Марион Ленокс
Болница сред пустинята (10)

Десета глава

Следващите няколко дни Кери не беше на себе си. Избягваше Блеър. Мислеше си, че ако не го вижда, ще забрави за съществуването му. Беше луда, че му се отдаде. Не биваше да се вслушва в желанието на сърцето и в инстинктите на тялото си. Преди беше нещастна. Сега…

Единствената й утеха беше малкото кученце. Заведе с безпокойство Ръсти във фермата на семейство Бромптън.

— Само докато дъщерята на Емили пристигне от Пърт.

— Глупости! — Маги избухна в смях. — Наистина ли смяташ, че ще се разстроя от още едно пале? — Тя погледна с обич към групичката от кучета, която се състезаваше за вниманието на новия член на домакинството. — Толкова е малко, че няма да се отрази и на храненето. Ако дъщерята на Емили не го иска, Ръсти е добре дошъл у нас.

Кери се усмихна облекчено. Каквото и да се случеше, Ръсти щеше да е на сигурно място. Паленцето се държеше предпазливо. Общуваше с другите кучета. Не пропусна да поздрави приятелски Маги, Джок и децата, но даде да се разбере, че е собственост на Кери.

През първата нощ тя го остави навън. Тъкмо се унасяше, когато чу тихо скимтене под прозореца си. Стана, дръпна мрежата и Ръсти подскочи от радост, че я е открил, и размаха опашка.

— Мислиш се за много умен — строго му каза тя.

Ръсти я лизна по лицето.

— Ох! — Кери се избърса и го сложи на земята. После твърдо заяви: — Мястото на кучетата е на двора. — Големи кафяви очи внимателно я следяха изпод рошавите уши. — Не обичам да ми се мотаят разни животинки в стаята. — Изражението на Ръсти се промени. Беше видимо засегнат. Кери се изсмя: — Добре, само че не в леглото ми.

Ръсти направи компромис и заспа на пода до главата й. Кери опря ръка в козината му. Чудеше се кой кого успокоява.

 

 

Най-накрая си получи автомобила. Приличаше много на онзи, който разби. Джок я закара да си го вземе. На връщане Ръсти седеше гордо на предната седалка. Вече нищо не я задържаше в Слейти Крийк. Погледна към кученцето и тъжно прехапа устни.

— Не знам какво да правя с теб — промълви тъжно Кери. — Ще трябва да останеш у семейство Бромптън. — Дъщерята на Емили даде ясно да се разбере, че няма да се занимава с него. От наставленията й за това как да постъпят с кученцето, на Кери едва не й прилоша. Ръсти се сгуши в скута й и я погледна. — Какво друго мога да сторя? Едва ли е възможно да те взема в Щатите.

Налагаше се да се прибере у дома. Вече имаше друга причина, за да бяга — да бъде колкото е възможно по-далеч от Блеър Кинън.

Събираше си багажа, а Маги стоеше при нея в стаята. Кери й разказа за проблема с Ръсти и тя я успокои:

— Вземи го със себе си, докато пътуваш из Австралия. Когато заминаваш за Щатите, го качи на самолета и ни го изпрати.

— Дали ще стигне дотук?

— Компанията ще се отнесе към него с нужното внимание — увери я тя и кимна. После я погледна в очите. — Кери, защо бързаш? Тазът ти още не е добре. Двамата с Джок сме толкова щастливи, че ни правиш компания. Налага ли се да заминеш?

— Да. Повече не мога да остана. — Момичето прехапа устни и извърна очи.

— Заради Блеър Кинън ли?

— Аз… Откъде разбра? — Кери я погледна стреснато.

— Никак не е трудно, ако познаваш симптомите. — Маги й се усмихна съчувствено. — Самата аз съм хлътнала.

— По Джок?

— А по кой друг? — разпалено отвърна Маги и Кери неволно се изсмя.

— Щастливка! — въздъхна тя. — И двамата можете да си го позволите.

— Защо си мислиш, че при вас с Блеър е по-различно? — попита я Маги.

— Защото Блеър е обичал съпругата си. Едва ли е способен да изпитва подобни чувства към друга жена.

— Глупости! — Маги щракна с пръсти. — Според мен от години жена му го преследва като призрак, който му пречи да си устрои живота. Блеър Кинън трябва да бъде хванат.

— Говориш така, сякаш е риба! — засмя се Кери.

— Е… — Маги се замисли, а после също се засмя, — сигурно не е така. — Лицето й отново стана сериозно, след като видя следата от годежния й пръстен. Момичето го бе носило дълги години. — А ти, Кери? Да не би да си омъжена? — Гласът на Маги прозвуча напрегнато.

— Бях сгодена, преди да напусна Щатите. — Кери поклати отрицателно глава.

— И все още не си го забравила?

— По-точно все още нося белезите — с горчивина поясни тя.

Свали очукания си куфар от гардероба и започна да го подрежда. Маги постоя още малко, докато се увери, че момичето няма желание да говори. После излезе от стаята.

На Кери й оставаше да работи с радиостанцията още само един ден. Обикновено паркираше зад болницата и влизаше през кухнята. Така избягваше възможността да се срещне с Блеър, който по това време минаваше на визитация. Очевидно я бяха забелязали, понеже тази сутрин Род стоеше на една маса, пиеше кафе и очевидно я чакаше.

— Трябва да говоря с теб, Кери. Ще пиеш ли кафе?

Кери погледна часовника си. Имаше още половин час, преди да заеме мястото си пред радиостанцията.

Наблюдава известно време Род с любопитство. От обичайното му весело настроение нямаше и следа. Лицето му беше напрегнато. Седна и с изненада видя, че мъжът едва сдържа сълзите си, докато й сипваше кафе.

— Случило ли се е нещо? — тихо попита тя, пресегна се и сложи ръката си върху неговата.

— Баща ми. — Ръцете му трепереха и думите трудно излизаха от устата му.

— Да не е починал?

Кери реши да го накара да се съвземе. Тактиката й се оказа успешна. Род рязко вдигна очи и въздъхна дълбоко, преди да й отговори:

— Не — изрече най-сетне той. — Извинявай, Кери. — Току-що ми се обадиха. Признавам, че съм доста разстроен.

— И какво има?

— Получил е инсулт. Изглежда е сериозно. Нямам братя и сестри. Мама едва ли ще се оправи сама. Налага ми се да замина.

— Естествено. — Кери му кимна.

— Не мога да оставя Блеър. — В гласа му се долавяше отчаяние. — Сам е с вързани ръце. Как ще прави операции по спешност и прегледи извън болницата? А и ще трябва да обслужва радиостанцията. — Род затвори очи и продължи с равен тон: — Отсъствието ми би означавало смърт за някои пациенти. Никога не съм се вживявал прекалено в задълженията си, но съм поел ангажимент към Блеър да не го напускам, докато не ми изтече договорът. Длъжен съм да удържа на думата си.

— С две думи, искаш аз да остана. — Кери се досещаше какво ще бъде следващото му изречение.

— Можеш ли?

Гледаше я като Ръсти. Не беше в състояние да устои на молбата му.

— Дори и да се съглася, съмнявам се, че Блеър ще приеме.

— Ще приеме.

Гласът накара Кери да се обърне. Блеър се беше приближил незабелязано. Тя се изчерви, а после предизвикателно се втренчи в него.

— Забрави ли, че съм небрежен лекар? — попита с горчивина тя. — Едва ли би имал полза от мен.

— Налага се Род да замине — твърдо заяви той. — Ако си готова да работиш, ще те взема.

— А как ще ме контролираш, след като ще сме само двамата?

— Няма нужда. Вярвам ти. — Кери се изсмя. — Наистина — добави Блеър.

— Тогава защо Род стои непрекъснато до мен?

— Нямам представа.

— Не си го инструктирал да не ме изпуска от очи? — Кери повдигна въпросително вежди.

Последва тишина. Кери срещна очите на Блеър и извърна глава. Тишината се проточи безкрайно дълго.

Блеър изруга силно. Завъртя се рязко и тръгна към прозореца. Хвана се за перваза и се взря в прашното поле, което се простираше пред болницата.

— Кери, ти ми обясни, че небрежността ти е станала причина за смъртта на едно дете. Нима като лекар, отговорен за пациентите в този район, мога да подмина подобен факт?

— И все пак ще го направиш, защото нямаш избор?

— Да.

— Значи един небрежен лекар е по-добре, отколкото въобще да няма лекар — тихо изрече тя. — Е, вероятно с кариерата ми още не е свършено.

— Ще остана — заяви уморено Род и се изправи. — Не виждам друг изход.

— И аз — отвърна Кери. — Извинявай, Род — добави тя, обърна се и излезе от стаята.

 

 

Към обед, когато приключваше работата си с радиостанцията, мислите препускаха в главата й. Молещите очи на Род продължаваха да я преследват. Беше сигурна, че ще бъде полезна на болницата, докато той отсъства. Оставаше само да намери кураж да се пребори с недоверието на Блеър и да преглътне факта, че ще се среща непрекъснато с него.

Сви решително рамене. Вече прекалено много неща й тежаха на съвестта, за да прибави още едно. Измъчваше се. Не можеше да лиши Род от посещението при баща му. Стана от стола и тръгна да търси Блеър.

Намери го в манипулационната. Изчака да направи превръзката на крака на възрастния мъж, влезе и затвори вратата. Той вдигна очи.

— Как ще организираш нещата, ако остана? — попита го направо тя.

Блеър стана от стола, сложи ръце на раменете й и се втренчи в нея.

— Кери, какво става?

— Не схващам какво имаш предвид — предизвикателно заяви тя, за да се предпази от укора, който щеше да последва.

— Крайно време е да схванеш — въздъхна Блеър. — Призна, че си допуснала непростима грешка, а не желаеш да ми обясниш какво точно се е случило. После се засягаш, понеже не съм склонен да ти поверя поемането на отговорността за пациентите си. — Кери мълчеше. — Хайде, кажи ми.

Тя поклати глава. Нима този мъж не разбра, че времето за обяснения свърши? Образът на съдията и на хората в залата изплува в ума й, а после и на колегите от болницата. Независимо от това, че многократно им разказа истината, официалната версия беше неопровержима. Накрая се отказа да ги убеждава, че е невинна. Спомни си какво й заяви административният директор: „Ако признаеш, че си сбъркала, можеш да започнеш отново, Кери. Но ако продължаваш да държиш на своето, ще те обвинят в лъжа и в некомпетентност“.

Не можеше да промени нищо. Огромната глоба, която плати с медицинската си осигуровка, сложи край на историята. Трябваше просто да се примири със срама и презрението на околните.

А Блеър Кинън? Той също смяташе, че е направила ужасен пропуск, който с времето ще бъде забравен и изживян… Ако се опиташе да му обясни… Но ако и той я наречеше лъжкиня, не би била в състояние да понесе унижението. Кери поклати категорично глава и изрече уморено:

— Казах всичко. Извърших нещо страшно и сега си плащам. Медицината вече не ми доставя радост. Но Род трябва да си иде у дома и аз съм склонна да го заместя. Би следвало обаче да приемеш, че съм си извадила съответната поука и няма да повторя ужасната грешка.

— Но как, по дяволите, е станало?

— Обясних ти — поради небрежност от моя страна. Сега ми отговори. Съгласен ли си при тези условия?

— Нямам избор — отвърна той и дълго я гледа.

— Същото се отнася и за мен.

Понечи да се обърне, но Блеър я стисна още по-силно за раменете и я принуди да срещне очите му.

— Кери, нашата връзка…

— Тя вече е минало — отсече тя. — Въобще не трябваше да започва. Постъпих глупаво.

— Понеже ме пожела?

— Понеже повярвах, че ще оправя живота си — продължи вяло тя. — Не искам да се обвързвам с никого. Ако си честен към себе си, ще признаеш, че няма да си щастлив, след като знаеш какво съм извършила. Ти си перфекционист. Великият Блеър Кинън е направил само една грешка и няма да допусне втора. — В гласа й имаше горчивина.

— Кери, не е справедливо.

— Нима? — изсмя се тъжно тя. — Вероятно си прав. Отдавна съм загубила чувството си за справедливост. — Свали ръцете му и се отдръпна. — Остави ме на мира. Не те искам. Нямам нужда от никого.

— Грешиш — поклати глава Блеър. — Нуждаеш се от мен повече, отколкото аз от теб. — Отдръпна се назад и я погледна сериозно. — А що се отнася до мен, започвам да се убеждавам, че каквото и да си извършила, вече те чувствам като част от себе си.

— Не! Повече не желая да създавам връзки. Не бих понесла болката. Преживях страдания, които ми стигат за цял живот.

— Нима любовта ми ще ти причини болка?

— Да! — извика Кери.

Подигравателните презрителни лица на баща й, на братята й, на Харви отново изплуваха в съзнанието и. Това бяха хората, които обичаше, и вярваше, че среща взаимност. Повече не биваше да се доверява на никого…

— Забрави за мен, Блеър Кинън — изкрещя яростно тя. — Ще поработя тук още няколко седмици, но ако ми досаждаш, Бог ми е свидетел, че ще те оставя сам. Нямам избор.

Обърна се и бързо се отдалечи по коридора, без да погледне назад.

 

 

Постоя двайсетина минути в малката лекарска стая, за да се успокои, и тръгна да търси Род.

— Заминавай. Кога най-рано можеш да излетиш?

По изражението на лицето му разбра, че си е струвало да изтърпи мъката, която й причини разговорът с Блеър.

— Следобед има самолет от Алис — възбудено отвърна Род. — Ще се обадя да кацнат тук, за да ме вземат, а после ще хвана директния полет от Пърт.

Кери се усмихна. Мъжът се зарадва, че тръгва веднага, за нея натоварването започваше още същия следобед.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш? — притеснено попита Род.

— Вече говорих с Блеър — кимна тя. — Не се тревожи, ще се справим. Иди си у дома и се посвети на семейството си. Надявам се, че когато стигнеш, баща ти вече ще е добре, а ти ще съжаляваш за загубеното време.

— Дано си права — усмихна се тъжно Род. — Ако всичко е наред, ще се върна веднага.

— Не ставай глупак — скастри го Кери. — Ще бъда тука цял месец. Почини си и постой при родителите си.

И двамата не изказаха на глас опасенията си, че след като възрастният мъж е прекарал един инсулт, не беше изключено да последва втори.

— Благодаря ти — изрече простичко Род, наведе се и я целуна леко.

— Приятно ми е, че мога да ти бъда полезна.

Беше искрена. Радостта, изписана на лицето му, я накара да се почувства удовлетворена.

— Искаш ли да ти помогна с нещо, докато съм в Щатите? Имам много братовчеди в Калифорния. Често ни гостуват. Някакви поръчки?

Кери поклати глава.

— Къде си работила?

— В Лос Анжелис. В болницата „Чандлър“.

Гласът й беше напрегнат, но Род сякаш не забеляза.

— Това е една от най-големите частни болници — замислено рече мъжът. — Там работи мой братовчед. Хирург е. Ед Даниълс. Познаваш ли го?

— Не — отвърна с облекчение Кери.

— Мама ми писа преди няколко месеца — продължи Род. — Тъкмо беше постъпил там. Сигурно е било след като си напуснала. — Отвори журнала и посочи първия записан пациент за следобеда. — Добре, доктор Елис, нека да те въведа в работата.