Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дженифър Уайлд. Коварство

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2001

ISBN: 954-455-045-7

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Изгубих се. Вече нямаше съмнение в това. Нямах и най-бегла представа къде се намирам. Преди няколко мили бях зърнала някаква пътна табела, но дъждът обливаше стъклото ми с такава ярост, че не успях да различа буквите. Все още не бях сериозно обезпокоена. Кой знае защо, изпитвах някаква нелепа увереност, че този занемарен път все пак ще ме отведе до Хоукстаун. Никога преди не бях чувала името на този град, но смачканата карта на седалката до мен потвърждаваше, че той наистина съществува.

Поройният дъжд се сипеше на струйки по предното стъкло на колата и се разливаше на вълнички по шосето. Карах бавно. Гумите пореха със свистене локвите, които се разливаха по пътната настилка, а светлината от фаровете едва проникваше през пердето от дъждовна вода. Трудно ми бе да повярвам, че само преди няколко часа съм била в Лондон, в уютния си апартамент в Челси, проверила съм дали прозорците са затворени и газовата печка е изключена.

Приятно е да знаеш, че поне за малко ще се откъснеш от познатото ежедневие, макар да нямах представа какво ме очаква, след като стигна до Хоукстаун. Несъмнено щеше да подейства освежаващо за морала ми да се отдалеча поне за седмица от блясъка и шумното оживление на Лондон. А вероятно когато се завърнех, моят агент щеше да ме посрещне с новината за прекрасната работа, която ми е намерил. Можеш само да си мечтаеш за това, казах си свъсено аз, но поне засега не смятах да се обременявам с подобни мисли. Поне за седмица щях да се отдам на пълноценна почивка и развлечения. А може би новият съпруг на Делия имаше приятел — мъжествен, необвързан и крайно нетърпелив да срещне момиче точно като мен.

Отхвърлих тези мисли и съсредоточих цялото си внимание върху шофирането. Отвътре колата миришеше на прах и нафталин. Цялата дрънчеше, а двигателят пухтеше от напрежение, но аз нито за миг не се усъмних в способността й да ме откара безопасно на всяко посочено място. Е, точно в този случай не бях съвсем сигурна. Дали бях поела по правилната отбивка, когато слязох от магистралата? Тези провинциални пътища имаха отчайващо незабележима маркировка.

През последния половин час не бях настигнала нито една кола. Изглежда пътят изцяло ми принадлежеше. Беше тесен и очевидно неподдържан. От двете страни на шосето бяха надвиснали тъмните силуети на огромни дървета и клоните им се протягаха към покрива на колата като мъртвешки пръсти. Чувствах се като в някакъв призрачен тунел. Часовникът на таблото ми показваше, че е минало седем часа. Вероятно ме чакаха още дълги часове, преди да стигна до къщата. Нямах представа какво ще си помисли Делия, ако се появя неочаквано в дома й посред нощ. Но каквато и да беше реакцията й, не се съмнявах, че тя няма да изневери на драматичната си натура.

Имах да й казвам доста неща и почти никое от тях не беше особено ласкателно. Безотговорното й отношение към мен напоследък бе равносилно на престъпление. Разбира се, тя имаше право да се откаже от не особено блестящата си кариера, за да се омъжи за някакъв провинциален джентълмен, но би трябвало поне да поддържа връзка с единствената си жива роднина. Откакто бях получила скъпата й, пълна с детински ентусиазъм телеграма, изпратена в деня, когато бе пристигнала в Хоукстаун, нямах никаква вест от нея.

Това беше преди повече от месец. Оттогава не ми бе изпратила дори и пощенска картичка. Обещаващата млада актриса Делия Лейн се бе превърнала в Делия Хоук, уважавана дама и домакиня на изискано провинциално имение, вероятно по-елегантна от всякога, но аз нямаше да я оставя да си мисли, че може да се държи високомерно и пренебрежително с мен. И дори загадъчният й нов съпруг да не одобреше неочакваното ми посещение, щях да го принудя да ме приеме.

Бях твърдо решена да се видя с Делия и хубаво да я нахокам. След това, разбира се, щях да се успокоя и да изслушам всички вълнуващи подробности за новия й живот. Нямах търпение да узная всичко. Доколкото познавах Делия, нямах причини да се съмнявам, че вече е добре позната сред местното висше общество.

Завъртях волана, за да заобиколя една дълбока дупка на пътя. Гумите изсвистяха предупредително. Стиснах здраво кормилото и почти сдържах дъха си. Колата се стабилизира и се понесе надолу по шосето. Пороят сякаш не смяташе да спира. Когато пристигнех в Блекрест, щях да приличам на мокра кокошка. Това несъмнено щеше да допадне на Делия, която никога не пропускаше да изтъкне превъзходството си над всички останали. Със сигурност нямаше да съм в най-добрата си форма, за да се запозная със загадъчния Дерек Хоук, за когото бях слушала толкова много. Започнах да се съмнявам, че постъпих правилно, като предприех това необмислено пътуване.

Би трябвало поне да позвъня, преди да тръгна, за да известя за посещението си, но нямах представа къде да се обадя. Делия бе споменала само името на имението, Блекрест, и ме бе заляла с порой от думи за мрачната му, кървава история, но бе пропуснала да ми каже къде точно се намира. Можех само да предполагам, че е някъде в околностите на Хоукстаун. От всичко, което знаех, имах основание да се съмнявам дали там изобщо има телефони. След описанието на Делия щях да се изненадам, ако имаше дори електричество и водопровод.

Всъщност, знаех твърде малко за всичко това. Делия, която обикновено бе доста открита и с охота ми разказваше за любовните си афери, се оказа изключително потайна относно всичко, което засягаше Дерек Хоук. Преди не пропускаше да ме запознае с всичките си обожатели и с нетърпение очакваше моето одобрение. Дерек Хоук обаче си оставаше загадка за мен, макар че от самото начало тя не спираше да обещава, че ще го доведе в апартамента да ни запознае. И когато в крайна сметка Делия напусна шоупрограмата, в която участваше, изтегли спестяванията си от банката и замина за Хоукстаун, аз бях съвсем стъписана.

Не можех да повярвам, че заминава. Целуна ме припряно по бузата и с щастлива усмивка ме увери, че всичко е прекрасно и скоро ще се видим. А после си тръгна и мъничкият ни апартамент внезапно ми се стори празен и неугледен. Споделяхме това жилище от години, откакто пристигнахме в Лондон — две хлапачки без родители, твърдо решени да намерят слава и богатство в големия град. Но последвалите години не допринесоха особено за сбъдването на мечтите ни.

Много от хората в кръговете, в които се движехме, ни смятаха за сестри. Всъщност, ние бяхме първи братовчедки, а Делия живя при моето семейство в Дорсет, след като родителите й загинаха при автомобилна злополука. Израснахме заедно, винаги неразделни, а след като родителите ми починаха в разстояние само на месец, двете останахме сами на този свят. Не си позволихме да скърбим твърде дълго. Изпълнени с мечти за славен живот отвъд прашните улички на Дорсет, почти веднага заминахме за Лондон.

Вършихме каква ли не черна работа, докато най-после съумяхме да попаднем зад кулисите на театъра. Делия успя да се пребори за участие в някакво ревю, а аз получих няколко незначителни роли в една театрална трупа. Скоро Делия проби с хлапашкия си чар и неустоима жизненост и оттогава имаше стабилна, макар и не особено бляскава кариера. Аз самата се изкачвах по професионалната стълбица далеч по-бавно и непостоянно. Почти никой в Англия не знаеше името Дебора Лейн, но всеки, който някога е влизал в театралния салон, би се сетил за Делия, макар че едва ли би си спомнил в какво точно е играла за последно.

Когато Делия напусна Лондон, работех като гид в един музей — временно занимание, докато агентът ми не откриеше нещо по-подходящо. След седмица обаче загубих и тази работа и оттогава финансовите ми спестявания тревожно се топяха. Дебора Лейн бе стигнала поредната задънена улица в своята кариера и бе решила да направи нещо съвсем импулсивно.

Обадих се на моя агент, за да го известя за заминаването си, заключих апартамента, изкарах старата си кола от гаража и се отправих към Хоукстаун. Сега обаче, когато пътят пред мен тънеше в дъждовна вода, това ми се струваше истинско безумие. Вероятно Делия имаше основателни причини да не ми пише, а аз сигурно си бях изгубила ума, щом бях решила да я посетя без предупреждение. Тя имаше пълното право да се вбеси. Сигурно дори не си бе вкъщи. Двамата със съпруга й вероятно още бяха някъде на меден месец. Тъкмо се отдадох на мъчителни съмнения, когато колата влетя в някаква дълбока дупка и аз изгубих контрол над нея.

Воланът се изплъзна от ръцете ми. Колата бучеше и се тресеше неудържимо. Успях да се добера до кормилото и да го завъртя, за да не изляза от очертанията на шосето. Автомобилът подскочи неуправляемо още няколко пъти, преди окончателно да се закове на място. Двигателят приглушено избоботи и задната част на колата сякаш хлътна към земята. Сърцето ми се преобърна, когато осъзнах какво се е случило. Бях спукала гума. Бях захвърлена от съдбата в някаква забравена от бога местност, със спукана гума, а навън вилнееше такъв порой, който несъмнено щеше да остане в историята със своята свирепост.

Съвсем типично за моя късмет, казах си навъсено. Само това ми липсваше, за да превърне цялото приключение в истинска катастрофа.

Идваше ми да заплача. Предпочетох да избълвам порой от изразителни епитети, които обичайно не присъстваха в речника ми. От това малко ми поолекна, но дъждът все още трополеше по покрива на колата ми и аз съвсем не се приближавах към разрешаване на внезапно изникналия проблем.

В багажника имах резервна гума и всички необходими инструменти, за да я поставя. Само че, за лош късмет, носех любимите си бели токчета и безценна бяла рокля от муселин, осеяна със зелени и розови цветчета. Предпочитах да умра, но да не позволя на някакъв си дъжд да съсипе любимите ми дрехи. Багажът ми също беше отзад, така че нямаше начин да се преоблека в купето. Не ми оставаше друго, освен да се отпусна безпомощно на волана, да се вслушвам в задавения тропот на дъжда и да се взирам в неуморните стрелки на часовника, които бавно отмерваха минутите.

Изминаха само няколко минути, преди да видя колата, макар да ми се сториха дълги часове. Тя профуча, после внезапно спря и се върна, докато се озова точно пред мен. Включих фаровете, за да виждам по-добре. Колата беше с модерно, червено спортно купе, а мъжът, който слезе от нея, бе внушително висок, облечен в лъскав жълт шлифер. Свалих страничното стъкло на старата си бричка, а той се наведе спокойно, сякаш навън е приятен летен ден и няма никакъв помен от дъжд.

— Някакъв проблем ли имате? — попита той.

— Ами! — отвърнах жизнерадостно аз. — Просто се наслаждавам на пейзажа.

Той сякаш не обърна внимание на язвителния сарказъм в думите ми. Веждите му се сключиха на челото, а очите му ми отправиха поглед, който сякаш казваше, че съм си изгубила ума. Дъждът се лееше неумолимо върху него. Косата му увисна на мокри кичури по челото, а по шлифера му се стичаха тежки струи вода. Това сякаш не го впечатляваше.

— Имам резервна гума — заобяснявах аз, някак твърде припряно.

— Така ли? — Той повдигна вежди.

— Страхотно време, нали?

Мъжът насреща ми изглеждаше съвсем озадачен.

— Вижте — подхванах аз, — роклята на гърба ми струва цяло състояние. Опасявам се, че не мога да си позволя да я съсипя. Дали не бихте могъл…

— Ще сменя гумата на колата ви — прекъсна ме той.

— Вие сте истински ангел — отвърнех аз с целия чар, който можах да изтръгна от сърцето си в такъв момент, но не бих могла да искам такова нещо от вас.

Зачаках отговора му, потропвайки нервно с пръсти по волана. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди да ми отвърне:

— Разбира се, че ще го направя — каза той. — За мен е удоволствие да ви помогна.

— Вие върнахте вярата ми в доброто у човека — отвърнах му с усмивка. — Ето ключовете. Щом отворите багажника, ще видите един очукан кафеникав куфар. Като го отворите, ще намерите дълго синьо палто и цяла камара бежово бельо. Не обръщайте внимание на бельото, но ми донесете палтото. Ще трябва да изляза от колата, докато работите.

— Добра идея — отговори той.

Почти веднага палтото бе при мен. Загърнах се плътно в него и се измъкнах от колата. В същия момент краката ми хлътнаха в триинчова кал и едва не се строполих в канавката край пътя. Обувките ми бяха безвъзвратно съсипани. Косата ми прогизна и увисна на мокри кичури покрай лицето ми. Загърната в топлото си палто, не спирах да редя нецензурни епитети, докато мъжът в жълтия шлифер повдигаше задницата на колата и сваляше спуканата гума. Той извади от джоба си мъждиво фенерче и ми нареди да го държа насочено към страничната предпазна броня.

Светлинният лъч танцуваше по задницата на колата. Дъждовната струя бе толкова ожесточена, че не съумявах да държа фенерчето стабилно насочено в желаната посока. Не спирах да се оплаквам заради съсипаните си обувки и да се ругая за проявената непредвидливост. Трябваше да тръгна от Лондон, облечена в пуловер и панталони. Само глупачка като мен би се отправила на дълъг път, изтупана в най-хубавите си дрехи. Така сама си бях усложнила живота, а той и бездруго не беше лек за жена, принудена сама да се грижи за себе си.

Мъжът насреща ми обаче никак не се притесняваше от дъжда. Той извади резервната гума и акуратно я намести върху джантата. Безмълвно се възхищавах от силата и сръчността му. Той ми извика да сваля светлината от фенерчето от върховете на дърветата и да го насоча към колата.

За броени минути гумата бе на мястото си. Мъжът постави спуканата гума в багажника, хвърли след нея изкаляния крик и френския ключ, затръшна капака и отстъпи назад. В този момент, по някаква странна ирония на съдбата, дъждът спря. Ей така, внезапно. Неочакваната тишина, последвала монотонното трополене на дъжда, ми подейства изнервящо. Вперих поглед в моя ангел спасител.

— Какво ще кажете за времето? — подхвърлих аз.

— Страхотно е — отвърна той и се ухили хлапашки. Почувствах се по-добре, когато видях, че приема нещата откъм веселата им страна. Иначе бих полудяла.

— Ето ви ключовете — каза той и ми ги подаде.

Върнах му фенерчето и се усмихнах сърдечно.

— Сега съм ви длъжница — казах съвсем сериозно. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте минал оттук.

— Да си съсипете роклята, вероятно — отвърна той.

— Само това не — казах с цялата си решителност.

— Сега всичко наред ли е? — попита той. — Сигурна ли сте, че това нещо е в състояние да върви? — Той хвърли подозрителен поглед към очуканата ми стара бричка.

— Може да ви изглежда неблагонадеждна — отвърнах аз, — но тази кола е истинско съкровище. Моя е от пет години и никога не ме е предавала. Е, гумите, разбира се, са друг въпрос…

— Най-добре ще е да влезете вътре — подхвърли той. — Навън е доста студено, а вие сте мокра. Не бих искал да настинете заради мен.

Качих се в колата и включих осветлението в купето, за да виждам по-добре. Непознатият в жълтия шлифер пристъпи към прозореца и облегна ръце на ръбчето на стъклото. Главата му бе на равнището на моята. Той се засмя. Усмивката му бе любезна, но кой знае защо, за пръв път ме накара да осъзная в каква уязвима позиция съм се озовала. Намирах се в някаква местност, отдалечена от всякаква цивилизация, и наоколо със сигурност нямаше никой. А този мъж ми бе напълно непознат…

В следващия миг се отпуснах. Тъмнокафявите му очи бяха топли и сърдечни. Стори ми се невъзможно този човек да има някакви долни помисли. Освен това, ако възнамеряваше да ме изнасили, никога не би сменил спуканата гума на колата ми.

— Кажете ми — пророних аз, — наистина ли съществува място, наречено Хоукстаун?

— Несъмнено — отвърна ведро той. — Намира се на две мили надолу по този път. Няма начин да не го забележите.

— Това поне е добре — казах и избърсах мократа струйка, която се стичаше по слепоочието ми. — Бях започнала да мисля, че е само някаква легенда — едно от онези места, които се появяват веднъж на сто години или нещо подобно.

— Е, уверявам ви, че е съвсем истинско градче — отговори той, — въпреки че малко хора са чували за него.

— Трябва да призная, че и аз не го бях чувала, докато една моя роднина не се премести тук. Тъкмо съм тръгнала да я навестя.

Той се взираше напрегнато в лицето ми. Не бих казала, че просто ме гледаше — той изучаваше чертите ми, сякаш търсеше нещо у тях. Сковах се цялата. Не бях сигурна, че този напрегнат поглед ми допада. Мъжът като че ли забеляза безпокойството ми, защото внезапно се усмихна.

— Дали случайно… — подхвана той. — Не, не е възможно.

— Какво имате предвид?

— Да не би случайно името ви да е Дебора Лейн?

— Откъде, по дяволите, бихте могъл да знаете? — Бях не просто озадачена, бях шокирана.

— Гледал съм ви на големия екран.

Гласът му бе приглушен и колеблив. Поклатих невярващо глава. Всичко това ми звучеше невероятно. След толкова време най-после някой ме бе разпознал. Почувствах се като истинска знаменитост, каквато определено не бях. А непознатият се държеше така, сякаш всеки момент ще ми поиска автограф. Това би било прекалено за една вечер.

— Не знаех, че някой изобщо е гледал този филм — успях да промълвя накрая.

— „Секретарката на сержанта?“ Гледах го в Хоукстаун. Никога не пропускам филм на Джей Артър Ранк. А сега просто не знам какво да кажа. Никога преди не съм срещал истинска филмова звезда.

— Силно казано — отвърнах аз. — Това беше първият и последният ми филм. Освен това, ролята ми бе епизодична.

— В Хоукстаун го прожектираха само преди месец. Гледах го два пъти.

— Прожектирали са го в провинцията? Мислех, че го пазят за следващата световна война като оръжие срещу врага. Критиците го нарекоха „най-оскърбителното творение на Ранк“, и това бе едно от най-приятните неща, които се изговориха за него.

— На мен ми хареса — възпротиви се той.

— Както и на още шест човека — отвърнах заядливо аз.

— Колко дълго смятате да останете в Хоукстаун? — внезапно смени темата той.

— Защо… Нямам представа — отговорих му, заеквайки. — Защо питате?

— Ами, костваше ми доста усилия да подменя спуканата ви гума. Струва ми се, че ми дължите някаква отплата, нали така? Какво ще кажете да вечеряме заедно утре вечер?

— Дори не знам името ви — казах, за да си дам малко време за размисъл.

— Александър Танер — отвърна той. — Но приятелите ме наричат Алекс.

Името ми прозвуча смътно познато. Разрових се в паметта си, за да си припомня откъде ми е известно, но не намерих нищо конкретно. Господин Танер трудно би могъл да мине за истински хубавец, но несъмнено бе привлекателен мъж с магнетичните си кафяви очи, леко неправилен нос и плътни, широки устни. Изведнъж идеята за една вечеря с него ми се стори изключително приятна перспектива.

— Не мислите ли, че малко насилвате нещата, мистър Танер? — попитах го насмешливо.

— Нищо подобно. Просто искам да се похваля пред всичките си приятели, че съм вечерял с истинска филмова звезда. Това ще покачи реномето ми в Хоукстаун. Не можете да ми откажете, нали знаете? Аз поставих резервната…

— Не съм сигурна, че ще имам възможност — прекъснах го аз.

— Разбира се, че ще имате възможност. В Хоукстаун няма кой знае какви развлечения.

— Братовчедка ми може да има някакви планове…

Алекс Танер само повдигна рамене и изви плътните си устни в най-очарователната усмивка на света. В този момент разбрах, че случаят е безнадежден. Никога не съумявах да устоя на хлапашки чар, комбиниран с груба мъжественост, а Алекс Танер имаше в излишък и от двете.

— Виж — добави той, сякаш за да ме срази напълно, — не можеш да откажеш на един свой почитател.

— Еее… — пророних провлачено аз.

— Утре вечер, точно в осем часа, ще те чакам в „Сабъл“. Това е единственият ресторант в Хоукстаун. Ще седя на маса за двама и ще се надявам, че няма да ме разочароваш.

— Изглежда не приемаш „не“ за отговор — отвърнах му.

Той кимна, а на устните му отново проблесна онази хлапашка усмивка. Завъртях ключа и запалих двигателя. Алекс ми заяви, че ще кара след мен до града, за да се увери с очите си, че няма да се натъкна на нови проблеми. После се качи в шикозния си автомобил и го помести встрани, за да мина пред него. Докато го заобикалях, вдигна ръка за поздрав.

Пътят се простираше пред мен — безкрайна черна лента, лъскава и лепнеща от влага. Сега карах по-бързо, а в огледалото ми за обратно виждане проблясваха фаровете на спортната кола, която ме следваше неотлъчно. Чувствах се спокойна и в безопасност, а в корема ми се разливаше приятната топлина, която не бях изпитвала от доста време насам. Навлязох в покрайнините на Хоукстаун и намалих скоростта. Алекс Танер ме изпревари и крещящо червеният му, спортен автомобил профуча покрай мен със замайваща скорост. Усмихнах се на себе си. Почти бях забравила за Делия и нейния нов съпруг.