Тес Геритсън
Гравитация (16)

16.
Аутопсията

Гордън Оуби влезе в конферентната зала с видеовръзка, подготвен за кървава битка, макар никой от официалните лица, насядали край масата да не заподозря истинските размери на неговия гняв. В това нямаше нищо необичайно; лицето на Оуби бе както винаги с каменно изражение, като древна статуя и той не промълви нито дума, преди да заеме мястото си, точно до Гретен Лиу с подпухнали от плач очи. Всички в залата бяха потресени от случилото се. Всъщност дори не забелязаха кога точно влезе Гордън.

Около масата бяха насядали административният секретар на НАСА Лерой Корнел, директорът на Космическия център „Джонсън“, Кен Бланкеншип и още половин дузина официални лица, заемащи ръководни длъжности в НАСА, всички вперили погледи в двата видеоекрана. На първия се виждаше полковник Лорънс Харисън от ИИЗБА-САЩ, който се намираше във военната база форт Детрик, в щата Мериленд. От другия екран гледаше тържествено чернокос мъж в цивилни дрехи, имаше и надпис „Джаред Профит, Съвет по сигурността към Белия дом“. Видът му нямаше нищо общо с общовалидния образ на бюрократа. Печалните му очи и мършавите, почти аскетични черти му придаваха облик по-скоро на средновековен монах, който насила е бил напъхан в съвременния свят на костюми и вратовръзки.

В момента говореше Бланкеншип и думите му бяха насочени към полковник Харисън.

— Не само че вашите войници са попречили на хората ми да си свършат работата, но и са ги заплашили с оръжие. Нещо повече — един от нашите лекари е бил нападнат и повален на земята с приклад. Разполагаме с над тридесет свидетеля на случая…

— Доктор Макелъм е преминал през военния кордон. Отказал е да се подчини при заповед — отвърна полковник Харисън. — Все пак става дума за изолацията на огнище на зараза.

— Значи американската армия в тези случаи е готова да атакува и дори да стреля по мирните граждани, така ли?

— Кен, нека погледнем на това от гледната точка на ИИЗБА-САЩ — намеси се Корнел, като постави помирително ръка върху рамото на Бланкеншип.

Ах, тези дипломатически жестове, помисли си с отвращение Гордън. Наистина Корнел беше лицето на НАСА пред Белия дом, беше незаменим, когато станеше въпрос да се изкопчат пари от Конгреса за развитието на проектите, но много от служителите в НАСА не можеха да му се доверят напълно. Как можеха да вярват на човек, който е в много по-голяма степен политик, отколкото инженер.

— Ограничаването на огнище на биологична зараза все пак е достатъчна причина да се приложи сила щом се наложи — продължи Корнел. — Пък и доктор Макелъм е преминал през кордона от войници.

— И резултатите можеха да бъдат катастрофални — допълни го Харисън по радиовръзката. — Според нашето разузнаване става дума за вируса „Марбург“, може да е бил нарочно поставен на борда на космическата станция. А да не забравяме, че този вирус е всъщност разновидност на вируса „Ебола“.

— Но как се е озовал на борда на станцията? — попита Бланкеншип. — Всеки протокол за научен експеримент е бил обстойно проверен. Всяко лабораторно животно се преглежда основно и само напълно здравите се изпращат в космоса. В края на краищата не бихме допуснали да изстрелваме заразени животни.

— Разбира се, такава е политиката на вашата агенция. Но съгласете се, че получавате различни други експерименти от учени в цялата страна. Може би преглеждате много от протоколите, но физически е невъзможно да изследвате всяка бактерия или тъканна посявка, преди да бъде изпратена в космоса. За да се запазят живи, повечето култури се товарят направо в совалката, нали така? Ами ако някоя от тези култури е била заразена? Съгласете се, че съвсем не е трудно да се подмени една проба с друга, съдържаща опасен организъм като вируса „Марбург“.

— Да не искате да кажете, че става въпрос за умишлен саботаж на космическата станция? — удиви се Бланкеншип. — Говорите ми за тероризъм, така ли?

— Точно това искам да кажа. Нека ви опиша точно какво се случва, когато се заразите с този вирус. Първо, получавате силни болки в мускулите и изпадате в треска. Болките са толкова непоносими, че вие агонизирате и трудно понасяте дори най-обикновено докосване. А една мускулна инжекция би ви накарала да обезумеете от болка. След това очите ви почервеняват. Получавате и силни стомашни болки, повръщате непрекъснато, без да можете да спрете. Скоро започвате да повръщате кръв. Отначало тя е черна, поради храносмилателните процеси. След като повръщането зачестява, цветът й се избистря до яркочервено и количеството се увеличава дотолкова, че заприличвате на фонтан. Черният ви дроб се подува и пръсва. Бъбреците ви спират да функционират. Вътрешните ви органи се разрушават и се превръщат в отвратителна черна каша. И накрая кръвното ви налягане скача катастрофално. В следващия миг сте мъртъв. — Харисън млъкна. — Ето с какъв вирус си имаме работа, господа.

— Пълни глупости! — изстреля Гордън Оуби.

Всички на масата впериха в него слисани погледи. Сфинксът бе проговорил. Много рядко по време на други събирания той бе изказвал мнението си, но винаги с монотонен глас, използвайки думите единствено, за да съобщи някаква информация. Никога не бе влагал в изказванията си каквато и да било емоция. Ето защо сега този негов гневен изблик бе втрещил всички присъстващи.

— Може ли да запитам как се казва човекът, който току-що се изказа? — попита полковник Харисън.

— Казвам се Гордън Оуби, директор съм на Отдела за подготовка на астронавти.

— О! Церберът на астронавтите.

— Наричайте ме както сметнете за добре, за мен е без значение.

— И защо смятате, че това са глупости?

— Не вярвам, че става дума за вируса „Марбург“. Аз също не зная кой е вирусът, но съм сигурен, че вие грешите.

Лицето на полковник Харисън се вкамени в непроницаема маска. Той не отвърна.

Този, който заговори, бе Джаред Профит. Гласът му беше точно такъв, какъвто бе очаквал Гордън, тънък и писклив. Той не беше груб и нападателен като Харисън, а предпочиташе да предизвика интелекта и разума на събеседника си.

— Разбирам опасенията ви, мистър Оуби — рече Профит. — Действително съществуват доста факти, които не можем да ви съобщим, поради съображения за сигурност. Но вирусът „Марбург“ едва ли може да се причисли към нещата, на които човек би си позволил да не обърне внимание.

— Щом вече знаете, че това е „Марбург“, защо тогава не допускате нашите лекари до аутопсията? Според мен, защото се страхувате, че ще научим истината.

— Гордън — тихо се намеси Корнел, — защо първо не обсъдим това насаме?

Гордън не му обърна внимание и продължи да говори към екрана:

— Всъщност ще ни кажете ли за каква точно болест говорим в случая? За инфекциозна? За вид токсин, може би? Или за нещо, изпратено в космоса, като част от военен експеримент?

Настъпи гробно мълчание. После Харисън избухна:

— Ето, отново се сблъскваме с масовата параноя в НАСА. Вашата агенция често обича да хвърля вината върху военните за всички свои грешки.

— Отговорете ми защо не позволявате на аутопсията да присъства моят лекар специалист?

— Да не би да говорим за доктор Макелъм? — попита Профит.

— Точно така. Доктор Макелъм притежава образованието и подготовката на професионален аеротравматолог и патолог. Той е лекар на нашите астронавти, освен това доскоро той беше част от тях. Фактът, че вие отказвате не само той, но и който и да било друг от нашия медицински състав да присъства, дори в ролята си на наблюдател, ме кара да се запитам какво не трябва да вижда НАСА, според вас.

Полковник Харисън погледна встрани, сякаш за да се консултира с някой друг в стаята. Щом отново върна погледа си към камерата, лицето му бе моравочервено от ярост.

— Но това е абсурд! Нечувано! Та вие току-що съсипахте една совалка за милиони долари! Не можахте да я приземите невредима, убихте собствения си екипаж и на всичко отгоре сега имате наглостта да размахвате пръст към американската армия!

— По този въпрос работи целият ни екип от астронавти, инженери и специалисти — отвърна му Гордън. — Ние искаме да знаем какво се е случило с нашите колеги. Настояваме един от нашите лекари специалисти да присъства при аутопсията на телата.

Лерой Корнел отново се опита да се намеси:

— Гордън, мисля, че не можеш да отправяш необмислени искания като това — тихо каза той. — Те знаят какво правят.

— Аз също.

— Налага ми се да те помоля да оттеглиш думите си незабавно.

Гордън погледна Корнел право в очите. Корнел бе представителят на НАСА в Белия дом, асът на НАСА пред Конгреса на страната. Да му противоречи човек означаваше да рискува кариерата си изобщо като служител на НАСА.

Въпреки това той продължи.

— Говоря от името на всички наши астронавти — каза той. — От името на моите подчинени. — После се обърна към видеоекрана и впи поглед в каменното лице на полковник Харисън. — И трябва да ви уведомя, че не сме далеч от мисълта да се обърнем за съдействие към медиите. Разбира се, не е лесно да го направим — ние също не искаме да разискваме пред обществото поверителни и вътрешни въпроси. Винаги нашите астронавти са се придържали към дискретността. Но ако се видим принудени да го направим, уверявам ви, че лично аз ще инициирам публично разследване по случая.

Долната челюст на Гретен Лиу увисна.

— Гордън — прошепна тя, — какво, по дяволите, говориш?

— Онова, което трябва.

Тишината в залата се проточи повече от минута. После, за всеобщо удивление, Кен Бланкеншип рече:

— Аз заставам на страната на нашите астронавти.

— И аз — обади се друг глас.

— Аз също…

Гордън огледа колегите си на масата. По-голямата част от тези хора бяха инженери и оперативни ръководители, чиито имена рядко се появяваха в пресата. Всички те много често бяха в непрестанен конфликт с астронавтите и ги смятаха за фукльовци с голямо самочувствие. При всеки полет астронавтите обираха цялата слава, но в действителност именно тези мъже и жени, които вършеха незабележимата за медиите работа, благодарение на която един космически полет се превръщаше в реалност, бяха сърцето и душата на НАСА. Днес всички те застанаха зад Гордън Оуби.

Лерой Корнел стоеше втрещен, като пълководец, изоставен от собствените си войски. Той бе изключително горд човек и за него това бе безкрайно унизителен публичен удар. Прочисти гърлото си и бавно изправи раменете. После се обърна към видеоизображението на полковник Харисън.

— Аз просто нямам друг избор, освен също да подкрепя нашите астронавти — каза той. — Настоявам един от нашите лекари специалисти да присъства на аутопсиите.

Полковник Харисън не отвърна. Онзи, който взе окончателното решение, беше Джаред Профит, който очевидно имаше по-големи правомощия. Той отклони погледа си встрани, за да се консултира с някого извън кадър. После отново погледна камерата и кимна отсечено.

И двата екрана изгаснаха. Видеоконференцията беше приключила.

— Е, поне успя да вбесиш армията — каза Гретен Лиу. — Видя ли лицето на полковник Харисън?

„Не, помисли си Гордън, и пред очите му отново застана изражението на полковника, точно преди да изгаснат екраните. Не гняв беше това, което изразяваше лицето му. А панически страх.“

 

 

Телата не бяха откарани в главния щаб на ИИЗБА-САЩ във форт Детрик, Мериленд, както Джак си мислеше. Те се намираха съвсем близо до Уайт Сандс, на около стотина километра от пистата, в една от онези бетонни сгради без прозорци, която по нищо не се различаваше от многобройните други правителствени обекти, разпръснати навсякъде из сухата пустинна долина. Все пак тази се различаваше по нещо от останалите: по покрива й стърчаха множество вентилационни тръби. По продължение на горния край на оградата се виеше допълнително заграждение от бодлива тел. А когато преминаваха през охранявания от войници вход, Джак успя да дочуе жуженето на високото напрежение, което течеше по жиците.

Придружаван от двама войника, Джак се приближи към главния вход, който всъщност беше единствен. На вратата бе залепен смразяващо познатия стикер, обозначаващ огнище на биологична зараза. „Но какво правеше тази сграда тук, накрай света?“, питаше се Джак. Безличната местност наоколо криеше отговор на въпроса му. Сградата се намираше точно тук, тъй като това място действително приличаше на края на света. Минаха през входа и продължиха напред през няколко пусти коридора, които водеха все по-навътре, към центъра на постройката. После видя няколко мъже и жени във военни униформи и други в лабораторни престилки. Осветлението навсякъде беше изкуствено, а лицата, които срещна имаха синкав и нездрав цвят.

Неговата охрана спря пред една врата, на която пишеше: „Съблекални. Мъже“.

— Влезте — заповяда един от войниците. — Трябва да изпълните написаните инструкции абсолютно точно. После минете през следващата врата. Там ви очакват.

Джак влезе в помещението. Вътре имаше шкафчета, една количка за пране, в която имаше зелени хирургически престилки в различни размери, една лавица с книжни шапки, мивка и огледало. На стената бе закачен лист с инструкции, първото изречение от които гласеше: „Свалете всички цивилни дрехи от себе си, включително бельото“.

Той съблече дрехите, окачи ги в едно от шкафчетата, които не се заключваха, облече хирургическа престилка и мина през следващата врата, на която също бе залепен знакът за биологична опасност. Този път стаята бе осветена в ултравиолетова светлина. Той се поколеба какво се очаква от него. Изведнъж се разнесе глас откъм скрит говорител на радиоуредбата.

— До вас има рафт с чорапи. Обуйте един чифт и преминете през следващата врата.

Джак се подчини.

В другата стая го очакваше една жена също облечена в хирургическа престилка. С груб, рязък глас каза да си сложи стерилни ръкавици. След това ядно откъсна няколко ленти скоч, с които залепи плътно ръкавите и крачолите му. Армията се бе съгласила да допусне Джак да присъства на аутопсията, но никой не бе му дал обещание, че ще се отнасят с него любезно. Жената постави на главата му слушалки с микрофон и му даде една смешна шапка, която повече приличаше на плувна, и с която той закрепи слушалките си неподвижно.

— А сега се обличайте — излая тя.

Бе дошло време за скафандъра — син на цвят, с прикачени ръкавици. Докато злобната жена му надяваше шлема на главата, Джак бе обзет от параноичното чувство, че тази жена иска да му навреди. В яда си тя можеше да обърка правилното обличане на защитното облекло, така че той да не бъде стопроцентово защитен от заразата.

След като запечати кожената пелерина на шлема му от всички страни, тя свърза костюма му с един маркуч, който излизаше от стената и той чу съскането на въздуха, нахлул в защитния скафандър. Вече бе твърде късно да се тормози за каквото и да било. Вече бе готов да влезе в огнището на заразата.

Жената откачи маркуча от него и му посочи следващата врата.

Той влезе в херметичната въздушна камера. Зад него вратата рязко се затвори. Там го очакваше мъж, също в защитен скафандър. Без да му проговори, той посочи към следващата врата и Джак го последва.

Излязоха от камерата и продължиха надолу по коридора към залата, където щяха да се извършат аутопсиите.

Вътре, върху широк плот от неръждаема стомана бе поставен първият труп, все още в запечатан черен чувал. Други двама мъже, също в защитни костюми, се бяха надвесили от двете страни на тялото. Единият бе доктор Роман. Той вдигна поглед и видя Джак.

— Не пипайте нищо. Не се месете. Тук сте единствено, за да наблюдавате, доктор Макелъм.

Добро посрещане.

Човекът, който го въведе в залата, отново закачи един от гофрираните маркучи към скафандъра на Джак и в ушите му пак нахлу съскането на въздуха в шлема му. Ако не носеше слушалки, той не би могъл да чуе какво си говорят тримата мъже пред него.

Доктор Роман и неговите двама помощници отвориха черния чувал.

Стомахът на Джак се сви. Трупът беше на Джил Хюит. Шлемът й беше махнат, но тя все още бе облечена с оранжевия предпазен костюм, върху който бе изгравирано нейното име. Дори да го нямаше, той пак би познал Джил по косата й. Тя бе копринена, с кестеняв цвят, късо подстригана и с проблясващи тук-там сребърни нишки. Странно защо, но лицето й беше непроменено. Очите й бяха полуотворени. И двете й склери бяха толкова яркочервени, че изглеждаха нечовешки.

Роман и двамата му колеги разкопчаха ципа на костюма й и разсъблякоха тялото. Материята на костюма беше специална, огнеупорна и щеше да бъде трудно да я разрежат. Затова те предпочетоха да събличат тялото, дреха по дреха. Работеха бързо, коментарите им бяха строго делови, без най-малка следа от емоция. Когато я съблякоха напълно, отстрани тя заприлича на повредена кукла. И двете й ръце бяха деформирани от множество фрактури. Краката й също бяха счупени. Върховете на две строшени ребра бяха пробили кожата на гърдите й, а дъгите черни следи от кръвонасядания свидетелстваха за мястото, където са били закопчани предпазните колани.

Джак усети как дишането му се учести и той трябваше с усилие на волята си да потисне напиращия в гърдите му ужас. Бе присъствал на много аутопсии, на трупове в много по-лошо състояние. Бе виждал изгорелия труп на летец, от който бяха останали само въглени, бе виждал експлодирал череп от невъобразимото налягане на кипналия вътре мозък. Бе виждал труп, чието лице бе отрязано от задния вертикален винт на хеликоптер. Бе виждал един пилот с пречупен на две гръбнак и прегънат назад от катапултиране при неотворил се люк на реактивен самолет.

Това тук, днес, бе далеч, далеч по-ужасяващо, тъй като познаваше мъртвата. Той си я спомняше като жива, красива и енергична жена. Освен това днес ужасът му бе примесен с гняв, докато наблюдаваше как тримата мъже се отнасяха с разголеното тяло на Джил без капчица уважение. За тях тя бе парче месо, проснато на масата, нищо повече. Те сякаш не забелязваха раните й, не виждаха гротескно разкривените й и натрошени крайници. Причината за нейната смърт бе от второстепенна важност за тях. Те се интересуваха много повече от онзи микроорганизъм, който случайно се бе загнездил в тялото й.

Роман пристъпи към Y-образния разрез. В едната си ръка той държеше скалпела, а другата бе мушната в армираната със стоманена мрежа ръкавица. Първият разрез тръгваше от дясното рамо, по диагонал през гръдта й, към мечовидния израстък. Другият диагонален срез започваше от лявото рамо и се срещаше с първия отново при мечовидния израстък. После скалпелът продължи право надолу през стомашната област, с леко кривване край пъпа, и спря чак пред срамната кост. След това докторът разряза ребрата, за да освободи гръдната кост, надигна триъгълния отрязък от плът и кости и разкри гръдната кухина.

С това действие причината за смъртта стана очевидна за всички.

Винаги, когато се разбива самолет или автомобил се удари в стена, или пък някой нещастно влюбен се хвърли от десетия етаж, силите на инерцията действат разрушително. Ако едно човешко тяло, което се движи с огромна скорост, внезапно спре, самото спиране може да стане причина ребрата му да се натрошат и малки късчета да продължат напред като костни шрапнели, забивайки се в жизненоважни органи. Дори когато пилотите са напълно обезопасени с предпазни колани, с шлем на главата, дори ако нито една част от тялото им не се удари, силата на инерцията при внезапно спиране може да бъде смъртоносна, тъй като въпреки че тялото е обездвижено, вътрешните органи не са. Сърцето, белите дробове и другите големи вътрешни органи се държат единствено на своите сухожилни или тъканни връзки. Щом тялото внезапно спре, сърцето продължава напред с такава скорост, че къса връзките, които го държат в гръдния кош и разкъсва аортата. Тогава кръвта експлодира в белодробната кухина.

Гръдната кухина на Джил Хюит приличаше на езеро, пълно с кръв.

Роман я изсмука със сондата и се намръщи при вида на белите дробове и сърцето.

— Не мога да видя откъде е дошъл кръвоизливът — рече той.

— Да разтворим напълно трупа — предложи единият от асистентите му. — Така ще имаме по-добра видимост.

— Най-вероятно е разкъсана възходящата вена — обади се Джак. — В шестдесет и пет процента от случаите пробивът е точно над входната клапа.

Роман му хвърли гневен поглед. До този момент той бе успял да се прави, че не забелязва Джак, но сега бе ядосан от неговата забележка. Без да каже и дума, той постави скалпела върху един от главните кръвоносни съдове, като се канеше да ги пререже.

— Мисля, че би било по-добре да огледате подробно сърцето на място — рече Джак, — преди да режете.

— Как и откъде точно е настъпил кръвоизливът не е от значение за мен — сухо му отвърна Роман.

„Те изобщо не се интересуват от причината за смъртта й, помисли си Джак. Главното за тях е да открият организма, който се е развивал и се е разпространявал в тялото й.“

Роман преряза трахеята, хранопровода и главните кръвоносни съдове, след което, хванал трахеята, извади сърцето и белите дробове наведнъж. Дробовете бяха осеяни с кръвоизливи. Но вследствие на травма ли бяха или на инфекция, Джак не можеше да каже. После Роман се насочи към коремната кухина и органите в нея. Малкият стомах, също като дробовете, беше изпъстрен с кръвоизливи в лигавицата, които прозираха отвън. Внимателно изряза, извади и постави в един метален леген блестящите намотани черва и останалите вътрешни органи. После отстрани стомаха, черния дроб и панкреаса. Всеки орган щеше по-късно да бъде изследван внимателно под микроскоп. Всяка тъкан щеше да бъде поставена в хранителна среда, за да се отгледат наличните бактерии и вируси.

От тялото вече бяха извадени почти всички органи. Джил Хюит, пилот-изпитател от военноморските сили, шампион по триатлон, фен на уискито „J & B“, на високите залози в покера и на филмите на Джим Кери, сега приличаше на празна мидена черупка.

Роман се изправи с известно облекчение в погледа. До този момент аутопсията не бе открила нещо необичайно. Явни следи от действието на вируса „Марбург“ не бяха открити или поне Джак не бе забелязал такива.

Роман заобиколи трупа и застана откъм главата.

От този момент Джак най-много се бе притеснявал. Сега му се наложи да призове на помощ цялата си воля, за да не извърне глава, докато Роман разряза кожата на скалпа от ухо до ухо, през темето. След това обели предната част на скалпа и прегъна кожата върху лицето, при което един кичур кестенява коса докосна брадичката. Със специалните клещи разтвориха черепа. Когато ставаше дума за четвърто ниво на стерилност при аутопсия, стружки или малки парчета кост бяха просто недопустими. Отместиха напълно костната плочка и откриха мозъка.

Върху масата пльосна голям колкото човешки юмрук съсирек от кръв и се пръсна на по-малки парчета.

— Огромен съсирек кръв в най-външната обвивка на мозъка — каза един от асистентите на Роман. — Дали е от травмата?

— Не мисля — отвърна му докторът. — Видяхте аортата, смъртта е настъпила почти мигновено при удара. Едва ли сърцето е продължило да бие достатъчно дълго, че да изтласка толкова кръв в черепната кухина. — След това той внимателно мушна двата си пръста в черепната кухина между гънките от сиво вещество.

На масата се свлече и разстла някаква желатиноподобна маса.

Роман слисан отскочи назад.

— Какво дявол го взел, е това? — възкликна единият асистент.

Роман не отвърна. Погледът му не се отместваше от непознатата материя, покрита със синьо-зелена мембрана. Под лъщящата обвивка не се виждаше нищо определено, просто парче безформена плът. Докторът тъкмо се канеше да разреже ципата, когато внезапно се спря и хвърли поглед към Джак.

— Това вероятно е някакъв вид тумор — рече той. — Или киста. Ето обяснението за главоболието, от което тя се оплакваше.

— Напротив — възрази Джак. — Главоболието й се появи внезапно, за няколко часа. Един тумор се развива в продължение на месеци.

— Вие откъде сте сигурен, че не е крила симптомите през последните няколко месеца? — контрира го Роман. — Пазела го е в тайна, за да не я махнат от списъка за предстоящия старт.

Джак трябваше да се съгласи, че това бе едно твърде вероятно обяснение. Всички астронавти бяха толкова нетърпеливи да полетят, че спокойно можеха да прикрият симптомите на някоя болест, само и само да не ги изключат от стартовия списък.

Роман погледна към помощника си, който бе застанал от другата страна на масата. Другият кимна, бутна непознатата плът в специален съд за съхранение на тъкани и го изнесе от помещението.

— Ще го разрежете ли? — попита Джак.

— Трябва първо да го фиксираме и да го изследваме за реакция на дразнители. Ако сега започна да режа, съществува голяма вероятност да наруша клетъчната структура.

— Но вие не сте сигурен, че това е тумор.

— А какво друго?

Джак не отговори. Никога преди не бе виждал нещо подобно.

Роман продължи да изследва черепната кухина на Джил Хюит.

Явно беше, че тази материя, каквото и да представляваше, бе оказала натиск върху мозъка и го бе деформирала. Но откога беше тя там? От месеци или от години? И как беше възможно Джил да се държи нормално, след като в черепа й се бе загнездило това нещо, още повече да пилотира толкова сложно превозно средство като совалката? Всички тези въпроси препускаха през главата на Джак, докато гледаше как доктор Роман изважда мозъка на Джил и го поставя в друг стоманен леген.

— Няколко минути по-късно мозъкът й е щял да изтече през всички отвори на черепа — каза Роман.

Нищо чудно, че тя бе ослепяла. Нищо чудно, че не бе успяла да спусне колесника. Та тя е била вече в безсъзнание, мозъкът й скоро е щял да стане на пюре, което да изтече през основата на черепа.

Трупът на Джил или поне онова, което остана от него, бе запечатан в нов полиетиленов чувал и изкаран от помещението на количка, заедно със специалните контейнери с надпис „Биологична зараза“, където бяха нейните вътрешности.

Вкараха втория труп. Този път това беше Анди Мърсър.

С нови ръкавици, надянати върху ръкавиците от костюма му и чист скалпел, Роман се зае с Y-образния разрез. Този път движенията му бяха по-бързи, като че ли с Джил само се бе разгрял и сега вече можеше да набере скорост.

Мърсър се бе оплаквал от болки в стомаха, бе повръщал често, спомни си Джак, докато скалпелът разрязваше кожата и подкожната мазнина. За разлика от Джил, той не бе имал болки в главата, но пък имаше сериозна треска и на няколко пъти бе изкашлял кръв. Дали белите му дробове щяха да покажат някакви следи от вируса „Марбург“?

И отново двата разреза на Роман се срещнаха точно под мечовидния израстък и скалпелът продължи вече по плитко през корема до срамната кост. Отново бяха прерязани ребрата, при което се образува триъгълен участък, който бе освободен и повдигнат пред лицето на трупа.

Изведнъж доктор Роман се задъха, отстъпи крачка назад и изпусна скалпела си. Той издрънча върху масата. Асистентите бяха вперили втрещени погледи в тялото, без да помръдват.

В гръдната кухина на Мърсър имаше цял грозд от синьо-зелени кисти, подобни на тези в черепа на Джил Хюит. Тези бяха струпани около сърцето и приличаха на малки прозрачни яйца.

Роман продължаваше да стои като вкаменен, а очите му не се отделяха от зейналия пред него труп. После погледът му се измести към лъсналата външна обвивка на перитонеума. Тя беше раздута, цялата окървавена и вече се бе надигнала над нивото на коремния срез.

Роман направи крачка към трупа, без да откъсва поглед от все още надигащия се перитонеум. Докато бе разрязвал корема, върхът на скалпела му бе леко одраскал най-външната обвивка на стомаха. Сега оттам потече тънка струйка от обагрена с кръв течност. След това пред изумените им погледи струйката се превърна в поток. Изведнъж малката резка се пръсна и от зейналия отвор с неравни краища избухна право нагоре фонтан от кръв, примесен с множество лъщящи синьо-зелени кисти.

Роман извика ужасен, щом кистите заплющяха върху пода и се разбиваха на безформени парчета сред пръски от съсиреци, слуз и кръв.

Една от синьо-зелените кисти се плъзна по идеално гладкия стерилен под и се удари о гумения ботуш на Джак. Той се наведе и посегна да я докосне с ръка. Един от помощниците на доктор Роман грубо го изблъска към стената.

— Изведете го оттук! — почти изкрещя Роман. — Незабавно го изведете от стаята!

Двамата асистенти заблъскаха Джак към вратата. Той се съпротивляваше и успя да се освободи от ръката, която го бе стиснала за рамото. Мъжът залитна назад, удари се в легена с хирургически инструменти и се просна върху хлъзгавия от кръвта и зеленикавите кисти под.

Другият помощник прегъна въздухопровода на Джак близо до връзката му в стената и вдигна нагоре прегънатия край.

— Предлагам ви да излезете доброволно с нас, доктор Макелъм — рече той. — Докато все още можете да дишате.

— Костюмът ми! Господи, срязан е! — Това бе мъжът, който се бе ударил о легена с инструменти. Той гледаше с разширени от ужас очи петсантиметровия разрез в ръкава на защитния си костюм. По целия му ръкав се стичаха телесните течности от трупа на Мърсър.

— Мокро. Усещам го. Дори и другият ми ръкав е мокър.

— Бързо! — излая Роман. — Бързо под душа.

Мъжът разкачи гофрирания маркуч от стената и се втурна панически навън. Джак го последва и двамата влязоха в херметичната камера, където ги обляха силни струи. Водата се лееше от няколко душа над главите им и плющеше по раменете им като пороен дъжд. След това пуснаха дезинфектиращия разтвор, който също се изсипа върху им като зеленикав порой, който барабанеше оглушително върху шлемовете на скафандрите им.

Когато всичко свърши, те минаха през следващата врата и свалиха костюмите си. Мъжът незабавно нави ръкава над мокрото петно върху хирургическата си престилка и пъхна ръката си под течащата вода в мивката в единия край на стаята в панически опит да измие всяка случайно останала частица от телесните течности на Мърсър, която може да е проникнала през разкъсания ръкав.

— Имаш ли някакви рани по кожата? — попита го Джак. — Порезни рани, одраскано?

— Котката на дъщеря ми ме одра снощи.

Джак погледна към ръката на мъжа и видя назъбените следи от котешките нокти, които се виеха нагоре по вътрешната страна на предмишницата му. Погледна човека в очите и видя страх.

— Сега какво? — попита Джак.

— Карантина. Ще ме държат в изолатора. По дяволите…

— Вече знам, че не е „Марбург“ — обади се Джак.

Мъжът изпусна шумно въздуха си.

— Не, не е.

— Тогава какво е? Кажи, с какво си имаме работа? Какво е това?

Мъжът се подпря на мивката с двете си ръце и се загледа в прозрачната струя вода, клокочеща в канала. После тихо каза:

— Не знаем.