Дженифър Уайлд
Коварство (6)

Глава шеста

Играта нямаше да е от лесните. Дерек Хоук нямаше тутакси да се подведе по женски хитрости и изтънчени ласкателства към мъжкото му его. Трябваше да пипам много, много внимателно, с добре премерен баланс между безпомощна доверчивост и сдържана подозрителност. Ако си позволях да отстъпя твърде много за твърде кратко време, би могъл да стане подозрителен и да се досети за мотивите ми. А ако се държах твърде резервирано, навярно щеше да загуби интерес. Веднъж играх Мата Хари в една злополучна комедия, която не издържа след премиерата си в Лондон. Представлението, което ми предстоеше сега, трябваше да е далеч по-убедително.

Дерек Хоук се намести по-удобно на стола си и ме погледна с присвити клепачи. Изглежда се опитваше да прецени шансовете си за успех. Заиграх се с чашката си за кафе, а лицето ми преливаше от безпокойство и загриженост. Миг по-късно вдигнах поглед към него и се опитах да си придам замислено изражение.

— Мисля, че ви дължа извинение. Предполагам, че не ви се случва всеки ден в дома ви да се натрапи непозната жена и да ви засипе с обвинения за нещо… нещо толкова неприятно.

— Положително — съгласи се той.

— Сигурно трябва да се обърна към службата за изчезнали хора — вметнах аз.

— Наредих на моя човек в Лондон да продължи да работи по случая — отвърна Дерек Хоук. — Има много начини да се проверят подобни работи — билети за влакове, хотелски резервации, снимки от паспорти и какво ли още не. Той ще свърши тази работа далеч по-прецизно от коя да е държавна служба, и много по-бързо. Защо просто не го оставим да си върши работата?

Той не искаше да разговарям с когото и да било относно изчезването на Делия. Това бе очевидно. Боеше се някой да не се разрови в този случай и си въобразяваше, че с приказките си за въображаемия си човек в Лондон ще ме държи настрана и поне за известно време ще потули нещата.

— Но аз не мога да приема подобен жест — отвърнах стеснително. — Това изобщо не е ваш проблем. Разходите…

— Разходите нямат никакво значение — заяви спокойно той. — Освен това този случай е и мой проблем. В крайна сметка може да се окажа замесен в жестоко престъпление. Да кажем, че искам просто да изчистя името си от всякакви подозрения. Не, няма да отзова моя човек от този случай. Но не се и съмнявам, че още преди да е изтекла тази седмица братовчедка ви ще бъде засечена в Майорка с някой женен милионер.

— Майорка?

— Нали казахте, че ненавижда южното крайбрежие на Франция?

— О, да.

— Искате ли още кафе, мис Лейн?

— Не. Трябва да вървя. Надявам се, че… ще успея да си намеря свободна стая в града? Иска ми се да остана в Хоукстаун няколко дни. И бездруго затворих апартамента си в Лондон, а нямам работа, която да ме чака. — Това ми се стори съвсем прилично оправдание за една обезсърчена жена. — Бих искала… да съм наблизо, за да ме уведомите мигновено, в случай че вашият човек попадне на някаква следа.

Той понечи да отвърне нещо, но точно в този момент вратата се отвори и в стаята нахлу някаква жена. Отначало се стъписах, защото си помислих, че Джеси е дошла да търси отмъщение, задето съм й нарушила дневния режим. Но жената, която прекосяваше забързано помещението, бе почти толкова страховита, колкото и готвачката. Беше нисичка и закръглена, с бузесто лице, което се отличаваше с най-живите сини очи, които някога бях виждала. Бузите й се къпеха в руменина, мъничките й устни бяха присвити от тревога и цялото й поведение беше на човек, дошъл да извести, че в къщата е станал пожар. А облеклото й просто не подлежеше на описание.

— Какво има, Анди? — попита спокойно Дерек Хоук.

— Рижавото коте! Отново е избягало! Мисля, че е слязло в подземието. Някой отново е оставил вратата на мазето отворена — сигурна съм, че е Джеси. Сигурно пак е отмъкнала някоя бутилка с вино. Крайно време е да направиш нещо по въпроса, Дерек. Все пак това вино е от ценна реколта. Стивън го донесе от Франция преди войната… — Внезапно тя замлъкна, а очите й потъмняха, сякаш е изгубила нишката на собствените си думи.

— Май говорех за котето? Да! Бях в котешката стая и там е адски студено, Дерек. Затова си облякох палтото…

Пълничката й снага бе наметната с леко износено кожено палто. Успях да зърна подаващата се отдолу роба и за миг си помислих, че халюцинирам — толкова зашеметяващо ми подейства с пъстрите си райета в розови, оранжеви, лилави и червени тонове. Пухкавите й къси къдрици, вече прошарени от възрастта, бяха свободно прихванати с ослепително син копринен шал.

— Какво каза, Дерек? — обърна се тя сприхаво към племенника си. — Знаеш, че времето ми е изключително ценно. Всичките тези интервюта…

— Нищо не съм казал, Анди — отвърна благо Дерек Хоук.

— Защо тогава… А, да. Стаята на котенцата… За мен те всичките са сладки котенца — това бе отправено към мен, — въпреки че повечето вече са доста големички. При тях е леденостудено. Печката явно се е счупила, а знаеш колко е студено там. Бедните създания ще измръзнат. Трябва да направиш нещо по въпроса, Дерек. Някой тук трябва да прояви загриженост. Точно така! И какво за подземието? Каза ли нещо за подземието?

— Рижавото коте — подсети я нейният племенник.

— Той е такъв палавник! Мисля, че причината е психологическа. Той е единственото рижаво коте в семейството. Другите са черни, бели и кафяви. Е, има и една червеникава писана, но тя е по-злобна и като че ли има склонност към превъзходство. Любимецът ми избяга, Дерек. Видях как се втурна по коридора, а после просто изчезна от погледа ми. А минутка след това видях отворената врата на мазето. Тази Джеси за какви ни мисли? Естествено, тя го прави скришом и все още нямаме никакви доказателства, но…

Дерек Хоук въздъхна, но в очите му се четеше разбиране. Леля му се загърна по-плътно в коженото си палто и нетърпеливо затрополи с обувка по пода. Известно време никой от тях не проговори.

— Няма ли да изпратиш Морис да го потърси или смяташ да оставиш бедното животно да умре? Наясно съм, Дерек, че теб не те е грижа за тях, но това не е извинение за престъпната ти безотговорност. То не би преживяло и един ден там, долу…

— Успокой се, Анди. Котето още не е умряло.

— Но не благодарение на твоите усилия — отвърна ледено възрастната дама.

Дерек Хоук се изправи примирено и повика Морис. Икономът изслуша с непроницаем поглед инструкциите на господаря си къде да търси изчезналото коте, но когато се обърна да изпълни нареждането, хвърли многозначителен поглед към старата жена и поклати глава. Андреа Хоук се изпъчи царствено и намести диплите на палтото си, сякаш бе облечена в кралска роба.

— Морис започва да става доста дързък напоследък — отбеляза небрежно тя. — Не си ли го забелязал, Дерек? Аз мога да бъда доста снизходителна понякога, но не смятам да насърчавам подобно нахалство у никого. Така поне ще си заработи надницата за днес, а Нейл може да поправи печката. Той е много сръчен с тези неща. Кажи му, Дерек. Искам печката да се поправи незабавно.

— Няма да допусна това хлапе в дома си — отвърна Дерек Хоук.

— Глупости. Той е истински сладур, въпреки че би могъл по-редовно да си подстригва косата. Стига с тези предразсъдъци, скъпи. Това, че е син на градинаря, не означава, че не може да поправи печката. В днешно време никак не е лесно да се оправиш с прислугата, макар че преди години не бих си и помислила да търся помощта на външен човек, за да оправи отоплението в къщата. Но какво да се прави, човек трябва да се нагажда към новите времена, а със сигурност няма да допусна ти да се заемеш с печката. Все пак тя работи на газ, а ти с твоите цигари… Ужас! Кажи на Нейл да се погрижи за това, скъпи. А сега смятам да взема младата дама със себе си и да й покажа нейната стая. Колко егоистично от твоя страна да не ме уведомиш, че е пристигнала. Чакам я вече от три дни…

— Анди, това не е…

— Как се казваш, скъпа? — попита ме Андреа Хоук, без да обърне внимание на племенника си.

— Дебора Лейн.

— Лейн? Прекрасно име. Някога познавах едно семейство Лейн. Такива мили хора! Бащата почина от калциеви насядания — чувала ли си някога подобно нещо? Можеш ли да пишеш на машина?

— Да пиша на машина?

— Е, предполагам, че вие, съвременните момичета, предпочитате онези електрически машини, нали? Само че аз не разполагам с такова нещо. Те просто ме ужасяват! Е, не е нужно да владееш стенография, разбира се, но се надявам да успееш да разчетеш почерка ми. Онора казва, че пиша така, сякаш съм потопила пилешки крак в мастилница и после съм го избърсала в листа. Звучи грубичко от устата на младо момиче, но най-страшното е, че има нещо вярно в думите й. Наистина се надявам да се справиш. Ти поне нямаш циреи. Преди няколко години от агенцията ми изпратиха момиче, което имаше най-противните циреи на света. Разбира се, трябваше да я освободя. Би могла да зарази котетата.

— Анди — решително я прекъсна Дерек Хоук, — мис Лейн не е изпратена от агенцията по труда. Ти просто се обърка…

— Не ставай смешен, Дерек. Ти си този, който обърква нещата с приказките си за калциеви наслагвалия.

— Мис Лейн не е изпратена тук от агенцията по труда — повтори той.

— Струва ми се, че преди цяла седмица съвсем ясно ти казах, че ми трябва момиче, което да напечата на машината завършените глави от мемоарите ми. Издателите просто няма да обърнат внимание на някакъв си ръкопис. Знам, че ти казах да се обърнеш към агенцията за секретарки, защото го отбелязах в тефтерчето си точно под бележката за цвеклото. „Кажи на Джеси, че не искам никакво цвекло в менюто“, „не искам“ беше подчертано. А после: „Кажи на Дерек да се обади за временна секретарка“. Да, спомням си го съвсем ясно. И трябва да съм ти казала, защото тя вече е тук, нали?

— Но не за твоите мемоари — отвърна натъртено Дерек.

— Момичето току-що ми каза, че умее да печата на машина, скъпи. Ако става въпрос за заплащането, ще го обсъдим. Все пак това са си моите пари, въпреки че ти вдигаш врява до бога всеки път, когато изпращам дарение за Ди Си Ем.

— Ди Си Ем? — не се сдържах да се намеся.

— Дом за самотни майки. Все някой трябва да помисли и за тях. А сега, мис Лейн, кажете ми каква заплата очаквате да получите. Аз не съм стисната, разбира се, но и няма да позволя да ме ограбват. Какво ще кажете за…

— Анди! — Дерек Хоук сякаш излизаше от кожата си. — Мис Лейн не е секретарка!

Андреа Хоук погледна укорително племенника си.

— Не е нужно да крещиш, скъпи. Никой от нас не носи тапи за уши. Какво ще си помислят прислужниците, ако им даваме такъв пример? Мис Лейн — обърна се тя отново към мен, — умеете ли да пишете на машина?

— Вече ви казах, че умея — отвърнах аз.

— Видя ли? — усмихна се Андреа Хоук и с тържествуващо изражение се обърна към Дерек. — Фактът, че си мой племенник и наследник, несъмнено ти дава правото на известни свободи, но в тях не се включва да ме наричаш лъжкиня в собствения ми дом. Е, няма да ти искам извинение. В момента нямам време за глупости. Мис Лейн би могла да се залови със задълженията си незабавно.

Дерек Хоук пристъпи към леля си и решително я хвана за раменете. Приведе се леко надолу, за да изравни лицето си с нейното. Когато заговори, гласът му бе монотонен и овладян, но не скриваше докрай натрупаната у него досада.

— Мис Лейн е актриса и дойде от Лондон, за да разговаря с мен по личен въпрос. Мис Лейн не е — повтарям — не е секретарка и не е изпратена от агенцията по труда.

Андреа Хоук изглеждаше стъписана, а след миг — видимо притеснена.

— Защо не ми каза по-рано, Дерек? Нищо чудно, че все не успявам да следя какво се случва наоколо. Ти обади ли се за секретарка?

— Никога не си искала от мен такова нещо.

— Мис Лейн — обърна се тя към мен, — дължа ви извинение. Сигурно ме мислите за луда. Всъщност повечето хора смятат, че не съм на себе си. Е, не съм освидетелствана, разбира се, защото в противен случай Дерек вече щеше да ме е изпратил в някой сенатори ум и да е пипнал парите. Както и да е. Ще трябва да почака. Е… — Тя вдигна ръце в жест, който би трябвало да изразява примирение. — И сега какво ще правим? Сигурно ще трябва да чакам със седмици, преди Дерек да се сети да повика момиче, а когато я изпратят, може пак да има циреи. Умеете ли да пишете на машина, мис Лейн?

— Мис Лейн не се интересува от тази работа — просъска Дерек Хоук.

— Тя може да говори и сама, Дерек.

Дори когато бърбореше пълни безсмислици, в гласа на Андреа Хоук се долавяше неоспорима властност. Представляваше впечатляваща фигура, докато стоеше пред нас, облечена в износеното си кожено палто, което не успяваше съвсем да прикрие главозамайващите цветове на робата й. Признавам си, че първоначално бях шокирана, но ексцентричните й дрехи вече не ми правеха впечатление. Говореше много и често забравяше докъде е стигнала, а поведението й сигурно влудяваше прислугата, но все още държеше положението в свои ръце и прекрасно го съзнаваше. Андреа Хоук имаше в ръцете см парите, а следователно и властта, и никой не можеше да я пренебрегва, дори и собственият й племенник.

— Веднъж работих като секретарка на един човек, който препарираше животни — пророних аз, като се опитвах да звуча замислено. — Бях само на деветнайсет и се задържах на тази работа едва три седмици, преди да бъда тотално отблъсната от атмосферата на онова място.

— Препарирал животни! Аз съм против това. Определено. Бедните животинки… — Тя замълча, после ме погледна, а в очите й проблясваха игриви пламъчета. — Сигурно е било доста неприятна работа.

— Доста — съгласих се аз. Андреа Хоук схващаше доста по-бързо, отколкото първоначално ми се стори.

— На теб също не ти допада препарирането на животни, нали? — попита ме подозрително тя.

— Определено не. Мръсен занаят.

— Имаш ли нещо против да работиш за една изкуфяла възрастна дама? Е, аз имам доста котки, но те уверявам, че всичките са живи и не спират да мяукат, и…

— Лельо Анди — намеси се отново Дерек, и този път гласът му прозвуча заплашително. — Настоявам…

На устните й проблесна ослепителна усмивка.

— От самото начало Дерек беше против да пиша тези мемоари — заобяснява ми тя, сякаш говори за някое непослушно дете. — Бои се, че ще разкрия всичките ни фамилни тайни. И е дяволски прав! В наше време се продават само скандални неща — погледни онези отвратителни книги, които пише другият ми племенник. А аз мога да разкажа доста пикантни скандалчета. Разказвала ли съм ти някога за оная графиня, която дошла в имението през 1804 и избягала с пълен куфар сребро и кочияша, току-що нает от прапрадядо ми по бащина линия? Цялата първа част на книгата е посветена на онези славни години, преди да се родя. Славни? Дали това е най-правилната дума?

— Предполагам, че ще свърши работа — отвърнах й благосклонно.

— Мис Лейн — обади се отново Дерек Хоук и ме погледна мрачно.

Беше се навъсил още когато заявих, че мога да пиша на машина и ставаше все по-мрачен с всяка моя дума, докато обяснявах за работата си при препарираните животни. Досещаше се за намеренията ми и това никак не му допадаше. Нямаше ми доверие. Толкова по-зле за него! Не можех да си позволя да пренебрегна възможностите, които ми предлагаше тази работа. Вече бях взела решение да остана в Хоукстаун и да поразпитам наоколо. Но шансът да живея в самото имение не беше за изпускане, даже ако Дерек Хоук се настройваше подозрително относно мотивите ми. Погледнах го с огромни невинни очи и му отправих най-обезоръжаващата си усмивка.

— Ако трябва да бъда напълно откровена, тази работа ще ми дойде добре — казах му. — Освен това ще съм наблизо, в случай че нещата получат някакво развитие…

— Развитие? — прекъсна ме Андреа Хоук.

Племенникът й пребледня. Изглеждаше съвсем отчаян. Знаех, че съм спечелила първата битка. Той не искаше леля му да узнае какво се е случило и щеше да направи всичко възможно да скрие истината от нея, дори ако това означаваше да ми позволи да се заема с работата. Стаята тънеше в тишина. Дерек Хоук беше вбесен. Разбира се, той се владееше прекрасно и емоциите му оставаха скрити за леля му, но не и за мен. Потропа с пръсти по жълтата покривка на масата. Погледът му, отправен към мен, беше убийствен.

— Развитие? — повтори Андреа Хоук, сякаш започваше да губи търпение. Очевидно наоколо не се случваха много неща без нейното знание, въпреки безсмисленото й бръщолевене и замъглено съзнание. Зад нелепата си фасада Андреа Хоук беше забележителна личност. А племенникът й се боеше от нея и за миг ми хрумна, че има пълното право да се бои.

— Мисля, че мис Лейн ще се справи прекрасно с работата — каза той много бавно, без да откъсва поглед от очите ми.

— И аз това се опитвах да ти кажа, скъпи — възкликна тя, вече съвсем доволна. — Освен това, тя би могла да ми помогне с речника ми, Дерек. Какво прекрасно стечение на обстоятелствата! — Тя ме хвана за ръката и ме задърпа към вратата. — И не забравяй да кажеш на Нейл да оправи печката, и да ми напомниш да поговоря с Джеси за виното. Да вървим, мис Лейн. Сигурна съм, че ще се влюбите в стаята, която съм ви избрала. Надявам се, че обичате котки?

— Направо ги обожавам — излъгах аз.

Дерек Хоук сякаш понечи да каже още нещо, но се сдържа. Стоеше безмълвно до масата, когато двете с леля му излязохме от трапезарията.