Азаря Фархи
Пет дни на Луната (8)

VIII. По новия курс

Иванов завъртя кормилото и настрои апарата към необходимия курс. Корабът се понесе с космическа скорост към Луната. Щурманът направи нов опит да се свърже със Земята. Безуспешно. Повече от един милион километра отделяха кораба от родната планета.

Но остър глад, на който той досега съзнателно не обръщаше внимание, накара инженера да стане. Над две земни денонощия не беше сложил хапка храна в устата си. Той бързо се отправи към дневната кабина.

— Тъкмо мислех да ви викам — посрещна го Занкина и състрадателно се усмихна: — Сигурно и вие примирате от глад.

— Познахте — засмя се той. — Така куркат червата ми, че не знам с какво да ти залъжа. Но къде е професорът?

— Тук съм, тук съм — извести за своето присъствие Медведев, като излизаше от миниатюрната си обсерватория. — Изгладнял съм като вълк. Бих изял цяло агне!…

— Ей сега!… — суетливо се обади лекарката, като подреждаше масата. — Веселинов отваря консервите. Веселинов!… — извика тя. — Ускорете, че гладните нямат търпение!

Геологът несръчно отваряше консерва след консерва. След като свърши с отварянето на печеното, той се зае с компота. Отвори кутиите и се опита да ги изсипе в чинии. Напразно!… Както супите, така и компотът отказваха да излизат от консервените кутии.

— По дяволите!… — ядосано изруга той. — Забравих, че живеем без тежест. Но къде ли е апаратът, който създава центробежна сила? — и той се огледа наоколо: — А, ето го! — и посегна да го вземе от отворения шкаф.

— Веселинов, побързайте! — дочу той упрека на лекарката. — Хората са гладни. Ако трябва помощ, да дойда…

— Ей сега! — отвърна той. — Вече всичко е наред!

Една по една апаратът напълни чиниите с храна. Геологът ги поемаше и поднасяше на масата.

— Никога яденето не ми е било толкова сладко! — заяви щурманът. — Не е лошо да се отвори една бутилка мелнишко.

Лекарката погледна въпросително професора.

— Може — отвърна той на немия въпрос.

След като отвори бутилката, Веселинов се опита да налее чашите. Пак напразно. Виното не излизаше от бутилката.

— Ударете дъното! — посъветва го Иванов.

Но и това не помогна. От бутилката изтече огромна капка, която застана неподвижно във въздуха. Геологът се опита да я вкара в чашата, несръчно я разряза и измокри ръката си.

— Почакайте — извини се той. — Ей сега апаратът ще налее чашите.

След като се нахраниха и изпиха по наша вино за успеха на експедицията, всеки се зае отново с работата си.

Изминаха нови двадесет и четири часа. Професорът събра предложенията на екипажа и изготви съкратен план за работата на експедицията.

Иванов трябваше да започне строежа и монтирането на междупланетната станция. Веселинов и Занкина имаха за задача да разучат минералните богатства на Луната и да изследват един от кратерите. Освен това те трябваше да направят точна карта на местата, които ще обходят.

— Аз пък — каза накрая Медведев — най-напред с ваша помощ ще трябва да монтирам моя далекоскоп — и той посочи с пръст тръбата си. — Сетне ще извърша наблюдения и на всички небесни тела от нашата планетна система. Освен това ще следя за температурните изменения. Мисля, че макар и нашият план да е твърде напрегнат, той е изпълним. Въпреки всички трудности ще бъдем в състояние да занесем на Земята огромен материал. Той ще подготви почвата за научната работа на следващата експедиция.

— Планът е осъществим — подкрепи Медведев инженерът. — Що се отнася до построяването на станцията, готовите конструкции, които носим, ще ми позволят да я изградя за три-четири земни денонощия. За около едно денонощие ще смогна да монтирам радиолокационната станция, самопишещите уреди и фотокамерите. Онези, които ще дойдат след нас, ще трябва да се погрижат за вътрешната уредба, монтирането на останалите уреди и изграждането на лабораториите.

— Най-зле стои въпросът с моя план! — оплака се Веселинов. — Времето за работа е крайно недостатъчно. Чакайте — внезапно се сети нещо геологът. — Работата може да се разпредели така: Занкина да подготви картите, да направи необходимите снимки и да помага при сондите. Аз пък главно ще подбирам проби и ще проуча един от кратерите. По-късно, когато се завърнем на Земята, ще разработим материалите — весело каза той. — Така ще се извърши почти двойна работа.

— Правилно — съгласи се професорът. — Така ще се използува по-рационално времето. — И вместо заключение добави: — Значи планът на експедицията е приет. Сега се намираме на около двадесет часа път от Луната. Може да се извършат още някои подготвителни работи.

В упорита работа, в непрекъснати наблюдения и подготовка изминаха нови деветнадесет часа. Лунният диск постоянно растеше. Най-сетне инженер Любен Иванов успя да хване връзка със Земята. Радостен, той занесе полученото съобщение на професора, който работеше в обсерваторията.

— Другарю Медведев — започна с тържествен глас Иванов, като прекъсна заниманията на професора. — Свързах се със Земята. Имаме съобщение от двете академии на науките. Заповядайте!… — и той подаде един лист на началника на експедицията.

— Благодаря — отвърна професорът, грабна листа и започна да търси очилата си. Като не ги намери на масата, той прерови джобовете на панталона. Но и там не ги откри. След безуспешно няколкоминутно търсене ги откри в малкия горен джоб на работната си дреха, която висеше на закачалката. Професорът бързо ги сложи и зачете:

„Поздравяваме ви с успешното отстраняване на повредите. Органите на властта са по следите на групата вредители. В интерес на сигурността обаждайте се само при необходимост. За в бъдеще си служете с шифър 2. Всички близки на екипажа са добре. Утвърждаваме новия план за научната работа. Желаем ви успех!

Академии на науките — Москва — София.“

— Ясно — каза замислено професорът, — ще се обаждаме рядко, и то по другия шифър. Вас ще помоля да обърнете особено внимание на управлението на ракетата. Предстои слизане на терен, който не познаваме. Аз пък ще предам поздравите от Земята на Веселинов и Занкина.

Когато Медведев влезе в голямата кабина, той завари интересно зрелище. Неволно се усмихна.

Без да се държи за каквато и да е държалка, както бяха свикнали да виждат Веселинов, той се разхождаше свободно, дори леко подскачаше на два крака. Лекарката го гледаше отстрани и весело се смееше.

Като забеляза професора, геологът смутено се отправи към него.

— Продължавам да се обучавам за живота без тежест. Другарката Занкина ми е учител. Както виждате, започвам да свиквам — похвали се той.

Лекарката тихо се засмя.

— Много хубаво!… — похвали го професорът. — Само че от десет минути вече имаме тежест. С други думи, Луната вече ни привлича. Не чувствувате ли, че започваме да се движим с по-малка скорост?

— Така ли? — смутено обърна поглед към лекарката Веселинов. — Аз затуй почувствувах, че почнах много леко да ходя из кораба. А помислих, че почвам да свиквам с живота без тежест — и той смутено се усмихна.

След разговора с Медведев щурманът зае своето място в кабината си. Пред погледа му вече изпъкваше лунната повърхност. Дори с невъоръжено око той ясно различаваше огромни планински вериги и тъмни пространства, които постоянно като че ли се приближаваха към кораба.

— Какво е това? — внезапно запита Занкина, която безшумно бе влязла в кабината.

Щурманът погледна нататък и отвърна:

— Предполагам, че е звезден прах. Медведев ми разправи, че тук има големи количества от него.

— Да — потвърди професорът, който също се беше приближил и с интерес наблюдаваше това явление. — Но в него има не само прах, а и големи каменни парчета. Ето вижте — обърна той внимание на присъствуващите — сега падат рояк метеори. Само един от тези камъни е достатъчен, за да пробие нашия кораб от край до край.

— Другарю Иванов — обърна се към щурмана Медведев, — моля, приближете се към звездния дъжд. Трябва да направим няколко снимки, но следете и радиолокационните уредби. Имайте предвид, че един метеор действува в голям диаметър.

— Разбрано — отвърна щурманът, смени курса, даде заден ход на моторите и бавно се приближи до падащите метеори. След като професорът направи няколко снимки, корабът пое стария курс към морето на дъждовете.

Внезапно гласът на щурмана прекъсна тишината:

— Другарю Медведев, възможно ли е Луната да не е правилно кълбо? — запита той.

— Това още никой не може да каже. Тъмната страна на нашия спътник е неизследвана. Защо питате? — заинтересува се професорът.

— Макар и да не съм изменил с нищо посоката на кораба, Луната ту се приближава, ту се отдалечава.

— Сядам до вас — отвърна ученият.

Но силен тласък не му позволи да се приближи до щурмана. Той залитна и се удари в един уред.