Азаря Фархи
Пет дни на Луната (9)

IX. Тайнственият вертолет

След като получи задачата, капитан Колев започна непрекъснато да наблюдава журналиста Берлие. Макар и да е имал неведнъж работа с чужди разузнавачи, той не можа да открие нищо подозрително в държанието на кореспондента. Ако нямаше данни в службата, че той е не само представител на голям чужд ежедневник, но и че е свързан с концерна на Смит, Колев би сметнал следенето му за безсмислица. Капитанът стана негова неделима сянка. Багажът, който при един удобен случай той успя да прегледа, се състоеше от куфар, който нямаше двойно дъно, пълен с бельо, и от една флейта с калъф, нищо друго. Почти с никого не се срещаше. Слизаше редовно точно в дванадесет часа на храна. Пиеше доста, без да се напива, но винаги сам. След това се прибираше в стаята си. От време на време свиреше на флейта най-различни мелодии. Но особено много Берлие обичаше една негърска джазова песен. Вечер той слизаше на храна и също пиеше много. Досега бе излизал от хотела няколко пъти. Веднъж посети професор Медведев, два пъти заедно с цялата група журналисти посети Панчарево, веднъж Института за изпитване на металите, друг път участвува на пресконференцията в Академията на науките, а накрая заедно с всички разгледа междупланетния кораб.

Замислен, разузнавачът влезе в стая 39. „Пак тази мелодия“ — с досада помисли той, като чу, че се разнасят отново изкълчените звуци на познатата песен.

— Нашият човек смята да си заминава днес — посрещна го старши лейтенант Величков, който го заместваше, когато му се налагаше да се откъсне по друга работа. — Заръча да качат багажа му на летището на хотела. Вертолетът го чака. Тази заран в десет часа дежурният офицер от паспортното ми съобщи, че са уредени всички формалности по заминаването. Документите му са в пълен ред и имат срок три дни.

— Невъзможно!… — възкликна учудено Колев. — Че ако той е дошъл като журналист, би следвало да чака, за да узнае нещо повече за съдбата на междупланетния кораб. Значи началникът е прав: той е дошъл у нас и с други задачи.

— Изглежда — отвърна старши лейтенантът. — И на мен това ми прави силно впечатление. По всичко личи, че той не е вчерашен. Не мога да кажа, че с нещо се е издал досега. Какво мислите, другарю капитан, за тази мелодия? Много бих искал да зная защо постоянно нея свири…

Той отново се вслуша. През отворения прозорец на стаята долетяха игривите звуци на песента.

— Ясно — внезапно се чукна по челото Колев. — Това е сигурно сигнал — предаване. Как не ми дойде на ум да отворя флейтата. Вътре сигурно има предавател. Рових се в куфара да търся двойно дъно. Ама, че съм глупак! Та това е стар прийом, който само начинаещите шпиони използуват. Интересно — продължи той, — ако във флейтата има предавател, то той е твърде слаб. Може би предава на не повече от пет до десет километра в диаметър. В такъв случай някоя по-мощна любителска станция препредава. Това трябва да се провери!… Виж какво, имам една идея. Ще трябва да направим следното… — и той се наведе над ухото на колегата си и тихо му разказа за хрумналата мисъл.

— Отлична идея — одобри офицерът. — Ще запозная и началника с нея. Мисля, че може да се осъществи — каза той и се запъти към вратата.

Капитан Колев почака да заглъхнат стъпките на излизащия колега. След това бавно се отправи към вратата. Той леко я открехна и подаде глава навън. В коридора нямаше никой. Слабо, едва-едва се чуваха през изолацията звуците на флейтата. Разузнавачът внимателно притвори вратата и безшумно се отправи към края на коридора, където се намираха асансьорите. Качи се на един от тях и се спря на последния етаж. Колев погледна часовника си. Часът беше дванадесет без две минути. Той се огледа и бързо се отправи към една врата. Вратата се оказа отворена. Беше някакъв килер за багаж. Едва затвори зад себе си вратата и чу шум от стъпки. Излизаха механиците от летището на хотела, намиращо се на покрива. Слизаха за обед. После всичко утихна. Той погледна отново часовника си. Беше дванадесет и двадесет. Бавно, без шум открехна вратата. Като видя, че няма никой, с крадливи стъпки се отправи към входа на летището. Край малката ремонтна работилница до един вертолет работеше дежурният механик.

„Време е вече — помисли Колев, като погледна пак часовника си. — А телевизорът не звъни…“

Мисълта му бе прекъсната от слабия, едва достигащ до слуха му мелодичен звън на телевизорния апарат.

Механикът бързо се отправи към апарата. Викаха го някъде. За момент той се противопостави, промърмори нещо недоволно и бавно тръгна към изхода. Колев едва успя отново да се скрие в килера. Механикът мина край капитана и слезе долу с асансьора.

Разузнавачът излезе от скривалището си и внимателно, като се ослушваше, се запъти към един от крайните вертолети. Погледна номера му и влезе в него. Това беше една от многото машини, които столичните хотели даваха на разположение на пътниците за излети. Колев добре ги познаваше. Той се отправи към задната част на летателния апарат, отвори вратата на багажника и се вмъкна в него. Това беше малка кабинка — метър и половина на два широка, в която пътниците спокойно можеха да поставят обемисти багажи. Тъй като вратата се отваряше по посока на багажника, човек, който влиза от светло, трудно би могъл да забележи какво има в кабината, ако не влезе в нея и запали осветлението. Колев знаеше тази особеност на багажниците и застана така, че дори ако се отвори вратата, в кабината да изглежда че няма никой.

Часът беше три без десет, когато чу, че се отвори вратата на вертолета. Някой влезе и се отправи към багажника. Вратата се открехна и в ниското помещение бе поставен един куфар и калъф с флейта. Сърцето на Колев трепна. Но… за щастие не осветиха помещението, а само положиха багажа. След малко той почувствува, че вертолетът се откъсна от покрива на хотела. Полетът продължи доста време. Колев леко открехна вратата. Берлие сам караше машината. Разузнавачът внимателно я затвори. Извади от джоба си малко фенерче и връзка ключове и се зае с флейтата. Отвори калъфа и внимателно се вгледа в музикалния инструмент. По нищо не личеше, че в него има предавател. С помощта на малка отвертка той разглоби флейтата. Едва тогава видя няколко проводника, които водеха към задната част на инструмента. Това беше достатъчно. „Предавател — мина като светкавица мисъл през главата му. — Значи предположението ми е вярно. Негърската песен е била сигнал за предаване.“ Той бързо монтира флейтата и загаси фенерчето.

Към пет часа вертолетът започна бавно да слиза. Не след дълго той почувствува, че машината се заземли и спря. Капитанът пак зае старото си място зад вратата. Едва успя да направи това, когато вратата се отвори и Берлие взе куфара и инструмента, вгледа се за момент в тях и слезе от машината.

Капитанът почака малко и излезе тихо от скривалището. Той погледна приведен през прозорчето. Машината се намираше на някаква горска поляна. По една едва забележима пътека бързо се отдалечаваше с куфар и калъф в ръка журналистът. В далечината се чу слабо изсвирване на влак. Намираха се недалеч от малка гара. Колев безшумно отвори вратата на вертолета и слезе на земята. След това прибяга до първите дървета. Сетне внимателно запристъпя по пътечката, като гледаше да не настъпи някоя съчка. Скоро на около триста метра пред себе си видя фигурата на чужденеца.

Едва бяха изминали около петнадесет минути от тази гонитба, когато на едно открито място Берлие се спря. Постави багажа на земята, сложи си тъмни очила, погледна часовника си и едва забележимо хвърли поглед зад себе си. Разузнавачът, който още не беше излязъл на открито и се прикриваше зад редки дървета, бързо легна на земята.

„Не можа да ме види — радостно помисли той. — Трябва още по-внимателно. Опитен вълк е!“

Чужденецът ускори хода си. Колев се понесе след него. Така се движеха двамата около един километър. Скоро пътеката се вля в широк горски път. В далечината се показа железопътната гара, а зад нея — голямо селище.

Капитанът се спря нерешително. После, като разбра, че шпионинът ще се качи на влака, реши да промени тактиката си. Избърза напред през гората и се появи откъм селището тъкмо в момента, когато Берлие влезе в чакалнята. Той застана зад чужденеца, когато последният беше на билетното гише.

— Един билет за летовище „Васил Коларов“ — поиска журналистът на чист български език.

„Охо, значи говори и български!“ — учуден си каза Колев.

Разузнавачът също купи билет до летовището и без да изпусна из погледа си журналиста, влезе в бюфета. Седна до един прозорец, от който се виждаше целият перон. Влакът наближаваше.

Берлие се качи в първокласно купе, а Колев влезе в коридора на съседното второкласно. Той се прехвърли в първа класа едва като видя, че в коридора няма никой. Отвори един прозорец и се загледа навън. Всяко движение в коридора беше под негов поглед.

Смрачаваше се, когато влакът влезе в новата гара на големия планински курорт. Кореспондентът слезе на гарата и без да вземе някакво превозно средство, бавно се отправи с багажа си към една от крайните малки вили. Като наближи до нея, без да се извръща, той се отправи към вратата и звънна. Тя бавно се отвори и пропусна идващия пътник.

Колев обиколи вилата. Тя имаше зид, зад който се простираше голяма овощна градина. Стената я отделяше от околния свят. Кучета нямаше, тъй като с лая си биха предупредили обитателите за обикалящия около вилата странник. Най-сетне той се реши. Приближи се до стената откъм гърба на вилата; огледа се, бързо се покатери и скочи. Но още не стъпил на земята, силен удар в тила го накара да загуби съзнание.