Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (18)

18

Мразя пророчествата на Шели да се оказват верни. Не си водя дневник, затова и нямам точна представа как тече времето тук. Но съм убеден, че не е изминала и седмица от мига, в който Коко ми разкри каква лъжа е бил животът ми и ето, най-неочаквано на гроба цъфва Ира. Точно както предвиди умницата Шели. Единствената разлика е, че съпругата ми изобщо няма вид на разкаяла се блудница. Напротив, от далече личи, че се е напушила и е сърдита на целия свят.

Чудя се дали да не се измъкна на пръсти и да я оставя да си излее гнева на воля, но решавам, че не е зле, все пак, да чуя какво я води насам.

Вихра присяда на ръба на пейката и пали цигара. Изобщо не й минава през ума да намести кръста, който верният ми приятел изрита в пристъп на злоба. Или да събере сухите клони и листата, които зариват гроба.

Вихра се изправя и започва да ръкомаха, преди от устата й да е излязъл и звук. Бясна е за нещо, което няма търпение да сподели с мен.

— Винаги съм ти казвала, че не умееш да подбираш приятелите си…

Това е може би единственото обвинение, което не съм очаквал да чуя от любимата си.

— Откъде го изкопа този простак Коко? И как за четиридесет години не ти мина през ума да го разкараш?

Ира мачка цигарата и огънчето опарва пръстите й.

— Само като му видиш физиономията, веднага разбираш, че рано или късно този тип ще започне да създава проблеми…

От всичко изречено дотук схващам, че Коко май си е удържал на обещанието. И се е погрижил да вгорчи живота на благоверната ми.

— Още не ми го побира акъла как му хрумна да извърши подобна нелепост!

Нямам представа какво точно е направил Коко, но по изражението върху лицето на жена ми разбирам, че е нещо неочаквано. И грозно според собствените й представи за красота.

— Да знаеш, че ще го съдя. Пред тебе номерата му минаваха, но аз не съм мекотело като теб.

Ира стъпква цигарата с настървение.

— Това, което извърши твоят приятел, е равностойно на престъпление.

Опитвам се да си представя какво толкова може да е свършил добрякът Коко, че да доведе милата Вихра до ръба на нервна криза.

— Сега на всичкото отгоре се опитва и да ме изнудва. Щял да разкаже всичко на сина ти.

Споменаването на детето ме кара да следя по-съсредоточено излиянията на благоверната ми.

— Ако действително го направи, ще го удуша със собствените си ръце, да знаеш. Изобщо няма да се церемоня. А след това ще го изпратя при теб да си правите компания. И без това през всичките тези години чудесно се разбирахте вие двамата…

Долавям злъч и се напрягам да подредя парчетата. Доколкото схващам, Коко е решил да разкрие пред децата авантюрата с майка им. Противен ход, няма съмнение, но пък и Вихра е трябвало да помисли за това по-рано, когато се е хвърляла в леглото на приятеля ми.

— Говорих с адвоката. Постъпката му попада под ударите на закона. Въпреки че вместо закона, предпочитам да попадне в моите ръце. Няма да му оставя време да изрече и една молитва наум.

Настървението на любимата ми ме притеснява не на шега.

— Негодникът не е имал нито юридическо, нито морално право да забърква детето в тази история.

В никакъв случай не искам да поемам защитата на мерзавеца Коко, но може би не е зле да намекна пред любимата си, че вероятно човекът е решил просто да я попритисне до стената. За да я откаже от намерението да заживее под един покрив с червей като Шефа.

— Представяш ли си какво може да се случи, ако на онзи твой приятел му хрумне да каже истината на сина ти? Бебо ще изпадне в депресия. Може да посегне към наркотиците. Не е изключено да се опита дори да си причини нещо непоправимо.

Вихра притежава рядката способност да ме стряска с предчувствията си. Бебо вече е голямо момче. Живее в реалния свят. Едва ли ще е толкова потресен от разкритието, че майка му е била любовница на най-добрия приятел на баща му. Не, Бебо е мъжко момче и притежава здрав разум. Някаква блудкава любовна интрига не би разтърсила из основи душевния му свят, както се опитва да ме убеди майка му.

— Можеш ли да ми обясниш защо на онзи малоумник му хрумна да вади скелети от гардероба след цели дванадесет години?

Мога, разбира се. Писнало му е да го правят на идиот.

— Не! — Вихра тръска нервно глава. — Бебо не би понесъл мисълта, че онзи нещастен кретен е негов баща…

Тук вече нишката се къса и губи от погледа ми.

— Бебо винаги е бил твърде привързан към теб…

Чувствам, че Вихра е на път да се разплаче. Не от умиление заради привързаността на сина си към един мъртвец, а поради безсилието си да овладее ситуацията.

Тя спира на крачка от гроба и се вторачва в килнатия кръст.

— Искам да знаеш, че на мен също ми дойде като гръм от ясно небе — гледа ме строго тя, готова да ме смъмри, ако си помисля, че през всичките тези години съвсем съзнателно ми е замазвала очите с лъжите си.

— Трябваше да не допускаш онази отрепка да припарва в дома ни. Твой дълг беше да защитиш семейството ни. Ако беше малко по-прозорлив и отговорен, сега нямаше да сме изправени пред такъв чудовищен проблем.

Вихра наистина се разплаква. От гняв. От безсилие. От безпомощност. Сърдита ми е, че не отговарям на обвиненията и не сме в състояние да спретнем един подобаващ на случая скандал.

— Можеш ли да ми кажеш какво ще правим сега? — пита настойчиво тя, като спира да тресе раменете си и в миг сълзите й пресъхват.

— Както сам се досещаш, не ми остава друго, освен да го убия. — Вихра вирва дългия си нос и се вторачва в някаква далечна точка. — Няма да допусна някакъв откачен да разруши семейството ни.

Може би трябва да й напомня, че инцидентът на магистралата свърши тази работа преди откачения.

— Никоя истинска майка не би допуснала детето й да се окаже в епицентъра на подобна драма. Да не говорим, че твоят Коко си е наумил да провали и брака ми с Вълчо.

Давам си сметка, че гальовното Вълчо пасва идеално на цялата гротескност на ситуацията. По-подходящо обръщение милата Вихра едва ли е в състояние да даде на своя бъдещ любим.

— Вълчо ти е говорил за намеренията ни — привежда се над кръста съпругата ми. — Изглежда сериозен човек. Внимателен и грижовен.

Чудя се дали пък жена ми не е сляпа. Шефа е всичко друго, само не и внимателен и грижовен глава на семейство, какъвто се опитва да го изкара скъпата Вихра.

— Децата го приемат добре. С Бебо тези дни ходиха на излет в планината.

Какви ли не чудеса прави любовта! Шефът е човек, който през последните петнадесет години не си е мърдал задника от дебелия кожен фотьойл в кабинета. И същият този търтей в един момент става планинар. И то, за да направи добро впечатление на милата Вихра!

— Другата неделя ще води Бебо и сестра му на цирк.

Това намерение отговаря напълно на ситуацията, в която се намираме.

— Какво? — гледа му неодобрително съпругата ми, предусетила посоката на мислите, които се въртят в главата ми. — Вълчо е търпелив, отзивчив, разбран и отстъпчив. С него можеш да си спокоен. Знаеш, че няма да ти свърти някой мръсен номер, като онова нищожество, приятелят ти. Освен това ще е прекрасен баща на децата ти.

Вълчо е най-тъпото, инатливото и неотстъпчиво магаре, което съм срещал. Колкото до децата ми, само допреди няколко дни, горките, бяха сираци без баща. И сега, изведнъж, кандидатите за тази роля са на път да се хванат за гушите.

Вихра оправя размазания си грим и тръска делово глава.

— Остави сега Вълчо. Дай да видим какво ще правим с онзи идиот Коко!

Понеже не откликвам на молбата й с никакви практически и уместни предложения, Вихра се оглежда неспокойно и се надвесва ниско над гроба.

— Ти… не можеш ли да помогнеш?

Не разбирам за какво намеква. Когато мисълта ми най-после се завърта на бавни обороти, започвам да проумявам пъкления план, който зрее в главата на любимата ми.

— Твой дълг е да ни отървеш от онази напаст… — Вихра се оглежда отново и снишава глас. — В този живот не успя да свършиш нищо полезно, поне го направи сега.

След това благоверната ми изпада в убийствени подробности около замисъла:

— Ще го изпратя тук, при теб. Ще измисля някакъв повод. Когато негодникът дойде, ти ще се погрижиш да не ни досажда повече…

Почти съм сигурен, че съм схванал правилно намеренията на скъпата Вихра. Без съмнение съпругата ми ми предлага да видя сметката на човека, който е баща на сина й и й пречи да се омъжи за Вълчо, който пък напира да стане баща и на дъщеря й.

Откъдето и да го погледне човек, историята изглежда доста заплетена. Да не говорим, че тапирът Вълчо не дава пет пари нито за децата ми, нито за благоверната ми. Жена му го е изритала от апартамента и Вълчо търси колиба, където да се прислони. И каква по-подходяща възможност от още неизстиналото ми място в къщата.

— Виж какво! — тропва с крак Вихра, защото усеща, че прекалено дълго обмислям плана. — За малко не уби един нещастник на магистралата. Нищо не ти пречи да издебнеш кретена Коко в гръб и да стовариш върху главата му някоя тухла. Или някой камък. Или парче от мрамор. На сметището се въргалят какви ли не тежки предмети. Никой няма да заподозре. На гробището стават какви ли не неща. Пък и да заподозре, не могат да ти направят нищо, нали така? Докато мен ще ме бутнат зад решетките заради един откачен. Децата ти ще останат пълни сираци. Бедни, гладни, отритнати от обществото.

Картината, която рисува съпругата ми, е нерадостна, но това не означава, че трябва да играя по свирката й. Истината е, че Вихра обича сина си и би направила всичко, което е по силите й, за да му спести разкритията около тъмното минало на произхода му. Въпреки самоотвержената си готовност да спаси семейството или поне онази част от него, която е останала, Вихра не иска да си цапа ръцете. Затова е решила да прехвърли мръсната работа на мен. Убедена е, че на мен повече от това, което вече ми причиниха, никой нищо не може да ми направи. Защо тогава да рискува бъдещето си? Своето и това на идилията с Вълчо?

— Длъжен си да го направиш, Филипе! — не се отказва от пагубните си намерения Вихра. — Бебо е прекалено чувствителен. Няма да оцелее след лавината от разкрития, в която се опитва да ни въвлече онзи ненормалник. Дъщеря ти също е с лабилна психика. В знак на протест може да реши да стане проститутка. Сам разбираш, че няма да мога да се омъжа за Вълчо, ако Бебо превърти и Чани стане проститутка.

Вихра хвърля с кофи чернилка върху пейзажа с явното намерение да ме накара да стана убиец. За децата си съм готов на всичко. Дори да видя сметката на нищожество като верния ми приятел Коко. Но надушвам, че нещо в цялата история намирисва на зле скроена измама. Усещам, че Вихра се вълнува не толкова от разклатения душевен свят на децата, колкото от своето светло бъдеше с Вълчо. А това определено не е повод да извърша престъпление.

Не обещавам нищо и Вихра е готова да се нахвърли със зъби и нокти върху мен.

— Ако не го направиш, няма да ти го простя, да знаеш — заканва се тя.

Усеща, че се колебая и решава да увеличи натиска.

— Винаги си бил нерешителен. Време е да извършиш нещо героично. За да спечелиш уважението ни. И да се издигнеш в собствените си очи.

Точно това смятам да направя. Да извърша нещо героично. Като начало смятам да разкарам коварната Вихра от гроба си.

— Страхувам се и за друго — признава след дълго напрегнато мълчание съпругата ми. — Твоят Коко е полудял. Като нищо ще причака Вълчо в тъмното и да му причини нещо лошо.

Давам си сметка, че това би било идеалното решение на всичките ни проблеми. Двамата негодници си разчистват сметките и оставят семейството ми на мира. А мен ме лишават от удоволствието да живея с клеймото на убиец.

— Не искаш децата ти да останат за втори път сираци, нали така? — изрича назидателно Вихра.

Тежка участ, наистина, но съм убеден, че Бебо и Чани ще преглътнат по-лесно загубата на втория си натресъл се в къщата им баща, отколкото присъствието му в дома им през следващите двадесет години.

— Не се ослушвай, Филипе! Докато си гризеш ноктите и се чудиш какво да правиш, онзи може да е извършил вече някоя глупост.

Ако Коко свети маслото на Вълчо, това със сигурност ще е най-умната постъпка в живота му.

— От онзи негодник всичко може да се очаква. След като зад гърба ми направи тест на детето и сега ми размахва под носа някаква хартийка с явното намерение да вгорчи живота ми! А ти се спотайваш тук и не даваш пет пари за последствията.

За това вече не е права. Откакто близките ми хора проявиха добрината да ми отворят очите, започнах да се тревожа. Вярно, направиха го след като вече съм мъртъв, но както казват хората: „По-добре късно, отколкото още по-късно“. Въпреки че в момента съм сериозно разколебан относно разколебан относно житейската правдивост на тази философия и като че ли предпочитам да се придържам към максимата: „По-добре никога, отколкото късно“.

— Представи си Коко да види сметката на шефа ти. Знаеш какви разногласия имахте с Вълко. Никога не сте се разбирали. Ще ти бъде ли приятно началникът ти да дойде тук и вместо с най-добрия си приятел да прекарваш времето си в компанията на шефа си.

Не мога да си кривя душата, Вихра е прозорлива жена. Освен това проявява трогателна грижа за мен, каквато не съм забелязал, докато бях жив.

Тъкмо се готвя да й засвидетелствам предаността си и да обявя, че ще съм покорен роб на долните й желания и низките й страсти, когато отнякъде изскача Шели. Приятелката ми ме гледа с укор, след това ме дърпа за ръкава.

— Не виждаш ли, че иска да те употреби за долните си цели? — шепне тя и Вихра се оглежда, сякаш усетила нежеланото присъствие на невидим съперник.

— Остави я да се оправя сама! — съветва ме Шели и ме тегли далече от напастта, наречена законна съпруга.

— Ела! Имаме важна работа! — побутва ме към мраморната гробница приятелката ми.

Това място ми навява мрачни спомени. Тук се сблъсках за първи път с Железния пръст. Тук срещнах и вещицата Фуска. Тук се развихри пукотевицата между старите и новите обитатели на парцела. Всички драматични събития в задгробния ми живот са свързани с това място.

— Довечера ще отидеш да предадеш бебето на Видението — изрича властно Шели и по тона й разбирам, че не очаква възражения.

— Намери ли го? — питам и се изненадвам как съм в състояние да мисля за съдбата на чуждите деца, когато моите собствени ги грози опасност.

— Остави подробностите, съсредоточи се върху същността на задачата.

Поемам дълбока глътка въздух. Същността е да оцелеем. И на тази земя, и на онази, от която пристигаме. Там не се справих много добре със задачата. Вихра май е права. Заминаването ми в задгробния свят докара куп проблеми на семейството ми. Тук пък попаднах в нежните лапи на Шели. И както става ясно, отново плувам в забранени води. Едва ли ще оцелея. Но пък хубавото тук е, че няма на кого да навредя.

Шели хвърля бърз поглед през рамо и вижда как Вихра размахва безпомощно ръце, подгонена от рояк жужащи насекоми.

— Това ще й е за урок — изрича под носа си приятелката ми и възвръща предишното си делово изражение.

Изкушавам се да й доверя, че скъпата Вихра не си учи уроците, затова сега сме на този хал.

— Не се хващай на въдицата й! — стрелва ме с изпитателен поглед събеседницата ми. Кимам неопределено, защото наистина не съм наясно дали трябва да отстраня негодникът Коко от житейския път на семейството ми, както настоява съпругата ми, или е по-разумно с Шефа сами да уредят тази сметка.

— Има и още нещо — подхвърля уж между другото Шели и някакъв вътрешен глас ми подсказва, че това нещо със сигурност ще ме захвърли в още по-дълбоки води.

— Докато ти ближеше рани след погрома, научих ужасяваща тайна.

Не искам да ме посвещаваш в нея, скъпа, и без това около мен са се завихрили едни тайни, които се чудя откъде изплуваха и как да ги заровя отново там, откъдето изскочиха.

— Виждаш ли го онзи — сръгва ме Шели и сочи с глава мъж на около четиридесет, който сменя водата във вазата на изрядно поддържан гроб.

— Идва тук почти всеки ден — изричам вяло, защото не искам да знам нищо повече за човека на чешмата.

— Голяма драма! — въздиша Шели и клати глава.

— Какво е станало?

— По-скоро питай какво не е станало…

Този отговор определено ме подтиква да поразчопля драмата, за която спомена събеседницата ми.

Шели усеща, че тръпна от нетърпение да науча нещо повече за онзи с вазата и се привежда към рамото ми.

— Идва тук при свой близък…

— Видях снимката, но не съм го срещал. Млад мъж на неговата възраст. Доста си приличат. Братя ли са?

Шели клати глава и мълчи, за да ме подържи още малко в напрежение. Вероятно си въобразява, че по този начин ще увеличи ефекта от разкритието.

— Онзи, в гроба, има жена и две деца…

Кимам и притаявам дъх. Най-вероятно ще ми довери, че този е приятелят на семейството, който е баща поне на едното дете и се е постарал да отстрани мъртвеца, за да си осигури бъдеще с жена му. Знам го вече този сценарий. Ако действително историята звучи така, то поне няма да съм единственият с подобна съдба на гробището.

— Зная какво си мислиш, но не е това — изрича с нескрито задоволство Шели. Съжалявам, че ще попаря очакването ти, но продължението не е толкова банално, колкото твоето.

Повдигам рамене. Изобщо не се старая да вляза в класацията за най-разтърсващо продължение на житейската история в лабиринтите на смъртта.

— Тези двамата — шепти Шели и се привеждам, за да чувам всяка нейна дума, — тези двамата не са нито братя, нито съперници.

Това вече го разбрахме. Поглеждам я нетърпеливо, защото имам чувството, че прекалява със съспенса.

— Какви са тогава? — изричам припряно.

Върху бледите устни на Шели заиграва усмивка.

— Любовници! — разкрива приятелката ми и се наслаждава на объркването ми.

Първата мисъл, която минава през главата ми е, че през тези няколко безкрайни дни и нощи, докато ближех рани, както се изрази милата Шели, приятелката ми изобщо не си е губила времето. Не е изключено вече да е отворила и онази бленувана детективска агенция и да е обслужила първите клиенти.

— Представи си, Фил, трябвало е да се крият в продължение на цели двадесет години! Незавидна участ.

— Защо, след като са били толкова привързани един към друг, онзи в гроба си е взел булка и се е погрижил да й направи две деца?

— Едното е на брат му — бърза да ме просветли Шели.

Ето че все пак част от историята се припокрива с моята. Явно това е съдбата на мъжа. Да не знае кой друг се бърка в делата на семейството.

— Колкото до това защо са се крили, отговорът е прост. Заради предразсъдъците. За да избегнат общественото порицание. Клеймото на белязания като различен. Като човек, който не се вписва в нормите.

Виждам, че Шели започва да развява и друго знаме. На свободата във всичките й проявления. Засега ще я оставя да се прави на бунтар, защото усещам, че превъплъщението й допада.

Любовникът се връща на гроба и поставя внимателно в гранитната ваза букет орхидеи. Гледката е трогателна, но имам да мисля за Коко, за сина си, който не е мой, но пък е привързан към мен и трябва да се погрижа да не посегне към наркотиците. За дъщеря си, която засега е моя, но пък може да започне да продава тялото си в знак на протест срещу обратите в живота на семейството. За бебето на Шели, за заплахите на Доносника, за ултиматума на Видението, за гнева на Железния пръст, за рева на Полковника.

— Слушай, Фил! Жена ти си тръгна и една ли ще намине отново в близките месеци, да не кажа и години. Ще изпрати двама гробари да ти поставят плочата и всичко ще свърши дотам. Няма защо да мислиш повече за онази блудкава история с Коко и Вълко. Мен ако питаш, съпругата ти изглежда доста оправна жена. Ако пред нея се открие по-добра възможност, ще бие шута и на приятеля ти, и на шефа, без изобщо да й мигне окото. Така че предлагам оттук нататък да не се мяташ като грешен дявол в гроба. Да не превърташ из главата си всички минали случки и събития. Да не провеждаш със себе си непроведени разговори. Там, горе, всички се оправят по един или друг начин. В един момент започват да нехаят за нас. Някои нехаят и още докато сме били при тях. Така че престани да се самоизтезаваш, защото упражнението е много изтощително и не води до никъде.

Гледам в напуканата пръст и си мисля, че сигурно е права. Но съм свикнал да се грижа за околните. Човек трудно изневерява на природата си. Дори, когато е мъртъв.