Тес Геритсън
Гравитация (19)

19.
Вирусът „Химера“

13 август

Срещнаха се в дома на Джак, където всички завеси бяха спуснати. Не посмяха да направят срещата в Космическия център „Джонсън“, тъй като там срещата им едва ли би минала незабелязана. Всички бяха толкова поразени от внезапния обрат, който приеха събитията в НАСА, че просто не знаеха какво да предприемат. За подобна криза те нямаха резервен план. Джак бе поканил съвсем ограничен кръг от хора, но всичките бяха свързани с вътрешните операции на НАСА: Тод Катлър, Гордън Оуби, директорите на полети Ууди Елис и Ранди Карпентър, както и Лиз Джани от Управление на полезния товар.

Звънецът иззвъня и всички замлъкнаха.

— Идва — рече Джак и отиде да отвори вратата.

Доктор Ели Петрович от Управлението по естествени науки към НАСА влезе в стаята, стиснал пред гърдите си лаптопа. Той беше слаб и болнав човек, който вече две години се бореше упорито със своята лимфома. По всичко личеше обаче, че губи битката. По-голямата част от косата му бе опадала и по главата му бяха останали само няколко стърчащи бели кичури. Кожата му приличаше на пожълтял пергамент и бе опъната до скъсване над изпъкналите скули на лицето му.

— Донесе ли го? — попита го Джак.

Петрович кимна и потупа чантата си. Върху изпитото лице на мъртвец, усмивката му придаваше гримаса на зъл демон.

— ИИЗБА се съгласиха да ни дадат част от информацията за вируса.

— Само част ли?

— Не всичко. По-голямата част от генома остава военна тайна. Разполагаме само с част от строежа, с големи пропуски. Но дори онова, което са ни дали, е достатъчно, за да разберем, че ситуацията е много сериозна. — Той отнесе лаптопа до кухненската маса и го отвори. Докато всички се скупчиха край него, той го включи и мушна една дискета във флопидисковото устройство.

На екрана потече информацията, ред след ред от на пръв поглед случайно подбрани букви, които се сменяха със зашеметяваща бързина. Но буквите не оформяха някакъв смислен текст, те изобщо не образуваха думи — това беше код. Едни и същи букви се повтаряха отново и отново, всеки път в различна подредба: А, Т, Г и Ц. Те представляваха отделните нуклеотиди — аденин, тимин, гуанин и цитозин. Основните градивни единици на ДНК. Този поток от букви образуваше геном, химическото представяне на живия организъм.

— Това — рече Петрович — е тяхната „Химера“. Организмът, който уби Кеничи Хирай.

— Ама каква е тази „Химера“, за която напоследък непрекъснато слушам? — попита Ранди Карпентър. — Бихте ли дали подробно обяснение за нас, невежите инженери?

— Разбира се — отвърна Петрович. — Но няма нужда да се чувствате невежи по този въпрос. Този термин твърде рядко се използва извън пределите на молекулярната биология. Думата идва от древна Гърция. Химера е митологичен звяр, който е бил непобедим. Огнедишащо създание с глава на лъв, тяло на коза и опашка на змия. В края на краищата е бил победен и убит от митичния герой, наречен Белерофонт. Всъщност битката не е била напълно справедлива, тъй като победителят е използвал измама. Качил се на крилатия кон Пегас и обстрелвал със стрели чудовището отвисоко.

— Тази митологична случка е много интересна — прекъсна го Ранди Карпентър нетърпеливо, — но все пак каква е връзката?

— Гръцката Химера е била невиждано чудовище, съставено от три отделни животни. Лъв, коза и змия. Точно това е изписано и тук, на екрана в тази хромозома. Едно създание толкова странно, колкото и звярът, убит от Белерофонт. Ние говорим за един вид биологическа химера, чиято ДНК е съставена от поне три несвързани помежду си биологични вида.

— Можете ли да идентифицирате видовете? — попита Карпентър.

Петрович кимна.

— С годините учените от цял свят са трупали информация за гените на множество организми, като започнем с вирусите и свършим със слоновете. Но натрупването на подобен вид информация е бавен и тягостен процес. Само за анализа на човешкия геном изминаха няколко десетилетия. Така че, както вероятно се досещате, съществуват още много видове, чийто геном изобщо не е изследван и описан. Огромни участъци от строежа на ДНК на вируса „Химера“ просто не може да бъде идентифициран; за неговата последователност на свързване няма никаква информация в хромозомните база данни по света. Но ето какво може да се каже със сигурност към настоящия момент. — И той кликна върху иконката с надпис „Видови съответствия“.

Върху екрана се изписа:

„Mus Musculis (обикновена мишка)

Rana pipiens (северна леопардова жаба)

Homo sapiens“

— Този организъм е отчасти мишка, отчасти земноводно. И една част от него е човешка. — Той замълча за момент. — В известен смисъл — продължи той, — врагът сме самите ние.

В стаята настъпи гробна тишина.

— Колко от нашите гени притежава тази хромозома? — тихо попита Джак. — Каква част от „Химера“ е човешка?

— Интересен въпрос — отвърна Петрович и закима одобрително с глава. — На такъв въпрос подхожда и интересен отговор. Вие и доктор Катлър със сигурност ще оцените значимостта на следния списък. — И той отново се наведе над клавиатурата.

Този път върху екрана се изписа:

„Амилаза

Липаза

Фосфолипаза А

Трипсин

Химотрипсин

Еластаза

Ентерокиназа“

— Мили боже — измърмори Тод Катлър, — всички тези са храносмилателни ензими.

„Вирусът е програмиран да изяде гостоприемника си, мислеше си Джак. С помощта на тези ензими той ни изяжда отвътре и превръща мускулите, органите и съединителната тъкан в нещо като топла супа за закуска.“

— Джил Хюит докладва, че тялото на Хирай се разпадало — обади се Ранди Карпентър. — А аз си помислих, че халюцинира.

Изведнъж Джак заговори:

— Това трябва да е продукт на биоинженерна дейност! Някой сигурно го е създал в лаборатория. Взел е за основа бактерия или вирус и е вградил в генома му гени от други видове, ей така, за да го направи по-ефективна машина за убиване.

— Но коя бактерия? Или кой вирус? — попита Петрович. — Ето тук лежи загадката. Без останалата част от генотипа, който да изследваме, не можем да идентифицираме първоначалния вид. ИИЗБА отказва да ни покаже най-важната част от хромозомата на организма. Онази част, която ще ни посочи кой е убиецът. — Той погледна към Джак. — Вие сте единственият човек, който е видял с очите си патологията му по време на аутопсиите.

— Аз бях по-скоро свидетел. Държаха ме на разстояние и после ме избутаха от помещението, преди да успея да го разгледам подробно. Онова, което видях, приличаше на кисти. С размерите на перли, обвити в синьо-зелена прозрачна ципа. Намираха се в гръдния кош и корема на Мърсър. И в черепа на Хюит. Определено обаче никога преди не бях виждал подобно нещо.

— А дали не може да бъдат тенийни ембриони? — попита Петрович.

— Какво? — обади се Ууди.

— Инфекция на ниво ларва при един вид паразитен плосък червей, наречен ехинокок. Създава малки кистовидни образувания в черния дроб и белите дробове. А следователно и във всеки орган.

— Мислите ли, че може да става дума за паразит?

Джак поклати глава.

— Тенийните ембриони се развиват с години, а не с дни. Не, едва ли е вид паразит.

— Тогава може би изобщо не са били кисти — намеси се Тод. — Може да са били спори. Дехидратирана гъбична форма. Aspergillus или cryptococcus.

Лиз Джани от Дирекцията по полезния товар се обади:

— Нали екипажът докладва за някакво гъбично замърсяване. Един от експериментите трябваше да бъде унищожен, заради замърсяване с гъбички.

— Кой експеримент? — попита Тод.

— Ще трябва да проверя. Помня само, че беше една от клетъчните култури.

— Но едно обикновено гъбично замърсяване не може да предизвика такива смъртоносни резултати — възрази Петрович. — Нали помните, че през цялото време „Мир“ беше покрит с гъбички, но тогава никой не умря от това. — Той погледна към компютърния екран. — Този генотип ни показва, че имаме работа с абсолютно нова форма на живот. Мисля, че трябва да се съглася с Джак. Според мен той е бил създаден в лаборатория.

— Значи тероризъм, така ли? — попита Елис. — Някой е искал да саботира нашата станция. И е изпратил вируса с някой от експериментите в полезния товар.

Лиз Джани категорично разтърси глава. Пряма и енергична, тя винаги имаше мнение. И този път щом заговори, гласът й излъчваше увереност.

— Всяка пратка, включена в полезния товар минава през внимателен преглед. За всяка се издава сертификат за биологична безопасност, всеки експеримент, който ще отиде в орбита минава през тристепенна проверка. Повярвайте ми, няма никакъв начин да допуснем нещо толкова опасно.

— Да, ако познаете, че е опасно.

— Разбира се, че ще познаем!

— Ами ако се е получил пробив в сигурността? — попита Джак. — Много от експериментите пристигат направо от учените. Не можем да знаем на какво ниво е тяхната сигурност. Няма как да разберем дали в лабораторията им не работи някой терорист. Така че ако в последния момент просто подменят петриевите панички с културите, едва ли някой от нас ще научи за това.

За пръв път Лиз показа несигурност.

— Това… това е твърде малко вероятно.

— Но може да се случи, нали?

Макар да не можеше да приеме тази вероятност, изглеждаше леко смутена.

— Тогава ще разпитаме щателно всеки учен — отвърна тя. — Всеки, който е изпращал свой експеримент в космоса. Ако имат пропуски в мерките за безопасност, мога да ви уверя, че лично ще ги открия.

„Със сигурност“, помисли си Джак. Като всички в стаята и той малко се страхуваше от Лиз Джани.

— Има един въпрос, който все още не сме поставили — намеси се Гордън Оуби за първи път от началото на разговора. Както винаги до сега само бе слушал, без да коментира и мълчаливо бе обмислял фактите. — И той е: Защо? Защо някой ще иска да саботира нашата станция? Имаме ли врагове, които искат да ни отмъстят за нещо? Или говорим за фанатик, който просто иска да спре развитието на науката?

— Биологичният еквивалент на водородната бомба — каза Тод Катлър.

— В такъв случай защо просто не пусне вируса в Космическия център „Джонсън“ и не ни изтреби до крак? Хем е по-лесно, хем по-логично.

— Едва ли можем да прилагаме законите на логиката към някой фанатик — отбеляза Катлър.

— Напротив, логика има в действията на всеки, дори на фанатиците — възрази Гордън. — Стига да познаваме контекста, в който те се движат. И точно това най-много ме притеснява. Затова силно се съмнявам, че действително става дума за саботаж.

— Тогава какво друго би могло да бъде? — попита Джак. — Щом не е саботаж…

— Има още една възможност. Която, разбира се, е не по-малко опасна — отвърна Гордън и погледна уморено към Джак. — Може да е грешка.

 

 

Доктор Айзък Роман тичаше по коридора, а пейджърът му пищеше, закачен на колана и придаваше на цялата ситуация още по-зловещ оттенък. Той се пресегна и го накара да млъкне, преди да отвори вратата към изолатора на ниво четвърто. Не посмя да влезе в стаята на пациента, а застана на безопасно разстояние пред прозореца на вратата му и с ужас видя онова, което ставаше вътре.

Стените бяха опръскани с кръв, а по пода тя се бе събрала в локва, където доктор Натан Хелзингер се гърчеше в мъчителни неконтролируеми спазми. Две сестри и един лекар, облечени в защитни костюми се опитваха да предотвратят самоубийствените му гърчове, които бяха толкова мощни и енергични, че те просто не можеха да го удържат. Внезапно кракът му се изпъна с такава сила, че една от сестрите изхвърча към стената над мокрия от кръвта под.

Роман натисна комутатора.

— Скафандърът! Проверете за пробив!

Докато бавно се изправяше на крака, в погледа й се четеше неподправен ужас. Огледа внимателно ръкавиците си, ръкавите и накрая мястото, откъдето през гофрирания маркуч навлизаше стерилният въздух в скафандъра й.

— Не — изрече тя. Думите й прозвучаха като облекчен хлип. — Нямам пробив.

Прозорецът се покри с едри пръски кръв. Роман отскочи назад, докато яркочервените капки се застичаха по стъклото. Хелзингер удряше главата си в пода, а гръбнакът му ту се отпускаше, ту се огъваше силно назад. Роман бе наблюдавал само веднъж тази неестествена позиция на тялото, характерна при жертви на отравяне със стрихнин — гръбнакът опънат силно назад като лък с опъната тетива. Спазъмът отново връхлетя Хелзингер и задната част на черепа му се тресна отново в циментовия под. Този път кръвта изпръска обилно шлемовете на двете сестри.

— Излизайте! — заповяда Роман по микрофона на комутатора.

— Но той ще се самоубие така! — възрази лекарят.

— Не искам някой от вас да бъде следващия.

— Да се опитаме да овладеем спазмите му…

— Вече с нищо не можете да му помогнете. Излизайте веднага, преди някой да е пострадал.

Двете сестри неохотно се оттеглиха навън. След известна пауза и лекарят ги последва. Застанаха пред прозореца и мълчаливо загледаха ужасната драма, която се разиграваше пред очите им.

Нови конвулсии разтърсиха Хелзингер и той отново удари главата си о пода. Скалпът му се разцепи, сякаш някой разпра шева на парче плат. Локвата кръв се уголеми и се превърна в малко езеро.

— О, господи, вижте очите му! — извика една от сестрите.

Очните му ябълки бяха силно изпъкнали и приличаха на две огромни мраморни топки, които сякаш напираха да изскочат извън орбитите си. Доктор Роман бе виждал и това. При случаите на катастрофално нарастване на вътрешното черепно налягане очните ябълки изпъкваха силно напред, клепачите се отдръпваха встрани и погледът придобиваше изключително зловещ вид.

Спазмите продължиха с неотслабваща мощ да удрят тила му в циментовия под. Парчета кост се разхвърчаха и затропаха по стъклото на прозореца. Отстрани изглеждаше така, сякаш той целенасочено се опитваше да си разбие черепа, за да освободи онова, което се бе загнездило във вътрешността му.

Поредният удар. Поредният дъжд от кръв и фини костици.

Вече трябваше да е мъртъв. Защо продължаваха спазмите?

Но както обезглавеното пиле продължава да се мята във всички посоки, така и предсмъртните конвулсии на Хелзингер все още не бяха свършили. Главата му се вдигна от пода, а гръбнакът се сви напред като струна, акумулирала непоносимото напрежение, в момента, преди да го освободи взривообразно. Вратът му мигновено се огъна назад, а тялото му подскочи във въздуха и падайки се огъна рязко назад. Чу се пукот и черепът му се отвори като яйце. Отново се разлетяха едри парчета кост. Парче сиво вещество се стрелна и се размаза о стъклото на вратата.

Роман се задъха и отстъпи крачка назад. В гърлото му напираше стомашното напрежение. Той наведе глава и се опита да се овладее. Опита се да се пребори с мрака, който заплашваше всеки момент да го обгърне и да отнеме зрението му.

Изпотен обилно и целият разтреперан, той все пак успя да вдигне глава. За да погледне отново през прозореца.

Натан Хелзингер най-после лежеше на пода неподвижен. Онова, което бе останало от главата му, плуваше в езеро от кръв. Всъщност кръвта беше навсякъде, дори за момент Роман не можа да види нищо друго, освен ширналия се аленеещ басейн. После погледът изведнъж попадна върху лицето на мъртвия. Върху синьо-зелената гърчеща се маса, която се бе вкопчила в челото на жертвата си. Малките кисти.

Вирусът „Химера“.

 

 

14 август

— Ухото ми — то е в ухото ми…

— Боли ли те? Кажи ухото ли те боли? Хей! Погледни ме!

— Влиза все по-навътре! — изпищя той. — Извади го! Махни го…

Научният съветник на Съвета по сигурност към Белия дом Джаред Профит спря касетофона и внимателно огледа всички мъже и жени, насядали край кръглата маса. По лицата на всички се четеше един и същи ужас.

— Онова, което се е случило с Николай Руденко, не е било единствено травма от бърза декомпресия — каза той. — Тъкмо по тази причина предприехме действията, които са ви вече известни. По тази причина ви моля всички да ме изслушате внимателно. Залогът е твърде висок. Докато не научим повече за този нов вид организъм — като например как се размножава, как става заразата — смятам, че не можем да допуснем тези астронавти да се приберат на Земята.

Настъпи гробно мълчание. Дори административният секретар на НАСА Лерой Корнел, който бе открил срещата с яростни нападки срещу отнемането на пълномощията на неговата агенция, сега стоеше напълно безмълвен на мястото си. Първият въпрос дойде от страна на президента:

— Какво знаем за този вирус?

— Доктор Айзък Роман от ИИЗБА-САЩ може да отговори по-пълно на въпроса ви от мен — каза Профит и кимна към Роман, който не беше седнал на масата, а на един от столовете край стената, където никой досега не го бе забелязал.

Доктор Роман се изправи. Личеше си, че е прекарал няколко безсънни нощи.

— Страхувам се, че новините, които имам да ви съобщя съвсем не са добри — започна той. — Инжектирахме вируса „Химера“ на различни бозайници, включително кучета и маймуни. В рамките на деветдесет и шест часа всички бяха мъртви. Нивото на смъртността за този вирус е сто процента.

— Няма ли някакво лечение? Нищо ли не подейства? — попита секретарят по отбраната.

— Нищо. Което е достатъчно плашещо. Но нещата са още по-сериозни.

В стаята отново настъпи пълна тишина, по лицата на присъстващите премина вълна на ужас. Колко по-сериозни от това?

— Повторихме неколкократно анализа на ДНК от последните поколения яйца, взета от мъртвите маймуни. Оказа се, че „Химера“ е придобил съвсем нов сегмент от гени, характерни за вида на маймуната, с която извършихме опитите.

Президентът пребледня като платно. Погледна към Профит.

— Това е невероятно!

— Действително е опустошителен — отвърна Профит. — Всеки път, когато тази форма на живот премине цикъла си в тялото на нов организъм, поколението й е съвсем ново, прибавя към своето ДНК участъци от генотипа на гостоприемника. С други думи, вирусът притежава способността винаги да върви с няколко стъпки пред нас, тъй като той се видоизменя и придобива нови способности, каквито преди не е имал.

— Но как, дявол да го вземе, е възможно да прави това? — попита генерал Морей от Сдружението на ръководните кадри. — Вирус, който прибавя към себе си нови гени? Който непрестанно се видоизменя? Това ми звучи направо невероятно.

Роман отговори на въпросите му:

— Не е невероятно, сър. Всъщност, в природата съществува подобно явление. Бактериите често обменят гени една с друга, така да се каже, „търгуват“ с тях като използват вирусите за преносители. Това е механизмът, по който се създава поносимост към даден вид антибиотик. Разпространяват помежду си устойчивостта си на антибиотиците, като прибавят към своя хромозомен набор напълно нови градивни елементи. Като всяко нещо в природата, те използват всяко оръжие в името на оцеляването. На продължаването на рода. Същото нещо прави и „Химера“. — Той се приближи до масата и посочи увеличеното изображение, което светеше на екрана на електронния микрограф. — Ето тук, на тази микроснимка се вижда как в клетката има нещо като микрогранули. Това са гроздове от вируса помощник. Някои от тях ще достигнат до клетката на гостоприемника и ще атакуват неговата ДНК. На връщане ще носят със себе си сегменти от нея, за да обогатят с тях генетичния строеж на „Химера“. За да прибавят към нейната ДНК нови гени, нови оръжия към нейния арсенал. — Роман вдигна поглед към президента. — Този вирус е в състояние да оцелее при всякакви условия на околната среда. Просто трябва да атакува местната фауна и да си набави необходимите способности.

Президентът сякаш щеше всеки момент да припадне.

— Значи постоянно се променя. Непрекъснато еволюира.

Откъм масата се разнесе нервен шепот. Размениха се ужасени погледи, заскърцаха столове.

— А какво стана с лекаря, който се е заразил? — попита една жена от Пентагона. — Когото държат в изолатора на четвърто ниво в ИИЗБА? Жив ли е още?

Роман замълча и наведе глава, за да скрие болката в очите си.

— Доктор Хелзингер почина късно миналата нощ. Бях свидетел на последните му мигове и мога да кажа, че те… бяха ужасяващи. Изпадна в жестоки неконтролируеми спазми, които предпочетохме да не се опитваме да овладеем, тъй като рискът да бъде разкъсан защитният костюм на някой от персонала ни и той да бъде изложен на заразата, бе прекалено голям. Но гърчове с подобна сила аз лично никога през живота си не бях виждал. С голи ръце прекърши стоманената рамка на болничното си легло. Просто така — хвана я и я строши. После се изтърколи на земята и започна… да си разбива главата в пода. С такава сила, че можехме… — той преглътна, — да чуем как се пукаше черепът му. Цялото помещение бе опръскано с кръв, а после заедно с кръвта се разлетяха и ситни костици. Той продължи да удря яростно главата си в пода, сякаш нарочно искаше да си отвори черепа. Да освободи налягането, което се бе насъбрало вътре. Тези травми само влошиха нещата, тъй като той явно бе получил и вътрешночерепни кръвоизливи. Накрая налягането в черепната кухина стана толкова голямо, че очите му бяха почти изхвръкнали от орбитите си. — Той си пое дълбоко въздух. — Това — тихо завърши той — бяха последните му мигове.

— Сега вече разбирате сериозността на епидемията, която евентуално ни очаква — каза Профит. — Ето поради тези причини не можем да си позволим да проявяваме слабост или безотговорност. Или чувства.

Настъпи ново тягостно мълчание. Всички погледи бяха вперени в президента. Всеки очакваше недвусмислено решение.

Вместо това той извъртя стола си към прозореца и се загледа навън.

— Някога исках да стана астронавт — печално изрече той.

„Та не сме ли искали всички? — мислено му възрази Профит. — Кое дете на тази страна не е мечтало някога да се качи на ракетата и да полети в космоса?“

— Бях на ракетната площадка, когато Джон Глен излетя в небето със совалката — продължи президентът. — И плаках. Всички плакаха. Точно така, разплаках се като бебе. Защото бях горд с него. Гордеех се със своята страна. Гордеех се, че съм част от човешката раса… — Той замълча. Пое си дълбоко въздух и прекара ръка през очите си. — Как сега да взема решение, което ще обрече на сигурна смърт тези астронавти?

Профит и Роман се спогледаха разочаровани.

— Нямаме избор, сър — обади се Профит. — Става дума за живота на петима срещу живота на един бог знае колко точно е населението на Земята.

— Те са герои. Честна дума, те са истински герои. А ние просто ще ги оставим там да си умрат.

— Съществува сериозна опасност, господин президент, да не успеем изобщо да ги спасим, дори да са тук, на Земята — рече Роман. — Твърде вероятно е всички те вече да са заразени. Или в най-скоро време ще се заразят.

— Но все пак, съществува вероятност някои от тях да не са заразени, нали?

— Не знаем. Засега със сигурност знаем, че Руденко е. Според нас се е заразил, докато е бил в скафандъра в открития космос. Ако си спомняте, Кеничи Хирай бе изпаднал в предсмъртни спазми в херметичната камера, при скафандрите, преди десет дена. Това обяснява как е бил замърсен скафандърът.

— Тогава защо и другите не са болни? Защо само Руденко?

— Според онова, което знаем за вируса, на него му трябва известно време за инкубация, преди да достигне активната си фаза. Смятаме, че опасността от зараза е максимална около часа на смъртта или след това, когато той напусне тялото. Но не сме напълно сигурни. Не можем да си позволим да допускаме грешки. Налага се да приемем, че всеки от тях е носител.

— Тогава ги затворете в изолатора на четвърто ниво, докато ситуацията се проясни. Но поне ги приберете на Земята.

— Сър, именно тук е най-голямата част от риска — обясни Профит. — В самото им прибиране на Земята. Управляемата аварийна капсула не е като совалката, която можем спокойно да насочим където си поискаме. Те ще се приберат на Земята в едно много по-трудно управляемо превозно средство — с други думи нещо като тенджера с парашути. Ами ако нещо се обърка? Ами ако аварийната капсула избухне в атмосферата или се разбие при приземяването? Вирусът ще се озове във въздуха. А вятърът ще го разнесе по цялата земя! И тогава той ще има толкова много части от човешката ДНК, че ние просто няма никога да успеем да го преборим. Ще заприлича прекалено много на нас. Всяко лекарство, което бихме използвали срещу него, би убивало и човека носител. — Профит отново замълча, за да даде време на думите си да достигнат желаната дълбочина. — Нямаме право да позволяваме на емоциите да диктуват решенията ни. Не и при такъв огромен залог.

— Господин президент — намеси се Лерой Корнел, — при цялото си уважение към вас, бихте ли ми позволили да отбележа, че подобно ваше решение би било равнозначно на политическо самоубийство. Обществото не би допуснало петима национални герои да бъдат оставени да умрат в орбита.

— Политиката трябва да бъде последната ни грижа в този момент! — възрази Профит. — Първата е здравето на населението на планетата!

— Тогава защо е тази потайност? Защо изключвате НАСА от разговора? Показахте ни само части от генома на вируса. Нашите учени са готови да допринесат с всичко, за да се преборим със заразата. Ние искаме да открием лекарството срещу „Химера“ точно толкова, дори, според мен повече от вас. Ако ИИЗБА-САЩ благоволи да ни разкрие цялата информация, с която разполага, ние сме готови да работим заедно за намиране на изход от ситуацията.

— Грижим се за сигурността — намеси се генерал Морей, — тъй като една злонамерена държава би превърнала вируса във всепомитащо биологично оръжие. Да огласим генетичния код на „Химера“ би било все едно да публикуваме във вестника подробното описание на това опустошително оръжие.

— С други думи, вие просто не можете да доверите подобна информация на НАСА.

Генерал Морей спокойно издържа на гневния поглед на Корнел.

— Просто се опасявам, че разбиранията на НАСА относно споделянето на нови технологии с всяка забутана държавица по целия свят не превръщат вашата агенция в основен стълб на сигурността в държавата.

Корнел се изчерви от ярост, но не отвърна нищо.

Профит погледна към президента.

— Сър, аз също смятам, че е истинска трагедия за страната да оставим петима астронавта да умрат в космоса. Но трябва да погледнем по-далеч, към евентуалната перспектива на още по-голямата трагедия. Към епидемия със световни мащаби, причинена от вирус, който тепърва започваме да опознаваме. Хората в ИИЗБА работят без почивка, за да разберат неговата същност. Призовавам ви да изчакаме този момент. В НАСА не могат да се борят с биологична зараза. В агенцията има един-единствен служител, чиито задължения са защита на планетата от всякакви катастрофи. Един! Военният отдел за спешни действия при борба с биологични опасности е напълно подготвен за реакция при точно такива условия. Що се отнася до операциите на НАСА, можем да прехвърлим техния контрол върху Американското космическо командване, подпомагано от четиринадесета база на Въздушните сили. В НАСА съществуват прекалено много колегиални и емоционални връзки с астронавтите. А за да се справим със ситуацията имаме нужда от твърда ръка. И желязна дисциплина. — Профит бавно огледа всички присъстващи, всеки поотделно. От всички тях той изпитваше уважение едва към двама-трима човека. Някои се интересуваха единствено от престижа и властта си. Други бяха тук заради политическите си познанства. А трети лесно се влияеха от промяната в обществените настроения. Малко, действително малко бяха онези, чиито подбуди не бяха усложнени от допълнителни фактори.

Малко бяха хората, които бяха преживели неговите кошмари, бяха се събуждали през нощта плувнали в пот, разтърсени из основи от онова, което би могло да им се случи.

— Значи според вас, нашите астронавти никога повече няма да видят Земята? — каза Корнел.

Профит вдигна поглед към административния секретар на НАСА и почувства истинско съжаление към него.

— Когато открием начин да се преборим с вируса, когато със сигурност знаем как да го убием, едва тогава можем да говорим за тяхното завръщане.

— Ако все още има някой жив — промърмори президентът.

Профит и Роман отново се спогледаха, но никой не му отговори. Вече и двамата бяха разбрали очевидното. Не, нямаше да открият лек за вируса. Поне не навреме. Астронавтите никога нямаше да се приберат на Земята живи.

* * *

Джаред Профит бе облечен със сако и вратовръзка, докато се разхождаше в горещия ден, но той сякаш не усещаше жегата. Всеки друг на негово място би се оплакал от високите температури през лятото в окръг Вашингтон, за него обаче те нямаха никакво значение. Онова, от което той се ужасяваше, беше зимата, понеже беше толкова чувствителен към студа, че през мразовитите дни устните му посиняваха и той не преставаше да трепери, макар да бе навлечен с топли дрехи и шалове. Дори през лятото той държеше в кабинета си един пуловер, за да се спаси от хладината на климатичната си инсталация. Днес температурата беше малко над тридесет градуса по Целзий. Лицата на всички минувачи, които той срещаше на улицата, лъщяха от пот, но въпреки това той нямаше никакво намерение да свали сакото или да разхлаби вратовръзката си.

След срещата при президента в душата и тялото му се бе настанил хлад.

Носеше обяда си в кафяв книжен плик, обяд, който сам поставяше всяка сутрин, преди да излезе за работа и винаги бе един и същ. Маршрутът на разходката му беше също неизменен — отначало тръгваше на запад, към Потомак, а Огледалното езеро оставаше вляво от него. Рутината винаги му бе носила успокоение и уют. Напоследък нещата, от които той черпеше увереност в живота бяха твърде малко и, колкото повече остаряваше, все повече се придържаше към определени ритуали, като монах, който упорито се придържа към ежедневната си работа, молитва и усамотение с Бога. В много отношения той приличаше на древен аскет, ядеше колкото да дава на тялото си необходимата му енергия и се обличаше в костюми, понеже такова бе изискването. Човек, за когото богатството не означаваше абсолютно нищо.

Дори името му Профит^[1] сякаш бе в пълно противоречие с характера на притежателя си.

Той забави крачка, докато се спускаше по затревения хълм край Мемориала на героите от Виетнам и се загледа към тържествената процесия от посетители, които се точеха край стената, където бяха гравирани имената на загиналите. Знаеше какво си мисли всеки от тях, докато гледаше безкрайните плочи от черен гранит, как възприема ужасите на войната: „Толкова много имена. Толкова много загинали“.

Искаше му се да им отвърне: „Нищо не знаете вие!“.

Откри една сенчеста пейка, на която нямаше никой и седна да изяде обяда си. Извади от кафявия плик една ябълка, едно триъгълно парче сирене чедър и бутилка вода. Не беше минерална, бе я налял направо от чешмата. Хранеше се бавно и не откъсваше поглед от туристите, което обикаляха от мемориал на мемориал. „Ето така почитаме ние героите си“, мислеше си той. Обществото им издигаше паметници, гравираше плочи от мрамор, развяваше флагове. Студена тръпка премина през тялото му, когато си помисли за безбройните жертви, паднали в кланицата на войните. Два милиона души, войници и цивилни лица, загинали във Виетнам. Петдесет милиона жертви от Втората световна война. Двадесет и един милиона трупа в Първата световна. Цифрите бяха ужасяващи. Хората може би се задаваха въпроса: Има ли човекът по-опасен враг от самия себе си?

Отговорът беше да.

Въпреки че оставаше незабележим от хората, този враг бе навсякъде около тях. В самите тях. Във въздуха, който дишаха, в храната и водата, която пиеха. През цялата история на човечеството той бе вземал своите жертви и бе оцелявал хилядолетия, след като дори споменът за отделния човек избледнееше. Този враг беше светът на микробите, и през вековете той бе отнел живота на повече хора, отколкото загиналите във всички войни, взети заедно.

От 542 до 767 година от нашата ера — четиридесет милиона жертви на чумата по време на Юстиниановата пандемия.

През четиринадесети век двадесет и пет милиона са намерили смъртта си, когато Черната смърт се е завърнала.

За две години — 1918 и 1919, инфлуенцата е взела живота на тридесет милиона души.

И през 1997 година Ейми Соренсен Профит на четиридесет и три годишна възраст, почина от пневмония.

Той довърши ябълката си, постави огризката в кафявия плик и внимателно смачка хартията на топка. Макар обядът му да беше оскъден, той се бе почувствал много добре и остана още малко на пейката, докато допи последната глътка вода.

Край него мина една посетителка, жена със светлокафява коса. Тя се обърна встрани и по начина, по който върху лицето й падаше слънчевата светлина, тя изведнъж му напомни за Ейми. Тъй като той настойчиво бе вперил в нея поглед и не го отместваше, тя също погледна към него. Погледите им се срещнаха за една дълга секунда, в нейния се четеше умора, а в неговия мълчаливо извинение. После тя отмина, а той все пак реши, че тя в края на краищата не приличаше на неговата мъртва съпруга. Никоя не приличаше на нея. Не можеше да прилича на нея.

Изправи се, хвърли кафявата хартия в едно кошче наблизо и пое обратно по пътя, по който беше дошъл. Покрай стената. Покрай ветераните в униформи, вече измършавели и с побелели коси, застанали неподвижно пред мемориалите. Почитащи паметта на мъртвите.

„Но дори и спомените избледняват“, мина му през ума. Как се усмихваше, застанала от другата страна на масата в кухнята, как звучеше смехът й — с годините всичко това си отиваше и потъваше в мъгла. Единствено болезнените спомени оставаха. Хотелската стая в Сан Франциско. Онова телефонно обаждане много късно през нощта. Трескавите кадри от различни летища, таксита, телефонни кабини, докато той бе препускал през цялата страна, за да стигне до болницата „Бетесда“ навреме.

Но смъртоносните стрептококи имаха свой собствен план за действие, свое собствено разписание, по което отнемаха човешкия живот. „Като вируса «Химера».“

Той си пое въздух и се запита колко ли вируси, бактерии или гъбички току-що бяха нахлули в белите му дробове. И колко от тях можеха да го убият на място.