Дженифър Уайлд
Коварство (15)

Глава петнадесета

Къщата изглеждаше заплашителна. Бях го забелязала още първата вечер, а сега, докато се обличах за вечеря, не можех да се освободя от странното усещане, че тук се е случило нещо ужасно, сякаш стените пазеха спомена за нещо грозно и зловещо. Всичко наоколо тънеше в тишина — мрачна, напрегната тишина, каквато обикновено следваше след тежка буря или природно бедствие. Всичките ми сетива сякаш долавяха намек за прекършено движение, да стаени гласове, за потиснати емоции.

Отначало си помислих, че въображението ми отново ми играе лоша шега. Прекарах изтощителен ден. Нервите ми бяха изопнати до крайност, а емоциите — възбудени до последен предел, но в момента се чувствах спокойна и овладяна. Не, това усещане не се дължеше на разклатеното ми вътрешно равновесие. То бе надвиснало над Блекрест като призрачна пелена. Нещо неприятно се беше случило, а въздухът вибрираше от наслоените емоции. Облякох се внимателно, без да знам какво трябва да очаквам, когато сляза в трапезарията.

Докато съм била в града, Бети беше изгладила роклята, която възнамерявах да облека. Сега висеше на закачалка пред гардероба ми — изискан вечерен тоалет с висока яка, силно втален и с къса клош пола. Платът беше поизлинял от времето, но изисканата простота на кройката все още излъчваше неподправен шик. Пъхнах се в роклята, пригладих я в талията и наместих наскоро изгладените гънки на полата. Препасах я с широк колан от леопардова кожа и изпразних съдържанието на дамската си чанта в друга, също от леопардова кожа, за да пасва на колана. Пистолетът щеше да понатежи, но не исках да го оставям в стаята си, за да го намери някой от прислугата.

Беше почти осем часа, когато се отправих към трапезарията. Пристъпвах бавно из лабиринта от коридори, който би трябвало да ме отведе до стълбището и главния коридор. Само няколко лампи бяха запалени и осветяваха тесни участъци от пътя ми, а другата част от коридора се губеше в мрачни сенки. Къщата продължаваше да тъне в неестествена тишина. Имах чувството, че Блекрест сдържа дъха си в очакване на поредното емоционално изригване.

Когато стигнах основата на стълбището, се спрях за миг в сянката на зловещите зелени растения. Сега долавях неясни гласове откъм малката стаичка до трапезарията. Въпреки че не успявах да различа отделните думи, не можех да объркам този груб, дрезгав глас, който се извисяваше застрашително в тишината. Дерек Хоук отново беше разгневен. Питах се коя ли е поредната му жертва тази вечер.

За миг се разколебах. Не исках да слизам, но знаех, че трябва. Вече бях изгубила част от наложената си самоувереност само при звука от този глас. Въпреки твърдата си решимост, не знаех дали ще мога да се изправя срещу Дерек Хоук и да сдържа разрушителните си емоции. Боях се, че бих могла да се нахвърля с нокти върху лицето му или, още по-лошо, да избухна в истерични сълзи и да поискам незабавен отговор на всичките въпроси, които ме измъчваха. Щях да се нуждая от целия си опит на актриса, за да запазя вътрешното равновесие, което ми бе така необходимо.

Поех си дълбоко въздух и се спуснах надолу по стълбището. Почти бях стигнала до средата, когато Дерек Хоук излезе в коридора. Стоеше в основата на стълбището и открито се взираше в мен. Погледът му беше страховит, устните — присвити, веждите — арогантно смръщени. Успях да запазя присъствие на духа. Погледнах го с ледена сдържаност и продължих надолу по стъпалата.

Той стоеше, опрял ръка на перилата. Беше облечен в тесен черен панталон и доста натруфено червено-кафеникаво сако с цветни мотиви на гърдите. Вероятно подобен вид дреха би стояла доста женствено на повечето мъже, но при Дерек Хоук само подчертаваше грубата му мъжественост. Снежнобялата му риза имаше лек набор на гърдите, а червеникавата копринена вратовръзка висеше нехайно около врата му. Приличаше на пират, облечен от сръчен шивач. Несъмнено много мъже биха дали мило и драго, за да постигнат този поразителен ефект. Мистър Хоук обаче носеше дрехите със същата смущаваща небрежност, с която би се разхождал, облечен в халат след топла баня.

— Виждам, че все пак успяхте да се присъедините към нас, мис Лейн — каза насмешливо той. — И сте облечена подобаващо за случая, ако не ме лъжат очите. Ние едва ли сме в най-добрата си форма тази вечер, но може би вие ще освежите атмосферата.

— Ще се опитам — отвърнах аз и сама се изненадах колко спокойно прозвуча гласът ми.

— Добре ли прекарахте следобеда?

— Свърших доста работа.

— Радвам се да го чуя. Тук се случиха доста събития. Аз очевидно съм истински подлец. Не само че осуетявам проявата на една истинска любов, но превишавам правата си и не зачитам мнението на своята леля.

— Колко ужасно от ваша страна — отвърнах сдържано аз.

— Тази вечер съм изпаднал в немилост от всички страни. Може би поне вие ще бъдете снизходителна към мен — въпреки че се съмнявам. Вие сте жена. Жените са непоправими романтички. Сигурно и вие ме намирате за отвратителен.

— Може и така да е. Наистина ли ви интересува какво мисля за вас?

Той се вторачи в мен с черните си очи. За миг бях почти склонна да си помисля, че тази човек искрено търси моята симпатия, моето разбиране, а после плътните му устни се присвиха и мигът отлетя безвъзвратно.

— Честно казано, не особено.

Той ми подаде кавалерски ръка за последните две стълби. Имаше нещо насмешливо и арогантно в жеста му. После се отдръпна назад, за да ме огледа от главата до петите. Останах сдържана и неподвижна като манекен, докато очите му ме измерваха критично, но чувствах как увереността ми се стопява.

— Намирате ли ме достойна за вашето одобрение? — попитах го с леден глас.

— Напълно.

— Винаги ли сте толкова груб?

— Не обичате ли да ви се възхищават?

— Не обичам да ми гледат като стока за продан, мистър Хоук.

Той се засмя като хлапак след поредната лудория, доволен, че ме е раздразнил.

— Изглежда, че аз съм истинско чудовище — каза Дерек Хоук. — И грубостта е най-малкият ми порок. Сигурно не можете да ме понасяте. Сигурна ли сте, че държите да присъствате? — попита ме мрачно той.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид.

— Официалните вечери на Анди винаги са истинско мъчение. Тя е израсла в друга епоха, когато всички са се обличали специално за вечеря. Аз пък й угаждам, за да й доставя удоволствие. Но както вече ви казах, тази вечер не сме в най-добрата си форма. Изпаднахме в поредната семейна криза — напоследък са твърде чести при нас — и не мисля, че ще ви е особено приятно да станете свидетел на всичко това. Бих могъл да наредя на Джеси да ви донесе храната в стаята.

— Не си го и помисляйте — отвърнах аз.

Той сякаш понечи да каже още нещо, но се сдържа с видимо усилие. Внезапно ми обърна гръб и влезе в стаята с бързи, гневни крачки. Последвах го, без ни най-малко да се впечатля от гнева му.

Андреа Хоук стоеше с гръб към помещението пред перлено сивите завеси. Кимна ми любезно и погледна тревожно племенника си. Носеше дълга до земята рокля от кралско синьо кадифе, с елегантни дълги ръкави. Годините бяха оставили следите си по меката материя, но дрехата не бе изгубила нищо от своята царственост, а Андреа я носеше с цялата увереност и достойнство на гранд дама. В ръцете си държеше дълго черно ветрило. Лицето й бе сгърчено от напрежение. Въздухът сякаш беше наелектризиран.

— Тя още ли не е слязла? — попита гневно Дерек Хоук.

— Още не, скъпи.

— Ще й отпусна още пет минути!

— Дерек…

Той я погледна заплашително и Андреа Хоук преглътна думите, които напираха на устата й. Въздухът вибрираше от напрежение. Дерек Хоук сновеше нервно из стаята, пъхнал ръце в джобовете на сакото си. Приличаше на хищна пантера, от цялото му тяло струяха енергия и гняв, който сякаш не го оставяха да стои на едно място.

— Толкова ми се искаше всичко да е хубаво за мис Лейн… — подхвана Андреа.

— Вече й съобщих, че имаме семейни проблеми. Можеше да вечеря в стаята си. Но след като вече е тук, ще трябва да ни види в истинската ни светлина. Е, съгласявам се веднъж в седмицата да сложа тези противни дрехи и да се храня от най-изящния порцелан и кристал, но проклет да съм, ако се старая да се правя на любезен кавалер, когато ми се иска да размажа физиономията на някого!

Хвърлих му язвителен поглед. Андреа Хоук обаче кипна.

— Изглежда забравяш, че се намираш в моя дом! — извика тя, внезапно придобила смелост.

— Твоят дом да върви по дяволите — изръмжа гневно той. — Може да се подчинявам на капризите ти и да бъде снизходителен към влудяващото ти поведение, но няма да позволя това място да се превърне в долнопробен бордей.

— Виж, скъпи…

— Предупредих я, че няма да се примиря с това, но тя продължи да се вижда с него, да се промъква по всяко време на нощта като истинска безсрамница. Казах на Джейк какво става в тази къща и той обеща да държи сина си на разстояние от нея, но явно не е успял. И той е наясно какви хубави дни ще настъпят за тях, ако малкият негодник беше успял да я подмами. Но сега ще трябва да мисли само как да подреди отново живота си.

— Джейк живее с нашето семейство вече повече от двайсет години. Какво ще прави сега?

— Нямам никаква представа и хич не ме интересува.

— Можеше поне да ме оставиш да поговоря с него, Дерек.

— Той вече е вън от живота ни, Анди! А сега може би дори твоята малка повереница ще се опита да разсъди трезво. Петте минути изтекоха!

Той прекоси с дълги крачки разстоянието до стената и грубо разтърси звънеца. Само след миг Морис беше в стаята. Униформата му изглеждаше безупречна, сребристата му коса бе гладко сресана, но набръчканото му старо лице изглеждаше сякаш всеки момент ще се изкриви в болезнена гримаса. Хората от прислугата вероятно обсъждаха клюките цял ден и можех спокойно да се обзаложа, че всичките до един са на страната на Онора.

— Доведи мис Онора — нареди Дерек Хоук. — Кажи й да дойде до десет минути, ако не иска аз да се кача при нея.

— Остави момичето на мира — намеси се старата Анди.

— Побързай, Морис! — добави сприхаво Дерек.

Икономът излезе от стаята, а Андреа Хоук се намръщи, свъсила заплашително вежди над сините си очи. Беше сгънала черното ветрило и сега го потупваше нервно в дланта на ръката си.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — промърмори тя. — Просто не мога да повярвам. — Тя поклати глава, потънала сякаш в някакъв свой, измислен свят, но сините й очи проблясваха тревожно. — Собственият ми племенник… — прошепна тя.

— Съжалявам, Анди — каза навъсено Дерек Хоук.

— Аз мога да го понеса — отвърна замислено тя. — Вече съм стара и няма значение какво още ще преживея. Но онова младо момиче…

— Направих това, което е най-добре за нея.

— Тя каза, че го обича.

— Тя е още дете. Не може да види истинската му същност. Той ще й провали живота.

— Дори да е така, не е нужно да я тормозиш сега. Защо просто не я оставиш на мира? Трябва ли да я принуждаваш да слиза?

— Няма да я оставя да се цупи и да ридае. Трябва да продължи да живее. Трябва да приеме действителността. Сега си мисли, че съм чудовище, но след време ще ми бъде благодарна.

— Дано — тихичко прошепна Андреа Хоук. — Дано…

Тя се обърна с гръб към стаята. Дръпна перлено сивите завеси и впери поглед в тъмнината на нощта. Навън проблесна светкавица, а миг по-късно отекна гръм. Дерек Хоук гледаше леля си с внезапно помътнели очи.

Веждите му се свиха в болезнена гримаса. Изглеждаше така, сякаш му се иска да я прегърне и да я помоли за прошка. За миг ми се стори измъчен и уязвим, а после той видя, че го наблюдавам. Знаех, че и двамата са забравили за моето присъствие, погълнати от собствените си емоции.

— Казах ви, че няма да е особено приятно изживяване — каза той.

Не му отговорих. Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Съжалявам, че не можем да ви осигурим приятен, остроумен диалог, мис Лейн.

— Ситуацията едва ли го позволява — отвърнах аз.

— Вие нямате представа за истинската ситуация.

— Мисля, че мога да се досетя.

— Не, не можете. Не знаете нищо за случая. Синът на градинаря ухажваше Онора. Момичето е младо, наивно, уязвимо. Интересуваше се само от парите й — а тя ще наследи крупна сума само след няколко месеца. Предупредих бащата на Нейл да държи сина си далече от нея. Днес следобед отново говорих с него — всъщност точно когато вие излизахте. Той ми отговори, че ще направи всичко по силите си. А после онзи нехранимайко имаше наглостта да нахлуе в кабинета ми и да ми заяви, че двамата с Онора ще се оженят и че аз не мога с нищо да им попреча. Доказах му, че греши. Изхвърлих го от кабинета си и дадох на семейството им време до залез-слънце да напуснат този дом.

— А сега сигурно се чувствате много горд с постъпката си, мистър Хоук — отвърнах язвително аз.

Не съумях да преглътна омразата в гласа си. Взирах се в мъжа с елегантните дрехи, сякаш е самият Сатана, а той изглеждаше доволен от откровената ненавист в погледа ми. Повдигна иронично вежди и оправи възела на вратовръзката си, а насмешливата усмивка и за миг не слезе от устните му. Понечи да ми отговори нещо, но в този момент влезе Онора и всички останахме втрещени.

— Добър вечер — каза момичето. — Извинете, ако съм ви накарала да чакате. Знаех, че Анди иска да сме облечени подходящо за случая. Това ме забави. — Тя ми се усмихна приветливо и кимна на Дерек Хоук. Гласът й беше хладен и звучен като ромон на поточе, поведението й беше безупречно. Представях си каква агония е това за нея.

Носеше жълта рокля с цвета на лютиче. Полата се увиваше около коленете й, а корсажът разкриваше крехката й момичешка фигурка. Платинено русата й коса бе елегантно прибрана на тила. Устните й бяха с цвета на корал, и ако беше плакала, умело нанесеният грим скриваше всякакви следи от сълзи. Стори ми се, че намирам нещо странно у нея, нещо, което не съм забелязвала преди. Отне ми известно време, за да осъзная какво точно ме е впечатлило.

Меката, момичешка чистота бе изчезнала от лицето й. На нейно място сега виждах някаква неестествена зрялост, която ме плашеше. Това беше нещо, което осъзнах инстинктивно и знаех, че няма нищо общо с умишлено наложената поза на хладна овладяност. Онора гледаше с очите на жена, която е била наранена и сега търси отмъщение. Кожата ми настръхна от тази внезапна метаморфоза. Онора се владееше прекрасно, когато погледна предизвикателно Дерек Хоук с лазурно сините си очи.

— Нали вече всички сме тук? — попита хладно тя.

Дерек Хоук изглеждаше притеснен, съвсем неподготвен за такава реакция. Ясно долавях безпокойството му. Той вероятно знаеше как да се справи с разплакана, изпаднала в истерия тийнейджърка, но беше напълно безсилен пред тази нова Онора. Той се раздвижи неспокойно и я погледна със свъсени вежди. Онора очевидно съзнаваше колко го е впечатлила, защото на устните й заигра лека усмивка, докато спокойно хвана ръката на Андреа.

Преместихме се в трапезарията. Вечеряхме в пълна тишина. Опитвах се да се съсредоточа върху храната си, но се оказа невъзможно. Дори не ми се ядеше. Във въздуха се носеше невидимо напрежение, което убиваше апетита ми. Морис отнесе купичките от супата и сервира на всеки порция филе от морски език. Когато икономът се оттегли, погледнах скришом към Онора, не по-малко обезпокоена от поведението й, отколкото самия Дерек Хоук.

Завесите бяха дръпнати от прозорците, които гледаха към терасата. Виждах разлюлените клони на дърветата отвън, осветени от бурни светкавици. В далечината все още отекваха гръмотевици, които все повече се приближаваха. Бурята се носеше към Блекрест. Придвижваше се бавно, но несъмнено щеше да ни връхлети с гневна мощ. А тук, в слабо осветената трапезария с махагонова мебел и сиво-сини тапети, се разразяваше друга буря. Боях се да не се окаже по-страшна от тази навън.

Онора бе предизвикала поразителен ефект с появата си тази вечер, точно както се беше надявала, но разполагаше с твърде малко време да се наслади на победата си. Дерек Хоук вече бе преодолял първоначалния си шок и в момента беше господар на ситуацията. Говореше за маловажни неща, видимо спокоен и в добро благоразположение, сякаш искрено се забавляваше с нервността на околните. Андреа все още беше затворена в себе си, само от време на време хвърляше пълни с неразбиране погледи към племенника си. Напрежението вече избиваше по лицето на Онора и тя губеше първоначалната си увереност.

Дерек Хоук не споменаваше драмата, която се бе разиграла в мое отсъствие. Говореше за приближаващата буря, за мемоарите на Андреа, за политическите митинги, които трябваше да се състоят в Хоукстаун. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от факта, че никой не отговаря на забележките му. На устните му играеше усмивка, а очите му не се откъсваха от Онора. Разбирах какво се опитва да постигне. Искаше да я сломи, да разбие маската на сдържаността й и да я накара да се държи адекватно. А тогава би могъл отново да я управлява. Тогава би могъл да властва над действията и реакциите й.

Без всякакъв апетит побутвах рибата в чинията си и се питах колко би могло да продължи всичко това. Знаех, че Онора няма да издържи още дълго и ми идваше сама да изкрещя от гняв. Все пак момичето беше само на седемнайсет, а на тази възраст резките промени не траят продължително.

— Е — говореше в момента Дерек Хоук, — аз поне мисля така по този въпрос. Вие интересувате ли се от политика, мис Лейн?

Това беше директен въпрос и нямаше как да не му отговоря.

— Не особено — отвърнах аз.

— Както и повечето жени. Вие имате навика да се затваряте в някакъв свой, вътрешен свят, който сте си изградили, след като сте изчели твърде много романи и изгледали безброй сапунени сериали. Повечето жени са неспособни да погледнат живота лице в лице — особено когато са още млади.

Тук той направи многозначителна пауза и впери поглед в Онора. Тя отвърна предизвикателно на погледа му. Долната й устна потрепна едва доловимо.

— Мисля, че ще трябва да ме извините — каза тя.

— Защо? Да не би да не се чувстваш добре?

— Ти си едно гадно копеле, Дерек.

Той беше очарован от тази обида.

— И това ли е една от думичките, на които те научи твоят приятел? Очевидно съм бил прав за лошото му влияние над теб. Какво друго те научи?

— Дерек — намеси се Андреа, която внезапно се изтръгна от унеса си. — Стигна твърде далече. Онора, мила, той не искаше да каже…

Онора не й обърна внимание. Тя заговори отново, без да откъсва поглед от Дерек.

— Не смятам да обсъждам Нейл точно с теб. Би искал да ме видиш да плача, нали? Искаш да те моля да го върнеш обратно? Е, няма да ти доставя това удоволствие.

— И какво друго смяташ да правиш? — попита я той с безизразно лице.

— Много скоро ще узнаеш — прошепна тя.

После внезапно се изправи. Ръката й неволно се стрелна към кристалната чаша с червено вино пред нея. Едри капки пенлива течност опръскаха полата й като тежки капки кръв. Онора ме погледна и за миг ми се стори, че съзирам някаква молба в очите й. После излезе тичешком от трапезарията. Аз отметнах салфетката от скута си, извиних се и се втурнах подире й.

Стоеше през спираловидното стълбище и ме чакаше. Лицето й беше бледо, сините й очи изглеждаха огромни. Сега, когато Дерек не беше наоколо, вече нямаше нужда да се преструва. Дишаше тежко и с усилие. Ръката й трепереше, докато се мъчеше да почисти кървавочервените петна по роклята си. Не постигаше нищо, освен че ги размазваше още повече.

— Аз… Надявах се да дойдеш — прошепна тя. Гласът й прозвуча отчаяно.

— Помислих си, че може да имаш нужда от подкрепата ми.

— Трябва да ти кажа нещо…

Гласът й бе заглушен от поредната гневна гръмотевица. Беше като минна експлозия и сякаш разтърси самите основи на къщата. Лампите премигнаха над главите ни. Онора се сепна и стисна ръката ми.

— Той е чудовище — каза тя. — Но аз… вече не се боя от него. Няма да му позволя да ме сломи. Няма да мълча повече. Трябва да кажа на някого. Ти ще ме изслушаш, нали? Ти ще…

Навън отново прогърмя. Няколко от електрическите крушки изгаснаха. Сега лицето й беше в сянка.

— В подземието… — прошепна дрезгаво тя. — Преди шест седмици. Щяхме да се срещнем там. Беше студено, твърде студено, за да се видим в градината. Отидох по-рано…

Момичето погледна през рамото ми. Ръката й се вкопчи още по-силно в моята.

— Тази вечер, в моята стая — прошепна припряно тя. — Когато всички заспят. Ще те чакам… Трябва да дойдеш…

Тя пусна ръката ми и се затича нагоре по стълбите. Обърнах се и видях Дерек Хоук да се приближава към мен. Лицето му беше мрачно, сякаш предвещаваше буря. Питах се колко е успял да чуе. Цялата треперех. Искаше ми се да се втурна след момичето. Но останах на мястото си. Гледах го вторачено и знаех, че не бих могла да издържа и минутка повече. Само да заговореше, щях напълно да изгубя контрол над себе си.

Навън отекна тътен. Прозорците издрънчаха. Лампите премигнаха отново и за миг настана пълна тъмнина, преди отново да хвърлят оскъдните си лъчи над коридора. Дерек Хоук стоеше точно пред мен. Лицето му беше на сантиметри от моето. Той пое ръцете ми в дланите си.

— Какви глупости ви наговори? — попита настоятелно той. — Кажете ми!

— Вие сте мръсник… — прошепнах аз. — Пуснете ме!

— Съвземете се! Трябва да ме разберете. Знам, че изглежда чудовищно, но трябва да разберете…

Опитах се да се изтръгна от ръцете му, но хватката му само стана по-силна. Борех се отчаяно и отказвах да го погледна в очите. Чувствах се на ръба на истерията. Усещах, че грижливо изградената ми сдържаност е на път да се разпадне, но не можех да се контролирам. След миг щях да изкрещя от гняв и ужас. Той ми притисна в прегръдките си. Устните му се впиха в моите и светът се изгуби сред морето от чувства — бурна, смущаваща чувственост. Съпротивата ми се сломи под безмилостния натиск на устните му.

Внезапно Дерек Хоук охлаби хватката си и отстъпи крачка назад. Една тъмна къдрица от косата му бе паднала върху челото. Той я отметна назад. Очите му казваха много, но устните му останаха присвити в безизразна гримаса. Не откъсваше очите си от мен. Навън проехтя поредната гръмотевица. Задъхвах се. В очите ми напираха парливи сълзи. Дерек Хоук се обърна и закрачи към трапезарията с широки стъпки. Остави ме сама, жертва на собствените ми чувства.