Дженифър Уайлд
Коварство (9)

Глава девета

Паркирах колата си зад стария ролс-ройс и изключих двигателя. Гаражът беше огромен и тънеше в безпорядък. Освен четирите коли вътре имаше дървени щайги, разглобени мебели и кой знае защо, стара карета със счупени оси. Слязох от колата. Прииска ми се да си бях взела фенерче. Вътре беше тъмно като в рог, само няколко лъча лунна светлина се прокрадваха през отворената врата на гаража. Лъхна ме миризма на масло, бензин, ръжда и изгнила кожа. Стъпките ми отекваха в мрака, докато си проправях път да затворя вратата. Тя изскърца, спускайки се бавно надолу, и накрая се затвори с тъп звук. Стоях, изпълнена с нерешителност, и се питах накъде да тръгна.

Преди да изляза, Бети ми бе дала ключ за някаква задна врата и специални указания как да стигна до стаята си в кулата. Вратата водела към коридор, който пък щял да ме заведе до тясна задна стълба към коридора пред стаята ми. Бети ме информира също, че по този начин няма да ми се налага да минавам през подземието и по спираловидната стълба към кулата. Само че в този момент аз се приготвях да излизам и не обърнах кой знае какво внимание на думите й. А сега се чувствах съвсем объркана. Морис бе изкарал колата ми пред къщата, така че на излизане нямах възможност да мина по пътя на Бети. Чудех се къде ли трябва да търся вратата, която ми бе описала.

Гаражът се намираше зад имението. Една пътека с ириси по края се виеше покрай тъмните сенки на храстите и излизаше на малка площадка, където започваше зеленчуковата градина. В задната си част Блекрест приличаше на старинен замък, съграден от грозна камара камъни, с тъмни прозорци, които се взираха заплашително в мен, докато неуверено си проправях път покрай храсталака. Къщата изглеждаше леко наклонена и оставяше впечатлението, че всеки момент ще рухне. Минах покрай редичка от прозорци, които вероятно гледаха към подземието. Няколко от тях бяха счупени. Назъбени, черни дупки ме гледаха от мрака. Видях навеса за градински инструменти. Една мотика бе опряна на тухлената стена. Завих зад ъгъла почти уверена, че ще намеря тайната врата. Вместо това се озовах пред висока каменна ограда, покрита с бръшлян.

Дали пък Бети не беше споменала нещо за ограда? Опитах се да си припомня думите й. Сетих се, че ми говореше за някаква старинна порта. Да, беше ми казала да намеря портата. После трябваше да премина под няколко арковидни подпори, които би трябвало да ме изведат точно зад кухнята. Залутах се покрай оградата, твърдо решена да открия вратата. Листата на бръшляна шумоляха при всеки порив на вятъра. Някаква котка прескочи оградата и тупна в краката ми. От устните ми се изтръгна ужасен вик. Сърцето ми заблъска ожесточено в гърдите.

Това е абсурдно, казах си наум. Цялата треперех от студ и колкото и да се опитвах да си втълпя, че съм съвсем спокойна, едва не получих сърдечен удар, когато котката се изтърколи пред мен. Краката ми се огънаха, главата ми пулсираше в слепоочията. Трябваше да спра за миг и да се овладея. Котето се увиваше около краката ми и мъркаше от удоволствие. След миг преметна дългата си опашка около глезена ми. С нечовешко усилие на волята се сдържах да не изкрещя отново.

— Не прави така, котенце — процедих неприязнено.

Обидена, котката се стрелна в тъмнината. Най-после събрах достатъчно смелост, за да се придвижа покрай оградата. Старата порта от ръждясало ковано желязо се намираше навътре в стената. Посегнах да я отворя. Пантите изскърцаха тревожно. Промуших се през тесния отвор. Ръката ми трепереше, докато затварях вратата зад гърба си. Мислено проклинах палавата котка и цялата котешка напаст.

Високите, арковидни подпори образуваха дълъг тунел. Дебелите стени от двете страни на пътеката бяха покрити с пълзящо растение, което наподобяваше орлови нокти. Дългите му филизи се спускаха от дървения навес над главата ми. Лунната светлина се прокрадваше през листата му и хвърляше причудливи сенки по пътеката. Миришеше на застояло. Имаше мраморни пейчици на равни разстояния и някой бе забравил на една от тях сламена шапка и ножици. Звукът от тънките ми токчета отекваше в тунела. Странно, но това ме плашеше. Чувствах се напрегната, сякаш очаквах всеки момент още някоя котка да скочи в краката ми. Вятърът, който подухваше в листата на растенията, звучеше като човешки шепот. Прищя ми се да си затананикам някоя весела мелодийка, но се отказах. Вече виждах края на тунела.

Почти бях стигнала до изхода, когато мощно бръмчене разцепи нощната тишина. Моторният рев се извиси за миг, преди да заглъхне с приглушено жужене. Някой току-що бе влязъл с мотор в гаража. Или поне ми се стори, че е мотор. Долових шумни стъпки, които се приближаваха към каменната ограда, а после и пронизителното скърцане на задната порта. Побързах да се отдръпна в мъничката ниша зад една от мраморните пейки. Движех се бързо и инстинктивно. Мустачките на орловите нокти се отъркаха в раменете ми. Скрита в плътната сянка, се чувствах напълно сигурна, че никой не би могъл да ме забележи откъм тунела. Дочувах стъпки по пътеката — бързи, уверени крачки, които все повече ме приближаваха.

Беше Нейл, облечен в черните дънки и кожено яке, с които го видях за първи път. Силуетът му се придвижваше бързо в сенките, ботушите му тъпчеха ожесточено праха по пътеката. Почувствах се като истинска глупачка, задето се крия като престъпник в мрака, но сега би било още по-смущаващо да изляза пред него от прикритието си. Подмина ме, без да погледне към моето скривалище, но когато достигна края на тунела, сякаш се поколеба и внезапно се обърна назад. Приличаше на опасен хищник, застанал на няколко ярда от мен на фона на лунната светлина. Сигурна бях, че няма начин да ме види, но напрегнатият му поглед сякаш ме пронизваше. Той постоя така още миг, вперил поглед в сенките на мрака, а после се обърна и потъна в тъмнината на нощта.

Цялата треперех и, кой знае защо, се чувствах виновна. Уж бях зряла жена, а се криех малодушно в мрака, боях се дори да дишам и крещях като идиот, когато някаква си котка се хвърляше в краката ми. Обикновено се гордеех с железните си нерви, но тази вечер те очевидно ми изневеряваха. Държах се като глупава женичка в някой от ранните филми на Хичкок. Мислено се смъмрих и решително се отправих надолу по тунела. Нейл не се виждаше наоколо. Това поне беше успокоително.

Блекрест хвърляше заплашителна сянка над двора. Задните стълби бяха обгърнати от гигантски дървета. Виждах наклонения силует на кулата като пречупена пръчица на фона на нощното небе. Откъм кухнята долиташе мъждива струйка светлина. Пред мен се издигаше някаква врата и вече не се съмнявах, че ключът ми ще пасне на ключалката. Пристъпих към нея в сумрака, заобикаляйки дънерите на дърветата, и безмълвно благодарих на Бети, че е оставила лампата включена. Почти бях стигнала вратата, когато внезапно светлината премигна и замря. Стъписах се и спрях. Вратата се отвори и някой прекрачи прага. Зърнах късче бяла дреха и, след като се вгледах по-внимателно, копринен блясък на руси коси. Онора спря за миг и безмълвно се плъзна в сенките на двора.

Наблюдавах я, без да помръдвам, изпод увисналите клони на дъба. Отдавна беше превалило полунощ. Нейл се връщаше от нощната си работа в града, а тя сигурно го беше чакала. Това, че Дерек Хоук й бе забранил да се среща с момчето, очевидно нямаше да я спре. Не откъсвах поглед от нея, докато се приплъзваше в сенките на дърветата, а бялата й рокля блестеше ослепително, погалена от лунните лъчи. Тръгна към цветната градина, подмина изкуственото езерце с пречупен фонтан и гъвкавите клонки на вечнозелените храсти, и се спря до градинската беседка край шадравана. В този момент от сенките се показа гъвкавата фигура на Нейл. Ефирното бяло петънце се сля с черния силует, твърде далеч от мен, за да ги видя ясно. Въздъхнах дълбоко.

Колко е хубаво да си на седемнайсет, помислих си с копнеж, да бъдеш влюбен и пълен с буен протест, с дивни, романтични мечти. После си спомних какво е да си на седемнайсет и реших, че все пак на двадесет и четири се чувствам по-добре. Предпочитах да съм изживяла болезнения крах на мечтите, заменени от практична предвидливост. Потиснах тези мисли и побързах да се пъхна в къщата.

В коридора беше включена лампа, така че успях лесно да открия и изкача тясната стълба към коридора пред моята стая. Къщата тънеше в тишина. Стените сякаш се вслушваха в стъпките ми, докато вървях по неугледното коридорче към стаята си. Бети бе оставила лампата включена, завивките на леглото ми бяха отметнати, а върху пухената ми възглавница бе разстлана нощница. На пода гореше малка газова печка, а на масичката до леглото ми бе поставена чинийка с шоколадови бисквити и чаша мляко. Усмихнах се, щом видях бисквитите и млякото. Очевидно бях спечелила сърцето на Бети. Кръглата стая беше топла и уютна, и сякаш ме очакваше.

Оставих нощницата настрани и намъкнах копринена пижама в яркорозови и оранжеви цветове. Такива дребни нещица са в състояние да повдигнат духа ти, когато се чувстваш самотен в чужда къща. Леглото ми беше топло и чисто, ленените чаршафи ухаеха на сапун, а аз не бях никак изненадана да открия бутилка с топла вода, пъхната в завивките ми. Настаних се удобно, наместих възглавницата зад тила си и посегнах към бисквитите и млякото. Трохите да вървят по дяволите, казах си доволно. Рядко можех да си позволя подобен лукс. Не биваше да забравям да благодаря на Бети, когато дойде да ме събуди на сутринта.

Чувствах се изморена — толкова изморена, че тялото ме болеше, но никак не ми се спеше. Вятърът свиреше в бойниците на стената, която обгръщаше стълбището. В действителност звучеше така, сякаш някой се качва по стълбите, но аз бях твърдо решена да не позволя обичайните звуци в старата къща да ме обезпокоят. Очаквах подът да скърца, прозорците да дрънчат, а мишките да се гонят по стените, но не биваше да обръщам внимание на причудливите звуци. Стаята ми бе уютна, леглото — меко, а млякото и бисквитите бяха повече от вкусни.

Мислех си за Алекс Танер. Чувствах се много по-добре, след като знаех, че е на моя страна. Той бе съгласен с мен, че при сегашните обстоятелства не мога да се обърна към полицията, но бе поел ангажимент да се обади на приятеля си в Лондон, а междувременно аз щях да се поразровя за някакви доказателства, че Делия е била тук. Дерек Хоук го бе отрекъл и нито Бети, нито Андреа ми бяха дали някакъв знак, че знаят нещо по въпроса. Ако братовчедка ми бе идвала в този дом, то това бе останало тайна за обитателите му. И все пак някой може и да бе забелязал, някой би могъл да подозира нещо. Това, че щях да работя за Андреа Хоук, бе безценен дар от съдбата. Така поне имах достъп до къщата.

Посегнах към последната бисквитка. Чаршафите ми бяха посипани с шоколадови трошички, но това не ме засягаше. Облегнах се на възглавницата си и се замислих. Изглеждаше ми невероятно, че едва вчера сутринта съм се събудила в апартамента си в Челси, заслушана в обичайните звуци на трафика отвън, изправена пред поредния дълъг, ужасяващ ден без работа. Нима бе изминало само толкова време, откакто се отпуснах на дивана си с чашка кафе, втренчила поглед в последната снимка на Делия, и съвсем импулсивно реших да замина за Хоукстаун? Струваше ми се, че са изминали години. Изтупах трохите от леглото си с ясното съзнание, че още дълго време няма да заспя.

Бях донесла в стаята си една от книгите на Алекс Танер. Сега беше на масичката до леглото ми. Наричаше се „С мисъл за моргата“, а заглавието бе изписано с кървавочервени букви върху ярката корица. Посегнах към нея и я разтворих. Беше изненадващо добра. Алекс имаше стегнат изказ, а сюжетната линия се движеше между серия жестоки престъпления и кървави убийства. Напрежението достигаше връхната си точка, когато наивната му героиня отиваше да се срещне с убиеца в порутена стара барака на брега на морето.

Четох почти цял час и непрекъснато си повтарях, че не е редно човек да чете подобно нещо, когато се намира в усамотена стая на върха на вековна кула, и все пак не спирах да обръщам страница след страница. Изпърво едва долових звука, който идваше отвън. Помислих си, че отново е вятърът. Оставих книгата настрани и се съсредоточих върху шума. Някой се качваше по витото стълбище. Вече нямах основание да се съмнявам. Ясно долавях стъпките по стъпалата и чух как някой се изкачи на площадката пред стаята ми. Не помнех дали съм заключила вратата или не. Кръвта замръзна във вените ми. Бях на път да изкрещя от ужас, когато някой почука неуверено по вратата.

В първия момент бях неспособна да реагирам. Просто седях в леглото си, а сърцето ми препускаше като обезумяло. Който и да бе отвън, почука отново, този път по-силно от първия. Бравата се завъртя и щракна, но вратата се оказа заключена. Опитах се да извикам, но от гърлото ми не се изтръгна никакъв звук.

— Мис Лейн?

— Кой… кой е?

— Онора.

— Господи — процедих аз през зъби.

— Какво казахте?

— Изчакай минутка — извиках аз.

Нахлузих чифт розови пантофи с високи токчета и се отправих към вратата. На прага стоеше Онора, бледа като мъртвец. Роклята й бе изцапана с тревистозелени петна. Отвън нахлу струя хладен въздух. Дръпнах момичето в стаята и побързах да заключа вратата.

— Простете, че ви тревожа по това време — каза тихичко тя.

— За последните три минути остарях с десет години! — Гласът ми не прозвуча никак дружелюбно.

— Изплаших ли ви?

— Това е доста слабо казано.

— Извинете — повтори тихичко тя.

Понечих да й отправя и друга гневна забележка, но в този момент отново забелязах пребледнялото й лице. Момичето изглеждаше изплашено и разстроено. Преглътнах саркастичните думи и мигом забравих собствения си страх. Посочих помпозния стол и й казах да приседне.

— Нещо не е наред ли? — попитах я предпазливо.

— Аз… Не знам.

— Предполагам, че просто си ми дошла на гости. Все пак часът е едва един и половина след полунощ. Много се радвам да те видя. Бих искала да имам с какво да те почерпя, но вече изядох бисквитите и млякото, които Бети бе оставила.

Онора приседна на стола с ръце, свити в скута й.

— Какво искаше? — попитах я аз, този път с по-мек тон.

— Нищо. Исках просто да стигна до стаята си.

— По витата стълба и през моята стая?

— Да — отвърна простичко тя.

— Би ли искала да ми обясниш по-подробно?

— Стаята ми е надолу по коридора — промълви Онора. — Доста е далече от останалите. Аз… сама пожелах така. Можех да мина през кухнята и нагоре по стълбището на прислугата, но… не исках да минавам оттам. Единственият друг път е през вратата на мазето, по стълбите за кулата и… през тази стая. Не исках да ви стряскам, но…

Гласът й замря, а очите й се вторачиха в скута й. Тя оправи припряно роклята си. После наклони глава и ме погледна. Розовите й устенца потрепваха, а очите й бяха пълни със съмнение. Като че ли искаше да ми се довери, но се колебаеше. Приседнах на леглото си и се престорих, че ми се струва съвсем нормално да си побъбря с някой посред нощ.

— Идваш от задния двор, нали? — попитах небрежно аз.

— Откъде знаете?

— Видях те. Видях и Нейл.

— Той спомена, че му се е сторило, че някой го наблюдава в тунела — отвърна Онора.

— Аз бях. Той ме изплаши. Скрих се в сянката. Когато видях кой върви в тунела, се почувствах като глупачка и реших да не се обаждам.

— Слава богу! Притесних се. Мислех, че е бил Дерек — затова исках да се върна в стаята си оттук. С него снощи се скарахме, а днес ме наблюдаваше цял ден. Помислих си, че тази вечер ме е видял да се измъквам.

— И реши, че те чака долу, за да те смъмри, когато се прибираш?

Тя кимна, все още бледа от напрежението.

— Е, значи го измамихме — отвърнах аз, сякаш съм участвала в някаква детинска конспирация.

— Благодаря ви, задето не споменахте, че сте ме видяла снощи. Той подозира къде съм била, разбира се, но ако му бяхте казала със сигурност… само бог знае какво би ми сторил.

— Нали ти обещах, че ще мълча?

Един безкраен миг Онора се взираше в мен, сякаш търсеше да види на лицето ми нещо конкретно — искреност, симпатия, нещо, което да й подскаже, че може да ми се довери. После извърна очи, видимо доволна от видяното. Тя се облегна на стола и придърпа над коленете си петносаната от тревата рокля. Наместих се по-удобно на леглото, подвих единия си крак и се подпрях с ръка върху таблата на кревата. Момичето изпитваше отчаяна нужда да се довери на някого. И току-що ме бе избрала за тази роля.

— Вие ме разбирате, нали? — прошепна тя едва доловимо.

— Поне така си мисля. И аз съм била на седемнайсет и, както виждаш, не съм умряла.

— Нейл се нуждае от мен. И аз от него.

— Значи вие двамата сте истински щастливци — отвърнах й спокойно аз.

— Защо никой друг не го разбира? Защо всички си мислят, че него го е грижа само за парите ми? Иска ми се да нямах пукнат цент. Де да бях сервитьорка или задръстена чиновничка! Тогава всички щяха да повтарят какъв късмет имам да си намеря амбициозно, трудолюбиво момче като Нейл. Но не, аз разполагам със солидно наследство, така че той е досадник, гадно конте с дълга коса и мотоциклет. И трябва да се срещаме тайно. Трябва да кроя планове за бъдещето, които може никога да не се сбъднат.

— Защо мислиш така? — прекъснах гневния й поток от думи.

Тя се поколеба за миг.

— Заради Дерек.

— Но той не може да ти попречи, когато навършиш осемнайсет.

— Вие не го познавате. Той… винаги намира начин. Би могъл да провали всичко и да продължава да твърди, че е за мое добро. Той е… жесток! Мрази хората. Само защото веднъж е останал предаден и разочарован, си мисли, че всички са еднакви. Дори не си помисля, че някой е в състояние да стори нещо от благородни подбуди. Не вярва на никого. Няма чувства. Той е една празна черупка.

— Какво му се е случило, за да го промени така? — попитах аз предпазливо. — Жена?

— Да. Преди няколко години. Беше красива, дъщеря на едно от най-видните семейства в Хоукстаун. Бяха сгодени и всички казваха, че двамата са идеалната двойка. Тогава Дерек беше различен. Обичаше да се забавлява, да се смее. Интересуваха го и други неща, освен инвестициите му и фирмата в Лондон. Тогава бях още дете, но си спомням как си подсвиркваше, когато слизаше по стълбите например. Двамата яздеха из гората, правеха си пикници и се спускаха с кану по реката. А после от Лондон пристигна най-добрият му приятел.

— Приятел?

— Двамата са служили заедно, в Южна Африка. Демобилизирали ги по едно и също време и решили да започнат някакъв общ бизнес. Искаха да отворят брокерска агенция. По онова време приятелят му пристигна в Хоукстаун, за да обсъдят финансирането на проектите. И тогава се запозна с годеницата на Дерек. Така всичко свърши. Двамата избягаха заедно. Хората, които Дерек най-много бе обичал, го предадоха, без да се замислят. Той вече не беше същият. Момичето се върна след няколко месеца. Поиска му прошка. Дерек я изхвърли от Блекрест. Тя се самоуби. Удави се в реката.

— Каква ужасяваща история — прошепнах аз.

— Всички в града обвиниха Дерек. Говореха, че я е убил, сякаш я е хвърлил в реката и е държал главата й във водата. Те го мразят, всичките до един, а той им отвръща със същото. Рядко ходи в Хоукстаун, но когато отиде, прилича на средновековен господар, дошъл да нагледа поданиците си. Той ги презира, сякаш са камъчета под обувките му. Не чувства никаква вина за смъртта на онова момиче. Знам, че някога я обичаше, но когато избяга с най-добрия му приятел явно е изтръгнал всички чувства от сърцето си.

— Сигурно е ужасно да се чувства виновен за смъртта й — пророних аз.

— Той не се чувства виновен. Той не чувства каквото и да било. По онова време в града се носеха разни слухове, хората бяха объркани, дори се говореше за отмъщение. Братът на бившата му годеница дойде в Блекрест с камшик за езда в ръката. Искаше да набие Дерек. Дерек му счупи ръката, а шерифът не можа да му направи нищо, защото ставаше въпрос за самозащита. Семейството на момичето напусна Хоукстаун, но хората в града още помнят. Още го мразят. И се боят от него.

— Боят се?

— Всички се боят от него — прошепна Онора.

Нямаше какво да й отвърна. Тя се взираше в пространството пред себе си, погълната от спомени. Бавно, несъзнателно сякаш, отърка бледата си ръчица в петната на роклята си. Сините й очи внезапно ми се сториха много стари, очи, които са видели нещо ужасяващо и като че ли не принадлежат на седемнайсетгодишно момиче.

— Той никога ли не напуска Блекрест? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Само по работа.

— Предполагам, че ходи в Лондон?

Тя кимна, замислена за нещо друго.

Трябваше да бъда изключително внимателна. Момичето беше изплашено и притеснено. Ако дори за миг заподозреше, че я притискам за информация, щеше да се затвори в себе си и никога повече да не ми проговори. Съществува значителна разлика между случайното и нарочното любопитство. Трябваше да се преструвам, че интересът ми е продиктуван от обичайната човешка склонност да поклюкарства, а не от някакви задни мисли.

— Кога за последно е ходил в столицата? — попитах я небрежно и без да я поглеждам.

— Миналия месец, по някое време — отвърна тя. — Трябваше да провери някакви финансови въпроси или нещо подобно. Бе отседнал в любимия си хотел, струва ми се. Толкова беше хубаво, докато го нямаше! Не беше нужно двамата с Нейл да се промъкваме като престъпници. Беше прекрасно, но после Дерек се върна и стана по-зле от всякога.

— Колко дълго остана в Лондон?

— Почти цял месец. Замина към средата на март и се върна в средата на април.

Делия бе споменала за новия си приятел за първи път някъде към средата на март, а на 14-и април изтегли спестяванията си от банката и напусна Лондон. Питах се дали мистър Хоук е в състояние да ми обясни и това съвпадение.

— Той имал ли е други жени, откакто годеницата му го предаде? — попитах аз напрегната, нетърпелива да получа отговор. Но Онора не биваше да знае как се чувствам. Отметнах кичур коса от слепоочието си и вперих поглед в прозореца високо на стената.

— Аз… Не съм съвсем сигурна — отвърна Онора.

Имаше нещо странно в гласа й, което ме накара рязко да я погледна. Онора се боеше. Внезапно лицето й стана бледо като лист хартия, а очите й се разшириха. Лека тръпка премина по ъгълчетата на устните й. Тя кършеше нервно ръце, като че без да го съзнава.

— Видях нещо… — прошепна момичето. Гласът й беше равен и безизразен.

— Какво видя?

Тя не ми отговори. Сякаш дори не ме чуваше.

— Какво си видяла? — попитах я отново.

Някаква сянка премина по лицето й. Тя се изправи и зашари с пръсти по полата си. Ръцете й трепереха, докато търкаха зелените петна. Сърцето ми се преобърна. Едва се сдържах да не изкрещя и да поискам отговор на въпроса си. Онора не смееше да ме погледне. Само продължаваше да чисти зелените петна по роклята си, а аз знаех, че умишлено отвлича вниманието си.

— Можеш да ми вярваш — казах тихичко аз.

Тя изправи сковано рамене. Прокара нервно пръсти през платинените си къдрици и ме погледна с огромните си сини очи. Беше се овладяла, но инстинктивно долавях обзелото я напрежение, фигурката й беше стегната и изправена, но аз почувствах колко лесно би могла да рухне.

Усмихна ми се и се опита да изглежда естествена, но гласът й я издаде.

— Трябва да се връщам в стаята си. Късно е вече. Много глупаво от моя страна да ви събудя по това време. Вие бяхте много мила… да изслушате всичко това. Анди каза, че ще останете поне една седмица. Това е хубаво. Много хубаво. Простете ми, че ви се натрапих. Трябваше да поговоря с някого. Казах твърде много. Не биваше. Някои неща…

— Онора — прошепнах умолително аз. — Не отговори на въпроса ми. Какво си видяла? Това е… много важно.

— Ще трябва да попитате Дерек — отвърна мрачно тя и завъртя бравата на вратата.

Тръгна си внезапно и остави вратата отворена. Пристъпих да затворя и я видях да тича по коридора. Бялата й рокля проблясваше в тъмнината. После изчезна зад ъгъла, а аз се облегнах на вратата, сломена и отчаяна, и напразно се опитах да потисна сълзите си на безсилие.

— По дяволите! — Думите ми отекнаха в тишината на нощта. — По дяволите!