Азаря Фархи
Пет дни на Луната (11)

XI. На Луната

— Какво стана? — запита Медведев, като пипаше с ръка една голяма подутина на челото си. Над него се бе надвесила лекарката.

— Ударихте се — отвърна Занкина. — Добре, че ударът беше лек.

— Бях принуден да изменя курса — извини се Иванов. — Малко оставаше да се сблъскаме. Бих се заклел, че планинският връх, към който се бяхме насочили, няма повече от осем хиляди метра.

— Сигурно, без да забележите, сте изменили посоката и сме били на не повече от десетина хиляди метра от лунната повърхност.

— Не, другарю професор — засегнат, отвърна щурманът. — Нито с милиметър не съм изменил курса. Когато почнахме да се движим над лунната повърхност, бяхме точно на 12,807 метра. Внимателно проверих високомера. Ако желаете, проверете лентата на кинокамерата.

— Интересно!… — замисли се астрономът. — Как да обясним тогава това явление?…

— Другарю професор, високомерът пак пада — прекъсна размишленията му инженерът.

— Ясно!… В такъв случай Луната няма форма на правилно кълбо. Може да вдигнете на по-голяма височина кораба. Пък не ми се сърдете. Ние с вас направихме голямо откритие! Слизането ни на по-малка височина не може да се дължи на лунното притегляне, нито, да речем, на магнитно. Във втория случай смущението би се усетило всички уреди. Тогава остава единствената друга възможност — Луната да не е правилно кълбо.

— Сигурно е така — потвърди инженерът. — Не забелязах смущение в нито един от уредите.

— Поздравяваме ви и двамата — обади се лекарката — това ваше откритие е първият голям принос в световната наука, внесен от нашата експедиция. Да се надяваме, че няма да е последният.

Всички замълчаха. Снабдени с бинокли, пътешествениците с интерес наблюдаваха лунната повърхност. Пред техните погледи се разкриваха планински вериги и широки равни местности, прорязани тук-таме с големи пукна или големи загаснали кратери на някога мощни вулкани.

— Това е кратерът Птоломей, а този — по-малкият, Фламарион — обясни професорът на спътниците си.

Отново всички замълчаха и съсредоточено гледаха навън. Корабът пресичаше нови местности. В далечината се показа голяма планинска верига — лунните Карпати. Щурманът издигна ракетата. След като премина планинската верига, пред погледа на пътниците се разкри широка равна местност.

— Слизаме в Морето на дъждовете — наруши тишината инженерът и започна да кръжи над равнината.

Корабът бавно спря. Най-сетне пътешествениците достигнаха заветната цел на човечеството — Луната.

Пръв отвори вратата на „ЛИ–7“ професор Медведев. Той беше облечен в светъл гащеризон, направен от здрава и много гъвкава пластмаса, последно откритие на големия сибирски завод за пластмаси. На главата си носеше метален шлем, плътно прилепен за дрехата. Това беше нов вид скафандър, специално пригоден за лунните условия. Скафандърът беше снабден с радиопредавател и радиоприемник. Тази апаратура даваше възможност за разговори от далечни разстояния. От друга страна, това облекло предпазваше от големи горещини и студове. В шлема се намираше и дихателен апарат, който доставяше на човешкия организъм необходимото количество кислород.

Треперещ от вълнение, астронавтът се спусна по стълбата. В желанието си да стъпи по-скоро на Луната той забрави, че тежи седем пъти по-малко, отколкото на Земята. Запазил обаче всичките си физически сили, той се спъна и се търколи по нея.

След него се спусна Занкина, която, желаейки да помогне на професора, също се търколи до вече ставащия професор.

Медведев весело се засмя.

— Добре ни приема Луната. Най-напред ни кара да се търкулнем за запознанство. Ние с вас, колежке, забравихме, че на Луната имаме много повече сила, отколкото на Земята.

Отгоре весело се кикотеха.

— Аз пък ще скоча — обади се геологът и леко се отпусна на Луната, но за негова изненада потъна до колене в лунен прах.

Щурманът последва неговия пример и като газеше през дълбокия прах, се намери до групата.

Пътешествениците, събрани в група, се смълчаха. Те се вгледаха в новата, непозната за човека девствена лунна природа. Пред тях се разкриваше широката и почти равна местност на Морето на дъждовете. Само тук-таме се издигаха невисоки хълмове, които като мълчаливи воини стояха неподвижно в далечината. А някъде зад тях се виждаха големи планински вериги. Безброй големи трапове, пробити от метеори с различна големина, паднали в продължение на милиони години, заобикаляха от всички страни екипажа на „ЛИ–7“. Широки и многокилометрови пукнатини, появили се вследствие на големите температурни разлики през деня и нощта, пресичаха цялата повърхност на Морето на дъждовете.

Слънцето печеше жарко. По тъмното лунно небе блещукаха хиляди звезди. За разлика от Земята, където атмосферата придава на небесната шир синкав цвят, лунното небе е винаги черно — както денем, така и нощем, защото няма атмосфера. Застанали един до друг, пътешествениците гледаха тайнствената лунна повърхност и мислеха за нещо свое. Пръв прекъсна мълчанието Веселинов.

— Не е лошо да се поразтъпчем — предложи той. — На този кораб така се схванаха всичките ми крайници, че с удоволствие бих участвувал във всякакви състезания. Какво ще кажете, ако се посъстезаваме малко? Трябва да бием земните рекорди. Обявявам следните състезания: надбягвания на 100, 300, 1000 и 3000 метра мъже…

— И аз ще участвувам — обади се закачливо лекарката. — За каква ме вземате? Съмнявам се дали бихте ме хванали — закачи тя Веселинов.

Без друга покана състезанията започнаха.

Изморени от тичане и боричкане, задминали всички рекорди по лека атлетика, един по един пътешествениците се събраха пред кораба.

— Стига вече игри — каза професорът. — Време е за работа. Разполагаме с малко време. Веселинов — обърна се той към геолога, — може да вземете всъдехода. Занкина ще ви помага. Преди това обаче, моля ви, да пренесете моите уреди на онзи хълм — и той посочи с ръка една няколкостотинметрова височина, която ярко се отличаваше от околната равна местност.

През вратата на кораба започнаха да се снемат различни механизми и уреди. Беше свален и всъдеход на части, който бързо бе монтиран. Вътрешността на машината внимателно бе облицована със същата материя, от която бяха направени скафандрите. Всъдеходът имаше значителни размери. Той, беше широк два метра, а дълъг около пет. Машината можеше да се движи по повърхността с голяма бързина, при нужда да се издига, а освен това можеше да пренася и големи тежести. Малката кабина, от която се командуваше всъдеходът, даваше възможност за почивка и работа без скафандри. Специална апаратура я снабдяваше с кислород и прочистваше въздуха от въгледвуокис. Той се подхранваше с енергия от няколко мощни атомни батерии. Всъдеходът бе предназначен за по-продължителни пътешествия на Луната, когато се налагаше да се отдалечат пътниците от кораба или междупланетната станция.

След като машината бе стегната и в нея бяха натоварени всички необходими на професора и на геолога уреди, тя потегли, като взе посока към хълма.

Останал сам, щурманът започна да сваля от кораба продълговати пластмасови блокове и няколкометрови метални греди, направени от някаква нова и много лека сплав. Той имаше за задача да издигне и съоръжи по изготвен още на Земята проект първата междупланетна станция на Луната.

След като изнесе от кораба всички необходими строителни материали с помощта на апарат, който твърде много приличаше на сонда, започна да забива металните греди на дълбочина няколко метра. Така бяха забити около двадесетина греди. Това беше скелетът на бъдещата постройка. Работата спореше. За няколко часа той скачи със здрави болтове за гредите готови метални конструкции. След това започна да поставя правоъгълни пластмасови блокове на нивото на лунната повърхност, които здраво свързваше със скелета на постройката и помежду им. За да се избегне изтичането на кислород от бъдещата станция, всички промеждутъци и празнини той запълваше с каучукоподобна течност, която веднага се втвърдяваше.

Застанал на хълма на няколко километра от строежа, професор Медведев устройваше своите уреди. Постави ги и се зае с измерването на температурата. След това насочи уреда си към Слънцето и се опита да направи точен анализ на слънчевата светлина. Внимателно, като се стремеше да не пропусне нещо, той записваше всички данни в дебела тетрадка. За да не допусне грешки, цветна кинокамера снемаше разложените светлинни лъчи през уреда. Едва след като отбеляза данните, той премина към своя далекоскоп, настрои го и монтира към него кинокамерата. След това внимателно започна да подготвя за работа други уреди. Той така беше увлечен в работата, че забрави за всичко.

Гласът на щурмана го накара да си спомни за спътниците си.

— Време е за обед — подкани го той. — Иначе ще имаме и двамата разправии с доктор Занкина.

Това припомняне го накара да си спомни един неприятен разговор, който има неотдавна с лекарката, за личния пример и за съзнателната грижа, която трябва да има към организма си. Той погледна със съжаление далекоскопа си и отвърна:

— Идвам веднага.

Докато двамата пътешественици се хранеха на кораба, Веселинов и Занкина завършиха със залагането на първата сонда в подножието на висок планински масив.

— Завършихме с поставянето един час по-рано! — весело каза Занкина. — Много бих желала да разгледаме онзи проход. Ще смогнем с работата — и тя посочи с пръст една теснина, която се врязваше в планината, и го погледна ласкаво със зелените си очи.

Веселинов сведе поглед надолу.

— Добре!… — отвърна той. — Не е лошо да разгледаме и онзи каменлив насип. Той може да ни запознае с част от минералите на Луната. Вземете си чукчето и раницата и да вървим.

Като оставяха дълбоки следи зад себе си, двамата изследователи на лунните недра се отправиха към широкия отвор, ограден от високи скали, който водеше към планината. Никакъв звук не нарушаваше мъртвата тишина на лунната природа.

— Колко е красиво!… — възкликна възхитено лекарката, като навлезе в прохода и се изправи пред някакви скали, добили очертанията на фантастични животни.

— Да, тези фигури са красиви — отвърна Веселинов. — Но не бих живял тук. Предпочитам да съм на Земята, сред хората. Тази тишина би…

Той не довърши мисълта си. Пред погледа му се изпречиха голям куп камъни, свлекли се от височините поради честите пуквания в резултат на резките температурни разлики през деня и нощта. Той бързо се запъти към тях.

— Занкина, елате тук — повика помощничката си той. — Имаме възможност за проучване на голяма част от лунните пластове. Тук са се свлекли камъни от най-различни височини, Ето, виждате ли — обърна се той към пристигналата девойка. — Тук има и гранит, сиенит, пирит и много други минерали и метали.

— Интересно, как ли се е образувал този проход? — запита лекарката.

— Вероятно от голяма и дълбока пукнатина, получила се, вследствие температурни разлики през деня и нощта. Впоследствие лавата, която е изригвала от вулкана, е запълнила част от нея — обясни Веселинов. — А всички тези камъни са се свлекли. Предлагам да подберем проби. Надали със сондите ще можем да проникнем във всички пластове.

Занкина кимна с глава в знак на съгласие.

Двамата геолози бързо заработиха.

Внезапно лекарката, която работеше на няколко крачки от геолога, изтича напред, разхвърля няколко камъка и вдигна един голям метален къс, който блестеше със силен блясък на слънцето. Тя се обърна към геолога и му го подаде.

— Магнезий и с колко малко примеси — каза тя. — Сигурно тук го има в големи количества.

— Сигурно — отвърна Веселинов. — И аз намерих няколко по-малки къса. Предполагам, че количеството му е значително. Той тук не струва нищо. Просто се търкаля пред краката ни. А какво ли не биха дали за него на Земята. Нашето пътешествие ще направи преврат в използуването на магнезия и други ценни метали в промишлеността. В недалечно бъдеще флотилии от космически кораби, подобни на „ЛИ–7“, ще пренасят големи товари от тези материали до Земята. А тук някъде наоколо ще има рудници, снабдени с най-модерни съоръжения… — Геологът замълча. Той виждаше ясно как мъртвата лунна природа се оживява. На луната е слязъл човек… — Но да вземем този къс и да оставим мечтите — продължи геологът. — Време е да вървим. Трябва да заложим втората сонда и да направим снимка на кратера. — И той посочи високопланинския кратер, който се издигаше на няколко хиляди метра височина.

Внезапно осенена от някаква мисъл, лекарката хвана за ръка геолога:

— А как да наречем кратера, който ще проучим, и този проход?

— Хубава мисъл — забеляза той. — Аз мисля, че кратера трябва да наречем „Медведев“, в чест на професора, а прохода — „Проход на мълчанието“. Това беше нашето първо впечатление от него.

— Добре, така да ги назовем. Дори и без съгласието на професора. Той е скромен. Иванов сигурно ще ни подкрепи!…

Геолозите сложиха раниците на рамо и се отправиха към всъдехода.