Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gravity, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Атанас Найденов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тес Геритсън. Гравитация
Американска. Първо издание
ИК „Пан ’96“, София, 2001
Редактор: Цанко Лалев
Коректор: Митка Костова
ISBN: 954-657-390-6
История
- — Добавяне
14.
Ръководителят на полетите Ранди Карпентър наблюдаваше катастрофата на големия преден екран.
В момента на сблъсъка той усети удара толкова силно, сякаш някой действително бе стоварил юмрук в гръдната му кост и несъзнателно, сякаш да се защити, бе вдигнал ръката си и я бе притиснал до гърдите си.
В продължение на няколко секунди в Залата за управление на полетите настъпи мъртвешка тишина. Няколко десетки смаяни лица бяха вперили погледи в стената пред себе си. На централния екран се виждаше картата на Земята и траекторията на совалката. Вдясно бяха замрелите графики на програмата за скачване и близки операции. „Дискавъри“ и Международната космическа станция бяха представени като две неподвижни диаграми. На фона на очертанията на станцията совалката приличаше на малка детска играчка.
В Залата за управление на полетите изведнъж избухна хаос.
— Шефе, нямаме връзка — обади се пръв Капкома. — „Дискавъри“ не отговаря.
— Шефе, все още получаваме данни от терморегулиращите системи.
— Шефе, няма спад в налягането на кабината на совалката. Няма данни за кислороден теч…
— Ами станцията? — прекъсна ги Карпентър. — Имаме ли връзка със станцията?
— Не може да установим връзка. Но налягането в ударения модул пада…
— Какво е нивото?
— Ами сега е седемстотин и десет… шестстотин и деветдесет. По дяволите! Прекалено бързо е.
„Пробив в корпуса на станцията!“ — мина през ума на Карпентър. Но това не беше техен проблем. С него щяха да се оправят хората от контрола на станцията в съседната зала.
Инженерът, отговарящ за задвижващите системи изведнъж се намеси в радиовръзката.
— Шефе, получавам данни от запалване на маневрената система на совалката, F2 U, F3 U, F1 U. Някой се опитва да я подкара.
Главата на Карпентър се изправи рязко. На екрана графиките на програмата за близки операции все още не помръдваха, но докладът на инженера по задвижването му бе достатъчен, за да знае, че маневрените минидвигатели на „Дискавъри“ току-що бяха запалени. Едва ли беше просто случайна детонация; екипажът се опитваше да отдалечи совалката от станцията. Но докато не се възстанови радиовръзката с тях, никой не можеше да каже със сигурност какво е състояние на хората в совалката. Дори не знаеха дали са живи.
Това бе най-ужасният сценарий, онзи от който той най-много се бе страхувал. Мъртъв екипаж в совалка, която обикаля в орбита около Земята. Въпреки че Хюстън можеше да контролира повечето от маневрите й от Земята, никой не можеше да я приземи успешно без помощта на екипажа. Поне едно живо човешко същество бе необходимо, за да контролира навлизането в атмосферата и самото кацане. Без този някой зад контролния пулт, „Дискавъри“ щеше да си остане в орбита, един призрачен кораб, който мълчаливо кръжи около Земята, докато накрая орбитата му паднеше толкова ниско, няколко месеца по-късно, че една нощ да изгори в атмосферата като падаща звезда. Това бяха кошмарните картини, които прелитаха през въображението на Карпентър, докато се нижеха секундите, а в Залата за управление на полетите паниката растеше с всяка от тях. Не можеше да мисли какво ставаше в момента на космическата станция, чийто екипаж може би в този момент се мяташе в агония вследствие главоломната декомпресия. Неговата основна задача бе „Дискавъри“. Нейният екипаж, чието оцеляване изглеждаше все по-малко вероятно с всяка изтекла секунда мълчание.
После внезапно се разнесе глас. Слаб, на пресекулки.
— Център, тук „Дискавъри“. Хюстън, Хюстън…
— Това е Хюит! — викна Капкома. — Чуваме те, „Дискавъри“.
— … сериозен проблем… не можах да предотвратя сблъсъка. Совалката изглежда няма сериозни повреди…
— „Дискавъри“, трябва ни картина от Международната космическа станция.
— Не мога да пусна Ку-антената — някъде е дала на късо…
— Знаеш ли кои участъци са повредени?
— Сблъсъкът раздра един от панелите на слънчевите батерии. Мисля, че дори има пробив в корпуса…
Карпентър усети как нещо в стомаха му се разбунтува. Все още не бяха чули и дума от екипажа на Международната космическа станция. Никакво потвърждение, че са оцелели.
— Какво е състоянието на вашия екипаж? — попита Капкома.
— Китридж едва се държи. Ударил си е главата в задния контролен панел. Що се отнася до останалите на средната палуба — ами не знам нищо за тях…
— А ти как си, Хюит?
— Опитвам се да… о, боже, главата ми… — чу се тих стон. След това тя каза: — То е живо.
— Не разбрах.
— Онази гадост, която лети наоколо — разливът от чувала с трупа. Движи се навсякъде край мен. Дори е вътре в мен. Мога да го видя как се движи под кожата ми. То е живо.
Ледена тръпка пропълзя нагоре по гръбнака на Карпентър. Халюцинации. Черепно-мозъчна травма. Те я губеха, губеха единствения си шанс да приберат совалката обратно вкъщи непокътната.
— Шефе, наближават мястото, където трябва да се пуснат двигателите, преди да навлязат в атмосферата — предупреди Динамиката. — Не можем да си позволим да го пропуснем.
— Кажи й да се подготви за излизане от орбита — разпореди се Карпентър.
— „Дискавъри“ — обърна се към Джил Капкома, — готови ли сте да задействате помощните генератори?
Отговор не последва.
— „Дискавъри“? — повтори той. — Ще пропуснете мястото за пускане на двигателите и навлизане в атмосферата!
Докато секундите се разтеглиха в минути, мускулите на Карпентър се напрегнаха, а по нервите му сякаш потече високо напрежение. Когато Хюит най-после проговори, той изпусна дълго задържаната въздишка на облекчение.
— Екипажът на средната палуба е в готовност за приземяване. Но и двамата са в безсъзнание. Закопчах коланите им. Само не можах да облека защитния костюм на Китридж.
— Зарежи го костюма! — рече Карпентър. — Нека не изпускаме целта си! Просто смъкни човката на птичката надолу към Земята и пусни двигателите!
— „Дискавъри“, мисля, че трябва да пуснете помощните генератори. Привържете Китридж към дясното място и сте готови за навлизане в атмосферата.
По радиовръзката се разнесе накъсана от болка въздишка. После Хюит се обади:
— Главата ми… не мога да се концентрирам…
— Прието, Хюит. — Гласът на Капкома стана по-мек. Почти успокоителен. — Виж, Джил, знаем, че сега ти си на командирското място. Знаем, че много те боли. Но можем да ти помагаме през целия път, чак докато се приземите. Просто трябва да те чуваме.
Чу се сподавен и болезнен хлип.
— Помощните генератори пуснати — прошепна тя. — Зареждам програмата ОПС в режим 3-0-2. Кажете кога, Хюстън.
— Пускай двигателите за излизане от орбита — каза Карпентър.
Капкома предаде заповедта:
— Пускай двигателите за излизане от орбита, „Дискавъри“. — После добави меко: — А сега да те приберем у дома.
Във внезапно настъпилия пълен мрак Ема се подготви за шока от декомпресията. Знаеше точно какво я очаква. Как точно щеше да умре. Щеше да се чуе оглушителното свистене на въздуха, който щеше да изтече от шлюза в космоса. Изведнъж тъпанчетата й щяха да изпукат. Безпомощни пред препускащото кресчендо на болката, белите й дробове и алвеолите щяха да се пръснат в гърдите й. А щом въздушното налягане спаднеше до нивото на вакуума, температурата на кипене на течностите също щеше да падне, докато се изравни с тази на замръзване. В една част от секундата кръвта й щеше да закипи, а в следващата да се вкамени във вените й.
Червената предупредителна светлина и сирената оправдаха най-лошите й страхове. Аварийната опасност беше от клас 1. Пробив в корпуса, въздухът им изтичаше в космоса.
Усети как нещо изпука в ушите й. „Евакуирайте се веднага!“
Тя и Дайана се гмурнаха в жилищния отсек, понесли се през полумрака, осветяван само от червените аварийни светлини. Сирената пищеше толкова силно, че се налагаше да крещят, за да се чуят един друг. В паниката си Ема се блъсна в Лутър, който я сграбчи точно преди тя да рикошира в противоположната посока.
— Николай вече е в аварийната капсула. Ти и Дайана сте следващите! — изкрещя им той.
— Чакай. Къде е Григс? — обади се Дайана.
— Влизайте!
Ема се обърна. В кошмарните отблясъци на червената светлина, тя не видя никого в жилищния отсек. Григс не беше тръгнал след тях. Сред полумрака висеше странна, фина мъглица, но липсваше ураганното свистене на изтичащия в космоса въздух, който да ги повлича след себе си към пробива.
„Липсваше и болката“, изведнъж осъзна тя. Бе усетила как изпукаха ушите й, но след това не последва острата болка в гърдите, нито някакви други симптоми на експлозивна декомпресия.
„Можем да спасим станцията. Имаме достатъчно време да изолираме теча.“
Тя чевръсто се извъртя, с все сила се отблъсна от стената и се отправи назад, към шлюза.
— Хей! Какво, по дяволите… Уотсън? — извика след нея Лутър.
— Не мога да предам кораба!
Тя се движеше толкова бързо, че се тресна право в ръба на люка, който ожули лакътя й. Ето, ето ти я болката, само че не от декомпресията, а от собствената й глупост и непохватност. Ръката й туптеше тежко, когато тя отново се отблъсна от стената, напред към шлюза.
Григс не беше тук, само лаптопът му все още висеше във въздуха, закачен на информационния си кабел. На екрана му с яркочервени букви бе изписано предупреждението „Декомпресия“. Въздушното налягане беше паднало до шестстотин и петдесет милиметра живачен стълб и продължаваше да пада. Разполагаха с броени минути за действие, само няколко минути преди да спрат да функционират мозъците им.
„Трябва да е тръгнал да търси теча, мислеше си тя. Сигурно е решил да изолира повредения модул, като затвори шлюзовата врата.“
Мушна се в американската лаборатория, към сгъстяващата се бяла мъгла. Дали наистина беше мъгла или зрението й се бе замъглило, поради недостига на кислород? Което означаваше, че от безсъзнанието я делеше съвсем малко. Тя отново се стрелна през мрака и за момент помисли, че се е изгубила поради непрестанно проблясващите червени светлини, които светваха и изгасваха като в дискотека. Отново се удари в отсрещната врата. Координацията й започваше да се влошава. Успя все пак да се мушне през вратата във второ шлюзово уширение.
Григс беше тук. Опитваше се да разкачи някакви кабели, които свързваха японския и европейския модул.
— Пробивът е в японската част! — изкрещя той, надвиквайки воя на сирената. — Ако успеем да разкачим тези проводници, ще можем да затворим вратата и да изолираме модула.
Тя се наведе да му помогне с кабелите. Единият от тях обаче не можеше да бъде разкачен, тъй като нямаше куплунг.
— Какво, по дяволите е това? — изруга тя. Всички проводници, които минаваха през отделните модули и шлюзови връзки, трябваше да могат да се разкачат лесно, в случай на необходимост. Този обаче бе непрекъснат, което си беше нарушение на правилата за безопасност. — Този няма куплунг, не може да се разкачи! — изкрещя тя.
— Дай ми нож, аз ще го срежа!
Тя се извъртя обратно и се гмурна в американската лаборатория. „Нож. Къде, по дяволите има нож?!“ Червените отблясъци осветиха шкафа с медикаменти. „Скалпел!“ С един замах тя издърпа чекмеджето и бръкна в отделението с инструментите, напипа скалпела и веднага се стрелна обратно.
Григс сграбчи скалпела и започна да реже кабела.
— С какво можем да помогнем? — долетя до тях гласът на Лутър.
Ема се обърна и го видя заедно с Дайана и Николай.
— Пробивът е в японския модул! — извика тя. — Трябва да затворим вратата и да го изолираме!
Изведнъж се разхвърчаха сноп искри, като празнични фойерверки. Григс извика и отскочи назад.
— По дяволите! Това било високо напрежение!
— Трябва да го срежем, няма начин! — рече Ема.
— Да-да! И да получа внезапно катранен тен! Няма да стане!
— Тогава как ще затворим вратата?
Лутър се обади:
— Дръпнете се назад! Бързо в лабораторията! Ще изолираме целия отсек! Ще затворим този край на станцията.
Григс отново погледна към искрящия кабел. Не му се искаше да затваря второто шлюзово уширение, тъй като това означаваше да жертват както японския, така и европейския модул, от които щеше да изтече всичкия въздух и да станат напълно недостъпни. Освен това така щяха да се простят и със скачващия модул, който също се намираше тук.
— Налягането пада, момчета! — извика Дайана, взряла се в ръчния барометър. — В момента е шестстотин двадесет и пет милиметра! По-добре идвайте всички тук и да затваряме проклетия модул!
Ема вече дишаше учестено в опита си да поеме липсващия въздух. Хипоксия. Всички щяха да припаднат след броени секунди, ако спешно не предприемеха нещо. Тя дръпна Григс за ръката:
— Идвай! Това е единственият начин да спасим станцията!
Той кимна отнесено и тръгна с Ема към американската лаборатория.
Лутър се опита да издърпа шлюзовата врата, но дори не успя да я помръдне. Сега, след като бяха от другата страна на уширението, им се налагаше да дърпат, а не да бутат вратата, което значително усложняваше задачата им. Освен това трябваше да преодолеят налягането на изтичащия въздух, при това в помещение, чието налягане бързо спадаше.
— Мисля, че ще се наложи да зарежем и този модул! — извика Лутър. — Оттегляйте се към шлюзовото уширение и се помъчете да затворите следващата врата!
— По дяволите, не! — викна Григс. — Няма да оставя и този модул!
— Григс, нямаме избор. Не мога да издърпам вратата!
— Тогава дай на мен! — Григс сграбчи дръжката и с всички сили се опита да издърпа вратата. Тя се помръдна едва няколко сантиметра, преди той да я пусне изтощен.
— Ще убиеш всички ни, заради шибания модул! — изкрещя отново Лутър.
Изведнъж Николай закрещя решението на проблема:
— „Мир“! Ще захраним теча! Чувате ли, ще захраним теча! — И се изстреля през вратата на лабораторията към руската част на станцията.
„Мир“. Всички незабавно разбраха за какво говореше той. За 1997 година. Когато „Прогрес“ се сблъска с модула „Спектър“ на станцията „Мир“. И тогава имаше пробив в корпуса, в резултат на който „Мир“ започна да губи скъпоценните си запаси от въздух. Но руснаците, които имаха много по-голям опит в управлението на пилотирани космически станции, имаха готов отговор на аварийната ситуация — захраниха теча. Отвиха вентилите на резервните бутилки кислород, за да вдигнат налягането в модула. Не само че това им осигуряваше време за работа, но и така се намаляваше разликата в наляганията, така че по-лесно да могат да затворят шлюзовата врата.
Николай се появи отново в лабораторията, понесъл две големи кислородни бутилки. Трескаво той отвъртя крановете на вентилите докрай. Въпреки воя на сирените, всички чуха оглушителното съскане на изтичащия от бутилките въздух. Николай хвърли и двете бутилки в уширението. Така щеше да захрани теча. Налягането щеше да се вдигне и от другата страна на шлюзовата врата.
Да, но в момента изливаха кислород в помещение с оголен проводник, по който течеше ток, помисли си Ема, при спомена за искрите. Дали това нямаше да причини експлозия.
— Сега! — извика Николай. — Хайде да се опитаме да затворим вратата!
Лутър и Григс сграбчиха дръжката и задърпаха с всички сили. Дали заради техните обединени усилия и отчаяние, или поради това, че кислородните бутилки бяха намалили разликата в наляганията в двете помещения, вратата малко по малко започна да се затваря. Най-после Григс я заключи.
За момент той и Лутър увиснаха неподвижни във въздуха, като нито един от тях не можа да промълви и дума от изтощение. Когато Григс се обърна, лицето му цялото проблясваше от потта на фона на премигващите червени отблясъци.
— А сега да вземем да поразчистим тази бъркотия тука.
Лаптопът все още се носеше във въздуха, там където го беше оставил в първо шлюзово уширение. Докато гледаше към светещия екран, той бързо написа няколко команди. За всеобщо облекчение сирените замлъкнаха. Проблясващите червени светлини също изгаснаха, но тяхното място зае едно меко жълтеникаво сияние откъм аварийните табла. Най-после можеха да разговарят, без да им се налага да крещят.
— Въздушното налягане вече е шестстотин и деветдесет и продължава да се покачва — каза Григс и се засмя с облекчение. — Май ни се размина.
— Но защо сме все още в аварийна опасност трета степен? — попита Ема и посочи жълтата светлина на екрана.
Трета степен означаваше едно от следните три неща: резервният или навигационният компютър бе извън строя, бе повреден единият от стабилизационните жироскопи или бяха изгубили късовълновата си радиовръзка с контролната зала в Хюстън.
Григс натисна още няколко клавиша.
— Връзката е. Няма я никаква. Вероятно „Дискавъри“ е ударила и панела с антената ни. А както изглежда и част от слънчевите ни батерии отдясно също са повредени. Тук липсва и единият фотомодул. Значи затова все още не ни достига електричество.
— В Хюстън сигурно са се побъркали да се чудят какво става с нас — рече Ема. — На всичко отгоре сега нямаме и връзка. Параноята е пълна. Ами какво става с „Дискавъри“? Те имат ли повреди?
Дайана вече се бе заела с радиовръзката космос — космос.
— „Дискавъри“ не отговаря. Може би са извън обсега на УКВ.
Или всички са мъртви и няма кой да отговори.
— Не можем ли да си върнем светлината? — обади се Лутър. — Нали можеше да се пренасочи захранването?
Григс отново защрака по клавишите. Част от елегантността и красотата на космическата станция се състоеше в множеството резервни варианти, с които човек разполагаше, за да извърши едно и също нещо. Всеки от захранващите проводници бе конструиран така, че да осигурява с електричество даден модул, но също така можеше и да се пренасочва, в случай на необходимост. Макар да бяха изгубили един от фотоелектрическите модули, те имаха на разположение три други, от които можеха да черпят енергия.
Григс се изправи и обяви:
— Колкото и изтъркано да ви звучи, ето: Нека бъде светлина! — С тези думи, той натисна един клавиш и светлините на модула леко се усилиха. Макар да не беше както преди, сега поне можеха да се движат из модулите без проблем. — Пренасочих енергията. За съжаление сега някои от по-маловажните участъци от товарния отсек останаха без електричество. — Той изпусна дълбока въздишка и погледна към Николай. — Трябва все пак да се свържем с Хюстън. Тук ти си наред, Николай.
Руснакът веднага разбра какво се искаше от него. Залата за управление на полета в Москва поддържаше собствена, отделна връзка със станцията. А сблъсъкът не бе засегнал руската част от станцията, нито антената за свръзка.
Николай кимна отсечено с глава и рече:
— Да се надяваме, че Москва си е платила сметката за тока.
Точка 3–7 — изпълнена.
Точка 3–8 — изпълнена.
ОПС в режим 3-0-4, професионална версия.
Джил Хюит се задъхваше от болка. С всяко натискане на бутоните по контролния панел в пръстите й сякаш се забиваха нажежени игли. Главата й беше като зрял пъпеш, който всеки момент можеше да се пръсне. Полезрението й така се бе стеснило, че сякаш гледаше през дълга и тясна черна тръба, а на всичко отгоре бутоните и другите превключватели сякаш нарочно се разбягваха във всички посоки, щом тя посегнеше към някой от тях. За да натисне някой клавиш, й бе необходима цялата концентрация, на която бе способна, а той през това време се размиваше и се местеше под пръста й. Сега се опитваше да различи показанията на уреда, отчитащ посоката и траекторията на полета, докато зрението й сякаш нарочно караше екрана да се мята и върти. „Не мога да го видя, не мога да определя дали се отклоняваме встрани или се накланяме…“
— „Дискавъри“, вече навлизате в атмосферата — обади се Капкома. — Корпусните задкрилки на автомат.
Джил присви очи над панела и посегна към ключа, който отново се отдалечи извън обсега й…
— „Дискавъри“?
Треперещият й пръст най-после го достигна и включи на позиция автомат.
— Потвърждавам — прошепна тя и отпусна немощно рамене.
Вече компютрите управляваха совалката, от тях зависеше прибирането им на Земята. Тя не можеше да вярва на себе си, ако хванеше лоста. Дори не знаеше още колко време щеше да остане в съзнание. Черните тунели все повече се приближаваха пред очите й и хищно поглъщаха светлината. За пръв път тя можа да чуе свистенето на въздуха, който се триеше о корпуса на совалката и усети как тялото й изведнъж залепна за облегалката на командирското място.
Капкома млъкна. Совалката се намираше в комуникационно затъмнение, тъй като докато се носеше с огромната си скорост през горните слоеве на земната атмосфера, космическият кораб избиваше електроните от въздушните молекули и създаваше йонизационно поле около себе си, през което не можеха да преминат никакви радиовълни. Тази миниелектромагнитна буря бе причината за прекъсването на всякаква радиовръзка. В продължение на следващите двадесет минути тя щеше да бъде само с кораба си и свистящия въздух.
Никога преди не беше се чувствала толкова сама.
Усети как автопилотът леко издигна носа нагоре, после го килна встрани, като така убиваше главоломната им скорост. Представи си как бе светнала външната част на корпуса и стъклата на пилотската кабина, дори усети топлината им, все едно слънцето грееше върху лицето й.
Отвори очи. И видя мрака.
„Къде изчезнаха светлините? — запита се тя. — Къде е нежното сияние на стъклото?“
Премигна с очи. Отново и отново. Разтри очите си, сякаш за да насили ретината си да възприеме светлината, сякаш така можеше да прогледне. Посегна към контролния панел. Хюстън не можеше да приземи совалката, освен ако тя не щракнеше нужните превключватели в нужното време, трябваше да се извадят въздушните сонди и да се спусне колесникът. В противен случай те не можеха да я приземят жива. Пръстите й пробягнаха по многобройните бутони, ключове и лостове. От устата й се откъсна вой на отчаяние.
Бе ослепяла.