Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (6)

6

Точно в шест оправям старателно възела на вратовръзката си, защото си представям, че навсякъде по света вечерните излизания предполагат човек да е облечен изискано. Посветен съм в същността на мисията и въпреки това ми се иска да не разочаровам създанието, което ще придружавам.

Шели закъснява за срещата и този факт ме изпълва с тревожни предчувствия. Крача нервно напред-назад и главата ми се задръства от догадки. Накрая се отправям с решителна стъпка към храста. Надничам зад клоните и почти се сблъсквам с широкия гръб на костюмиран тип, който стърчи неподвижно до малката дървена пейка. Ако не изглежда удивително жив, бих помислил, че Шели е избрала по-надежден партньор за вечерното си бдение.

Онзи стои безмълвно пред гранитната плоча и не помръдва. Забелязвам свеж букет в мраморната ваза и полюляващото се пламъче на тънка догаряща свещ, забита накриво в пръстта.

Заобикалям на пръсти непознатия, като внимавам да не го избутам от пътеката. Проточвам врат и съзирам Шели, сгушена между камъка на плочата и клоните на нисък бодлив храст.

— Какво правиш тук? — шепна и се оглеждам като натрапник.

— Шшшт! — слага пръст върху устните си красавицата.

— Какъв е този тип? — Въпросът ми е напълно безсмислен. Мога да се обзаложа, че непознатият е симпатягата Дани.

— Тихо! — скастря ме новата ми познайница. — Не виждаш ли, че иска да ми каже нещо важно.

Не виждам, а и да виждах, пак нямаше да оставя милата Шели да попадне в капана на признанията му. Защото съм убеден, че това, което се готви да й довери, ще я разстрои дълбоко.

— Каквото е имал да ти казва, е трябвало да ти го каже приживе.

Шели ме поглежда смразяващо. Едва се сдържа да не ме прати по дяволите. И докато се опитвам да я измъкна от хралупата, в която се е свряла, дочувам сподавен шепот.

Дани действително се опитва да каже нещо, но обстановката изобщо не му помага да даде простор на мислите си. След дълги паузи и неуспешни опити да придаде словесен израз на намеренията си, дочувам признание, което ме кара да сграбча ръката на Шели и да я повлека далече от мястото на монолога.

— Остави ме! — дърпа се красавицата и разбирам, че съм закъснял. Вече е чула покъртителната изповед на безумеца Дани.

Шели хуква нанякъде и се спускам стремглаво да я гоня. Оглеждам се безпомощно, защото ми е трудно да се ориентирам сред толкова много почти еднакви паметни плочи. Напрягам слух и долавям риданията й. Приближавам безшумно и я зървам да плаче върху гроба на съсухрена старица, чиято снимка ме навежда на мисълта, че на земята все още се намират хора, които живеят и след стоте.

Привеждам се и притеглям ридаещата Шели към себе си.

— Човекът е напълно превъртял. — Тази констатация я кара да даде отново воля на мъката си.

Красавицата реве с пълно гърло и съм безкрайно благодарен, че всички наоколо проявяват разбиране и се правят на глухи.

— Твоят Дани е изпаднал в трагично умопомрачение. — Продължавам да наливам масло в огъня, а Шели притиска крехкото си тяло към моето и тресе немощните си рамене.

— Не е виновен той — хлипа красавицата и разбирам, че не само годеникът, но и самата тя е със замъглено съзнание.

— Не разбирам защо ти доставя удоволствие да си замазваш очите? — Гласът ми звучи грубо и намирам за уместно да избутам създанието от себе си. Наясно съм, че в такива ситуации малко суровост винаги върши работа.

Шели представа да реве и ме поглежда осъдително с подутите си сини очи.

— Аз също не разбирам защо ти доставя удоволствие да гледаш как страдам…

Думите й ме удрят като гръм от ясно небе.

— Да не би да намекваш, че нося отговорност за страданията ти? — Толкова съм изумен, че не се сещам дори да повиша тон.

— Доколкото си спомням, ти си човекът, който говори за заговори и зли замисли. Според теб Дани съзнателно ме е завлякъл на онзи връх, нали така? Или греша?

Изобщо не греши. Но пък и Дани напълно си е заслужил калта, която хвърлям с шепи по избръснатата му физиономия.

— Не разбираш ли, че той е жертва? — гледа ме умолително красавицата.

— И такъв ще си остане — отсичам и дърпам за авторитет ревера на сакото си. — Явно това е най-успешното му превъплъщение. На жертвено агне, което отива доброволно на заколение.

Картината, която рисувам, е прекалено кървава дори за собствените ми представи за жестокост.

— Дошъл е да поиска съвета ми — клати глава събеседницата ми и кърши тънките си пръсти.

— Бъркаш, скъпа. Дошъл е да ти заяви най-безцеремонно, че не дава пет пари за страданията ти. И че смята да продължи житейския си път като покорен пес, вързан на къса каишка.

Само преди минути моята скъпа приятелка стана свидетел на покъртително признание за скорошна и предизвестена измяна. Симпатягата Дени й довери, без изобщо да му мигне окото, че се готви да сложи в законова рамка връзката си с коварната Лора. Направи го хладнокръвно, без да го е грижа, че сърцето на любимата му може отново да не издържи.

— Дошъл е да поиска благословията ми — не се отказва от ролята на покровител красавицата.

— Дошъл е да поизчисти позамърсената си съвест — опитвам се да отворя очите на разплаканата прелест, но тя продължава упорито да гледа като слепец. Бърша стичащите се по бузите й сълзи, а Шели хлипа на пресекулки.

— От първия миг Лора го впримчи в мрежите си…

— Остави го да се мята там като риба на сухо.

— Искам да му помогна, Фил…

Въздишам и притискам главата на нерайдата към гърдите си.

— Трябва да си помогне сам, скъпа.

Шели е притихнала в прегръдката ми и почти не диша.

— Ще му изпратя знак — отсича тя и се освобождава от ръцете ми. — Ще му покажа, че греши.

Напразни усилия на любовта. Не изричам мислите си на глас, защото на Шели й харесва да вярва в илюзии.

— Ти чакай тук! — стиска ръката ми тя. — Ще се върна, когато Дани си тръгне.

Почти съм сигурен, че вече си е тръгнал, но не искам да разбивам напълно очакванията й.

— Кажи на твоя Дани, че е щастливец — провиквам се, виждайки я да се отдалечава. — След като си е осигурил такова неземно създание да бди над него…

Красавицата ме дарява с уморена усмивка. Искам да добавя, че нещастникът Дани е и долен мерзавец, но се въздържам и гледам ядосано засъхналата кал върху обувките си.

 

 

Стоя вече четвърт час пред масивна мраморна плоча и чета за стотен път надписа върху нея. Шели се бави, което значи, че или негодникът Дани още кисне пред гроба, или отдавна се е разкарал и красавицата е решила да си поплаче на спокойствие.

След още четвърт час като изпод земята до мен изниква късоподстриган тип, който започва да оглежда с нездрав интерес плочата, на която съм се облегнал.

— Тук ли се крие Чужденеца? — пита той, без да сметне за необходимо да поздрави.

— Нямам представа — повдигам рамене и отделям гръб от камъка.

— Не си ли от обитателите на парцел номер осем? — интересува се новодошлият, като ме измерва от глава до пети.

— От тях съм.

— Как тогава не знаеш къде се подвизава Чужденеца? — Онзи ме наблюдава изпитателно. Вероятно си представя, че се опитвам да го будалкам.

— От скоро съм тук. Не съм опознал всички съседи.

Онзи кима и забива пронизващия си поглед в лицето ми.

— Не ти и трябва — подхвърля злобно той.

— Какъв е този чужденец? — питам не от празно любопитство, а за да отместя интереса от собствената си личност.

— Един дявол знае откъде се е довлякъл. Оженил се тук и се окопал като къртица. — Онзи плюе с презрение. — Къде ще му излезе краят, ако всеки се натриса така в чужда държава?

Виждам, че човекът се е наточил здравата и решавам, поне за момента, да не му противореча.

— Промъкват се тук, взимат ни работата, крадат ни жените, обират ни къщите, а ние седим със скръстени ръце.

Давам си сметка, че съображенията му не са лишени от смисъл. Но не искам да се впускам в подробности и да му обяснявам, че светът отдавна живее на отключени врати. Всеки влиза и излиза, където му скимне.

— Този, когото търсиш, какво ти е направил?

Онзи ме поглежда така, все едно съм го ударил с мокър парцал по главата.

— Какво ми е направил? Това ли питаш? — той клати невярващо глава. — Ето, затова сме стигнали дотам. Защото светът е пренаселен с апатични и инертни същества като теб. Чакат да им пламне собствената черга и тогава се сещат да гонят злото.

Човекът плюе отново с яд.

— Тогава е късно, приятел. Запомни го от мен. Злото трябва да се изкоренява, преди да е покълнало. После… — той се оглежда трескаво. — После всичко отива по дяволите.

Чудя се дали тази констатация може да ми потрябва някога, за да знам дали изобщо да си правя труда да я запомням.

— Параноично е да преследваш някого, само защото се е родил върху друга земя.

Събеседникът ми ме поглежда с укор.

— Ти си бил опасен, бе, мой човек. От теб всичко може да се очаква. След като развяваш такива манифести…

Мисля си, че двамата с новодошлия май сме си объркали репликите. Тези думи определено пасват по-добре на моята роля.

— Сега разбирам защо го криеш… — Човекът до мен наднича зад плочата, след това се взира в надписа върху мрамора.

— Тука трябва да е — отсича той. — Чувал ли си по-идиотско име?

Изкушавам се да му доверя, че съм виждал много идиоти с красиви имена и рядко свестни хора, които стоят зад не толкова излъскани табели.

— Постъпваш много лошо, като ги защитаваш… — подхвърля онзи и чопли с нокът гранита върху плочата. — Вредиш на родината.

Никога не е късно човек да научи любопитни неща за себе си. Досега живеех с убеждението, че никога и на никого не съм навредил. Сега изведнъж се оказа, че съм дребен вредител, който поставя на карта бъдещето на собствената си страна. С друго думи, родоизменник. И то защо? Защото проявявам умерена толерантност към неизвестен чуждоземец.

— Като гледам, май си решил да го пропъдиш и от гробището — шегувам се, за да разведря обстановката.

Онзи ме поглежда под вежди.

— Защо мислиш, че съм тръгнал да обикалям парцела? За удоволствие ли?

Взирам се в суровите му черти. Физиономията му е изсечена. По лицето му не трепва нито мускул. Примигвам и си давам сметка, че май изобщо не му е до шегички.

— Ще тръгвам — обявявам, защото не искам да замръквам в компанията на този тип.

— Прав ти път! — изпровожда ме непознатият. — Ако мернеш някъде Чужденеца, кажи му, че няма вечно да се прокрадва между капките. Все някога ще ми падне в ръчичките.

— Непременно ще го предупредя — отвръщам и си пожелавам това никога да не се случи.

В края на алеята се сблъсквам с Шели. Виждам, че е ревала, но се правя, че не забелязвам подутите й клепачи.

— За какво си гукате с Расиста? — изстрелва тя, преди да съм успял да я попитам как е приключила срещата с мерзавеца Дани.

— Обикаля наоколо. Търси някакъв тип…

— Издирва Чужденеца. Мен ако питаш, само си губи времето. Няма да го открие лесно…

— Защо? Да не се е изселил?

— Може и така да се каже. Кисне почти денонощно в католическото гробище. Явно там е намерил приятели…

Тази вест поразпръсква мрачното ми настроение. Хвърлям бърз поглед през рамо и с облекчение установявам, че Расиста се е разкарал.

— Ти… изпрати ли знак? — питам плахо, защото не съм наясно как точно стават тия работи.

Тя въздиша. Иска да ми покаже, че съм съвсем бос в подобни дейности.

— Какво ще кажеш да залегнем тук и да чакаме Видението? — Явно Шели не е в настроение да говори за отношенията си с Дани. Аз пък още по-малко имам намерение да вися и да чакам тоя, дето духа.

— Не зная дали има смисъл. След като никой досега не го е виждал… — Опитвам се да избия от главата й нестройната мисъл да прекараме нощта в очакване на Годо. Но както вече установих, Шели е вироглаво момиче и като си науми нещо, трудно се отказва от намеренията си. Колкото и да са пагубни.

— Тук добре ли е? — сочи закътано зад храстите място тя, без да отдава значение на усилията ми да я вразумя.

Може би трябва да я светна, че никъде не е добре да си губиш безцелно времето. Но след като не съм в състояние да предложа по-смислено занимание за остатъка от вечерта, кимвам с неохота и поемам с наведена глава след красавицата.

— Както виждам, Самоубиеца пак е тръгнал на лов… — подхвърля Шели, докато се настаняваме зад дънера на разцепено от гръм дърво.

Взирам се в падащия мрак и забелязвам прозрачна фигура, която броди с разперени ръце и много прилича на сомнамбул.

— Какво лови? — питам с внезапно избуял интерес.

— Какво може? Наивници.

Кимам, за да покажа, че разбирам.

— Защо се е самоубил? — интересувам се уж между другото.

— Все някак човек трябва да приключи житейския си път — отвръща мъдро Шели и разбирам, че не й е до клюки.

— Изгубил е всичко. От кризата — обяснява след малко тя, явно осъзнала, че е била твърде строга с мен.

Клатя тъжно глава. Като си помисли човек, повечето от обитателите на гробището попадаме тук не по наша воля. Самоубиеца обаче не само е взел решението да се присъедини към отбора от покойници, но е проявил и глупостта да го осъществи.

— Идиотска постъпка… — Мразя да раздавам присъди, но онзи насреща започва съвсем заслужено да печели презрението ми.

След близо петдесет години постоянно присъствие на земята установих, че най-важната мисия на човека е да оцелее. Да се вкопчи здраво в живота и да не изпуска за нищо на света нишката.

— Всички сме се озовали тук по един или друг начин. В крайна сметка, важен е резултатът от действията ни, а не мотивите.

Тази философия не обслужва и в най-нищожна степен случката на магистралата, затова бързам да отклоня разговора в друга посока.

— Ако имаше дом, би ли отскочила до вкъщи?

Това пък откъде ми хрумна?

— Зависи какво ме чака там.

Каквото и да ни чака, усещането изглежда мъчително. Да присъстваш на сцени, в които си лишен от правото да участваш. Да ставаш свидетел на решения, които не си в състояние да промениш.

— По силите ти ли е да убедиш Дани да не върши онази кретенщина? — питам с користната цел да се уведомя докъде стигат възможностите на мъртвите.

— Мога да му покажа, че греши…

Тъкмо се готвя да помоля събеседницата си да бъде по-конкретна, когато създанието до мен сграбчва ръкава ми и заповядва задъхано:

— Не мърдай!

Подчинявам се и почти не дишам. Не само, за да доставя удоволствие на спътницата си, но и защото съзирам нещо, което ме кара да затая дъх.

Високо над главите ни се рее синкаво видение, което плува във вечерната мъглявина.

— Ето я! — шепне в ухото ми Шели.

— Коя? — Не смея да помръдна, за да не прогоня летящата прелест.

— Видението.

За първи път през този дълъг ден си давам сметка, че търпението ми е възнаградено. Гледката действително е неземна.

— Не слиза ли на земята? — питам, защото горя от любопитство да зърна чертите на непознатата.

— Никой досега не е успял да я накара да се разходи сред мъртвите…

Въздишам и повдигам рамене. За да не иска да си има взимане-даване с простосмъртните, явно съществуват много основателни причини.

Следя с отворена уста летящото създание и за първи път осъзнавам, че и небитието крие немалко тайни.

— Какво знаеш за нея? — любопитствам, без да откъсвам поглед от блуждаещата душа. Във въпроса ми прозира интерес, който кара Шели да ме изгледа с укор.

— Почти нищо. Не говори с никого. Не се оплаква. Не буйства.

Спътницата ми сбръчква тънките си вежди.

— Ако толкова те вълнува, можем да се опитаме да узнаем туй-онуй…

Ненадейно през главата ми пробягва мисълта, че милата Шели не ме е довлякла тук току-така. Без съмнение е била водена от користната цел в един момент да ми подхвърли тази реплика. А аз като изгладнял шаран да налапам въдицата.

— Не е необходимо да си бутаме носа навсякъде — отблъсквам удара, но спътницата ми усеща колебанието ми и е неумолима:

— Ще я проследим.

Подскачам като ужилен и извръщам рязко глава.

— За какво ни е притрябвало да вършим нещо толкова недопустимо?

— Защото е самотна. И… може да има нужда от помощ.

Мотивът, който изтъква Шели, е обвит в благородна обвивка, но това не ми пречи да съзра истинските й подбуди.

— Нещо ми подсказва, че си се обзаложила с мадам Фуска коя от вас двете ще изрови първа тайната на Видението…

Шели ме поглежда сърдито.

— Прощавам ти, защото знаеш твърде малко за мен. Ако ме беше срещнал по-рано, щеше да си наясно, че Мадам Фуска изобщо не фигурира в списъка с хората, с които правя облози…

Изобщо не съжалявам, че не съм срещнал Шели по-рано. По простата причина, че подобно обстоятелство би намалило и без това оскъдните ми дни на земята.

— Ще ти кажа какво открих — привежда се към рамото ми Шели. — Видението обикаля избрани гробове…

Гледам тъпо, защото ми е трудно да схвана какво се крие зад това наблюдение.

— Вероятно посещава свои близки. — Изричам възможно най-баналното обяснение и Шели е видимо разочарована. Ако продължавам така, съвсем скоро ще ме изрита от екипа на доверениците си.

— Слаб си в догадките — клати глава тя и колкото и да ми е неприятно, съм принуден да се съглася.

— Видението обикаля само гробове на… бебета.

Опитвам се да преработя информацията, но се затруднявам да стигна до логично обяснение.

— Ти как разбра тази подробност? — питам, за да не ми се налага да градя теории. Шели да ме поглежда снизходително.

— Проследих я — признава простичко тя.

— Кой друг е посветен в начинанието ти? — Интересувам се, за да знам от кого да си пазя гърба.

— Никой…

Привеждам се към лицето й и присвивам очи. Колкото и да изглеждам лековерен, все пак Шели трябва да запази известно уважение към житейския ми опит. И към годините ми, разбира се.

— Само Гого — доверява след кратко колебание тя.

— Откъде си сигурна, че Удавника е склонен да запази тайната?

Шели цупи устни.

— Казах ти вече. Гого е страшно свестен тип.

Всички сме такива, докато не изнесат на показ кирливите ни ризи.

Вдигам поглед и забелязвам, че Видението се е отдалечило.

— Размърдай се! Ще я изпуснем — Шели се устремява нагоре и с ужас установявам, че не е по силите ми да я последвам. Тя ми маха напористо, след което се връща назад и ме завлича доста грубо към върховете на дърветата.

За първи път летя и цялото ми същество е сковано от ужас. Видението престава да ме интересува. Мисля само дали падането ще е също толкова болезнено, колкото и приживе.

— Внимавай да не ни види! — Шели ме заклещва в клоните на поизсъхнал бор и се спуска след нищо неподозиращата прелест. Оставам да чакам, защото усещам, че не съм на висотата на преследваческите способности на съзаклятницата си.

Шели се връща по-бързо, отколкото съм предвидил.

— Какво стана? — питам възбудено.

— Подозренията ми се потвърдиха — отвръща важно тя. Подканвам я с жест да ми разкрие какво е видяла, но приятелката ми не бърза да ме посвети в откритието си. Държи ме в шах и както забелязвам, състоянието ми на напрегнато очакване й доставя невъобразимо удоволствие.

— Отново се спусна към гроба на новородено бебе — съобщава след дълга пауза спътницата ми.

— Едно и също бебе ли посещава?

Шели клати глава.

— Дотук е наобиколила поне десетина.

От думите й става ясно, че скъпата ми приятелка отдавна е взела на мушката горкото Видение.

— Странно — чеша наболата си брада, като внимавам да не се изтърся от клона. — Защо мислиш, че го прави?

— Не е толкова трудно да се досети човек — изрича авторитетно събеседницата ми.

— Ще ми подхвърлиш ли някоя идея? Че моите са на свършване — питам заядливо, защото чувствам, че ми писва красавицата да се държи с мен като с малоумен.

— Отвличала е деца и й е трудно да се откаже от старите си навици.

Зяпвам от удивление.

— Истината е, че точно това обяснение никога не би навестило съзнанието ми.

— Втора възможност — Брои на пръсти Шели, без да обръща внимание на забележките ми. — Не е могла да се сдобие със собствено дете. Опитвала се е да осинови чуждо, но така и не е успяла.

Изкривявам устни, за да покажа, че и втората версия куца.

— Трета вероятност: Отвлекли са собственото й дете.

Стряскам се от криминалните вариации на Шели по темата.

— Четвърто:

— Обича децата — прекъсвам я, защото се страхувам да чуя поредното предположение. Почти съм сигурен, че следващата догадка на милата Шели ще се впише във формулировката: „Наобикаля жертвите, които е удушила със собствените си ръце“.

Спътницата ми въздиша тежко.

— За да обикаля с подобно настървение детски гробове, става въпрос или за маниакална престъпна страст, или за разстроена психика, или за дълбока лична драма.

Ококорвам очи, защото Шели се изразява с компетентността на специалист-психолог с дългогодишен професионален опит.

— С други думи, или е закоравял престъпник, или е психопат, или в най-добрия случай е най-обикновена луда — обобщавам аз.

Лицето на Шели се изкривява в отегчена гримаса.

— Вие, мъжете, винаги правите много повърхностни заключения.

Гледам неподвижно напред. Не зная дали трябва да се примиря с тази констатация или е по-достойно да браня със зъби и нокти накърнената мъжка чест.

— Няма вид на убийца — възразявам колебливо.

Шели поставя малката си длан върху рамото ми.

— Запомни нещо от мен, Фил! Не съществува по-мощно оръжие от невинността.

За момента отказвам да вникна в тази ненадейно подхвърлена мъдрост.

— Да се прибираме! — предлагам, защото виждам, че наоколо съвсем се е смрачило. — Преди да сме разгневили Полковника — добавям, защото съм сигурен, че споменаването на съседа ще накара приятелката ми да побърза. Поглеждам отвисоко редиците с гробове и чувствам, че ми се завива свят. Чудя се как ли ще реагира спътницата ми, ако стане свидетел на едно зрелищното сгромолясване. Сигурно ще се пръсне от смях. Докато меря разстоянието до земята, Шели хваща ръката ми.

— Не се страхувай! Ела! Ще те отведа обратно.

Доверявам й се безрезервно. Двамата се спускаме като морски птици над притихналото гробище.

— Утре ще те заведа при Невъзвращенеца — обявява Шели, след като приближаваме алеята.

Изкушавам се да отбележа, че тук всички сме невъзвращенци, но решавам да не проточвам момента на сбогуването. Докосвам с устни бузата й и й желая лека нощ. В следващия миг дочувам вой, който долита от съседната алея и кара сърцето ми да се преобърне в гърдите. Озъртам се плахо и осъзнавам, че нощта изобщо няма да е лека.