Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (15)

15

На гроба стърчи началникът ми. Човекът, на когото дължа цял куп дълго обещавани, но така и неосъществени повишения. Ред нереализирани служебни пътувания в чужбина за сметка на неговото участие. И още толкова неактуализирани увеличения на заплатата ми.

Не искам да си кривя душата, но Началника изглежда зле. Посмачкан в неугледния си костюм и с явно посмазано самочувствие. Надушвам, че има проблем. Истината е, че този факт не ме изненадва. Досега в продължение на дванадесет години всички проблеми, които изскачаха пред Шефа, ги решавах аз. Явно все още не е намерил наивник, който да върши цялата работа и когото да тъпче на воля, а онзи да не се оплаква.

Началника присяда на ръба на пейката и вади цигара. По всичко личи, че отсъствието ми му се отразила зле. След като след шест години въздържание отново се е поддал на вредните си навици.

Шефа върти цигарата между дебелите си пръсти и сумти. Виждам, че е в затруднение. Не знае откъде да започне.

„Давай по същество, приятел! Не че имам спешна работа, но обстановката наоколо е доста напечена. Не ми се иска да попадам отново между куршумите. Нито да затъвам в абсурди.“

Началника издава напред долната си челюст, както прави обикновено, когато смята, че е превъзмогнал колебанията си, и започва да мънка, както постъпва винаги, когато усеща, че не е в състояние да се справи със ситуацията.

Предисловието ме навежда на мисълта, че е време да го оставя да се справя сам с трудностите в живота. И тъкмо когато решавам, че несвързаната му изповед изобщо не ме вълнува, Шефа изрича нещо, което ме кара да подскоча като ужилен. Примигвам и напрягам слух, защото не съм сигурен, че съм чул добре.

— Постъпката ти съсипа Ира…

Явно близките ми говорят за смъртта ми като за провинение, което съм извършил съвсем съзнателно и за което оттук нататък ще се наложи да си нося последствията.

— Скръбта около случката (катастрофата за семейния и приятелския ми кръг явно се вписва в графата „случката“), накара и мен, и Ира да преосмислим много неща.

Шефа прави дълга пауза и искрено се моля да не продължи с излиянията, защото се притеснявам да не му направя нещо, което да го изпрати скоропостижно тук, в нашата славна компания. Не зная дали съм в състояние да изтърпя близостта на този човек и в отвъдното.

— Знаеш, че ми предстои тежък развод…

Никога не съм бил запознат с тази подробност.

— Жена ми е решила да смъкне и кожата от гърба ми.

Веднага изпитвам симпатия към тази непозната, но толкова решителна съпруга.

— Няма какво да го увъртам повече. Покрай смъртта ти с Ира се сближихме. И решихме да опитаме да живеем заедно.

Първата ми мисъл е какви последствия ще има за децата присъствието в къщата ми на отрепка като Шефа. Защото е ясно като бял ден, че онази непоколебима негова съпруга вече го е изритала от семейното жилище и сега Началника търси къде да се прислони.

— Ще бъда добър баща на децата ти — изрича с присъщия си цинизъм той и чувствам как протягам ръка и забивам пръсти в двойната му гуша. Началника започва да се дави, представя си, че причината е цигареният дим и тъпче с настървение фаса в калта.

Отдръпвам ръката си и онзи се изправя и поема въздух с пълни гърди. Само преди секунди този нагъл тип щеше да ме превърне в убиец. Давам си сметка, че не си заслужава да гния в затвора заради нищожество като него. После се сещам, че тук едва ли са се сетили да изградят килии и започвам да съжалявам, че не довърших започнатото.

— Дойдох при теб, за да поискам благословията ти… — изрича онзи на пресекулки.

За малко да се разчувствам от благородството на подбудите му. Ама, че негодник! Трябва да го изритам оттук, преди да съм му направил нещо непоправимо.

— Зная, че най-съкровеното ти желание е Ира и децата да попаднат в добри ръце. Ето, готов съм да им помогна в този труден за тях момент…

Наглостта на този тип няма граници. Иска да се изкара, че прави нечовешка жертва, за да спаси семейството ми.

Изведнъж в съзнанието ми започват да се нижат редица от откъслечни спомени. Фрагменти от живота, който съм напуснал. Нощни разговори по телефона на заключената в банята Ира. Някои почти редовни закъснения след излизания с приятелки. Подаръци с мъжки вкус от скъпи колежки.

Тръсвам глава, защото не искам да мисля за онова, което е било. В момента ме вълнува единствено това, което ще бъде. Което, за съжаление не съм в състояние да променя. И което ще се случва ежедневно без мен. Без да мога да се намеся. Да отворя очите на заслепената от блясъка на фалшиво внимание Ира. Да спестя на децата смазващата посредственост на този тип.

— Оттук нататък можеш да почиваш в мир, приятелю — изрича с по-бодър глас Началника. — На близките ти няма да им липсва нищо. За всичко ще се грижа аз.

Тази увереност ме изпълва с напълно обясним прилив на гняв. Зная, че дори да разбия носа на нахалника, инцидентът няма да промени хода на събитията. Но все пак не мога да стоя със скръстени ръце, когато най-безцеремонно се опитват да разбият семейството ми.

Блъскам негодника в гърба. Той залита и се просва по очи в калта. Само след миг забелязвам върху мократа пръст петно кръв, което с всяка измината секунда се увеличава. Едва сега съзирам, че Шефа си е разбил ниското чело в гранитния бордюр на съседния гроб.

Винаги съм се чудил за какво служат тези каменни ограждения по гробовете. Желанието на живите да ограничат жилищната ти площ до два метра земя ме изпълва със снизходителна насмешка. Сега обаче проумявам, че тези гранитни ръбове вършат чудесна работа, като се има предвид безпомощността на действията ни спрямо живите, с която сме принудени да се примиряваме.

Онзи надига глава и гледа с ужас омазаната си с кръв длан. Ако е малко по-прозорлив, ще приеме случилото се като знак на съдбата и ще остави семейството ми на мира. Страхувам се обаче, че Началника е доста тъп и ограничен и няма да съзре в случката знак. Толкова по-зле за него. Оттукнататък ще се наложи да си сърба попарата.

Онзи притиска ръка към раната, но кръвта продължава да шурти. Отнякъде го забелязва пъргава вдовица, която се втурва към него с явното намерение да му помогне. Жената вади от чантата бяла кърпа, напоява я с някаква кафеникава течност и залепва дезинфекционния разтвор върху челото на Шефа. Онзи стиска вика си, след това се отпуска на пейката до гроба на мъжа й.

Жената продължава да се грижи самоотвержено за пострадалия и след минути виждам как двойката се отправя към изхода на гробището.

Началника предлага галантно услугите си да закара до някъде самарянката. Онази дори и не си помисля да откаже. Сцената ме изпълва с необяснимо спокойствие. Ако вдовицата се окаже по-упорита, на децата ми може и да им се размине онова мрачно бъдеще, което са им подготвили жена ми и Шефа.

Мерцедесът на Началника се изгубва от погледа ми и си мисля, че оттук нататък сънят трудно ще ме навести. Точно в този миг пред мен изскача Видението. Толкова съм объркан от посещението на доскорошния ми бос, че дори не се изненадвам от появата на красавицата.

— Чух, че твоята приятелка е отмъкнала беззащитно бебе…

Стискам очи. Толкова проблеми ми се струпаха на главата, нямам никакво желание да мисля и за пакостите на Шели.

— Кажи й точно в полунощ да ми доведе новороденото на върха на хълма.

Мястото, където привидението е намислило да проведе срещата с Шели, ми прозвучава като страховито свърталище на призраци. Но не си и помислям да противореча на Видението. В полунощ — в полунощ. На хълма — на хълма. Само не знам това с бебето как ще се уреди. Шели сподели, че е изгубила дирите на новороденото. Дано само не й хрумне да отвличаме чужди бебета.

Видението се издига над главата ми и потъва в падащия наоколо здрач. И тъкмо си мисля, че най-после мога да се отдам на воля на потискащите мисли за бъдещето на семейството ми, когато забелязвам към гроба да приближава мъж, загърнат в шлифер.

„Само след секунда ще отмине и ще мога да се насладя на усещането да си правя компания сам“ — си мисля. Човекът обаче не отминава. Личи, че е решил да досажда. Осанката му ми се струва позната. Взирам се в чертите. В следващия миг ми идва да подскоча от радостна възбуда.

На гроба цъфва Коко. Човекът, с когото прекарах четиридесет години от живота си. Станахме приятели, когато бяхме на шест.

Усмихвам се, защото осъзнавам, че всичко на този свят е в равновесие. И радостите, и тъжните развръзки.

Коко стърчи до кръста и зяпа името ми. Не може да повярва, че оттук нататък вместо в просторния ми апартамент на наденица и бира, ще се налага да идва тук. На това неуютно, неприветливо и навяващо мрачни мисли място.

Потупвам го по рамото и го каня да седне, но Коко стърчи като препариран и не помръдва. Ще му оставя малко време да се съвземе от мислите за преходността на живота. След това ще го посрещна, както съм го правил през всичките тези години. С преливаща искреност и с широко разтворени ръце.