Марион Ленокс
Болница сред пустинята (5)

Пета глава

Рентгеновите снимки на Кери показаха, че падането не е причинило сериозни увреждания. Блеър й обясни, че болката се дължи на натиска, оказан върху незаздравелите още кости, а не на разместване. Когато я върнаха в стаята, й олекна. Точно сега една операция на таза щеше да й дойде твърде много. Раната на крака й се беше отворила леко и кървеше, но нямаше да попречи на възстановяването й.

— А сега ще лежите двайсет и четири часа неподвижно и всичко ще е наред — обясни й Блеър, докато наместваше превръзката. — Ще взема патериците, за да не ви хрумне още някоя глупава идея.

— Глупава ли? — попита с възмущение Кери.

— От гледна точка на лекаря, който се опитва да излекува счупения ви таз, наистина е така — отвърна той, като за миг забрави строго професионалния тон. — Но, що се отнася до Джейми, той положително е на друго мнение. Джейми Бромптън е един щастлив млад мъж.

— Едва ли в момента се чувства такъв.

— Не, разбира се. В момента не усеща нищо. Но гърлото му се подобрява.

— Хлорамфениколът наистина действа бързо — кимна Кери.

— Маги твърди, че сте дипломирана с право на практика — продължи Блеър. — Защо не работите?

— Може да съм загубила интерес към медицината. — Кери извърна лице и затвори очи.

Блеър дълго я гледа. Осъзнаваше присъствието му, но стискаше очи. Не желаеше да й задава въпроси.

— В такъв случай, лека нощ.

Той излезе и стъпките му заглъхнаха по коридора. Кери с изненада установи, че единственото й желание в момента е Блеър да се върне. Нуждаеше се отчаяно от него.

След минута долови други стъпки, но този път по-леки. Влезе една от сестрите.

— Доктор Кинън каза, че ако искате, можете да вземете приспивателно.

— Донесете ми, моля ви.

Болката ту надвиваше, ту отстъпваше пред силното вълнение на младата жена. Може би Блеър беше прав — сънят бе единственото й спасение.

На сутринта тя се чувстваше по-добре, а в края на седмицата почти се беше стабилизирала. Вече се движеше доста свободно с патериците.

Атмосферата в болницата неусетно се промени. След като призна, че е лекар, хората започнаха да се държат с нея малко по-различно.

Все по-рядко виждаше Блеър, понеже не се нуждаеше вече от специални грижи. Лекарят се отбиваше при нея само вечер и сутрин, да се увери, че е добре. Докато го слушаше да разговаря с другите пациенти, тя изпитваше ревност, но се опитваше да я потиска. Той правеше всичко възможно да се придържа стриктно към отношенията лекар — пациент. Кери ядосано си мислеше, че го е заслужила, след като се държа като глупачка.

Болничната обстановка започна да я потиска. Взимаше книги от не особено богатата библиотека, упражняваше се да ходи и дълги часове лежеше с поглед, впит в тавана.

Род я посещаваше редовно. Все си намираше някакъв повод да надникне в стаята й.

— Къде си завършила? — попита я един ден той и подсвирна, когато Кери му отговори. — Е, никак не е зле.

— Може би очакваше, че съм учила медицина в университет, където се защитават докторати по кошничарство?

— Не съм казал подобно нещо — изсмя се Род.

— То се подразбра — сопна му се Кери.

В този момент влезе Блеър.

— Нашето момиче е получило образованието си в доста авторитетно учебно заведение — побърза да се похвали Род. — Веднага ще получи разрешение да работи тук.

— И защо да работя? — усмихна се Кери и вдигна очи към двамата мъже.

— За да ни помагаш. Какво ще кажеш, Блеър? — Думите на Род прозвучаха въодушевено.

— Скучно ли ви е, Кери? — Очите на Блеър бяха студени.

Младата жена се изчерви. Блеър Кинън недвусмислено показа какво е мнението му за доктор Елис. Дори след като научи за квалификацията й, той сметна, че за нея професията й е само спасение от скуката.

— Просто не практикувам — отвърна тя.

— Защо? — Въпросът на Блеър увисна в тишината на малката стая.

— Заради моята небрежност в Съединените щати почина едно дете — задъхано обясни Кери. — Вината ми е доказана. Записано е в протоколите на Калифорнийския съд. Да смятаме ли въпроса за приключен?

Род я гледаше слисано. Блеър също не сваляше очи от нея.

— Твърдите, че сте с право на практика. Истина ли е?

— Да. — Кери тъжно поклати глава.

— Не са ви забранили да упражнявате медицина, така ли?

— Хайде да не го обсъждаме. — Гласът й потрепери. Щом възвърна самообладанието си, продължи предизвикателно: — Не е ваша работа. Вече не искам да имам нищо общо с медицината. Никога нямаше да разберете, че съм лекар, ако Джейми не беше толкова зле.

— Не бихте ли се съгласили да обслужвате радиостанцията?

Въпросът на Блеър беше толкова неочакван, че Род и Кери се сепнаха. Тя се втренчи в него, пое си дълбоко въздух и поклати глава.

— Не чухте ли? Казах, че не практикувам.

— Да, чух. — Блеър кимна. — Ако не бяхме толкова притеснени, нямаше да ви моля.

— В какъв смисъл притеснени?

— Вече повече от две седмици сте в болницата. Виждате колко е напрегнато. Случаят с Джейми е достатъчно показателен. Трябва да бъдем четирима лекари.

— Отказвам. — Кери отново поклати глава. — Повтарям, не искам да имам нищо общо с медицината.

— И ни обяснихте защо. — Блеър я гледаше неумолимо. — След като при тези условия сме готови да ви вземем…

— Не! — извика тя.

— Кери, дължите ни го.

— Моля? — Очите й се разшириха от изненада, когато видя студения поглед на Блеър.

— Ако не беше Въздушната медицинска служба, щяхте да сте мъртва. Не искаме от вас да се посветите на медицината, а през следващите шест седмици, докато така и така ще сте в града, да поемете радиостанцията.

— Не е честно — промълви Кери.

— Знам — усмихна се Блеър и тя отново беше завладяна от промяната в лицето му. Когато Блеър Кинън й се усмихнеше, сърцето на Кери се свиваше. Опита се да се овладее. — Ще използвам заплахи и ще ви изнудвам, за да се съгласите.

— Трябва да знаеш, че много го бива. — Род започна да имитира гласа на Блеър. — „При нас е страшно интересно, доктор Даниълс. Климатът е чудесен. През цялата година ще можете да плувате…“ Пропусна само да каже, че се плува в язовира на семейство Бромптън, а дотам се стига, като се пресекат триста метра засъхнала кал.

— Не мога. — Кери се усмихна.

— Можете. — Блеър дълго я гледа предизвикателно. — Предстоят ви шест седмици безделие. Като лекуващ лекар аз ви назначавам терапия, която да ангажира вниманието ви. Възнамерявам веднага да се обадя в Австралийската медицинска колегия, за да получа разрешение за назначението ви на работа.

— Не! — почти изкрещя Кери.

— Но защо?

— Защото… Защото…

— Длъжна сте да промените решението си, доктор Елис — усмихна се той и излезе от стаята.

 

 

Накрая Кери отстъпи. Не разбра как Блеър уреди назначението й, но след три дни тя седеше пред огромната сложна радиостанция и слушаше инструкциите му. Двамата с Рекс, оператора, вече й бяха обяснили механизма на чудовището пред нея. Главата й се въртеше.

— Просто е. Всяка къща или ферма, която ползва нашата служба, притежава такава аптечка. — Той й показа сандъка в ъгъла на стаята и й подаде списък. — В него има над сто точки и човек може да намери всички необходими медикаменти.

— А пациентите как обясняват симптомите? — попита Кери, след като прегледа списъка.

Спомни си времето, когато работеше като интернист в интензивно отделение. Често пъти хората твърдяха, че ги боли коремът, това често означаваше от гърлото до слабините.

Блеър й връчи схема на човешкото тяло, гледано отпред и отзад и разделено на части със съответните номера.

— Разполагат с копие от рисунката и уточняват мястото, където усещат болка. Просто трябва да се уверите дали не грешат. Не бива да забравяте да ги питате коя страна гледат.

— Все още помня, къде е ляво и къде — дясно. А ако трябва да бъдат прегледани на място?

Блеър посочи към мъжа, който стоеше зад тях.

— Рекс отдавна се занимава с радиостанцията. Ще му кажете какво искате и ако е наложително да се изпрати линейка, той ще се погрижи. Ако търпи отлагане за следващата седмица, Рекс е запознат с графика на прегледите по места. Познава повечето пациенти и е наясно дали сами се грижат за себе си, или могат да разчитат на някого. Отначало ще се постарая да съм на разположение.

Кери погледна към възрастния човек зад себе си. Разбра, че изцяло зависи от него.

— Нещо друго?

— Не. Всеки момент ще започнат да се обаждат.

— Добре — нервно отвърна Кери.

— Не говорете прекалено дълго. — Блеър й се усмихна окуражително. — Някои от тези хора живеят доста изолирано и самотно. Склонни са да приказват много, а междувременно може би някой ще се мъчи да се свърже с нас. Понякога ще се наложи да бъдете по-лаконична. — Лицето му стана сериозно. — А сега трябва да вървя. Очаквам всеки момент да пристигне на преглед един пациент. Добре дошла отново в медицината, доктор Елис. Приятна работа.

Доктор Кинън си погледна часовника и излезе. Кери разбра, че той не желае да остане с нея нито минута повече от необходимото. Втренчи се в сивото чудовище пред себе си. Обхвана я паника. Ами ако не се справи?

След като включиха радиостанцията, Рекс я представи с няколко думи. Кери се почувства странно, като си помисли, че стои в помещението с апаратурата, а хората, които слушат, сигурно с изненада научават за новата лекарка в Слейти Крийк.

Обажданията бяха изпълнени с любопитство, а често и с колебание.

Както Блеър я бе успокоил, повечето случаи бяха леки — деца с висока температура и възпаление на ушите, стари жени с артрит, хора, грижещи се за хронично болни роднини, травми по време на работа на полето… Понякога имаше и по-сериозни оплаквания. Кери лесно се ориентираше.

Някакъв възрастен мъж с абсцес на левия крак се нуждаеше от преглед. Кери попита Рекс какво да правят. Човекът се грижеше за болната си съпруга, а се налагаше на него самия да се окаже помощ. Решиха самолетът да докара и двамата следобед в болницата.

Кери приключи с последното обаждане, свързано с консултация на някаква бременна жена, и погледна часовника. Двата часа пред радиостанцията бяха минали неусетно. Раздвижи се на стола и силна болка проряза таза й. Беше забравила за него, докато работеше.

Работеше… Отпусна се в болничното легло с чувство на задоволство. За първи път от дванайсет месеца се занимаваше с професията, за която толкова дълго се беше готвила. Дали това нямаше още повече да я нарани? Затвори уморено очи и се замисли. Беше се заклела никога да не се връща към медицината. Едва сега си даде сметка колко много й тежи, че не практикува. След шест седмици, когато си тръгнеше, пак нямаше да прави нищо.

Надяваше се Блеър да се отбие, за да поговорят. Но той очевидно я избягваше. Или може би се страхуваше да не се превърне отново в загрижен лекар.

Заспа потисната. Тялото й все още беше слабо и се нуждаеше от продължителна почивка.

— Събуди се, сънливке — весело извика Маги. По дрехите й разбра, че не е на работа, а е дошла да я види. — Щях да те оставя да спиш, ако довечера очакваше посетители. Подозирам обаче, че ще съм единствената.

Кери отвори очи и се усмихна. Стана й приятно да види отново веселото й лице. Изправи се в леглото.

Жената седна до нея, бръкна в огромната си чанта и извади кутия с ягоди.

— Ммм! — Кери лапна един от ароматните плодове. — Откъде ги взе?

— Отглеждам ги на задната веранда — заяви гордо Маги. — Казах на Джейми да изяде узрелите тази седмица, но той реши, че са за теб. Всъщност не всички, но повечето от тях.

— Как е момчето?

— Страшно е горд, понеже смята, че е единственото дете, което едва не умря. Дейвид ревнува ужасно.

— Инфекцията премина ли?

Маги кимна.

— Значи се връщаш на работа?

— Не още. И без това трябваше да изляза в отпуск. Реших да остана няколко седмици у дома, за да се грижа за Джейми. — Жената се усмихна. — Пък и къщата се нуждае от сериозно почистване. Всичко е потънало в прах, а очаквам гостенка. Кога пристигаш?

— Не съм сигурна — бавно отвърна Кери. — Все още ли ме искате?

— Разбира се. — Маги взе ръцете й в своите. — Ти ни направи толкова специален подарък. Ще се радваме да постоиш при нас.

— Едва ли ще мога да си го позволя. — Кери й разказа с какво се е захванала.

— Няма проблеми — успокои я Маги. — Ще останеш тук, докато си в състояние да караш кола. А после ще използваш моята, преди да тръгна на работа. Ще се настаниш у нас и ще идваш в болницата, когато си нужна.

— Звучи чудесно.

— Наистина е така. Значи се разбрахме. А сега…

Маги отново бръкна в чантата си и извади тоалетни принадлежности и няколко нощници.

— Моите вещи! — възкликна учудено Кери. — Как ги открихте?

— Автомобилът ти най-накрая пристигна и чака застрахователен агент. Джок вчера донесе куфара. Отворил се е и е пълен с червен прах. Успях да изпера само тези.

— Чудесно. Знаеш колко мразя болничните пижами. Друго не ми е необходимо.

— Какво ще кажеш за събота вечер?

— Защо?

— Тогава е балът на болницата в Слейти Крийк — обясни й Маги.

— Шегуваш се — възпротиви се Кери. — Как си представяш, че ще дойда?

— Имаш още шест дни, за да се възстановиш. Ще присъстват хора от цялата околия и всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб. Ще им дадеш възможност да те огледат. Иначе ще измислят всякакви причини, за да идват у нас. Особено мъжете.

— Но това е лудост! Не мога да танцувам. Едва издържам седнала няколко часа.

— Нищо повече не се иска от теб — заяви твърдо жената. — Говорих с Блеър. Той е съгласен. Двамата с Джок ще те вземем и ще те върнем. Не желая да се бъркам в личните ти проблеми…

— Ти вече го правиш.

— Не ме прекъсвай — погледна я строго Маги. — Прекалено затворена и нещастна си. А моята задача сега е да внеса малко радост в тъжното ти всекидневие. Няма да ти позволя да ми попречиш. Ясно ли е?

— Да, мадам.

— Значи идваш?

— Нима имам избор? — въздъхна Кери.

— Не.

— Тогава приемам с удоволствие любезната ти покана. — Момичето се усмихна и разпери безпомощно ръце.

— Великолепно! — засмя се Маги, затвори си чантата и се изправи. — Няма да съжаляваш. А ако се чудиш какво да облечеш, открих на дъното на куфара ти чудесна бяла рокля.

— Бялата рокля? — Кери трепна. — Не е ли прекалено официална?

— В Слейти Крийк всички се обличаме официално.