Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гравитация

Американска. Първо издание

ИК „Пан ’96“, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-390-6

История

  1. — Добавяне

23.

18 август

Лутър изпомпи и последните останки от въздух в херметичната камера и отвори външния шлюз.

— Ти си първа — каза той. — Не бързай. Винаги е страшничко първия път.

Когато за пръв път погледна навън, към празнотата на космоса, Ема се вкопчи в ръба на люка, обзета внезапно от ужас. Знаеше, че усещането е нормално и скоро щеше да премине. Подобен сковаващ ужас обземаше почти всеки, който за първи път излизаше в открития космос. Просто човешкото съзнание изведнъж се оказваше неспособно да обхване безкрайността на вселената и бе объркано от липсата на понятията горе и долу. Милионите години еволюция бяха завинаги гравирали в човешкия мозък ужаса от падането, който сега Ема се опитваше да превъзмогне.

Всеки вътрешен неин инстинкт й подсказваше, че ако се пусне, ако поеме риска да излезе от шлюза, щеше премятайки се и крещейки да пада безкрайно дълго към земната твърд. Разумът й разбира се, знаеше, че такова нещо не може да се случи. Все пак нали беше свързана с вътрешността на камерата посредством въжето, закачено за скафандъра й. Дори то да се скъсаше, на гърба си тя носеше нещо подобно на реактивен двигател, всъщност една бутилка със сгъстен въздух, който щеше в случай на нужда да я прибере обратно в станцията. За да се случи истинска катастрофа бяха необходими няколко последователни или едновременни повреди, които бяха твърде малко вероятни.

„И все пак, нали точно това се бе случило на нашата станция“, мислеше си тя. Нещастие след нещастие, авария след авария. Като „Титаник“, но в космоса. Не беше лесно да се отърси от лошите си предчувствия току-така. Като нищо и сега можеше да се случи кой знае какво.

Вече бяха се видели принудени да нарушат правилника. Вместо обичайната цяла нощ в камерата за адаптация на телата им с ниското въздушно налягане, те бяха прекарали всичко на всичко само четири часа вътре. Теоретически това би било достатъчно време, за да не възникнат никакви проблеми, но всяка промяна в нормалната процедура предполагаше и известна доза риск.

Тя пое няколко пъти дълбоко въздух и усети как първоначалното сковаване започна да се стопява.

— Оправяш ли се? — долетя гласът на Лутър в шлемофона й.

— Ами просто… се любувам на гледката — довърши тя.

— Някакви проблеми?

— Не. Всичко е наред. — Тя се пусна и изплува изпод шлюза.

 

 

„Дайана умира.“

Григс с нарастваща горчивина в душата се загледа в телевизионните монитори, които показваха как Ема и Лутър работят, за да поправят слънчевите панели на станцията. Марионетки, мислеше си той. Послушни роботи, които могат само да изпълняват каквото им заповяда Хюстън. Толкова години той също е бил техен робот. Но вече проумя каква роля му бяха отредили в машината на НАСА. Вече знаеше, че той и всички останали бяха просто колелца за еднократна употреба. Периодично ги извеждаха в орбита около Земята и ги подменяха, с оглед единствено поддържане в изправност на машина за слава на НАСА. „Да, всички ще измрем тук, но слушам, сър, ще поддържаме шибаната ви станция в изправност, ще я подготвим за новата смяна.“

Вече можеха спокойно да го задраскат от списъка. НАСА го бе предала, бе предала всеки от тях. Какво пък, нека Уотсън и Лутър да се правят на изпълнителните войници, за които заповедта на командващия бе закон за тях. Той вече няма да им се подчинява. Дотук. Без него.

Единственото, което го интересуваше в момента, беше Дайана.

Отплува от жилищния модул и се отправи към руската част на станцията. Мушна се под пластмасовия параван, който преграждаше шлюзовия вход и навлезе в модула. Дори не си направи труда да си постави маската или очилата; какво значение имаше вече? Без друго всички бяха обречени.

Дайана бе привързана с предпазните колани към плота на масата. Очите й бяха изпъкнали, клепачите — подпухнали. Коремът й, някога гладък и твърд, сега също изглеждаше подут. „Пълна е с яйца“, мина му през ума. Представи си ги съвсем ясно как растяха в нея, увеличаваха се с такава бързина, че вече едва се побираха под бледия подслон на нейната кожа.

Той нежно докосна бузата й. Тя отвори очите си, прорязани от нишките на многобройните кръвоизливи и се опита да го погледне, по-скоро да обърне поглед натам, където трябваше да бъде лицето му.

— Аз съм — прошепна той.

Погледът му се стрелна към ръката й, която се опитваше да измъкне от коравата прегръдка на колана. Той посегна и обгърна с длани ръката й.

— Не трябва да мърдаш ръката си, Дайана. Заради системата.

— Не мога да те видя — проплака тя. — Не мога да видя нищо.

— Тук съм. Ще бъда винаги до теб.

— Не искам да умирам така.

Той премигна няколко пъти, за да потули сълзите си, които напираха. После се опита да каже нещо окуражително, макар и лъжа, нещо, като че тя няма да умре или че той няма да я пусне да умре така. Но думите просто не искаха да излязат от устата му. Винаги са били откровени един към друг; той нямаше да я лъже и сега. Ето защо просто замълча, не каза нищо.

Тя отново се обади:

— Никога не съм мислила…

— Какво? — нежно я попита той.

— Че това е… че така ще се случи. Без да имам шанса поне за малко да бъда герой. Вместо това просто се разболявам и ставам безполезна. — Тя късо се изсмя, после сбърчи лице от болка. — Жалко, не така исках да си ида… безславно.

Блясъкът на славата. Да, точно така си представяше всеки астронавт смъртта в космоса. Един кратък момент, изпълнен с ужас, а после светкавичен край. Внезапна декомпресия или взрив. Никой от тях не си бе и помислял, че може да умре от подобна смърт, бавно и мъчително изгасване, по време на което вътрешностите на тялото ти биват консумирани и разграждани от някаква нова форма на живот. Предадени от командния център на Земята. Мълчаливо пожертвани в името на по-доброто бъдеще на човечеството.

Ненужни. За себе си можеше да приеме това определение, но умът му не можеше да възприеме, че Дайана може да бъде ненужна. Не можеше да се примири с факта, че съвсем скоро той щеше да я изгуби завинаги.

Бе му трудно да повярва, че когато се срещнаха за първи път, по време на една от тренировките в Космическия център „Джонсън“, той я бе взел за студена и недостъпна, за надута и безчувствена блондинка. Британският й акцент го бе отблъснал допълнително, тъй като с него тя някак звучеше над него, сякаш бе от по-висша класа. Гласът й беше отсечен и култивиран, в сравнение с провлечения му тексаски говор. По време на цялата първа седмица двамата толкова бяха отблъснати един от друг, че почти не си говореха, дори и по работа.

На третата седмица обаче, по настояване на Гордън Оуби, те обявиха примирие, макар и с неохота.

На осмата седмица Григс се бе появил в дома й. Отначало беше само за по едно питие, колкото да обсъдят като двама зрели професионалисти предстоящия старт. После разговорите за работата им отстъпиха място на доста по-лични теми. Например, като несполучливия брак на Григс. И после хилядите общи интереси, които внезапно откриваха помежду си. Разбира се, всичко това доведе един ден до неизбежното.

Бяха успели да скрият връзката си от всички в Космическия център „Джонсън“. Едва тук, на орбиталната станция, стана ясно на всички, че те се обичаха. Знаеха, че ако преди това бяха дори с най-дребното нещо издали взаимоотношенията си, Бланкеншип щеше незабавно да ги задраска от списъка за предстоящите мисии. Дори и в едно толкова съвременно общество разводът за астронавта беше истинска дамга, която би го лишила от всякаква възможност да полети. А ако този развод бе факт, благодарение на връзка с друг астронавт — в такъв случай можеха да се простят завинаги с вероятността да попаднат сред списъците за предстоящи стартове. Григс щеше да се превърне в астронавт призрак, никой нито щеше да го слуша, нито пък щеше да го забелязва.

През последните две години той я бе обичал. Вече две години, всеки път щом легнеше до жена си, той бе копнял за Дайана и бе измислял всякакви планове как да заживеят заедно. Някой ден те наистина щяха да живеят заедно, но едва когато се оттеглеха от НАСА. През всичките онези будни и нещастни нощи именно тази мечта го бе крепила. Дори след двата месеца, които прекараха в ограниченото пространство на станцията, дори и след моментните им гневни изблици, той винаги я бе обичал. Не бе престанал да вярва в мечтата си. До този миг.

— Какъв ден е днес? — прошепна тя.

— Петък — отвърна й той и отново я погали по косата. — В Хюстън е пет и половина следобед. Часът на щастието.

Тя се усмихна.

— Вече са в бара.

— На маргарита и чипс. Боже, как добре би ми дошло едно твърдо питие. И красивия залез. Само двамата, край езерото…

Сълзите, които заблестяха по миглите й, почти му разбиха сърцето. Вече не му пукаше нито за биологичната зараза, нито пък, че можеше да се зарази. Посегна и избърса сълзите й.

— Боли ли те? — тихо я попита. — Искаш ли още малко морфин?

— Не. Пази го. — „Скоро някой друг ще има нужда от него“, бе онова, което тя премълча.

— Кажи, искаш ли нещо друго? Мога да направя всичко за теб.

— Жадна съм — рече тя. — С тези маргарити, ми се припи и на мен.

Той се засмя.

— Ей сегичка ще ти забъркам една. Само че ще бъде от безалкохолните.

— Да, ако обичаш.

Той преплува помещението на дължина и отвори шкафа с провизиите. Бяха в руския модул, така че вътре нямаше същите храни както в американския отсек. Зърна вакуумирана опаковка с маринована риба. Наденички. Цял куп още други руски национални храни, които не му изглеждаха добре. И водка — малка бутилка, изпратена от руснаците, очевидно за медицински цели.

Това може да е последното питие, което ще изпием заедно.

Изтръска малко водка в две торбички за пиене и остави бутилката на мястото й. После добави вода, като разреди нейната повече, така че алкохолът едва да се усеща. Просто като нюанс, мина му през ума, колкото да си спомнят щастливите дни заедно. Вечерите, застанали в предния двор, огрени от огненочервените лъчи на залязващото слънце. Той разтърси силно двете торбички, за да се смесят хубаво двете течности. После се обърна към нея.

От устата й изтичаше и се уголемяваше все повече един яркочервен балон.

Бе настъпило времето на спазмите. Очите й се бяха изтъркаляли назад, зад клепачите, а зъбите й стискаха езика й. Едно малко сурово късче от него с неравни краища все още се държеше на тъничка нишка кървава плът.

— Дайана! — изкрещя той.

Кървавият балон се откъсна от устата й и сатенено гладката му повърхност заблещука, отдалечавайки се. На негово място незабавно започна да се издува нов, захранван от кръвта, изтичаща от откъснатия език.

Григс сграбчи гумената захапка, която се слагаше при електрошокове и се опита да я натъпче между зъбите й, за да я предпази от други наранявания на меките й органи. Не можа обаче да разтвори челюстите. Челюстните мускули бяха едни от най-силните мускули в човешкото тяло, а нейните наистина стискаха здраво. Хвана спринцовката с валиум, предварително подготвена за инжектиране и проби с иглата междинната торбичка на системата. Още не бе инжектирал цялото количество, когато конвулсията започна да отшумява. Натисна буталото и вкара цялата доза.

Лицето й се успокои. Челюстта й увисна, изтощена от усилието.

Нов балон започна да се процежда и да расте от устата й. Трябваше да натисне върху раната и да спре кръвта.

Отвори чантичката с медикаменти, извади една стерилна марля и разкъса опаковката, макар че няколко квадратчета марля се разхвърчаха наоколо. Застана точно зад главата й и нежно разтвори устните й, за да види къде бе раната от отхапания език.

Тя се задави и опита да извърне лице. Задушаваше се в собствената си кръв. Вдишваше я направо в дробовете си.

— Не мърдай, Дайана. — С дясната китка натисна нежно долните й зъби, за да задържи отворена устата, после сграби няколко пласта марля в лявата ръка и започна леко да попива кръвта.

Мускулите на врата й внезапно се съкратиха яростно при настъпването на следващия спазъм и челюстта й щракна като капан.

Той закрещя, месестата част от дланта му бе останала между зъбите й и острата болка така изневиделица го връхлетя, че му причерня пред очите. Усети как по лицето му се разля и полепна мокротата на топлата кръв, а фонтана край ръката му сякаш нямаше намерение да спира. Неговата кръв се смеси с нейната. Опита да се дръпне, но зъбите й бяха впити дълбоко в плътта му и стискаха с все сила. Кръвта продължаваше да блика нагоре, а балончето вече бе с размерите на баскетболна топка. „Сигурно е прерязала артерия!“ Отново опита, но не можеше дори да помръдне зъбите й, конвулсията бе толкова мощна, че бе съкратила мускулите й с невиждана, свръхчовешка сила.

Чернотата поглъщаше малко по малко зрението му.

Отчаян и ужасен той отпусна свободната си ръка, която се бе свила в юмрук и той се заби в зъбите й. Челюстта не помръдна.

Отново я удари. Баскетболната топка се пръсна на хиляди малки сфери, които изпръскаха очите, дрехите и лицето му. Въпреки всичко, отново не можа да отвори зъбете й. Навсякъде имаше толкова много кръв, сякаш плуваха в кърваво езеро, без да могат да си поемат въздух, тъй като вместо него имаше кръв.

Замахна отново слепешката и юмрукът му се стовари върху лицето й, при което се разнесе звука от пропукването на кости. Въпреки това не успя да се освободи. Болката беше съкрушаваща, нетърпима. Пипалата на паниката достигнаха за миг всяка частица от тялото му и отнеха разсъдъка му. Единственото му желание в момента беше да спре непоносимата и разкъсваща болка. Вече едва ли съзнаваше какво прави, докато я удряше отново и отново. И отново.

Изкрещя повторно, щом най-после освободи ръката си и полетя назад, стиснал китката си, от която се точеше непрекъсната лента от неговата кръв. Измина още един дълъг миг преди да спре да се блъска неволно в стените и още един, преди да може отново да вижда ясно. Погледът му попадна върху размазаното лице на Дайана и върху окървавените чуканчета от строшените й зъби. Всичко това бе дело на неговия юмрук, на неговата ръка.

Нададе страшен вой от отчаяние, който отекна от стените на космическата станция и изпълни слуха му с писъка на собствената му болка. „Какво направих! Как можах да го направя!“

Той доплува до тялото й и взе потрошеното й лице в ръцете си. Вече не усещаше болката от своята рана; тя се бе изпарила, сякаш никога не я беше имало. На нейно място застана тежката сянка на ужаса от непростимостта на неговото деяние.

Отново нададе страховит вой, този път от ярост. С все сила удари стената на модула с юмрук. Изби пластмасовия параван, който преграждаше входа. „И без това всички сме обречени, всички ще умрем!“ После погледът му съзря разтворената чанта с медикаменти.

Мушна ръка и взе скалпела.

 

 

Дежурният лекар Тод Катлър бе вперил поглед в командния си пулт и по гръбнака му запълзяха тръпките на паниката. Единият от екраните показваше биотелеметричните показания на Дайана Естес. Линията на електрокардиограмата току-що бе преминала в назъбени като трион ситни и бързи трептения. За негово облекчение това състояние бе само моментно. Също така внезапно, както преди малко се бе назъбила, линията възвърна нормалният синусоидален ритъм.

— Шефе — каза Тод, — мисля, че пациентката има известни проблеми със сърдечния ритъм. Електрокардиограмата й току-що отчете петсекундна вентрикуларна тахикардия.

— Сериозно ли е положението? — веднага попита Елис.

— Ако се повтори и потрети, това е предвестник на равната линия на смъртта. В момента тя възвърна нормалния си синусоидален ритъм — пулс около сто и тридесет. Доста по-ускорен, в сравнение с преди малко. Не е опасно, но все пак ме притеснява.

— Какво предлагате, докторе?

— Аз бих й дал нещо против аритмия. Може да й се инжектира лидокаин или амиодарон в системата. В чантата с медикаменти има и от двете.

— Еймис и Уотсън все още са навън, така че ще се наложи Григс да й ги даде.

— Ей сега ще му съобщя.

— Добре, хайде да се свържем с Григс.

Докато очакваха отговора на Григс, Тод не откъсваше очи от мониторите. Онова, което виждаше го разтревожи още повече. Пулсът на Дайана се бе ускорил до сто тридесет и пет удара в минута. После изведнъж за кратко бе достигнал до сто и шестдесет, а пиковете на кардиограмата почти се изгубиха или поради електрически смущения, или понеже пациентката се бе размърдала. Но какво ставаше горе?

Капкома се обади:

— Не мога да се свържа с командир Григс — не отговаря.

— Господи, някой трябва да й подаде проклетия лидокаин — рече Тод.

— Не можем да се свържем с него.

„Или не ни чува, или не иска да отговаря“, помисли си Тод. Всички се тревожеха за емоционалното здраве на Григс. Дали бе изпаднал в толкова дълбока депресия, че да отказва да реагира дори на спешни съобщения от Земята?

Изведнъж погледът на Тод замръзна върху екрана на командния пулт. Сърдечният ритъм на Дайана Естес ту навлизаше, ту излизаше от предсмъртното камерно трептене. Камерните мембрани се свиваха и отпускаха толкова бързо, че не можеха да изпомпват достатъчно количество кръв. Не бяха способни да осигурят необходимото кръвно налягане.

— Някой трябва да й сложи лидокаина, веднага! — викна той.

— Григс не отговаря — каза Капкома.

— Тогава вкарай двамата вътре!

— Не — прекъсна ги ръководителят на полета. — Точно сега поправят най-важната част. Не можем да ги приберем набързо.

— Положението й става критично!

— Ако сега приберем ремонтната група, това означава, че ще прекратим поправката на слънчевите панели за нови двадесет и четири часа. — Уотсън и Еймис не можеха просто така да влязат за малко вътре и после пак да излязат в открития космос. Нужно им беше време да се възстановят и допълнителни часове за повторение на пълния цикъл при декомпресията.

Въпреки че Ууди Елис не го каза на глас, той бе сигурен, че всички в контролната зала мислят едно и също: дори да успееха да приберат ремонтната група отвън, това едва ли щеше да има някакво значение за Дайана Естес. Смъртта й беше неизбежна.

За ужас на Тод, ЕКГ-линията вече бе навлязла във фаза на постоянно камерно трептене. Този път сърдечният ритъм не се възстанови от само себе си.

— Тя се влошава все повече! — каза той. — Приберете единия от групата вън. Нека Уотсън влезе!

Последва секунда колебание. После ръководителят на полета рече:

— Приберете я!

 

 

„Защо Григс не отговаряше?“

Ема трескаво се придвижваше напред, сграбчвайки ръкохватка след ръкохватка, които бяха заварени специално за тази цел от външната страна на орбиталната станция. Облечена в тромавия скафандър „Орлан-М“, тя едва успяваше да мърда крайниците си, ръцете я боляха от усилието да прегъне обемистите ръкавици. Освен това вече бе изморена от ремонтната работа, потта отново започна да се просмуква и напоява вътрешния комбинезон от костюма й, а мускулите й потреперваха от умора.

— Григс, обади се. Дявол да те вземе, обади се! — сопна се тя по шлемофона.

Международната космическа станция не отговаряше.

— Какво е състоянието на Дайана? — попита Ема, едва успяваща да си поеме дъх.

Гласът на Тод се обади:

— Още е в камерно трептене.

— По дяволите!

— Не бързай, Уотсън. Внимавай!

— Тя няма да издържи дълго. Къде ли се е запилял Григс?

Дишането й вече беше толкова тежко, че едва успяваше да поддържа разговора. Насили се да се концентрира върху следващата ръкохватка, като същевременно внимаваше да не заплете въжето след себе си. Лазейки по този начин по главния корпус на станцията, тя най-после се пусна и се опита да се гмурне направо към стълбата на външния люк, но нещо внезапно я спря. Ръкавът й се бе закачил в ръба на последната ръкохватка.

„По-бавно. Така ще се погубиш.“

После внимателно откачи ръкава си и го огледа — нямаше дупка. Сърцето й биеше като на маратонец, когато тя пое по стълбата и влезе във външния херметичен шлюз. После бързо затвори люка и развинти въздушния клапан.

— Казвай, Тод — подкани го тя, докато шлюзът се пълнеше с въздух. — Как е сърдечният ритъм?

— Груба линия на камерното мъждене. Още не можем да се свържем с Григс.

— Ще я изгубим.

— Зная, зная!

— Окей, вече съм на една трета атмосфера…

— Пауза за интеграция с налягането в шлюза. Не го пропускай.

— Нямам време.

— Уотсън, по дяволите, никакви съкратени процедури!

Тя замря и си пое дълбоко въздух. Тод беше прав. Във враждебния космос човек не можеше да си позволи съкращаване на процедурите. Изчака необходимото време за интеграция с вътрешното налягане и довърши изравняването на въздушното налягане с нормалното за човека. Отвори отсрещния люк и влезе в помещението за екипировка. Бързо свали ръкавиците си и продължи да съблича останалата част от скафандъра. Руският „Орлан-М“ доста по-бързо се сваляше, в сравнение с американските скафандри, но въпреки това измина сякаш цяла вечност, докато се освободи от животоподдържащите устройства по скафандъра и да махне от себе си горната му част. „Никога няма да успея“, помисли си тя, докато с два ядосани ритника се измъкна от долната половина на космическия костюм.

— Докторе, състоянието! — излая тя в микрофона към слушалките си.

— Сега мина във фино мъждене.

„Предсмъртният ритъм“, мина й през ума. Това бе последният им шанс да спасят Дайана.

Облечена само в термоподдържащия комбинезон, тя отвори люка към вътрешността на станцията. Тъй като бързаше да стигне до пациентката си, тя светкавично се отблъсна с крака от пода на камерата и с главата напред се гмурна през шлюзовия отвор.

Изведнъж усети как по лицето й се разля нещо мокро и замъгли погледа й. Не успя да се хване за дръжката на люка и се цапна в отсрещната стена. Няколко секунди се носи объркана във въздуха и премигваше усилено, да премахне смъденето в очите й. „Какво ми влезе в окото? — запита се тя. — Не и яйца. Господи, само да не са яйца…“ Погледът й бавно се проясни, но дори сега тя не можа да определи онова, което виждаше.

Навсякъде край нея в сенчестия полутъмен коридор се носеха огромни сфери. Усети как по ръката й се разля нещо мокро и погледна надолу към чернеещото петно върху ръкава си. Целият й термоподдържащ комбинезон бе изпъстрен с по-малки или по-големи черни петна. Вдигна ръкава си към мъждукащата светлина на една от лампите в коридора.

Петното беше от кръв.

С ужас тя отново погледна към огромните сфери, които видя по сенчестите ъгли. Толкова много кръв…

Тя се извърна и бързо затвори люка, за да не се замърси въздухът във външния шлюз със заразата, разпространила се вече из цялата станция. Сферите вече сигурно бяха проникнали навсякъде. Тя се отблъсна от пода и заплува напред, към жилищния модул, където отвори шкафа, откъдето измъкна маска и очила и си ги сложи. Надяваше се, че кръвта не носеше заразата. Дано все пак успее да се предпази.

— Уотсън? — повика я Катлър.

— Кръв… навсякъде е пълно с кръв!

— Ритъмът на Дайана е предсмъртен — едва ли вече може да се направи нещо!

— Бързам! — Тя чевръсто се отблъсна от стената и се гмурна в приличния на тунел модул „Заря“. След едва мъждукащото осветление в американската част, това в руския модул й се видя ослепително. И тук във въздуха се носеха кървави балони, проблясващи на светлината като покрити с огледалца глобуси. Ема току се блъсваше в някоя стена, които сияеха в яркочервено от полепналите по повърхността им топки кръв. В далечния край на модула на пътя й изведнъж се появи един огромен балон кръв, който тя видя твърде късно и не можа да избегне навреме. По рефлекс стисна очи, докато кръвта оплиска очилата и лицето й, поради което тя не можеше да види нищо. Без да знае накъде се носи, тя вдигна ръка и с ръкав избърса очилата си, за да може да види къде се намира.

Когато отвори очи, пред нея стоеше бледото като платно лице на Майкъл Григс.

Тя изпищя. Ужасена до мозъка на костите, тя яростно размаха ръце и крака във въздуха като се опитваше да се отдалечи от трупа, но не можеше да помръдне и сантиметър.

— Уотсън?

Очите й не се отделяха от огромния балон кръв, който не преставаше да расте и все още се държеше за зейналата в шията на Григс рана. Ето откъде идваше кръвта — от прерязаната сънна артерия на техния командир. С мъка тя протегна ръка и опита да напипа пулс по невредимата страна на шията му. Пулс нямаше.

— Електрокардиограмата на Дайана е вече равна линия! — рече Тод.

Зашеметена, Ема извърна поглед към входа на руския сервизен модул, където трябваше да бъде Дайана. Пластмасовият параван бе отместен и вътрешността на модула бе отворена към останалата част от станцията.

Все още вцепенена от ужаса, тя влезе вътре.

Дайана все още лежеше върху масата. Лицето й бе размазано до неузнаваемост, зъбите й бяха строшени, от тях бяха останали само остри и неравни чуканчета. От устата й извираше нов балон от кръв.

Писъкът откъм монитора на кардиографа най-после привлече вниманието й. По екрана се бе изписала гладката линия. Тя посегна да изключи алармения сигнал, но ръката й замръзна в средата на пътя си. Върху бутона за включване и изключване се бе настанил блестящ грозд от синьо-зелена желеобразна маса.

„Яйца. Дайана вече бе разпръснала яйцата навсякъде. «Химера» вече бе във въздуха.“

Алармата на кардиографа се изви до непоносимостта на ужасен писък, но Ема продължаваше да стои неподвижна, втренчена в неголемия грозд от яйца. После те сякаш затрепкаха и взеха да се размиват пред очите й и да се отдалечават от нея. Тя премигна и щом зрението й отново се проясни, си спомни за мокротата, която се бе разляла по лицето й и от нея я бяха засмъдели очите, когато бе излязла от херметичния шлюз. Тогава още не беше си сложила очила. Сега тази мокрота се разля надолу към шията, хладна и постоянна.

Вдигна ръка да докосне лицето си и видя яйцата, които трепкаха като мънички перлички по върховете на пръстите й.

Писъкът на алармата изведнъж стана непоносим. Тя се пресегна, изключи монитора и настъпи тишина. Тя й се стори също толкова необичайна и изпълнена с напрежение, колкото и писъкът. Изведнъж разбра — не се чуваше шумът от вентилаторите за въздухообмена. Те трябваше да всмукват въздуха и да го прекарват през филтрите за пречистване. „Ами да, това огромно количество кръв във въздуха сигурно е задръстило филтрите.“ Повишаването на налягането в областта на филтрите е подало сигнал на сензорите и те са изключили автоматично прегрелите вентилатори.

— Уотсън, обади се! — извика в слушалките й Тод.

— Мъртви са. — Тя се задави от напиращия в гърлото й хлип. — И двамата са мъртви!

Този път в аудиовръзката се намеси гласът на Лутър.

— Идвам.

— Не — рече тя. — Не…

— Стой там, Ема. Ей сега съм при тебе.

— Лутър, не можеш да влезеш тук! Навсякъде има само кръв и яйца. Цялата станция е вече негодна за употреба. Ще трябва да останеш във външния херметичен шлюз.

— Ема, това е само временно решение на въпроса.

— По дяволите, няма друго решение!

— Виж какво, вече съм в шлюза. Затварям люка и пускам крановете…

— Всичките вентилатори са изключени, филтрите са запушени. Няма никакъв начин да почистим станцията.

— Стигнах до една трета атмосфера. Спирам за интеграция с вътрешното налягане.

— Ако влезеш тук, ще се заразиш!

— Продължавам до една атмосфера.

— Лутър, аз вече съм заразена! Изпръсках си очите. — Тя си пое дълбоко въздух. Думите излязоха от устата й като хлип. — Само ти остана. Само ти имаш някакъв шанс да оцелееш.

Последва дълго мълчание и после:

— Господи, Ема — измърмори Лутър.

— Добре, а сега ме слушай. — Тя отново млъкна и се опита да се успокои. Да мисли логично. — Лутър, искам да влезеш в камерата с екипировката. Там трябва да е относително чисто, така че можеш да си свалиш шлема. След това изключи шлемофона си.

— Какво?

— Направи го! Аз тръгвам към шлюзово уширение 1. Ще те чакам точно от другата страна на шлюзовата врата и ще поговорим.

После Тод се намеси:

— Ема? Ема, не изключвай аудиовръзката…

— Съжалявам, докторе — измърмори тя и изключи слушалките си.

След няколко секунди Лутър се обади откъм камерата за екипиране:

— Тук съм.

Сега можеха да говорят свободно, без разговорът им да се подслушва от залата за управление на полета.

— За теб остава една-единствена възможност — рече Ема. — Тази, за която ти през цялото време настояваше. За мен тя не съществува, но за теб — да. Ти все още не си заразен. Няма да занесеш заразата на Земята.

— Вече се разбрахме по този въпрос. Няма да се разделяме.

— Имаш три часа незамърсен въздух в бутилките на скафандъра си. Ако останеш с шлема в аварийната капсула и се насочиш направо за навлизане в атмосферата, ще успееш да стигнеш навреме.

— Но ти ще останеш тук, без никакъв шанс.

— Аз вече нямам шансове! — Тя отново пое дълбоко въздух и заговори по-спокойно. — Виж сега, и двамата знаем, че това противоречи на заповедите. Може да се окаже неособено добра идея. Как ще реагират на това, никой не може да знае, но на това залагаме, може пък да успееш. Лутър, имаш право на избор.

— Но нали ти няма да можеш да се спасиш по никакъв начин, след като аз изчезна с аварийната капсула.

— Мен ме задраскай от списъка. Изобщо не мисли за мен. — После добави, по-меко: — Аз вече съм мъртва.

— Ема, не…

— Кажи какво ти искаш да направиш? Отговори си на този въпрос. Мисли единствено за себе си.

Тя чу как той си пое дълбоко въздух и после рече:

— Искам да си отида вкъщи.

„И аз искам, помисли си тя и премигна бързо няколко пъти, за да скрие сълзите. О, боже, и аз искам да се прибера у дома!“

— Сложи си шлема — успя да каже тя. — Отварям люка.