Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (20)

20

Спал съм непробудно с дни. А може би с месеци. Или с години.

Не, изключено е Шели да ме остави да бездействам с месеци. Или с години. Най-вероятно съм изкарал няколко безгрижни дни и нощи, блажено излегнат в собствения си гроб. И нито ревът на Полковника, нито заплахите на Железния пръст или заканите на Капитан Малина са били в състояние да ме изтръгнат от топлата прегръдка на вечния мъртвешки сън.

Разбужда ме пронизителен вик. Отварям очи и съзирам небето. Сиво, навъсено и недружелюбно. Викът преминава във вой. Чудя се дали не бих могъл да си запуша ушите, за да остана още малко в онова приятно състояние на абсолютна безметежност, когато думите долитат съвсем ясно до съзнанието ми:

— На кого ме оставяш, Вълчо?

Усмихвам се и се отпускам отново в пръстта. Ясно е, че сънувам. Събитията през последните дни са се врязали толкова дълбоко в съзнанието ми, че ми е трудно дори насън да се отърся от тях.

— Не помисли ли за мене? Как ще живея оттук нататък, Вълчо?

Кошмарът е на път да погълне мислите ми. Действителността около мен се оказа достатъчно драматична, не е необходимо и във времето, отредено за сън, да мисля за Коко, за Вълчо и Вихра. Те са герои от друга действителност. От реалност, която съм напуснал завинаги. Няма защо да разрешавам на призраците да ме плашат. Да сноват край мен и да ме въвличат в интригите си.

Все по-отчетливо дочувам рева на оплаквачката. Явно наблизо погребват нов съсед. Надигам се на лакти и разтърквам очи. Забелязвам в края на алеята скромно погребално шествие.

Ако разбере, че съм се събудил, Шели ще долети веднага, за да ми разкаже за новия. Кой е. Откъде идва. И защо е тук.

Шели не се забелязва наоколо, затова решавам да остана още малко насаме със себе си. Шествието отминава, ревът на опечалената заглъхва, риданията отшумяват. До слуха ми долита на талази единствено опяването на свещеника.

Имам чувството, че ако се размърдам, проблемите ще ме връхлетят с пълна сила, затова се спотайвам кротко в собствения си гроб и се правя на заспал. Чувствам, че дрямката ме наляга отново и се усмихвам при мисълта, че мога да прекарам следващите два, три или пет дни в дълбок, непробуден сън.

Лежа, доволно притворил очи, когато усещам, че нечия тъмна сянка виси над мен. Повдигам бавно клепачи и виждам само на педя от лицето си изкривената физиономия на Вихра.

Кошмарът продължава, казвам си и се усмихвам отново на измислените си страхове.

— Ти си виновен за всичко, Филипе!

Внезапна болка пробожда гърдите ми и виждам, че токът на груба дамска обувка се е забил в сърцето ми.

— Заради теб децата ти останаха за втори път без баща!

Вихра изглежда съвсем реална, болката в гърдите ми не отминава, а думите звучат съвсем отчетливо. И въпреки че не схващам смисъла им, ледените нотки в гласа на съпругата ми ме карат да потреперя.

— Ти, Филипе, си най-голямото нищожество, което съм срещала.

Нямам представа този път с какво съм предизвикал гнева й, но май не сънувам и май сцената се развива в реалния живот. И въпреки че съм отчайващо мъртъв, участвам в нея заедно с живите.

— Ако в този момент се мернеше пред очите ми, щях да те смажа, Филипе. Щях да те разкъсам със собствените си ръце. Да те стъпча. Да те унищожа.

Вихра натиска с крак тялото ми и токът се забива още по-дълбоко в гърдите ми.

— Ти, Филипе, си едно долно егоистично човече, което не е в състояние да понесе мисълта, че останалите могат да са щастливи.

Опитвам се да измъкна тока от тялото си, но Вихра е стъпила здраво върху мен и няма никакво желание да се отмести.

— Доволен ли си сега? — ръмжи бясно тя. — Умът ми не го побира как толкова години съм живяла с мерзавец като теб! — съска съпругата ми и не ми разрешава да си поема дъх.

— Само преди седмица те помолих да отстраниш онзи криминален тип от живота ни, но ти не си помръдна пръста. И ето, резултатът от подлостта ти е налице…

Вихра действително ме помоли да я отърва от нахалника Коко. Истината е, че имах огромно желание да спестя на нея и на децата драматичните развръзки. Тогава си казах, че трябва да обмисля внимателно всеки ход. Да не взимам прибързани решения. Да не предприемам необмислени стъпки. Може би тъкмо затова спах непробудно толкова дълго. За да проясня мислите си. Да видя случая в различна светлина. Да претегля последствията от всяко действие.

— След всичко, което направи, оттук нататък за мен не съществуваш, да знаеш. Няма да стъпя повече на проклетия ти гроб. Чудя се как допуснах децата да растат с баща като теб!

Вихра клати нервно глава, бърше зачервения си нос и повдига тежкия си крак. Болката от гърдите ми отлита и вече дишам по-спокойно.

Питам се дали ще ме прокълне за вечни времена или е намислила нещо по-скандално. Да обругае гроба, като изрови тленните ми останки и нахрани с тях бездомните псета наоколо. Вихра обаче се отдалечава с достойнство, извръщайки с презрение глава към килнатия почти до земята кръст.

Опитвам се да подредя парчетата от чутото. Да схвана причината за обвиненията, признанията, разкаянията. Истината е, че не се получава нищо смислено.

Поведението на съпругата ми ме навежда на мисълта, че може би съм извършил нещо, за което нямам и най-малка представа. И сега ще се наложи други да плащат вместо мен. Това нямаше да е толкова трагично, ако тези други не бяха децата ми.

Вихра знае как да ме настъпи по мазола. За толкова години научи поне това — къде е Ахилесовата ми пета. Знае, че за децата съм готов да жертвам всичко. Затова винаги ги избутва на преден план в тирадите си.

С изненада установявам, че Вихра не се отправя към изхода на гробището, а завива по съседната алея и се присъединява към групата опечалени, които само преди четвърт час доведоха покойника. Докато се чудя каква работа има съпругата ми при чужд мъртвец, след като съвсем наблизо си има и свой, като изпод земята пред мен изниква Шели.

— Събуди ли се най-после? — пита тя и забелязвам, че има угрижен вид.

— Ъ-хъ — отвръщам с неохота, защото нямам никакво желание Шели да ме зарине с проблемите на гробището.

— Имам да ти съобщя две новини — обявява делово събеседницата ми. — Една добра и една лоша. С коя да започна?

— С добрата — отвръщам, без да се замисля.

Шели бръчка чипия си нос.

— Всъщност, ако човек се порови малко по-дълбоко, не е изключено да установи, че и двете новини са доста добри…

Това вече се казва късмет. Отваряш очи след дълъг сън и те очакват две добри вести. Ако сметнем и факта, че и любимата ми Вихра реши да ме навести, стават три.

— Докато ти спеше, съдбата усилено работеше за теб…

Не си спомням да съм наемал съдбата да ми работи, но след е решила да ми даде едно рамо в живота, не бива да отхвърлям благоволението й.

— Ставай, ще те водя при Удавника — побутва ме Шели. Взирам се в лицето й и се питам дали пък всичко на това място не се повтаря. Като лента, която превърта едни и същи кадри, с едни и същи герои, изричащи едни и същи реплики и извършващи едни и същи постъпки. Защото именно това бяха думите на милата Шели, когато я зърнах за първи път.

Откритието, че може би началният цикъл от задгробното ми битуване е приключил и започва втори, който ще копира до най-незначителната подробност предшестващия, ме изпълва с необяснима тревога. Усещам, че дишам през устата. Не, не бих понесъл да преживея отново цялото безумие от последните дни. Не мога да се оплача, че досегашното ми пребиваване в небитието е било скучно. Напротив, беше прекалено динамично, драматично, изпълнено с неочаквани обрати и непредвидени развръзки. Но вече е дежа вю. Видяно. Познато. Преживяно.

Дали пък именно в това не се състои драмата на мъртвите? В прокобата да им се случват едни и същи неща. Да изричат до умопомрачение едни и същи реплики. Да участват до обезумяване в едни и същи сцени. И да не го осъзнават.

— Какво става с тебе, Филипе? Блед си като мъртвец.

Това, че и Шели започва да ме нарича строго „Филипе“, както в продължение на двадесет години правеше Вихра, не ми допада. А сравнението за вида ми изтръгва от гърдите ми изблик на приглушен смях. Защо „като“, скъпа, та аз съм мъртвец. И ще остана такъв през следващите един милион години. А може и повече.

— Ела, да се махнем оттук! — Шели впива малките си пръсти в лакътя ми и ми помага да се изправя. След това ме тегли към алеята.

— Оставих те да поспиш, защото имаше нужда от здрав сън, Фил — изрича вече по-нежно тя.

Усмихвам се мрачно. Нищо на това място не е здраво, скъпа. Толкова време си тук. Не може да не си го разбрала.

Съзирам купчините камъни върху гробовете на онези малки убийци. Докато съм спал могилите на гнева са станали още по-внушителни.

— Ще видиш, Гого е един от най-свестните хора тук…

Заковавам се насред алеята. Същото уверение изрече спътницата ми, когато ме поведе за първи път към дома на Удавника.

Изведнъж всичко пред погледа ми се завърта.

— Добре ли си, Фил? — Шели ме наблюдава с майчинска загриженост.

Не съм добре. Дочувам стон и извръщам глава. Министъра се въргаля в пръстта, притиснал с две ръце дебелия си корем. Лицето му е сгърчено от болка. Краката му се тресат в конвулсии.

— Да е мислил по-рано — отсича Шели и отминава хладнокръвно представителя на властта.

Стискам глава между дланите си. Същите сцени. Същите фрази. Оттук нататък ще се повтарят на различни обороти.

Шели маха дружелюбно на Невъзвращенеца. Онзи отвръща сдържано на поздрава й.

— Няма го — изрича разочаровано красавицата и се настанява сред ухаещите на живот теменужки върху гроба на Удавника.

В този миг осъзнавам, че никога няма да се срещна с Гого. Тук царуват други закони. Въртиш се в омагьосан кръг. Оставаш вечно млад. След време всички те забравят.

— Не бива да се връщаш на гроба, Фил…

Облещвам очи. Тази реплика е нова. Не съм я чувал преди.

— Защо? — питам стъписано.

— Защото в момента там се вихри твоята Вихра.

Установявам, че Шели държи на славата си на човек, който не изпуска нито едно от събитията на гробището.

— Не знам какво я е прихванало. Започна да отскача често насам — отбелязвам с раздразнение.

Напрягам се да си спомня дали съм изричал тези думи и преди и с огорчение установявам, че май съм го правил.

— Изчакай, все някога гневът й ще утихне!

Шели не знае с кого си има работа. Свирепото настроение на Вихра е втората й същност. Никога не утихва. Не отминава. Не заглъхва. Не и преди съпругата ми да е разчистила неуредените си сметки.

— Наумила си е, че съм виновен за всички беди в живота й… — Опитвам се да оправдая гнева на благоверната си. Да изтъкна, че може би не е съвсем неоснователен.

— Не натоварвай съзнанието си с измислени терзания, Фил. Нямаш никаква вина за смъртта на нейния непрежалим Вълчо…

Сбръчквам вежди и се чудя дали съм чул добре. Дали Шели е разбрала добре. Дали изобщо този разговор тече в действителност или е част от съня, от който още не съм се събудил.

— И Вълчо ли е тук? — питам неуверено.

Шели поема с пълни гърди глътка въздух, откъсва малка теменужка от гроба на Удавника и завърта цветето между пръстите си.

— Вече е тук — съобщава смирено тя и гледа встрани. — Банална история — бърза да изпревари въпросите ми красавицата.

— Нямам нищо против да я чуя — изричам нервно.

— Не съм сигурна, че трябва да обременяваш неукрепналата си психика с вестта за подобни трагични случки…

Шели говори за мен като за дете, преживяло тежка душевна травма.

— Не съм на дванадесет — сопвам се ядосано.

Спътницата ми се засмива.

— Ти никога няма да станеш на дванадесет, Фил. Ще останеш завинаги в онези невинни години, когато човек е само на шест.

Снизходителната загриженост на събеседницата ми започва да ме дразни.

— Ще ми кажеш ли най-после как тъпанарят Вълко попадна тук?

Искам да я попитам и дали оттук нататък ще се наложи ежедневно да търпя присъствието му, но решавам да изясня този въпрос по-късно.

Шели въздиша отегчено. С други думи: Не ми се бърка в тази мръсна история, но заради теб съм готова да го направя.

— Твоят Коко го причака в тъмното — обяснява безизразно тя.

Мълча в очакване на подробностите, но Шели не изрича нито дума повече.

— И? — подканям я нетърпеливо.

— Това е всичко — отвръща небрежно тя.

— Не, скъпа, това определено не е всичко.

— Е, добре. Приятелят ти замахнал с нещо тежко и изпратил шефа в интензивното. Оттам до хладилниците в моргата е една ръка разстояние.

Закривам очите си с длани и започвам да разтривам слепоочията си.

— Признал ли е злодеянието си? — питам като адвокат, който ще поема защитата на убиеца.

— Не съм присъствала на разпита — отговаря троснато Шели. — Знам само, че твоят Коко е вече зад решетките.

Докато извършвам кръгови движения върху пулсиращите си до пръсване слепоочия, в съзнанието ми проблясва прозрение.

След като за дванадесет години Коко не е причакал и мене в тъмното, значи все пак е хранил някакви топли чувства към скромната ми личност, нали така?

— Най-хубавото е, че не те забъркаха в тази помия. Съдбата застана на твоя страна. И трябва да си й благодарен.

Върху бледите устни на Шели пропълзява бегла усмивка.

— Ако питаш, моята заслуга е съвсем дребна. Не зная дали си заслужава изобщо да я споменавам…

Не питам, само присвивам очи, защото надушвам някоя от прословутите пакости на милата Шели.

— Е, добре, щом толкова настояваш, ще ти призная в какво се изразява помощта ми. Обещай само да не се сърдиш!

Нищо не обещавам, преди да съм чул изповедта на красавицата. Събеседницата ми се разполага удобно върху теменужките и прехапва устни в дълго мълчание. Знае, че нямам търпение да чуя какво точно е направила и въпреки това й доставя удоволствие да ме държи в напрежение.

— Напоследък ти беше подложен на редовен и постоянно увеличаващ се натиск, Фил.

Да кажем, че съм склонен да приема това твърдение за истина.

— Жена ти те убеждаваше да отнемеш хладнокръвно живота на най-добрия си приятел. Заливаше те с измамно доблестни доводи. Замазваше очите ти с подло замаскирани под благородни подбуди аргументи. И според моето скромно мнение, ти беше на крачка от фаталната стъпка.

— Чакай! — размахвам поривисто ръка. — Никога не съм обмислял сериозно да извърша престъпление.

Шели повдига отегчено очи към небето, с което иска да покаже, че не е вчерашна.

— Освен това — изрича авторитетно тя, — една друга съмнителна особа започна да се навърта около теб…

Чудя се коя е тази тъмна персона, но Шели не ме оставя за дълго в неведение.

— Имам предвид Видението — уточнява тя.

Зяпвам, защото досега никога не ми е минавало през ума, че Видението има някакви аспирации към мен.

— След като обмислих внимателно ситуацията, стигнах до извода, че се нуждаеш от спешна приятелска помощ.

— Ще ми кажеш ли най-после какво си направила, по дяволите! — крещя и Шели ме дарява с неодобрителен поглед. Оглежда се плахо и изрича шепнешком:

— Не дърпай дявола за опашката, че току-виж изскочил отнякъде…

Толкова тъмни субекти срещнах на това място, че никакъв дявол не е в състояние да ме стресне.

— Добре! Добре! — кърши ръце Шели. По всичко личи, че й е трудно да говори за добрината, която ми е сторила.

— Помолих онази противна вещица Мадам Фуска да ти направи бяла магия…

Ококорвам очи, без да схващам защо е било необходимо Шели да ползва услугите на гадателката.

— Благодарение на заклинанията на дебелата Фуска ти спа непробудно почти цяла седмица…

Признанието ми се струва толкова абсурдно, че намирам сили да се засмея. Почти съм сигурен, че само след секунда звънкият шеговит смях на Шели ще огласи околността.

Нищо такова не се случва и чувствам, че по неизвестни причини започвам да се потя. Някакъв вътрешен глас ми нашепва, че Шели не е светица и за да постигне своето би се съюзила дори с дявола. Тоест, с мадам Фуска.

— Обеща да не ми се сърдиш, Фил — гледа ме с укор тя. — Няма съмнение, че дългият сън ти се отрази добре. Прочисти мислите. Създаде яснота на погледа ти. Освен това ти спести непосилната тежест през останалата част от битуването си да се гърчиш под тежестта на смазващо чувство за вина.

Не зная кое е по-подходящо за случая. Да й спретна един луд скандал или най-чистосърдечно да й благодаря, че съм проспал блажено момента на убийството.

Решавам да не предприемам нищо, докато мътилката в главата ми не се избистри. След като усещам, че мога да разсъждавам трезво, питам без капчица ирония:

— Това ли е добрата новина?

— Това е лошата. Която обаче може да се приеме и за добра, като се има предвид благоприятния развой на нещата за теб…

Кимам, без да разбирам.

— Смяташ ли, че ще имам сили да понеса и добрата новина?

Шели се привежда към ухото ми.

— Ще останеш очарован…

Едва ли. Чувствам се в състояние на тежко пиянство. Всичко пред погледа ми се върти. Думите на приятелката ми долитат до мен като ехо. Очертанията на предметите са размазани. Единственото, което виждам добре, са двете светнали като свещици очи на събеседницата ми.

— Двамата с теб никога няма да умрем истински, Фил — плясва с ръце палавницата Шели.

Мисля си дали пък не е превъртяла, но забелязвам, че ме наблюдава в очакване. Вероятно си представя, че ще скоча и ще започна да я прегръщам, възбуден от вестта, която ми съобщи. Понеже нищо такова не се случва, Шели решава да е още по-красноречива.

— Докато ти спеше, учените направиха откритие, което ще преобърне представата за света. Установиха, че информацията в мозъка ни няма да се загуби, а ще се съхрани във Вселената. Въпреки че сърцето е спряло. Въпреки, че невроните са мъртви.

Бръчкам вежди и се чудя откъде извира този бликащ ентусиазъм у немирницата Шели.

— Само за моето и твоето съзнание ли става въпрос? — питам с недоверие.

Шели клати глава.

— Оказва се, че духът действително е материален. Как да ти го обясня? Представи си, че съзнанието ти е програма за квантов компютър, който се намира в мозъка ти.

Вдигам несъзнателно ръка и опипвам мястото, където би трябвало да се намира сивото ми вещество. Шели кима одобрително.

— Квантовите частици формират душата. Аурата на всеки от нас се разпръсква в пространството. Енергийната обвивка остава да живее и след смъртта на организма. Освен това, душата на всеки е неповторима, Фил. Както деенкато или пръстовия отпечатък.

Сигурно трябва да съм въодушевен от тази вест, ако действително е научно доказана. Фактът, че душата ми е единствена и неповторима и ще се рее вечно в пространството, задръствайки вселената с информацията, заложена в нея, определено е добра новина. Но в момента имам други грижи. И дори светлите научни открития не са в състояние да ме откъснат от мислите за семейството ми.

— Съществува и друго, Фил… — Шели ме поглежда под вежди. — Измерили са точно колко тежи душата на всеки един от нас — хвърля поредната бомба събеседницата ми.

— Моята със сигурност е много тежка — въздишам. Шели клати глава.

— Нищо подобно! — отсича тя. — Твоята душа тежи точно 21 грама.

Вглеждам се в изражението на красавицата и се чудя, дали пък докато съм спал, не е свършила и тази работа. Не е измерила теглото на душата ми. Нищо чудно на гробището да извършват и такива услуги. Както там, горе, когато обявяват седмица за безплатен рентген или мамограф.

— Тъжно, Фил, много тъжно, Фил — въздиша Шели. — В крайна сметка всичко, което сме си мислили досега, е било измама…

Не е необходимо да се преселиш в гробището, за да стигнеш до тази истина.

— Когато чух новината, не повярвах. Но Невъзвращенеца преглежда редовно вестниците. Онези, които висят на павилиона отсреща — сочи с крехкия си показалец красавицата.

— Група учени доказали, че душата на всеки от нас тежи само 21 грама. Точно 21 и нито грам повече, представяш ли си? Независимо от греховете, които повечето смъртни са натрупали на гърба си. Без значение от богатата душевност на едни или бедния духовен мир на други.

По изражението върху лицето й разбирам, че на Шели й е трудно да повярва в надеждността на откритието.

— Какво излиза? — размахва ръка тя. — Че уж всеки е неповторим, а всъщност всички сме до болка еднакви. Душевно клонирани същества.

Мисълта я разстройва и бързам да придам на разговора философска насоченост, за да я изтръгна от мрачните изводи, които се готви да впише в светоусещането си.

— Може би тъкмо в това се крие тайната на съществуванието, скъпа моя Шели. Представяме си, че сме различни, а същността на всеки от нас, когато я сложат на кантара, струва еднакво.

Шели отпуска слабите си рамене.

— Този експеримент е отвратителен, Фил. Трябва да го забранят. Той срива представата, че има смисъл човек да се стреми да е благороден. Да си поставя възвишени цели. Да служи на красиви идеали. Разрушава насажданата с векове идея, че душата на злодея е катранено черна, а на почтения човек е лека, светла, волна и ефирна.

Още не съм смлял информацията, затова мълча и гледам в земята. Шели обаче не е склонна да се примири така лесно с новостите в науката.

— Въобразяваме си, че някои сме по-добри, а други са оскотели. Че преливаме от емоции, а други са лишени от чувства. Че служим на благородни цели, а останалите са обладани от низки страсти. И накрая, при претеглянето, стрелката е неумолима. Удря точно на 21.

— Този опит го е правил още Хераклит през 6-ти век преди новата ера — опитвам се да я успокоя.

— Какво точно е правил? — опулва очи Шели. — Мерил е колко тежат душите ли?

Поемам дълбока глътка въздух и я задържам в гърдите си.

— Вероятно днешните учени са повторили опита, използвайки по-модерни средства — изказвам предположенията си.

Шели свежда глава.

— Преди Невъзвращенеца да ме посвети в същността за това странно изследване, ако някой ми беше казал, че с Фуска или с Железния пръст тежим еднакво, щях да се пръсна от смях.

— На мен пък не ми е ясно защо им е притрябвало на живите да се ровят в душите на покойниците… — отсичам ядосано, за да сложа край на този разговор.

— Вероятно, защото искат да знаят имат ли смисъл усилията им за самоусъвършенстване.

Склонен съм да се съглася със заключението, когато Шели се изправя рязко и тропва с крак.

— Не, Фил, не! Никой не може да ме убеди, че душевният ми свят тежи колкото този на змията Лора. Нито е възможно ти и онзи глупчо Вълчо да носите един и същи духовен багаж.

Споменаването на шефа кара и двама ни да извърнем почти едновременно глави към мястото, където трима гробари с лениви движения закопават в парцел номер осем злочестия Вълчо.

— Ами какво ще кажеш за онзи негодник Коко? Някакъв си екип от учени глави иска да ни убеди, че ти и Коко сте изградили еднакви по тежест душевни вселени. Това е нелепо, Фил. Пълна небивалица.

Задълбаването в духовния свят на Вълчо и Коко е на път да помрачи напълно и без това скапаното ми настроение.

— Знаеш ли какво съм намислила? — завърта се на пети Шели и докато се чудя как да я разубедя да не се занимаваме повече с делата на живите, тя захапва върха на показалеца си и започва да пърха около мен.

— Ще съберем подписка. Ще изложим становището, че никой от обитателите на гробището не е съгласен с резултатите от изследването. Ще поискаме забраната на подобни нечовешки експерименти.

Да поискаме. Не съм наясно само дали скъпата ми приятелка ще намери съмишленици за подобна изгубена кауза.

— Мадам Фуска ще поведе протеста — разпръсква съмненията ми красавицата. — Жената има богат опит в гадаенето. Поддържа връзката между двата свята — този на живите и нашия. Говорила е дори с хора, излезли от телесната си обвивка и завърнали се в нея след преживяна кома.

Нямах представа, че мадам Фуска е такъв авторитет. Още по-изумен съм как в един момент от враг номер едно, гадателката се превърна в пръв съюзник на милата Шели.

— Фуска не е единствената, която ще се възпротиви. Помисли си, Расиста би ли приел, че душата му струва, колкото тази на Чужденеца. — Шели изкривява устни в иронична гримаса. — Никога не би се примирил с подобна теза.

От всичко, което ми наговори дотук надушвам, че милата ми приятелка е на път да създаде размирици в и без това клокочещото от страсти гробище. Затова започвам да напрягам съзнанието си, за да изтъкна някакъв довод, с който да я убедя да остави настрана протеста и да се заеме с нещо по-съзидателно. Със спасението на някоя заблудена душа като моята, например.

— Имаш ли идея какво ще правим с Вълчо? — питам, за да отклоня разговора в по-безобидна посока.

Шели не очаква в момент, в който се взимат съдбовни решения за съдбата на мъртвите, да я занимавам с нагъл тип като Вълчо.

— Ще го игнорираме. Или ще му демонстрираме презрението си.

Не е кой знае колко радушно за посрещане, но в края на краищата, всеки е заслужил съдбата си.

— Ако Вихра продължава да ти досажда с упреците си, я остави на мен.

Това, че Шели е готова да ме отърве от нападките на съпругата ми, изглежда благородно.

— Колкото до Железния пръст… и той си намери майстора…

Повдигам вежди в знак на изненада и се напрягам да отгатна кой от обитателите на гробището може да е влязъл в ролята на Майстора.

— Плашилото така му взе страха, че вече няколко дни онзи негодник не смее да изпълзи от дупката си.

Интересно, колко важни неща се случват, докато човек спи кротко и непробудно.

— Вчера погребаха и живия труп. Издъхна човекът под онази купчина пръст. Настаниха го в друг парцел, така че няма да стене повече до главата ти.

Това вече е добра новина. Не, че са го погребали и не е успял да прескочи трапа, а че няма да пъшка до главата ми.

— Видението също намина насам…

Шели забелязва как спирам да дишам и бърза да уточни:

— Нямаше да ти казвам тази подробност, но реших да нямам тайни от теб.

Жена, която да няма тайни от теб, е като бяла лястовица, която никой не е виждал.

— Казах й, че атмосферата в парцела не ти допада и си се преселил при свои близки в протестантското гробище…

— С други думи си я пратила за зелен хайвер — тръскам глава, без още да съм осъзнал напълно защо милата Шели постъпва така сурово с Видението. И с мен.

— А! Вчера на гроба дойде и синът ти…

Този път дъхът ми наистина спира.

— Остави това за теб. Прибрах го, за да не го открадне някой. — Шели започва да бърка трескаво в джобовете на фееричната си рокля. Измъква оттам малък оловен войник и ми го подава като безценен трофей.

— Бебо… каза ли нещо? — питам колебливо, поемайки с трепереща ръка играчката, която му донесох от едно служебно пътуване в Япония. Войниците, които домъкнах оттам, бяха цяла армия, но остана само този.

— Каза, че за него ти си единственият баща на този свят…

Чувствам как в очите ми напират сълзи. От тримата кандидати за тази славна роля милото ми момче е избрало мен.

— А, ето го и Гого! — възкликва Шели, докато бърша сълзите с ръкава на мърлявото си сако.

Вдигам поглед и съзирам по алеята да крачи снажен младеж с високо чело и открит поглед.

— Гого е от най-свестните хора тук. — Шели се привежда към ухото ми. — На него винаги можеш да разчиташ.

Изпитвам натрапчива необходимост да й вярвам. Нищо, че съм чувал вече тази реплика. Нищо, че това, което става в момента, може да е началото на нещо ново, което да се окаже добре познато старо. Нищо, че лентата на задгробното битуване може да върти едни и същи кадри.

Гого приближава и протяга ръка. Поемам здравата му длан и в следващия миг изпитвам непоколебима увереност, че на този човек можеш безрезервно да се довериш.

Отправям възторжен поглед към моята мила Шели. Тя докосва нежно рамото ми. Иска да покаже на целия свят, че сме близки. По-близки, отколкото сме били с живите. Съдбите ни са преплетени безвъзвратно. Душите ни ще се реят милиони години във вселената. Без да се губят. Без да се лутат. Без да търсят небродени пътища. Всички на това място сме осъдени на вечност. Дълбока, безгранична и неумолима.

За каква по-завидна съдба би могъл да мечтае един покойник, преселил се завинаги в намиращия се от обратната страна на земята Нашвил?