Тес Геритсън
Гравитация (20)

20.

15 август

— Казвам ви, майната им! — каза Лутър. Радиовръзката им със Земята беше изключена, така че разговорът им не можеше да бъде чут от контролната зала в Хюстън. — Просто си влизаме в аварийната капсула, пускаме си двигателите и се прибираме. Не могат да ни накарат да обърнем обратно.

Щом веднъж напуснеха станцията, те действително не можеха да се върнат. Аварийната капсула представляваше всъщност безмоторен самолет със спирачни парашути. След отделянето й от Международната космическа станция, тя можеше да направи най-много четири обиколки на Земята, след което щеше сама да излезе от орбита и да се приземи.

— Казаха ни да останем тук — обади се Григс. — Според мен точно това и трябва да направим.

— Какво, да им слушаме глупостите? Николай ще умре, ако не го приберем на Земята!

Григс погледна към Ема.

— Твоето мнение, Уотсън?

През последните двадесет и четири часа тя непрекъснато се бе грижила за пациента си и наблюдаваше състоянието му. Всички виждаха колко критично бе то. Привързан към масата с колани, Николай продължаваше да се извива в неконтролируеми конвулсии, а крайниците му понякога се удряха о плота с такава сила, че Ема се опасяваше, да не би да си счупи някоя кост. Приличаше на боксьор, когото бяха пребили безмилостно на ринга. Подкожната емфизема бе издула меките тъкани по лицето му, а клепачите му така се бяха подули, че не можеха да се отворят. През тесните процепи все пак прозираше демоничният им кървавочервен цвят.

Не беше сигурна доколко Николай е в състояние да чува и разбира, така че не смееше да изкаже на глас онова, което мислеше. Направи жест към останалите и всички излязоха от руския сервизен модул.

Събраха се в жилищните помещения, там където Николай не можеше да ги чуе и където можеха спокойно да си свалят маските и очилата.

— Хюстън трябва незабавно да ни даде разрешение за евакуация — рече Ема. — В противен случай ще го изпуснем.

— Те много добре знаят каква е ситуацията — отвърна Григс. — Но не могат да дадат разрешение за евакуация, щом Белия дом не им позволява.

— Значи просто ще си стоим тука и ще се гледаме един друг как умираме, така ли? — беснееше Лутър. — Ами ако се качим на аварийната капсула и си тръгнем? Какво ще ни направят? Ще ни застрелят?

Дайана тихо каза:

— Могат да го направят.

Истината в думите й ги накара да потънат в мълчание. Всеки астронавт, който някога се бе изкачвал по стълбата на готовата за старт совалка и бе преживял обратното броене знаеше, че в един бункер в Космическия център „Джонсън“ седеше офицер от въздушните сили, чиято единствена работа бе да взриви с торпедо совалката и да изпепели целия й екипаж. В случай на сериозна повреда в управлението или в случай, че совалката застрашително се отклони от курса си над някой гъсто населен район, задължението на този офицер бе да натисне бутона и така да обезопаси района. Той вероятно се бе срещал с всеки един от астронавтите, вероятно бе виждал снимки с техните семейства. Може би дори знаеха точно кого ще убият. Отговорността им действително беше ужасна, въпреки това той не се съмняваше, че дежурният офицер в бункера ще изпълни задължението си.

Така че нямаше да се поколебаят да взривят и аварийната капсула, ако им бъде наредено. На фона на страховития призрак на нова смъртоносна епидемия, животът на петима астронавти изглеждаше направо смешен.

Лутър възрази:

— Готов съм да се обзаложа, че ще ни оставят да се приберем. Ами да, защо не? Четирима от нас са напълно здрави. Никой от нас не е заразен, нали така?

— Но всички сме били изложени на въздействието на вируса — отвърна Дайана. — Дишали сме същия въздух, спали сме в едни и същи помещения. Лутър, не забравяй, че вие двамата с Николай прекарахте цяла нощ в херметичната камера.

— Е, и? Аз се чувствам напълно здрав.

— Аз също. Както и Григс и Уотсън. Но ако става дума за вирус, може да се намираме в инкубационния му период.

— Ето защо трябва да се подчиним на заповедта — подкрепи я Григс. — Оставаме тук.

Лутър се обърна към Ема.

— И ти ли държиш да се правиш на мъченица?

— Не — отвърна тя. — Нямам подобни намерения.

Григс я погледна удивен.

— Не за себе си мисля — продължи Ема. — Мисля за пациента си. Николай не може да говори, така че аз ще говоря от негово име. Искам да го видя в болница, Григс.

— Нали чу какво каза Хюстън?

— Онова, което чух, бе паника и объркване. Отначало ни дадоха разрешение за евакуация, после я отмениха. Първо ни казаха, че е вируса „Марбург“. После пък, че не било изобщо вирус, а някакъв нов организъм, скалъпен от терористи. Онова, което знам със сигурност е, че моят пациент… — тя внезапно сниши гласа си — … умира. А моето задължение е, да го закарам жив на Земята.

— А моето, да командвам екипажа на тази станция — рече Григс. — Аз вярвам, че Хюстън ще направят всичко, на което са способни за нас. Не биха ни изложили на опасност, ако действително ситуацията не беше толкова сериозна.

Ема не можеше да му възрази. Зад командните пултове в Залата за управление на полетите седяха хора, които тя познаваше и на които вярваше. „Освен това и Джак е там“, помисли си тя. Нямаше друго човешко същество, на което тя да вярваше повече, отколкото на него.

— Май ни изпратиха някаква информация — каза Дайана и погледна към компютъра. — За Уотсън е.

Ема се отправи към далечния край на модула и зачете съобщението, което светеше на екрана. Беше от отдела по естествени науки на НАСА.

„Доктор Уотсън,

Смятаме за необходимо да ви уведомим с какво точно си имате работа — тоест, с какво всички ние си имаме работа. Изпращаме ви ДНК анализа на организма, заразил Кеничи Хирай.“

Ема отвори прикрепения файл.

Отне й няколко секунди да асимилира последователността от нуклеотиди, които потекоха по екрана. И още няколко минути да осъзнае направените заключения.

В хромозомата на вируса имаше гени от три различни животински вида. От леопардова жаба. От мишка. И от човек.

— Какъв е този организъм? — попита Дайана.

Ема тихо каза:

— Нова форма на живот.

Това беше като чудовището на Франкенщайн. Най-отвратителното създание на природата. Изведнъж тя обърна внимание на думата „мишка“. „Мишките! Те първи се разболяха.“ През последната седмица и половина те продължаваха да измират. Последния път, когато бе проверила клетката им, беше останала само една мишка, женска.

Тя излезе от модула и се отправи към слабо осветената част от станцията.

Американската лаборатория беше потънала в мрак. Тя преплува разстоянието до шкафа, където се намираха животинските клетки. Дали мишките бяха първоначалните носители на организма, дали чрез техните тела „Химера“ се бе озовала на борда на орбиталната станция? Или те просто бяха случайни жертви, заразени при съприкосновение с нещо друго?

Дали последната мишка бе все още жива?

Тя издърпа чекмеджето и надникна в клетката, където трябваше да бъде единствената й обитателка.

Сърцето й замря. Мишката бе мъртва.

Тя почти възприемаше тази мишка като герой, който макар и сам, бе успял да оцелее, който от чиста проклетия бе надживял съкафезниците си. Сега тя се натъжи при вида на безжизненото телце, което се носеше в далечния край на клетката. Коремът й вече беше подут. „Трябва незабавно да махна трупа и да го изолирам при заразените отпадъци.“

Тя постави клетката в камерата с ръкавиците, мушна вътре ръцете си и посегна към мишката. В мига, в който сключи пръсти около нея, телцето внезапно подскочи и оживя. Ема извика от изненада и пусна мишката.

Тя се преметна през глава във въздуха и впери в нея гневен поглед, а мустачките й мърдаха нервно.

Ема нервно се засмя.

— Значи все пак си жива, а? — промърмори тя.

— Уотсън!

Тя се обърна към радиоуредбата, откъдето току-що я бяха повикали по име.

— В лабораторията съм.

— Веднага идвай тук! В руския модул! Николай изпадна в гърчове!

Тя изхвърча от лабораторията и като се удряше о стените като билярдна топка, се отправи към руската част на станцията. Първото нещо, което видя щом влетя в модула, бяха лицата на нейните колеги, ужасът сякаш се стичаше изпод стъклата на очилата им. После те се отдръпнаха и тя видя Николай.

Мускулите на лявата му ръка се съкращаваха спорадично и с такава сила, че цялата маса подскачаше от мощта на гърча. После спазмите се пренесоха към цялата лява страна на тялото му, в резултат на което и кракът му започна да се удря в масата. После конвулсиите преминаха към таза, хълбоците — скоро цялото му тяло се удряше със страшна сила о плота на масата. Гърчът се усили толкова, че край двата ръба на коланите около китките му вече имаше кървави ивици. Изведнъж се разнесе ужасният пукот, с който костите на лявата му ръка се строшиха. Коланът, който държеше дясната му китка отхвръкна и ръката му вече се мяташе, свиваше и разгъваше, сякаш някаква неземна сила си играеше с тялото на Николай като с марионетка. После опаката страна на китката се удари няколко пъти о ръба на масата, от което из модула се разхвърчаха парченца кости, кръв и късчета плът.

— Опитайте да го задържите неподвижен! Ще пробвам да го напомпя с валиум! — изкрещя Ема и трескаво зарови из чантата с медикаменти.

Григс и Лутър хванаха по една от ръцете на Николай, но се оказа, че дори Лутър не беше достатъчно силен, за да задържи неподвижна мятащата се в бесни конвулсии ръка. Така че дясната ръка на Николай се стрелна нагоре като камшик, а Лутър отхвръкна встрани. Докато падаше, единият му крак перна Дайана по бузата и измести нагоре предпазните й очила.

След това главата на Николай внезапно се тресна назад в масата. Той се задави, от устата му излизаха гъргорещи звуци, докато гръдният му кош се издуваше, а той се опитваше да си поеме дъх. Накрая от гърлото му изхвърча тлъста храчка.

Разпръсна се във въздуха и част от нея попадна върху лицето на Дайана. Тя едва не се задави от отвращение, пусна се от рамката, където се бе хванала, за да поддържа неподвижно положение и се оттегли в далечния край на модула като бършеше лицето си и засегнатото си око.

Една сферичка от синьо-зелена лигавична маса прелетя край Ема. В центъра на тази желатинообразна капка се виждаше малко ядърце, прилично на перла. Тъй като, докато минаваше край погледа й, сферата бе осветена от изкуствената светлина на неоновите лампи, Ема успя да осъзнае какво всъщност бе видяла. Като дете бе видяла кокоше яйце, поставено пред пламъка на запалена свещ. Нещо подобно се бе случило току-що — на фона на неоновите лампи ясно се бе видяло съдържанието под мътната външна обвивка на сферата.

Вътре нещо мърдаше. Нещо живо.

Мониторът, който отчиташе сърдечната дейност изпищя. Ема рязко се обърна към Николай и видя, че той бе престанал да диша. На монитора се виждаше само неподвижната права линия.

 

 

16 август

Джак нахлузи слушалките на главата си. Беше сам в празната зала за контрол на полетите и този разговор се предполагаше, че трябва да бъде личен, но му беше ясно, че каквото и да си кажат днес с Ема, едва ли щеше да остане само между тях. Дори бе почти уверен, че в момента всички комуникации с орбиталната станция щяха да бъдат подслушвани от Въздушните сили и Американското космическо командване.

— Капком, говори Лекаря. Готов съм за началото на личния семеен разговор.

— Прието, докторе — отвърна му той. — Колега, осигурете връзка за личен разговор. — Последва пауза, след която: — Докторе, можете да говорите.

Сърцето на Джак заби тежко в гърдите му, той си пое дълбоко въздух и рече:

— Ема, аз съм.

— Той можеше да живее, ако го бяхме прибрали на Земята — отвърна му тя. — Отнехме му шанса.

— Не ние спряхме евакуацията! Решението не е на НАСА. Но продължаваме да се борим да се върнете вкъщи, възможно най-скоро. Просто се налага да изчакате мал…

— Няма да успеете навреме, Джак — тихо каза Ема. Гласът й прозвуча сухо, почти делово. От думите й повя леден полъх. — Дайана е заразена — допълни тя.

— Сигурна ли си?

— Току-що излязоха резултатите от нивото на амилаза в кръвта й. Повишава се. Сега е под наблюдение. Чакаме първите симптоми. Оная гадост се разлетя из целия модул. Поизчистихме, доколкото можахме, но не мога да съм сигурна, че само тя е заразената. — Тя изведнъж млъкна и в слушалките долетя нервното й дишане. — Нали се сещаш за онова, което си видял в Анди и Джил? Онези кисти, както ги нарече? Направих срез на една от тях и го сложих под микроскопа. Малко преди да се обадиш изпратих снимките им на природонаучния отдел. Не са кисти, Джак. Не са и спори.

— Че какво е тогава?

— Яйца. В ядрото им има нещо. Нещо, което расте и се развива.

— Расте ли? Да не искаш да кажеш, че това е многоклетъчно?

— Да. Точно така.

Той бе смаян. До този момент бе смятал, че става въпрос за някакъв микроб, за нещо не по-голямо от едноклетъчна бактерия. Най-смъртоносните врагове на човечеството винаги са били бактериите, вирусите и простите организми, които бяха толкова дребни, че не могат да се видят с просто око. Щом „Химера“ бе многоклетъчен организъм, значи той бе много по-съвършен и по-развит от обикновена бактерия.

— Онова, което видях под микроскопа, бе още неоформено — продължи Ема. — Приличаше повече на… на грозд от клетки, нищо повече. Но се виждаха съдови каналчета. И се движеше. То цялото пулсираше, като посята култура от миокардни клетки.

— Може би наистина е култура. Скупчване на клетки на едно място.

— Не. Не мисля, че е един организъм. Освен това беше още съвсем младо, още се развиваше.

— В какво ли ще се превърне?

— Това може би е известно на ИИЗБА — рече тя. — Тези яйца са се развивали в тялото на Кеничи. Изяждали са му вътрешните органи. А когато трупът се е разложил, са се пръснали из цялата совалка.

„Която военните незабавно поставиха под карантина“, помисли си Джак и си спомни за хеликоптерите. И за облечените в скафандри мъже.

— Същите организми са се развивали и в тялото на Николай.

— Трябва да изхвърлите трупа в космоса, Ема! Незабавно, не губете време!

— Това смятаме да правим. Лутър отиде да се облича и ще изхвърли трупа навън през херметичната камера. Остава ни да се надяваме, че вакуумът в космоса ще убие „Химера“. Това ще влезе в историята, Джак — това е първото погребение на човек в космоса. — Тя късо и нервно се изсмя, но изведнъж млъкна, сякаш се задави.

— Слушай — рече той, — ще те прибера на Земята. Ако ще да ми се наложи сам да подкарам някоя совалка. Ще дойда и ще те взема.

— Никой няма да ни пусне да се приберем, Джак. Вече нямам никакви съмнения за това. Нито пък надежди.

Той никога преди не бе чувал подобни нотки на отчаяние в гласа й. Ядоса се. После го обзе отчаяние.

— Ей, стегни се, Ема!

— Просто съм реалист. Видях срещу какво сме изправени, Джак. „Химера“ е сложен многоклетъчен жив организъм. Движи се. Размножава се. Използва нашата ДНК, нашите гени, срещу нас. Ако е дело на някой терорист, то този човек трябва да се поздрави с изнамирането на перфектното оръжие.

— Ако наистина е така, трябва да има и защита от него. Никой не би пуснал в употреба ново оръжие, без да знае как самият той да се защити от него.

— Ако е откачен фанатик, мисля, че може да го направи. Ако е терорист, който просто иска да убива хора, много хора наведнъж. Това е — „Химера“ е идеална за тази цел. Не само че убива, тя се и размножава. Разпространява се. — Тя млъкна. Когато заговори отново, в гласа й се усещаше умора. — При това положение е съвсем ясно, че ние никога няма да се приберем вкъщи.

 

 

Джак изхлузи слушалките и подпря главата си с ръце. Остана дълго време така, сам в залата, а в ушите му продължаваше да звучи гласът на Ема, сякаш още говореше с нея. „Не зная как да те спася, мислеше си той. Не зная дори откъде да започна.“

Изобщо не чу как някой отвори вратата. Едва когато Лиз Джани от Дирекцията по полезния товар го извика по име, той вдигна глава.

— Имаме име — съобщи му тя.

Той поклати глава с неразбиране.

— Какво имаме?

— Нали ти казах, че ще проверя кой точно експеримент е трябвало да бъде унищожен заради зараза с гъбични организми. Оказа се, че е клетъчна култура. Ученият, изпратил експеримента в космоса, е доктор Хелън Кьоних, океански биолог от Калифорния.

— Е, какво за нея?

— Изчезнала е. Напуснала е преди две седмици лабораторията по изследване на океана, където е работила преди. Никой нищо не е чувал за нея оттогава. И, Джак, идва най-интересното. Току-що говорих с някаква жена от нейната лаборатория. Тя ми каза, че федерални следователи са нахлули в лабораторията на доктор Кьоних на девети август и са иззели всичките й файлове, записки и материали.

Джак се изправи на крака.

— С какво се е занимавала Кьоних? Каква култура е изпратила в космоса?

— Едноклетъчен океански организъм. Нарича се Arachaeons.