Пламен Четелязов
Имаго (18)

18.
Обречено на самота

В София има много бездомни кучета. Заради еколозите общината не ги убива, само ги кастрира. След това ги връща на свобода. Зимата те се събират на цели изгладнели и озлобени глутници. Понякога нападат дори и хора. Има редица случаи на ухапани момчета и момичета. Особено в Студентски град.

Мизерният трикрак помияр не успя да си намери глутница. Крака му прегазиха лятото. Точно пресичаше пътя, когато колата зави нарочно и отнесе с гумата част от лапичката му. Той все пак оцеля. Крачето му обаче изсъхна. Оттогава животът му стана още по тежък. Някои хора преди му се радваха. Сега е грозен и сакат. Това явно ги отблъсква и те го гонят с шутове. Но хората са такива. Не обичат грозното, различното, страдащото… Помиярът не успя да си намери място и сред своите. Опита да се влачи след няколко глутници, но беше прекалено бавен, а и другите кучета не го искаха. Той е сакат и твърде дребен. Отритнато отвсякъде, кученцето е обречено на самота.

Има въшки, които постоянно го тормозят. Понякога успява да намери мърша, в която да се отъркаля, за да ги озапти за малко. Тогава пък усеща сърбеж зад ушите си, където козината му е окапала заради някакви гъбички. Спи в комуналите. Там понякога намира храна. Става рано, още щом усети, че се задава боклукчийският камион. Започва да обикаля под студентските блокове. Понякога намира нещо за хапване, изхвърлено или паднало. Понякога го замерват с шишета, но болката му минава като на куче.

Всеки път по пълнолуние малката мастия вперва поглед във Витоша, в огромния притихнал силует на планината. Усеща нещо. Гените му си спомнят за далечното ехо на никога нечут вой. Воят на свободата. Души въздуха, скимтейки неспокойно. Усеща непозната сила, зов, енергия, нещо недостижимо. В такива вечери има желание да вие, да гледа огромния диск на луната и да лае срещу него. Но само скимти. Страхува се, че хората ще се ядосат и ще го набият.

Тази сутрин започва чудесно. Парченце салам. Кученцето продължава да гледа нагоре. Гладът му е упорит. От стаята, от която долетя саламът, се чува човешки говор. Може би ще му подхвърлят още нещо.

— Велине ние нямаме храна, а ти я хвърляш на тъпия помияр!

— Нали хвърлих от моята, а не от твоята!

— Аз за тва ли я крах, да я хвърляш на кучетата!

— Моя си е и ше я правя, каквото си искам.

— Като ти е толкова акъла!

Кученцето не разбира какво си говорят, но е вперило жалния си мокър поглед нагоре. Маха с опашка. Губи равновесие от това, понеже има един крак по малко, но хората го харесват така. Умилостивява ги, усеща го. На прозореца се появява друго момче. Не онова, което му хвърли салама. Помияра скача и понечва радостно да излае. Готви се да му хвърли нещо. В следващия момент от стаята полита тежко шише от празна водка. Мастията няма време да реагира с тези три крака и тази размахана опашка. Шишето го улучва по муцуната. Кучето се втурва инстинктивно. Пред очите му пада черна пелена. Не вижда нищо, не чува нищо, но бяга… През глава… През локвите и кишата, цялото в кал, без посока и цел… За да се скрие. По-далече от болката. Знае, че като бяга, рано или късно болката стихва. Глупачето си мисли, че успява да й избяга. Но никога не успява. Тя просто минава с времето, до следващия удар.

Започва да му минава. Кученцето се е отдалечило доста. Наплашено е. Вижда двама човеци, сгушени един в друг. Усеща, че са в добро настроение. Ударът обаче е твърде пресен. Все още изплашено, с уголемяващи се черни кръгове в погледа криволичи към комуналите отсреща на улицата.