Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (12)

12

Напрягам взор и съзирам двама здравеняци да влачат някакъв нещастник, който не дава признаци на живот. Нещо не ми харесва в цялата тази ситуация. Онези двамата изглеждат прекалено живи. Това наблюдение ме навежда на мисълта, че може и да не са от постоянните обитатели на квартала. Онзи, когото влачат, определено прилича на труп. Не съм специалист по задгробни дела, но човечецът май е ритнал камбаната.

Здравеняците се оглеждат и шушукат нещо, което не чувам. Или по-скоро не искам да чуя, защото най-малкото ми желание е да стана случаен свидетел на грозно престъпление. А по всичко личи, че работата върви натам.

Хвърлям бърз поглед към храста от жасмин и се чудя възможно ли е Шели да проспива толкова важни събития. И колкото и да се опитвам да си запушвам ушите, нощният вятър довява думите до слуха ми.

— Не можем да го захвърлим тук. Най-добре е да го закопаем — предлага по-якият от двамата и си казвам, че май има право. Гробището затова е гробище, за да приютява напусналите белия свят.

— Как си представяш да стане тая работа? — пита другият и виждам, че идеята не му допада.

— Защо тогава го довлякохме тук? — интересува се първият.

— Защото тук му е мястото.

— Щом мястото му е тук, запретвай ръкави и почвай да копаеш.

— Ти луд ли си! — крещи съучастникът и се оглежда. — С голи ръце ли ще ровим земята?

— След като беше осенен от брилянтната идея да му видим сметката, сега ще копаеш и с голи ръце — обяснява безизходността на ситуацията първият.

— Тая няма да стане — категоричен е съучастникът. Приятелят му протяга яката си длан и го стиска за гушата.

— Не искам издънки. Ако не ти пука, че още утре ще те приберат на топло, на мен изобщо не ми се кисне двадесет годинки зад решетките. Затова не се мотай, ами действай!

Двамата се взират с досада в нещастника върху земята, след това търсят нещо, с което биха могли да разровят пръстта. Зная къде има скътана лопата, но не съм наясно дали трябва да им се притичвам на помощ с подобна информация.

— Ако не побързаш, след три часа ще съмне и ще ни хванат, преди да сме успели да скрием трупа.

— Трябваше да го хвърлим в реката, а не да го влачим тук — разкайва се съучастникът.

— Късно е вече за промени в плана. — Мъжът с голата глава довлича отнякъде криво желязо и започва да дълбае мократа пръст. Другият удря настървено земята с дебел жилав клон.

Чудя се какво си представят тия малоумници? Че никой няма да съзре прясно изровената пръст?

Трапът, който изкопават, е дълбок не повече от педя и симпатягите правят отчаян опит да наврат в него нещастника.

— Коремът ще стърчи — отсича единият, оглеждайки плиткия ров.

— Ще го затрупаме с пръст, листа и клони — намира решение другият.

Не само коремът, но цялото тяло стърчи. Ония с голите глави обаче не смятат, че това е кой знае какъв проблем. Домъкват клони, събират камъни от съседните гробове, дори им минава през ума да отмъкнат и част от прясната пръст, с която е покрит собственият ми гроб. Давам си сметка, че се налага да предотвратя погрома над жилището си, затова подлагам подло крак с надеждата да пребия поне единия от симпатягите, просвайки го в пръстта. Усилията ми се оказват доста безплодни и вече съжалявам, че не помолих Шели да ме научи на някои кални номера, които биха могли да свъртят мъртвите на живите.

След два часа неуморен труд между гробовете цъфва импровизирана могила, под която се подават части от човешки крайници. Онези двамата изтупват ръце, доволни, че са свършили добра работа, и по всичко личи, че се готвят да си вървят.

— Чакай, какво ще правим с оръжието? — пита единият и вади отнякъде револвер.

— Ще го закопаем в този гроб. — Другият сочи собствения ми гроб и в същия миг осъзнавам, че тия ненормалници се готвят да ми натресат чудовищно престъпление. Това остава! Властите да намерят оръжието, заровено в гроба ми! Като нищо ще решат, че съм видял сметката на онзи нещастник и изобщо няма да търсят мотивите за подобно злодеяние.

Налага се да осуетя намерението на убийците, но не ми идва на ум как бих могъл да спра изпълнението на грозния им замисъл.

Докато напрягам паметта си, единият от здравеняците заравя оръжието под пръстта. След това прави нещо толкова недопустимо, че ми идва да размахам юмрук и да му бия един в тъпата физиономия. Негодникът стъпва върху гроба ми и започва да тъпче настървено мястото с уликата. Виждам как създанието, което лежи върху гроба ми, идва в съзнание. Размърдва се и онзи полита встрани. Главата му се удря в пейката и от слепоочието му руква кръв. Той ругае цветисто, без да го е грижа, че ще разбуди околните. Почти съм сигурен, че Полковника няма да отмине тази дързост. Докато чакам военния да се намеси, виждам как момичето върху гроба ми прави неуспешен опит да се изправи. Залита и забива отново лице в пръстта. До слуха ми долитат първите закани на Полковника. Онези двамата се озъртат страхливо. След това решават, че е време да си плюят на петите.

Полковника започва да вие като вълк на пълнолуние. Зад жасминовия храст се разнася плачът на бебето. Питам се къде, по дяволите, се спотайва Кварталния. И защо не въдвори малко ред, така че да ни сложи всички по местата.

Усещам върху рамото си допир и подскачам като ужилен.

— Ела! — Тонът не търпи възражения. Оглеждам от глава до пети фигурата на безполово същество, което по всичко личи, че много държи да си поговори на четири очи с мен.

— Вие коя сте? — питам, като се надявам да не бъркам рода на местоимението.

— Капитан Малина от шейсет и шести отдел на ДеРеУ — изпъчва гърди непознатата.

— Какво е ДеРеУ? — питам объркано.

— Ти къде живееш, бе, мой човек? Не си ли чувал за ДеРеУ? — диви се жената насреща.

Вероятно става въпрос за инстанция, която дере кожата на беззащитните граждани, а след това може и да ги убива. Какво друго може да е това „У“?

— Това ли е истинското ви име? — питам, защото физиономията на новодошлата е във фрапиращо несъответствие с благозвучността на името.

— Кой в днешно време се подвизава с истинското си име? — нервничи капитан Малина.

Никой, разбира се. Дори Шели се разхожда в обществото с псевдоним.

Изражението върху лицето на жената става строго.

— Налага се да ми разкажеш всичко, което си видял…

— Какво съм видял? — ококорвам очи и става ясно, че се правя на невменяем.

— Доносника твърди, че си бил свидетел на случката от начало до край.

— Той пък откъде знае на какво съм бил свидетел?

— Това му е работата, да знае — отсича капитанът.

Чудя се за коя точно случка става въпрос. За набутването на Железния пръст в капана? За отвличането на бебето? За наркотиците върху гроба ми? Или за пресния труп под купчината листа и клони?

— Нищо не съм видял — отричам категорично и лицето на капитан Малина сменя цвета си.

— Доносника няма навика да ни подвежда — бръчка дебелите си вежди тя.

— Никога не е късно човек да си изгради вредни навици…

Интересно ми е, дали и тук тия от ДеРеУ използват същите методи за изтръгване на признания, с каквито си служат и на горната земя.

Капитан Малина впива поглед в тъмнината и изрича студено:

— Разполагаш с два часа да подредиш фактите и да ми ги представиш. Преди изгрев-слънце ще те чакам в кабинета си.

Опулвам очи и проследявам как вярната служителка на управлението се отдалечава. Шели твърди, че на това място няма училища и болници, но не спомена нищо за кабинетите на хората от ДеРеУ.

Не са ми необходими два часа да подредя фактите. За две минути съм готов. Въпросът е дали трябва да доверявам на капитан Малина какво става в квартала. Или е по-разумно да запазя някои малки тайни само за себе си.

Извръщам глава и със задоволство съзирам момичешка фигура да залита по алеята. Натрапницата най-после се е разкарала от гроба ми. Спокойно мога да се просна в мократа пръст и да поспя на воля.

Тъкмо се готвя да се отдам на това простичко удоволствие, когато до слуха ми долита вопъл. Оглеждам се гневно, за да разбера кой е решил да досажда отново.

Това, което виждам, вцепенява сетивата ми.

Левият крак на трупа, зарит под купчината листа и клони, се тресе, а пръстите на дясната ръка ровят рохкавата пръст. Коремът се надига, а устата бълва лава от стонове.

В гърлото ми напира вик, който сподавям с върховни усилия, защото не искам капитан Малина да започне да рови отново около гроба ми. Трябва да държа тази желязна жена по-далече от мястото, определено за вечния ми покой. Само така ще мога да се разхождам, без постоянно да се озъртам през рамо. И понякога дори да поспя. Когато Полковника или Живия труп проявят добрината да ми дарят това дребно удоволствие, разбира се.