Пламен Четелязов
Имаго (12)

12.
Багри утопия

Едно малко момче стоеше будно в дългите зимни вечери с чело, прилепнало към ледения прозорец. Колкото по-студена бе целувката на стъклото, толкова по-силна беше надеждата, която караше сърцето му да подскача от вълнение. Детските очи изпиваха черното небе. Припреният им поглед шареше в непрогледния мрак, нетърпелив да улови нежната, фина белота на първата нежно рееща се снежинка. Любо се сепваше изплашено, щом му се стореше, че високо в небето блещука заблудена звезда. Взираше се дълго и упорито докато не се убеди, че се е объркал и че облаците са обгърнали небето над него. Накрая, в ранните часове на новия ден сънят го преборваше. Момчето внимателно дърпаше завесите на детската си стая — достатъчно плътно, за да бъде още по-уютно, когато се сгуши под дебелия юрган, но винаги с пролука, за да може легнал да наблюдава навън и да чака снега, докато очите не се премрежат и сънят най-после не обгърне нетърпеливото му сърце в успокояващите прегръдки на детската чистота.

Понякога, точно в такива вечери, снегът идваше. От небето започваха да се сипят изящни ледени кристалчета, вплитаха чистотата си и засипваха грозният град, заглушавайки всичко освен зимния шепот на ледения вятър.

На другата сутрин, когато Любо се будеше, не бързаше да отваря очи. Първо се стремеше да усети дали в стаята е студено. Ако беше по-студено от предния ден, сърцето му се изпълваше с надежда, но това нищо не значеше. Тогава се вслушваше внимателно в звуците, които долитаха от вън. Доловеше ли ги приглушени и влажни, някак забавени и нереални, сякаш времето спира, детето се изпълваше с непонятна, обземаща, чиста радост. Скачаше, разпилявайки юргана, за да залепи чело на запотеното стъкло, отваряше широко очи и вперваше жаден поглед в парцалите, чиято белота го заслепяваше с магическо щастие. С часове стоеше на прозореца и ревниво наблюдаваше любимия сняг, най-чаканият зимен подарък. Детското му сърчице потреперваше гневно щом видеше хората да газят в снега или да разчистват входовете на блоковете си. Любо се натъжаваше щом другите деца изскачаха от домовете си, за да се гмурнат в белия петмез. Нима другите не се трогваха от бялото съвършенство, от чистотата на тази магия? Нима само неговото съзнание забелязваше тази хармония, нима само момчето се страхуваше да докосне снежното съвършенство или да извърне поглед, за да не изчезне като мимолетно видение от книгата с приказки?

Любо е притаен в леглото. Дланта е натежала кротко от чашата Jack, в която се гонят няколко ледчета. Той не усеща гъдела на струйките емоции, които бликват от очите, за да погъделичкат страните му преди да умрат. Плаче, докато замъгленото съзнание вяло се мъчи да улови някой от реещите се наоколо спомени. Мозъкът ги визуализира като бледнеещи кадри. Потрепват по стените на тъмната стая, сякаш прожектирани с онези старите апарати, които работят с крушка от фар на трабант. Мекото им сияние се преплита със светлината на нежните коледни лампички, в които отдавна не вярва, но и никога не пропуска да закачи край прозореца по празниците, а после забравя да махне още няколко месеца. Багри утопия, захранени от алкохола, магически фреймове забравено щастие, гаснещо откровение, детска любов, която съзнанието му вяло се мъчи да улови. „Снегът ми липсва. Липсва ми много. Дори и сега, дори когато малки и уродливи, но въпреки всичко безкрайно нежни късчета крехък протест, успяват някак да се изплъзнат на цивилизационната цензура «глобално затопляне», за да сгреят човешките души с ледената си белота. Всъщност снегът ми липсва точно сега, липсва ми повече от всякога!“ И така, пиян, тих, циничен към собствената си слабост, заслушан в „Any other name“, която се върти на repeat, той е зареял поглед през притворените дрипави пердета. Там вижда снега. Дрипави парцалчета, които танцуват, бели светулки, чезнещи из морето от емоционален човешки мрак. Любо гледа навън и тихо ридае. „Тъжно ми е, защото именно откровението, към което се стремях, за да съхраня магията, ми разкри, че и Коледа е лъжа, от която един комерсиален мит се е възползвал. Тъжно ми е, защото няма как да усетя отново снега. Тъжно ми е, защото дори снегът не съумява да трогне и стопли изстиващото ми сърце. Тъжно ми е, защото съм твърде пиян, но отново не мога да вкуся от простичкото щастие, в което се давех без капчица алкохол тогава, преди, още, когато пламъкът на любовта в крехката детска душа не беше повяхнал, а всичко бе толкова истинско. А и Ана всеки момент ще е тук. Изобщо не знам какво да я правя сега. Дали да й отворя въобще щом почука или просто да се направя, че ме няма?“