновременно и разтвориха за прозявка пълните си със светлина усти. На Бош за миг му се видя, че картините са изчезнали. Но не, те си стояха там, само изглеждаха другояче. Сякаш величествена четка им бе нанесла довършителния златист щрих, от който се нуждаеха. Творбите горяха върху невидима клада. Рамкирани от екраните, те приличаха на старинни рисунки върху платно, но образите им бяха дълбоки, обемни, надарени с пространствен живот. Фонът изпъкна, а сумракът доби очертанията на пейзаж.

— Господи — промълви Ники, — по-красиво е, отколкото предполагах.

Никой не се обади, ала тишината като че ли съдържаше мълчаливо съгласие с думите й. Бош обаче беше на друго мнение.

Не, не беше красиво. Беше страшно и уродливо. Съзерцанието на Рембрандовите творби, пресъздадени от живи същества, предизвикваше вълнение, но за Бош то не се дължеше на красотата. Ван Тиш очевидно бе достигнал предела — в човешката живопис не можеше да се отиде по-далече. Само дето не беше избрал пътя на естетиката.

Нямаше нищо красиво в разпънатия на кръста човек, в момиченцето, облегнато на прозореца с мъртвешки бледо лице, в пиршеството с блюда от плът и кръв, в голата жена с червена коса, причаквана от двама похотливи старци, в силуета на девойката с фосфоресциращи очи, в момчето, загърнато в боядисани кожи, в ангела, който се мъчеше да удуши коленичилия човек. Нищо красиво и нищо човешко. А най-лошото бе, че като че ли всичко обвиняваше Рембранд не по-малко от Ван Тиш. Беше грях, който и двамата споделяха. „Това е отрицание на човешката същност“, биха могли да кажат двамата творци. Присъда за престъплението, че са такива, каквито са. В нощ на ужас хората измислили изкуството.

„Това е нашата присъда“, помисли си Бош.

— Заслужава да му се свали шапка — промълви някой след безкрайно дълга тишина. Беше Роналд.

На монитора Стейн вдигна ръце и заръкопляска. Силно, едва ли не яростно. Но липсата на звук превръщаше овацията на екрана в безмълвен гърч. Хофман, Беноа и физикът Попоткин незабавно го последваха. Скоро всички фигури около Ван Тиш блъскаха бясно длани, като кукли на конци.

Първа в roulotte „Б“ се прояви Мартине, слабичките й и гъвкави длани изплющяха като изстрел. Остерброк и Ники се присъединиха с въодушевен залп. Аплаузите на Роналд едва се чуваха — бликаха между пухкавите му пръсти като мехурчета въздух. Възгласите в тясното пространство на караваната оглушиха Бош. Той забеляза, че страните на Ники са поруменели.

На какво ръкопляскаха? Какво приветстваха, за Бога, и защо?

Добре дошли в безумието. Добре дошли при човешката същност.

Реши да не прави изключение, тъй като не искаше да слезе от сцената, мразеше да сваля маската си. „Не бива да излизам извън рамката“, каза си той.

Доближи ръце и произведе няколко звука.

 

 

 

Алфред ван Хоор седеше в roulotte „А“ пред външния монитор и наблюдаваше разставянето на „папагалския екип“, както го бе нарекла Рита. Неговото звено за спешна намеса изчакваше на „Музеумплейн“ — бяло-зелени призраци с жълти дъждобрани, застанали до камионетките за евакуация. Ван Хоор знаеше, че вероятността да им се наложи да се намесят беше нищожна, но поне Беноа, а и самият Стейн бяха одобрили предложението му. Все от нещо се започва. В подобни фирми човек трябваше да изпъква с новаторски хрумвания.

— Паул? — обърна се Ван Хоор към микрофона.

— Да, Алфред — чу той в слушалките плътния глас на Спаалзе.

Начело на новосъздадения екип стоеше Пол Спаалзе, в когото Ван Хоор имаше безгранично доверие. Бяха работили заедно по координацията на сигурността при изложби в Близкия Изток и Ван Хоор знаеше, че Спаалзе е от тези, които „първо действат и после се колебаят“. Без съмнение, дългосрочните планове не бяха неговата стихия, но при извънредни ситуации беше незаменим.

— Стадото ще се раздвижи след по-малко от половин час — каза Ван Хоор, превъзмогвайки внезапна вълна от радиосмущения. — Как са нещата при вас, Пол?

Въпросът беше до известна степен излишен, защото Ван Хоор виждаше на монитора, че „при тях“ всичко е наред, но той държеше да покаже на Спаалзе, че следи положението отблизо. Бяха прекарали часове наред пред компютъра в изработване на симулационни планове за неотложна евакуация и не биваше да позволява на капитана да се отпуска поради бездействие.

— Какво да ти кажа — изръмжа Спаалзе. — Засега най-голямата катастрофа, която имам да предотвратявам са безредиците. Ти знаеш ли, че за да ни допуснат до проклетия централен площад ни принудиха да пеем като сопрано пред устройствата за разпознаване на гласа и да опипваме екранчетата, като че ли сме картини? Хората ми страшно се възмутиха.

— Нареждания отгоре — отвърна Ван Хоор. — Ако това те утешава, и ние с Рита минахме през същия обръч.

В интерес на истината, Ван Хоор се питаше каква е причината за безбройните допълнителни мерки за сигурност. За първи път му се случваше да искат от него да удостоверява самоличността си с физически данни, за да влезе на работното си място. Рита също се беше раздразнила не по-малко от него и дори се бе сопнала на агентите, които й препречиха пътя. Защо Уд не им бе споменала нищо? Кое бе наложило тази спешна промяна в графика на хората, отговарящи за отвеждането на картините и наблюдението? Ван Хоор подозираше, че всичко това има някаква връзка с оттеглянето на творбите на Майстора от Европа, но не смееше да се впуска в предположения по въпроса. Беше му болно, че все още не е достатъчно важен, за да го уведомяват.

— Вече ни нямат доверие — каза той.

Рита ван Дорн, вдигнала крака на масичката, докато разбъркваше димящото си кафе в пластмасова чаша, го погледна с безразличие и продължи да се взира в мониторите.

 

 

 

Един от специалистите от свитата на отдел „Изкуство“ задържа чадъра нависоко, докато Ван Тиш влизаше в лимузината. Стейн го чакаше на съседната седалка. Мурника де Верне, секретарката на Ван Тиш, зае мястото до водача. Шумна тълпа от журналисти и фотографи се бе струпала зад преградите, но Майстора не беше отговорил на нито един въпрос. „Уморен е и не желае да прави изявления“, обясняваха от свитата му. Беноа, Нели Сигел и Франц Хофман с радост щяха да влязат в ролята на пророци за няколко минути и да изиграят божествена роля пред микрофоните, но Майстора трябваше да се оттегли. Вратите се затвориха. Шофьорът — русокос, елегантен, с тъмни очила — подкара колата към изхода, разчистен от полицията. Един агент им направи път. Дъждобранът му блестеше от дъжда.

Ван Тиш погледна Тунела за последен път и извърна глава. Стейн положи ръка върху рамото му. Той знаеше, че Майстора никак не обича подобни прояви на чувства, но го стори не заради Ван Тиш, а заради себе си. Държеше на всяка цена да подчертае колко послушен е бил и колко много жертви е направил.

И предстоеше да направи, galismus.

— Свърши се, Бруно. Свърши се.

— Още не е, Джейкъб. Остава да извърша още нещо.

— Fuschus, кълна се, че… Може да се каже, че вече е извършено.

— Може да се каже, но не е.

Стейн се замисли за възможен отговор. Винаги ставаше така — Ван Тиш беше безкрайният въпрос, а той беше длъжен да отговаря. Опря глава на облегалката и направи опит да се отпусне. Но не успя. Великият творец стоеше далечен и загадъчен, като творбите си. До него Стейн винаги изпитваше някакъв стъклен свян, чувстваше се почти като Адам в рая, след като е нарушил Божията заповед. Всяко замълчаване пред Ван Тиш таеше в себе си вина. Доста неприятно усещане, откровено казано. Но какво от това? От двайсет години го наблюдаваше как преобразява човешки тела по невероятен начин и променя света. Бе натрупал материал за цяла книга и някой ден щеше да я напише. Само дето не вярваше, че го познава по-добре от останалите смъртни. Ако Ван Тиш беше мрачен океан, той бе служил само като кей за неговото преплуване, като електроцентрала, способна да превърне чудовищния водопад в златни искри. Майстора се нуждаеше от него и за в бъдеще щеше да е така. До известна степен.

Изведнъж от предната седалка се надигна призрак.

Мурника де Верне бе обърнала глава и се взираше в Стейн през разплетената завеса от гарвановочерни коси. Стейн отклони поглед от тия празни безжизнени очи. Той отлично знаеше, че това не е погледът на Мурника, а на Майстора. Защото Мурника де Верне беше Ван Тиш до крайност, каквато никой, освен Стейн, не подозираше. Майстора я бе нарисувал така, в тоналност на подобна страст.

Мурника гледаше без да мига, с полуотворена уста, задъхана като гладно псе. Сякаш го упрекваше, но и го предупреждаваше.

Колата се плъзгаше тихо срещу дъждовните жила.

Много неприятен поглед.

— Fuschus, Бруно, не ми ли вярваш? — заоправдава се той. — Ще се погрижа за всичко, честна дума. Имай ми доверие, моля те. Всичко ще мине както трябва.

Стейн говореше по посока на Мурника, но се обръщаше към Ван Тиш. „Същата грешка, разсъждаваше той, която понякога допуска зрителят, когато реши, че образът от картината може да го погледне, или когато куклата на вентрилока го прекъсне с въпрос насред представлението“. Но в случая като че ли Ван Тиш беше куклата. Затова пък Мурника де Верне бе нарисувана в ужасяващо живи краски. Тя постоя така още миг. После безжизнено се отпусна и отново зае мястото си на седалката.

Стейн откри въздух в дробовете си и си пое дъх.

Чистачките се сражаваха с дъжда. Не се чуваше почти нищо друго, освен това потракване, подобно на часовник (или на махало, или на четка на художник), докато автомобилът летеше по изходната магистрала към Схипхол.

— Всичко ще мине както трябва, Бруно — повтори Стейн.

 

 

 

— Запознахме се в училището на Еденбург — обясни Виктор Зерицки. — Семейството ми е тукашно. Бруно живееше само с баща си, който беше родом от Ротердам, и по всяка вероятност той му внуши, наред с много други неща, че в това село нищо няма да постигне.

Зерицки беше висок и снажен, с руса и вече пооредяла коса. Имаше вид на здравеняк, когото животът не беше глезил прекалено много. Но начинът, по който притваряше клепачи, когато говореше, навеждаше на мисълта за някаква тайна, за забранена стая или за старо семейно проклятие. Къщата му беше толкова малка, колкото изглеждаше и отвън, и миришеше на книги и самота. Половин час преди това, когато се бе върнал от дългата разходка с ловджийското си куче по брега на Гюул, той бе признал на госпожица Уд, докато я канеше да влезе, че жена му го била напуснала, защото не понасяла нито едното, нито другото. „Нито книгите, нито самотата“, уточни той през смях. Но не водел живот на отшелник, напротив, излизал често, бил общителен, имал приятели. И с удоволствие изследвал природата заедно с верния си четириног другар.

След като се представи, Уд му обясни частично повода за посещението си. Искала да опознае по-добре човека, чието творчество охраняваше. Звучеше съвсем логично и Зерицки, изглежда, го прие точно така, защото кимна с глава в знак на разбиране. Уд подхвана забавен монолог на тема „Колко е трудно да откриеш истинския Ван Тиш“ в многобройните писания за него. Затова решила да се задълбочи в проблема и да се срещне с неговия най-добър приятел от детинство. „Разкажете ми всичко, за което се сетите — помоли го тя, — колкото и маловажно да ви се струва то“.

Зерицки притваряше клепачи. Дори да подозираше по-дълбоки причини за посещението на Уд, той не показваше желание да ги научи. В действителност молбата й му беше приятна. Очевидно обичаше да говори, а около него нямаше кой знае колко желаещи да го слушат. Най-напред разказа за себе си — преподавал история в една гимназия в Маастрихт, но предишната година поискал неплатен отпуск, за да довърши всички отлагани проекти. Издал няколко книги за историята на Южен Лимбург, а напоследък събирал сведения, за да допълни студията си за Еденбург. След това заговори за Ван Тиш. Протегна ръка и взе някаква изцапана папка от полицата. В нея имаше снимки. Той подбра няколко и ги подаде на Уд.

— Беше невероятно дете в училище. Погледнете.

Показа й типична ученическа снимка от отделенията. Белите кръгли детски главици изпъкваха като крайчета на топлийки. Зерицки се надвеси над Уд.

— Ето ме мен. А това е Бруно. Беше много красив. Погледнеш го и дъхът ти секва, независимо дали си момче или момиче. В очите му гореше неизчерпаем огън. Черната като въглен коса, наследена от майката испанка, месестите устни и тъмните, сякаш изтеглени с туш вежди, образуваха хармоничен ансамбъл, като лице на древно божество… Така го помня. Но не беше само красотата… Как да ви обясня? В една от картините му съм забелязвал нещо подобно… Нещо отвъд видимото. И ние падахме в краката му — нямахме избор. А на него това много му харесваше. Умираше си да ни командва, да ни заповядва. Беше роден да създава нещо от хората.

За миг очите на Зерицки се отвориха широко, сякаш подканваха Уд да влезе в тях и да види онова, което те бяха видели.

— Беше измислил една игра и понякога я играеше с мен в гората. Аз заставах неподвижен, а Бруно нагласяваше ръцете, главата или краката ми така, както му хрумнеше. Наричаше ме „моята статуя“. Нямах право да мърдам без да разрешеше — такива бяха правилата, — макар че, да си призная, и правилата ги беше измислил той. Може би ще си кажете, че Бруно е правел каквото си иска. И да, и не. Той беше по-скоро жертва.

Зерицки замълча, докато прибираше снимките в папката.

— Много съм мислил за Бруно през всичките тия години. Стигнах до заключението, че всъщност той никога не се е интересувал от нищо и от никого, и то не поради истинска липса на интерес — при него това е било въпрос на оцеляване. Беше свикнал да страда. Спомням си един много привичен негов жест — когато нещо му причинеше болка, той вдигаше очи към небето, сякаш се молеше за помощ. Тогава му казвах, че прилича на Исус Христос и това сравнение му харесваше. Бруно винаги се е изживявал като нов Спасител.

— Нов Христос? — повтори Уд.

— Да. Мисля, че гледа на себе си по този начин. Като на неразбран Бог. Бог, приел човешки образ, Бог, когото всички ние сме измъчвали.

 

 

 

Той беше там, отвън.

Изведнъж Лотар Бош се бе почувствал в плен на тази ужасяваща увереност.

Той беше там, отвън. Художника. И чакаше.

Хендрике, която суеверно вярваше в обонянието му на стара хрътка, би се обзаложила на всичко, че не греши. „Ако това е усещането ти, Лотар, не му мисли повече, следвай го“. Бош се изправи толкова рязко, че Ники изненадано го погледна.

— Какво става, Лотар?

— Нищо. Искам да се пораздвижа. Седя тук от часове. Ще намина и до другия контролен пункт.

Единият му крак действително се беше схванал. Той го разтърси леко, удряйки с обувка по пода.

— Вземи си чадър — не вали силно, но ще те накваси — каза Ники.

Бош кимна и излезе без чадър.

Навън наистина валеше — не обилно, но с някаква безумна настойчивост. Ала не беше студено. Премигвайки, Бош се отдалечи на няколко стъпки от караваната и спря, за да се ориентира в обстановката.

Трийсетина метра по-нататък се извисяваше огромната шатра на Тунела, блеснала като петрол под дъжда. Приличаше на планина, загърната в траурни одежди. Паркираните наоколо коли образуваха тесни проходи, през които се нижеха външните сътрудници: работници, полицаи, цивилни агенти, лекарски екип. Гледката вдъхваше увереност и спокойствие.

Но имаше още нещо, някаква тънка и едва доловима нишка, цветови нюанс във фона, постоянен нисък тон под фанфарите на околната врява.

„Той е тук“.

Двама от неговите подчинени минаха наблизо и го поздравиха, но Бош само леко им кимна в отговор. Завъртя глава първо наляво, после надясно, взирайки се в силуети и лица. Не можеше да обясни как, но беше убеден, че ще познае Постумо Балди щом го види, каквато и маска да бе надянал. Очите му са огледала. Ала тревогата му не отстъпваше, въпреки съзнанието, че е почти невероятно Балди да е там сега. Тялото му — прясна глина. „Може би съм изнервен, защото днес е откриването“, каза си той. Това беше лесноразбираемо, а с разбирането дойде и спокойствието.

„Не се опитвай да разбираш, Лотар. Слушай повече интуицията, отколкото разума си“, съветваше го Хендрике. В интерес на истината, Хендрике прибягваше до тестето за таро така, както читателят разгръща сутрешните вестници и придаваше на хороскопа непоклатимото значение на вече станали събития. И все пак не бе предусетила, че на връщане от Утрехт ще я чака онзи камион, нали така, Хендри? „Не успя да предвидиш невероятното съвпадение между главата ти и задната част на ремаркето. Цялата ти интуиция, Хендрике, се разпръсна като звезден прах“.

Бош се отправи към огражденията. „Защо трябва да е тук и то точно днес? Пълна безсмислица. Може просто да е дошъл да огледа терена. Той действа точно по този начин. Първо проучва обстановката и после напада. Днес няма да предприеме нищо“.

Като видя пропуска му, един от агентите му направи път. Бош се озова пред върволицата от зрители, които излизаха от дългата нощ в Тунела с широко отворени очи и изкривени от изумлението лица, и се впусна срещу течението, пресичайки човешкия поток. По-нататък, зад поредните прегради, се простираше малкият площад, от който щяха да бъдат прибирани картините. Тук вече имаше по-малко хора. Бош разпозна бяло-зелената униформа на екипа на Ван Хоор. Всички изглеждаха като него — напрегнати, но в същото време спокойни. Обяснимо. Никога досега не се бяха показвали произведения с такава астрономическа стойност на подобно място. Далече по-лесно беше да наблюдаваш картините на открито, да не говорим за тези в музеите. „Рембранд“ беше истинско предизвикателство за служителите на фондацията.

Той се отправи към входа на Тунела. Отляво, близо до „Рейксмузеум“, се бе събрала една не особено многобройна, но шумна група от членове на ВХД, които размахваха плакати на холандски и английски. Дъждът очевидно не ги смущаваше. Бош спря да ги погледа. На основния плакат се забелязваше предизвикателна илюстрация (уголемена снимка) на оригинала на Стейн „Стълбата“, с четиринайсетгодишната Джанет Клерг. Задникът, гърдите и срамните й части бяха цензурно зачертани. На други плакати биеха на очи надписи с главни букви. ХИПЕРДРАМАТИЧНОТО ИЗКУСТВО ИЗЛАГА НА ПОКАЗ ЧИСТО ГОЛИ ПОДРАСТВАЩИ. ИСКАТЕ ДА СИ КУПИТЕ ОСЕМГОДИШНО МОМИЧЕ БЕЗ ДРЕХИ? ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ФОНДАЦИЯ „ВАН ТИШ“. „ЦВЕТЯ“ НА ВАН ТИШ: УЗАКОНЕНО ФИЗИЧЕСКО И ПСИХИЧЕСКО ИЗТЕЗАНИЕ. ПРОСТИТУЦИЯ И ТЪРГОВИЯ С ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА… ИЗКУСТВО ЛИ Е ТОВА? В НОВАТА СИ КОЛЕКЦИЯ ВАН ТИШ ПРИНИЗЯВА РЕМБРАНД. Панорамен афиш изреждаше още подробности с по-дребни букви: „Колко модела в света надвишават четирийсет години? И колко са зрелите мъже, в сравнение с младите момичета? Колко от хипердраматичните картини са с дрехи и в нормални състояния? И колко са разсъблечените девойки в неприлични пози?“

— Чудна компания — промърмори един от агентите, охраняващи входа, който се бе доближил до Бош. — Такива като тях са настоявали да се забранят голите тела на Микеланджело в Сикстинската капела.

Бош кимна без особен интерес и продължи пътя си.

Той е тук.

Оказа се по-лесно да прекоси навалицата на входа, отколкото тази на изхода, защото предпазните постове, разположени срещу гърлото на Тунела, я забавяха. Не беше се отказал от намерението си да посети екипа в roulotte „А“. Но отново спря.

Той е тук.

Огледа уличните музиканти, амбулантните търговци, раздавачите на каталози и реклами.

Някъде наоколо.

По-нататък, в близост до градините на „Рейксмузеум“, неколцина начинаещи творци използваха присъствието на публиката, за да представят свои произведения. Млади модели с нарисувани тела излагаха голотата си на дъжда. Имаше повече от трийсет платна. Цените бяха наистина смешни — човек можеше да се сдобие с някое от тях за по-малко от петстотин евро. Не бяха от най-хубавите, естествено, потръпваха, губеха равновесие, кихаха, почесваха се по главата с бегли, но забележими движения. Бош знаеше, че голяма част от картините са близки или приятели на художниците, а не професионални платна. Беше опасно да закупиш подобна творба, защото не се знаеше кого пускаш в дома си. Един ден се събуждаш и виждаш, че новата ти придобивка е изчезнала заедно с кредитните ти карти.

Дъждът се стичаше като капки студена пот по челото на Бош. Защо не можеше да се освободи от тягостното усещане за заплаха?

Изведнъж взе решение, завъртя се и тръгна обратно, по посока на Тунела.

 

 

 

Шофьорът се бе появил пет минути преди осем, но Уд му нареди да стои и да чака.

— Вярно е, че той много изстрада и компенсира това с безмерен стремеж към изкуството — продължи Зерицки. — Най-напред баща му, който го подлагаше на мъчения. После тоя мръсен педофил Ричард Тиш, при когото прекара онова лято в Калифорния. Всички искаха да го покорят, но накрая той покори всички…

— Виждали ли сте го оттогава? Имам предвид Ван Тиш.

Зерицки изви вежди.

— Бруно ли? Никога. Остави ме зад гърба си заедно с останалите си спомени. Знам, че сега сме съседи, но и през ум не ми е минавало да ида да го моля за нещо. — Уд сподели уморената му усмивка. — Преди време на няколко пъти ми се обажда Джейкъб Стейн. Както и онази…, секретарката, много странна птица…

— Мурника де Верне.

— Точно тя. Питаха ме дали имам нужда от нещо, сякаш се опитваха да ми покажат, че той всъщност никога не забравя приятелите си. Но с Бруно не съм разговарял нито веднъж, не съм имал и желание. Краят на едно приятелство е не по-малко загадъчен от неговото начало — оправда се Виктор Зерицки — просто така се случва.

Уд се съгласи. Тихата сянка на Хайръм Осло бе преминала за миг пред очите й. Краят е не по-малко загадъчен от началото, съвършено вярно. А в случая, не по-малко загадъчен от междинната част. Просто така се случва.

— Отегчавам ли ви? — запита Зерицки вежливо.

— Не, напротив.

Докато говореше, Зерицки разсеяно вадеше някакви листа от една папка. Уд попита:

— Какви са тези рисунки?

— Стари акварели, пастели, ескизи с въглен и перо на баща му. Помислих си, че може би ще искате да ги видите. Мауриц се перчеше, че е художник, не сте ли чували? Едно от големите му разочарования беше неумението на Бруно да рисува — изсмя се той.

— Но той самият е умеел, доколкото виждам — заяви госпожица Уд, разглеждайки една по една рисунките. Разпозна пейзажи от селото на фона на замъка.

— Отдаваше му се, без съмнение — потвърди Зерицки. — Някой ден ще се захвана да подредя тази сбирка. Може да напиша и биография на семейство Ван Тиш и да я илюстрирам с… Какво ви е?

Зерицки бе забелязал внезапната промяна в изражението на Уд.

 

 

 

Бош реши да влезе през един от аварийните изходи в крайната част на подковата. За целта прекоси първото рамо на Тунела по цялата му дължина. Дъждът бе намалял и сега едва-едва ръмеше. Въпреки това се усещаше мокър до кости. По дяволите, как можа да пропусне да си вземе чадър? Когато стигна до района в съседство с градините на „Стеделек“, отново размаха вълшебния си пропуск и премина загражденията. Там се извисяваше внушителната черна завеса. Входът приличаше на лабиринт, за да попречи на проникването и на най-слабия лъч външна светлина. Двама агенти стояха на пост пред тесния проход от завеси. Макар че веднага го разпознаха, трябваше да премине през строгите мерки, които сам бе наредил. Допря лявата си ръка върху подвижния екран, който анализира отпечатъците му, и каза няколко думи пред микрофона. Беше напрегнат и се наложи да повтори гласовата проверка. Най-накрая го пуснаха да влезе. Изпита задоволство от безупречната работа на постовете за безопасност.

Когато хлътна в Тунела, очите му се затвориха без помощта на клепачите.

 

 

 

— Какво е това?

Зерицки погледна рисунката в ръката й и се усмихна.

— О, Мауриц зачертаваше така рисунките, които вече не му харесваха. Никога не ги късаше. Задраскваше ги с червен молив и то винаги по един и същи начин. Беше агресивен по характер, но имаше закостенели навици.

Това беше ескиз с китайски туш, човешка фигура, по всяка вероятност еденбургски селянин. Само че беше зачертан на кръст с няколко плътни червени линии. „Нещо в тия драсканици трябва да е привлякло вниманието на госпожицата“, каза си Зерицки, като я видя да опира показалец върху хартията и да си шепне нещо. Като че ли броеше чертите.

— Винаги ли ги зачертаваше така? — промълви жената с много особен глас. Зерицки се питаше какво ли я впечатлило толкова, но годините и самотата го бяха направили предпазлив.

— Да, нали ви казвам — отвърна той.

Уд отново започна да брои. Четири черти на кръст и още две отвесни. Осем кръстосани черти и още две отвесни. Четири кръста и две черти. Общо десет черти. Боже мой. Преброи ги още веднъж, не искаше да сбърка. Четири кръста и две черти. Осем плюс две. Общо десет. Взе останалите рисунки и ги запрелиства бързо. Спря, когато стигна до следващия задраскан ескиз. Някакво лице, само леко скицирано с молив. Кръстове и отвесни черти. Четири плюс две. Осем плюс две. Общо десет.

Тя се обърна към историка и се помъчи да запази спокойствие, докато говореше.

— Господин Зерицки, имате ли още рисунки?

— Да. В мазето.

— Мога ли да ги видя всичките?

— Всичките? Та те сигурно са стотици. Никой не ги е виждал всичките.

— Няма значение. Имам време.

— Отивам да ги донеса.

 

 

 

Да стоиш вътре в Тунела не беше същото, като да го оглеждаш през мониторите, и Бош веднага го разбра. Замириса му на маслени бои, лъхна го особен хлад и всичките му сетива го предупредиха, че е попаднал в различен свят. Усещането беше подобно на това да се загледаш нощем в някое езеро и миг по-късно да се хвърлиш с главата надолу в черните му води и да заплуваш. Тишината беше поразяваща. Но се чуваха и звуци: ехо от стъпки и покашляне, полугласно споделени думи. Наред с тежките акорди на тържествена мелодия, която се носеше откъм завесите при свода. Бош я позна — Пърсел, „Траурна музика за кралица Мери“, с гробовните тимпани в каденците.

В тази обстановка на бароков мрак той различи първата картина. Нестройната група на „Нощна стража“ заемаше доста обширно пространство при извивката на подковата и проблясваше под прожекторите за светлосянка. Двайсет живи същества, изрисувани и неподвижни. Какъв ли смисъл се придаваше на тази нелепа армия? Като всеки холандец, Бош отлично познаваше оригинала, изложен в „Рейксмузеум“ — типичен портрет на войскова рота, в случая на капитан Франс Банинг Кок, но гениалното при Рембранд беше, че е пресъздал стрелците в момент на действие, сякаш ги е заснел докато обхождат улиците. За разлика от него Ван Тиш ги беше вкаменил. Освен това образите изобилстваха от уродливи детайли. Капитанът, например, беше жена, а червената лента на униформата бе нарисувана върху корема й. Заместникът представляваше жълто чудовище с огромна колосана яка и широкопола шапка. Позлатеното момиче с увиснала на кръста кокошка, беше съвършено голо. Войниците носеха своите копия и мускети, ала лицата им бяха окървавени. Раздраното им знаме плющеше в масления мрак. Гигантски структури, като в творение на Пиранези, служеха за фон. Жена, облечена в кожа, ридаеше. Силует на четири крака, с качулка на палач, пълзеше в краката на капитанския заместник.

Затова пък скромният и самотен „Титус“, изложен само няколко метра по-нататък върху малък подиум, като че ли не привличаше с нищо вниманието: момче, — синът на Рембранд в оригиналната творба — облечено в кожи и с барета на главата. Но играта на светлината и боите непрекъснато му придаваха различни изражения. Създаваше се зрителното впечатление за преминаване на лъчи през фасетите на диамант. Бош премрежи очи и като че ли различи, последователно, главата на непознат звяр, сияйното лице на ангел, порцеланова кукла, карикатура с чертите на Ван Тиш.

— Този човек е напълно луд — Бош чу тези думи, изречени съвършено ясно на холандски от един от посетителите, който също като него се движеше в тъмнината. — Но е невероятен.

Бош се колебаеше дали да се съгласи с това анонимно изявление. Той продължи напред, без да спира пред „Пирът на Валтасар“ и неговите гозби от човешки същества. В далечината, сред езеро с кафеникави отблясъци, се намираше това, което най-много го вълнуваше.

Когато я доближи, понечи да преглътне слюнката си и откри, че устата му е напълно пресъхнала.

Даниел стоеше спокойна, безмълвна и красива, решена в нюанси на охрата. „Момичето на прозореца“ беше наистина великолепна картина и Бош нямаше как да не изпита гордост. Опряла лакти върху кафяв перваз, тя се взираше в празното пространство, а очите й бяха като два скъпоценни камъка, инкрустирани върху лице с цвят на алабастър. Прекалено плътната бяла боя се стори на Бош направо срамна. Не можеше да проумее защо Ван Тиш бе пожелал да покрие с бял покров лицето на Даниел. Но най-силно го впечатли факта, че това наистина беше тя. Не можеше да каже откъде черпи увереността си, но знаеше, че би я разпознал и сред хиляди еднакви образи. Това там, вътре в безжизнена маска, беше Ниел — нещо в положението на ръцете или в стойката на раменете й го издаваше. Бош се отдаде на съзерцание. После продължи обиколката си.

Като мощен орел, музиката на Пърсел планираше из горните селения на мрака.

Не, не го разбираше. Какво се стремеше да каже художникът с този черен свят извън времето, с тази загадка от светлини и музика, струяща от висините? Какво послание искаше да внуши?

 

 

 

Невероятно. Ето ги. Момиче, стъпило сред цветя. И двама разплути и безформени мъже. Две рисунки — първата с пастел, втората с китайски туш. Не бяха задраскани. Беше попаднала на тях случайно, докато търсеше нови примери за зачертаване.

„“Отронено цвете" и „Чудовища“ — мислеше си госпожица Уд и не вярваше на очите си — най-_съкровените_ произведения на Ван Тиш се опираха на стари рисунки на баща му, и никой не го знае, дори Хайръм Осло. Никой не си бе направил труда да проучи обстойно наследството на Мауриц. Може би дори самият Ван Тиш не го съзнава. Мауриц е искал синът му да рисува, да преуспее като художник, за разлика от него. Но малкият Бруно не умеел да рисува. Затова бе решил да пренесе в творчеството си някои от скиците на своя баща. Един вид компенсация…"

Беше отделила двете рисунки от купчината и продължаваше да разглежда. Зерицки, който бе излязъл за няколко минути, се върна, натоварен с нови папки, стовари ги върху масата сред облаци прах и се зае да ги развързва.

— Тези са последните — каза той. — Други нямам.

— Ван Тиш е виждал тези рисунки като дете, нали? — попита Уд.

— Предполагам. Никога не е отварял дума за това. Защо питате?

Тя не отговори. Затова пък зададе нов въпрос.

— Кой още ги е разглеждал?

Зерицки се усмихна леко смутен.

— Така обстойно като вас, никой. Неколцина изследователи прелистиха отгоре-отгоре една или две папки… Но какво точно търсите?

— Следващата.

— Моля?

— Следващата. Третата.

„Една липсва. Третата, най-важната творба. Трябва да е тук. Едва ли е точно копие на определена картина на Рембранд. Всъщност нито една от другите две не е точно копие на творбите на Ван Тиш… Момичето, например, не е голо, нито стои сред кокичета…, но позата е същата като на Анек… Трябва да е нещо, което напомня на някоя от картините: образ или група образи… Или пък…“

Опитваше се да си припомни творбите така, както ги бе видяла по време на сеанса по подписването предишния ден: лицата, позите, костюмите, цветовете. „Както познах «Отронено цвете» и «Чудовища», така трябва да позная и тази“.

— Успокойте се, моля ви — обади се Зерицки. — Хвърляте рисунките на пода…

„Закълни се, че ще я откриеш… Закълни се, че ще успееш… Закълни се, че този път няма да се провалиш…“

Непрекъснато попадаше на нови и нови задраскани скици — неизменните четири кръста и две отвесни черти. Но сега не беше време да разгадава значението на това друго невероятно съвпадение. Не биваше да се спира и на най-смущаващата загадка — как бе успял Художника да се добере до тия рисунки? Дали пък не беше някой от „изследователите“, за които спомена Зерицки? А ако не ги беше виждал, по какъв начин бе избрал третата картина, която се готвеше да унищожи?

„Всичко по реда си, моля те.“

Последната гравюра от папката беше едно цвете. Уд я отдели със замах, предизвиквайки гнева на Зерицки.

— Слушайте, ако така се отнасяте с тях, ще ги повредите! — възкликна историкът и протегна ръка, за да й ги отнеме.

— Не ме докосвайте — прошепна Уд. Но това не беше шепот, а по-скоро свистящ звук, пукот на гърлото, който вледени кръвта във вените на Зерицки. — Не посягайте. Сега свършвам. Честна дума.

— Спокойно — заекна Зерицки. — Не бързайте. Чувствайте се като у дома си…

„Сигурно е болна“, мислеше си той. Зерицки не беше човек със закостенели навици, но самотата бе придала спокоен ритъм на живота му. Всичко непредвидено (например безумец, разглеждащ рисунки в дома му) го изпълваше с ужас. Започна да крои планове как да се доближи до телефона и да позвъни в полицията, без да го забележи тази луда жена.

Уд отвори друга папка и отдели два селски ескиза. Нощна гора, скицирана с въглен. Рисунки на птици. Натюрморти, но нито един одран вол. Момиченце с ръце на кръста, което обаче не приличаше на „Момичето на прозореца“…

 

 

 

Докато вървеше по пътеката, Бош забеляза един от пазачите. Червеният му пропуск едва се различаваше на мъждивото осветление по цоклите. Лицето беше петно от размазани сенки.

— Господин Бош? — запита човекът, когато той се представи. — Аз съм Ян Вуйтерс, господине.

— Как вървят нещата, Ян?

— Засега спокойно.

Зад Ян се извисяваше яркото надлъжно сияние на разпънатия „Христос“. Перспективата създаваше впечатлението, че се носи над главата на Вуйтерс, сякаш той бе обект на специална Божия закрила.

— Но щях да съм по-спокоен, ако имаше повече светлина и можехме да виждаме лицата и ръцете на хората — добави пазачът. — Тъмно е като в рог, господин Бош.

— Прав си. Но тук командва отдел „Изкуство“.

— Ясно.

На Бош изведнъж му хрумна, че Вуйтерс играе твърде добре ролята на Вуйтерс в тъмнината. Беше почти сигурен, че това е той, но, също като в кошмарите, някои малки подробности го караха да се колебае. Щеше му се да надникне в тия очи на дневна светлина.

— Да ви кажа право, господине, ще ми се изложбата да свърши още днес — прошепна силуетът на Вуйтерс.

— Напълно споделям чувствата ти, Ян.

— И тая ужасна миризма на боя… Не ви ли люти на гърлото?

Бош се канеше да отговори, когато внезапно се разрази хаосът.

 

 

 

Уд гледаше акварела втренчено, без да помръдва нито мускул. Зерицки, който бе забелязал промяната в нейното поведение, се наведе над рамото й.

— Красива е, нали? Това е един от акварелите, които й е посветил Мауриц.

Уд вдигна очи и го погледна с недоумение.

— Това е съпруга му — поясни Зерицки. — Младата испанка.

— Искате да кажете, че тази жена е майката на Ван Тиш?

— Така мисля — усмихна се Зерицки. — Бруно не я помнеше, а след смъртта й Мауриц скъсал всички нейни снимки, така че Бруно можеше да си представя как е изглеждала само по рисунките на баща си. Но това е тя. Моите родители я познаваха и твърдяха, че рисунките я пресъздават съвсем точно.

„Най-напред онзи спомен от детството. После баща му и Ричард Тиш. Накрая — майка му. Третата най-съкровена картина“. Уд вече не изпитваше никакво съмнение. Не й беше нужно дори да се рови повече из непрегледаните папки. Знаеше отлично за коя картина става дума. Погледна часовника върху разтрепераната си китка.

„Има още време. Сигурно има още време. Не е приключил дори днешният ден на изложбата“.

Тя остави акварела на масата, грабна чантата си и извади мобилния телефон.

Изведнъж се вцепени от някакво напористо предчувствие, от някакво остро шесто чувство.

Не, няма време. Вече е прекалено късно.

Набра един номер.

Колко жалко, че не успя да се справиш безупречно, Ейприл. Да вършиш нещата добре, означава, че ги вършиш зле.

Долепи слушалката до ухото си и се заслуша в далечния писък на сигнала.

Защото истината е, че победят ли те в дребните неща, неминуемо ще загубиш при по-важните.

Умоляващият глас на телефона изпълваше миниатюрния мрак в ухото й.

 

 

 

Лотар Бош се бе изправял пред човешка тълпа неведнъж в живота си.

В едни случаи беше съставлявал част от нея (но дори тогава бе изпитвал нужда да се предпази), в други се бе оказвал сред натоварените да я възпрат. С една дума имаше опит още от младини. Ала не си бе извадил никаква полезна поука — смяташе, че винаги е оцелявал по чиста случайност. Ужасеното множество не е от нещата, с които човек може да се научи да се справя, така както не е възможно да се научиш да следваш спиралата на циклона.

Всичко се разви с шеметна скорост. Най-напред проехтя един вик. После, още няколко. Секунди след това Бош осъзна целия ужас.

Тунелът кънтеше.

Тътенът идваше издълбоко, като от подземни камбани, сякаш подът под краката им беше оживял и бе решил да се надигне, за да го докаже.

Тъмнината му пречеше да си даде точна сметка за положението, но той чуваше как звънти по тавана и стените металната конструкция на най-близката до него завеса. „Боже Господи, скелето пада“, мина му през ума.

Тогава избухна паниката.

Вуйтерс, агентът, с когото говореше секунди преди това, бе повлечен от пълноводен поток от писъци, зейнали усти и сгърчени ръце, които се мъчеха да се задържат за въздуха. Буталото от тела блъсна Бош в шнура на перилото. За един страшен миг той се видя премазан от лудешкия бяг, но за щастие бурната човешка река не се движеше към него, а само се стремеше да си направи място. Страхът караше хората да тичат като слепци към края на Тунела. Стълбчетата, на които се държеше шнурът, устояха и Бош успя да се задържи за тях, за да не се преметне от другата страна.

„Най-лошото е, че нищо не се вижда“, разсъждаваше той. Най-лошото е тази срамна карнавална тъмница, която не позволява резки движения. Все едно го бяха захлупили с вълнено одеяло заедно с някой лъв.

Една жена до него пищеше неистово и молеше да й направят път. Глупавата подробност, че дъхът й вонеше на цигари, се заби с неизказана сила в ужасения мозък на Бош. Жената изглежда водеше дете за ръка и умоляваше чудовището да бъде така любезно да я пощади или поне, ако обича, да не разкъсва невръстната й рожба. Тогава я видя да потъва (или може би се наведе, или някой я погълна) и отново да се появява, вдигнала високо, като знаме, разтрепераното хленчещо телце. „Хайде, хайде, махни го оттук — искаше му се да й извика, — изведи това дете оттук“. Готвеше се да й помогне, когато отново връхлетяха върху него и той се преметна назад през въжето.

Усети, че лети в празното пространство. Тъмнината отвъд подиума беше толкова непрогледна, че очите му не можеха да преценят разстоянието, което го делеше от болката. Въпреки това протегна напред ръце като преграда и пое удара с длани. В първия миг се питаше какво се е случило, защо се намира в това необичайно положение и лети в гладкото пространство. После му се стори, че прожекторите за светлосянка са угаснали.

Явно беше така, защото в целия Тунел не се виждаше нито една лампа, нито лъч светлина. Картините бяха потънали в мрака. А той чезнеше в утробата на този мрак.

Опита се да застане на колене, но нещо го тласна отзад. Нещото или група от неща, профуча покрай него като мълния. Някой бе открил, че зад шнура покрай пътеката вероятно има друг изход и сега всички тичаха към този недостижим свят. Оказа се вярно, че аварийните изходи за картините можеха да послужат и на публиката — макар и по-далечни, достъпът до тях беше много по-лесен. Въпросът беше да ги намерят.

Бош се надигна и установи, че не си е счупил нищо. Около него се лутаха зашеметени сенки. Направи опит да ги упъти, защото той знаеше къде са изходите. Започна да крещи пред множеството, което наподобяваше стадо слонове в мрака по време на буря.

— В дъното! В дъното!

Но в дъното на кое? Хората тичаха към светлините. Но и светлините също се приближаваха. Вълшебен молив изписа с невероятна скорост пред очите на Бош бял и ужасен лик, плувнал в пот. После мракът добави чернилка и лицето изчезна. Друга светлинна четка нарисува разперена длан, риза с летни шарки, бегъл силует. Застанал сред тази Герника на паниката, Бош размахваше ръце като удавник.

— Спокойно, спокойно — дочу се глас.

Изпита истинско облекчение, че долавя думи с някакво значение. Малък къс смисленост, с който можеше поне да установи връзка. А ето ги и светлините — фенерчета, без съмнение. Той хукна към тях, сякаш тъмнината около него беше пожар, а тялото му изпитваше потребност да се окъпе в сиянието. Избута с лакти някой, който също се стремеше към предимствата на светлината. „Мракът е жесток — препускаше мисълта му. — Мракът е нечовешки — препускаше мисълта му“.

— Аз съм Лотар Бош! — изрева той. Опипа ревера на сакото си. Пропускът му беше изчезнал.

— Спокойно, спокойно — повтори гласът, който даряваше светлина.

Един лъч се насочи към него и го заслепи. Нищо. По-добре заслепен, отколкото сляп. Вдигна ръце, просейки светлина.

— Спокойно, нищо не се е случило — говореше гласът на английски.

Напуши го смях. Не се беше случило нищо, а?

И тогава осъзна, че наистина онова, което го бе връхлетяло, каквото и да беше то, като че ли бе отминало. Вече не долавяше зловещите трептения на металната конструкция на Тунела.

Фенерчето очерта ново лице — жена от публиката, обляна в сълзи, която се опитваше да продума. Бош се загледа в тази трагична маска със същото внимание, с което бе гледал картините малко преди това.

Олюлявайки се, той се измъкна от черния ад, воден от спасителните фенерчета и не по-малко зашеметен от хората край него. Още не се беше свечерило и дъждът беше спрял, но плътният покрив от сиви облаци приглушаваше силата на залеза. За разлика от безцветното небе, малкият площад беше залят от изобилни багри. Сякаш „Рейксмузеум“ се бе пръснал по шевовете и бе населил улицата с Рембрандови мечти.

„Масата“ и „Слугинята“ от „Пирът на Валтасар“ обличаха халатите си, подпомагани от специалистите по консервация. Крал Валтасар пухтеше и гласно стенеше под тежката си чалма от маслени бои. Войниците от „Нощна стража“ размахваха копия и мускети, като армия от трупове, а под кръвта по лицата им се четеше изумление. Голото златисто момиче с кокошката на кръста трептеше като пламък край камионетката. От противоположния ръкав на подковата „Синдиците“ бързаха да стигнат до колите, тичешком търсеха убежище и студентите от „Урок по анатомия“, с техните огромни бели яки. Бледосинкавото тяло на Кирстен Кирстенман се придвижваше на носилка. Портрети и хора се смесваха. На дневна светлина шедьоврите на Ван Тиш приличаха на предсмъртен кошмар на художник в последния му час. Къде ли е Даниел? Къде беше изложено „Момичето на прозореца“? Бош не си спомняше. Беше загубил всякаква представа за посоките.

Изведнъж му просветна: картината се намираше след „Пирът“. Платното, пред което бе решил да не спира, за да стигне по-бързо до нея.

Бош зърна един познат от отдела за консервация. С нервни движения той поставяше етикет на врата на Паула Кирхер — „Ангела“ от „Яков се бори с ангела“. Паула размахваше огромните си и искрящи бисерни криле, прикрепени за гърба й като чудовищен и непотребен парашут. Друг помощник се опитваше да предпази безценното й голо тяло в цвят охра с някакъв халат, но се оказа невъзможно да й го облече, без да свали крилата, така че Паула уви дрехата около себе си като хавлиена кърпа. Минаващите покрай нея хора се блъскаха в перата с глава или рамене, а един от пожарникарите откъсна едно от тях с каската си. Именно Паула отговори на трескавия въпрос на Бош — тя изглеждаше значително по-спокойна от служителя, който й слагаше етикета.

— До „Христос“.

И посочи един от страничните изходи. На това място нямаше нито една камионетка. „Боже Господи, къде ли е тя? Дали вече са я евакуирали?“ Бош хукна натам като обезумял. Една от агентките от екипа за вътрешно наблюдение успокояваше някаква жена, която май беше човек, а не картина, ако се съдеше по липсата на боя по кожата й. Фигурата до нея обаче беше картина с лилави одежди и лице, като на кардинал от Веласкес, най-вероятно един от героите на „Стражата“. Бош прекъсна агентката със задъхани въпроси.

— Не знам, господин Бош. Може вече да са я откарали, нямам представа. Защо не се обадите в контролния пункт?

— Нямам радиостанция.

— Вземете моята.

Момичето свали микрофона си и му го подаде. Докато го наместваше на дясното си ухо, Бош усети, че сърцето му свири на пиано. Оказа се мобилният му телефон във вътрешния джоб на сакото. „Откога ли звъни“, запита се Бош. Изведнъж апаратът замлъкна. Реши засега да не обръща внимание на обаждането. После щеше да види кой го е търсил.

„Спокойно, спокойно, спокойно. Всичко по реда си“.

Операторката мигом прониза тъпанчето му с възхитително ясния си глас. „Ангелски звуци насред погрома“, помисли си Бош. Поиска да говори с Ники Хартел от roulotte „А“. Момичето изрази пълна готовност да изпълни желанието му, но попита за цифровия код, който самият Бош, следвайки указанията на госпожица Уд, беше наредил на всички да използват при разговор по телефона или по радиото с началниците си. „Мамка му“. Той затвори очи и се съсредоточи, докато операторката чакаше. От съображения за сигурност не го беше записал никъде. Беше го наизустил, ала в друг век, в друга ера, в момент, когато светът и неговите закони бяха различни, преди хаосът да унищожи реда, а Рембранд и творбите му да нахлуят в Амстердам. Но ненапразно се хвалеше с добрата си памет. Спомни си го. Операторката го провери.

Когато чу гласа на Ники, почти му се доплака.

Ники май беше още по-зле.

— Къде изчезна? — избухна енергичният й младежки глас в слушалката. — Тук всички бяхме…

— Слушай, Ники — прекъсна я Бош. И спря за част от секундата преди да продължи.

„Много е важно да говоря спокойно“.

— Предполагам, че имаш да ми казваш много неща — изрече. — Но преди това трябва да разбера нещо… Къде е Ниел? Къде е моята племенница?

Ники отговори незабавно, сякаш бе чакала въпроса от самото начало. За пореден път Бош изпита благодарност към безкрайната й досетливост.

— На безопасно място, в камионетката за евакуация, не се тревожи. Положението е овладяно. Просто „Момичето на прозореца“ е картина само от един образ, поставен свободно, както „Титус“ или „Ветсавия“, затова екипът на Ван Хоор я е прибрал преди останалите, по-сложни творби.

Бош отлично разбра обяснението и за миг онемя от изпитаното облекчение. Тогава нещо друго му дойде на ум.

— Но повечето картини са все още там. Дори излизат отново от камионетките. Не разбирам.

— Преди пет минути евакуацията беше отменена, Лотар.

— Какво? Пълен абсурд!… Земетресението може да се повтори всеки миг… И шатрата този път ще се срути…

Ники го прекъсна.

— Не беше земетресение. Нито грешка в конструкцията на завесите, както смятахме до преди малко. Току-що ни се обади Хофман. Всичко било дело на тия от „Изкуство“, за което не бяхме уведомени не само ние, но и хората от „Консервация“ и дори по-голямата част от персонала на „Изкуство“… Нещо, свързано с картината на „Христос“, която изглежда е интерактивна акция със специални ефекти, само дето никой не е знаел.

— Но Тунелът се разтресе от горе до долу, Ники! За малко не се срина!

— Да, усетихме го и ние, защото мониторите затрептяха, — но очевидно не е било предвидено да се срине. Било е трик. Така поне ни увери Хофман. Той твърди, че всичко било под контрол, по картините нямало повреди и че не му било много ясно защо се е разразила такава вълна от паника. Според него, Тунелът не се бил разтресъл чак толкова силно и че било видно, че се касае за художествен похват, защото започнало веднага след като „Христос“ „издъхнал“ на кръста с вик…

В този миг Бош си спомни, че всичко бе започнало с вик.

— В крайна сметка — обобщи Ники — ние нищо не разбрахме, естествено, но понеже става дума за модерно изкуство, няма смисъл да се мъчим да го разбираме, нали?… А! Никой не успява да се свърже с Майстора и със Стейн. Беноа ще се пръсне от нерви…

Въпреки двойното облекчение от това, че Даниел е в безопасност и че привидната катастрофа не е била толкова страшна, колкото си представяше, у Бош започна да се надига нещо подобно на ярост. Той се втренчи в нарастващия вечерен сумрак, трепкащите светлини и полицейската суетня зад преградите. Чу жаловития вой на сирените на линейките. Забеляза смущението, изписано по лицата на картините, специалистите по консервация, агентите от охраната, експертите и посетителите, объркването и страха, които се четяха в очите на хората, преживели с него ужасните мигове. Трик на отдел „Изкуство“? Художествен похват? И по картините нямало повреди? „Ами публиката, Хофман? Защо забравяш публиката?“ Може би има ранени!… Умът му не го побираше.

— Лотар?

— Да, Ники, кажи — откликна Бош, все още изпълнен с възмущение.

— Лотар, преди да съм забравила — госпожица Уд ни звъня поне сто пъти. Иска да знае, цитирам дословно: „Къде, по дяволите, си се запилял и защо не вдигаш телефона“… Опитахме се да й обясним какво се е случило, но ти знаеш каква е шефката, когато се разяри. Започна да ни хули на ред. Изобщо не я интересуваше, че светът се е продънил и че ти си отдолу, държеше да говори с тебе, само с тебе и с никого другиго. Спешно. Веднага. Знаеш ли номера ѝ?

— Да, мисля, че да.

— Ако натиснеш бутона за пропуснати обаждания, със сигурност ще се изпише. Дано ти се размине по-леко.

— Благодаря, Ники.

Докато набираше номера на Уд, Бош погледна часовника: 21.12. Внезапен порив на вятъра с дъх на маслени бои развя пешовете на сакото му и охлади потния му гръб, от което му стана по-добре. Видя, че служителите от „Изкуство“ извеждат платната от площада. Явно смятаха да ги приберат в караваните. Почти всички картини бяха облечени с халати. Крилете на „Ангела“ проблясваха сред множеството.

Запита се какво ли толкова важно нещо има да му казва Уд.

Долепи телефона към ухото си и зачака.

 

 

 

Даниел Бош се намираше в тъмната камионетка. Колата беше спряла на някакво място, но тя не знаеше защо. Предположи, че шофьорът чака някого. Истината беше, че той не говореше с нея, не й обясняваше нищо. Просто седеше в мрака зад волана и мълчеше — силует, очертан бегло на фона на слабия проблясък от предното стъкло. Пристегната към седалката с четири предпазни колана, Даниел дишаше дълбоко, опитвайки се да запази спокойствие. Все още беше облечена с дългата бяла риза на „Момичето на прозореца“ и бе покрита с четирите плътни слоя маслена боя, както изискваше образът й. Когато усети земетресението, изтръпна да не би някой от слоевете да се отлепи от кожата й, но сега установяваше, че всичко е наред. Беше си помислила и за родителите си. След като уплахата премина, й се прииска да им се обади, на тях и на чичо си Лотар, за да ги успокои, че е добре. Всъщност не й се беше случило нищо. Секунди след като Тунелът се бе разлюлял, този любезен господин се бе приближил до нея и я бе извел навън, осветявайки пътя с фенерче. После, след като я закрепи към задната седалка на камионетката, напусна музейния площад. Даниел нямаше представа накъде кара. Сега, паркирал в тъмното, шофьорът чакаше.

Изведнъж силуетът се раздвижи, стана и се обърна към нея. Момичето го гледаше малко притеснено. Високият и видимо много силен мъж се приближи. На оскъдната светлина, която все още се процеждаше в автомобила, Даниел забеляза, че той се усмихва.

 

 

 

Веднага след разговора с Уд, Лотар Бош се свърза с Ники по радиостанцията. Ръцете му трепереха.

„Изключено. Този път Ейприл греши“.

Първият му въпрос изненада Ники не по-малко от самия него.

— Евакуираните картини? За Бога, Лотар, всичките са в отлично състояние. Малко поуплашени, но без повреди. Закарали са ги в хотела, но не са ги прибрали. Още са в камионетките на паркинга отпред.

Това беше една от мерките за сигурност. Само определени служители имаха право да отвеждат картините по стаите. Задачата на екипа за евакуация беше само да ги отдалечи от възможна опасност.

— Значи са на паркинга на хотела? — настоя Бош.

— Точно така. Обсъдихме го на последното заседание, не помниш ли? Решихме да не ги караме веднага в Старото ателие, защото Алфред каза, че то щяло да бъде пусто и затворено тази нощ, а не искахме да поставяме допълнителна охрана…

Бош много добре си спомняше. Щеше да приключи разговора дотук, но заповедите на Уд бяха изрични и трябваше да се увери.

— Всички картини ли са на паркинга сега?

— Всички. От какво се страхуваш?

— Устройствата за локализиране на камионетките работят ли?

— Идеално. Виждам сигналите им на екрана.

— На всичките?

Ники заговори с майчинско търпение.

— На всичките, Лотар. Не се притеснявай повече за Даниел. Колата, в която се намира, е блиндирана и…

— Можеш ли да ми изброиш евакуираните картини?

— Разбира се. — След всяко заглавие Ники правеше кратка пауза и Бош предположи, че чете от екрана. — „Витсавия“, „Момичето на прозореца“, „Еврейска годеница“, „Титус“ и „Сусана и старейшините“.

— Само тези пет?

— Само те. Останалите тъкмо излизаха, когато евакуацията беше отменена.

— Нормални ли са сигналите на петте автомобила на екрана ти в момента?

— Абсолютно. Какво става, Лотар?

Бош се колебаеше със слушалката в ръка.

— Освен звеното за спешна помощ, има ли още някой при картините?

— Пазачите от паркинга. А екип на охраната пътува натам. Ще пристигне всеки миг.

Бош можеше да й вярва. Бяха решили да настанят картините в хотел „Ван Гог“ заради непосредствената му близост до квартала на музеите. А „Музеумплейн“ беше на една крачка от него.

— Мартине ми прави знак — уведоми го Ники междувременно. — Продължаваме да получаваме и петте сигнала, Лотар. Всичко е наред, уверявам те. Стоят на паркинга и чакат указания.

Какво друго му оставаше да пита? Каза си, че опасенията на госпожица Уд може би са неоснователни.

Молеше се този път Уд да греши.

 

 

 

Сянката на шофьора се надвеси над Даниел. Тъмнината в тази част на камионетката беше още по-гъста и Даниел едва различи две красиви сини очи и вдървена усмивка.

— Добре ли си? — попита мъжът на безупречен холандски.

— Да.

— Голям страх, а?

Даниел кимна. Клекнал до седалката й, мъжът я гледаше с усмивка.

— Какво чакаме? — попита Даниел.

— Нареждания — отвърна мъжът.

Тя не знаеше защо, но мракът и тишината малко я плашеха. За щастие любезната усмивка на този мъж й вдъхваше спокойствие.

 

 

 

Внезапно на Бош му хрумна нов въпрос.

— Ники, коя картина беше изведена най-напред? Знаем ли?

Ники отговори.

— Озовала се е в камионетката за по-малко от минута — добави тя с усмивка. — Истински рекорд. Агентът по евакуацията е действал доста бързо… Лотар? Там ли си още?

Мълчание.

Безкрайно продължително мълчание. Ники помисли, че връзката е прекъснала. Но отново чу гласа на Бош.

— Ники, слушай внимателно. Свържи се с Алфред и с Теа… Както и с Герт Варфел. Много е спешно… Не ми задавай въпроси, моля те… Искам един екип на охраната да отцепи хотела в следващите десет минути най-много… Пълно предимство…

Когато затвори, той се огледа замаян около себе си. От високоговорителя се сипеха успокоителни фрази. Началникът на пожарникарите обясняваше на публиката, че случилото се не се дължало на повреда в Тунела и нямало основания за страх, че ще се повтори. Полицията също призоваваше към спокойствие. Това беше всеобщата молба. Всички, навсякъде, се опитваха да се успокоят. Трагедията полека-лека се плъзгаше към сферата на любопитното.

Но ужасът у Бош не отстъпваше.

Той предчувстваше, че госпожица Уд и този път е права.

Ники току-що му бе съобщила, че най-напред е била евакуирана „Сусана и старейшините“. А преди малко Уд му бе казала: „Става дума за «Сусана и старейшините». Това е картината, която е избрал този път, Лотар“.

 

 

 

След като ги закара до Старото ателие и ги заведе в една от работните кабини на първия подземен етаж, шофьорът им показа пропуска си: картонче в тюркоазен цвят. Този пропуск, подчерта той, му давал право да нанесе последните щрихи на творбата. Не само Клара беше изненадана — тя забеляза, че „Стареите“ също го гледат учудено. „Означава ли това, че сте художник“, запита „Първият старейшина“ — Лео Крупка (така се бе представил на Клара малко преди това), платното, което тя бе видяла на летище Схипхол. Шофьорът отвърна, че не е художник, а само един от отговорниците за поддържането на картината в идеално състояние. „А не е ли това работа на отдела за консервация?“ (Въпрос на високия и снажен Франк Родино, „Вторият старей“). Да, но също и на отдел „Изкуство“. „Поддръжката“ на всички големи творби била част от задълженията на хората от „Изкуство“, макар че основната им грижа не била здравето на образите, а приоритетите на отдела. На него му било разпоредено да евакуира картината и да я прибере, но не и преди да се увери, че е достатъчно добре изопната. Подобна творба не можеше просто да се опакова и да се изпрати у дома.

Младежът бе действал доста бързо. Беше се приближил към тях почти едновременно с труса, който разлюля стените на Тунела и бе произнесъл на английски думата „евакуация“. Изведе ги навън и ги прибра в камионетката със забележителна скорост. Спря само, за да подаде един халат на Клара, която вървеше гола, с изопната от боите кожа. „Стареите“ дори не бяха съблекли одеждите си за картината. После, когато се преместиха в друга камионетка на паркинга пред хотела, той им обясни, че Тунелът за малко не се е срутил и че му било заповядано да изведе творбата и да я откара в Старото ателие. Говореше на английски културно и свободно, с лек акцент, който Клара не успяваше да определи. Беше красавец, макар и прекалено слаб може би, но най-привлекателни бяха ясносините му очи.

В работната кабина, където се намираха, имаше маса, а върху нея куфарче и найлонова торба, които очевидно принадлежаха на шофьора. Там бяха и кутиите с етикетите на трите образа. Шофьорът им ги раздаде и ги помоли да си ги сложат. Поради внушителния си ръст, Родино с мъка достигна глезена си. После ги накара да седнат на столове като послушни ученици, а той остана прав до масата.

Заяви им, че името му било Мат. Работел във фондацията, където вършел по малко от всичко.

— Каквото ще свърша и сега. По малко от всичко.

Мат се стремеше да бъде пределно ясен. Непрекъснато търсеше в погледите на Крупка и Клара признаци за неразбиране, тъй като за тях английският не беше роден език, и тогава повтаряше изречението, а дойдеше ли някоя по-трудна дума, си помагаше с ръце или я заменяше с друга. Това ги принуждаваше да внимават, въпреки налегналата ги умора. Беше свалил зелената си жилетка с надпис „Екип за евакуация“ и бе останал по риза и панталон. Бели и двете. Като лицето му. Целият Мат приличаше на бяла купчина.

— Какво ще правим? — запита Крупка.

— Сега ще ви обясня.

Той се обърна, отвори куфарчето и извади нещо оттам. Няколко листчета.

— Това е важна част от поддържането на картината опъната, но не ме питайте защо. Имате достатъчно опит, за да знаете, че сте длъжни да се подчинявате на желанията на художника, колкото и безсмислени да ви изглеждат.

Той раздаде листата. Започна от Крупка, продължи с Родино и завърши с Клара. Очите му, потънали в маската от гладка кожа, бяха безкрайно изразителни.

Всеки лист съдържаше кратък текст на английски. Няколко думи, които Клара почти не разбра, но й се сториха философски разсъждения за изкуството. Мат им обясни, че ще четат по ред, докато той ги запише на магнетофон. Трябвало да говорят добре, отчетливо и силно. При необходимост, щял да повтаря записа.

— После ще продължим нататък — добави.

 

 

 

Най-лошите предчувствия на Бош се оправдаха, когато екипът на отдела за сигурност пристигна в хотела и завари камионетката на „Сусана“ празна. Тогава разбра колко грижливо е било замислено всичко. Там е чакала друга камионетка и Художника просто беше преместил картината в нея. Сигналът на спрелия автомобил продължаваше да се излъчва, но творбата вече не беше вътре. За щастие един от пазачите на паркинга бе забелязал смяната, така че разполагаха с описание на втората камионетка. Човекът твърдеше, че в нея пътували само шофьорът и образите.

Ван Хоор и Спаалзе отговориха без колебание на въпросите на Бош. Агентът, натоварен със задачата да изведе спешно „Сусана и старейшините“, се казвал Мат Андерсен: двайсет и седем годишен, „деен и опитен човек, извън всяко подозрение“, по думите на Спаалзе. Анализът на пръстовите отпечатъци и на гласа му, както и мерките му не съвпадаха с тези на Художника, но Бош, който започваше да си дава сметка на каква голяма помощ от фондацията разчита той, пренебрегна тази подробност. Всеки висш служител лесно можеше да се добере до морфометричните данни и да ги подмени.

— Аз не съм виновен, Лотар… — трепереше гласът на Ван Хоор в слушалката. — Щом Спаалзе твърди, че на Андерсен може да се вярва, аз съм длъжен да му вярвам, разбираш ли?…

— Спокойно, Алфред. Знам, че си смаян. Аз също.

Ван Хоор беше съсипан. Напомняше на хленчещо хлапе, което пръска лиги по микрофона.

— За Бога, Лотар, за Бога! Сам ще се обадя на Стейн, ако трябва! Екипът за евакуация е съставен от агенти-ветерани, доверени хора…! Моля те, кажи на Стейн, че…

— Успокой се. Никой не е виновен.

Това беше вярно. Или никой, или всички. Докато търпеливо изслушваше изповедта на Ван Хоор в слушалката, Бош ходеше напред-назад и раздаваше заповеди и обяснения. Забеляза, че и другите бяха не по-малко смутени от самия него. Неочакваното не може да се смесва с неочакваното, както една мълния не поразява два пъти едно и също място. Варфел, например, направо онемя, когато Бош му се обади. Невъзможно, сякаш крещеше мълчанието му. „Единствената позволена трагедия е тази в Тунела, Лотар, какви ми ги разправяш сега? Че една от картините била изчезнала!“

Виж, Беноа го слиса. Откри го на улицата, заобиколен от полицаи за борба с безредиците, членове на Гражданска защита, пожарникари и цяла рота най-вероятно войници, но когато се приближи до него, той му направи знак, дръпна го настрана и скришом му показа жълтия етикет, завързан за китката му.

— Аз не съм господин Беноа — зашепна той гъгниво с чуждо произношение, стискайки здраво лакътя на Бош, — а негов портрет. Господин Беноа ме постави тук вместо него, но не казвайте на никого, моля ви…

Когато се съвзе от изненадата, Бош разбра, че Беноа трябва да е по-притеснен и от него и бе решил да използва творбата като параван. В главата му изплува шегата за манекена зад бюрото в отдела за рекламации и се запита дали моделът пред него не е същият угандиец.

— Искам да говоря с господин Беноа — каза му Бош.

— Господин Беноа ви чува в момента — отговори портретът. Серубластинът беше свършил великолепна работа и чертите бяха съвършено точни. — Ето ви моята радиостанция, говорете.

Беноа наистина чуваше всичко. Ако се съдеше по тона на гласа му, беше изпаднал в абсолютна нирвана: нищо не се е случило, аз нямам никаква вина, всичко ще се оправи. Отказа да съобщи на Бош къде се е скрил. Подчерта, че не ставало дума за бягство, а за тактическо отстъпление.

— Господин Fuschus-Galismus не ни каза нищо, Лотар! — простена той. — Имам предвид „Христос“ и „земетресението“ в Тунела. Хофман е знаел, а ние — не!…

„Художник също е знаел“, разсъждаваше Бош.

Когато успя да се вмъкне в бесния словесен порой на Беноа, той му обясни какво се е случило със „Сусана“. Беноа изведнъж замлъкна в слушалката.

— Лотар, кажи ми, че това не е краят на света!

— Напротив, точно това е — каза Бош.

Обеща да го държи в течение и върна радиостанцията на портрета. В този миг забеляза шествието от камионетки, което навлизаше по „Музеумплейн“ — евакуираните картини се завръщаха. Всичките, с изключение на „Сусана“. От една от колите слезе Даниел. Изглеждаше толкова дребна сред снажните мъжаги с тъмни костюми. Кестенявата й коса, тялото й в блестящи нюанси на охрата и мраморното й лице навяваха мисли за зрителна измама. Първата й работа, когато стъпи на земята, бе да повдигне крак и да се увери, че лъскавият подпис на левия й глезен е непокътнат. Като видя движението, нещо заседна в гърлото на Бош. Той осъзна колко важно бе за нея сегашното приключение и за миг почти се съгласи с решението на родителите й. Знаеше, че няма да може да я прегърне, защото беше нарисувана и облечена като картина, но се приближи.

Ниел вървеше, хванала за ръка шофьора на камионетката за евакуация — висок и едър мъж с приятна усмивка. Беше безкрайно доволна. Когато зърна Лотар, очите й, обрамчени с бяла маслена боя, светнаха.

— Чичо Лотар!

Едва я удържа да не му се хвърли на врата.

„Как си?“, попита я той. Тя отвърна, че е добре. Къде я водят? Премествали я в една от караваните на отдел „Изкуство“, тъй като искали да съберат там всички творби преди да ги приберат в хотела. Не, не се била уплашила. Шофьорът бил до нея през цялото време и това й помогнало да запази спокойствие. Родителите й вече знаели, че всичко е наред. Искаше й се да разкаже на Бош нещо любопитно, но не успя да довърши (агентите бързаха). Явно Роланд доста се беше раздразнил от обяснението, че по дъщеря му „няма никакви повреди“. Той не бил наясно, че това е обичаен израз по отношение на платната и отначало помислил, че имат предвид само цветовите пластове върху кожата й. Тогава се сопнал: „Все ми е едно дали боята й е на мястото си или не. Искам да знам как е дъщеря ми!“ Тези думи караха Даниел да се смее до сълзи. Бош можеше да разбере притеснението на Роланд, но не и да му съчувства. „Ще търпиш в името на изкуството“, мислеше си той. Сбогува се с племенницата си и я скъта на сигурно място в съзнанието си. В този момент не желаеше нищо да го тревожи.

В roulotte „А“ кипеше бурна дейност. Ники поддържаше постоянна връзка с полицията и звеното на Теа ван Дроон. Колкото и абсурдно да звучеше твърдението, че са предприети своевременни мерки, съответните служби бяха поставили контролни постове на всички изходи от Амстердам. Някакъв полицейски инспектор настояваше да разговаря с Бош с молба за повече подробности, но Бош не разполагаше с време. „Няма ме за никого“, отсече той и седна до Ники срещу един от компютърните терминали, свързани с Ателието.

— Все още никаква следа от камионетката, Лотар — обади се Ники. — Кого търсим, по дяволите? Всичко това има ли нещо общо със задачата ни да открием Постумо Балди?

Стига тайни, помисли си Бош. Кризисният щаб да върви по дяволите. Положението като цяло беше станало кризисно.

— Да. Но не е важно дали е Балди или не е. Този човек е луд и ще унищожи „Сусана“, ако не му попречим…

— Боже мой.

Бош разглеждаше на екрана кадрите от „Сусана и старейшините“. Жената беше двайсет и четири годишна, испанка по народност и се казваше Клара. Единият от стареите беше унгарец — Лео Крупка, — а другият, американец — Франк Родино, — и двамата бяха малко по-млади от самия него. Родино, американецът, беше доста едър и можеше да окаже известна съпротива на Художника, ако изобщо се стигнеше до спречкване помежду им.

„Мисли положително, Лотар“.

За известно време се съсредоточи само върху лицата им. Най-вече върху изражението на момичето, което отвръщаше спокойно на погледа му откъм снимката.

„Това не е момиче, а платно. Ние сме това, за което останалите ни плащат да бъдем“.

Бош не я познаваше, никога не бе разговарял с нея. Прочете цялото й име и се опита да го произнесе полугласно. Фамилията му се отдаде най-трудно. Риейес. Рейес. Райес. Госпожица Риейес или Реийес беше от Мадрид. Двамата с Хендрике бяха летували веднъж на Майорка, а Бош беше ходил в Мадрид, Барселона, Билбао и други испански градове покрай различни изложби. Сега това нямаше никакво значение, но припомнянето на тези подробности му помагаше да гледа на нея като на човешко същество, изпаднало в беда. Клара Райес или Клара Рейес имаше изразителен и нежен поглед, но в дъното на очите й трептеше светлина, която дори компютърът не бе успял да замъгли. Бош предположи, че момичето е изпълнено с живот и мечти, с желание да върши нещата добре, да полага максимални усилия. Сети се за Ема Тордерберг и бликащата от нея радост. Клара му напомняше малко за Ема. Как щяха да платят той и Уд, фондацията и проклетият художник, чиито творби охраняваха, как щяха всички те да платят за унищожените мечти на това момиче? По какъв начин „деденцето Пол“ щеше да възмезди живота и щастието, което излъчваше това лице? Нима Курт Соренсен щеше да намери застрахователна компания, която да й върне живота? Колко пари бяха нужни, за да я изтезават до смърт? Струваше си да попита Саския Стофелс.

„Това не е момиче, а платно…“

Изведнъж Бош си представи погледа на Постумо Балди, вперен в нея. Син и празен поглед, като небе на рисунка. Очите му са огледала. И свистящото острие на инструмента за разрязване на платна все по-близо до това лице…

„Мисли позитивно. Да мислим позитивно. Всички ще мислим позитивно“.

„По дяволите“.

Той се отдръпна рязко от компютъра.

— Ники, намери ми кола и трима агенти. Не е необходимо да са от щурмовите отряди. Само трима и да са въоръжени.

Тя го гледаше учудено.

— Какво смяташ да правиш, Лотар?

Правилно. Това беше въпросът. Какво смяташ да правиш, Лотар? Нещо. Каквото и да е, но ще направя нещо. Аз не съм художник и не харесвам модерното изкуство, така че трябва да направя нещо. Не ме бива за друго. Трябва да направя нещо, трябва. Стига позитивно мислене — време е за позитивни действия, нали Хендри?

— Напомням ти, че цялата полиция на Амстердам е по петите на тоя тип — обади се Ники. Бош долови в очите й различен блясък. Да не би да се тревожеше за него?

Досмеша го.

— Приемам напомнянето — съгласи се той.

— Веднага ще ти уредя колата и хората — добави Ники и разговорът приключи.

 

 

 

Густаво Онфрети ги оглеждаше един по един. Все още бяха нарисувани и предрешени. Учениците от „Урок по анатомия“ носеха мрачните си пуритански костюми с огромни бели яки, а „Синдиците“ — широкополите си шапки. Кирстен, жената-труп, бе прегънала приказната си белезникава анатомия на една седалка в задната част на караваната. Той самият седеше до манекенките на „Вола“ само по изрисуваната си в охра препаска. Тялото му, с цвета на пръстта и ярки жълти мазки, го болеше от огромното усилие да виси на кръста, откъдето го бяха свалили едва преди половин час. Хората от отдела по консервация бяха събрали всички платна в двете ремаркета на отдел „Изкуство“. Без съмнение искаха да се уверят, че са в добро състояние и не са повредени.

Състоянието на Онфрети беше задоволително, но с удивеното изражение на лицето си имаше вид на възкръснал.

Защо никой не знаеше нищо за специалните ефекти на неговата картина, след като всичко бе замислено от отдел „Изкуство“ много по-рано? Защо тия от „Консервация“ не бяха уведомени, че „Христос“ е интерактивна акция и в определен момент „ще издъхне“, земята ще се разтресе и ще се възцари мрак?

Густаво помнеше с какво усърдие Ван Тиш подготвяше всичко през дългите работни седмици в Еденбург. „Разтърсващо преживяване“, бе записал в дневника си той. Мигът на мнимата му „смърт“, наред с виковете и механичния трус на Тунела, беше рисуван и доуточняван до втръсване. Майстора го бе предупредил, че е особено важно събитието да настъпи в точно изчислен миг и бе накарал да монтират малка сигнална лампа на отсрещния край на Тунела, за да знае Онфрети кога да извика. Предполагаше се обаче, че служителите от отделите за консервация и сигурност ще бъдат в течение и че „трусовете“ ще са незначителни. Така поне му бе казал Ван Тиш.

Питаше се защо Майстора го бе излъгал.

Когато приключи с рисуването, Ван Тиш го бе целунал по бузата. „Искам да се чувстваш така, сякаш съм те предал“, остроумно бе подметнал той.

Сега Онфрети мислеше, че в тези думи може би е имало нещо повече от остроумие.

 

 

 

Докато излизаше навън, Бош продължаваше да разсъждава.

Ако Художника беше извел картината от Амстердам, нищо не можеше да се направи. В такъв случай изходът беше един — да остави полицията и щурмовият отряд да открият камионетката, молейки се да не закъснеят. Но ако беше решил да я унищожи в Амстердам? Изброи на ум няколко възможности и веднага изключи парковете и обществените места. Както и хотелите, тъй като образите бяха още нарисувани и щяха да привлекат вниманието. После се замисли за човека от фондацията, който помагаше на Художника. Дали пък не му е осигурил някое спокойно кътче, където да пристъпи към съсичането без притеснения? В такъв случай неминуемо бе предвидил, че цялата полиция на Амстердам незабавно ще се спусне да търси платното. Следователно мястото трябваше да бъде абсолютно безопасно. Някоя обширна и пуста сграда…

Тогава в съзнанието му изплуваха думите на Ники от преди малко.

На последното съвещание Ван Хоор предложи евакуираните картини да не бъдат откарвани в Старото ателие, защото то щяло да бъде „затворено и безлюдно“, както се бе изразил самият Стейн.

Затворено и безлюдно.

Вероятността беше едно на хиляда и беше убеден, че греши, но бе длъжен да провери. Да даваме ухо на предчувствията си, нали така, Хендри, обич моя?

Забеляза приближаващите се агенти. Реши, че са тези, които Ники му изпраща и се затича към тях, с мисълта, че не е изключено да се подхлъзне по мокрия паваж. Дъждът се лееше като из ведро.

— Къде е колата? — обърна се той към първия от тях. Разпозна в него Ян Вуйтерс, последният човек, с когото бе разговарял преди Тунелът да се срине. Фактът, че отново са заедно му се стори добро знамение.

Камионетката беше паркирана на „Музеумстраат“ и те хукнаха към нея под пороя. Тълпата на площада се беше разпръснала, но все още имаше полицейски автомобили и линейки.

— Къде отиваме? — попита Вуйтерс, докато се качваха.

— В Старото ателие.

Може би грешеше, разбира се, но трябваше да провери, длъжен беше да провери.

Лицето на момичето. Свистящото острие.

Налагаше се да провери.

 

 

 

— Странно усещането създава този замък без мебели и украса, нали? В стаите за гости има нарове, не по-лоши, нито по-добри от този на Майстора. Прилича на пусто и изоставено монашеско убежище… Но мирисът на бои му придава различна атмосфера — сякаш сградата е нова, току-що открита, не мислите ли?…

Стейн играеше ролята на екскурзовод, който описва на туристите отличителните белези на обекта. Той махна с ръка на Уд да го последва. Отправиха се към един от изходите вляво и потънаха в свят на тъма и отгласи.

— Но в действителност не е чак толкова странно. Обикновено украсяваме жилищата си с предмети, закупени при различни пътувания. Ван Тиш е направил същото. Само че при него пътуванията винаги са били мисловни. Всичко наоколо е плод на онова, което е открил вътре в себе си. Спомени от неговото собствено съзнание. Когато влязох за първи път във вече преустроения замък, си помислих, че е типично холандски. Нали знаете — конструктивизъм, изчистени форми като при Мондриан, причудливи геометрични фигури като при Есхер… Но грешах, защото при Ван Тиш голотата не е украса, а пустота; не е изкуство, а отсъствие на изкуство. Елате насам.

В гласа на Стейн се четеше умора. В думите му се долавяше ехото на нещо непоправимо. Сякаш бе обсебен от някаква смътна идея, а мислите му се боричкаха край него като дребни животинки.

Госпожица Уд стискаше акварела, който бе взела от дома на Виктор Зерицки. На него бе нарисувана гола жена, коленичила на земята, приведена напред, с глава обърната към зрителя. Уд веднага бе разпознала позата на „Сусана“, така както я беше видяла в Амстердам по време на сеанса по подписването. Тя можеше да разбере мечтите, които са пламвали в съзнанието на малкия Бруно, докато е съзерцавал този акварел като дете. Можеше да разбере и желанието на порасналия вече художник да пресъздаде рисунката в беззащитния и изкусителен образ на Рембрандовата „Сусана“: мостовете между миналото и настоящето, между живота и творчеството бяха често явление при всеки автор. В случая обаче я смущаваха последиците. Тогава бе взела решението да отиде в замъка, за да ги опознае. „Ще му се наложи да ме приеме и да отговори на въпросите ми“, кроеше планове тя. Ала на входа към вътрешния двор не я беше посрещнал той, а Джейкъб Стейн.

Сега вървяха по някакъв коридор. В дъното светлееше двор, застлан с шахматно подредени плочки. Нощта бе разляла по тях лунната си тинктура.

— Кой помага на Постумо Балди? — запита Уд. — Очевидно е, че не е работил сам. Кой го е уведомявал за всичко? Кой му е предоставял пропуски, пароли, достъп, сведения за навиците на картините, за смените на агентите, натоварени с евакуацията? И кой му съобщи какво ще се случи днес в Тунела, както и точния час, в който ще се случи?

По лицето на Стейн играеше бледа усмивка.

— Значи сте разбрали дори, че става дума за Постумо Балди… Ах, това наше куче пазач, galismus, това наше скъпо и красиво куче пазач… Ван Тиш често ми повтаряше: „Отваряй си очите с нея. Ще надуши следата и ще захапе плячката преди уречения час. Само тя е способна да го стори“. Виждам, че е бил прав. Нямате равна на себе си.

Похвалата я накара да потръпне.

— Отговорете на въпросите ми, ако обичате.

— Кога разбрахте, че сме ние? — попита Стейн на свой ред.

Мозъкът на Уд работеше с шеметна скорост.

— Не съм стигала до подобно заключение — отвърна тя. И добави: — Защо Ван Тиш ще се стреми да унищожи собствените си творби?

— Да ги унищожи ли? Fuschus, госпожице Уд, кой казва подобно нещо? Ние не рушим, а създаваме. Ние сме творци.

Двамата прекосиха покрития с плочки двор. Госпожица Уд никога не бе влизала в тази част на еденбургския замък. Впечатлението беше невероятно — голи и небоядисани подове и стени. Единственият архитектурен акцент бяха колоните с гладък ствол. Нощта горе изглеждаше равна, като море в мрака.

— Макар че, честно казано, не желая да си приписвам авторството на това произведение — добави Стейн разсеяно.

Влязоха в друга празна зала, застлана с плочки. В дъното тъмнееше поредната врата, но тя изглеждаше някак различна. Уд се чувстваше все така напрегната. Съзнаваше, че с поведението си Стейн цели да я направи беззащитна, без да й се противопоставя. Той беше свикнал да манипулира хората, а не да се преборва с тях. Тази мисъл я държеше нащрек.

Вратата беше метална, а автоматичната ключалка — със секретна комбинация. Стейн натисна няколко бутона, вратата изщрака, отвори се и пред тях зейна мрак. После се обърна театрално към Уд.

— Авторът на творбата е само един — Майстора. Той щеше да е безкрайно доволен, ако знаеше, че вие ще бъдете първата й зрителка.

И я покани да влезе.

 

 

 

Младежът на име Мат ги беше обходил, поднасяйки малкия касетофон към всеки от тях като свещена вещ. Текстовете не бяха дълги и четенето бързо приключи. Крупка и Клара се поколебаха прекалено много на едно от изреченията и се наложи да го повторят. Клара едва се съсредоточаваше върху произнесеното от самата нея, та камо ли върху изреченото от „Стареите“. Жалко, защото тези размишления за истинския смисъл на изкуството й се сториха любопитни. Думата „унищожение“ се повтаряше в три от откъсите. От друга страна тя схващаше, че е без значение дали разбират или не прочетеното. Една от нейните фрази особено силно я впечатли. Можеше да я преведе по следния начин: „Надживява ни само изкуството, намерило смъртта си“. Тя произнесе изречението с дължимото преклонение.

Мат изключи касетофона доволен. Следващата заповед не изненада Клара — тя я очакваше, — но тревогата й нарасна неколкократно. Подчини се незабавно, но усети, че трепери.

Мат поиска от тях да се съблекат.

„Старейшините“ се справиха доста по-трудно от нея. Те не знаеха как да се освободят без чужда помощ от тежките си маслени одежди. Тя трябваше само да свали халата. После го сгъна и го постави на стола. Крупка изпревари Родино, който не само се бореше с огромната си туника, но и като че ли се колебаеше, сякаш не можеше да проумее за какво е всичко това. На Клара й се прииска да му помогне, но се сдържа. Би било хипердраматична грешка. „Стареите“ бяха отвратителни. Тя беше беззащитната жертва. И нещата трябваше да си останат така. В действителност самата мисъл какво можеше да последва, предизвикваше у нея тръпки на погнуса, но същевременно и силно чувство за пълноценност.

— Майстора ли се разпореди така? — попита Родино.

— Дрехите, моля — каза Мат много спокойно.

Родино мълчаливо се подчини. Крупка му помагаше. Клара стоеше права на известно разстояние от тях съвършено гола и напрегната до крайност, но си налагаше да не ги поглежда. По-лесно й беше да си ги представя жестоки, когато не ги вижда. Само че съмненията на Родино й бяха подействали като студена струя вода в лицето. Защо този затлъстял човек, това непохватно платно, не си затваряше устата и не изпълняваше нарежданията като другия „Старей“? Крупка беше по-неприятен от Родино, по-гаден, а следователно и по-добър като картина. Помислеше ли си за Крупка, на Клара започваше да й се повдига от ужас. Тя предполагаше, че на него не му е нужно да се преструва, за да й се нахвърли и да я нарани. Още от първата им среща на Схипхол, не сваляше от нея блесналите си от похот очи. С една дума унгарецът беше подходящ съюзник за постигане на „скока в нищото“.

Тя чу рязък звук, като при дръпване на завеса. И реши, че по всяка вероятност Родино най-сетне се е съблякъл.

Задържа погледа си забит в пода между босите си нозе. Наблюдаваше косо причудливите си цветни гърди с блестящи щръкнали зърна в розово и охра. Но тишината беше толкова плътна, че изпита потребност да вдигне очи.

Мат им беше обърнал гръб и ровеше в куфарчето си.

— А сега какво следва? — попита Крупка.

Младежът се обърна към тях. В ръката си стискаше някакъв предмет. Пистолет.

— Сега следва краят — каза просто той.

 

 

 

Дали вече не е прекалено късно? „Не се предавай, преди да се увериш, че не ти е останал друг изход, Лотар“, шепнеше Хендрике в ухото му. Бяха прекосили моста на Амстел с пълна скорост и пътуваха към Плантаже през гъстата дъждовна преграда. Чистачките не смогваха да почистят стъклото и на Бош му се струваше, че се движат през град, потънал в океана. Изведнъж фаровете се блъснаха в стените на Старото ателие, като в стръмен скалист бряг. По зидовете лъщеше заплетен надпис с аерозолни графити. Отдолу се четеше името на неонацистка групировка.

— Карай към подземния паркинг, Ян — нареди Бош.

Входният портал беше затворен, но това не означаваше нищо. „Ако ги е довел в Ателието, той има и ключове“. Един от неговите хора слезе и се зае с електронната ключалка, която им препречваше пътя. Колата заслиза надолу и осветлението на паркинга се задейства веднага. Под премигващите флуоресцентни лампи пред тях се разкри тихо и пусто помещение. Но Бош все още не изключваше възможността автомобилът да е там.

Паркираната камионетка изникна ненадейно до асансьорите, сякаш ги дебнеше. Бош не очакваше, че находката, която би потвърдила теорията му, почти ще го изкара от равновесие. Той се завъртя на седалката и плесна Вуйтерс по ръката.

— Спри тук!…

Моторът още не беше угаснал, когато Бош тръгна да слиза. От напрежение бе забравил за слушалката на радиостанцията и кабелът на микрофона се заплете в предпазния му колан и го дръпна силно назад. Ругаейки през зъби, той се освободи от апарата. Едрите му длани трепереха. Остаряваше, но сега нямаше време да размишлява върху тази присъда. Как му се бе отразило напускането на полицията? Беше забогатял, затлъстял и остарял. Той се завтече към автомобила и чу как хората му го последваха. Понечи да им извика, но не му достигна дъх. Не можеше да повярва, че е в толкова лоша форма. Уплаши се да не получи инфаркт още преди да е решил какво ще предприеме.

Камионетката изглеждаше празна, но негов дълг беше да провери. Опипа предната врата и я отвори, погледна вътре и оттам го лъхна изгарящия мирис на маслени бои. Нямаше никого.

„Браво, чудесно, Лотар, глупак такъв, вече установи, че картината вероятно е тук. Ами сега накъде?“ Старото ателие се състоеше от поне пет отделни постройки. Биха могли да бъдат във всяка една от тях. „Дали не ги е вкарал в работните помещения? — продължаваше да разсъждава той. — Там е най-безопасно“. Но и тази увереност не му вършеше кой знае колко работа. Ателието се извисяваше на пет етажа нагоре и слизаше на четири равнища под земята. Къде са, за Бога, къде?

„Мисли, дърти глупако, мисли. Просторно и спокойно място. Една от задачите е да направи запис. От друга страна става дума за трима души…“

Помощниците му оглеждаха задната част на камионетката. Беше празна, но личеше, че малко преди това е превозвала рисунка.

— Товарният асансьор — прошепна внезапно Бош.

Едва дишаше. Въпреки това се завтече натам.

„Щом е спрял тук, трябва да е използвал товарния асансьор, той е най-близо. Освен това само с него се стига до подземията, значи имаме четири етажа за проверка. Може да се намира на всеки един от тях“.

Бош спря и огледа агентите. И тримата бяха млади и изглеждаха не по-малко объркани от него. Косите им блестяха от дъжда. Той самият се учуди от увереността, с която даде нарежданията си и направи разпределението — двама от тях трябваше да претърсят четвъртия и третия етаж; а той и Вуйтерс щяха да поемат втория и на първия. Който ги откриеше пръв, уведомяваше другите по радиостанцията. Но най-важното беше да опазят творбата — наложеше ли се спешна намеса, да действат без колебание.

— Нямам представа как изглежда той, нито помага ли му някой — добави Бош, — но знам, че е много опасен. Не му давайте никакъв шанс.

Товарният асансьор се отвори и Бош и хората му влязоха в него.

Младите агенти бяха извадили оръжията си. Вуйтерс носеше малък Валтер РРК като резерва и Бош му го поиска. Когато усети познатата тежест на металния профил в ръката си, той потръпна. Запита се дали е все така точен както преди — от години не беше хващал огнестрелно оръжие. Да повика ли помощ? Подкрепление? Да се обади ли на Ейприл? Съзнанието му жужеше като гнездо на оси. Реши, че не бива да губи време. Бяха сами. Сами трябваше да открият Художника и да го спрат.

Асансьорът потегли безкрайно бавно.

 

 

 

„Началото и краят“, разсъждаваше тя. Началото и краят бяха пред очите й и тя ги съзерцаваше.

Жалко, че не можеше да се посъветва сега с Осло, ала си даде сметка, че при подобна гледка клетият Хайръм не само би загубил дар слово, но и доста след това нямаше да е в състояние да събере мислите си. Пред такова произведение Хайръм Осло едва ли би направил друго, освен да занемее и да стои с широко отворени очи много по-дълго и от нея.

— Почти е завършена — прошепна Стейн и от устата му излязоха облачета пара. — Остава да бъде унищожена „Сусана“, разбира се. Когато Балди я изпрати, картината ще придобие окончателния си вид.

„С какво бих могла да я сравня“, питаше се госпожица Уд, премигвайки. На кой жалон от историята на изкуството бих могла да оприлича това, което виждам? „Герника“? Сиктсинската капела? Тя се разходи бавно наоколо, за да огледа всичко, тъй като картината беше разположена на пода. „Пиета“? „Госпожиците от Авиньон“? Граница, предел, точка, отвъд която изкуството променя своя знак? Мигът, в който първият човек е натопил пръстите си в боя и е нарисувал звяр в пещерното си убежище? Или когато Танагорски се е качил на естрадата и е заявил на всеослушание пред изумената публика „Аз съм живописта“?

Уд раздвижи устни, събра малко слюнка и успя да преглътне. Сърцето й биеше в различен такт с бавния ход на секундите в ледената стая — обезумял, неравен ритъм.

Известно време никой от двамата не понечи да наруши тишината.

Намираха се в напълно херметизирана, звукоизолирана и терморегулирана камера с размери осем на десет метра. Температурата от няколко градуса под нулата, поддържана от външни устройства, придаваше на помещението тържествената атмосфера на хладилник в кланица. Таванът, стените и подът бяха облицовани с тюркоазносини стоманени пластини. Светлината беше бяла, но слаба, и струеше отгоре от метална шина с прожектори. Всички те бяха насочени към мъжа и създаваха впечатлението, че той плува по езеро от скреж.

А мъжът беше Бруно ван Тиш — съвършено гол, проснат по гръб на пода, с изпънати над главата ръце и кръстосани глезени, в поза, която неминуемо насочваше мисълта към разпятието, оцветен от главата до петите в охра и синьо. Вените на глезените и на китките му бяха раздрани, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше дълбокият разрез. От пръв поглед личеше, че е съвсем пресен. Съсирената под всеки крайник кръв очертаваше плътно алено пространство върху синия под. Така Ван Тиш изглеждаше прикован към собствената си кръв. Тялото му беше обградено от огромни, правоъгълни и гладки като огледала повърхности. Три на брой: едната от дясната му страна, другата от лявата, като долните им краища се събираха близо до глезените на художника, а третата, напречно над главата, докосваше дланите му. Но това не бяха огледала. На повърхността вдясно от Ван Тиш светлееше голото тяло на Анек Холех в естествен ръст, с етикети, легнала в почти същата поза като художника, но разсечена на десет места от резачката. А върху лявата повърхност изпъкваха образите на братята Валден, в подобно положение и вид. Не ставаше дума за най-обикновени видео изображения — цветущите шкембета на двамата близнаци, например, се извисяваха релефно над тялото на Ван Тиш като две планини от кръв. Уд предположи, че са били заснети със стереоскопична камера по система, която позволяваше да бъдат наблюдавани без съответните очила. Червените рани на картините и по-яркият и истински цвят на кръвта по китките и краката на Ван Тиш съставляваха едно цяло, което контрастираше с мъртвешките тонове на четирите трупа. Фонът (морава в случая на Анек и хотелска стая при братята Валден) беше умело прикрит с еднородна тюркоазна плоскост, която като че ли продължаваше пода на бронираната камера. Ансамбълът притежаваше изумителна симетрия и загадъчна, но безспорна хубост. Чувствителният зрител би се замислил тутакси за някакъв вид обобщаваща идея: художникът и неговото творчество, художникът и неговото наследство, кончината на художника до собствените му произведения. Имаше нещо почти свещено в това голо семейство с разперени ръце и крака, съсечено и застинало в покой. Нещо вечно. Напречният екран, много по-голям от другите и все още тъмен, нарушаваше единството. „Сигурно на него ще се появят кадрите от унищожаването на «Сусана»“ — помисли си госпожица Уд.

— Не чакайте от мен обяснения — каза Стейн, наблюдавайки изражението на Уд. — Това е изкуство, госпожице Уд. Не вярвам да го разберете. А и задачата на твореца не е да дава тълкувания…

В този миг ненадейно се разнесе трети, напълно непознат глас. Госпожица Уд почти подскочи от бликналите внезапно, като изпод земята думи, усилени до нечовешки предели. Говореше Анек Холех. Тихи акорди на Пърсел подплатяваха разтреперания й говор.

— ИЗКУСТВОТО СЪЩО Е И УНИЩОЖЕНИЕ.

Кратка пауза. Тържествени акорди на бароков погребален ритуал.

— ПРЕДИ Е БИЛО САМО ТОВА. В ПЕЩЕРИТЕ СА РИСУВАЛИ ТОВА, КОЕТО СА ИСКАЛИ ДА ПОЖЕРТВАТ.

Пауза.

Косата на Уд беше настръхнала. Тръпки пъплеха по тялото й като неуморни хищни мравки.

Образът на Анек в огледалото се бе променил. Тя беше все така гола и съсечена, но лицето й сякаш се движеше. Оттам извираше гласът…

— ХУДОЖНИКЪТ ЗАЯВЯВА…

Стейн и Уд изслушаха безмълвно и почтително останалата част от записа.

Когато Анек свърши, лицето й отново се превърна в хлътнала мъртвешка маска. В същия миг хор от ангели като че ли промени сгърчените и лековати черти на братята Валден. Те оживяха и изрекоха нещо подобно на молитва или свещено заклинание. И този път Стейн и Уд не понечиха да ги прекъснат.

Когато близнаците най-сетне потънаха в изпълненото си с кръв мълчание, Стейн каза:

— Ван Тиш държеше да звучат истинските гласове на платната, макар че по-късно ги пообработихме в студиото. Програмирани са така, че да се включват през определен интервал ежедневно, двайсет и четири часа.

„Надживява ни само изкуството, намерило смъртта си“, повтаряше на ум Уд. Ако образите се простят с живота, творбите оцеляват. Сега вече разбираше. В последната си картина Ван Тиш бе открил начин да направи тялото нетленно. Нищо и никой не би могъл да унищожи онова, което вече е било унищожено. Нищо и никой не би могъл да сложи край на онова, което вече е достигнало своя завършек. Неприветливите селения на студа и електричеството щяха да съхранят такова произведение завинаги.

Неговата картина. Последната му картина.

— Ван Тиш е подготвил Балди… — прошепна тя. В тази стая, където всеки звук бе неканен гост, гласът й прокънтя като вик.

Стейн кимна.

— Стъпка по стъпка, от 2004 година насам, скришом. Още през 2001 г., когато го рисуваше за „Фигура XIII“ — една непреходна картина, — той си даде сметка, че Балди би бил идеалният материал, за да създаде последната си творба. Наричаше го „хартия“. „Върху Балди пиша и рисувам, Джейкъб, — казваше ми той — водя си бележки и съставям плана за своята лебедова песен“.

Стейн хвърли бегъл поглед към Уд през синкавия сумрак в помещението. Издишваната пара се стелеше около тях, сякаш собствените им духове бяха решили да напуснат телата, но без да се отдалечават прекалено.

— Не ме гледайте така, fuschus. Не можехме да ви кажем нищо, нали виждате? Ако знаехте, щяхте да ни помогнете без колебание. Но тогава творбата щеше да бъде по някакъв начин и ваша. А вие не сте творец, Ейприл. Нито творец, нито платно — добави той — и тя долови жестокото ударение, което Стейн постави върху тези думи. — Трябваше да свършим всичко без да се допитваме до вас, защото ставаше дума за нашата работа, а не за вашата.

— Разбирам — промълви тя.

— Никой друг не знае — нито Хофман, нито някой от сътрудниците. Аз самият го научих едва преди няколко месеца. Бруно ме покани тук и ми обясни всичко. Доведе ме в тази стая и ми разказа как ще изглежда картината най-накрая. Подчерта, че не за първи път една творба ще изисква подобна саможертва от своя създател. Нито ще е първият художник, пожелал да унищожи най-добрите си творения преди да склопи очи. Беше обмислил всичко до последния детайл, включително това как „Христос“ ще отвлече вниманието по време на изложбата „Рембранд“. Той знаеше, че полицията и вашият отдел ще са взели безброй мерки за сигурност. Но имаше доверие в Балди. Беше го обучил грижливо, за да го превърне в съвършеното оръжие, в хартията, върху която да нарисува своя шедьовър. Заявих му, че съм съгласен, само дето ми е малко мъчно, че „Отронено цвете“ и „Чудовища“ ще бъдат унищожени. „Това са най-добрите ти произведения, Бруно — подчертах, — най-любимите, те означават толкова много за теб“. „Точно затова го правя, Стейн — отвърна той. — Те са най-скъпите ми рожби. Правя го от любов“. Помоли ме да му помогна с довършителните щрихи. Всичко трябваше да приключи днес, 15 юли 2006 г., в деня, когато се навършват четиристотин години от рождението на Рембранд. Творците обичат да затварят кръгове, нали разбирате. На тази дата е роден Рембранд, на същата дата умира Ван Тиш. Обещах да му помогна. Fuschus, как да не му обещая…

Внезапно, за огромна изненада на Уд, която очакваше всичко друго освен това, Стейн се разплака. Подсмърчаше неприятно и тихо, като при лека настинка…

— Обещах му и бих му го обещал неведнъж, а хиляди пъти още… Неведнъж, хиляди пъти още… „Разчитай на клетия Стейн — врекох му се тогава. — Имай ми доверие, аз съм твой образ и подобие“… Днес всичко трябваше да свърши. Това му бяха думите: „да свърши“… Помогнах му да изрисува тялото си, както и… за всичко останало. Признавам, че от многобройните заповеди, които съм изпълнявал в името на неговата кауза, тази най-много ме измъчи…

Той попиваше с опакото на ръката си сълзите, които Уд не успяваше да види. Хрумна й, че може би Стейн казва истината, но не цялата. Той изпълняваше написан сценарий. „Беше дошло времето Ван Тиш да бъде заменен и желанието му да умре заедно с последната си творба ти е дошло като по поръчка, Джейкъб. Не се съмнявам, че вече си избрал художника, който ще поеме щафетата… Питам се кой ли е щастливецът…“

На пода до картината се издигаше малък олтар. Уд пристъпи към него, докато Стейн хлипаше. Върху картонче, осветявано отвисоко с прожектор, бе написано на ръка на холандски, английски и френски:

— „Полумрак“?

Стейн кимна.

— Осмелих се да я нарека така… Той не пожела да й даде име, но безименните картини не са подходящи за вечността… Знаете ли откъде ми дойде на ум? Ван Тиш наблягаше на слабото осветление. И последните му думи бяха: „Не забравяй за светлината, Джейкъб. Най-важното в тази картина е полумракът“. И го повтори няколко пъти, все по-тихо и по-тихо: „Полумракът, полумракът, полумракът…“ Когато издъхна, думата се разтвори в устата му. Помислих си, че това заглавие би било подходящо…

— А тя? — попита Уд.

И посочи тялото на Мурника де Верне. Секретарката на Ван Тиш се бе свлякла в един далечен и тъмен ъгъл на стаята. Може би беше само в безсъзнание, но Уд си каза, че едва ли ще издържи още дълго с леката си черна рокля с цепки от двете страни, която трудно щеше да я опази от вледеняващия студ в този ужасен фризер. Краката й бяха свити, а лицето — закрито от гъстата завеса на заплетените й коси. Приличаше на кукла, захвърлена от нехайно момиченце.

— Тя ще си остане там — отвърна Стейн. — Всъщност и Мурника спада към картината. „Полумрак“ е обобщаващо произведение, най-великата творба, създавана някога, тъй като Ван Тиш държеше всички ние да бъдем част от нея. Мурника, вие, аз, Балди и унищожените платна, техните близки и полицията, която издирва Балди, съвещанията на „Рип ван Уинкъл“ и всеки предмет за украса по време на тия съвещания, цялата изложба „Рембранд“, включително „Христос“, разбира се, платната от „Цветя“ и „Чудовища“, както и останалите произведения на Ван Тиш, които трябваше да бъдат изтеглени…, а оттам нататък и всички художници и модели, всички картини по света, почувствали се свързани, и дори всеки зрител, зърнал някога хипердраматична творба. С една дума цялото човечество. С тази цел оставяхме копие от записите до унищожените картини — Ван Тиш искаше всички ние да участваме в творбата като удивени и неволно действащи герои. „Полумрак“ е единственото мокро платно на Ван Тиш, госпожице Уд, а ние сме материалът, от който то е съставено. Без съмнение известно време ще се наложи да я крием, но ще дойде ден да я покажем… Тогава хората ще се включат… Представете си потресените и изумени лица, смаяните погледи, ужасените уши, когато труповете от картините проговорят, художника, обезсмъртен от собствената си смърт… Да, това е центърът на картината, но всички ние кръжим около него. Не ви ли се струва, че стаята се разширява? Не ви ли се струва, че включва безкрая?…

След кратко мълчание, по време на което двамата стояха неподвижно, втренчени един в друг, като шахматисти или като един-единствен човек, изправен пред огледало, Стейн добави:

— Току-виж някой написал и книга. Тогава няма да е нужно да видиш творбата, за да се присъединиш към нея — четеш и се включваш.

„Точно така, включваш се“, разсъждаваше Уд с усещането, че по тая точка Стейн не греши. Тя самата вече се беше включила. Съзерцаваше „Полумрак“ със съзнанието, че това е най-значимата творба на Ван Тиш, може би най-великото и най-искрено художествено произведение на всички времена. Нашепваше й го собствената й чувствителност, собствената й страст.

Да отречеш „Полумрак“ означаваше не само да отречеш изкуството, а и неясния смисъл на живота. Част от душата на Уд, онази непозната територия, която нямаше нищо общо със студения й пресметлив мозък, схващаше намерението на Майстора, стремежа му да „зачеркне любимите си творения“ така, както баща му бе зачертавал акварелите си; неговият начин да уреди сметките си с миналото и да улови дори последната отсянка от съзидателното си страдание… „Полумрак“ беше творба на избавлението. С нея Ван Тиш я поучаваше от отвъдното как да разкъса оковите и да избяга от спомените. От всички спомени. „Аз те разбирам. Ясна си ми — искал е да й каже Майстора. — Целта ти ми е понятна“. От тази гледна точка унищожаването на „Отронено цвете“, „Чудовища“ и „Сусана“ изглеждаше не само разбираемо, но и необходимо. А Стейн беше прав — светът никога нямаше да го проумее, но пък кога ли светът бе проумявал чудото на един страховит гений.

За първи път от много години насам госпожица Уд изпитваше щастие. Очите й блестяха, а дишането й се учестяваше все повече в мразовитата атмосфера на хладилника.

Внезапно я обзе смътна тревога.

— Къде е сега Балди?

Стейн погледна часовника едновременно с нея.

— Вече е почти десет. Ако всичко е протекло както трябва, Балди вече е в Старото ателие и изпълнява задачата си. Досещате се, че той не бива да попада в ръцете на полицията. Нито един полицай не би го разбрал. Полицаите са служители на заплата, като вас, но далече не притежават вашата чувствителност. Ще започнат да говорят за престъпления и за виновници, за правосъдие и затвор, изобщо няма да ги е грижа за изкуството, което се съдържа в тази творба. Те са способни… Способни са да я унищожат. Да я оставят незавършена дори.

Тревогата на Уд растеше. Стейн бе извил въпросително гъстите си вежди:

— Трябва да съобщя на Бош — промълви тя.

— Бош не е никаква пречка — отвърна Стейн. Той не знае къде Балди е отвел картината. Точно в десет всичко ще свърши…

— Предпочитам да проверя.

Тя отвори чантата и извади мобилния си телефон. Ръцете й се бяха вкочанили от студа.

Изключено. Не можеше да го допусне. Трябваше да предотврати поне това. Така щеше да създаде своята Велика творба, Творбата, която щеше да я преобрази. И тя защитаваше изкуството си, милееше за него с не по-малко страховита страст от Майстора. Госпожица Уд не се съмняваше какво се иска от нея.

„Полумрак“ не биваше да остане незавършена, тя трябваше на всяка цена да се намеси.

 

 

 

Лотар Бош наблюдаваше Постумо Балди през огледалното стъкло на работната кабина. Облечената в бяло фигура го хипнотизираше. Балди му приличаше на анимационен герой, на компютърна игра, която следва свои, непонятни правила.

Двамата с Вуйтерс току-що го бяха открили в края на коридора на първия подземен етаж. Кабината беше звукоизолирана и стъклото им позволяваше да го наблюдават, без Балди да ги вижда. Както предполагаше от самото начало, въпреки маската от серубластин, Бош веднага го позна по очите. „Те са като огледала — звучеше в съзнанието му. — Наистина е така“.

Когато го забелязаха, Балди тъкмо нагласяваше жената. Трите образа бяха със съответните етикети, съвсем голи и проснати по гръб на пода на кабината. Изглеждаха невредими. Явно Балди вече бе приключил със записите и се подготвяше да ги разсече. Бош потръпна.

— Ще влизаме ли вече, господине? — попита Вуйтерс, вдигнал оръжието си.

— Първо повикай останалите — нареди Бош.

Те застанаха нащрек до вратата на кабината, стиснали здраво пистолетите си с две ръце. Вуйтерс включи микрофона и се свърза с колегите си. Бош забеляза, че младежът е не по-малко нервен от самия него, а може би дори повече. Когато предаде съобщението, Вуйтерс погледна Бош, очаквайки нови указания. Той му обясни със знаци да се подготви да отвори рязко вратата на кабината.

В този миг иззвъня мобилният му телефон. Бош побърза да отговори, без да изпуска от очи силуета на Балди, макар да знаеше, че няма как да го чуе. Зарадва се, когато позна гласа на Уд и зашепна тревожно още преди тя да заговори.

— Ейприл? Боже мой, пипнахме го! В Старото ателие! Влязъл е в една от работните кабини и се готви да…

Тогава Уд го прекъсна енергично.

 

 

 

Всичко се бе развило със светкавична скорост. Първо този неочакван изстрел. Бяха толкова беззащитни, че Родино и Крупка дори не понечиха да се защитят. Мат стреля най-напред по Родино, който се хвана за гърлото с изцъклени очи. Двамата с Крупка не успяха да видят иглата, забита във врата му. Междувременно Мат бързо презареди, прицели се в Крупка и отново натисна спусъка. После се обърна към нея. Клара инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази.

— Спокойно — каза й Мат на испански.

Доближи се до нея и нежно, като любовник, отстрани пръстите от врата й.

Някаква кристална пчела я ужили. После стаята започна да губи очертанията си.

Първото нещо, което видя, когато се събуди, беше Крупка и ужасения му поглед откъм пода. Осъзна, че и тя като него, както и Родино, лежат по гръб на земята и дишат тежко.

Болеше я главата. Дали подът беше прекалено студен или тя беше съвсем гола? Същевременно коравата й кожа я подсети, че е все още с маслените бои по себе си. Само дето не можеше да си спомни какво прави там под тая светлина, просната като пациент на операционната маса под върха на скалпела. Крупка и Родино също бяха без дрехи.

Две бели обувки се разхождаха около главата й. Отдалечаваха се и се връщаха, сякаш без определена цел. От време на време върху нея падаше сянка. Крупка поглеждаше нагоре с разширени от страх очи. Родино стенеше. Клара също се опитваше да вдигне поглед, но флуоресцентните лампи я заслепяваха.

— Какво правите? — чу тя гласа на Крупка. Или може би питаше: „Как сте?“ Английският на Крупка (особено при настоящите обстоятелства) трудно се разбираше.

И пак стъпки. Клара извърна глава и видя, че мъжът се приближава с онзи странен уред и се навежда към нея. Той хвана кичур от оцветената й коса и силно го дръпна. Заболя я. Понечи да вдигне ръце и да се размърда, но се усещаше прекалено слаба и замаяна. Изведнъж позна младежа с пластмасовото лице, който я гледаше с равнодушието на бял зид. Казваше се Мат и им бе споменал, че по нареждане на Ван Тиш сам ще им нанесе довършителните щрихи.

Мат приближаваше уреда към очите й. Какво ли беше това? Приличаше на класически зъболекарски или бръснарски инструмент.

Пръстите на Мат се размърдаха на два сантиметра от носа й и уредът заработи. Клара не издържа и се отдръпна. Въртящият се диск бръмчеше и стържеше оглушително. Звукът пронизваше тъпанчетата й, сякаш някой влачеше желязна маса по плочките близо до ушите й.

Полази я страх. А не би трябвало — нали всичко това беше изкуство? Все пак се уплаши. И извика.

 

 

 

Бош слушаше госпожица Уд и наблюдаваше как Постумо Балди се навежда към момичето с резачката.

— Няма ли да влизаме, господине? — крещеше неистово Вуйтерс.

Величествено, като полицай на кръстовище, Бош бе спрял движението с властен жест и не отлепяше телефона от ухото си.

Той слушаше Ейприл Уд. Жената, която най-много обичаше и уважаваше на този свят. Когато тя спря, за да си поеме дъх, от устата му се отрониха няколко унили думи:

— Ейприл, не разбирам…

— И аз не разбирах — каза Уд, — но вече е друго. Трябваше да видиш това, Лотар. Жалко, че не си тук, за да го видиш… Нарича се „Полумрак“ и е… И е една много красива картина… Най-красивата и съкровена творба на Ван Тиш… Биографичен автопортрет. Дори зачертаванията от рисунките на баща му са налице… Трябваше да я видиш, Лотар… Господи, колко жалко, че не можеш да я видиш!…

„А ти трябваше да видиш това, Ейприл — помисли си той. — Боже мой, Ейприл, жалко, че не можеш да го видиш!“

Пред очите му изпъкваше лицето на Ян Вуйтерс, зачервено от потта и страха.

— Господин Бош, той реже момичето!… Какво ще правим?

Кабината беше звукоизолирана. Но Бош бе готов да се закълне, че острите като иглички писъци на момичето преминаваха през стените като призраци и се забиваха в тъпанчетата му. Този беззвучен грохот бе далече по-оглушителен от ужасените викове на Вуйтерс и възбудените заповеди на Уд.

„Ти вече не си полицай, Лотар! — беше отсякла тя преди да му затвори. — Ти работиш за отдел «Изкуство» и за Майстора. Нареди на хората си да охраняват Балди, когато свърши, и го доведи в Еденбург невредим!“

Сега от телефона се носеше непрекъснато писукане.

„Хората вътре са от плът и кръв, а не някакви произведения на изкуството, проклети да са… И тоя тип ги съсича! Разфасова ги, като добитък в кланица!… Това не са произведения на изкуството, не са произведения на изкуството! И никога не са били!…“

Щеше му се да каже на Уд тия неща, но тя вече бе затворила. Мълчанието й беше страшно, жестоко. Но какво от това? Целият му живот се бе оказал един жалък провал. Чувстваше се зле, повдигаше му се. Не бе показал достатъчно качества, за да се нареди сред големите. На всичко отгоре точно Ван Тиш му бе дал най-важната служба в живота му. Брат му го бе надминал и още как — Роланд наистина беше успял да си осигури бъдеще. Но приличната заплата беше едно, а убежденията… Къде оставаха убежденията?

Балди беше приключил с момичето и се бе изправил (о, чист и девствен пламък). Сега се суетеше около масата. С пари ли си играеше? Като че ли пускаше монети, а после взимаше други. Не — сменяше диска на циркуляра, за да довърши следващия образ. Кръв не се виждаше никъде. Какво чисто и сияйно създание. Какви съвършени черти. Каква красота. „Красотата наистина може да бъде страшна“. Така казваше един немски поет — Хендрике често го четеше. Бош не четеше немски поети и не разбираше от модерно изкуство, но пък беше в състояние да не се изчервява, когато го питаха за мнението му за някоя творба на Феручоли, Рейбак или Мавалаки. По дяволите, той не беше толкова културен, колкото Хендрике, или може би поне не колкото желаеше баща му. Ала умееше да цени красотата.

„Те не са произведения на изкуството. Никой жив човек не е изкуство. Изкуството не е човешко. Или пък е? Не е важно какво е. Важното е…, това, което наистина е важно…“

Той свали телефона от ухото си и се втренчи в него, сякаш не знаеше какво прави този загадъчен уред в собствената му длан.

„… Важното са хората“.

В крайна сметка не беше ли все едно? Грешката беше на Стейн, че се бе доверил на такъв посредствен тип като него. Ван Тиш, несъмнено, никога не би го наел. Той се чувстваше смешен и безличен, пораснало дете, което пипа стъклени филиграни с ръкавици от кълчища. Това негово безличие го отвращаваше. Хендрике го беше забелязала. Може би затова винаги бе смятал, че тя го презира. Сега го презираше и госпожица Уд. Любопитно беше да установиш как изведнъж можеха да те презрат висшите духом. Пренебрежението беше мълния, изпратена от боговете. Колко състрадателно се усмихваха те, когато те погледнеха, какво търпение се четеше в очите им. Хендрике и госпожица Уд, Ван Тиш, Стейн и Балди, Роланд, дори Даниел — всички принадлежаха към една по-висшата раса, тази на избраниците, на хората, които наистина разбираха живота и изкуството и бяха в състояние да им придадат смисъл. Той се беше родил, за да ги охранява, тях и творбите им, но дори това не умееше да прави.

Бош въздъхна и тъжно погледна изкривеното лице на младия Вуйтерс.

— Прибери оръжието, Ян. Няма да се намесваме. Този човек работи за Ван Тиш. В момента създава произведение на изкуството.

— Нищо не разбирам — промълви Вуйтерс, блед като мъртвец, без да откъсва поглед от кабината.

— Знам, аз също — каза Бош. И добави: — Това е модерно изкуство.

 

 

 

Постумо Балди, Художника, не беше творец, а творчески инструмент, като хората, които сега погубваше. Съзнаваше, че един ден щеше да дойде и неговият ред, но беше готов. Той беше празна торба, а празните торби се запълват с чужди неща. Такъв беше открай време. Непрестанно се стремеше да се усъвършенства, да се развива, да се нагажда към желанията на твореца. Чист лист хартия, както го наричаше Майстора.

Дълъг път бе изминал дотук. Сега просто трябваше да продължи. Подготовката при Ван Тиш бе протекла великолепно — нито една грешка, пълно съвършенство, всичко вървеше като по вода. А затова имаше заслугата и той, не само художникът. Ван Тиш бе положил десницата си върху него, а той (чудотворната ръкавица) бе приел нейните очертания. Майка му също беше невероятно платно, макар и недооценено. Сега той стигаше до връх, за какъвто тя не бе и мечтала. И след двайсет и четири хиляди години щеше да се говори за Постумо Балди, за начина, по който бе изпълнил, с неподражаема точност, всички указания на Майстора и се бе превърнал в Художник, без да е такъв в действителност. В продължение на векове щеше да се разисква как бе осъществил мрачните замисли на най-великия творец на всички времена. Защото идва време, когато творба и творец започват да се сливат.

Веднъж Ян ван Обер му бе казал, че е амбициозен. Балди се бе съгласил с охота. Разбира се, че беше. В крайна сметка празната торба се раздува от въздуха.

Леко и внимателно бе доближил въртящия се нож към лицето на момичето. То изпищя. Всички пищяха на това място. Постумо страдаше заедно с тях, ужасяваше се, оставяше се да бъде повлечен от мощната река на страха, която сам предизвикваше. Постумо беше гладък, като кожата, която разрязваше на ленти — винаги абсолютно еднакви („Никога не забравяй — повтаряше му Ван Тиш: четири черти на кръст и два успоредни разреза. Прави ги винаги по един и същи начин“). Можеше да разбере болката на платното, когато го разцепваше до корен. Майстора държеше платното също да го разбира и Постумо се стремеше образите да са в съзнание и да са почти наясно какво им предстои, какво им се случва. Това, естествено, не беше жестокост, а изкуство. Той не беше убиец, а добре подострен молив. Беше убивал и изтезавал, следвайки неотклонно указанията за рисунката. Беше страдал и плакал заедно с картините. А дойдеше ли неговият час, и той щеше да се подложи, ако е нужно, на страшното и неумолимо стоманено острие.

Очите на момичето с червена коса се изкривиха, когато Постумо приближи инструмента до лицето й.

Изведнъж разбра грешката си.

Не беше подбрал подходящия диск. Намерението му беше да унищожи първо най-едрия образ, „Втория Старей“, но после бе променил решението си и се бе отправил към жената. Уредът обаче беше подготвен за по-пълната фигура. Ако разрежеше жената с това острие, лицето й щеше да се превърне в купчина трески. Не искаше да го раздробява, а трябваше да очертае добре разрезите на кръст.

Отпусна нежно кичура коса, спря мотора и се изправи. Върна се на масата и потърси най-тънкия диск. Понякога използваше различни резци за всяка част от тялото, според структурата на костите. При близнаците почти не се бе наложило да ги сменя, но момиченцето го измъчи с крехкия си, почти въздушен скелет. Не му се щеше да си спомня неколкократната смяна на накрайниците, докато унищожаваше „Отронено цвете“, прекъсванията при наполовина разрязаното детско тяло, бликащите струи кръв, изпомпвана от сърцето, което още туптеше. Употребата на няколко вида резачки би улеснило задачата му, но беше опасно да носи прекалено много багаж със себе си. Трябваше да изпипва и най-дребните подробности, така че беше задължително да работи бавно.

Откри необходимия резец до видеокамерата-скенер, която бе извадил от найлоновата торба, за да заснеме накрая пораженията. Зад гърба му платната като че ли най-сетне се унасяха в сън. Нищо. При първия разрез, щяха да се събудят.

Той извади по-дебелия диск от металната ос и го хвърли на масата. Завинти по-тънкия и пусна мотора, за да го изпробва.

Обърна се и отново се запъти към жената.

 

 

 

Тя беше на път да премине през него.

През огледалото. Най-сетне.

Стоеше досами гладката му и студена повърхност и установяваше колко примамливо е това парче лед. Изпитваше страх, разбира се, страхът да открехнеш вратата на затворена стая и да хлътнеш в мрака. Страхът на малкото момиченце — неприятно и едновременно изкусително усещане, сладкишът, скрит в шоколадената къщичка на вещицата. Ела, Клара, ела и го вземи. И тя щеше да направи нужните крачки и да го вземе, каквото и да се случи. Би направила всичко, за да получи заслужената и страшна награда.

„Погледни се в огледалото — нареждаше художникът. Очите му бяха безцветни, а белотата — безкрайна. — Погледни се в огледалото — повтаряше той“.

Преди малко Мат я беше пуснал, но сега отново стискаше косата й и приближаваше към лицето й този особен уред, който се въртеше и стържеше оглушително.

Съзнаваше, че това, което ще види, това, пред което всеки миг щеше да се изправи, е страшното. Последният щрих върху тялото й в най-великото творение на нейния живот. „Напред — рече си тя. — Да вървим. Да бъдем храбри. Истинското изкуство, шедьовърът не е нищо друго, освен дълбокото следствие от страстта и смелостта, нали така?“

Клара си пое дъх и повдигна малко лице, за да го предостави за жертвоприношението, сякаш тичаше към нежен баща, който протягаше към нея ръце.

Страшното. Най-сетне.

В този миг се разнесе трясъкът и за нея всичко свърши.

 

 

 

Бош беше стрелял направо през стъклото. Сега на пода на кабината се въртеше цилиндър, добил свой живот. Резачката за платна продължаваше да бръмчи и острието й пореше яростно въздуха.

Вуйтерс, прибрал оръжието си, следвайки неговата заповед, го гледаше смаяно. Бош бе решил да не го замесва. Той трябваше да бъде единственият виновник. Старата полицейска мания го бе подтикнала да провери дали Вуйтерс ще изпълнява дълга си докрай.

Всичко беше приключило, но Бош не помръдваше. Не свали пистолета дори, когато му казаха, че Балди е мъртъв. Остана така и когато го увериха, че платната са вън от опасност, че Балди не е успял да разреже момичето при втория опит, когато бе сменил диска и двамата с Вуйтерс бяха помислили, че я е разсякъл. Ехото от изстрела вече бе заглъхнало, трясъкът от пръсването на стъклото — също, но Бош все още стоеше с вдигнато оръжие.

„Колко любопитно се получи с Балди“ — мислеше си той. Беше видял как куршумът уцелва главата му и как кръвта плисва като боя, но не бе забелязал никакво вътрешно увреждане, нищо ужасно по същество — само пурпурното петно, което обля всичко и изцапа гладкия му бял череп. Спомни си как като малък веднъж бе отворил несръчно мастилницата и тя бе произвела същия ефект върху блокчето му за рисуване. Предполагаше, че чистотата се дължеше на серубластина. Проследи през строшеното стъкло как един от агентите отстранява остатъците от маската и открива пораженията. Отдолу лицето на Балди липсваше. Мозъкът му приличаше на накъсана хартия. „Съжалявам — помисли си Бош, втренчен в това грозно нещо, в тази каша от бели кости и тъкани. — Съжалявам. Застрелях платното“. Знаеше отлично, че Балди няма вина. Знаеше, че изкуството няма вина. Както и Ван Тиш — той беше чисто и просто гений.

Единственият виновник беше той, Лотар Бош. Безличният човек.

Най-сетне успя да отпусне ръце. Забеляза, че Вуйтерс все така стои до него и го гледа.

— Знаеш ли каква е работата, Ян? — заговори му Бош с безкрайна умора, опитвайки се да му даде обяснение. — Работата е там, че никога не съм харесвал модерното изкуство.

 

 

 

Уд го бе изслушала безмълвно. После затвори и се обърна към Стейн:

— Моят сътрудник Лотар Бош е попречил на Ван Тиш да завърши последната си творба. Той поема върху себе си цялата отговорност и ще понесе всички последствия, произтичащи от поведението му. Каза ми също, че е решил да си подаде оставката. — И млъкна. — Прибавете, ако обичате, и моята оставка към тази на господин Бош, но прехвърлете върху мен, цялата отговорност за случая. Не успях да осведомя правилно господин Бош какво точно става, поради което той е действал съгласно погрешните си представи. Отговорността за случилото се е само моя. Много ви благодаря.

Стейн избухна в смях. Тих и безрадостен кикот. Подобен на плача му преди малко. После потъна в мълчание. Лицето му изразяваше известно разочарование, сякаш се срамуваше от собственото си поведение.

Без да чака друг отговор, госпожица Уд се отдалечи към дъното на покрития с плочки коридор.

Полумесецът, който озаряваше нощта над Еденбург, се бе издигнал още по-високо.

 

 

„Кой би ме чул, ако викнех из вашето войнство, ангели?“

 

 

Известно време се долавяха звуци. После настъпи тишина.

 

 

Докато сгъваше чорапите и ги нареждаше в куфара, Лотар Бош си помисли, че хора като него можеха да се стремят, изглежда, само към подобен вид покой и щастие. „Нима има нещо по-хубаво от това да пригладиш чифт чорапи и да ги поставиш внимателно в куфара“, каза си той. Огледа стегнатия наполовина багаж и зейналия върху леглото куфар. Откъм отворената тераса на спалнята слънцето донасяше свежия и влажен дъх на Холандия. Леглото, като загадъчна и мека шахматна дъска, бе покрито с фигури: купчинки с долно бельо, чорапи, книги и ризи. Бош бе започнал ритуала с нежелание, но накрая изпитваше благодарност. Идеята да прекара остатъка от лятото с Роланд и семейството му в Шевенинген вече не му се струваше чак толкова лоша. Беше останал без работа и, както бе казал брат му, налагаше се „да свиква с пенсионерския живот“.

Щеше да види и Даниел. Беше й купил нещо специално от един магазин на „Розенграхт“.

С подаръците на Хана и Роланд се бе оправил на бърза ръка. Предметите бяха скъпи, защото огромните му спестявания на вдовец без деца му го позволяваха — диамантена брошка от „Костер“ и модерен дигитален фотоапарат. Отначало се бе насочил към японска компютърна програма с някакво почти човешко същество, за което трябва да се грижиш, да го възпитаваш, да го водиш на училище и да го предпазваш от опасностите на пубертета, докато напусне домашното огнище, макар че дотам никога не се стигаше, освен ако програмата не съдържаше грешки или вируси. Но в един магазин за играчки на „Рокин“ откри нещо много по-добро — механичен далматинец, който мърдаше и лаеше, а останеше ли задълго сам, скимтеше. Тъкмо се готвеше да го плати, когато зърна близо до него огромно плюшено куче — величествен и пухкав санбернар, грамаден като възглавница за брачно ложе. Той не правеше нищо, не мърдаше, дори не лаеше, но на Бош му се стори далече по-жив от механичния му побратим. Разпореди се да го изпратят на адреса на Роланд в Хага.

И тогава, на връщане от магазина за играчки, го видя на една витрина на „Розенграхт“.

Подвоуми се за миг и се върна. Реши обаче да не се отказва от санбернара — просто помоли да го закарат в собственото му жилище. После щеше да мисли какво да прави с кафеникавото плюшено чудовище. След това отиде в магазина на „Розенграхт“ и най-накрая купи подаръка за Даниел.

Колетът по всяка вероятност щеше да пристигне преди него. Щеше да лае и да скимти като механичния далматинец, но освен това щеше да ака и да пишка по килима, да надере с нокти някоя дървена врата. Нямаше да бъде толкова съвършен, колкото компютъра, нито толкова мил, колкото плюшеният санбернар. А когато се повредеше — в това Бош не се съмняваше — нищо и никой на света нямаше да е в състояние да го поправи, нищо и никой на света нямаше да успее да го реставрира или замести. Повредеше ли се този подарък, това щеше да е окончателно и завинаги, а безкрайната загуба щеше да нарани сърцето не само на един човек.

От тази гледна едва ли имаше по-лош подарък за десетгодишно момиченце.

Но пък Даниел можеше да открие и предимствата му.

Той вярваше, че така ще се получи.

 

 

Когато самолетът започна да се приземява, госпожица Уд погледна часовника, извади огледало от чантата си и провери състоянието на лицето си. Намери го за приемливо. Следите от скръб се бяха размили. „Ако изобщо ги бе имало“, помисли си тя.

Новината я бе застигнала предишния ден, точно след като бе освободила кабинета си в Амстердам и се готвеше за преместване в Лондон. Позна гласа на лекаря, въпреки километрите разстояние до далечната частна клиника. Той я увери, че всичко е протекло много бързо. Нещо, с което Уд не беше съгласна. В действителност всичко бе продължило много, много дълго. „Баща ви вече не беше в съзнание“, убеждаваше я гласът. Виж, за това беше прав. Къде беше съзнанието на баща ѝ? Къде беше то през всичките тия години? Къде беше, когато тя го опозна. Нямаше отговор.

Уд даде съответните указания. Смъртта не свършва със смъртта — налага се да я довършваме с финансови и бюрократични подробности. Баща й винаги бе искал тялото му да намери вечен покой под развалините на хилядолетния Рим. През целия си живот се бе чувствал повече римлянин, отколкото британец, да, точно това беше думата — римлянин. Всъщност той презираше Италия и дори не си бе дал труда да се научи да говори правилно италиански. Той се интересуваше от Рим, от величавото усещане, че под краката му лежи цяла империя. „Е, сега вече тя ще лежи върху тебе. Радвай се, татко“, беше си помислила Уд. Превозването на тялото щеше да й струва почти толкова, колкото и транспорта на нейните картини.

Баща й щеше да пътува за Рим в ковчег. А картините от амстердамския й кабинет — за Лондон, и то с частни полети. „Добро обобщение на целия ми живот“, рече си тя.

Прибра огледалцето в чантата, затвори я и я пусна до краката си.

Все още не беше решила какво ще прави, когато пристигне в Лондон. Беше на трийсет години и предполагаше, че ще може активно да работи още горе-долу толкова. Възможности, естествено, нямаше да й липсват. Вече беше получила няколко предложения от фирми за охрана на художествени произведения, които се надяваха да постъпи при тях. Но за първи път беше решила да си поеме дъх. Беше сама и разполагаше с всичкото време на тоя свят. Може би дори повече, отколкото предполагаше. Тук горе, в празното пространство, както се носеше над лондонските облаци заедно с единствения си роднина и единствената си работа — мъртви завинаги — госпожица Уд си каза, че не е изключено да разполага и с цялата вечност.

Ваканция. Откога не се бе радвала на една хубава ваканция? Дали да не иде в Девън? През лятото Девън беше идеално място. Хем е спокойно, хем има забавления. Значи решено — ще отиде в Девън.

Веднага след това си спомни, че в Девън живее Хайръм Осло. До този миг не се беше сещала за него. Не изключваше, разбира се, възможността да му отиде на гости и да му зададе всички незададени въпроси (например защо си бе поръчал да му изработят портрет по нейна снимка). Засега обаче не предвиждаше нова среща с Хайръм. Не смяташе, че отиването й в Девън означава, че непременно трябва да го посети.

Ни най-малко.

Е, ако й доскучае, може и да се отбие при него.

 

 

„Парите са изкуство“, помисли си Джейкъб Стейн. Новоизкованият израз изглеждаше равностоен на известното твърдение на Ван Тиш, но в действителност обръщаше нещата наопаки. Фактите обаче го потвърждаваха. През последните дни беше предприел няколко изкусни хода. Срещна се на четири очи с Пол Беноа, Франц Хофман и Саския Стофелс и им разказа цялата истина. После бяха взети няколко бързи решения. След два дни уведоми инвеститорите. За целта събра техните представители в една резиденция на йонийския остров Кефалония, на десет километра северно от Агиос Спиридон, и украси мястото с творби на Вандер Гаар, Сафира и Мордайеф. Нарочно за случая се сдоби и с пет съвсем нови и добре обучени Женски езици на Марк Роджърс.

— Успяхме да овладеем положението и дори да извлечем полза от него — заяви той. — Обявихме, че Ван Тиш се е самоубил, което е самата истина. Обяснихме, че произшествието с „Христос“ е било чиста случайност, за която никой не е изцяло отговорен, макар да намекнахме, че Ван Тиш е знаел какво ще се случи и така го е замислял. Публиката бързо прощава на безумците и на покойниците. Естествено, разкрихме до определена степен действията на Постумо Балди. Подчертахме, че не е бил с ума си и че е възнамерявал да нападне „Сусана и старейшините“. Всичко това предизвика истински трус. Още е твърде рано за окончателните цифри, но от миналата седмица творбите от „Рембранд“ бележат невероятен скок в сравнение с първоначалната им стойност. Цената на „Христос“, например, подскочи до небето. При „Сусана“ се наблюдава същото. По тази причина решихме да разтурим колекция „Рембранд“ и да изпратим оригиналите по домовете им, след като им свалим имприматурата и заличим подписа. Това ще ни даде възможност да пуснем в действие заместниците. Сега, когато Майстора вече го няма и не може да одобри нито един от тях, опираме до неотложната необходимост да омаловажим значението на оригиналните образи и да използваме заместници още от самото начало, за да свикват колекционерите. В противен случай има опасност цената на картините да падне почти до тази на незаконните копия.

Докато йонийското слънце обагряше лицето му в златисто, Стейн откръстоса крака и размени местата им. Девойката-език, просната на земята пред него, съвършено гола, в розово-бели краски, сляпа и глуха заради наушниците и наочниците, заопипва наоколо с тъмнокосата си глава, докато най-сетне попадна на другата обувка и продължи да лиже.

— Решихме да не съобщаваме, че оригиналите на „Отронено цвете“ и „Чудовища“ са унищожени — продължи той. — Заинтересуваните страни ще запазят тайната, а ние тихомълком ще подменим двете картини. Що се отнася до наследника…

Стейн замълча, докато се намести във фотьойла. В същото време усети как гърба, на който се опираше, като че ли поддава. Това не беше грешка на дизайна — приспособлението просто се наместваше, за да му създаде по-голямо удобство. Двете атлетични тела, съставляващи Креслото на Мордайеф, бяха не само снажни, но и достатъчно добре обучени, за да издържат на тежестта му. Понякога едва доловимите потръпвания на младежкия задник под Стейн леко го залюляваха, но притреперването беше премерено, сдържано, едва доловимо. Добри мебели правеше Мордайеф. Върху подобни седалки от плът човек можеше да си позволи калиграфски почерк, да илюстрира уверено книга с миниатюри, без да му трепне китката. И най-важното — беше безкрайно приятно да се пресегнеш и да ги погалиш, докато разговаряш за бизнес.

— Fuschus, въпросът с наследника се оказа доста лесен, откровено казано — заяви той.

Всъщност не беше съвсем така, но Стейн се опитваше да им внуши мисълта, че парите решават всичко. Което, разбира се, беше лъжа, но в бъдеще можеше да се окаже и истина при едно условие — повече пари.

Няколко години преди това бе видял за първи път творба на Вики Лиедо. Наричаше се „Телесни линии“. Беше изложена в Лондон наред с други произведения на художници от града. Самото платно не му хареса особено — беше британка по народност и се казваше Шели, но Стейн умееше да разпознава добрата картина, нарисувана върху посредствено платно. Естествено не спомена нищо пред никого. След няколко месеца, когато платното бе заменено, Стейн опакова Шели, отведе я в Амстердам, под предлог, че я очаква интервю за нова работа, но повери разпита на друг. Въодушевена, Шели отговори на всички въпроси. Част от тях се въртяха около характера и личния живот на госпожица Лиедо. Стейн съхрани тези сведения за бъдещето. Прехвърлянето на пълномощията или „поемането на властта“, както го наричаха инвеститорите, трябваше да се подготви, защото Ван Тиш вече залязваше и макар да знаеше, че Майстора още не е казал последната си дума, Стейн смяташе, че на всяка цена трябва да изпревари събитията. Той от месеци събираше информация за неизвестни художници. Всички с ужас очакваха смяната. Стейн се ужасяваше от всеобщия ужас. Той си постави за цел да покаже, че чудото да се създаде гений е далече по-осъществимо от задачата да се продължи живота му.

В началото на 2006 г. вече бе определил за наследница Вики Лиедо. Фактът, че везните на бъдещето се накланяха в нейна полза имаше своите предимства. Тя беше жена, което щеше да доведе до рязък поврат в отношението на някои среди, които обвиняваха ХД-изкуството в мачизъм; не беше холандка, което трябваше да докаже, че фондация „Ван Тиш“ с радост приема всеки европейски творец; и най-сетне щеше да пресече обезпокоителните домогвания до властта на хора от рода на Рейбак. Първата стъпка бе присъждането на онази дребна награда на фондация „Макс Калима“ на Вики. „Майстора видя творбата на Лиедо и остана впечатлен, уверявам ви“, обяви той пред инвеститорите. Чиста лъжа. Майстора не виждаше нищо друго, освен себе си. Стейн беше убеден, че той дори не подозира за съществуването на млада испанска художничка на име Вики Лиедо. За Ван Тиш беше важно само едно — да създаде своята лебедова песен, своето сбогом със света, своята последна и най-опасна творба. Всички решения бе взимал Стейн.

Краят наближаваше и трябваше да се мисли за ново начало.

„Полумрак“ щеше да остане недостъпна и недовършена в Еденбург. И щеше да лежи там, докато светът не се окажеше подготвен да я види, а появата й да стане изгодна. Първото можеше да се случи всеки миг, а може би вече се случваше (светът почти винаги се оказваше готов за какво ли не). По отношение на второто, комитет от инвеститори, оглавяван от него самия и от Пол Беноа, щеше да обмисли предварително необходимите стъпки за бъдещето представяне на творбата. Щеше да се говори за „завещанието на Майстора“, за „лебедовата му песен“, за „ужасната му тайна“. „Всяко чудо се нуждае от някакво откритие и някаква тайна, Джейкъб — бе отбелязал съвършено правилно Беноа. — Откритието вече го имаме. Липсва ни тайната“.

— Нека оставим идеята да узрее — обобщи Стейн пред инвеститорите. И замислено погали дългите бедра на седалката.

 

 

Известно време се долавяха звуци. После настъпи тишина.

Връхлетя я лавина от телефонни обаждания — най-вече от Хорхе, отначало безкрайно притеснен и по-спокоен, след като успя да я чуе. Кога възнамерява да се върне? Не знам, Хорхе, ще видим. Много искам да се срещнем. Ще видим. Изведнъж осъзна, че той не й липсва. За нея Хорхе беше като гласа на миналото: неизбежен, но останал зад гърба й. Позвъниха й също Йоли Рибо, Алехандра Хименес, Адолфо Бермехо, Хави Гонфрел и Ернесто Салватиера. Гласове на художници и платна. Алекс Басан беше сред най-сърдечните. Всички се радваха, че е добре и че носи подписа на Ван Тиш. Най-неочаквано една вечер й се обади и брат й. Дори той се бе загрижил за благосъстоянието на картината! Без да излиза напълно от обичайния сдържан тон на адвокат извън съдилището, Хосе Мануел й разказа за майка им, сподели колко им било мъчно и на двамата за нея и че нямали представа, че тя ги издържа. „Изобщо не знаехме — подчерта той. — Трябваше да го научим от Хорхе Атиенса“. Как се чувства? Добре. Скоро ли ще се върне? Да. Искали да я видят. И тя искаше. „В края на краищата — помисли си Клара — животът и изкуството се градят на една и съща основа — да отидеш и да видиш“.

А Вики? Вики не й позвъни.

Хрумна й, че може би сега е редно тя да направи първата стъпка, след като художничката се бе издигнала толкова много.

Вики подготвяше ретроспективна изложба за фондацията — Джейкъб Стейн го беше обявил на една пресконференция. Две от дванайсетината творби, които щяха да бъдат показани, бяха рисувани първоначално с Клара: „Мигновение“ и „Ягодата“. Стейн беше добавил, че Вики Лиедо е една от изтъкнатите представителки на съвременния праволинеен хипердраматизъм и че „сега, когато Майстора не е вече между нас“, фондация „Ван Тиш“ ще поощрява решително творчеството на тази млада художничка.

Новината впечатли Клара така дълбоко, че известно време сама се питаше какво всъщност е редно да изпитва. Накрая се зарадва за Вики, но после й мина през ума, че се радва, защото не я обича достатъчно, за да й съчувства.

„Обезсмъртени и двете, както си мечтаехме. Чудесно“.

По-късно, когато телефонът замлъкна, тя изключи телевизора. Новините бяха винаги едни и същи, вече ги знаеше наизуст. Не посегна и към многобройните дискове с джаз, които отделът за консервация й бе предоставил за развлечение. Почувства се добре така, сред собствената си тишина. Или шум.

Защото животът имаше своя звучност, макар че тя едва сега го осъзнаваше. Усети как той отново нахлува в нея така, както се долавя приближаването на различна вълна. Бяха решили да й свалят имприматурата, да заличат подписа и да я изпратят вкъщи. Щели да я оставят да си почине един сезон, а после, ако е необходимо, да я повикат да се представи отново като „Сусана“. Парите си оставали същите, разбира се, в това отношение нямало да има промяна. Спряха й хапчетата F&W и тя много скоро си даде сметка колко много и различни неща иска човек. Изкуството си стои мирно и тихо, а животът изисква непрестанно задоволяване. После преминаха към свалянето на имприматурата. Когато се върна в стаята си в болницата, където беше постъпила, и се погледна в огледалото, всичките й съмнения се разсеяха — вече беше Клара Рейес, изцяло. Нейната руса коса, кожата с широки пори, старите белези, житейски черти, миризми, предишните извивки. Все още нямаше косми, естествено, но тя вече бе започнала да се погажда с този образ. Без имприматура лицето й си бе възвърнало присъщите му изражения, а жълтото чудовище, смаяло Хорхе, бе останало в миналото. Вече не беше нарисувана и не носеше етикети. Не беше лесно да се живее без етикети и бои, но трябваше да свиква.

В петък, след като се наобядва и си поспа следобед, някой тихо почука на вратата й.

Влезе Херардо с усмивка на уста.

— Ето каква си била без пластовете боя, драга моя. Откровено казано, такава повече ми харесваш. В натура, както има една дума.

Тя се засмя. Беше седнала на леглото по пижама, разрошена и още сънена. Позволи на Херардо да я прегърне и установи, че присъствието му й е безкрайно приятно.

— Чух, че днес те изписват и реших да мина да те видя — обясни той. — Юстус също искаше да се отбие, но ме накара да дойда първи „на разузнаване“.

Той се разсмя и очите му заблестяха, но после отново стана сериозен. Чул за нападението на оня безумец и оттогава се опитвал да я види, въпреки непрестанните уверения, че била добре.

— Как си? — попита я той.

— Не знам — отвърна тя искрено. — Май съм добре.

Имаше чувството, че е изпаднала в дълбок сън и се е събудила в болницата. Усещаше се празна. „Сънувала съм“, мислеше си тя. Но какво става, когато всичко, което си, и всичко, което си бил се окаже част от един и същи сън?

Имаха време до тръгването за летището. Той я запита дали не иска да се сбогува с някое определено място. Клара погледна към сгънатите върху леглото й вестници. Беше прочела, че същия петък, 21 юли 2006 г., демонтират окончателно Тунела.

— Ще ми се да мина по „Музеумплейн“ и да видя как развалят Тунела — каза.

— Готово.

Свечеряваше се и над тихите води на каналите тук-там вече блещукаха звезди. Беше великолепна лятна вечер. Луната сияеше все така ярко, опитвайки се да достигне своето съвършенство. Херардо шофираше по посока на „Музеумплейн“, а Клара седеше до него.

— Имам намерението скоро да дойда в Мадрид — прекъсна той внезапно плътната тишина. — Искам да довърша една картина, която бях зарязал наполовина — добави с усмивка.

По-късно Клара казваше, че точно в този миг бе осъзнала, че „Сусана“ окончателно е напуснала тялото й. Там, на тъмната седалка в колата на Херардо, тя бе опипала краката, ръцете и лицето си и си бе дала сметка за това. „Сусана“ беше заличена. Отдолу, за добро или лошо, отново бе изникнала Клара Рейес. Събитието — помисли си тя — имаше блудкавия привкус на несполучлив опит за развод.

Херардо й говореше нещо.

— Ще ми се…

Той редеше откровени признания, които тя едва схващаше и чуваше. Но разбра, че сега, когато пак си беше Клара, ще трябва да свиква с откровенията. Защото „Сусана“ започваше да чезне в мрака и звездно небе. „Сусана“ се носеше в безкрайния Тунел на нощта, все по-далечна и все по-равнодушна. Добре дошла на горната земя, Клара. Добре дошла в действителния живот.

На „Музеумплейн“ работата продължаваше спокойно и с вещина. Неколцина техници откачваха завеса след завеса: първо едната стена, после другата, след това тавана. И така по цялото протежение на подковата. Не прекъсваха работа дори по тъмно — Амстердам трябваше да осъмне без Тунела и зората да завари площада без покривала, осеян с обичайните му статуи и градини.

Херардо паркира наблизо и двамата тръгнаха, вдигнали нагоре глави, като новодошли туристи.

— Какво чувстваш? — запита я той.

Тя гледаше втренчено огромната развалина.

— Не знам. Прегърни ме.

Както си вървяха, на нея й хрумна отговор.

— Все едно за първи път си поемам дъх — промълви.

Отдалечиха се. Клара погледна през рамо.

Точно тогава дойде ред на една от най-горните завеси. Огромният квадрат се строполи с тътен на далечна вълна, повлякъл със себе си своята чернилка. Лунната светлина навлезе с лекота в опустелия мрак.