Дженифър Уайлд
Коварство (4)

Глава четвърта

Звукът от дъждовните капки по покрива бе отмерен и монотонен, и най-после ми се приспа. Часове наред бях лежала будна, а мозъкът ми трескаво търсеше отговори на безбройните въпроси. Свежото, детинско личице на Делия непрестанно бе пред очите ми, а от време на време и тъмните очи на Дерек Хоук се взираха в мен през мрака. Виждах как плътните му устни се извиват в усмивка. Леглото беше топло, пухената възглавница — мека, а аз се лутах между върволицата от образи, докато не паднах в някакво тъмно, празно пространство, обградена от смътни сиви силуети на фона на черна тъма. По някое време ми се стори, че дочувам гневни гласове пред вратата на стаята, но си помислих, че и те са част от някакъв сън.

Когато отворих очи, стаята бе изпълнена със сивкава светлина. Обърнах се към прозореца и съзрях розово-оранжевите лъчи на изгрева. Бях още сънена и за миг не можах да си спомня къде се намирам. Някакъв шум ме бе събудил. Сега го чувах по-ясно. Някой отваряше вратата на стаята ми и пантите изскърцаха едва доловимо. Побързах да затворя очи, но не пропуснах да надникна изпод ресниците си. Някакъв неясен силует тъкмо прекосяваше помещението.

Беше момичето, което видях снощи, когато спрях за бензин. Помислих си, че все още сънувам. Тя се плъзна безшумно през стаята и застана над леглото ми, вперила в мен огромните си сини очи. Носеше бледосиня нощница, а златистата й коса бе привързана със синя панделка. Остана над мен само за миг, розовите й устенца бяха леко разтворени, сякаш всеки момент ще прошепнат нещо. А после вече я нямаше. Не чух никакъв звук, когато затвори вратата след себе си.

Въздъхнах и наместих главата си сред меките гънки на възглавницата. Когато отново се събудих, стаята се къпеше в слънчева светлина, а пред прозореца весело чуруликаше някаква птичка. Седнах в леглото и си наложих да прогоня последните остатъци от сънливост. Опитах си да си припомня съня, но не спирах да се питам дали момичето наистина не беше влязло в стаята ми. В този момент дочух гласове откъм коридора.

— Нали не смяташ да я събудиш?

— Късно е, мис Онора. Господарят иска да се присъедини към него за закуска.

— Но тя спеше толкова дълбоко, когато влязох при нея преди малко!

— Той ще побеснее, ако разбере, че сте се промъкнала да я видите. Вече е достатъчно разгневен след онова, което направихте снощи. И ако питате мен, има право да се ядосва. Да се промъквате навън така, и после да се прибирате съвсем мокра посред нощ…

— Това не е твоя работа, Бети.

— Може и да не е, но ви казвам да внимавате. Само да открие с кого се виждате скришом…

— А ти откъде знаеш с кого се виждам?

— Това не е тайна за никой от прислугата, миси.

— Смяташ ли да му кажеш?

— Аз си имам достатъчно работа. А сега вървете, мис Онора. И бъдете внимателна.

— Трябва да говоря с жената…

— По-късно ще имате тази възможност, миси. Бягайте сега. Господарят я чака и сигурно вече става нетърпелив. Не разбирам какво става в тази къща — пристигат разни непознати и остават за през нощта, хората си крещят в малките часове… Човек не може изобщо да подремне!

Внезапно вратата се отвори и в стаята нахлу пълничка жена в края на трийсетте, която решително се отправи към прозореца и енергично дръпна дантелените пердета. Слънчевата светлина, която и преди това ми се струваше твърде ярка, сега направо ме заслепи. Закрих очите си с ръка и простенах в знак на протест. Това очевадно достави удоволствие на камериерката. В ъгълчетата на розовите й устни заигра палава усмивка. В наситено сините й очи проблясваха закачливи пламъчета. Нисичка, набита, с огненочервени коси, вече прошарени от времето, жена. Имаше приятните, но решителни обноски на камериерка, която от години е със семейството и вече приема къщата и всичко в нея като своя лична собственост. Носеше спретната синя униформа и петносана бяла престилка. Върху късите й червени къдрици бе кацнала странна бяла шапчица.

— Нужно ли беше да го правите? — попитах я неприязнено.

— Всеки човек се нуждае от слънчева светлина — отвърна жизнерадостно жената.

— Не чак толкова — възпротивих се аз. — И не толкова рано.

Тя решително ми заяви, че вече преваля десет часа и ми отправи поглед, който недвусмислено подсказваше мнението й за човек, който все още се търкаля в леглото по това време. Кой знае защо, погледът й ме накара да се почувствам засрамена. Бети беше енергичен тип човек, който нямаше навика да си губи времето. Харесах я от пръв поглед. Напомняше ми за една от камериерките в Дорсет.

— Аз съм Бети, мадам — каза тя. — Дойдох да ви кажа, че господарят иска да ви види. Чака ви в трапезарията. Когато сте готова, ще ви покажа откъде да слезете.

— Благодаря, Бети — отвърнах й дружелюбно. — Как е мисис Хоук тази сутрин?

— Няма откъде да знам. Все още е с котките си. Никой не би могъл да ме накара да пристъпя към тия дяволски създания.

— Котки?

— Котки. Старата дама ги колекционира. От години никой не е убивал и една котка в цялата околност. Хората просто ги носят пред портала и ги пускат на свобода. Знаят, че старата дама ще ги прибере, ще ги глези и ще ги храни с вкуснотии, за които сума бедни сирачета могат само да мечтаят.

— Странно — отбелязах аз.

— И тя е странна.

Чувствах се разочарована. Разпитвах камериерката за мисис Хоук, защото тайничко се надявах тя да изпусне нещо, което да ми подскаже, че Делия е тук. Братовчедка ми обаче би предпочела да й извадят кучешки зъб, вместо да погали котка. Дерек Хоук очевидно не ме беше излъгал, когато заяви, че Морис е имал предвид възрастната му леля.

— Имах предвид младата мисис Хоук — направих последен опит. — Съпругата на Дерек.

— Той не е женен — отвърна намусено Бети. — И това никак не е изненадващо. Никоя нормална жена не би се оженила за него.

Измъкнах се от леглото и облякох бял ленен халат върху нощницата. Усмихнах се на Бети и се опитах да прикрия разочарованието си. Бях твърдо решена да я спечеля на моя страна. Тя би могла да бъде чудесен източник на информация, защото в Блекрест, изглежда, се случваха малко неща, които да убегнат от вниманието й. А колкото и да се правеше на светица, пълничката камериерка имаше бдителен поглед и остър език, и очевидно не се свенеше да обсъжда господарите си с непознати. Бети просто обожаваше клюките и след време можеше да се окаже безценен съюзник.

— Чух те да говориш с някакво младо момиче пред вратата — казах аз.

— Мис Онора? Да, тъкмо се канеше да нахлуе в стаята ви, когато идвах насам. Никой не може да контролира това дете, макар че, уверявам ви, тя е най-нормалната от всички тук. Истински ангел, само че с дяволски характер.

— Сигурно е сестра на мистър Хоук? — продължавах да подпитвам аз.

— Божичко, нищо подобно. Слава богу, тя няма нищо общо с него. Бедното дете е под опеката на старата мисис Хоук. Родителите й си отидоха още когато беше в люлката, и старата дама я прибра в дома си, също като бездомните котета. Мис Онора е далечна роднина на семейство Хоук и си няма никой друг на тоя свят. Но тя е сладурана, истинска сладурана.

Тонът на Бети не оставяше никакво съмнение относно чувствата й към момичето. Заради мис Онора тази жена би се изправила сама срещу въоръжен взвод от войници. Това ми се стори доста затрогващо.

— Господарят сигурно започва да става нетърпелив — напомни Бети, след като аз продължавах да се мотая по халат. — Няма да е зле да побързате, мадам. Той мрази да чака. Това го изнервя, нали разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам — отвърнах й спокойно.

— Всички се стараем да поддържаме доброто му настроение, доколкото това е възможно. Така е по-лесно.

Бети изкриви лицето си в кисела гримаса, за да изрази мнението си за господаря на дома. Усмихнах й се.

— Отивам да почистя праха във всекидневната — каза Бети. — Щом се облечете, ще ме намерите там, а аз ще ви покажа трапезарията.

— Благодаря, Бети.

Бях решена да се приготвя старателно за предстоящия сблъсък. Дерек Хоук можеше да почака. Трябваше да изглеждам възможно най-добре. Грижливо сресах косата си, докато придоби приятен обем и живи медени отблясъци. После внимателно се гримирах. Морис бе качил куфара ми, така че извадих изумруденозелената си ленена рокля. Вече беше доста старичка и съвсем излязла от мода, но кройката беше проста, в оная класическа линия, която винаги изглежда актуална. Цветът идеално подчертаваше блясъка на косата ми. Огледах се критично в огледалото, преди да напусна стаята. Макар да беше убийствено рано, за да се чувствам свежа и красива, реших, че съм се справила подобаващо. Щях да се изправя срещу Дерек Хоук с цялото си достойнство.

Затворих вратата на стаята си и тръгнах по коридора. Не бих казала, че се чувствах сигурна в каква посока се намира стълбището, което водеше към долния етаж. Снощи, когато последвах иконома нагоре, бях толкова объркана и изтощена, че не съумях да проследя откъде минаваме. Помнех само, че свихме зад няколко ъгъла, прекосихме главния коридор и поне дузина по-малки странични коридорчета. Моята стая се намираше в едно от крилата далече от главната част на къщата.

Завих зад поредния ъгъл и се заковах на място, съвсем объркана. Бях стигнала до задънена улица. Понечих да се върна назад, когато край мен се отвори някаква врата. Отвътре излезе момичето. Изпърво ми се стори стъписана, че ме вижда, после сякаш изпита облекчение. Беше облечена в тъмносин пуловер и къса плисирана пола от туид. Онора видимо не съзнаваше собствената си красота, и тази невинност прибавяше нови нюанси към вродения й чар.

— Здрасти — каза тя. — Аз съм Онора.

— Аз пък съм Дебора и очевидно се изгубих.

— Това не ме изненадва — отвърна момичето. — Веднъж една гостенка се изгуби в имението и се наложи да я търсим с часове. Накрая я открихме в един от килерите, където складираме храна. Помислила, че там е банята, а вратата се затръшнала и се заключила след нея. Когато я намерихме, съвсем не беше за завиждане. В килерите е пълно с плъхове…

— Колко неприятно — прекъснах я аз.

— На мен ми се стори забавно. Беше превзета дъртачка, приятелка на Анди, която се гласеше да ми става гувернантка. И имаше брадавици.

— Брадавици?

— Една на врата и две на носа.

— Доста неприятно за една гувернантка — отбелязах аз.

— И аз така си помислих — отвърна Онора.

— Много гувернантки ли си имала? — попитах я.

— Достатъчно. После ме изпратиха в пансион. Беше ужасно. Никога нямаше топла вода, а другите момичета бяха дебели комплексарки. Но поне се научих да пия прилично чай, да правя реверанси и да чета Молиер в оригинал. Никога преди не бях предполагала, че е възможно да ми липсва Блекрест, но тогава го изпитах. Винаги се прибирах с нетърпение у дома. Джеси ми правеше от любимия ми кейк, а Бети казваше, че малкото й бебче е пораснало…

За миг тя се усмихна, погълната от приятните спомени. Усмивката заигра в ъгълчетата на нежните й розови устенца. После очите й потъмняха. Усмивката се стопи. Тя се огледа предпазливо наоколо и пристъпи крачка към мен. Гласът й беше приглушен, сякаш се боеше някой друг да не я чуе.

— Радвам се, че ви видях… — прошепна тя — преди… Преди да слезете долу и да говорите с Дерек. Не знам коя сте, нито пък защо сте тук, но ми се струва, че… можете да ме разберете.

— Иска ми се да вярвам в това — отвърнах й предпазливо.

— Бих искала да ви помоля за нещо. Сигурно се досещате какво е то.

— Мисля, че се досещам — отвърнах й, също толкова тихо. — Няма нужда да се притесняваш.

Огромните й очи се взираха изучаващо в мен, сякаш не ми вярваше напълно. Усмихнах й се успокоително.

— Той е симпатично хлапе — казах й подкупващо, — въпреки че дългите коси и черните дрехи не са ми съвсем по вкуса.

— Всичко това е… поза — отвърна ми тя. — Той изобщо не е такъв. Не е като другите, които висят в кафенето. Той е страхотен! Работи къртовски, за да успее да постигне нещо. Всички други си мислят, че е високомерен и мрачен…

— Като говориш за всички други, вероятно имаш предвид Дерек Хоук?

— Откъде знаете?

— Само предположих — отвърнах аз.

— Дерек си мисли, че все още съм дете. Има ме за някаква порцеланова кукла, която трябва да държи в картонена кутия, далече от света. Направо побесня, когато Анди ми купи шевролета. Само че нямаше какво да стори. Няма никакви законни права над мен, а Анди може да го постави на мястото му винаги когато пожелае. Анди е моята настойница.

— Анди?

— Андреа Хоук. Тя притежава Блекрест.

— Разбирам.

— Дерек мрази Нейл. Твърди, че Нейл няма респект към никого. Разбирате ли, Нейл живее тук, в пристройката зад имението. Баща му ни е градинар. Нейл му помага през деня да поддържат парка, а през нощта работи в кафенето. Не познавам друг човек, който да работи едновременно на две места. Никой, който работи толкова, не би могъл да е лош по душа.

— Това е достойно за похвала — съгласих се аз.

— Познавам го, откакто се помня. Беше ми като брат, когато бях още малка. През цялото време се боричкахме и аз си мислех, че е един малък гадняр. А после, когато се върнах от училището… тогава всичко се промени.

Лицето й сияеше, когато говореше за момчето. Красотата й оживяваше, озарена от една особена емоция. Опитах си да си припомня как се чувства човек на тази възраст, колко трагично и безнадеждно изглежда всичко, и изпитах безмълвна симпатия към младото момиче, отчаяно влюбено в сина на градинаря.

— Дерек си мисли, че Нейл се интересува само от парите ми. Анди ми е прехвърлила известна сума, а и съм получила доста пари от застраховки, когато родителите ми починали. Всичко това ще е мое, когато навърша осемнайсет. А това ще стане само след няколко месеца. И тогава никой от тях няма да има власт над мен.

— Твоята настойница знае ли, че се виждаш с това момче? — попитах я аз.

— Анди? Не, и представа си няма какво изпитвам към него. Твърде е заета със своите котки, комитети и писма до вестниците, за да й остане време за мен. А сега пък пише мемоарите си и това поглъща цялото й време. О, тя е миличка и аз си я обичам, но сякаш не живее на този свят. Дерек обаче е против връзката ни. Дори ми забрани да говоря с Нейл. А бащата на Нейл се бои, че Дерек ще ги уволни, така че е забранил на сина си да се вижда с мен. Правят всичко възможно, за да ни държат на разстояние.

— Вероятно двамата с Нейл бихте могли да изчакате малко?

— И Нейл така казва. Но аз не мога…

— Няколко месеца ще минат бързо.

— Няма да чакам — отвърна тихичко момичето с глас, нетърпящ възражение. — Има някои неща…

Гласът й замря. Онора се бореше да се овладее. Ясно долавях какво усилие й коства да замълчи. Имах впечатлението, че е била на път да ми каже нещо много важно, да ми разкрие някаква ужасяваща тайна, от която кръвта ми да замръзне във вените. Пулсът ми се ускори. Дали това би могло да има нещо общо с Делия? Едва сдържах порива си да я разпитам по-настоятелно. Но моментът беше безвъзвратно отлетял. Каквато и тайна да бе понечила да разкрие, сега тя беше надеждно заключена в съзнанието й.

— Трябва да ми простите — пророни накрая тя. — Бях… много груба с вас. Никой не обича другите да го затрупват с проблемите си. Обикновено не се държа така. Само че… наоколо има толкова малко хора, с които бих могла да поговоря, а вие ми изглеждате толкова мила, Дебора…

— Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала от доста време насам — отвърнах й аз.

— Дълго ли ще останете в Блекрест? — попита тя.

— Нямам представа.

— Би било чудесно, но…

— Да? — подпитах я аз.

— Нищо. Елате, ще ви покажа пътя към стълбището.

Отправихме се надолу по коридора. В тази си част къщата беше доста неугледна — тапетите бяха разкъсани на места, килимът бе износен и миришеше на молци. По тавана имаше влажни кафяви петна, а мазилката се лющеше. Онора ме преведе през лабиринт от коридори и накрая стигнахме до главното стълбище, което се виеше към големия салон. Момичето сякаш се поколеба, отпуснало ръка на тъмното махагоново перило.

— Аз наистина ви харесвам, Дебора — каза тя. — И… много се надявам, че ще удържите на обещанието си и няма да споменете къде ме видяхте снощи.

— Разбира се, че няма — отвърнах й успокоително.

В горната част на стълбището беше тъмно. Никъде наблизо не се виждаха прозорци и нито лъч слънчева светлина не пробиваше сумрака. По тъмносините тапети танцуваха призрачни сенки. От грозните черни саксии се издигаха странни високи растения, а тежките им листа се полюшваха от течението. Чувствах се малко като в джунгла. Едва различавах фигурката на Онора, полускрита зад едно от цветята.

— Вие сигурно сте някоя от приятелките на Дерек? — попита ме внезапно тя.

— Познавам го едва от снощи — отвърнах.

— Слава богу! Радвам се… че не сте му приятелка.

— Това пък защо?

Тя се поколеба. Отново ми се стори, че й се иска да разкрие нещо изключително важно. Момичето докосна едно от черно-зелените листа, а когато най-после проговори, гласът й бе толкова тих, че едва го долавях.

— Не е много вероятно да останете — прошепна тя. — И сигурно така е по-добре. Дерек не обича чужди хора да се навъртат тук. Боя се, че Блекрест не е щастливо място. Вие сте твърде хубава и мила, за да останете.

Искаше ми се да я накарам да обясни странните си думи, но тя вече бе изчезнала. Просто потъна сред сенките на този призрачен дом. Останах сама, заобиколена от мрачни растения. Какво странно момиче, помислих си, и какви странни думи бе изрекла. Поколебах се за момент, после се спуснах надолу по спираловидното стълбище. По-късно щях да мисля за Онора. Сега повече от всичко ми се искаше да чуя какво ще каже Дерек Хоук тази сутрин.