Пламен Четелязов
Имаго (13)

13.
Несъвместимостта с изискванията на настоящето

Проклетият вятър не го оставя да си запали цигарата. А ето, че заваля и сняг. Закъснял, нечакан, недоносен. Рангел се мъчи със запалката, разбира, че няма да стане и я захвърля с ярост към ръждясалите железа на спирката. Запалката гръмва със странен сух пукот, който стряска Ана, която точно минава. Момчето понечва да й каже нещо, но извинението застива на устните му — не си заслужава, а и момичето бързо подминава нататък. Рангел се притаява под заслона. Представя си спирката рано сутрин. Вижда рейса в далечината. Хората, тези толкова еднакви и сиви същества, започват да се бутат неистово. Търсят място, по-добра позиция, за да се качат в претъпкания автобус. Във въздуха се усеща напрежение. Рейсът спира. Започва истинска битка. Хората викат, бутат, блъскат, късат, псуват… Колко са жалки набутани вътре и залепени за мръсните потни стъкла.

Рангел спира да си представя. Сега е влажна и студена вечер. Вали дрипав сняг, мъглата чезне като цигарен дим, черните облаци я изсмукват. Спирката е стара и самотна. Вятърът вие в ръждясалите железа. Мястото изглежда сякаш е откъснато от реалността, забравено някъде далече, отвъд настоящето. Сега и тук му харесва.

Рангел мрази цялата лудост на глобализацията и човешкия прогрес. Струва му се твърде неестествено. Усеща го така. Забързано нанякъде, но накъде по дяволите?

Усети ужаса на глобализацията най-вече като замина да учи в Германия. Е да — намери Европа. Развитият стар континент го преглътна като мазна никотинова храчка, напираща по време на семейна вечеря — западния свят, към който България толкова се стреми. Германия с необятните подземия. С метрото, от което слизаш и през катакомбите от обичайни подземия и скучни паркинги директно влизаш в офиса. Така германците прекарват почти целия си ден под земята. Заедно с плъховете. Унесени в мисли за лятната отпуска на някой екзотичен остров. Споделят мечтите на сенките си, от които им е трудно да се разграничат.

Рангел се плашеше от огледалото. Страхуваше се, че ще види една от изплютите сенки, в които се давеше. Сив силует — сух и бездарен кавър на онова, което е бил.

Запозна се с едно момче. И той беше българин. Изнервен — живееше там твърде дълго. Несигурен, треперещ, чуплив. Очите му не спираха да шарят. Погледът се вреше навсякъде, но виждаше малко. Обикновено в ръцете си имаше нож — пеперуда, която не спираше да пърха сред нервните пръсти. Представи се на Рангел отсечено и неритмитично, като нащърбено CD: „Аз пуша. Пуша ганджа. Пуша трева. Пуша, пуша, пуша. След това спирам да пуша. Започвам да блъскам във фитнеса. Блъскам, блъскам, блъскам. Иначе ще полудея. Все гледам да не съм сам. Не обичам да съм сам. Имам квартира, но гледам да не живея там. Гледам да съм с някой, мъча се винаги да спя при приятели. Ако остана сам, ако погледна в огледалото и ще взема да се наръгам“ — И той спонтанно промуши въздуха няколко пъти, а острието свистеше на милиметри от гърдите му.

Мина време. Рангел се погледна в огледалото. Видя същия шарещ и нервен поглед. Това го порази. Онова, което го изплаши бе, че ако поиска той можеше да свикне там, дори да си наложи да му хареса… Но се върна. Германия с безкрайната си бюрокрация и капитализъм не се различава особено от рухналия комунизъм тук. Вярно по заобиколен път, но все пак и тя, омърсената и корумпирана човешка демокрация, също успява да постигне идеята на тоталитаризма-да обезличи хората.

Ако заловиш едно диво животно и го бутнеш в клетка то умира, въпреки че е защитено и има храна в изобилие… Човек не би умрял. Човек обича живота твърде егоистично. Затова той се приспособява. Рангел се махна от Европа. От високия стандарт на живот. Той избяга. На българската граница целуна земята. Надяваше се само да не променят родината му. С нейния „първобитен“ ориентализъм. С недостатъците и „недоразвитостта“ й. Иска да му оставят поне това, което е в момента. За него то е безкрайно по-добро.

Българинът е човек на крайностите. Когато страната му прие комунизма — безспорно един невъзможен за изграждане строй — българското общество се изпъчи твърдо в идеалите си. Но те бяха изродени идеали, потискащи и мачкащи свободата и дързостта да бъдеш личност. Всички обаче подцениха обсебващия ефект на възпитаващия комунизъм върху съзнанието на малчуганите. В най-ранната им възраст този обществено социален експеримент налагаше идеали, в които те вярваха, защото изглеждаха красиви и правилни, заставаха пред тях и разчистваха пътя им напред. Правеха света по-ясен, изпълнен с доблест и чест, с борба за свобода и мир.

Разбира се щом пораснеха малко идваше и жестокото промиване на мозъците. Идваше обезличаването и мачкането на личността. Идваше култът към партията… Идваше заблудата и страха… После комунизмът си отиде. И българинът като човек на крайностите унищожи всичко. Отколешните идеали бяха сдъвкани и изплюти. В България бързо се възцари дивият капитализъм, подозрително напомнящ на дивия запад в САЩ от началото на века.

След реалното избистряне на българския етнос към деветстотната година, българинът никога не е бил физически и психически необременен. Стотици години на византийско и турско робството и кратки години свобода, характеризирани с непрекъснати войни, обречени на провал. През цялото това време естественият подбор е оставял живи само онези индивиди, които имат шанс да оцелеят. За да може едно човешко същество да осигури своето физическо оцеляване и възпроизводство (и така да задоволи своите закодирани нужди) в подобна крайно враждебна среда, то трябва да притежава определени специфични качества. Оцелелите са били жилави, и донякъде безскрупулни към самата си личност хора — индивиди, които са развили своята хитрост до такава степен, че да им помага да държат вечно стиснати очите и ушите си, българи, успешно сложили юзди на закърняващия си интелект, който иначе е можел да ги подведе в опасния порив за промяна.

Такива са били хората, които са успявали да предават гените си на следващите поколения. На самия праг на свободата стои един народ, от който гените на порива и стремежа към свобода са изтребени заедно със саможертвата на априлските въстаници, последните техни носители. Каквото е останало е било доунищожено с балканските и световни войни и то точно преди България да влезе в обсебващото лоно на комунизма.

В голямата си част ние, съвременните българи, сме наследници на хора, които са се специализирали в изкуството да оцеляват, хора, които са свикнали да търпят и имат богат запас от физическа и психическа енергия за това — тарикати и нагаждачи, вторачени в първичното и чисто физическо съществуване, символиката, на което можем да търсим в популярността на чалгата, корупцията, държавните злоупотреби, селските побои над българи от други населени места и същевременно подлото, лицемерно подмазване пред западните туристи. Причините за всичко това могат да се търсят в болезнената комплексираност на членовете на българското общество.

Историята си е история, но настоящето си е настояще. Няма световна конспирация срещу българите. Ние не сме най-умните и интелигентните. Такива сме каквито са хората навсякъде. Глупаци според рамките на собствените си представи и предвидими според Фройд — все едно. Ние не сме дружелюбни и добри. Ние сме нормални хора, изкривили елементарно националните си традиции — общество, умиращо от идеологически глад. А най-страдащи са младите хора. Намират се в заварено положение. В тях още живеят идеалите на миналото. Мачка ги обаче несъвместимостта им с изискванията на настоящето. И те са объркани. Лутат се между това, което са и онова, в което живеят и търсят изход… Но такъв няма.