Пламен Четелязов
Имаго (10)

10.
Отблъскващ комерсиален кич

Кирил поглежда приятеля си и отново забива поглед в пицата. Още не я е докоснал. Затова пък пепелникът е пълен догоре.

— И що ми го пееш това?

— Еми виж… Ти си ми най-добрият приятел ебати. Помня те като момче, изпълнено с енергия. Беше един жизнен и весел. Търчеше наляво надясно… Мама му стара — виж се сега! Откога не си се бръснал? А и преди мразеше шибаните цигари! Сега какво правиш? Това е третата ти кутия за днес, бе човек!

— Цигарите запълват празнина… Когато стоиш с някой на кафе и нямате какво да си кажете или се усетиш празен, просто вадиш цигарата от кутията и я палиш…

— Нямаме какво да си кажем ли вече? Ти съвсем деградира… Ти си мръсен депресант! Да ти еба майката вече! Всичко си го правиш сам… Минало свършено, разбра ли! Зарежи това веднъж завинаги, мама му стара! Заради путка не ставай путка!

Кирил отпива една голяма глътка от студената бира. Дръпва от цигарата си. Бавно издишва дима и се усмихва налудничаво.

— Искаш ли да ти разкажа една приказка?

Някога, отдавна, далече имало едно царство. Наричало се Огненото царство. Негов владетел бил Огненият цар. Той бил могъщ магьосник и мъдър управник. Преди всичко обаче бил добър и обичал всичко в своите земи. А те били красиви. В огненото царство била вечна пролет. Имало прекрасни и необятни гори, пълни с приказни растения и животни. Това била магическа страна, където всичко красиво и добро от приказките и легендите намирало покой. В древните гъсти гори живеели мъдрите елфи. По яркозелените поля, наситени с аромата на младост, по цял ден танцували красиви самодиви. Дълбоко под земята джуджета си проправяли път, копаейки безкрайни тунели, пълни със скъпоценни камъни. В прозрачните води на езерата и реките русалки пеели песни, прославящи красотата на живота… Огненият цар не воювал. Той нямал граници на края на владенията си и пускал всички свободно да преминават през тях. Владетелят бил ужасно гостоприемен.

Столицата на царството му била невероятна — красива, построена изцяло с помощта на бяла магия, пълна с красиви паркове и фонтани. Там се издигал и дворецът на огнения владетел, откъдето той наблюдавал процъфтяващата земя и се радвал на живота и на добрите стари приятели — владетелите на съседните кралства.

Един хубав ден на вратата на двореца се потропало. Огненият цар отворил портата, а на прага стояло най-магнетичното и красиво същество. Тя се казвала Любов. От думите й царят разбрал, че е скитница, която дири покой за себе си и за своите приятели, които обаче не махали качулките си, защото носели със себе си страшна тайна. Огненият цар имал чудесни земи и добри съседи, но въпреки това се чувствал малко самотен. Виждайки Любовта, Самотата си тръгнала прогонена и той с радост настанил в двореца скитницата. Разговарял с нея дълги часове и черпил сили от мъдростта й. Привързал се към нея. Живеел заради нея, предоставил й пълната власт да прави каквото поиска, а сам той се качил на най-високата кула в замъка, която се извисявала над пухкавите розови облаци. Оттам наблюдавал разхубавяващото се царство.

Земите започнали да раждат двойно повече плодове. Дърветата станали още по-високи и зелени. Водите били по-бистри от сълза, а вкусът им — по-сладък от мед.

Щастлив, Огненият цар пренебрегвал съветите на съседите си. Те се опитвали да обяснят, че любовта не бива да има такава власт и че той трябва да бъде по-предпазлив с нея. Владетелят бил възприел любовта като свято божество. Мислел, че съседите завиждат. Оградил владенията си с ръждива бодлива тел. Спрял да слуша съветите на приятелите си, а после рухнал в тежка безметежна дрямка.

В това време Любовта тъчала своите магии. Тя прониквала все по-дълбоко и по-дълбоко в царската съкровищница, додето стигнала до мястото, където владетелят пазел сърцето си, обгърнато в топли, красиви, червено-лилави пламъци. И така Любовта започнала да тъче магии около душата му…

Малко ли, много ли спал Огненият цар не се знае. Събудил се от тревожен камбанен звън, обявяващ тревога. Стреснат, уплашен, потресен той скочил от балдахина и огледал земите си, зъзнещ от мразовития вятър. Вече нямало розови облаци. Вечната пролет си била отишла завинаги. Небето било черно като катран, прорязвано от огромни светкавици. Изсипвал се постоянен порой. Ту огромни ледени късове, ту огън и жупел. Реките и езерата били изпълнени с отрова. Нямало ги красивите фонтани — столицата била задушена от блата и мочурища. Горите вече не били зелени, а студени и мрачни. Силуетите на гниещи голи дървета стърчали някак заплашително като надгробни камъни, а под тях се валяли разядените трупове на елфите. Полята се превърнали в пустини. Пещерите се срутили, смазвайки работещите под земята джуджета. Огненият цар залитнал и за малко не паднал от кулата, където бил проспал унищожаването на царството си. От миризмата на гнилоч и разядена плът му се гадело. Потърсил любовта. Искал да разбере какво се е случило.

Любовта обаче я нямало. Била си отишла, отмъквайки със себе си сърцето на огнения владетел. Останали само приятелите й. Когато царят се обърнал към тях, те се разкикотили с пукотен смях, изпълнен с ирония и унижение. Свалили големите черни качулки и разкрили лицата си. Това били Болката, Скръбта, Ужаса, Объркването, Унижението и всички останали членове на черната банда. Заедно с тях от своето странство се завърнала и Самотата, по-силна от всякога. Нещо пронизало гърдите на Огнения цар. Паднал на колене, а черната банда се нахвърлила върху него. Късали с дългите си черни нокти, гризяли с гнилите си жълти зъби, убивали го… Тогава на помощ дошли най-верните му приятели от съседните царства. Трудно, но все пак донякъде преборили магията на черната банда. После помогнали на жалката хленчеща пихтиеста маса, бледа сянка на предишния велик владетел, да стъпи на крака. О, той искал да се бори, но сърцето му го нямало, нямало го огъня. Тогава дошла Яростта. Тихата хладна студена Ярост. С нейна помощ и с последните си сбрани магически сили Огненият цар нападнал черната банда и я прогонил от владенията си. Яростта ги покрила с лед и злобен студ. Огненият цар усвоил магията на студа и си направил ново сърце — грозно и уродливо парче лед на мястото на старото. Днес Огненият цар все още съществува. Ще ми се да кажа, че живее, но не е точно така. Стои озлобен, саркастичен, самотен и нещастен на трона в своя замък. Из коридорите на двореца се гонят призраци от миналото и техният кикот достига до него. Любовта и черната банда понякога идват, присмиват се на безпомощния старец, но после милостивата Ярост ги прогонва. А величественото огнено царство вече не е нищо друго освен тиха ледена пустош…

Разбира се Кирил не разказа всичко това. Ако го беше направил, най-вероятно щеше да прозвучи като девствен педал. Той не би си позволил подобно нещо. Всъщност говореше за любовта, за това как тя е във всеки от нас, за това как ние я даряваме, олицетворявайки чувствата си с човешко лице и душа. Обикновено инстинктът за самосъхранение и суетата цакат всичко останало, така че родителите на Кирил могат да бъдат спокойни — на момчето му предстоят дълги години стандартен живот с много нормални неща.

— Е наистина си бил влюбен.

Кирил млъква. И двамата млъкват.

— Кириле знаеш ли какво си мисля понякога? Да избягаме. Да оставим всички тъпотии назад. Един ден. Без да казваме на коготото и да е. Просто да се махнем. Да изоставим живота си. Всичките ни проблеми просто ще останат тук. Никой няма да ни види повече и няма никога да разберат къде сме избягали. Ей, така. След много, много години може би да се върнем постигнали нещо…, може би достигнали равновесието, което тук не можем да намерим. Да хванем някой кораб за Нова Зеландия или Австралия. Да слезем на непознатия бряг. Само аз и ти и нищо зад нас, притежаващи само себе си. Ще слезем и ще започнем да градим един нов живот в една нова страна. Ще се блъскаме, ще работим като добичета и може би ще успеем… Може би ще успеем в нещо — любов, щастие, пари… Няма да повтаряме старите грешки. Ще работим нелегално и толкова много, че няма да ни остава време да бъркаме в старите рани. Знам, че сега ти звучи жестоко и няма да ми повярваш, но с времето всичко минава. Дори и любовта.

— Прав си — всичко минава, но рядко се връща. Иначе искам…

Но Кирил знае, че няма да се реши на подобно нещо. Липсва му и смелост и самоувереност. А и болката все още е твърде силна. Усеща любовта като физическа болка. Ето така той разбира истинската романтика. Не вечеря на свещи или вечер пред камината. За него романтик е онзи, който е изпитал истинската чиста болка. Тогава, когато усети духовното разочарование като физическа нужда да се самоунищожи, за да премахне болката, сковала цялото му тяло, за да спре сълзите и просто да си почине… Завинаги… Да избяга от самообвинението, срамът, самосъжалението. Да спре многото въпроси без отговор и смисъл. Да прикрие факта, че любовта го подмина и никога няма да се върне — нещо очевидно, което не иска да си признае, защото просто ще полудее.

Спомня си последния Свети Валентин. Свети Валентин ли? Ебати!

Кирил се шляеше из мръсната по февруарски главна. Кичът бе ужасяващ! Ята от розови heart shaped балони се рееха над предприемчиви роми. По земята се валяха мърляви трупове на плюшени играчки, изсипани от чантата на поредния амбулантен кариерист. Току пред входовете на арт галериите, в една от европейските столици на културата се въртеше нестихваща търговия с лигави картички — валентинки, чиито английски послания бяха отпечатани в Китай. Екзалтираната тълпа пред драматичния театър дори не поглеждаше към плакатите за следващото представление. Наместо това хората се бяха скупчили около ръждясала сергия, вкопчени в борба за последните генно изнасилени рози без бодли. Вратите на магазините за парфюмерия и козметика зееха отворени въпреки зимата, а собствениците им изживяваха своя годишен оргазъм. Опашки от нетърпеливи лачени и наточени „любовници“ обсаждаха кръчмите, пицариите и баровете в опита си да резервират място на първия ред за предстоящата вакханалия. Оргия, в която някой щеше да бъде набит, друг щеше да забременее, а трети щеше да прихване неловка болест. Вечер, в която всички дружно щяха да се напият и надрусат в чест на свети Валентин. Сцената се разиграваше под бездарен чалга съпровод, чиито ритми и емоции — клишета се разнасяха над турските павета из вратите на Payner магазина като миризма на мърша в горещ летен ден. Чалгата не е любов! Тя е отблъскващ комерсиален кич! Свети Валентин не е идолът на влюбените, а богът на комерсиалните манипулатори, впили зъби в деградиралите човешки емоции!

Отвратен, Кирил си тръгна. Пътьом купи няколко бутилки тежко червено вино, спагети и ароматизирани индийски пръчици, за които успя да се пребори. Прибра се и веднага започна да наглася playlist-a за довечера. После, докато слагаше спагетите на котлона, наля от виното, за да тества дали вкусът му си върви с „Come as you are“, „Black“, „True love waits“, „Цялото небе“ и „Мини тяло“. Когато всичко беше готово, угаси лампите, и притаен в топлия уют на ароматните восъчни пламъци, я зачака да дойде… Тя естествено не знаеше за това.

Човек обича само и единствено заради себе си. Обича, защото иска да обича, лети в блажения простор, защото иска да лети, и после страда ако желае да страда. Но отсреща няма човек. Там влюбеният намира само една представа, един идеал, една мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Понякога един успява да олицетвори мечтите си в друг. Понякога се оказва, че не играе single player. Това не прави любовта по-малко първична или егоистична… Със сигурност обаче е твърде различна и безкрайно по-истинска от чалгарското soft порно и миризмата на китайски плюш.

— Кога за последно си плакал?

— Официално или неофициално?

— Неофициално.

— Преди две седмици от яд. Бях изключително пиян. Бях легнал, а нищо не вървеше… Както и да е… А ти?

Кирил помълча известно време преди да отговори.

— Вчера. За първи път от четири години. Мисля си, че ние момчетата не плачем, защото от малки ни втълпяват, че трябва да сме твърди. Истински мъже. Това ни кара да крием чувствата си дълбоко в нас. Дори и да желаеш да плачеш знаеш, че не можеш. Знаеш, че буцата ще заседне в гърлото. Очите ще се насълзят и след това ще преглътнеш всичко, като парче разтопено желязо, което ще продължи да те изгаря отвътре…

— Какво стана вчера?

— Ами след като се разделихме… Тръгнах пеш към квартирата. Беше студено. Виждаха се звездите — далечни и студени. Все едно надничаха през облаците надолу. Далечни и студени… Безучастни наблюдатели… Високи… Недосегаеми… Като космоса. Огромно пространство… Представяш ли си? Тихо и пусто… Изпълнено със самота и безметежна тъга… Така чувствам и сърцето си и себе си. Далечен… Сюрреалистичен. Все едно от света ме дели дебела стъклена преграда. Потънал съм в собствената си черна дупка от меланхолия и депресия… Някои казват, че слънцето ще се превърне в черна дупка, която ще погълне цялата слънчева система, ще я разгради на атомчета и ще я повърне някъде на злокобни газове… Виж… Колко много неща в живота на един човек могат да се превърнат в черни дупки… Любовта, болните амбиции, мечтите, с които си живял… Всичко, което те изпълва с живот, един ден може да ти го отнеме…

— Кажи ми за снощи…

— Ами нищо… Мислех си за всичко това. Лицето ми беше замръзнало. Дори не усетих първата сълза преди да почувствам соления вкус върху устните си. След това падна още една и още една… Очите ми се замъглиха… Буцата се отприщи… Спонтанно… Както в „Боен клуб“. Усещах как всичко се излива навън. За миг си помислих, че това ще ме пречисти по някакъв начин. Вместо това ме заболя още повече. Но плаках. На пук на обществото, на всички, които биха ми се присмели, на всичко гадно. Достигнах кулминацията на депресията си и се почувствах щастлив… Напоследък се пристрастих към всичко това — да ми е гадно, да не мога да понасям света, да съм обиден на живота…

— То май той ти е обиден на теб…

— Не знам… Това е мазохистично удоволствие… Все едно си се порязал докато се бръснеш. Гледаш как ярката червена кръв се стича по лицето ти и се смесва с бялата пяна… Красиво е…

— Ти си луд.

— Всички са луди. Откъде знаеш, че всички не са луди, а аз не съм единственият нормален в целия шибан свят…

— Не знам.

— В Несебър имам едно любимо място. Една порутена църква. Строена е още от византийците. Лятото стоях там в руините. Беше доста късно вечерта. Нямаше хора. Бях купил водка. Пиех изгарящата течност, а заедно с нея усещах депресията. Но не както обикновено. Усещах болката и меланхолията физически, разбираш ли… Усещах жлъчния, отровен вкус в тялото си. Продължавах да пия. Чиста изгаряща водка… Напих се като една свиня. През цялото време си представях как всичко се случва като на кино. Как тя идва, обсипана с ореола на звездната светлина, за да ме спаси от тъмнината. Започнах да намразвам киното — всички тези филми, които ни учат, че доброто побеждава, че истинската любов винаги е щастлива, макар и изтерзана, че ако дадеш всичко от себе си няма начин да не постигнеш своето. Всичките книги на Паулу Коелю са един комерсиален боклук, водещ до масово затъпяване. Карат те от малък да си изградиш една розова представа за света, а когато се сблъскаш с действителността, се оказваш напълно неподготвен, разкрачен и надупен. Всъщност точно тогава, в Несебър, разбрах какво означава да пораснеш. Преди мислех, че всичко, което съм градил в продължение на толкова дълго време се е срутило върху мен, премазало ме е. Знаеш ли кое е най-лошото? Аз всъщност никога нищо не успях да изградя. Никога не съм бил близо до единствената мечта, към която сляпо съм се хвърлял. Сам пред себе си преиначавах истината. Защото така исках. Бях глупак и лъжех себе си, защото я обичах. А имах принципи. Никога да не скачам на цели, за които явно нямам сили. Тя бе такава. Опитах да надскоча себе си и платих. Всеки си плаща, когато се опита да кривне малко от пътя, начертан от шибаната съдба. Лесно е да изгубиш нещо твое. Трудното е да изгубиш нещо, което никога си нямал, което дори не знаеш как изглежда и след това да продължиш да живееш и да откриваш смисъл в нещата. Онази църква в Несебър… Бях толкова пиян, че просто се проснах до една от стените. Таванът бе напълно срутен. Нямаш представа как вятъра виеше в руините. Колко ярки и нереални ми изглеждаха студените звезди. Синьото на космоса се изсипваше на талази и оцветяваше пространството, точно както вампирът от Soul River, когато влиза в паралелната реалност — сещаш ли се? Имах чувството, че се намирам в приказка. Мислех, че съм попаднал на призрачно място, далече от всичко и всички. Имаше много котки. Може и да съм сънувал, бях изключително пиян, но помня много котки. Гонеха се в тъмнината. Тупуркаха с лапички край мен. Беше толкова красиво, човек…

— Знаеш ли, Кириле… Ти говориш, че си изгубил момичето, което си обичал и това е така. Ти обаче не си изгубил мечтата си. Всеки човек си създава представа в съзнанието за своята идеална любов. Разбираш ли? Това, което той очаква, когато срещне идеалния човек — къде ще ходят, за какво ще си говорят… За всеки тя е различна. Зависи от възпитанието му, от това с кой и къде е пораснал, от целия му живот. Ти трябва да свикнеш с мисълта, че не тя няма да тръгне с теб. Съвсем не. Всъщност ти няма да тръгнеш с нея! Разбра ли! Защото не те заслужава. И не го казвам в баналния смисъл… Тя може да е прекрасна във всяко едно отношение, но вече ти е изневерила. Нямам предвид с друго момче. Просто е изневерила на мечтата ти. Тя не се вписва в нея. Нейната мечта е коренно различна. Разбираш ли? Тя просто не е момичето, което търсиш.

— Интересна теория. Да приемем, че е така… И аз как мога сега да спра болката? И как мога да намеря сили да търся идеалното момиче, чиято мечта да е близка до моята? И как мога отново да намеря смисъл?

— Нямам представа…